Пролука в полунощ



Онази вечер отново се промъкна в съня ми, нали?
Типично в твой стил – нагло и безцеремонно.
Без да се обадиш, без да попиташ дали е удобно и чакам ли някого. Идваш, изтриваш обувките си в килима ми, вземаш каквото ти харесва
и с отиваш.
Не че това е човешка трагедия.
Сънищата са си сънища – архиви за спомени, впечатления и образи. Сигурно мозъкът има нужда да ги сортира, като понякога ярката, преекспонирана снимка се отпечатва под клепките.
И кара сънуващият да се заблуди, че видяното от него насън има някакво значение.
Той спеше с щастлива усмивка, увит удобно в пухеното одеяло на собствения си сън.
Какъв е той мога само да гадая.
А и ще е грубо да нахлувам в мислите му, докато е така уязвим.
Всеки има право на частица лично пространство.
Ти не мислиш така.
Доближаваш ме, а аз усещам дъха ти върху тила си, докато наблюдавам спящото му лице.
Обърна ме към себе си, сякаш за да ме предизвикаш да се отдръпна.
Не го направих.
„Няма страшно, той спи.“
Устните ми треперят.
Измамни електрически искри се плъзгат под кожата ми също като пръстите ти по дланите ми.
Ъгълчетата на устата ти кривнаха нагоре.
„Възбудена ли си?“ Камшикът от коприва и сарказъм ме шибна през лицето също като опашката на разбеснял се кон. „Бас държа, че вече нямаш търпение…“
Вдигам вежди. Не разбирам.
„… Нямаш търпение да разтръбиш на целия свят каква готина двойка сме, а?“
Стиснах челюсти, за да овладея пристъпа на ярост. Ала миг преди да стоваря не особено женствено десницата си върху физиономията ти, за да изтрия арогантната ти усмивка, сънят ми се разпадна. Образът ти се разпиля на хиляди пиксели.
Надигнах се леко в леглото, успокоена от детайлите на реалността.
Или това, което наричах реалност.
Образите, дълго населявали умовете ни, понякога трудно се изличават.
Пък и трябва ли?
Това е просто сън.
Нищо повече от архив.

Лед



Ключовете ухапаха нежно изтръпналите й пръсти, докато заключваше металната врата. Изплъзнаха се от ръката й и издрънчаха – същински ледени висулки.
Цялото жилище бе ледена крепост.
Навън отново валеше сняг – отначало рехаво, в последствие снежинките зачестиха бомбардировката си.
Остави ключовете да си дрънчат в ледения обръч и се насочи към кухнята, за да изтрие последните остатъци от съня с обичайната доза нес.
Не носеше чехли.
Така и не се научи, дори когато студът пронизваше костите й. Знаеше, че трябва да се стопли.
Или да зареже кафето и да се увие във всички завивки, с които разполагаше.
Разни логични действия на здравомислеща личност.
Но не и сега.
Трябваше й всичката логика и хладнокръвие, с които разполагаше. Пожарите се гасят в зародиш, в момента на просветление, преди дяволитите езици на пламъчета да са близнали чувствителната кожа.
Веднъж хване ли те вируса… е, спасение винаги има, колкото и вариации на едно и също оправдание да чуете. Само че отнема прекалено много време и усилия, които може да тласнете в по-плодотворна посока.
А и от мокренето на рани рискувате да ви се възпали езика. Или да получите хранително отравяне от свръхдоза шоколад.
Все пак реши да помисли за здравето си, понесе доста тежко последния грип.
Печката й вече втори ден беше развалена, очакваше всеки момент при нея да нахлуят белите мечки.
Зави ледените си крака с одеалото, постави чашата с кафе на масичката и се зае разсеяно да търси подходящ за настроението си филм.
Меката възглавничка на палеца й се сгуши удобно между зиналата паст на челюстта й, докато анализираше случилото се.
Глупаво щеше да е да му отдава ненужно, разплуто от илюзии значение.
Просто случка някаква. Сблъсък, отбивка по магистралата. След като приключи продължавате пътуването си. Но не забравяйте да си смените гумите. Летните гуми не са подходящи за вледенени.
Звучи ви просто и елементарно, нали?
Толкова неща звучат просто и елементарно. Постфактум.
„Не се самонавивай.”
Ако тя не го направеше, кой друг?
Истината и нищо друго.
„Защо се кълнеш в такива измамни понятия? Не знаеш ли, че тя не е нищо повече от сестра-близначка на лъжата?”
Взря се в екрана на лаптопа си. Да напуснеш Лас Вегас. Спря за пауза на сцената в банята. Шу се бе свила на пода, смазана от ректално разкъсване и самота.
Заля я вълна от човешко съчувствие и за миг й се прииска да заплаче.
После емпатията се оттече от нея като гной от рана и я остави с проблясващата като нож решителност.
„Винаги има момент, в който правиш избора си. Мога да го направя, или мога да устоя.” Бе казало едно друго кинематографично създание. Малката Алис.
„Продължавай да си живееш с илюзиите от твоите филмчета.”
Изправи се, облече се бавно и методично. Вече не забелязваше колко е студено.
И все пак щеше да й трябва нова печка.
Излезе навън, за да усети как стреличките на снега се забиват в косата и лицето й.
Продължавате да се движите.
Нагазвате в преспите до шия… с надеждата, че когато изпълзите на другия край ще сте си избили смешните мисли от главата.
„Нищо страшно не е станало. Не преувеличавай.”
А белотата на снега й връща спомена за един друг оттенък на същия цвят… млечнобяло, почти лунно под ледените й пръсти.
Остави си нещо за спомен.
„Слабачка.”
„Всички сме слаби. А ако нямам поне едно парченце изкушение, и арктическия студ няма да ме спаси.”

Sugar-free



Повечето двойки тук сядат съвсем близко един до друг. Сгушили се в ъгъла на дългата пейка, с ръце през гърба и сплетени пръсти. Или са кацнали на ръба на кокетните столове от ковано желязо, като коленете им се трият гальовно едни в други, а очите им плетат невидими нишки един към друг. Паяжини. Или корабни въжета. А в техните представи вероятно коват стълба към звездите. Сигурно за тях звездите се крият в погледа на другия.

Въпрос на гледна точка е дали са щастливи. Или просто друсани.

Моето момиче и аз не се докосваме. Вече не допира крака си до моя дори „уж случайно”, докато се настанява на стола, а румените й бузи се опъват от слънчевата й, наполовина детска, наполовина хитра усмивка. Не се протяга през масата, за да улови уморените ми, почернели и изцапани с тютюн пръсти. Седнали сме един срещу друг. Връзките, които останалите плетат се късат. На тяхно място остава нещо друго. Напрежение.

Дори не онази химия, която прониква през дрехите ти, разкопчава панталоните ти, подмокря бельото ти и те кара да се държиш като полудял от любов глупак. Любов? Може би хормонално щастие. Не е ли едно също?

Химията е като нетраен женски парфюм, впил се в дрехите ти след дълга любовна нощ. Изпарява се след първото пране. А това дяволско напрежение, тази злокобна електрическа енергия, която струи от двама ни и се забива в отсрещната страна, не ни е напускала през последната година. Дори в уж спокойните ни нощи, когато сме заключили кавгите в килера и се наслаждаваме от допира на кожите си.

Поръчваме. Без да обръщам внимание на упрека в изражението й си поискам двойно шварц кафе с блокче натурален шоколад до него. И до ден днешен възприема избора ми на напитка като лично предателство. Тя мрази кафе без захар. Не спира да ме гледа като наранено дете дори когато приятелски й подавам ненужните ми пакетчета. Разтваря опаковката с кахърно изражение и изсипва кристалчетата в пищната си напитка, озаглавена с цели облаци бита сметана и шоколадов топинг. Веднъж я запитах със зле прикрита насмешка кафе ли се предполага, че е това или пудел? Тя ме изгледа така обидено, че за миг почти ми стана неудобно. Почти. Едва не се разплака. Вечерта отказа да се чукаме и заспа, обърнала ми гръб. Още малко оставаше да ме изгони да спя на канапето.

Толкова не ми се беше сърдила дори когато ме хвана в изневяра.

Понякога наистина не мога да я разбера. Понякога ли? През повечето време. Като малко момиченце е – грее, смее се и докато се усетиш вече се сърди. Стъпил си в стъкларския магазин на нежната й душа с грубите си, кални ботуши и си осквернил девственочистия й, закътан свят. И дори не си го разбрал. А тя седи на колене в ъгъла на своето магазинче на мечтите, държи наполовина строшената стъклена статуетка и се взира в теб с плувнали в солена влага очни ябълки.

„Защо?”, пита те без думи.

И понятие си нямаш.

Знаех си, че не бива да се хващам с нея. Твърде е чувствителна за мен, а аз не съм достатъчно търпелив, за да съобразявам всеки свой жест с крехките й нерви. Не мога да пазя илюзиите й от счупване, нито да се преструвам на принца на бял кон, за да задържа усмивката й. Това е живота, кукло, стягай се и спри да цивриш за най-малкото нещо. Не съм ти баща, разбери го!

И в същото време нямам сили да й го кажа и да отстраня калните си обувки от белия, пухкав килим.

Нищо, че това ще е правилното решение.

Знам, че ще ми липсва, въпреки, че през повечето време ме полудява и почти изпитвам желание да я ударя.

Почти.

