Международен София Филм Фест – сезон 2013


Снегът на отсъствието отдавна е затрупал пътечката, отвеждаща към къщата. Бюрото и старателно подредените купища листове тънат под слоеве прах. Паяжините в ъглите ги допълват, а обитателите им протягат лакомо безформените си пръсти. В хладилника на въображението избуя мъхеста, зеленикава плесен с бели точици и застоял мирис на забрава.

Отдавна никой не живее тук.

Прокарвам ръка по старата си писалка, прахта се рони под пръстите ми като заклинание. Дали отсъствието може да се компенсира? Или сандъчето с инструменти е безнадеждно увредено от ръждата и липсата на поддръжка?

Ще се опитам да помета паяжината на носталгията, може от другата страна да се крие нещо.

Като за начало ще започна с малко потапяне в любимата ми магия от музика, диалог, образи и детайли. Зимата е на път да си отиде, време е за това да прерисуваме пейзажа… и за малко кино, любезно предоставено от София Филм Фест.

Ето част от менюто, което съм си подготвила за следващите няколко дни.

РАЗКАЗИ
(SHORT STORIES)
Русия, 2012
сценарий и режисура: Михаил Сегал, оператор: Едуард Мошкович, В ролите – Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич

66684

Имам слабост към „разкази“ за други писатели, или най-малкото изпитвам достатъчно любопитство, за да ги “прочета”. Нека видим какво се крие в малката тетрадка с кратки историии.
Снимка: http://russianfilm.blogspot.com

ВЕРА
(VERA)
България, 2013
сценарий и режисура: Лиза Боева, оператори: Лиза Боева и Ицхак Финци, в ролите: Ицхак Финци

movie_main__1645_25

Кратък и ясен синопсис: В навечерието на своя 80-годишен юбилей професор от Сорбоната получава писмо от жена, която не е виждал 50 години. Някогашната му голяма любов – Вера. Макар че документалното кино е област, към която рядко посягам, и въпреки че страня от сантименталните истории, имам някакво добро предчувствие. Ще видим дали е основателно.

Снимка: http://siff.bg

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
(BEYOND THE HILLS)
Румъния-Франция-Белгия, 2012,
Сценарий и режисура: Кристиян Мунджиу, Оператор – Олег Муту
В ролите – Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриута, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

beyond_the_hills

Много харесах горчиво-сладкия привкус на Запад от Кристиян Мунджиу. Освен това темата за монашеството, религията, фанатизма и конфликта им със свободата и живота винаги ми е била близка. Наистина ще ми е интересно да видя още една гледна точка по въпроса.
Снимка: http://www.fandor.com

ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ
(CAESAR MUST DIE)
Сценарий и режисура: Паоло и Виторио Тавиани, оператор: Симоне Зампани, В ролите: Козимо Рега, Салваторе Стриано, Джовани Аркури, Антонио Фраска, Хуан Дарио Бонети, Винченцо Гало

caesarbear

Черно-бяло, Шекспир и италианско кино плюс фестивални награди. Снобът в мен не може да се въздържи.
Снимка: http://grandenchiladafilmblog.blogspot.com

ХИЧКОК
(HITCHCOCK)
САЩ, 2012, 98 мин
Режисура – Саша Джервази, сценарий – Джон Джей МакЛафлин, оператор: Джеф Кроненуит, в ролите: Антъни Хопкинс, Хелън Мирън, Скарлет Йохансон

hitchcockmovie

От месеци чета новини в Операция Кино за двата биографични проекта, посветени на един от любимите ми режисьори. Надявам се, че създателите му са избягали от капана на стандартната животоописателна драма и че филмът ще има много повече достойнства от брилянтната актьорска игра.
Снимка: http://my.spill.com

ХИЩНИЦИ
(GRABBERS)
Великобритания-Ирландия, 2012
Режисура: Джон Райт, сценарий – Кевин Лихейн, оператор – Тревър Форест, в ролите: Ричард Койл, Рут Брадли, Ръсел Тоуви, Лейлър Роди, Дейвид Пиърс, Брона Галахър, Паскал Скот

Grabbers

Малко ирландски пиянски истории и чудовища, пропълзяли от плакат на филм на ужасите, категория Б. Винаги трябва да се намери време за една (надявам се) добра пародия.
Снимка: http://sis-sightsandsounds.blogspot.com

ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
България, 2012, 114 мин
Режисура: Емил Христов, Сценарий – Владислав Тодоров, Оператор: Крум Родригес
В ролите: Самуел Ицхак Финци, Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева

The Color of the Chameleon 1 small

Част от „актьорския“ състав почти ме накара да зачеркна филма от списъка си със заглавия. Почти. От друга страна харесах Дзифт достатъчно, за да дам шанс на още едно заглавие, дело на сценариста Владислав Тодоров. Дано само това не се окаже погрешно решение. Още съм травматизирана от Островът на Камен Калев.
Снимка: http://cinefish.bg

Като цяло това са заглавията върху които е фокусиран основния ми интерес. Част от тях могат да отпаднат, други да дойдат на тяхно място, списъкът да се разшири или намали. Ще се постарая да дам обратна връзка върху всичко, което ми направи впечатление, било то положително или отрицателно.

За повече информация можете да посетите официалния сайт на Фестивала и да си съставите меню по ваш вкус.

Приятно гледане!

Advertisements

Късмет ли?!


Около всеки от нас има подобни хора, в чиито мозъци сякаш от родилното отделение е гравирана фразата „На всеки каквото му е писано.” Обясняват нещастията около себе си, неправдите и катастрофите със спасителната дума „късмет.” Какво да се прави, такъв му/й бил късмета. Той/тя никога не е виновен за случилото му се, единствено съдбата е решила да се изгаври с него/нея, като му прати лоша карма. Сигурно защото й е скучно и по цял ден си няма друга работа, освен да измисля какви нови злини да причини на клетите земляни. Или аурата му/й не била достатъчно защитена от зли очи и енергийни вампири. Или друга подобна дивотия.

Хората са странна порода. От една страна не спираме да се бием в гърдите за нашия разум, интелигентност и свободна воля. Това ни отличавало от животните. А в същото време щом изпаднат в неудобна ситуация, в която откровено са се издънили, взели са погрешно решение, сменят рязко посоката и се забиват в насрещното движение. Внезапно от „висши, разумни същества” преминават към марионетки, помръдвани насам-натам от анонимен кукловод, познат под артистичните псевдоними „Късмет” и „Съдба”. Логично. Позицията на жертвата на обстоятелствата е много по-изгодна. По-лесно е да кършиш ръце и да се пуснеш по топлите тръби на самосъжалението, надолу по които е разтворила алчните си, лигави челюсти депресията.

