Юнски бряг


„Мамо, къде е виното на забравата?”

Реплика на момиче, видима възраст 6-7 години, към майка му на спирката на автобус 73

Photo: Falling Forward

Събуждал ли ви е някога концерт за детски смях и свистящ вятър? А докато се изплъзвате от дебрите на съня осъзнавате, че всичко ви е покрито с едър, каменист и влажен пясък? Главата ви се разцепва на две съвършено равни части, размазаната субстанция, наричана мозък, бавно изтича през цепнатината? В устата ви вкусът наподобява на божествен коктейл от стомашни сокове, остатъци от върната храна и други течности, чийто произход не можете (или не искате) да идентифицирате?

Вероятно ако Клер се бе събудила, обградена от цяла рота свещеници в черни раса, промъкнали се през пролуките на времето от мрачното Средновековие, готови да приложат върху беззащитното й тяло целия си арсенал от изискани мъчения, щеше да има шанс да си спомни какво бе правила предходната вечер.

Разполагаше единствено с болежките по тялото си като знаци по пътна карта.

Последното, за което се сещаше, бе как налива водка в гърлото на Марк, въпреки протестите му, че не може да погълне повече.

От този момент нататък и без това крехката й, селективна памет даваше късо и изключваше цялата система. Споменът не просто липсваше, а бе удавен във вира с най-черната вода, по-черна и от чумата от Средновековна Европа.

„Ауе к`во ти става днес с т`ва Средновековие, а?”, обади се един от разплулите се измислени герои в наводненото й съзнание.

Наоколо не се забелязваха инквизитори, ако не се броеше стържещия звук в ушите й.

Само някакво… дете?

Премига няколко пъти, за да се увери, че не халюцинира от дивия махмурлук.

Не.

Малкото момиченце си бе там.

Не повече от седемгодишна.

Кестенявата й коса се пилееше по раменете й, непривързана от опашчици, плитчици, шнолички и други подобни. Носеше къса лятна рокличка и чорапи до коленете, над сандалките.

Как не измръзваше от студ?

Вероятно от енергията, която на самата Клер бе източена през невидимо кранче.

Детето подскачаше така както момиченцата играят на ластик, танцуваше в кръг около просналата се на плажа жена. От време на време се навеждаше и я подръпваше за коженото яке.

Дори и в това си състояние не можеше да не се възхити на зелените, проблясващи очи. Точно това бе – закачливо котенце, опитващо се да те предизвика на игра.

–       Хайде, слънце, ставай, съмна се вече.

–       Де го видя т`ва слънце бе, хлапе. – Клер се изкашля мъчително, гласът, който едвам успя да изкара от гърлото звучеше като на стар моряк, страдащ от хроничен алкохолизъм.

Небето над нея бе гъста гора от облаци.

Нямаше и намек за изгрев или някаква светлина.

Дори не знаеше кое време е.

Може би пък бе залез, а малката се бъзикаше с нея?

Нямаше да я изненада.

Деца.

– Хайде, ще си проспиш живота. – Малката клекна и издърпа рязко якето на Клер, с което тя се бе опитала да покрие главата си. Оскуба я нежно, изсмя се звънко и подскочи така че косата й се разпиля около нея като мънистена завеса.

Този дяволит смях.

– Е, не, ти си по-зла и от змия. – измърмори Клер, докато се надигаше на лакти.

– Защо говориш така? Змиите са ужасно симпатични животни. – Белите зъбки на момичето пробляснаха в сутрешния сумрак. Морето сърдито изхвърляше кашата от водорасли на брега.

А бе едва началото на юни.

– Човек като е препил и змията не го закача. – изръмжа тя с изкривена от болка физиономия.

– Хахаха… вино на забравата, а? – Малката сви юмручето си и се престори, че пие.

Клер опули очи.

– Твърде много вино, а?

Е, по-точно водка, текила… и разни други, за които не се сещаше. Ала сравнението си го биваше.

– Ти пък от къде ги знаеш тия работи?

– Е, те повечето пият вино, за да забравят. – Момичето взе да чертае с пръчка по пясъка. – Някои пък предпочитат виното на веселието. На трети пък просто им е слаб ангела. – Намигна весело на полумъртвата си нова позната.

– Не думай.

– Хайде, сръдло, ставай и идвай с мен. Знам какво ти трябва.

– Ай стига бе? Аз не знам, та ти ли?

– Двойно кафе с бита сметана? – момичето с червената рокличка щракна с пръсти и я изгледа победоносно.

– Ти какво, пила си хапчета за познаване?

– Клер, Клер… – Е, не. Сто процента сънуваше. Кой знае какво бе взела в промеждутъка от време, губещ се в гънките на паметта й. – Това вино, което си пила, ще да е било силно. Нищо ли не помниш?

– Ъ?

От изненада не можа да произнесе нищо по-членоразделно.

Малката посочи с палец зад гърба си към една дървена постройка.

– Вчера с приятелите ти пихте в бара ей-там. Доста вино се изля. После даже почнахте да връщате. – Говореше така жизнерадостно все едно описваше игра с приятелките си в парка. – Вие сте ни редовни клиенти.

– Бе ти не си ли много малка да ходиш по барове? – избълва Клер. Очите й бяха уголемени като на зубър с очила тип лупи от кой да е гимназиален американски филм.

Момичето направи един пирует и поклати пръст.

– Баща ми държи бара. А аз съм му стопанка. – Тя изпъчи гордо гърди и се потупа с палец по тях. – Пък той си пие пиенето на забравата. Хайде, тук е студено, ще настинеш.

Клер бе толкова шашната, че не усети как се изправи на олюляващите се крака. Нямаше част от тялото, която да не я болеше, а всяка стъпка напред бе предизвикателство за ума и тялото.

Непознатото момиче подтичваше пред нея, правеше странните си пируети във въздуха и я подканваше с пръст да побърза.

В един момент Клер се запита кой бе детето и кой -възрастния.

Е, тя самата никога не бе имала претенции, че е пораснала. По акъл още се чувстваше в ранното тийнейджърство.

А през последната година бе била собствения си рекорд по простотия. Утешаваше се с това, че трябва да го изживее, докато е още млада.

От друга страна навиците трудно умират.

След време, което й се видя минимум половин ден, се добраха до типичното плажно заведение. Подът бе осеян с пластмасови чашки и опаковки от чипс. Една чайка (или пък гларус? Така и не се научи да ги различава тези пилета) доволно кълвеше остатъци от мезета по масите.

Посетителите липсваха.

Единствено един подпухнал мъж на средна възраст, със зачервено лице и мустаци като на морж се бе пльоснал на един от столовете и се взираше с философска концентрация в чашата уиски пред него.

Малката изтанцува пътя си до него, дръпна го за мустака и му изчурулика.

– Тате, докарах вече една клиентка.

Той я изгледа с празен поглед.

Долната му челюст бе увиснала.

Сви рамене и отпи солиден гълток.

– Ъхъ. Действай.

И отново потъна в ступора си.

Малката стопанка на морския бар се настани зад плота. Личеше й че се чувства уютно. Чукна два пъти по клавиатурата на допотопния компютър и няколко минути по-късно от колоните зазвуча Garota dе Ipanema. Клер я мразеше, ала й бе твърде лошо, за да протестира, така че просто се стовари на първия изпречил й се висок стол.