Не бих я определил като класическата „кифла.” Интелигентна е (иначе какво ли щях да правя с нея? Отдавна щеше да е минала в разряда за употребявани бройки), чела е една идея повече от обичайните й връстнички, през които бях преминал по време на дългия си житейски път. Когато я предразположиш проявява симпатично чувство за хумор. И смехът й… е някак сладък. Капризен съм по отношение на женския смях. Момиче, което се смее като слугиня, клюкарка или кокошка няма шанс за нещо повече от една нощ. Допирът до памуковите й коси и кремава кожа сякаш наистина ме връщат в едни по-невинни години. Като в онази песен на Гънс. Обожавам да я докосвам, дори когато помежду ни пълзи коварното електричество.

Но тя също не ме разбира, както и аз нея.

Не може да проумее нуждата ми от моменти на усамотение. Още едно лично предателство. Счита, че нямам нужда от нея и се чувства изоставена. Не приема любовта ми към пробождащия, остър вкус на горчивото кафе, нито към резкия, подпалващ приятно огъня зад гръдната ми кост аромат на любимото ми уиски. Не обича когато не й се обаждам или изчезна без да я предупредя. Не разбира, че това не е нищо лично спрямо нея, а аз просто съм такъв. Колкото и мили да са ми моментите с нея изпитвам необходимост да съм сам с мислите си. Тревожи се от това, че често не спя по цели нощи. Обвинява ме, че го правя нарочно, за да я дразня и да й причинявам остро безпокойство.

Не съм най-милия човек на света.

Но през нейния поглед понякога се виждам като чудовище.

Най-добрия изход от тази паяжина на илюзии и криви огледала е разреза. Един от двама ни следва да прояви мъжество и да разсече всички видими и невидими връзки помежду ни.

Така де… за какво да се лъжем?

Двамата не искаме едно и също.

Тя мечтае за уютен дом, пълен с красиви вещи. Камина, печени ябълки, сгушени в скута й деца на които да чете на глас, когато се уморят от игрите и лудориите си. Голяма градина за всички цветя, които е мечтала да посади. Да отглежда сама храната си. Копнее за пасторална идилия, меки тонове и дълги нощи на сладък ликьор край огъня, придружени от любовен шепот в дъжда.

Аз искам минималистичен апартамент в сърцето на града. Един голям и удобен матрак, маса, два стола и библиотека, която да заема цялата стена. Повече не ми трябва. Мечтая за скитнически живот от град на град, от бар на бар, да събирам историите на тъжни самотници, ронещи сълзи в чащата си и загадъчни красавици, на авантюристи и обикновени хора. Искам да пиша, може би някой ден да преодолея мързела си и да овладея изкуството на саксофона. И по дяволите, искам да чукам жени, различни от нея. Жени, които не са Тя. Други жени.

Знам, че съм задник и не заслужавам ангелче като момичето, кацнало срещу мен.

Точно за това все по-изкусителна става мисълта да стана от тази маса и да поема по нова сюжетна линия.

На нея й трябва нежен и романтичен младеж, който да й поднася рози, да пали свещи, за да се любува на чертите й в тъмното и да й шепне стихове на Пабло Неруда, докато пият заедно горещ шощолад.

На мен ми трябва авантюристка с огън между бедрата, разбъркани и неспокойни мисли. Такава, която няма да се поколебае да зареже всичко и да ме последва по време на дългите ми странствания. Жена, която ще приветства желанието ми да остана сам и ще се връща точно, когато изпитам нужда от нея. Някоя, чиято делта да изпивам под дъжда и която няма да се разстрои от това, че не съм й се обадил след като сме се чукали за пръв път.

Раздялата е логична, а?

За какво да й губя времето?

За какво да губя моето собствено време?

И въпреки всички разумни доводи… не смея да направя първата крачка. Въпреки всичко, което ме дразни у нея, по свой начин я обичам. Вероятно не така както на нея й се иска.

И усещам, че ако пръв си тръгна някой ден ще съжалявам. И един ден, докато я наблюдавам от някой ъгъл как води децата си от друг мъж на училище, с горчивия вкус от кафе и уиски върху езика си, ще се псувам жестоко, задето съм се отказал доброволно от нея.

Не смея да се откъсна, искам да изчакам още малко. За още един миг да се порадвам на близостта й преди различията ни окончателно да ни тласнат по други пътища.

Подозирам, че и нея я движат подобни мотиви.

Но никога не бих могъл да съм напълно сигурен.

Точните й мисли вечно ще останат загадка за мен.

Мога единствено да ги гадая… а догадките ми произтичат изцяло от от шаблона, в който тя се е вкарала и който аз поех без дори да се замисля. Доброто момиче.

Усещам, че деня когато ще си кажем Сбогом идва.

Може би това ще е последния път, когато ще ми се разсърди толкова детски?

Събирам мига в колекцията си от пощенски марки.

Запазвам си го за по-късно, когато ще седя под нощната лампа и ще подреждам хронологично всички отлетели мигове.

Сметката, моля!

Image: Fantasy-Wallpapers

Лепкав махмурлук с вкус на дъжд


And the season of the fall begins
Out the nightlands when the thunderstorm sets in
The secrets clear in the cloudy night.

Lake of Tears – Forever Autumn

Не можеше да чуе почукването на дъждовните капки по павираната улица. Ушните й миди бяха изпълнени единствено с белия шум от случайни разговори, кикот и музика, опитваща се да пробие звуковата вълна. Без успех. Някакъв тих шепот за фон на обстановката в бара, колкото да не наподобява изцяло на кошер жужащи оси. Щеше да се пресегне към висящата си чанта, за да извади mp3-player-a, и да заглуши хаоса около себе си. Само че пръстите й сякаш не бяха нейни. Бе ги отпуснала върху издраскания плот и книжните страници. Единствено очите й извършваха някаква дейност – местеха се по черните букви върху вече пожълтяващите листи. До колко обаче зрителният й канал успяваше да предаде каквато и да е информация до главния мозък?

Това вече бе друг въпрос.

Мая седеше на високия стол в ъгъла, за да бъде далеч от натрапниците. Опитваше се упорито да чете Триумфалната арка, ала след около петнайсет минути установи, че черните петна в паметта й надвишават броя на прочетените и осмислени редове. Улови се, че чете един пасаж пет пъти подред. Все едно бе на китайски. Затвори сънените си, тежащи като олово клепачи и се насили да протегне ръка и да потърка челото си. Другата й ръка инстинктивно напипа тумбестата чаша, почиваща кротко върху бара. Уискито изгори езика й и я накара да се освести малко.

Специално питие против махмурлука.

„Много съм зле. Какъв го диря тук, да се правя на интелектуалка, когато ми се спи като на труп?”

Добър въпрос.

Предходната вечер се бе прибирала от работа със смазани от умора крайници и деформирани от скука нервни окончания. Възнамеряваше да изпие един грог, като наблегне на черния чай, да сложи нещо в устата си, колкото да не получи язва от хронична липса на апетит и да се погребе във временния ковчег на завивките си. Да, но съдбата си имаше други планове.

Само един телефонен разговор бе достатъчен. Два часа по-късно и след едно объркано пътуване по черните пътища се оказа в компанията на куп непознати и доволно количество водка, уиски, ром, каквото ти душа поиска. Ето това го мразеше най-много в напиването. В архивите й за изминалия купон виждаше поредица от сменящи се кадри с лош монтаж и без логическа последователност. Черните петна преобладаваха. В един момент се бе облегнала на стената, измъчвана от див алкохолен глад. Стоп кадър. И вече отново бе в колата, отпусната на задната седалка, в сивото утро, сред класическото задръстване. Мислите й се биеха в главата и първоначално въобще не зацепи какво се случва. В устата й лепнеше неприятно, напълно в съзвучие с чуковете, блъскащи я по слепоочията. Думите достигаха до слуха й, ала също както щеше да се случи с писмената реч близо дванайсет часа по-късно, не разбираше какво й говорят.

– Сори, няма да можем да те закараме, ще те оставим ей-там на оная стоянка за таксита. – ей това бе първата фраза, чието значение се избистри в спиртосания й мозък. Кимна безучастно, и да бе имала някакъв протест по въпроса, не можеше да го изплюе през образувалата се храчка в гърлото й.

Естествено, закъсня с един час за работа. Денят премина на автопилот, под тежката дрога на конските дози черно кафе и чукането на дъжда върху прозорците. Движенията и реакциите й бяха на забавен каданс, което пък от своя страна предотврати каквото и да е изнервяне. Хората и лицата им се размиваха в далечината, устите им се затваряха и отваряха като на риби и като цяло й беше по-скоро смешно. Дойде на себе си едва към края на работния ден, когато уличните лампи и сумрака удавиха сивотата на деня. А дъждът вече изглеждаше уютен и почти романтичен, наместо потискащ.

Е, калните локви, в които окъпа ботушите си никак не бяха романтични. Както и сковаващия костите й студ. Тракаше със зъби, докато обикаляше напред-назад по автобусната спирка.

Един плешив тип, чийто очила бяха по-големи от лицето му й се ухили.

– Не се нервирай.

– Че аз не съм нервна. – отвърна му Мая с мирово безразличие.

– Бе като те гледам така как обикаляш, изнервила си се. – Лицето му грееше арогантно и самодоволно. Тя само пусна една измъчена усмивка и сви рамене.

– Ми, не, аз така си ходя.

П(л)ешо изрази силно съмнение с едно хъмкане. За нейн късмет по това време автобусът дотътри туловището си до тяхната спирка и сложи край на полемиката им.