Думите „Аз сгреших” засядат на гърлото и задавят речта ни. Да си признаеш вината и зле направения избор изисква сила. За да се погледнеш в огледалото и да видиш грозните последствия от решението си ти е необходима смелост. Трудно е, също както е трудно да изпълзиш от меките, хлъзгави стени на мъката си. Тежка задача. Защо да се хабим, ако можем да се оправдаем с това, че ни е било писано и няма как да направим каквото и да е, за да променим „съдбата” си. Каквото и да е това последното.

Това не означава, че следва да отричаме ролята на шанса. Да, понякога смешните ни планове се разпадат като картонена кула, полята с киселина от едно незначително хвърляне на зарчетата. Едно-единствено обстоятелство, малко побутване с пръст и граденото рухва на принца на доминото. Не всичко зависи от прехвалената ни свободна воля и при определени ситуации нямаме право на глас.

Само че това не ви е оправдание, ако собственоръчно сте съсипали живота си чрез поредица от грешни решения.

Ситуация А. Момиче среща момче. Момчето се проявява като простак още при първите им контакти. Момичето си затваря очите и решава, че ще успее да го промени. Обича го. Женят се, ражда им се дете. Момчето систематично трови живота на момичето. Тя не се решава да направи нещо, за да се освободи от камъка на шията си. На детето му трябва баща, пък и какво ще кажат съседите. Въздъхва и присвива рамене с робско примириение. „На всеки каквото му е писано.”, тупа я по рамото някой. „Такъв ми бил късмета”, примирява се момичето.

Ситуация Б. Момче си търси работа. Напуснало е предходната по собствено желание, защото счита, че не са го оценили достатъчно. Подава документи, където може. Не получава отговор. Изпада в отчаяние. Погребва се в дома си, където се отдава на безцелен живот в интернет – фейсбук, сайтове за запознанства, уебкамери, игрички. Не прави нищо, не предприема следващия си ход. Въздъхва и гледа драматично към камерата. „Аз съм прокълнат, нямам никакъв късмет.”

Късмет ли? Съдба? Карма? До кога ще оправдавате грешките си с измислени, абстрактни понятия? За какво ви е тази интелигентност, ако не я ползвате? Замислете се за пропаданията в живота си и проследете назад линията на събитията. Колко от тях са започнати от грешни решения? От колко от тези грешки сте извлекли съответния извод, който да ви предпазва от подобни решения в бъдеще? Бъдете честни и си признайте за всеки път, когато животът ви е бил във ваши ръце, могли сте да постъпите другояче, а вместо това сте стъпили накриво и сте полетели право към калта.

Погрешният избор е нещо нормално. Не сме съвършени, по-слаби и уязвими сме отколкото си мислим. Податливи сме на ужасно много неща – манипулация, похот, емоции, липса на опит. Заслепяваме се един друг, лъжем се, използваме се, поставяме си кофти капани. На този свят няма светци. Ако някой е успял да ни заблуди в своята безупречност, можем да сме сигурни, че дълбоко в себе си е изпъстрен от хиляди пробойни и напоен с изискан аромат на гнилоч. Всеки е правил грешки през живота си.

Но ако до един етап можем да се оправдаем с това, че сме били малки, че не сме знаели, че не сме можели да предвидим изхода, с натрупването на житейски опит, подобни изказвания звучат смешно. Каква е била ползата от тази грешка, ако не сте се научили да си отваряте очите? И защо при осъзнаването, че сте направили крачка в страни не предприемате действия, които да ви върнат на правилната пътека?

Кофти тръпка е, но наистина никой не си взема поука от историята. Дори от личната си история. Предпочитаме да се задълбаваме в поредица от грешни решения, водени от железния принцип, че така ни било писано. На дъното на блатото е удобно, топличко е. Също като да си седиш край камина с горящи дръвца, да плачеш и да се вайкаш. „Ай, ай, все на нас ли, Господи, все на нас ли?”

Ти вземаш решението. Не бягай от отговорност. Гледай какво правят хората, а не се води по думите им. Думите са сила, която ако овладееш, владееш ума и сърцата на околните. Внимавай на кои думи се поддаваш, подир чий лицемер и фалшив отблясък тичаш. Мисли! И ако въпреки всичко сгрешиш, имай достойнството да си го признаеш, наместо да сочиш с пръст към Късмета без лице и име.

Късметът е за слабите. Постарай се ти да изградиш своя късмет.

Саката годишнина


Сетих се да отбележа онова особено събитие за всеки млад (и не толкова млад) графоман, списващ блога си със старанието, с което някой хипохондрик лъска плочките на чисто новата си баня. Сетих се, че така и не съм го уважила и че няма да е лошо да драсна някой ред по повод изминалата една година откакто поддържам Хрониките. И в тази връзка, самопоздравлението ми е толкова на патерица, че надали има шанс някога да се възстанови. От друга страна ако аз не обръщам внимание на такива симпатични подробности, няма кой друг. Както гласи любимата ми поговорка „На вълка му е дебел врата, защото си върши работата сам.” Или „Ако сам не си направиш веселото, няма кой друг да ти го направи.” Хм. Последните звучат подозрително като философията на професионалния мастурбатор – самотен вълк. Неприятно. Предпочитам да мисля за виртуалното си аз като за умела стриптизьорка, разпиляваща около себе си воали от думи и оголваща без свян интимната си мисъл.

Все пак през последната година и горница направо надминах себе си по духовно (и не толкова духовно) разсъбличане. Оставих еротичните си фантазии и всички глупости, въртящи се денонощно из тиквата ми, да лъснат. Дори не се изчервявам при мисълта, че най-често срещаните ключови думи, отвеждаща обикновения потребител до Хрониките са „порно, секс” и други подобни. Е, то се предполага, че трябва да се считам за хиииипер напредничава – ма моля ви се, пиша за секс, ползвам мръсни думички, вижте ме какъв модерен творец съм. Напълно в правото си ще бъдете да ме обвините в позьорство. Или да се изнесете от тази страница. Или може би да останете.