Чудно бе как не се преби,    докато се качваше. Конвулсиите на мускулите й се усилваха.

А непознатото ангелче с дяволска усмивка вече приготвяше кафето за нея с такова усърдие, с каквото други деца изрязват фигурки от гланцови блокчета и ги апликират върху хартия.

Макар че бе възможно вече никой да не прави това.

От годините на нейното собствено детство до настоящия момент поколенията се бяха сменили поне десетки пъти.

Почувства се стара.

Ала докато наблюдаваше чуруликащото създание, сипващо канела върху битата сметана…

…за момент й се прииска да бе нейна дъщеря.

Дали някой ден, ако имаше момиче, то щеше да прилича на това тук?

После се зачуди дали е редно да дава живот, при положение, че тя самата е още като дете.

Всички казваха, че човек помъдрява след като стане родител.

И как да вярва в това, след като отпусната фигура на масата в морския бар бе живото опровержение на тази крилата фраза?

– Ето – Момичето й подаде с гордост богато украсената чаша. – Специален коктейл за изтрезняване от забравата.

 Честит първи юни!

Photo: http://fallforward.files.wordpress.com

Тънка пелена от ужас


Photo: Kavyalok

Suddenly I stop
But I know it’s too late
I’m lost in a forest
All alone
The girl was never there
It’s always the same
I’m running towards nothing
Again and again and again and again
And again and again and again and again..

Nouvelle Vague – A Forest

Боровите иглички сплитат гнезда в косите ми, докато напредвам по тясната горска пътека. Ноздрите ми са атакувани от характерен аромат на смола – възбуждащ, и в същото време дразнещ сетивата ми. Тихо е, съвършено тихо, ако не броим скърцането на съчките под краката ми. Обичайното състояние – блудкав страх, примесен с нервно очакване, ме биеше в слепоочията. Не обичам особено планините. Не, никога не съм се губил в гъсти гори, нито мой близък е загинал по време на преход. Съзнанието ми не е обременено от някаква банална травма, господа офицери. Ала има нещо в зелените дълбини, които ме поглъщат всеки път. Нещо чуждо. Малките пищящи гласчета всеки път пробиват тъпанчетата ми, че навлизам в непозволена територия. Че там нещо дебне. Че ако прекрача тънкия воал от паяжини и сумрачна светлина, някой звяр ще изскочи и ще ми отхапе главата.

„Защо тогава отиваш там?”, девойчето с разкъсана рокля подскача от пън на пън, спуска се ниско, сякаш лети, поема цяла шепа от боровите иглички и ги разпръсква назад.

– Трябва.

„Не ми ли каза, че на този свят не съществува „трябва”, а само това, което искаме?”

– Такава глупост ли съм казал? Доста пиян ще да съм бил.”

Не съм много сигурен дали възприемам гласа й чрез слуха си или го чувам наум като шепот. В онова слабо разработено ниво на мозъка ми, където често постъпват далечни послания. Стряскат ме в съня ми, прекъсват ме за миг, докато любя някоя жена, пронизват ме в най-важните мигове.

Всеки друг би се побъркал, ако сивото му вещество бива използвано за комуникационен център, а мислите на хиляди живи и мъртви същества се тълпят там в най-неподходящите моменти.

Не и аз.

Свикнах.

Болното човешко съзнание е много по-силно, отколкото си мислим. Може да се адаптира към всичко. Може да понесе всичко. Дали защото след определено количество стрес, натрупан в невроните ни, умът ни се покрива с мазолеста защитна коричка? Или просто сме добри в това да давим тежките спомени, да се трансформираме като хамелеони?

Не знам.

Знам само, че понякога сутрин, когато черното кафе събуди всяка моя спяща клетка и не усетя нежното (и не толкова нежно проникване) чувствам лека паника.

Която се разсейва веднага щом първото послание намери път през гънките.

Старая се да не се издавам пред хората около мен.

Сериозно бихте се стресирали, ако мислите ви биват привлечени като магнит право в черепната кутия на човека до вас. А и ми носи някои безценни предимства.

Да познавам ходовете на тези, с които общувам.

Като междувременно много майсторски играя ролята на глупака.

Готов съм да се обзаложа, че няма актьор, който да се справя по-добре от мен.

Та… казано накратко, наистина свикнах.

А това момиченце… нямах представа дали е жива или мъртва. Мислите на хората са учудващо еднакви по своята сила. Даже понякога ми се е случвало да усещам поразяващо ярки послания… и да установя, че изпращачът отдавна не е сред нас.

А мисловният процес у някои живи силно наподобява догаряща свещ и стапящ се восък.

Е, не ме бъркайте с врачката от тъпи сериали като Шепот от отвъдното. Или с хлапето от Шесто чувство. Не съм се посветил на благородната цел да помагам на изгубените души. От време на време някой загинал алкохолик ме заговаря в любимия ми бар. Или самотна танцьорка се взира в околните по време на парти. След което се разтапя във въздуха.

Та, призрак или не, ала съм много привързан към нея.

Следва ме от известно време.

А аз обичам бледата й, призрачна компания.

Напомня ми на сестричката, която убих с джобното си ножче и после зарових в задния двор.

Хванахте ли се?

Вие луди ли сте? Гледате много филми на ужасите.

Не, просто малката е сестричката, която винаги съм искал. Другарчето за игра в пясъчника, момичето, което да дразня и което винаги ми прощава лудориите.

Може пък собствената ми мечта да се гаври с мен под формата на халюцинация.

„Не тръгвай неподготвен вън в горите, след залез слънце.”

– Вярвам в щастливата си звезда.

„Тя няма да те спаси от чудовищата.”

– Чудовищата са само в ума ни, малката.

„Тогава защо трепериш от ужас?”

– Знам ли… Твърде много филми.

„Продължавай, продължавай да се шегуваш.”

Кичи косата си с някакво горско цвете, шмугва се между боровете и се смее от там, като ме привиква.

– Как иначе да оцелея, сладка? Няма по-добър начин да се справиш със страховете си от това да им се изсмееш. Или поне не съм открил по-добър. Така или иначе в ежедневието е наситено с купища повече кошмари отколкото тези гори.

„И все пак тънката пелена от ужас е покрила очите ти.” Напява го така както някои дечица тананикат The Cuppy Cake Song. „И искаш да я разкъсаш и видиш какво се крие отвъд?”

„И все пак… да.”

Нещо проблясва през дърветата.

Алкохол и дисциплина


I need your discipline
I need your help
I need your discipline
You know once I start I cannot help myself.

Nine Inch Nails – Discipline

Дамата се е излегнала върху просторното си, кожено легло, докато Ученикът й попива с устни капчици кехлибарен ром от корема и бедрата й. Тя пуши от голямото наргиле с премрежен поглед и изпуска кълба дим с аромат на ягода.

Ученикът: /двусмислено/ Имате дяволски изискан вкус.

Дамата прокара тънкия си, дълъг нокът през косата му.

Дамата: Животът е твърде кратък, за да си позволим да пием лош алкохол. Държа ромът ми да е най-добрия.