Докато пътуваше наблюдаваше стичащите се по стъклото капчици. Не за друго, а все върху нещо трябваше да се съсредоточи, за да не заспи на място и да получи още едно неприятно събуждане. Противно на очакванията, не я блазнеше идеята да заспи, обгърната от шумолящите капки и трополенето на дъжда по терасата й.

От дъжда ставаше неспокойна.

Без причина.

Сигурно някой психолог или по-умен човек щеше да може да го обясни, или някой антрополог щеше да открие отговора, скрит дълбоко в историята на човечеството.

Не знаеше.

Просто се луташе между сънливостта и тревогата.

Щом пристъпи в апартамента си, само захвърли палтото и чантата на един стол, просна се на леглото и зарови нос във възглавницата.

Цял ден бе копняла за този миг и… когато го получи сънят избяга от клепките й.

Пусто да остане.

Въртя се около половин час, докато стана ясно, че така няма да се получи.

Накрая просто се изправи, взе първата й попаднала книга от секцията си и се отправи с походка на зомби към най-близкия бар.

И така се бе озовала в сумрака под примигващите лампи и с примигващ поглед се опита да намали броя на примигванията в паметта си.

Тъкмо се самонавиваше да даде на съня още един шанс, когато нечий глас прекъсна мисълта й… или по-точно липсата на такава.

– Тук не е библиотека.

Мая изгледа натрапника изключително умно. Празният й поглед явно го смути малко. Изглеждаше горе-долу на нейната възраст, с черно кожено яке и торбички под очите. Предполагаше, че и нейното лице е също толкова подпухнало, но слабо я вълнуваше.

Непознатият отпиваше от бутилка Столично тъмно и я зяпаше очаквателно.

Мая се прозя къде демонстративно, къде по необходимост.

– Извинявай, обаче съм си оставила остроумието в килера.

– За остроумна ли се имаш? – Навлекът се облегна назад на високия стол. Тя се опита да изчисли колко му е необходимо, за да се катурне назад. И съответно изчисленията й се прекъснаха наполовина от поредния стоп кадър.

Мая се протегна с леко пъшкане. По очите й бе избила влага, а по езика й все още лепнеше оная отвратителна блудкава слюнка с пресен аромат на махмурлук. Мъжът срещу нея проследи движението на гърдите под бялата й блуза и отпи от бирата си.

Тя на свой ред пое глътка от собственото си питие с надеждата да разкара отвратителния вкус. Без успех.

– Е, много ясно, аз съм една ентелектуална алкохоличка. – Подпря лакът върху книгата си, за да може изказването й да е стъпило върху солидна основа. Надяваше иронията й да си е проличала. Но и да не беше… кого го вълнува, в тази грозна, пиянска и дъждовна петък вечер?

– Много ти разбира главата на теб от алкохолици, малката! – прекъсна я трети глас, груб и отсечен като откос на картечница. Мая и новия й познат се извърнаха към някакъв тип на средна възраст, намърдал се помежду им. Същият бе с пригладена назад коса, все още черна, макар тук-таме да личаха първите нишки на посребряването. Дрехите му бяха чисти, макар и изхабени, а на лакътя на дългото му, кадифено сако се мъдреше голяма кръпка. Той подсмръкна и си поръча голяма ракия. Мая го зяпаше с любопитство. Бръчките, очертани около устните и очите му бяха също така остри като гласа му. Стрелкаше поглед между двамата сякаш се колебаеше кой от тях му е по-малко подозрителен.

Лека, иронична усмивка се плъзна по лицето на жената.

Мъжът от своя страна вдигна десница за поздрав. Явно си бяха стари познати.

– Може. – сви рамене Мая.

– Не, не може, ами си е така. – Новопристигналият я изгледа с неприязън, а тя само грееше в полуалкохолното си опиянение.

– За алкохолик ли си говорим или за пияница? – осведоми се някак небрежно типът с коженото яке, докато съзерцаваше с философска концентрация гърлото на бутилката бира. – Има разлика.

– Много ясно. – Мая гаврътна една глътка от своето питие и се ухили. – „Алкохоликът прави със срам това, което пияницата върши с гордост.”

– Мноо си умна, бе. – прониза я с поглед ракиджията, докато с треперещи ръце поднасяше чашата към устните си. – Налапала се с лафове като пате с топли лайна и вече ми се прави на отворена.

Мая продължи да парира злобните му нападки с разсеяното си и замечтано изражение.

– Нека ти кажа нещо, малката, сега чуй какво е това алкохолик. – Той придърпа един стол, който току-що се бе освободил и се намърда между Мая и мъжа с коженото яке. – Алкохолик е тоя, който пие концентрат до пет сутринта. После си ляга, спи два часа и пак се събужда. – Черните му очи бяха плътно впити в лицето й, разширени като под лупа. Колкото повече младата непозната му се хилеше толкова повече нарастваше неговата агресия. А тя не можеше да контролира идиотски обзелия я непукизъм. Дълга драматична пауза. – И после продължава да пие. И не може да излезе от тоя кръг. Стана ли ти ясно?

– Аха. – промърмори Мая без особен интерес. Протегна чашата си към неговата с дружелюбно изражение. – Ми, дайте да пием за това.

Старият алкохолик я изгледа с презрение и се обърна към мъжа до себе си.

– Тая нещо ми се подиграва, а?

– Стига, човече. – Коженото яке се засмя, потупа го по гърба и смигна към Мая. – Тя е с мене.

– Вярно ли?

Мая избухна в смях.

– Само в мокрите му сънища.

– Знаете ли кое ми е най-любимото занимание? – ухили се зловещо алкохоликът, докато зяпаше в концентричните кръгове в чашата си. – Да гледам влюбените двойки. – Обърна се и към двамата, след което насочи вниманието си към Мая. – А след това най-обичам да стрелям по тях! – Направи демонстративен жест към нея, насочвайки въображаемия си пистолет между очите й.

– Колко романтично. Любов и смърт. – проточи Мая и прокара пръст по ръба на чашата си.

– И от любов си нямаш понятие. Нямаш представа какво е да се жертваш за мъжа до себе си… както прави моята жена.

– Жива и здрава.

Явно Коженото яке бе усетил, че нещата вървят на зле и поведе разговора в друга посока. Двамата изглежда се познаваха отдавна и подхванаха дълга дискусия за средновековни арбалети. Коженото яке твърдеше, че си е направил такъв. Алкохоликът бурно му заобяснява, че не било възможно.

Съзнанието на Мая не можа да се съсредоточи дълго върху хобито им. Отново се върна към книгата си, макар че и там не се увенча с кой знае какви успехи.

Тъкмо щеше да хлопне кориците и да си тръгне незабелязано, когато вниманието на Алкохолика отново я фиксира с обсебващия си, черен поглед.

– Бе тая ще престане ли да ни дудне на главите?

– Стига де, човече, остави момичето на мира.

– Да бе, само мрънка тука.

Коженото яке стана от стола си, заобиколи гневния си приятел и обви собственическите леко потрепващите от опиянението рамене на Мая. Тя изрази негодуванието си по-скоро по навик, отколкото защото й е неприятно.

– Ти какво…?

– Я сега ми кажи, вие двамата обичате ли се?

– Вие двамата що не вземете да се разкарате? – рече тя с широка усмивка, като отблъсна силните ръце на майстора на арбалети. – Едно момиче не може да седне да си изпие питието без да му се лепнат всички откачалки в околността.

– Ама няма ли да се местите да живеете заедно?

– Че аз дори името не му знам.

През цялото време Коженото яке мълчеше упорито. Само че ръцете му отново се намериха върху раменете на Мая. Този път тя не се опита да го отблъсне. Не за друго, беше твърде уморена.

– Е как така? Погледни го как те прегръща.

Този бе шизофреник, нямаше две мнения. Сега изведнъж изражението му стана почти миролюбиво. Ако Мая не бе толкова махмурлясала, мозъкът й щеше да се блъска отчаяно в търсене на обяснение за нелогичното му поведение. А в онзи момент бе изпаднала в състояние на блажено невежество.

Към веселата им компания се присъедини четвърти тип – нисичък, с дълга черна коса и сбръчкана кожа, на видима възраст около шейсет. Той хвана Алкохолика за раменете и се зае да го врънка да тръгват.

– Трябва да поспи малко, от едно денонощие не е спрял да пие.

Постепенно Алкохоликът се остави да бъде убеден и се изнесе от бара с подчертано клатушкане, подпрял се върху дребното, но жилаво тяло на бойния си другар.

Коженото яке обясни на Мая, че и двамата били много готини и свестни хора, но алкохолът и дрогата тотално им разкатали фамилията.

Мая кимна разсеяно и внезапно й се прииска да усети есенния дъжд върху лицето си. Кимна разсеяно на новия си познат, плати си уискито и излезе навън със същата провлачена походка. Не се обърна, за да провери дали той я следва.

Капките полазиха по изтръпналата й от студ кожа. Още веднъж се зачуди от чие антично блато е изкопала фобията си от дъжда. И трябваше ли да усети гадния, лепкав вкус на махмурлука, за да го оцени по достойнство?

Остави го да докосне косите, лицето и дрехите й… но докато се усети някой я бе обърнал към себе си. В следващия миг Коженото яке вече я целуваше. Сцената трябваше да е романтична… но в следващия миг свръхизтощения организъм на Мая най-сетне реагира на тормоза, на който бе подложен.