Сигурно ще прозвучи като ужасно клише, но пиша за каквото ми се пише… и ако нещо от словоизлиянията ми изглежда така, сякаш съм се опитвала да шокирам някого… е, станало е напълно неволно.

За Хрониките… чувствам се все едно съм имала забивка за една нощ. Същата някак постепенно и несъзнателно премина в неангажираща връзка за чисто удоволствие. И докато се усетя, вече бях хваната в капана на сериозното обвързване.

Само че не мога да кажа, че това ме притесни.

Много неща дължа на това мое пространство. На първо място, научих се на дисциплина. Спрях да се оправдавам с творческия мързел и писателското блокиране. Ангажирах се сериозно към това да създавам по една история на ден. Мисля, че също така овладях до известна степен изкуството да не пиша твърде дълги разкази. Научих се как да изразя идеята си – ударно, като куршум – без да използвам океан от думи и безкрайни, точещи се описания. Върнах си апетита към разказването на историята – навика да пиша редовно и да се треса от удоволствие, докато го правя.

И да, звуча и като онзи ексхибиционист с шлифера в парка. После трудно ще излъжа някой за моминския си свян. Все едно. Личната ми философия е че каквото и да правиш трябва да си искрен, поне пред себе си. И все още вярвам в това. Въпреки всичко. Именно заради всичко.

И сигурно изглежда смешно човек да се радва на блога си така все едно му се е родило бебе. Какво да се прави, всеки има нужда да си отглежда постижения. Някои колекционират марки, употребявани презервативи, гаджета, брой на сменени квартири, кредитни карти. Аз колекционирам истории.

Тук уважаваният от мене Калоян най-вероятно ще възкликне: So fucking what? А аз ще му отвърна с разсеяна усмивка: Why not?

Никаква логика. Мисъл на протеза.

Най-същественото е че дори след тази изминала година имам още планове. Но за тях – по-късно.

До тогава – честит рожден ден на Хрониките и нека още дълги години имам здрави и непокосени от Паркинсон пръсти и неосакатен от Алцхаймер ум, за да ги поддържам.

Тук трябва да кажа нещо заключително, мъдро и жизнеутвърждаващо като „Обичайте се!” или „Не спирайте да бъдете креативни!”, а може би „Вярвайте в своята аура.” Тези реплики обаче ги оставям на гурутата. Или тези с претенции да са гурута.

Аз… ами аз съм си шматка без надежда за оправяне.

Алкохол и дисциплина


I need your discipline
I need your help
I need your discipline
You know once I start I cannot help myself.

Nine Inch Nails – Discipline

Дамата се е излегнала върху просторното си, кожено легло, докато Ученикът й попива с устни капчици кехлибарен ром от корема и бедрата й. Тя пуши от голямото наргиле с премрежен поглед и изпуска кълба дим с аромат на ягода.

Ученикът: /двусмислено/ Имате дяволски изискан вкус.

Дамата прокара тънкия си, дълъг нокът през косата му.

Дамата: Животът е твърде кратък, за да си позволим да пием лош алкохол. Държа ромът ми да е най-добрия.

Ученикът: /с въздишка/ Е, да, щом можете да си го позволите.

Дамата: /с усмивка/ Ти също можеш.

Ученикът: Ха…

Дамата: Купуваш една бутилка… и си определяш дозите всеки ден… ближеш съдържанието, докато не свърши. След което купуваш нова.

Ученикът: А ако не мога да се удържа? Ако изпитото ми се услади и не мога да се спра? Ако желая още и още, докато не се намеря въргалящ се под масата… с адски махмурлук и празна бутилка?

Дамата: От качественото питие никога не боли глава. Ще го научиш, когато пораснеш.

Ученикът: Не обичам да се задоволявам с малко.

Дамата: А трябва.

Ученикът: Как?

Дамата: Научаваш се на дисциплина.

Ученикът: /с досада и отвращение/ Как пък не.

Дамата: /смехът й е дрезгав/ Когато си млад, винаги отхвърляш тази дума с презрение и отвращение, все едно си докоснал опънат, гол охлюв. Щом съзрееш, ще разбереш колко ти е необходима. Дано само да си се съхранил.

Ученикът: Животът е твърде кратък. Нямам време да дисциплинирам копнежите и желанията си. Искам да живея сега и да изстискам сока им.

Дамата: Тогава си нямаш представа колко бързо ще ги пресушиш и изчерпиш. Ще се обърнеш назад и с ужас ще установиш как си излял Рога на изобилието в реката.

С това тя се изправи, загърна се в прозрачната си туника и се отправи към мраморната баня с бутилката в ръка. Ученикът остана дълго върху леглото със стиснати юмруци и необятна жажда в очите.

За празника на буквите на протеза


Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
едно със другите славяни
кръстосай дух със огнен меч!

 

Тъй като на самия 24-ти май се чувствах приятно неадекватна и не бях в състояние да окажа на празника нужната му чест, включвам се едва сега. В тази вдъхновяваща майска вечер, обляна със злато, в която котките изпълзвят от скривалищата и полагат кожусите си върху гаражите. Тази вечер сладкият сок на черешите любовно полепва червената си кръв по устните на децата и младите девойки, а нежният въздух най-сетне е напръскан от опитен майстор в нюансите на пролетта и носи обещание за лято. Липите полюшват листата си, намек за парфюма, който ще разпръснат през дългите юнски, юлски и августовски нощи.

През тази вечер седя и си мисля за думите.

Обичам го този май месец, нищо че е най-лудото време от годината. Дали защото тогава съм решила да удостоя света с присъствието си, дали защото всичко цъфти, окъпано в нежна мрежа от дъжд и люлякови аромати, но си мисля, че не случайно празнуваме словото именно тогава. Казвам го без историческа обосновка, просто така го чувствам.

Словотворчеството, езикът и думите дават ново начало, от моя гледна точка символизират извличането на първична материя от дълбините на хаоса и претворяването й в нещо съвсем различно. И въпреки че напоследък ме обхваща параноята, че всичко вече е казано и няма какво ново да добавим от себе си, вроденото ми възхищение към тях не може да бъде така лесно потушено.

Обожавам думите и нещата, които могат да се правят с тях. Любовта ми към писменото и устно творчество понякога граничи с фетишизирането им.

Определено заслужават своя празник.