Ученикът: /с въздишка/ Е, да, щом можете да си го позволите.

Дамата: /с усмивка/ Ти също можеш.

Ученикът: Ха…

Дамата: Купуваш една бутилка… и си определяш дозите всеки ден… ближеш съдържанието, докато не свърши. След което купуваш нова.

Ученикът: А ако не мога да се удържа? Ако изпитото ми се услади и не мога да се спра? Ако желая още и още, докато не се намеря въргалящ се под масата… с адски махмурлук и празна бутилка?

Дамата: От качественото питие никога не боли глава. Ще го научиш, когато пораснеш.

Ученикът: Не обичам да се задоволявам с малко.

Дамата: А трябва.

Ученикът: Как?

Дамата: Научаваш се на дисциплина.

Ученикът: /с досада и отвращение/ Как пък не.

Дамата: /смехът й е дрезгав/ Когато си млад, винаги отхвърляш тази дума с презрение и отвращение, все едно си докоснал опънат, гол охлюв. Щом съзрееш, ще разбереш колко ти е необходима. Дано само да си се съхранил.

Ученикът: Животът е твърде кратък. Нямам време да дисциплинирам копнежите и желанията си. Искам да живея сега и да изстискам сока им.

Дамата: Тогава си нямаш представа колко бързо ще ги пресушиш и изчерпиш. Ще се обърнеш назад и с ужас ще установиш как си излял Рога на изобилието в реката.

С това тя се изправи, загърна се в прозрачната си туника и се отправи към мраморната баня с бутилката в ръка. Ученикът остана дълго върху леглото със стиснати юмруци и необятна жажда в очите.

Импресия по залез


Махмурлукът бавно отшумява и се разтапя като далечен спомен сред палавите лъчи на майското слънце.

Тихо е.

Сами сме с цветовете на залеза – банално красиви и елегантно клиширани.

Пия кафе до прозореца и се опитвам да се изгубя сред тях.

Чувството е хубаво – няма музика, няма натрапващи се житейски звуци или свеж аромат на пържен лук.

Няма кучешки лай и плач на бебе.

Чувам как мислите ми тупуркат с неспокойните си крачета по коридорите и тунелите на мозъка ми.

Напрежението, заплитащо се в дъното на стомаха ми, драска с нокти по затишието.

Опитва се да го предизвика.

Дръпвам го за ушите, както се постъпва с непослушно коте, и го пращам в ъгъла да кротува.

Най-експлоатираната картина се шири пред детския ми поглед с цялата си галерия от краски и шарки.

Виждала съм хиляди залези през живота си и се предполага, че трябва да изпитвам досада от тях.

Скучна природа.

Залез. Чудо голямо.

Ще го има и утре.

И всеки ден до свършека на света.

В онези часове, в които Денят и Нощта се срещат за по едно бързо по линията на хоризонта.

Елементарна метафора.

И за какво е цялото вълнение?

Природно явление.

Дори фотографите не го приемат насериозно.

Ала го обичам.

Онова чувствено сливане между черната и бяла страна на времето.

Гали сетивата ми и ги кара да забравят за физическата реалност.

Това е най-красивото лице на Смъртта.

Красотата на умиращия ден.

Същият като всички останали.

Но и неповторим.

А всяка погребална клада на деня си заслужава да се погледне.

Докато пламъците й не бъдат нежно укротени от прегръдките на нощта.

Загасям светлината и се отпускам назад в стола си, докато и последните минути залез не изтекат в океана.

Чак сега до слуха ми достига звука от нещо сладко и далечно, преплитащо се с отиващите си цветове отвън.

Мелодията на нечие пиано.

Звучи като някой, творящ симфонии за последния танц на еднодневките.

Представям си красотата на залеза през очите на някой, чийто живот се измерва в рамките на деня.

Сигурно е красиво.

Самота


 

Photo: http://www.fanpop.com/

Стоях от другата страна на щанда и раздавах на подредилите се в индийска нишка хора спагети, сандвичи и напитки.

Бяха обикновени служители на увеселителния парк.

И ми бе една идея по-лесно да ги обслужвам наместо гостите, дошли да се натъпчат с мазна, нездравословна храна, след което да им прилошее на бесните, препускащи въртележки.

Не усещах как минава времето.

На моменти дори усмивката ми ставаше истинска и изпитвах искрено удоволствие от работата.

Може и Стокхолмски синдром да беше, казва ли ти някой.

Той се нареди, за да получи обяда си и ме попита от къде съм.

Не помня лицето му, дори униформата му или каквито и да е детайли. Образът му прилича на размазано петно в архивите на паметта ми. Затова няма да го описвам.

Когато човек усилено напряга ума си, за да извика определено събитие, въображението се включва и добавя несъществуващи детайли. За да запълнят дупките в историята.

Както героят в Големите надежди, ще я разкажа така както си я спомням.

А си спомням, че беше между четиридесет и петдесет.

Стори ми се тъжен и срамежлив, като преждевременно пораснало дете, което трябва да играе възрастен.

Като някой, който един ден се е събудил и е установил, че животът му е минал.

Младостта си е отишла, мечтите му са рухнали и събитията са се изнизали… а той дори не е е разбрал кога.

И продължава живота си по инерция, със скрита тъга и кротко примирение.

В крайна сметка, нали е жив и здрав, пък останалото… ами, има и други като него.

Мисля, че ме гледаше с широко отворени очи, като същество от друга планета.

Но може и да е от въображение и въобще да не ме е приемал така.

Явно усети чуждестранния ми акцент и това го накара да преодолее естестествената си стеснителност.

Обясних му къде е България, защо съм тук и какво правя, докато му сипвах храната с дежурната усмивка.

Той ми каза колебливо, сякаш не може да повярва, че го споделя с напълно непознат:

–       Никога не съм пътувал никъде.

Не беше прекосявал и границата на щата.

Стана ми мъчно. За миг след това спонтанно изказване като че ли престанахме да сме си чужди.

За миг сякаш надникнах в мислите му и проникнах в чувството на неудовлетвореност.

Инерцията.

Навикът ми е да не прекалявам с емпатията, вредна е за здравето в крайни количества.

Понякога е неизбежна, особено в такива редки мигове.

–       Утре ще бъдеш ли отново тук?

–       Разбира се.

Но на другия ден мен ме нямаше.

Сещам се за него, когато вляза в закусвалня, подобна на онази, в която работех тогава.

И ме лъхва същото отчаяние и меланхолия.

Може и да продължава да търси отговори в нечии чужди очи.

Може и да се е застрелял в анонимна хотелска стая.

Може и да е взел за заложници едно училище, или универсален магазин, и да е приключил… отново с куршум в главата.

Само че на мен ми се иска да вярвам, че най-накрая е събрал смелост и е прекосил границата. Въпреки всичко.

Поддържа надеждата ми жива.

Ситуации: Сексуално-лирическо срутване


I

Слънчев ден.

Птичките пеят, пчеличките се гонят, цветенцата цъфтят, индивидите от женски и мъжки пол се гледат стръвно. Потъркват се един в друг в градския транспорт, под претекст, че няма място. Момичетата усещат нечии нахални ръце под полата си. Звънък шамар от нежни пръсти и дежурното „Простак!”. Щастлива усмивка на идиот по лицето на натрапника.