Казано по-директно в следващия миг нашата героиня си изповръща червата върху коженото яке на своя рицар.

Нестройните му псувни едва достигнаха до слуха й, когато се подпря на стената. Смееше се и повръщаше в същото време. Ароматът на стомашни киселини се всмука в сладкия, есенен дъжд.

– Май не стана така както го мислеше, а?

Стоп кадър.


Photo: VisualizeUs

Белези върху егото



Пушеше със затворени очи и изражение на лицето, което повечето хора биха нарекли блажено. Сгъна лявата си ръка и я подпря под главата си като възглавница върху твърдата дъска на леглото. Светлините бяха изгасени, ала върху ниската масичка бях оставила една свещ, според етикета с аромат на греяно вино, да догаря слабичката си светлинка. За по-романтично. При тази мисъл една от самоличностите ми, скрита в тайната стаичка на болния ми мозък, се разтресе със смеха на побъркан клоун. Другата бе кръстосала крака и сви рамене, докато късата й пола се набираше нагоре, за да разкрие, че не носи нищо, което да прикрие белотата на бедрата й.

„Какво пък толкова, хората искат да ги лъжат. Една дребна лъжа…”

„… води до още една дребна, после още една и още една, докато не събереш достатъчно точки и не преминеш към второ ниво – големите, дебели лъжи с аромат на канализация.” Това беше гласът на третата от персоните, обитаващи килера на подсъзнанието ми без да плащат наем. Никога не се разделяше с почти мъжкия, прояден от молци костюм. Кошмарната й коса и винаги пълната бутилка водка трепереха от конвулсиите на тялото й. Тресеше се като болна от Паркинсон, а очите й изскачаха от орбитите си като че ли бяха на пружина. Фъфлеше пиянските си философии точно като клошарите, крещящи сред случайните минувачи и свиващи се по входовете с бутилка евтино вино. На нейните пиянски слова лудата отвърна с поредната порция смях и така колелото се завърташе отново.

Честно, понякога имам желание да ги изгоня под претекст, че сметките трябва да се плащат. Или да ги натикам в най-дълбокото ниво на съзнанието си, където слънце не огрява и могат да изкарат остатъка от вечността в спорове и вътрешни конфликти. Там където гласовете им не могат да достигнат нишката на мисълта ми.

Засега се въздържам да го направя. Не знам… предполагам, че колкото и да ме дразнят, съм се привързала прекалено много към тях и по някакъв мазохистичен начин ще ми липсват.

Сенките ни се плъзгаха по тъмната стена.

Аз се бях подпряла на лакът и изучавах чертите на лицето му – волевата брадичка и широката, издадена напред челюст. Мързеливо разсъждавах върху възможността да му направя портрет, ала интересът бе прекалено слаб, за да се разпали от искрата на любопитството. От време на време му задавах въпроси колкото да не заспя.

А той помисли, че съм влюбена.

Търсещите ми очи с нюанс на напрежение са подвеждали не един или двама заблудени моряци към бездната.

Но какво да направя?

Виновна ли съм, че хората не различават котешкото любопитство от искрения интерес или комфорта от любовта?

– Това ли е жена ти? – попитах небрежно, играейки си с къдравите косъмчета по гърдите му. С другата си ръка посочих към снимката на нощното му шкафче.

Той кимна и изгаси цигарата си в пепелника помежду ни. После отвори очи и протегна ръка, за да отмести един кичур от лицето ми.

– Чисто технически още не ми е станала жена, ала сме заедно от толкова отдавна, че няма мърдане. Не за друго… ами… – замълча сякаш търсеше подходящите думи. – Нямам нито енергията, нито времето, нито желанието да й търся заместничка.

– И защо трябва да търсиш каквото и да е? – повдигнах вежда, без да обръщам внимание на галещите ме пръсти. – Защото се предполага, че докъм трийсет и пет-шест трябва да си свил семейното гнездо? Дори и ако не ти се иска кой знае колко? Мислех, че не робуваш на очакванията.

Той се засмя горчиво.

– Всеки робува на очакванията. Дори аз. Въпреки всичко което казвам.

Огледах момичето от снимката. Не виждах от какво има да се оплаква. Беше толкова красива, че ако ме вълнуваше женската плът бих я скъсала от… любов, ако трябва да сме по-прилични. Естествена червена коса, бледа кожа и едва забележими лунички. Сините й очи светеха високомерно, като на човек, който осъзнава красотата си и е готов да се възползва от нея. В едната си ръка държеше черни слънчеви очила. Смееше се почти искрено, а със свободната си ръка прикриваше нежните белите хълмчета, подаващи се под лятната й рокля.

Излязох от позицията на лицемерен външен наблюдател, възхищаващ се на идеалната двойка. Не бе кой знае какво прозрение, че под лъскавата повърхност често лъсваха безброй пробойни… и докато се усетиш личният ти Титаник вече се носи стремително към дъното, вирнал гордо задница към възмутените небеса.

Взех снимката й в ръка, погледнах я многозначително, след това и него. Той си запали нова цигара и замислено, почти филмово прокара ръка през черната си брада.

– Да, знам какво ме питаш.

– Нищо не съм казала.

– Ти никога нищо не казваш. Обаче в същото време ме бомбардираш с толкова неизказани въпроси, че се чувствам като под обсада.

– От кога са халюцинациите ти? – подсмихнах се аз. – Може би трябва да се консултираш с психолог?

– Айде стига си се правила на интересна, знаеш много добре какво искам да кажа. – Забавно е когато успееш да накараш принципно хладнокръвен човек да си изпусне нервите.

– Тогава го кажи.

– Лисица.

– Лисиците са силно ощетени от природата с дребен ръст и все с нещо е трябвало да ги компенсира. Хитрост, например…

– … за да се ровичкат из слаборазвития мозък на едрия вълк?

– Може би… – прокарах пръсти по един от белезите по тялото си. Продължавах да го гледам с разсеяна веселост.

– Питаш се защо изневерявам на съвършена богиня като нея с…

– … нещо криво и грозно като мен? – подсказах му неудобната мисъл.

– Не ми вкарвай думи в устата.

– Помагам ти да изкараш това, което ти се върти из главата. Един вид мисловна клизма.

– Тебе не са ли те учили, че ровичкането в интимните мисли на хората е углавно престъпление?

– Пет пари не давам за мислите ти. Но с мен можеш да си позволиш да бъдеш искрен.

– Е, добре, макар че като за събота вечер… Истината е че най-голямата любов в живота й ще си остане тя самата. Егото й е като огромен балон, който така и не успях да спукам. Не би могла да обича, освен ако човекът отсреща не й предложи абсолютното си обожание. – Аха, психологическата инвазия не ме бе излъгала. Думите му просто потвърждаваха мислите ми. – Тя иска мъж, който ще й предложи всичко, ще й лази в краката, ще се унижава и ще пълзи като ранено животно само от една нейна остра дума. Да ме виждаш в тази роля?

– Защо ми задаваш отговори?

Той ме придърпа властно към себе си и се зае да си играе с гърдите ми, все едно това занимание му помагаше на концентрацията.

– И всъщност знаеш ли какво? Аз съм същия като нея. Същият гаден консуматор на чувства и обожание. Всички мислят, че съм се спрял на нея заради красивото й лице и перфектно тяло. – Сбърчи с отвращение орловия си ност. – Пълни тъпотии. Избрах я точно защото бе егоцентрична кучка и вярвах, че само такава би могла наистина да ме разбере. Смятах, че няма да си пречим и че мога да съжителствам само с такъв човек.

– Доста наивно от твоя страна.

– Уви… Неприятно е когато погледнеш към партньора си в живота и видиш всичко това, което най-много мразиш у теб самия. Отношенията ни варират от злобно съскане към пълно безразличие. Ето затова не ми пука от изневерите й. Нито пък на нея. – Засмя се и отметна глава назад. – Знаеш ли, по едно време даже се състезавахме кой има повече любовници и бройки? Сетне и това ни омръзна. Затова предпочитам да не е наоколо…

– И затова й изневеряваш точно с мен. – Пресегнах се към свещта и осветих лявата половина на лицето ми – онази, която бе изкривена от гротескния белег. – Защото мислиш, че никой друг не иска да ме чука… и ще ти дам обожанието, към което така отчаяно се стремиш. Ще съм готова да изпълня и най-дребния ти каприз от ужас да не ме напуснеш. – Думите ми биха могли да са плачливо стенание от сапунена опера или иронично намигване към баналната житейска ситуация. Интонацията е хитра гадина, може да те съсипе или да те въздигне. В зависимост от ситуацията и как можеш да си служиш с нея. При мен тя напълно липсваше и от това кожата му настръхна. Не знаеш каква реакция да очаква. Почти чувах мисълта му. „Проклети жени!”

В дъното на килера усетих раздвижване.

– Ама че свиня! – вирна обидено нос девойката с къса пола. Падаше си малко феминистка.

– Поне е искрен. – измърмори през два гълтока алкохоличката.

– И двамата сте фатално заблудени. – изкряска лудия клоун.

Моят любовник се размърда, отстрани ме от себе си и ме загледа разтревожено в очите.

– По-сложно е от това.

– Ох, приятелю мой. Защо хората винаги правят така? Когато не им стиска да си признаят някоя неприятна и грозна истина, се измъкват с обяснението, че е прекалено сложно. Кажи какво наистина мислиш?