А неговото място е през някой от месеците, в които природата се буди.

24-ти май съм си го заплюла за имен ден. Като всеки, който си няма такъв, съм длъжна да го измисля.

Макар че самият ден го възприемам като всеки друг и някак си … не толкова мой, чувствам, че е повод за гордост.

Дори повече от трети март.

Както писа вече в своя блог Пристрастената читателка, чудесно е да празнуваме ден, който не е отбелязан в историята на военното дело и който не е свързан с източването на милиони литри кръв. Азбуката и езикът ни също така са едно от нещата, които подкрепят остатъчната ми гордост от това, че съм българка.

Хубаво е да помним, че е имало дни в нашата история, епохи на разцвет и просвещение.

Не искам да разсъждавам по въпроса дали ще се върнат някога или ще продължим да тънем в блатото на духовната нищета. И въпреки възхищението си към словесната дейност, ще кажа, че тук не са необходими думи, а действия.

Какви… въпросът е една идея по-сложен.

За себе си съм го решила като твърдо и упорито използвам кирилицата навсякъде, където това е възможно, старая се да обогатявам речника чрез много четене и като не занемарявам знанията си, а се старая да прибавям нови към тях.

Доколко успявам е друг въпрос.

Езикът и културата са там.

Трябва само да ги използваме.

Дали ще го направим зависи от нас.

Ако сме ги оставили бавно да загниват, няма на кого другиго да се сърдим.

В тази връзка вчера се навършиха и седемнайсет години от първото ми свидетелство за успех в дебрите на образованието – това за завършен първи клас.

Първата копка в необятната мина на знанието.

А то без съмнение е богатство.

Честит празник!

Макар и на патерица!

За псевдосамоубийците и тяхната природа


„Това, че съм правил четири опита за самоубийство, не означава, че няма да пробвам пак.”

                                  Анонимен депресар

 Въпреки, че вече писах на тази тема (Брей, колко ми порасна работата, започнах да се самоцитирам. Или по-скоро напредвам упорито към шизофренията), днес бях вдъхновена да се върна към старата песен от следната публикация в блога на трубадура Lazyfantasy. Смятах да е под формата на коментар, но тъй като имам много какво да кажа по въпроса реших да ви занимая с мнението си за онази особена порода животни… непрекъснато заплашващи, непрекъснато кълнящи се как ще си вземат живота… които обаче никога не го правят.

Я бръснача не е достатъчно остър, я хапчетата са горчиви, я клонът се счупил. Все нещо в тоя жесток, суров, гаден свят им попречва на тях, клетите самоубийци да се докарат до така бленувания от тях край.

Ако изобщо даже посегнат към някое от многобройните средства за прекъсване линията на живота.

Хипер успешен метод за пробуждане на чувството за вина и заспала съвест. Или просто, за да привлечеш нечие внимание. Да получиш това към което се стремиш, навирайки в очите на околните крехката си психика, чувствителност, комплекси, болките, тежкото си детство.

За пръв път някой ме заплаши, че ще се самоубие като бях малка и глупава. Няма нищо по-стресиращо за един относително наивен, млад индивид от заплахата със самоубийство чрез sms в два сутринта. Може просто да ти вземе ума, особено ако продължаваш да звъниш на индивида, а той не вдига ли, не вдига. Накрая когато вече всичките ти вътрешности треперят от ужас ти вдига някой друг, вече си представяш най-лошото… и от там ти казват, че кандидат-самоубиеца вече си е тръгнал. Без мотора, с който е заплашил да се пречука.

Извини се на следващия ден.

Иска ми се да вярвам, че не е желаел да манипулира, а че просто е вкарал една идея повече драма отколкото повелява добрия вкус.

Понякога човек прекалява, увлича се.

А друг път от такова прекаляване може наистина да се докараш до мита за лъжливото овчарче.

Понякога заплахите са наистина злонамерени. Особено когато индивидът знае, че познаваш хора, които са си посегнали. Успешно. Когато е съвършено наясно, че смъртта не е тема, която приемаш с лека ръка и че заплахите те вкарват в хиляда и един филми. Същият описва евентуалното си самоубийство с хиляди подробности, точно как ще се прибере. В каква поза ще е докато натиска спусъка на пистолета си, как точно ще си клъцне вените или гръцмуля. А ти седиш, скубеш си косите и се чудиш какво да направиш, за да предотвратиш трагедията. Светът ти се струтва, пресягаш се през бездната, улавяш само сянката му… и се будиш с вкуса на собствената си ужасена пот.

А гадта отсреща тайно се подхилква, пуснал черния си вирус в кръвта ти. Изпитва извратена нужда от страданието ти, умира си да те накара да се притесняваш за него. Подло рови из язвите ти, човърка раните, докато не се инфектират. Може и до лудост да те докара с непоследователното си поведение, с вечните заплахи.

А ти се тръшкаш ли, тръшкаш.

Пък плевелът те засмуква, докато не ти вземе последните силици.

Грозна работа.

Сещам се за една девойка, с която си пишех навремето. Украинска психопатка, повече патка, отколкото психо. Някой ден трябва да увековеча поведението й в по-епохален труд. Та тя непрекъснато се обясняваше как животът й се разпада. Омръзнало й е. Прекалено е чувствителна за тоз свят свиреп и студен. Никой не се интересувал от нея. Никой не я обича. Аз не спирах да й пиша, защото ми беше интересна като модел на поведение.

В един чуден момент реши да инсценира онлайн самоубийство. Написа сърцераздирателна последна бележка. Писа ми от три различни гледни точки – своята, на сестра си и на гаджето на сестра си. Придаваше на всеки някаква характерна особеност. Имаше възможност да се измъкне след това изпълнение, но явно сладката манипулация над нечия чужда, крехка душевност е възбуждала хищническите й инстинкти твърде много.

През месеците, в които комуникирахме… май няма нужда да обяснявам колко пъти обясняваше, че ще си каже сбогом със споменатия жесток свят.

Е, накрая се оказа доста банална персона.

Студентка по психология, решила да си поиграе.

Основната ми мисъл е … трябва да се научим да четем зад жестовете и думите на човека срещу нас. Като ходене по тънко въже е, никога не можеш да си сто процента убеден, че от другата страна не се разиграва фарс. Но как се придобива смелостта да отрежеш примката, с което някой хитро те размотава напред-назад според капризите и желанийцата си? Как се поема риска от това да отхвърлиш нечий вик за помощ… и после да живееш с вината, че не си бил прав?