Напрежението от потиснати и напиращи желания жужи във въздуха, подобно на рояка от близкия кошер.

Две млади същества се подчиняват на разбеснелите се хормони в малка стая в Студентски град. Ала независимо от разцъфтялата, разгонена природа, подтикваща ги с всеки елемент към съвокупление, нещата не вървят по план. Той пипа неопитно, хили се несигурно. Тя го гледа отегчено, рисува с очи по тавана, и от време на време го драска по раменете, колкото да имитира някакво действие.

Тя: Хайде де, няма ли най-сетне да свършваш? Краката ме заболяха.

Той: Ееее… ма много си студена…

Тя: Като няма кой да ме разгорещи.

Той: (изправя се) Ми то така няма смисъл, по-добре нищо да не правим.

Тя: (изляга се настрани и се завива с тънкия бял чаршаф) Хубаво.

Щом не последва никаква реакция, разочарования момък се отправя към банята. Няколко минути по-късно полудрямката на девойката е прекъсната от невинния въпрос, отправен от другата стая.

Той: Какво да го правя кондома?

Тя: (изправя се, поклаща леко голите си гърди) Как какво да го правиш?

Той: В тоалетната ли да го хвърля?

Тя скача, увива се с чаршафа и с бойна крачка се отправя към банята. Лицето й е почервеняло, тялото – внезапно изпълнено с липсващата по-рано страст.

Тя: Ти нормален ли си бе? Как така ще хвърляш презерватив в тоалетната, акъл имаш ли?

Той: Ама… къде тогава?

Тя се плесва по челото, сграбчва ненужното парче латекс от ръката му и го мята в кошчето. После се връща в стаята си, награбва дрехите му на неспретната купчина. Отваря вратата и ги захвърля навън. Той стои и гледа със зяпнала уста.

Тя: Какво ме гледаш?! Вън!

Той: Ама… какво…

Тя: Ти освен друго явно си и глух? Вън!

Нахвърля се върху него и го изтиква към вратата, ползвайки старателно изострените си нокти. Взаимни псувни и викове. Рицарят на кондома е изхвърлен позорно до дрехите и бельото си пред вратата. Две минаващи девойки с лекции и папки под мишниците се подхилкват и го подминават.

Още крясъци през вратата.

Никакъв отговор.

No love, no sex, no respect.

Отвън жегата го удря.

II

Мръсна хотелска стая в центъра на града.

Петминутна страст, ознаменувана от преждевременна еякулация върху чифт напрегнати цици.

Въздишка, подобна тази, която се отронва от гърдите на работник след тежък полски труд.

Той: Аз… съжалявам.

Тя: (кимва разбиращо) Няма проблем, след малко ще е по-добре.

Той се изправя от леглото, сяда върху изтърбушения фотьойл и си пали цигара. Всичко в него е унило и сбръчкано от разочарование. Тя обува бельото си и изчиства лепкавата течност от настръхналата си кожа с мокри кърпички. Той пуши и зяпа през прозореца, като имитира мисловен процес.

Той: Спи ми се.

Тя: Хайде сега, спяло му се, преди малко хич не ти се спеше. Пък и ми дължиш услуга, сещаш се.

Посяга към дрехите си, за да отиде до банята. Внезапно той я прорязва с една единствена реплика.

Той: Искам да си ходя.

Тя: (извръща се с възмутено изражение) Моля?!

Той: Ми не мога повече. Имам емоционален проблем.

Тя: Значи сега не можеш, а? А преди малко кой настояваше да ходим на хотел! Това ли беше всичко? Това ли е най-доброто на което си способен, а?

Той: Ама извинявай, какво да направя. Казах ти, имам емо…

Тя: Въобще не ме интересува зарязало ли те е гаджето, страдаш ли по жена си! Това си е твой проблем! Жалък…

Тя изскача навън в коридора, боса, бясна и незадоволена. Пред банята се блъска с друг обитател на дупката – някакъв едър тип с прошарена, рошава брада и провиснали дрехи. Усмихва й се, казва й нещо на френски. Изпитва силното желание да си го изкара върху него … дори и хрумват един два порно варианта.

Накрая махва с ръка и предпочита да се измие.

Плюе в мивката, сграбчила я с две ръце и поглежда към зацапаното огледало.

Блудкаво отвращение и омерзение.

Връща се в стаята, той я засипва с още помиярски реплики.

Нека не се обясняваме.

Ключът под вратата и кой от къде е.

Никога не се обаждай повече.

Омерзение и грандиозен провал по всички показатели.

III

– Какво желаеш? – пита го тя с мила усмивка, настанена на колене върху леглото. Роклята й е рацъфнала около нея като камбанка. Бюстът й прилича на едва загатнат цитат под деколтето. Той не я поглежда, взира се в краката си с тъпо отчаяние. Тя се чуди какво става.

Той: Не знам.

Тя: Е как така не знаеш, всеки нещо го възбужда, всеки нещо го подлудява. ТЕБЕ какво те подлудява. Трябва да знам.

Той: Наистина не знам.

Тя: Объркваш ме.

Той: Аз съм си сбъркан.

И с това се приключва въпроса. Всякакви опити да пробуди поне искрица интерес и тръпка се издънват като в черна бездна. Също като да крещищ на някой от другата страна на пропастта и да очакваш да те чуе.

Гледа като изгубено момче и въздиша депресирано.

Тя маха с ръка отегчено, не й прави впечатление.

Нито е първия, нито последния, който минава през живота с класическите шаблони „сбъркан съм” и „сърцето ми е разбито и не мога повече да обичам”.

Вместо това се отдава на критика.

Стаята й, роклята й, начина по който носи косата си.

Всичко това бива подложено на дисекция.

Най-накрая си поисква чукане.

Не.

Тъпо, безразлично ебане без лубрикант, без смазка, без вазелин. Така, помежду другото. Без любовна игра.

Каква любовна игра, като любов няма?

Искрата е умряла.

Тя: (дърпа се) Няма да стане така.

Той: Хубаво. Аз си отивам.

И наистина го прави.

Тя си сипва огромна чаша с водка и дълго пуши до прозореца, докато слуша звука от двигателя му.

Нищо не е останало.

Само разни далечни двойки, които се срещат, сблъскват се и се отблъскват като шизофренични атоми. Всеки – затворник на своята вселена, обсебен от своите си драми, травми, въздигащ ги в култ.

А ебането е просто начин да увеличат стените на личната си капсула.

Без любовна игра, моля, без възбуда.

IV

Той я посреща на гарата, кисел и раздразнителен като ранно ноемврийско утро. Бяха се виждали веднъж, от тогава комуникацията помежду им течеше в скрити и не толкова скрити еротични послания. Щяха да празнуват заедно студентския празник… и много повече.

По някаква причина обаче в днешния ден се държи като жена. Капризна и изнервена жена в цикъл. Псува без причина, движенията му са резки и груби, сарказмът му на моменти преминава в чиста злоба. Първоначално поема сака й, после й го връща.

Той: Я си го носи сама! Да не съм ти виновен аз, че си донесла толкова багаж. Ми сама си го мъкни.