Той замълча, сякаш осъзнал, че каквото и да каже ще бъде излишно. Избрах подходящия момент да се изправя грациозно над полегналата му фигура, да го прескоча и да се пресегна за дънките си. Обличах се бавно, като че изпълнявах езически ритуал, и всяко от движенията ми бе съвършено премерено. Давах му време да формулира мисълта си. За да не ме обвини, че не съм пожелала да го изслушам. Той остана потънал в мълчание и цигарен дим.

– Трябва да тръгвам.

Кимна разбиращо и стана, за да ме изпрати. Взех само скицника си и му оставих свещта. От нея така или иначе бе останало съвсем малко разтопен восък.

На вратата го оставих да ме целуне. Странна проява на интимност. Не отиваше на властната му натура. Сбогувах се с иронично козируване и повече не се обърнах.

Повече не го и видях. Обажда ми се доста пъти, ала каквото и желание да бях имала да го видя вече не бе там. Похотливата кучка с феминистки елементи ликуваше. Алкохоличката удави мъката си в още една бутилка водка. На лудата й бе все едно.

Що се отнася до мен самата, не му бях сърдита, нито ми пукаше как ме възприема – като грозница, вярна до смърт, или като хитра лисица, омайваща го с пушек и огледала. Това пак са думи и образи, помагащи на хората да се ориентират. Лепенки. Табелки около врата. Както пожелае, не съм господарка на мислите му, така че нека бъде свободен да ги плъзга както пожелае по скъпоценната ми личност… или нейната сянка.

Но веднъж възпримеш ли нещо или някого за даденост… е, нещата бавно и постепенно се сгромолясват. Дори и когато са породени единствено от желание за комфорт и леко, котешко любопитство.

Обичам да си заминавам от партитата, докато все още се забавлявам.

А вие трите там по-тихо, пречите ми да спя.

Photo source: http://zwartwitfotografie.com

Съквартирантката


Вече се чудех какво става. Дори след третото позвъняване не последва отговор от друга страна на вратата. В устата си усещах металния вкус на тенекията, когато вратата най-сетне се отвори и една леко запъхтяна, обвита с къса хавлиена кърпа и покрита с дребни капчици вода девойка цъфна на прага. Премигнах няколко пъти преди да разпозная Лара – прословутата съквартирантка. Никога не я бях виждал облечена с нещо различно от развлечен анцуг и домашни чехли.

А сега при по-внимателен оглед установих, че тялото, скрито под толкова пластове дрехи не бе никак лошо. Падащата назад, слегнала се от душа мокра коса откриваше високото й чело.

Неволно плъзнах поглед към краката й и преглътнах. Имам фетиш към красиви женски крака, а нейните… определено си струваха вниманието.

Загледах се в нея една идея по-дълго отколкото позволява приличието.

Добре бе че прекъсна неудобната тишина. Мисля, че не усети смущението ми.

–       Извинявай, бях в банята… така де, виждаш… и не съм те чула. Катя се обади, че ще закъснее, фризьорката й направела въртел с часа. Влизай!

В мозъкът ми избухна като атомна бомба червен предупредителен надпис. Усещах дразнене в ерогенните зони на ума си и това никак не бе добре.

–       Ъъъъ, няма нужда, виждам, че идвам по неудобно време. Не искам да те притеснявам. – искрено се надявам да не съм се изчервил. Обикновено добре владея емоциите си, ала това усещане бе ново за мен и не бях сигурен в това какви странични ефекти може да даде.

–       Глупости! – засмя се Лара, пресегна се, сграбчи ме за ръката и ме дръпна в апартамента им. След това затвори вратата, като бедрото й съвсем леко се плъзна покрай моето. Сърцето ми учести ритъма си. Гадно чувство… или пък не? Абе, какво ми става, нали съм моногамен до върха на пръстите си? За което често приятелите ми ме взимат за мезе. Катя, Катя е тази за която трябва да мисля, не съквартирантката й, колкото и секси да изглежда по хавлия.

Тя се насочи към малката им всекидневна и ме привика с пръст да я последвам. Усещах краката си необичайно тежки, а главата си – твърде лека, като когато съм съвсем слабо опиянен от първото питие. Опитах се да не съзирам еротика в жестовете й.

–       Няма да се притесняваш от нищо! – По дяволите. Имаше неприлично сладка усмивка и изглеждаше странно общителна. Обикновено не говореше много и я бях класифицирал в графата „темерути-псевдо-интелектуалци”. А сега от уханието на кожата й усещах неприятно настръхване на косъмчетата си… дано не ми настръхнеше нещо друго, че тогава иди обяснявай. – Отивам да се преоблека в спалнята си. Ти седни и я изчакай тук. Чувствай се като у дома си, ако искаш си налей нещо от бара, разгледай книгите, и така нататък. Хайде, до след малко!

Помаха ми весело и се скри в другата стая.

Седнах и си отдъхнах с облекчение.

Изтрих избилата от нерви пот по челото ми.

Всичко бе наред. Сега ще се върне, навлякла поредната стара тениска и провиснали джинси. Магията ще се развали така бързо както е придошла. А в ума, сърцето и гащите ми нямаше да има място за друга, освен за Катя.

Сипах си малко уиски и си избрах Мръсна хаванска трилогия от библиотеката им. Тъкмо бях възвърнал душевното си спокойствие и се отпусках, когато мъркащият й глас отново ме извади от равновесие.

–       О, и ти ли го четеш? Един от любимите ми е.

Сигурно съм изглеждал доста нелепо с паднала от изумление челюст. Тази вечер Лара бе решила да ме довърши. Под преобличане определено не бе имала предвид отново да се напъха в някой от обичайните си чували.

Семплата черна рокля не бе с дълбоко деколте, нито бе твърде къса, ала разкриваше перфектно белите й крака, изящни като на балерина и с цвета на алабастрова статуя. Косата й бе все още мокра, ала бурните къдрици бяха приведени в ред и сресани назад.

Загледах се в леко закръгленото й лице. Умни, дълбоко разположени очи, бемка на брадичката и плътни устни. Няма да си кривя душата, не беше ефектна красавица като моята Катя. По-скоро бе от онези жени, които пренебрегваш на пръв поглед и от които оставаш изумен на втори.

Винаги съм се смял на тези глупости за чара.

Как само разголената плът може да те накара да погледнеш на някой от съвсем нов ъгъл.

–       За Гутиерес те попитах, Даниеле? Харесваш ли го? – Тя вече бе прекосила стаята и се изучаваше внимателно в голямото огледало.

–       Ами, за първи път го чета, в списъка ми с предстоящи заглавия е от цяла вечност. – Засмях се нервно и произнесох най-нелепата за ситуацията реплика. – Много си хубава.

Тя ме изгледа странно, докато отваряше кутията си с гримове.

–       Ами… благодаря. – Бегла усмивка.

–       Искам да кажа… никога не съм те виждал облечена…

–       … в нещо толкова женствено? – Намигна ми, по-скоро развеселено, отколкото изкусително. – Разбирам какво имаш предвид. Рисковете на фрийлансърството. Работя почти нон-стоп и нямам никакво време за елементарна поддръжка. На Катя доста време й трябваше, докато ми свикне. Но тази вечер съм на среща на класа. Правим пет години откакто завършихме и ще падне голямата конкуренция. Кой къде бачка, кой с кого се е оженил и такива простотии.

–       Аха, разбирам… – потрих брадичка и ударих една юнашка глътка уиски за кураж. Аленото червило и дискретните сенки напълно измениха външния й вид. Отнемаше цялото усилие на волята ми да не я зяпам. Все едно да се опитвам да устоя на магнит. Тежка работа.

–       Та… вие с Катя от кога се познавате? – пробвах да разсея напрежението в оная си работа с невинни, опознавателни въпроси. В крайна сметка нищо лошо не вършех, нали? Така и така гаджето ми се бавеше, за какво да си мълчим. Малко бъбрене. Няма нищо нередно. Нали?

–       Ами, по принцип се знаем от деца, но живеем заедно едва от една година. – Разреса миглите си със спирала, докато говореше. Бе се навела леко напред към огледалото и роклята й се бе вдигнала. Дискретно разкриваше силиконовия й чорап. Ох, млъкни сърце… и други части от тялото. – Адски смешна история. Бяхме се забравили напълно и изведнъж хоп!, засичаме се в една книжарница. Тя трябваше да се маха от общежитието, аз си търсех съквартирантка, защото на момичето, с което живеех преди й дойде музата да се жени. Даже предварително да се бяхме уговорили, нямаше да се нацелим по-точно. Изненадана съм, че не ти е разказала.

–       Ммм, може и да е, аз просто…

–       … не помниш? – Госпожице, никой ли не ви е учил, че е неуместно да завършвате чужди изречения. Особено на чужди мъже. – Нормално. Приятелка ми е, ала понякога любовта й към детайлите е подлудяваща.

–       Тя… значи много за мен. – Това оправдание ли беше?

–       Да, знам. – Кимна ми тя, а погледът в черните й очи бе неразгадаем. – И ти също за нея. Цялата сияе когато говори за теб. – Чудесно, сега се чувствах още по-зле. – Все пак от доста време сте заедно.