За мен това е най-гнусната същност на манипулацията – гадния елемент на съмнение, тровещ мозъка на жертвата. Подлудяващата несигурност, също като да обезвредиш бомба и да улучиш правилната жичка.

Как със сигурност можем да различим манипулатора от истинската жертва?

И трябва ли да се обвиняваме, ако не изпълним ролята на добрите самаряни?

Всеки решава сам за себе си.

Според ситуацията, според човека.

Но със сигурност усети ли тънката паяжина на умелия играч, всеки с малко повече здрав разум трябва да я разкъса.

Преди да се е оплел още по-жестоко.

На света има достатъчно благородни каузи, в които да хвърлим времето и усилията си.

Този, който сам не желае да се спаси, със сигурност не е една от тях.

Четвърт век


Преминаваме през живота си като постоянно си поставяме цели, задачи и все се стремим към нещо. Често далечно, в повечето случаи непостижимо. Мечтаем как ще покорим света, а не се възползваме и от половината възможности, кацащи на рамото, или падащи в краката ни. Искаме много, бленуваме много, задоволяваме се с малко. А стремежът сякаш е създаден, за да ни държи будни, нащрек и да не позволява да се счупим и полетим към бездната подобно на античен летец.

Предполагам, че това противоречие е едно от нещата, които ни правят хора.

Красотата на несъвършенството.

До двадесет и петата си година трябваше да съм написала първия си велик роман, да съм заснела първия си велик филм, да съм преплувала Босфора, да съм обиколила част от света. Да живея край морето, да съм се научила да карам мотор. Ей такива неща, които човек си въобразява с поразяваща наивност в тийнейджърските години, докато седи на терасата и зяпа звездното небе.

Идва един прекрасен момент, в който рождените дни са по-скоро източник на стрес, тревога, притеснение и задуха. Заради собствените ни нереалистични очаквания, заради идеите на другите за нас. Защото в един момент от толкова планиране и препускане напред към представата, губим красотата на настоящето.

Нима има друг живот освен него?

Каквото и да си говорим, всичко е концентрирано в днешния ден. Вчера и утре са абстрактни понятия, а времето си тече. И няма да усетиш как ще дойде следващия рожден ден – хубава и ужасна дата.

Затова, на днешния ден, както и по-нататък, мисля да се вглеждам в дребните и на пръв поглед незначителните детайли, които го изграждат.

Вместо да се шашкам за това какво съм постигнала и какво не през този първи четвъртък век от временния ми престой на планетата.

Може би е по-умно да си направя пълна равносметка и да си поставя още поредица от дръзки цели?

Може би, но със сигурност няма да е по-приятно.

А за един хедонист това е от първостепенно значение.

Както всеки знае, обещанията са за това да се нарушават. Целите са за това да се променят.

А живота е за това да се живее вместо да се планира.

Нали знаете? Онези кадри, протичащи между другото, в очакване на Големите Събития и Великите Постижения.

Благодаря на всички, които се сетиха за мен през този десети май, на приятелите, които имам и за всички дарове, получени, оценени или пък не чак толкова.

Благодаря и на двамата, довели ме на света.

И те имат годишнина на тази прокълната, смахната дата.

Запознали са се тогава.

Суеверните ще кажат, че е съдба.

Атеистите ще им се присмеят.

Учените ще цитират теорията на вероятностите.

А аз ще съм благодарна, че се е случило.

Честита ми двадесет и пета година под променливото небе.

P.S. Получи се една идея по-псевдофилософско, отколкото го бях замислила, ала така ми дойде. 😉 А човек не трябва да спира естествените си пориви… макар в определени ситуации да е препоръчително.

Недовършено


Натежалите от дъждовни капки върбови клони бяха провесени към земята, сякаш всеки момент щяха да я погалят. Същински зелен балдахин от шепнеща тръстика. Гнездото зелен мъх нежно приютяваше голото му тяло. Лежеше вече половин час с ръка подпряна под главата наместо възглавница. С другата поднасяше малката димяща пръчица към устните си. Ако не бяха трелите на щурците или жабешкия хор, устройващ си концерти нейде из тъмните дълбини на реката, щеше да е съвършено тихо. В промеждутък от клони се откриваше късче нощно небе. Там срамежливо се показваше една звездичка – намигаща, бледа светлинка. Надигна се леко, усещайки как главата му започва да се мае от джойнта. Кожата му тръпнеше от студ, мускулите му се бяха схванали от неудобната поза. Ала речният пролетен рай го бе хванал в тънката си паяжина и нямаше желание да се измъква от нея.

Махна с ръка и прогони неудобството, материализиращо се под образа на досаден старец, роден от сивите струи на дима.

Загледа се в полумрака и пламъчетата на две блуждаещи светулки.

В ума му мина тъжната мисъл, че вероятно това ще е най-хубавия момент в живота му. И че обичайният сценарий ще се развие като по формула – ще го оцени чак когато е достатъчно стар, уморен и с прояждащ костите му ревматизъм.

Ще си спомни онази хубава, майска нощ край реката, когато е бил само на осемнайсет, животът е бил пред него, а чудесата на Вселената са му изглеждали на една ръка разстояние.

Чак тогава ще го оцени и този спомен ще го топли.

А желанието да го бе изживял една идея по-пълноценно щеше да го вгорчава.

Някой разтвори нежните и жилави върбови клонки и се вмъкна в балдахина на импровизираната му спалня. Смехът й се сля с жабешкото крякане и се уви около него подобно на сребриста нишка.

Както бе отметнала назад гарвановите си коси, напълно голото й тяло силно напомняше на това на горска нимфа. Или движеща се мраморна статуя. Стъпваше плавно, все едно танцуваше. Макар и често да повтаряше през смях, че е отвратителна танцьорка. Лунните лъчи хвърляха отражението си върху настръхналата й кожа и я караха да изглежда още по-нереална.

Често се чудеше дали тя съществува.

Дали не е просто мираж в огледалото.

Единственото, което носеше по себе си, бе огромния фотоапарат, увиснал около врата й. Никога не се разделяше с него.