Тя: (свива рамене) Да съм те карала да ми носиш чантата?

Той: Ма аз съм кавалер.

Засмива се. Продължават през центъра на града, а той не спира да мърмори като обрана попадия и да обяснава как го занимават с излишни глупости. Той е прекалено интелигентен за допълнителни курсове и каквито и да е други. Тя го пита какво точно включва работата му.

Той: Какво да ти обяснявам на тебе, ще схванеш ли нещо?

Тя: Може да опитам.

Той: Прекалено си тъпа и проста.

Тя се смее в лицето му. Колкото повече му се смее, толкова повече се опитва да я обиди. Тя го зяпа със стоическо безразличие и се прозява демонстративно.

Тя: Е, да, тъпа съм, признавам си го. Не може всички да са умни като теб.

Той: Ми много ясно, много съм повече от тебе.

Сядат в кафене. Тя си поръчва ром с горещ шоколад.

Той: Какво ли да очаквам от теб, естествено, че ще си поръчаш нещо извратено.

Тя: Безалкохолните типове да мълчат.

Той: Ех, майна, как си се кефя бе, майна, колко съм груб.

Разделят се малко по-късно. Тя има приятели в града и ще ги види. Вечерта се уговарят да й звънне, за да се намерят. Не изгаря от особено желание да празнува с него, но пък й е любопитно да наблюдава мъжки цикъл.

– Аре… ма тя гарата е в другата посока, ма. Их, че си неориентирана.

Вечерта той не се обажда. Тя му звъни, а той не си вдига телефона. С всяко позвъняване в ухото си се молеше да не дочуе мазния му глас.

Почти въздъхна с облекчение.

Приятелката й бе бясна.

Изкара празника заедно с нея и компанията й.

Доста по-добре, отколкото евентуално би го изкарала с него, дори с включен стриптийз и белезници.

Няколко седмици по-късно й се включи в чата, за да й обясни как точно в онзи ден мрежата на Глобул била паднала и той не могъл да се свърже с нея. Иначе искал да си я води у тях.

Тя: Е нали бях тъпа и проста, какво стана изведнъж?

Той: Ама аз кога съм ти ги казвал тези неща?

Тя вдига вежди и спира да му отговаря.

Няма нищо по-отблъскващо от женско поведение у мъж.

А понякога провалът крие в себе си победа.

Пеперуди, огън и други клишета


Photo source: http://snickon.deviantart.com

Обзалагам се, че всеки от вас е чувал поне две истории, подобни на тази, че е гледал най-малко четири филма, посветени на проблема. Ако знаете как ги мразя тези бозаджийски изпълнения. Почти ме е яд на собствената ми безумно глупава майка, задето е позволила живота ми от самото начало да се превърне в най-ужасното клише на всички времена. Със сигурност никой уважаващ себе си писател не би написал велик роман, базиран на такава тъпа история. Както и да е… Преди съвсем да съм ви объркал с празните си и безсмислени на пръв поглед разсъждения нека ви представя накратко схемата по която се развиват събитията.

Така… Имаме красиво, младо момиче, нетърпеливо да проникне в живота, нетърпеливо да открие своята голяма любов, на която да остане вярна. Естествено, главицата й е пълна с всички ония романтични розови фразички от романите на Арлекин, илюзии сладки като шоколад по празника на св. Валентин. Често чувате фразата, че някой “вместо мозък има бръмбари в главата.” За такива момичета бих определил по-скоро научния термин “пеперуди”. Те самите са нещо като нощни пеперуди. О, нямам предвид, че всички задължително стават от ония чаровни създания, лутащи се по магистралите по всяко време на денонощието, някои от тях през целия си живот остават само с един мъж. Но задължително биват привлечени от смъртоносно съблазнителния пламък. Сега ще стигнем и до въпросния огън: имаме си и едно момче, по-всяка вероятност със забележителен външен вид, иначе от къде накъде ще го забележи нашата пеперудка? Често той е човек, идващ от проблемно семейство, където често се раздават юмруци, кръвта се лее, а броят на счупените кости нараства с всеки ден. Или пък е просто бунтар с лесно кипващ гняв, който има проблеми със света, и налита на всичко живо, било то жена, мъж, бездомно куче или кошче за боклук. Все едно… Има много вариации по тази тема. При всяка една от тях пеперудата е привлечена от пламъка, а той я опустошава от всякъде. “Милото” лошо момче много-много не го грее от нейната вечна любов, и решава, че гаджето е идеално да го ползва за боксова круша. Тя, от друга страна, въпреки многобройните синини и наранявания, непрекъснато прощава, убедена в доброто у човека, а също и под напора на непресекващите романтични излияния от негова страна. Нима това наистина ще обуздае лошата природа на нашия герой? В никакъв случай, колкото по-отстъпчива е тя, толкова по-агресивен става той. А на девойката не й остава друго освен да крие срама, сълзите, раните и белезите. Вече не е сигурна дали го прави защото още го обича или защото просто не й стиска да си отвори устата и да каже на някой.

Минава време – те вече са минали тийнейджърската възраст, предполага се че лошото момче би трябвало да се е справило с пуберските си комплекси, ала уви. Тя възлага всичките си надежди на една женитба, само че и бракът не помага. Единственото, което постига пеперудата с волското търпение е да затъне още по-надълбоко в своето адско блато. Появяват се деца, което още повече завързва възела около нея. И без друго слабичката й воля не стига за да спести мъките на всички. Съответните рожби понасят своя дял от боя. В най-фрапиращите случаи – още един принос към високо-растящата детска смъртност. И пак същото. Тя мълчи, той бие. Обикновено мъже като него пропадат наистина здраво и в определени моменти са готови на отчаяни постъпки. И той най-накрая стига до дъното: пеперудата е мъртва! Ура за пламъка!

О, нима забравих да ви се представя? Колко невъзпитано от моя страна! Е, маниерите никога не са ми били силната част, но ще се постаря. Казвам се Силван “Силвърблейд” Маринов, ето онова същество там в ъгъла на гарата, седнало върху сака си с оскъдно съдържание. Преди да сме продължили разговора си, абсолютно ви забранявам да употребявате малкото ми име! Поредната приумица на сантименталната ми майка – пеперудата. Не я познавам добре – всъщност съм я виждал само на една снимка и напълно съвпада с предварително изградения образ, базиран на историята, която ми бяха разказвали за нея – с дълги руси кичури и бляскави сини очи, с най-сладникавата усмивка, която някога бях виждал. Сериозно ви казвам, мразя тази тъпа снимка, никога не съм бил особено сантиментален. Мразя и името си: що за име е Силван? Май че имам всички основания и да мразя майка си, но кой знае защо, образът й е твърде избледнял за да изпитвам каквито и да е чувства, освен раздразнение и слабо безразличие. Нито болка, нито каквото и да е.