–       Цели три години. – заиграх се с плетената покривчица на креслото, като не смеех да кръстосам очите си с нейните. – Чудя се… дали вече не е време да й предложа да продължим към следващата стъпка. Нали се сещаш… да се оженим… или поне да живеем заедно. Не, не че искам да ти вземам съквартирантката…

–       О, това да ти е най-малката грижа. – Тя размаха четчицата си във въздуха. – Тя ми е приятелка, искам да е щастлива, пък ако това означава да е с теб, коя съм аз да я спирам. Но се обръщаш към най-неправилния човек за съвет. Най-дългата ми връзка беше три или четири месеца.

–       Нима? – Изгубил интерес към хаванската трилогия, аз се изправих, оставих книгата обратно на мястото й в библиотеката. Погледнах я с вдигнати вежди. – Трудно ми е да го повярвам.

–       Защо? – Лара се облегна на тоалетката. Този път като че ли усмивката й бе една идея по-многозначителна.

–       Такава готина дама като теб. – Е, не, аз съм тъпак на годината. – Изненадвам се как не се избиват…

–       О, имам си разни обожатели. Но ти твърде малко ме познаваш. – Естествено ухание или парфюм? Не знам, но ме подлудяваше. – Нямаш идея какво чудовище мога да бъда, когато съм в лошо настроение.

–       Някой с достатъчно силен характер не би следвало да се поддава на женски капризи и цупене. – Произнесох необичайно тежко за себе си.

–       Нима?

Почти я докосвах.

Вероятно щях да се наведа и да съгреша окончателно с тези изкусителни, алени като чифт черешки устни, когато външната врата се отвори и Катя влетя в стаята. Хвърли ми се на врата, започна да ме целува и да ми се извинява за закъснението, както и да обяснява какво е станало. Лара само ми хвърли един неразгадаем поглед през рамо и се оттегли към спалнята си. Върна се със сакото и чантата си, пожела ни довиждане и хубава вечер, след което отпраши в неизвестна посока.

През цялата вечер с Катя, колкото и готино да си изкарвах, в главата ми не спираше да блуждае детайла с невероятното бедро на Лара и парфюма й. Съвестта се блъскаше с желанието ми. А сияйните очи на момичето до мен ме караха да се чувствам като най-големия мерзавец.

Обичах  я, бях луд по нея, нямах съмнение в това.

Тогава от къде се бе появило това идиотско желание към жена, която до скоро считах за най-малко непривлекателна?

Сетих се за нещо, което ми бе казал един приятел преди две години.

–       Виж сега, всеки в един или друг момент е бил напълно обсебен от някого. После отиваш на работа, запознаваш се с нова колежка. Виждаш детайл от нея, който адски те възбужда, усещаш парфюма й. Всичките ти розови, перверзни фантазии изплуват отгоре. Пич, всъщност има ли разлика дали след работа ще се изпразниш върху някоья салфетка, докато мастурбираш при мисълта за парфюма й, или ще свършиш върху нея? Изневярата си е изневяра, в мига в който си помислил за друга. Тогава за какво по дяволите да се правя на светец? Нали знаеш какво е казал Уайлд (нищо, че е педи), за изкушението?

Толкова лесно да се каже и толкова трудно да се изпълни.

Можех ли до такава степен да изкривя границите на морала си?

Самодиви


Photo: Photo Forum

 Лековитата нощна тишина не я успокояваше. Прохладата на планината, на фона на прорязания като от нажежен до червено нож град там долу, не приспиваше тревогите й. Шепотът на тревите от поляните й се струваше ироничен. Луната се бе свила в саркастичното намигване на първата си фаза – тънкият й сърп изглеждаше като сълза на фона на неестествено светлото небе. Огромните звезди – така близки и ярки – я плашеха. Всеки миг сякаш щяха да се откъснат от арката на нощта и да я атакуват с назъбените си ръбове.

Единствено любимата й ленена риза й вдъхваше усещане за сигурност. Цяло чудо бе как баща й не бе разбрал, че я пази. Ако само я зърнеше обичайно мрачното му лице щеше да измени цвета си към аленото, да я разкъса още както бе върху тялото й, и да изгори останките.

Ритуално.

Имаше нещо сатанинско в начина по който изличаваше всичко, което една жена в бяла премяна и сърмен пояс бе изоставила зад себе си.

Яна направи още една обиколка на балкона с фантастична гледка към най-високия връх на планината. Подръпна нервно ластика, с който се бе опитала да укроти гъстата си руса коса. Не бе много дълга, ала за сметка на това тежка и гъста, и всяко лято редовно натежаваше от пот. Като беше по-малка околните редовно се питаха как такова русо и бяло дете се е пръкнало от типичния балкански субект, за когото се предполагаше, че й е баща. Един от тежките му погледи под надвисналите, космати вежди завинаги ги отказваше от по-нататъшни размисли по въпроса.

Тя се изтегна на един от столовете, вперила премрежените си очи към небето. Подпря дългите и тънки, „пилешки” крачета върху перилата. Ленената риза се плъзна по влажната й, изпотена кожа, разкривайки на коварния нощен вятър и всяка прелетяла на нисък полет птица, че не носи бельо.

Не се чувстваше никак секси заради това.

Не го правеше и от внезапно пробудила се в жегите чувственост.

Всяка друга дреха й бе противна в нощи като тази. Дори най-нежната материя я дразнеше до болка, усещаше я като окови и белезници.

Шантаво.

Всъщност тази лудост я хващаше веднъж годишно.

Винаги през юни, в навечерието на Еньовден.

Още когато бе съвсем малка.

Въртеше се като полудяла в леглото си, тънката й, почти прозрачна кожа се обриваше до болка. Лежеше с широко разтворени очи и учестен дъх и се молеше час по-скоро да умре, за да й мине.

По-странното бе че никой друг не виждаше белезите освен тя самата.

Лекарят заяви безцеремонно, че детето страда от треска и й предписа камара лекарства, с които я тровиха в продължение на няколко дни.

Положението й се влоши, а температурата й се покачи до степен на постоянен делириум.

Спомняше си дивите крясъци на баща й, оправданията на лекаря… и нежната ръка на една жена.

Кой знае как се бе появила в стаята й. Беше по-бяла и от снега през зимата, а русата й коса бе същата като тази на Яна. Красива като принцеса от приказките, тя държеше в ръце огромната ленена риза и галеше челото на поболято се момиче.

Допря до треперещите й устни мех с вода. Капките опръскаха изприщената й от треската кожа и в същия миг облекчиха болките й. Щом пое първата глътка помътнелите й зеници светнаха и червената мъгла пред очите й се разсея.

Протегна дребната си ръка към къдриците на приседналата край леглото й самодива. Погали ги леко, а очите й се разшириха, когато потънаха в тези на неизвестната й лечителка.

Същите като нейните.

Яна виждаше отражението в огледалото на времето.

–       И ти… имаш същата коса…

–       Да, чедо мое. Спи сега. И пази ризата като зеницата на окото си. Догодина пак ще мина да те видя.

Клепачите на Яна паднаха покосени от тежко биле.

Събуди се като нова по изгрев слънце и откри ленената риза, преметната през стола до леглото й.

От тогава всяко лято, когато юни преполовеше дните си, изваждаше дрехата от лен с шарени шевици по ръкавиците и я нахлузваше. Тайно от взора на вечно сърдития си баща, който мразеше народните носии, песни, танци, обичаи и каквото и да е свързано с фолклора.

Откакто се помнеше, мълчаливият тип се грижеше за нея, но също така я пазеше в задушлива прегръдка. Понякога наистина не й достигаше въздух, а той бе обсебил изцяло света й и всичко отвъд него. Ала и тя бе хитра.

Щом порасна достатъчно, за да чете и да се интересува от случващото се около себе си, легендите и билкарството заплениха все още детския й ум. Знаеше как да го приспи така че да не я усети как се измъква късно вечерта на Еньовден за ритуала на мълчаната вода.

И тайните срещи с майка й.

Сядаше в края на полянката, разперила ризата около себе си и я наблюдаваше как танцува заедно с дружките си, с посребрени от лунната светлина коси и издути като платна бели рокли. Всеки път щом си тръгваше плачеше, а самодивските танци се връщаха в сънищата й.

Надигна се от стола и когато забеляза сянка на елен да преминава през полето подскочи от радост и се спусна надолу по дървените колони на вилата, пъргава и чевръста като котка.

Премина през двора, безшумна и съсредоточена, и догони тъмното петно насред високите, жужащи треви. Огромното животно се обърна към нея и изпръхтя нетърпеливо.

Грейнала от щастие и забравила напълно страховете си, Яна се метна на гърба на елена и уви ръце около шията му. Последният тропна леко недоволно с копито и разрови черната пръст, след което понесе момичето в бяла риза към дълбините на леса.

***

Дружината на Сирма самодива вече се бе събрала на Кошутина поляна. Те виеха цели арки от горски цветя. Радка танцуваше под стария дъб, а неколцина мъже с дълги коси и зомбирани погледи й свиреха на китарите си. Бяха си стъкмили огън наблизо и ревяха юнашки в следствие на ледената бира, натопена в близкото поточе. Ала щом дочуха сребристия момински смях мигом се укротиха и се доближиха с внимателни стъпки към източника на упойващия звук.

Минути по-късно горските царици вече бяха отприщили чародейството си и самоуките музиканти ги забавляваха с нестройните си мелодии. По устите им се спускаше тънка лигичка, а в очите им се четеше неестествена веселост.

Радка пусна порция смях като звук от поточе и се отпусна на обляната в лунна светлина трева, за да помогне на останалите с китките.