Всяко усещане за нереалност се стопи, когато го доближи и усети аромата й. Остави любимия си апарат върху един сух камък и се гмурна в мекия зелен мъх, сливайки се с неговото тяло. Той протегна ръка, за да отмести мрежата от черни коси, закрили лицето й. Усмивката и трескавото вълнение, напрежението в устните й и потрепващите ноздри бяха почти толкова пленителни, колкото плътта му, проникваща в нейната.

Никое мраморно създание няма такава топла кожа.

По-късно двамата се излегнаха върху одеало на речния бряг, за да пушат и да се взират в пълната луна. Беше ослепително бяла и егоистично приковаваше вниманието към себе си. Тя се бе увила около него в прегръдка и нежно драскаше врата му от време на време.

Взря се в пъстрите й очи и нещо го бодна.

За толкова време така и не склони да му каже истинското си име.

Настояваше да я нарича Азур.

Каза му, че това е латинското название за синева и че за нея няма нищо по-пленително от чистите, безоблачни небеса, сливащи се в линията на хоризонта с черната, претръпнала, но мека земя.

Всичките й приказки бяха някакви поетични алюзии. Идеални каламбури за измъкване, щом пожелаеше да научи нещо повече за нея.

А може би тайните вселенски трябва да си останат тайни.

Както и женските.

Дали щеше да го вълнува толкова, ако знаеше коя е и от къде е?

И щеше ли да е същото, ако знаеше, че тя щеше да бъде тук и утре?

–       Наистина ли трябва да заминеш? – опита се да сдържи горестта си, ала не му се получи.

–       Наистина. – Тя сведе глава на рамото му и косите й отново се посипаха над лицето й. – Задачата ми тук приключи и трябва да продължа напред. Имам план… и трябва да го довърша.

–       Толкова ли е важно това за теб? – Упорит както винаги, отново отметна косите от лицето й.

–       Предупредих те, че не трябва да се влюбваш.

–       Смешно предупреждение. Глупаво. Почти като „Пази се от гръмотевични бури.”

–       Навярно си прав, не всеки може да контролира чувствата си като мен. Но разбери, наистина трябва да го направя.

–       Защо? Просто ми кажи.

Не й позволи да се измъкне и задържа лицето й в дланите си.

Тя прехапа устни като малко момиченце.

За миг мистерията му се видя като разпокъсана есенна паяжина.

Азур сведе очи.

– Аз… никога не съм довършвала нищо в живота си. Всичко е една поредица от започнати и неприключени авантюри. Впускам се в нещо… то ме пленява за кратко… после се отегчавам и следвам друга вълна. Забавно е докато си съвсем млад и търсиш себе си. Полезно, дори. Ала не мога повече така. Наистина … този проект трябва да бъде завършен. Някой ден, когато хората погледнат тези снимки – в албуми, по стените на изложбена зала – част от емоцията, която ме е движила… енергия, ако щеш му кажи… ще се влее в тях. И мисълта ми ще продължи да живее. Ще бъде доказателство, че ме е имало. Завършеност. Ето това искам.

– Нима не мога да дойда с теб? Или не съм част от твоя цикъл?

Тя се засмя отново, погали лицето му и дълго го целува.

–       Ти си прекрасен. Вероятно някой ден дълго ще се псувам и ще се чудя как съм могла да те изтърва. Обаче ти трябва да следваш други пътища. Ако тръгнеш с мен, само защото не искаш да ме изгубиш… означава само да се отклониш.

–       А ако искам да се отклоня?

–       Не искаш. Просто още не знаеш по кой от хилядите пътища да поемеш. А ако го правиш, трябва да е продиктувано от това какво желаеш именно ти.

–       Не те разбирам.

–       Може би някой ден ще схванеш какво се опитвам да ти кажа. Сега си прекалено млад. Ако някой ден отново се срешнем… вероятно пътищата ни ще са се слели.

–       Ако… що за глупост? В това „ако” се включват хиляди кофти играчи – шанс, обстоятелства, хора, връзки. Дори да се срещнем отново, ще бъдем ли същите?

–       Със сигурност не.

–       Тогава за какво да пилеем тази чудна възможност? Повече може да не ни се отдаде.

–       Защото си твърде млад и неукрепнал. В един момент ще разбереш, че желанията ти водят в противоположна посока на тази, в която си тръгнал.

Поспориха още известно време.

Отново се чукаха.

Отново пушиха.

Тя му направи няколко снимки.

И на разсъмване си замина завинаги.

С раницата, палатката и фотоапарата.

Все едно не я е имало.

Няколко дни беше като болен, докато не успя да убеди сам себе си, че никога не я е имало.

Че е бил навестен от красив призрак с дълги коси.

Години по-късно когато сам тръгна по пътищата на съдбата дълго я търси във всяко женско лице. Съжаляваше, задето не я накара да останат заедно. После си даваше сметка, че свободният дух не се връзва на каишка. Чудеше се дали не бе направил най-голямата грешка, като остана назад… или така бе по-добре.

Винаги щеше да е в мислите му.

Най-гадния израз на всички езици – „ако само”.

Неговият недовършен проект.

Порцелан


–          Чай?

Той не й отвръща. Седи на терасата по същия начин както е седял вчера, онзи ден и всеки ден през изминалата година. Така както ще седи и утре. Вероятно до пълното рухване на вечността.

С прибрани крака като послушен ученик, ръце върху коленете и празен поглед, вперен към невидимата за нея точка.

Тя упорства. Придържа се към дребните ритуали със старанието на човек, чийто свят ще се разпадне, ако не сложи три бучки захар. Или ако млякото се е свършило.

–          Мляко?

Не регистрира гласа й. Не забелязва присъствието й. Около него няма никой. Целия този свят – белите скали, кованото желязо на терасата, дори игривите слънчеви лъчи – не може да го достигне.

Очите му са напълно изпразнени от съдържание и живот.

Ръцете му лежат като мъртви в скута и не трепват дори когато тя го изгаря с чая, уж по невнимание.

–          Колко захар да ти сложа?

Взира се в него напрегнато. Ръцете й механично повтарят ритуала с крехките порцеланови чашки. Овладяла е хореографията им съвършено. Не желае да приеме, че всичко е безсмислено. Води битката от година с железни гърди и непоклатиа убеденост, че бъдещето не е било предопределено.

Че тя може да го промени.

Ала силите й понякога се изчерпват … и до това да се разпадне като китайска порцеланова кукла я дели една тънка граница.

Тънка като сълза.