Не искам да знам нищо за баща си, не защото чак толкова ме е яд или срам от него, но просто няма смисъл да се ровя в миналото. Противно на това, което сигурно си мислите, никак не ми допада цял живот да оплаквам нещастното си детство, що за глупост? Пък и където и да е нещастния бивш пламък, на който му предстои все повече да избледнява, затънал е достатъчно в собствените си каши от младостта. Така и не пожелахме да се запознаем, и двамата знаехме, че ще се намразим от пръв поглед, а това беше последното, което трябва на две ядосани същества като нас. Имах предостатъчно хора за мразене, един в повече или по-малко: какво значение?

Стигаме до момента с приемните семейства и домовете за сираци. Предполагам, че мога да се впусна в една подробна и дълга история ала Белият олеандър, за всички места на които съм бил и за всички мъки на краткия ми, бурен живот. Но мисля, че едва ли ви се губи времето да слушате поредната тъжна история. Съжалявам, уважаема публико, нямам желание да накарам по бузите ви да избият крокодилските сълзи на състрадание към едно пропаднало дете. Сигурно от мен се очаква да се оплаквам как у единия дом са ме били, а пък в другия – изнасилвали, и въобще съм бил подлаган на такъв системен тормоз, който, естествено е допринесъл до сегашното ми жалко падение. Няма да отричам миналото си. Но също така няма да го изопачавам и да се правя на невинната жертва. И аз не съм ангелче, не малко нерви съм отровил, и в част от случаите нещастията, които ми се струпаха на главата, бяха в резултат от моите действия.

Така че, затварям противната, мухлясала страница на миналото и се концентрирам върху образа си в настоящето. Звучи нарцистично, нали? Е, това определено не е чувството, което ме обзема сутрин като се погледна в огледалото. Никак не съм влюбен в себе си. Представете си, събуждам се в поредния мизерен ден от живота си и пред мен лъсва един мършав тип с хлътнали бузи и фигура на анорексичка в последна фаза на заболяването. Безжизнени кичури тънка коса в някакъв неопределен нюанс между черно и кафяво, наподобяващи мъртва трева покриват високото ми чело и белега от нож върху още неизлекуваната ми от акнето кожа. Няма да споменавам отвратителното състояние на зъбите си. Единствената що-годе привлекателна част от лицето ми са очите в любимото ми изгарящо черно. Вярно е че често издават чувствата, които бих искал да скрия, имат едно чудесно предимство: поискам ли да хвърля на някого наистина мръсен поглед, успявам да го смразя до мозъка на костите. Обектът на неприятните ми чувства зяпа като попикан и не смее да мръдне, хванат в капан от тежкия ми взор. Приличам на някакъв проклет психопат с тия пламтящи факели, една от причините да ги обичам. Те са едно от малкото неща, които наистина обичам у себе си.

И стигам до един неприятен момент, в който трябва да разкрия какъв съм. Още не съм измислил коя дума ме определя най-точно, никоя от тези, които съм свикнал да чувам не ми харесва достатъчно. Добре де… Сега ще изплюя камъчето. Навярно от приказките ми по-горе някой би стигнал до извода, че съм женомразец, което е далеч от истината. Не мразя жените повече от които да е други човешки същества. Обаче не ме и привличат. Да, познахте, гей съм, макар че мразя тази дума. Мразя и всички стереотипи, които придружават думата. Когато някой разбере “срамната истина” за мен, не ми е противна толкова жалката му омраза, колкото впечатлението, което си създава за мен, и то само заради една моя особеност като сексуалността! А това е напълно непонятно за мен. Защо никой не може да приеме, че човек може да залита по определен пол, без това задължително да го белязва с някои характерни черти на “педалите”. Самата идея да се обличам в женски дрехи ме кара да избухна в истеричен смях, а китките ми далеч не са меки, надявам се някой път да не се наложи да ви го демонсрирам. Мразя грим за повече от пет минути по лицето си, не се интересувам от фризьорство, мода, танци и всички тия глупости, които се очаква да ме занимават по цял ден. Ще ви разочаровам, но не съм и невероятно разгонен. Ако трябва да съм честен, дори не си падам чак толкова много по секса, имало е моменти, в които съм се чудел дали не съм асексуален. Аз съм просто едно момче с дънки и маратонки, лесно кипващ гняв и склонност да забърква големи каши. Сигурно съм наследил повече от пламъка на баща си отколкото ми се иска.

Та, като цяло не ми пука какво мислят хората за мен, но когато ме гледат и виждат в мен стереотипа, представата за някой наместо човешкото същество, това ми е противно.

В този ред на мисли, никой не избира какъв ще се роди и предполагам, че бих си сменил мястото с всяко друго добре изглеждащо, нормално дете с щастливо семейство, каквото и да означава тази дума “щастливо”. Щях да ходя с красиви момичета, да си планирам старателно бъдещето, нямаше да се бия всеки път когато някой ме ядосаше, щях да се старая да вървя нагоре по стълбицата на живота вместо надолу. Ала уви… трябва да ги има и боклуци като мен, за да може такива съвършени хора да се чувстват още по-недостижими. Какво да се прави, такъв съм и няма данни скоро да се променя. А нямам намерение да се преструвам, че съм това, което не съм, защото когато човек се крие зад маска, се оказва най-излъганият от всички. След толкова много преструвки, напълно губиш представа за това кой си, а и когато сдържаш естествените си пориви, страдаш много повече отколкото ако им се отдадеш.

Ще си призная, че и аз имам своите маски= Когато се наложи, успявам да прикрия чувствата си, макар очите ми често да ме издават. Но мисля, че имам приблизителна представа за това кой съм. По-добре е отколкото да се оплетеш в паяжина от лъжи и накрая да бъдеш погълнат от паяка на самозаблудата.

***

Отпуснах се на стената на гарата, притиснал сака с оскъдните си дрехи и се заслушах в гласа, който обявяваше влаковете. Завъртях сребристото на вид острие на ножа пред очите си. То ми беше дало новото име и се усмихнах при спомена за това как го използвах за първи път срещу един бая по-едър от мен побойник, в някакво старо училище, където бях ходил. Май че бях на петнадесет. Опита се да ме сгащи в тоалетната, мислейки си че съм лесна жертва. Сигурно щеше да ме чака жесток побой, ако не бях по-бърз. А пък оня беше твърде муден въпреки внушителната си физика. Не му нанесох никакви сериозни наранявания, но така хубаво изпипосах личицето му, че сигурно мацките извръщат ужасено глави, като го видят. Е, инцидентът си имаше последици за мен. Детска педагогическа стая, досие и т.н.

Изведнъж си дадох сметка, че съм на път да стана като баща си, но това не ме притесни кой знае колко. Един ден всички сме обречени на това.

Да се върнем на сегашното ми положение. След поредния жесток бой с поредния ми приемен баща (все още бях на седемнайсет), ми кипна и го цапардосах го с първата бутилка по главата. А на такъв пияница не му трябва кой знае колко за да се строполи в несвяст. Събрах най-ценното, което имах, взех всичките му налични пари и отпраших. Имах доста приятели из цялата страна, все щеше да се намери у кого да остана. Сега бях на гарата и чаках нощния експрес, който да ме отведе към съдбата ми, където и да бе тя.  Щях да я търся напосоки, а и всяко място би било по-добро от сегашното ми киснене в блатото. Навярно бих се разочаровал, но такъв е животът. Беше по-добре да се движа, отколкото да стоя заседнал в същото положение.