–       Е, не е като свирнята на кавала, ала бива…

–       Няма вече добри свирачи по тукашните земи. – Въздъхна Дена, освободи се от ризата си, захвърли я на брега и се гмурна в поточето.

–       Хей! – вдигна русата си глава Магда самодива от пъстрите цветя и размаха пръст към къпещата й се другарка. – Пазете си поясите, чувате ли ме? Да не вземе някоя от нас пак да пристане кат преди шестнайсет лета. – С тези думи стрелна Сирма самодива с поглед. Змийски език имаше тази Магда, както й ледени очи. Сирма сведе поглед.

В този миг Яна спря елена си на полянката, запъхтяна и засмяна, скочи от гърба му и се хвърли право в прегръдките на майка си. Обичайно бледата й кожа се бе зачервила от вълнение.

–       Сирма мари – Магда хвърли венеца си на земята и сложи ръце на кръста си с присвити устни. Китаристите продължаваха със свирнята си, в блажено неведение за женския конфликт, който зрееше на зелената полянка като буря в чаша вода. – Аз нали ти рекох повече да не идва тук.

–       Магдо пепелянке, дръж си раздвоения език. – Сирма отдели Яна от себе си и я огледа с блеснали очи. – Празник е, а тя всяко лято ни гледа.

–       Ами ако не дохожда сама? Пак ли искаш да ти краднат пояса, Сирмо?

–       Мамо… – прошепна неуверено Яна, като мачкаше краищата на ризата си. – Тази година може ли и аз да танцувам с вас? Много съм добра, няма равна на мен в ръченицата.

–       Я я вижте ти нея. – присмя й се Магда самодива и я замери със стрък еньовче. – Със самодиви ще се мери, мешаното му с мешано. Върви си танцувай смешните человешки танци и не се лови на нашето хоро, че горко ще пострадаш.

–       Магдо, трижди проклета да си. – Сините Сирмини очи помръкнаха и тя отдеве слабата си, запъхтяна от вълнение щерка настрани. Магда се провикна зад тях.

–       Не й е тук мястото. Да си ходи при хората, там е раждана, там да си стои.

–       Мамо… – проточи жално Яна, когато двете със самодивата приседнаха край поточето. – Сърцето ме стяга там, при хорат. Странни са ми там околните и само по Еньовден ми се разпуска душата и развеселява. Искам да танцувам с вас, в Змейково да вляза.

Сирма самодива въздъхна тежко, хвана едно камъче от реката и го хвърли в бързоструйните води, където дружките й се къпеха и се смееха.

–       Тежко ми е да ти го река, чедо… ала Магда право хортува. Пазим се ний от хората, че щом усетят где е царството самодивско лоши дни ще настъпят. А тейко ти зъл човек е, само да усети, че те няма, кой знае каква люта рана ще ни стори.

–       Аз никому няма да кажа, там нищо нямам, само тази риза ленена ми е скъпа. Вдън горите ще се скрием и той няма да ни стигне.

–       Не, Яне, сестрите ми го казаха отдавна. – Тя я погали по косите и ги закичи с набраната билкова китка. – Дохождай по празника, мила дъще, не слушай на Магда отровните думи. Ала в Змейково не мога да те пусна, ни можеш да ходиш по нашите стъпки.

Главата на Яна клюмна – истинско увяхнало жълтурче. Настроението и радостта й окончателно се изпариха и тя се оттегли край стъкмения самодивски огън да наблюдава танца им. Обви слабите си колене и подпря брадичка на тях.

Светът за който си мечтаеше от години бе недостъпен.

Светът назад й се струваше немислим.

А къде й бе мястото?

Реши да се разходи из горите и да се разтуши.

Никой, ни самодивите, ни Яна девойка забеляза змейската сянка сред дървесата.

P.S. Приемам всякакви критики от хора, които са по-наясно с фолклора от мен. Извинявам се за маса измисления говор на самодивите.

Свещи


Играеше си със запалката, когато излязох на терасата.
Беше странно същество, както го определяха повечето от познатите ни. Откакто го познавах носеше един и същ черен костюм, който му бе твърде голям. В сравнение с чорлавата му коса кое да е свраче гнездо изглеждаше като дизайнерски апартамент за птици.
Имаше невероятни пронизващи очи, силно наподобяващи лазери. Щяха да привличат вниманието и да съблазняват, ако не бе безумния му поглед и почти постоянно залепената клоунска усмивка на лицето.
Не ме бе страх от него… все още.
Никой не изпитваше какъвто и да е ужас при вида му, само леко презрение.
Безобидният палячо, който да ги забавлява със своята ексцентричност и маниашкия си смях по време на купони.
Държеше се прекалено приветливо, почти до точка на сервилност, и бе измислил прякор за всеки около себе си. Мен наричаше Луничка. В началото мислех, че е заради дребните, досадни петънца, изпъстрили бледата ми кожа.
В последствие ми каза, че ме възприема като сребристо новолуние – едвам загатнат сърп в кадифения мрак на небето.
Изсмях му се.
– Човече, престани. Излагаш се. Кой, по дяволите, говори по този начин? Защо толкова държиш да станеш за посмешище?
Той премига с ококорените си очи и ми се усмихна както винаги: наполовина дете, наполовина шут и една есенция лудост.
– А как трябва да говоря? Научи ме.
В такива моменти обикновено му пусках по една снизходителна усмивка и се отдалечавах, за да си взема питие.
От друга страна, никой не бе по-добър от него в областта на пироефектите. Вероятно защото целият му съзнателен живот се въртеше около огъня.
Възвеличаваше огъня във всичките му форми и проявления. Изпадаше в екстаз при вида на фойерверки. Ръцете му бяха покрити с белези от леките изгаряния, които си причиняваше, докато си играеше с кибрит или запалка.
Вероятно за това бяха постоянно покрити от черните ръкави на сакото му.
Докато го наблюдавах как подрежда дребните, кръгли, ароматни свещи на балкона, внезапно ми хрумна, че в него има повече отколкото показва.
И кой знае защо това ми донесе лека тревога.
Не обичам да изпадам в състояние на параноя, ала за пръв път се запитах до колко е естествен и до колко цялото това поведение на симпатичен луд не прикрива нещо друго.
Нещо друго, но какво?
Чак когато запалих цигара той ме забеляза и размаха отривисто дясната си ръка.
– Луничке, добър вечер!
Усмихнах се насила и го доближих. Той вдиша дима от цигарата ми – обичайният черешов тютюн.
– Никога няма да спреш да ме възхищаваш с добрия си вкус. – Отпра една класическа усмивка и разкри кривите си, бели зъби. Беше такава карикатура, че чак ми стана мило за него. Не достатъчно, за да изпитам желание да го опозная.
По-скоро онова усещане за топлота както когато внезапно някое непознато дете в парка ти поднесе цвете.
Само дето в случая не беше цвете, а малка свещичка в стъклена, синя поставка.
Поднесе ми я на колене.
Усещането за параноя отново се надигна от дълбините на стомаха ми.
– Вземи я, специално за тебе е. Виж, мирише на черешка.
– О… вярно… благодаря, че си се сетил. – присвих вежди. Лятната нощ беше адска, горещината мачкаше като див звяр, ала въпреки това усетих как ме полазиха ледени мравки.
– Това е нищо, Луничке. Няма нищо, което не бих подпалил заради тебе.
– Хайде да не се увличаме. – Притеснението се впи като игла във вената ми.
– Ама ти не разбираш ли? – Лудостта лумна като син пламък в огромните му очи. – Само ми кажи и ще подпаля целия град в твоя чест. Ако някой те притеснява, само кажи и ще му спретна такова шоу, че няма да се осъзнае от къде му е дошло. Ако пък желаеш, ще се самозапаля.
Ръката ми трепна и едвам не изпуснах свещта – така старателно подбирания от него подарък.
Усмихнах се още веднъж, кимнах учтиво и побързах да се прибера, с още димящата цигара в ръката си.
Иначе нямаше да мога да овладея паниката си. Огледах празнуващите и смеещи се около мен.
Колкото и да бях притеснена, съзнавах, че никой от тях няма да възприеме думите ми насериозно.
Дори да ги бе чул от него.
Та той бе клоуна на вечерта.
Клоуните убиват единствено във филмите на ужасите и в романите на Кинг.
Не може комичния елемент да е извора на злото.
***
Междувременно никой не забеляза как Пироманиакът се притаи в най-тъмния ъгъл на балкона. Не беше сам.
Един мъж, чието лице не се виждаше ясно, му правеше компания. В сенките контрастираше единствено вратовръзката му на огнени лисици.
– Захапа ли?
– Захапа? – ухили се Пироманиака. – Започнаха да я тресат нервите. Какво ще кажеш, не съм ли добър?
– Продължавай все в същия дух. В момента дописвам сценария и естествените й реакции ще са ми много ценни.

Дъга над кладата



Summer nights are colder now
They’ve taken down the fair
And all the lights have died somehow
Or were they ever there

No sighs or mysteries
She lay golden in the sun
No broken harmonies
But I’ve lost my way
She had rainbow eyes

Rainbow – Rainbow Eyes

Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

Хапех мълчаливо устни.

Знам, че той би искал да е така.

Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

Знаех всичко това…

… и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

Готов всеки момент да избухне.

Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

Не плачех.

Не можех и да заплача.

И в това бе най-голямата трагедия.

***

От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

Психолозите биха казали, че е от шока.

Приятелите му ме гледат с презрение.

Да вървят по дяволите.