–          Да ти помогна ли с лъжичката?

Усмихва му се мило. Ръцете й треперят. Очите й са белязани от плач и безсънни нощи. А него го няма. Не го е имало отдавна. В погледа му е останала само синя боичка. Нищо повече.

Обхваща лицето му с бузи и го насочва към себе си.

Устата му е полуотворена.

По нея се стича лека лига.

Избърсва я трескаво с бялата, колосана салфетка.

Допирът на кожата й, дъхът й, грижата и нежността не могат да го достигнат.

Ръцете й се спускат отстрани на тялото.

Сяда на плетения от ракита стол, захлупва лице с ръцете си.

Избухва в плач, който се мъчи да заглуши с треперещи пръсти.

А той се взира отвъд хоризонта.

Очите му хвърлят парченца от порцелан.

Така както би се пръснала при удар безжизнената кукла.

Photo source: weheartit.com

Дамата от Шалот


I am half-sick of shadows, said the lady of Shalot

Sir Alfred Tennyson – The lady of Shalott

 And the wind I know it’s cold.

Emillie Autumn – Shalott

 

–         Какво ти носи щастие?

–         Много неща. Най-вече писането.

–         Писането? А защо именно то?

–         Като наркотик е. Създавам свой собствен свят така както майсторът тъче своите платна. Всяка нишка е уникална, вплита се в другата, а историята се лее…

–         Но как е възможно? Това не е истинско.

–         Какво искаш да кажеш?

–         Нищо от това, което правиш, не е реално. Отразяваш действителността така както луната отразява слънцето. Нима това може да ти носи щастие?

–         Зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нещата. И коя е познатата ти реалност. Всеки има свой поглед върху нея, според това как се взира в огледалото.

–         И все пак предпочитам живия живот.

–         И все пак не е ли той просто един сън?

Трясък.

Стъклото се разби на парчета и прекъсна нишката.

***

Всички говореха за нея и никой не я бе виждал. Взираха се нагоре към прозореца на мансардата, кацнала на върха на сградата. Някак не на място. По-близките до малкия апартамент се кълняха как чували тиха музика зад желязната врата. Понякога завесите на прозореца се полюшваха от порива на вятъра, а дъските скърцаха от нечии стъпки. Ако изключим тези дребни следи, по нищо не личеше жилището да е обитавано от жив човек.

И все пак целият квартал бе обладан от мистериозното присъствие на жената, чиято самоличност постепенно бе преминала към дебрите на градските легенди. Всъщност никой не би могъл да твърди дали собственичката е жена. По простата причина, че не я бяха виждали.

Разбира се, местните разказвачи на истории се кълняха как приятел на техен приятел бил зървал силуета й през прозореца, докато си оправял сателитната чиния в три сутринта. Друг пък я бил виждал опряна на перваза, вперила замечтан поглед в пълната луна и звездите. Трети твърдяха, че се измъква по водосточната тръба, преобразена в котка.

Носеха се различни версии за възрастта и външния й вид, които варираха от ослепителна платиненоруса принцеса в черна рокля до сгърчена, стара вещица с едно око с колекция от злокобни вуду-кукли.

И всеки се чудеше как бе възможно някой да живее напълно изолиран от околния свят. Никой не я посещаваше. Не излизаше, за да се снабди с продукти, дори боклука си не изхвърляше. Любопитните съседи редовно се ослушваха покрай вратата й, за да уловят зловонното благоухание на разлагаща се купчина отпадъци. Или пък пресен труп. Или и двете.

Парите, които дължеше за поддръжка на входа, редовно се озоваваха пред вратата на домоуправителя в елегантен бял плик, на който с още по-елегантен почерк бе изписан номера на апартамента.

Единственото реално доказателство, че Тя съществуваше.

По-скептичните твърдяха, че там всъщност не живее никой и че успешно ги манипулират.

Ала никой не бе в състояние да остане безразличен.

Жената с главно Ж държеше будни фантазиите на всички около себе си. Бе стиснала плътно въображението им в анонимните си пръсти и умело дърпаше конците. А историите се разпалваха като суха прерия под напора на пожар.

***

Не помня от кога съм тук. Вероятно от зората на времето.

То губи своя смисъл, когато си затворен между четири стени и го отброяваш в лексикални единици наместо в минути и секунди. Не ме притискат срокове и сама определям ритъма си.

Понякога пускам музика, за да разсея напрегнатото си и безсънно съзнание, но основния ми акомпанимент е звука от клавиши. Клавиши на стара пишеща машина, древна и злокобна. Клавиши, които бележат девственобялата хартия с изстрели от куршуми. Чувам я как стене, докато татуирам думите и оформям от тях изречения.

Огледалото сякаш ми се присмива. Размества различни образи и ги хвърля в лицето ми, подобно на лабиринт. Или странен филм, чиито кадри нямат нищо общо един с друг. На пръв поглед. То се смее и завърта отново картините от външния свят.

„Те никога няма да бъдат твои.”

Имам ли нужда от тях?

Пръстите ми се ровят в суровия и грозен материал, преобръщат го с хастара и изглаждат несъвършенствата. Или ги изострят, оставяйки ъглите да стърчат. Мога да създам гротеска или отнемаща дъха красота. Всичко е в моите ръце.

Мога ли да имам същата власт в реалността? Когато пред белия лист изграждам светове, съдби, живи емоции и кръстопътища с хиляди възможности? Защо тогава да копнея за външния свят?

Между моите четири стени аз съм господарката. А невидимите нишки се спускат по хартията и ме приковават към стола ми.

Егото ми се подува, увеличава се постоянно и се разплува като отвратително чудовище.

Понякога се чудя какво ме опиянява повече: самата история или усещането за власт, което ми дава словото?

Кое дойде първо – отразената реалност, съществуваща благодарение на писателско умение? Или пък авторът съществува благодарение на фикцията?

Знам, че не мога да спра. Думите се изливат, задушават ме… и аз трябва да ги подредя.

Но знам, че и понякога изпитвам див, първичен копнеж. Реалната картина, с нейните плътни и ярки цветове, с пълнокръвието си ме влече да излетя. Повикът ме изпълва с трескаво безпокойство.

Знам, че ми е забранено.

Именно заради това желанието ми е толкова изострено.

Давя го в море от думи и събития.

Ала интуицията ми, тази сръчно плетяща бъдещето вещица, ми шепне в ухото, че денят на избора ми наближава.