Ето ме тук… Бягам. Най-сетне ми стана ясно, че образованието не е за такива като мен. За сега щях да си пробвам късмета във Варна или някой крайморски град. Не по друга причина, просто това бе първото място за което се сещам. В момента имам нужда да се махна, за да си изясня цялата тая каша, в която се е превърнал живота ми.

Сетих се за Ники, последното гадже. Малкия, нещастен, тъжен Ники. Обадих му се преди да тръгна, поне това му дължах, а той само дето не се разплака. Такова дете е… Мисли, че е влюбен, което ме съмнява. Просто бях единствения, който се отнасяше човешки с него, макар и да не съм бил нежен. Така е по-добре. Някой като мен само ще му донесе неприятности. А пък той е от онези деца с блестящо бъдеще. Не искам да го завлека на дъното.

Постепенно осъзнах в какво клише се бе превърнал живота ми и се разсмях. Може майка ми да не е била виновна, а просто да е спазвала определената роля, която й е продиктувана и да не е имала избор. Може пък всичките тия работи за предопределението са верни.

А може би в крайна сметка клишетата са истинския живот, а онези оригинални истории са просто плод на нечие сюрреалистично въображение. Кой да ти каже?

Недовършено


Натежалите от дъждовни капки върбови клони бяха провесени към земята, сякаш всеки момент щяха да я погалят. Същински зелен балдахин от шепнеща тръстика. Гнездото зелен мъх нежно приютяваше голото му тяло. Лежеше вече половин час с ръка подпряна под главата наместо възглавница. С другата поднасяше малката димяща пръчица към устните си. Ако не бяха трелите на щурците или жабешкия хор, устройващ си концерти нейде из тъмните дълбини на реката, щеше да е съвършено тихо. В промеждутък от клони се откриваше късче нощно небе. Там срамежливо се показваше една звездичка – намигаща, бледа светлинка. Надигна се леко, усещайки как главата му започва да се мае от джойнта. Кожата му тръпнеше от студ, мускулите му се бяха схванали от неудобната поза. Ала речният пролетен рай го бе хванал в тънката си паяжина и нямаше желание да се измъква от нея.

Махна с ръка и прогони неудобството, материализиращо се под образа на досаден старец, роден от сивите струи на дима.

Загледа се в полумрака и пламъчетата на две блуждаещи светулки.

В ума му мина тъжната мисъл, че вероятно това ще е най-хубавия момент в живота му. И че обичайният сценарий ще се развие като по формула – ще го оцени чак когато е достатъчно стар, уморен и с прояждащ костите му ревматизъм.

Ще си спомни онази хубава, майска нощ край реката, когато е бил само на осемнайсет, животът е бил пред него, а чудесата на Вселената са му изглеждали на една ръка разстояние.

Чак тогава ще го оцени и този спомен ще го топли.

А желанието да го бе изживял една идея по-пълноценно щеше да го вгорчава.

Някой разтвори нежните и жилави върбови клонки и се вмъкна в балдахина на импровизираната му спалня. Смехът й се сля с жабешкото крякане и се уви около него подобно на сребриста нишка.

Както бе отметнала назад гарвановите си коси, напълно голото й тяло силно напомняше на това на горска нимфа. Или движеща се мраморна статуя. Стъпваше плавно, все едно танцуваше. Макар и често да повтаряше през смях, че е отвратителна танцьорка. Лунните лъчи хвърляха отражението си върху настръхналата й кожа и я караха да изглежда още по-нереална.

Често се чудеше дали тя съществува.

Дали не е просто мираж в огледалото.

Единственото, което носеше по себе си, бе огромния фотоапарат, увиснал около врата й. Никога не се разделяше с него.

Всяко усещане за нереалност се стопи, когато го доближи и усети аромата й. Остави любимия си апарат върху един сух камък и се гмурна в мекия зелен мъх, сливайки се с неговото тяло. Той протегна ръка, за да отмести мрежата от черни коси, закрили лицето й. Усмивката и трескавото вълнение, напрежението в устните й и потрепващите ноздри бяха почти толкова пленителни, колкото плътта му, проникваща в нейната.

Никое мраморно създание няма такава топла кожа.

По-късно двамата се излегнаха върху одеало на речния бряг, за да пушат и да се взират в пълната луна. Беше ослепително бяла и егоистично приковаваше вниманието към себе си. Тя се бе увила около него в прегръдка и нежно драскаше врата му от време на време.

Взря се в пъстрите й очи и нещо го бодна.

За толкова време така и не склони да му каже истинското си име.

Настояваше да я нарича Азур.

Каза му, че това е латинското название за синева и че за нея няма нищо по-пленително от чистите, безоблачни небеса, сливащи се в линията на хоризонта с черната, претръпнала, но мека земя.

Всичките й приказки бяха някакви поетични алюзии. Идеални каламбури за измъкване, щом пожелаеше да научи нещо повече за нея.

А може би тайните вселенски трябва да си останат тайни.

Както и женските.

Дали щеше да го вълнува толкова, ако знаеше коя е и от къде е?

И щеше ли да е същото, ако знаеше, че тя щеше да бъде тук и утре?

–       Наистина ли трябва да заминеш? – опита се да сдържи горестта си, ала не му се получи.

–       Наистина. – Тя сведе глава на рамото му и косите й отново се посипаха над лицето й. – Задачата ми тук приключи и трябва да продължа напред. Имам план… и трябва да го довърша.

–       Толкова ли е важно това за теб? – Упорит както винаги, отново отметна косите от лицето й.

–       Предупредих те, че не трябва да се влюбваш.

–       Смешно предупреждение. Глупаво. Почти като „Пази се от гръмотевични бури.”

–       Навярно си прав, не всеки може да контролира чувствата си като мен. Но разбери, наистина трябва да го направя.

–       Защо? Просто ми кажи.

Не й позволи да се измъкне и задържа лицето й в дланите си.

Тя прехапа устни като малко момиченце.

За миг мистерията му се видя като разпокъсана есенна паяжина.

Азур сведе очи.

– Аз… никога не съм довършвала нищо в живота си. Всичко е една поредица от започнати и неприключени авантюри. Впускам се в нещо… то ме пленява за кратко… после се отегчавам и следвам друга вълна. Забавно е докато си съвсем млад и търсиш себе си. Полезно, дори. Ала не мога повече така. Наистина … този проект трябва да бъде завършен. Някой ден, когато хората погледнат тези снимки – в албуми, по стените на изложбена зала – част от емоцията, която ме е движила… енергия, ако щеш му кажи… ще се влее в тях. И мисълта ми ще продължи да живее. Ще бъде доказателство, че ме е имало. Завършеност. Ето това искам.

– Нима не мога да дойда с теб? Или не съм част от твоя цикъл?

Тя се засмя отново, погали лицето му и дълго го целува.

–       Ти си прекрасен. Вероятно някой ден дълго ще се псувам и ще се чудя как съм могла да те изтърва. Обаче ти трябва да следваш други пътища. Ако тръгнеш с мен, само защото не искаш да ме изгубиш… означава само да се отклониш.

–       А ако искам да се отклоня?