Проклети хипари.

Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

–       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

–       Сърцето му… просто е спряло.

На двайсет и две години?

Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

Че не го разбирах.

А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

Че бях безразлична към вчерашния ден.

Че бе преминал през живота ми напразно.

***

Не помнех да е имало по-студено лято.

През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

Той никога не е искал сълзите ми.

Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

Не.

А те ме смятаха за коравосърдечна.

Че не ми пука.

Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

И защо ми е така празно?

Търся следа от емоция, но не намирам такава.

Защо?

Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

Дали наистина го бях пренебрегвала?

Беше ли нещастен с мен?

Общували ли сме някога искрено, извън секса?

С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

С прости думи и без поетични алюзии.

И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

Най-вече аз.

Затова и не желаех да говоря.

Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

Мразете ме колкото пожелаете.

***

Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

Не гледах към кладата.

А към небето.

„Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

Повече не ги видях.

Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

Усмихнах се.

Странно е, но не помня цвета на очите му.

Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

В далечината проблясваха само удавени пламъци.

Беше ли съществувал изобщо?

Фрагменти: I wanna be your dog


Умората постепенно затегна каиша около врата ми. Прешлените пукаха от умора, а пред очите ми се завихряше умалено торнадо от черен вятър. Постепенно бях старателно обгърнат от мрака и всмукан в сърцето на бурята.

Или на съня.

Не бе обичайното леко потапяне в лебедова перушина.

По-скоро наподобяваше рязък скок в огромно море от лепкав катран. Задавих се, а плътната тежка материя обви тялото ми и го приюти в ръцете си с разкривени пръсти. Гадеше ми се от миризмата, исках да изпълзя от грозното, завличащо ме на дъното си блато.

Но не можех.

Крайниците ми бяха парализирани и лепнещи.

Потопих се напълно и повърхността остана далеч над главата ми.

Чудовището примлясна и ме запрати в дълбокото, изчегъртвайки и малкото останал кислород в белите ми дробове.

Не можех да се преборя с катранения звяр, затова просто отпуснах всички мускули, които още ми служеха.

Зачаках смъртта с отворени очи.

И като всеки път когато съм се приготвял психически, че си отивам, Крупието, чиято усмивка на побъркан клоун бе застинала подобно на маска, ми раздаде нови карти.

Строполих се тежко върху пясъчна дюна, в сърцето на пустошта, там където вихрушките гонеха умиращите от жажда пътници. Пясъкът бе не по-малко черен, а вятърът ме брулеше немилостиво в лицето. Ръцете и краката ми се освободиха от лепкавите струи, ала за известно време не можех дори да ги размърдам леко.

Свих се върху тъмната, безплодна земя и присвих очи.

Нещо вътре в мен се гърчеше – истински ранен гущер, който се опитваше да прегризе опашката си.

А песъчинките се забиваха немилостиво в кожата ми и стържеха по нея като с шкурка.

Тъкмо се питах кое по-лошо: Смъртта или да се луташ сред фрагменти от измислена реалност без представа илюзия ли е или истина. Съзнанието ми бе смазано от умора.

Мечтаех само за малко почивка.

И тогава чух познат глас да ме вика сред дюните.

От дете не го бях чувал и вече мислех, че е забравен.

„Белегът забравя ли се, малък?”, хилеше ми се вятъра, придобил човешки образ, и заби коварния си юмрук в беззащитното ми лице.

Стиснах устни до кръв, впих нокти в кожата на дланите си и се изправих с усилие. Отворих очи, доколкото ми го позволяваха обстрелващите песъчинки и я съзрях през пясъчната буря.

По-точно силуета й.

Лунносребърно пламъче и черна рокля, приличаща на хищна орхидея.

Така близо и така далече.

Сърцето ми потъна нейде в катрана, разумът ми отказа да работи, инстинкта ми за самосъхранение замлъкна все едно му бяха резнали езика.

Само мускулите ми ме придвижваха напред, към размазания й образ.

Нищо друго нямаше значение.

Само да мога да достигна, да го докосна, да се уверя, че не е илюзия.

Че не полудявам.

Че халюцинациите няма да ме довършат, така както бяха сторили с…

Колкото повече се движа напред, толкова по-леко става, сякаш бурята е изгубила силата си и се разтваря пред мен, за да ми стори път.

Крачките ми бяха все по-леки, пред очите ми силуетът придобиваше очертания.

Вървях към миналото, хвърлящо към смутения ми поглед парченце по парченце, за да го сглобя и реставрирам.

Фрагментите се залепваха един за друг, а образът й… вече виждах луничките по лицето й и злокобния блясък на сивите й очи.

Вече можех да протегна ръка и да я докосна, когато помежду ни избухна бяла светкавица.

Щрак!

И светът отново се измени.

Отново се озоваха в старата мансарда.

Но не в сегашния й, реставриран вариант.

Пак бях на шестнайсет, а разтреперените ми пръсти отчаяни стискаха писалката върху белия лист.

Движенията ми бяха забавени, все едно бях пиян.

Част от мен се бе отделила и ме наблюдаваше отстрани – блед хлапак с прегърбени рамене и прехапани устни, който с ужас наблюдава как от върха на писалката се отделя една тежка, черна капка.

Тя набъбва, налива се, плъзга се по ръба на писеца и закачливо се отпуска надолу.

Пада върху листа като тежък плод и се разплисква по снежната хартия.

Момчето, което бях си пое дъх с болка, очите му се навлажниха, а ръката му се разтресе в конвулсии. Не можеше да ги овладее.

Не виждаше нищо друго, освен размазаното, мастилено петно, осквернило стройните, калиграфски изписани букви и бялото поле.

„Тя не трябва да разбере!”

А аз нищо не можех да направя за него.

Мен дори ме нямаше там, наблюдавах този момент от миналото и… въпреки че ми бе върната свободата на движението, бях безпомощен.

Русата жена с вдигната, тежка коса и черна рокля, чийто гръб стигаше до цепката на дупето й вървеше… не, носеше се плавно върху безшумните си пантофки. Истинска граблива птица зад гърба на момчето – довчерашното ми Аз.

Макар да бе Господарка до мозъка на костите си и до върха на острите си нокти не си падаше по високите токчета.

Силата й бе в страха и напрежението, което пораждаше с мълчаливото си присъствие.

Как би могла да го държи в подчинение, ако тракащите й токчета я издаваха на всяка крачка?

Впи устни в ухото му, от което тялото му се разтресе още по-силно. Ръката й се плъзна върху неговата, ала без да го докосва.

Но щом властният й, гълъбов поглед се спусна към белия лист, светлите й, тънки вежди се свиха, върху алабастровото й чело се оформи бръчка.

От невинно погалване, от намек за докосване премина към обратната крайност. Нежната й ръка се плъзна по едно гъше перо, кацнало на писалището. Пое го елегантно и небрежно. И също така небрежно, с бавни движения прокара заострения му връх по ръката на момчето.

Той изстена и затвори очи.

–       Погледни! – Гласът й бе властен, ала не издаваше и частица гняв.

Момчето колебливо открехна клепачи и се взря във фаталната си грешка. Ноктите на надвесената над него жена се впиха в косата му и наведоха главата му докато почти не докосна хартията с нос.

–       Какво е това?

Не знае какво да отговори.

Тя повтаря въпроса си, без да издава нервирана ли или не.

Спокойствието й е като галещ сетивата, тъмен велур.

И като острие на кинжал.

–       Попитах какво е това?

–       П-петно, Мадам. – прехапа болезнено устни.

–       Каква небрежност. – въздъхна тихо тя и го погали с върха на ноктите си. – Толкова изящност и красота, развалени от една глупава грешка… по небрежност. Какво ще кажеш за това?

–       Съжалявам, Мадам.

–       Не е достатъчно добро. И ти го знаеш. – Напрежението насищаше гърлото му, така съсредоточено, като гъста, плътна маса. А тя му говореше меко и любезно, нямаше причина да се страхува.

Поне видима причина.

–       Всичко ще направя.

–       Знаеш какво трябва да направиш, нали? – Дръпна го назад за косата.

Очите му бяха като трептящи, уплашени езера, ала виждах и нещо друго в тях.

Черна като катран възбуда, клокочеща от дъното им.

Тя доближи малиновите си устни до ухото му и му прошепна някаква заповед.

А довчерашното ми аз видимо грейна, макар и по същия разтреперан начин. Изправи се бавно от стола си, като смъкваше дънките си, докато напредваше към леглото. Синият плат се свлече в краката му, разкривайки, че не носи бельо.

– Ти си едно много лошо момче. Ще те науча как да се държиш.

– Да, Мадам. – отвърна той като хипнотизиран, коленичи и опря чело в пода като куче.

Всеки негов мускул се бе превърнал в очакване.

А тя пое един от бичовете от стената.

***

Гласът на Лена ме изтръгна от злокобния сън.

Макар и присъствието й да ме притесняваше, в този миг й бях по-благодарен от когато и да е за намесата.

Изправих се мъчително на леглото, плувнал в пот и с растящо безпокойство в гръдния кош.

Очите й ме обстрелваха с хиляди въпроси.

Бе се навела до мен, а пръстите й стискаха ръката ми.

Усетих парене долу, в ляво, на корема си.

Потърках мястото.

Нямаше причина да ме боли.

Раната там се бе излекувала отдавна и от нея бе останала единствено елегантната готическа буквичка.

Едно единствено М, нанесено с ледено спокойствие и елегантност.