Размърдвам леко колелата, за да създам някаква илюзия за движение.

Лунните сенки си играят и се измъкват през прозореца, като палави духове, дори те се присмиват на малката ми клетка.

А понякога така копнея за една най-обикновена разходка там нейде, на твърдата земя.

***

–         Не желаеш ли да се събудиш?

–         За какво ми е? В сънищата си мога всичко, докато реалността ме сблъсква с ограниченията на плътта, времето и пространството.

–         Но те са реални.

–         Пак започваш с тази твоя реалност. Не разбираш ли, че това, което ти наричаш истинско за други е просто абсурден сън, който отритват с лекота? Като никому ненужна рогозка.

–         Нима имаш сетива в тези твои сънища? Нима всичко не е сива, размита мъгла.

–         Всичко е такова каквото аз кажа, че е, а ако пожелая на следващия ден ще е нещо друго.

–         Съжалявам те, задето робуваш на отражения.

–         Чак сега ли научаваш, че свободата е просто начин да си избереш робството?

***

Настъпи полунощ и той се прибра в сумрачното си жилище.

Всекидневната му е разположена точно срещу моята мансарда. В огледалото си виждам всеки детайл от нея. Научила съм навиците му до съвършенство. Винаги точно в полунощ се прибира, приготвя си кана с черно кафе и се заема с поредния проект.

Рисува върху огромни платна, съсредоточен до болка. Често не се спира, за да почине и за малко, освен когато трябва да си инжектира поредната доза кофеин.

Понякога го придружава млада жена, която се съблича, застава на прозореца с разтворени крака и му позира. Никога не е една и съща.

После прави любов с нея без да си прави труда да загаси лампите.

Присъствието му засилва прокълнатото желание да се откъсна от работната си маса и да опозная от първа ръка това, което наричат „жив живот”.

А знам, че не мога.

Думите се накъсват, логиката ми се изплъзва през пръстите.

Очите ми не могат да се откъснат от картината в огледалото, стискам дръжките, за да задавя порива.

Хартията ми е бясна, задето я хабя с безсмислици, причинени от разсейването ми.

Разпилените слова съскат като озлобени харпии и ме карат да се върна обратно към сюжетната линия.

Само че веднъж заразиш ли се от желанието да избягаш, няма спасение. Мисълта все по-често дълбае мозъчната ми кора, прекъсва и малкото ми часове сън и ме тласка към ръба.

Той, естествено, не ме забелязва.

Стаята ми е скрита в сенките и всичко, което ми остава е да дебна.

Завиждам му. Макар да е обсебен от образите, напуска дома си, щом тялото му навакса нужните часове сън. Обикновено четири или пет. Чудя се какво ли е да черпиш вдъхновение директно от източника?

„Нима има значение? Каквото и да сътвориш, няма да е нищо повече от отражение. Така че методите са второстепенен въпрос. Историята, историята е важна!”

След като момичето си тръгна, той застана на панормания си прозорец и запали цигара. Пушеше дълго и се взираше право пред себе си. Понякога можех да се закълна, че е в състояние да различи фигурата ми сред сенките.

Илюзията биваше попарена също като фаса му в черния пепелник, щом загасеше огънчето в него.

***

Вече полудявам. Вирусът на любопитството ме гложди до болка. Искам поне за момент да усетя вятъра в косите си и студения нощен въздух по кожата си. Низането на истории като мъниста или нишки от тъкано платно ми омръзна, вече трудно намирам смисъл в тях. Сърцето ми бие до пръсване, кръвта бучи в ушите ми, но вече съм събрала смелост.

Бавно извръщам инвалидната количка с изпотени от вълнение длани. Разстоянието до терасата ми е едва няколко метра, но за мен са като хиляди мили по натрошени стъкълца. Нарушавах древното табу и се готвех да понеса наказанието си. Доведох историите до край, скъсах нишките им с парченцата счупено огледало.

Усетих силен физически шок, когато най-сетне излязох – за първи път откакто се помня. Всичко ми се струваше така изострено, че чувствителните ми сетива не можеха да го понесат. Детайлите на реалността се впиваха в тях като назъбени остриета. Едвам удържах импулса да се скрия обратно в сенките. Стиснах зъби и удържах на раздиращата болка, докато в нея не усетих да се вплита удоволствието.

Невидимата бариера се вдигна и за моя изненада замръзналите ми крака се раздвижиха. Отново можех да ходя. Отново? Нима някога са били друго, освен безполезен, мъртъв придатък към тялото ми?

Когато се изправих, сякаш не ходех, а се плъзгах по повърхността. Невидими съскащи гласове ме напътстваха. Не разбрах как и кога се озовах на полунощната улица, по чийто чакъл фенерите хвърляха сенки. Вървях без цел и посока, опиянена от възможността да се движа, нетърпелива да опитам още, преди проклятието да ме е поразило.

Знам, че това неестествено щастие няма да продължи дълго.

Стигнах до брега на реката с неизвестна точка на вливане и без да се замисля пуснах новите си крака в студените й води. Ледът се носеше по вените ми, болката ме разкъсваше, ала вече не можех да се върна назад.

Няколко снежнобели лилии се опитаха да ме спънат с измамно тънките си стебла. Напразно. Водата ме погълна и вля в течението си.

Студът се плъзна по цялото ми протежение, единствената любовна ласка, която щях да усетя. А мракът постепенно се сгъсти пред очите ми.

***

Забеляза я, докато пиеше поредното си кафе за денонощието.

Момичето в инвалидна количка просто седеше на терасата си, неподвижна като восъчна кукла. Толкова бе свикнал с липсата на човешко присъствие от другата страна, че подскочи.

Бе облегнала глава назад, а ръцете й бяха отпуснати безжизнено в скута й.

Ето я, значи, тази за която всички около него му бяха надули главата.

Съществуваше… или някога е съществувала.

При по-внимателен оглед установи, че тялото й е неестествено вкочанено, а сините очи – изцъклени и лишени от живот. Косата й висеше покрай бледото лице като мъртва трева.

„А си толкова хубава…”

Внезапно изникналата мисъл го изпълни с отвращение към самия него. Тази бе някаква непозната, при това мъртва. Що за некрофилия бе това?

А кой знае защо му се прииска да е там и да затвори очите й.

Ала бе твърде далеч.