–       Не искаш. Просто още не знаеш по кой от хилядите пътища да поемеш. А ако го правиш, трябва да е продиктувано от това какво желаеш именно ти.

–       Не те разбирам.

–       Може би някой ден ще схванеш какво се опитвам да ти кажа. Сега си прекалено млад. Ако някой ден отново се срешнем… вероятно пътищата ни ще са се слели.

–       Ако… що за глупост? В това „ако” се включват хиляди кофти играчи – шанс, обстоятелства, хора, връзки. Дори да се срещнем отново, ще бъдем ли същите?

–       Със сигурност не.

–       Тогава за какво да пилеем тази чудна възможност? Повече може да не ни се отдаде.

–       Защото си твърде млад и неукрепнал. В един момент ще разбереш, че желанията ти водят в противоположна посока на тази, в която си тръгнал.

Поспориха още известно време.

Отново се чукаха.

Отново пушиха.

Тя му направи няколко снимки.

И на разсъмване си замина завинаги.

С раницата, палатката и фотоапарата.

Все едно не я е имало.

Няколко дни беше като болен, докато не успя да убеди сам себе си, че никога не я е имало.

Че е бил навестен от красив призрак с дълги коси.

Години по-късно когато сам тръгна по пътищата на съдбата дълго я търси във всяко женско лице. Съжаляваше, задето не я накара да останат заедно. После си даваше сметка, че свободният дух не се връзва на каишка. Чудеше се дали не бе направил най-голямата грешка, като остана назад… или така бе по-добре.

Винаги щеше да е в мислите му.

Най-гадния израз на всички езици – „ако само”.

Неговият недовършен проект.

Блажената троица


 

    По действителен случай 

 Той: Много съм перверзен, да знаеш.

Тя: Не думай.

Той: Имам такива фантазии, че … чак ме е страх да не се отвратиш от мен, ако ти ги разкажа.

Тя: Е, пробвай ме, при последния профилактичен преглед кардиологът ми каза, че съм имала здраво сърце.

Той: Да де, но пак… чувствам се малко некомфортно.

Тя: Хайде, без преструвки, голямо момиче съм. Плюй камъчето.

Той: Ами… добре… Много искам да го направим с приятелката ти.

Тя: (избухва в истеричен смях) И? Друго?

Той: Че това не ти ли е достатъчно?

Тя: Че за това си фантазира всеки втори мъж. Ти на колко си, на петнайсет?

Той: Леле, каква гад си. Аз тука ти разкривам душата и светлите си чувства, пък ти се смееш.

Тя: За твое сведение, дарлинг, повече ще се впечатля, ако срещна мъж, който твърди, че не се кефи на лесбийки.

Той: Ама кой ти говори за лесбийки? Просто ви искам и двете. Пък вие… ъъъ… не е нужно да правите кой знае какво една с друга, може само да се поцелувате.

Тя: Нещо се нагърбваш с по-голям товар отколкото можеш да носиш.

Той: Какво искаш да кажеш?

Тя: Че дори с една жена не можеш да се справиш. Камо ли с две.

Той: Я пак?!

Тя: За качествена тройка трябва да си инжектиран с двойна доза анасон или други симпатични симуланти. За да можеш да им угодиш и на двете. Или трябва да си падат една по друга, та дори и да излезеш извън игра да могат да продължат да се забавляват заедно.

Той: Че нали целта е на мен да ми е забавно?

Тя: Ти изобщо знаеш ли що за звяр е недовършената жена?

Той: Е, колко да е страшна, ще се цупи няколко дни и ще й мине.

Тя: Ох, ама ти сериозно ли? Слушай сега внимателно, да ме запомниш с добро. Ако предпочетеш едната пред другата, задължително ще ти се обиди. Ще поиска да ти го върне с лихвите. А представи си какво те чака, ако обидиш и двете? Няма нищо по-страшно от две съюзени змии.

Той: /махва пренебрежително с ръка/ Мисля, че преувеличаваш. Знаеш ли какво? Мисля, че те е шубе да викнеш Лея, защото като се съблечете една до друга ще видя колко по-секси е от тебе.

Тя: Ха, ами щом така ти харесва да мислиш.

Той: Въобще не си толкова отворена, ами само се правиш.

Тя: (с хитра усмивка) Щом така вярваш, сигурно истината е точно такава. Само внимавай да не попаднеш на истински отворени. Тогава жална ти майка, бейби.

Той: Ти мене не ме мисли. Хайде, чао, аз ще си ходя. Може да ти звънна някой път, ако много закъсам.

Тя: (иронично) Може и да те приема, ако някоя вечер съм твърде отегчена.

Два дни по-късно две руси близначки се спогледаха и по телепатичен път обмениха сходната идея, докато току-що изпразнилия се младеж си почиваше край тях. Изъскаха тихо, кимнаха с глави една срещу друга и се пресегнаха към шкафа с „помощните” си материали.

Вик на отчаяние и дълбока болка от разкъсани задни части изкъртиха звездите по нощното небе.

Порцелан


–          Чай?

Той не й отвръща. Седи на терасата по същия начин както е седял вчера, онзи ден и всеки ден през изминалата година. Така както ще седи и утре. Вероятно до пълното рухване на вечността.

С прибрани крака като послушен ученик, ръце върху коленете и празен поглед, вперен към невидимата за нея точка.

Тя упорства. Придържа се към дребните ритуали със старанието на човек, чийто свят ще се разпадне, ако не сложи три бучки захар. Или ако млякото се е свършило.

–          Мляко?

Не регистрира гласа й. Не забелязва присъствието й. Около него няма никой. Целия този свят – белите скали, кованото желязо на терасата, дори игривите слънчеви лъчи – не може да го достигне.

Очите му са напълно изпразнени от съдържание и живот.

Ръцете му лежат като мъртви в скута и не трепват дори когато тя го изгаря с чая, уж по невнимание.

–          Колко захар да ти сложа?

Взира се в него напрегнато. Ръцете й механично повтарят ритуала с крехките порцеланови чашки. Овладяла е хореографията им съвършено. Не желае да приеме, че всичко е безсмислено. Води битката от година с железни гърди и непоклатиа убеденост, че бъдещето не е било предопределено.

Че тя може да го промени.

Ала силите й понякога се изчерпват … и до това да се разпадне като китайска порцеланова кукла я дели една тънка граница.

Тънка като сълза.

–          Да ти помогна ли с лъжичката?

Усмихва му се мило. Ръцете й треперят. Очите й са белязани от плач и безсънни нощи. А него го няма. Не го е имало отдавна. В погледа му е останала само синя боичка. Нищо повече.

Обхваща лицето му с бузи и го насочва към себе си.

Устата му е полуотворена.

По нея се стича лека лига.

Избърсва я трескаво с бялата, колосана салфетка.

Допирът на кожата й, дъхът й, грижата и нежността не могат да го достигнат.

Ръцете й се спускат отстрани на тялото.

Сяда на плетения от ракита стол, захлупва лице с ръцете си.

Избухва в плач, който се мъчи да заглуши с треперещи пръсти.

А той се взира отвъд хоризонта.

Очите му хвърлят парченца от порцелан.

Така както би се пръснала при удар безжизнената кукла.

Photo source: weheartit.com