Безсъние: Зелено


Groesbeck Green Eyes

Image via Wikipedia


Танцовата ми стъпка премина в не особено елегантен плонж, когато омекналите ми крака се плъзнаха напред. Малко ми оставаше да прекатуря масата върху непознатия. А той дори не трепна, само продължаваше да се усмихва двусмислено.

В последния момент се улових за дръжките на стола и останах в тази поза, докато не възстанових баланса си.

Ако мозъкът ми бе една идея по-свеж, щях да се почувствам засрамена.

Но повярвайте ми, когато за седмица ви се събират около четири-пет часа сън (ако това да лежиш със затворени очи се брои за сън), чувствителността ви към условностите е силно притъпена.

С походката на пиян моряк някак си успях да се добера до стола и се проснах като чувал с пясък.

Премигнах смутено, когато погледът ми срещна неговия.

Аз ли вече бях предрусала или цветът на очите му рязко… се смени?

Допреди малко се чувствах като малко момиченце, което не може да си пробие пътя през непрогледното черно на ирисите му.

А сега срещу мен плуваше игриво и искрящо… зелено?

Преливаше във всички нюанси на цвета и се събираше в една лъскава, изумрудена точка.

Кой знае защо новият цвят ми напомни на шампанско.

Не… на друго            , зелено питие. И сякаш прочел мислите ми, проклетият пакостник…

–          Абсент за дамата?

… бутна към мен миниатюрна чашка, пълна с течност със същия цвят като очите му.

Чувствах се като опъната струна, въпреки че се стараех погледът ми да излъчва заспал непукизъм. Усещах как ме поставят на изпитание, странен тест, който не знаех как да издържа.

А и мисловният ми процес бе някак… сякаш се движеше на забавен каданс. Хората около мен говореха така бавно, мислите ми плуваха като тежки, натъпкани с баласт патици.

Бутнах обратно чашката към него, взирайки се предизвикателно в пулсиращите потоци светлина, които излъчваха очите му.

–          Абсент не се сервира на дами.

–          Този е специален. – Приличаше на самодоволен, чеширски котарак. Това правеше ли ме Алиса? – Правен е специално за теб.

–          Какво ви кара да си въобразявате, че съм от хората, които имат навика да изнасилват сетивата със субстанции от съмнителен произход? – Иха, от къде ли дойде това? Бележка до себе си: Безсънието пробужда онази част от мозъка ти, която те кара да говориш високопарно и общо взето нищо да не казваш.

–          Нима? – пое ръката ми в меката си, изящна длан и преди да успея да реагирам, забоде една карфица в пръста ми. Нямах сили дори да се възмутя. А и алената капка, разцъфнала върху пръста ми бе толкова красива. – Струва ми се, че намирам малко кръв в кофеина ви, госпожице.

–          Кофеинът и алкохолът са обичайната ми доза, приемам ги по лекарско предписание. – отдръпнах ръката си и го изгледах нагло, като поех съвършено оформената капка кръв върху горната си устна. – Не се поддавам лесно на изкушения.

–          Това би ме направило невероятно щастлив, скъпа. Обичам да се срещам с хора, които твърдят, че не мога да изкуша с нищо. По-голямо предизвикателство са от порочните души, търсещи тръпка и подлагащи се на постоянни експерименти. – Усмивката му танцуваше по лицето, а той си играеше с кръглата, лъскава чашка, сякаш пръстите му танцуваха с нея.

–          Елементарно. Не можеш да устоиш на това, което не можеш да имаш, нали? Не съм го измислила аз.

–          Съвършено правилно, приятелко моя. Обаче интуицията ми, тази стара, мъдра и видяла много човешки съдби кобра, ми съска в ухото, че ти не си една от тях. Всъщност си ужасно податлива, нали?

–          Кобрата ви е полудяла от старост, добри ми сър. – усмихнах му се широко и прокарах език по устните си, като размазах кръвта по тях. – Трябва да е нещо наистина… специално, за да ме изкушите. А тези лещи, които сте си сложил, макар да са ефектни…

–          Сладурана. Въобразяваш, че виждаш нещата в дълбочина, а погледът ти само се плъзга по повърхността, докато не се придвижи към следващата мишена. Ако исках да те прелъстя… повярвай ми, мога да го сторя само с един евтин мозъчен трик.

–          Не съм визирала тялото си, уважаеми. Така като ви гледам отгоре-надолу… – демонстративно плъзнах очи по съвършено изгладения му костюм и спокойните, отпуснати на масата ръце. – … ми се струвате по-скоро като човек, който обича да чука мозъци.

–          О, чукането би унищожило добрия материал, който имам пред себе си. Мисли за мен като за хирург, който прави фина дисекция. Прокарвам скалпела си много внимателно по мозъчната ти кора. Разрязвам точно и решително, но и много внимателно. Трябва да науча тайните и желанията ти. Как си представяш това да се случи ако просто наръгам мозъка ти, подобно на касапин?

–          И какво… виждаш по каналите на моя мозък?

–          Конкретно за тебе, скъпа, прочетох историята ти, още докато седеше на онази маса. Колкото и да ти се иска да си загадъчна, всичко ти е изписано на лицето. Интересно четиво е, наистина, но съдържанието й не е скрито.

Наведе се напред. Всяко движение разкриваше котешка грация. Кадифеният дъх погали ухото ми.

–          Знам какво искаш.

При други обстоятелства бих си помислила, че това е илюзия. Звучеше точно като фраза, доловена насън. И въпреки усилията ми да остана безразлична, ме потресе. Какво ти потресе, направо щеше да ми изпочупи кокалите. Често съм чувала подобно изказване, предимно от самоуверени, наперени младоци. Но този имаше предвид всяка изречена дума. Преглътнах на сухо.

–          И какво… си въобразяваш, че искам? – пробвах да се усмихна храбро.

–          Мога да върна съня ти. Да го наситя с каквито сънища си пожелаеш: пророчески, кошмари, еротични, на пръв поглед безсмислени. – Облегна се назад. – Мога да ти дам ключа за пещерата на думите. И те ще притихнат кротки в ръцете ти, ще се оставят да ги изваеш като най-опитен скулптур. Всяка една дума.

–          В замяна какво ще вземеш? Душата ми?

–          Нещо по-добро. Душата е втечнено и изменчиво понятие. Искам нещо повече от невярната ти душа, която се спуска след всеки повей на вятъра. – Протегна ръка и докосна кичур от косата ми. – Искам частица от теб. И ако някой ден си потребна на Господаря на сънищата, ще те повикам. И тогава нямаш право да ми кажеш не, каквото и да ти наредя. Разбираш ли ме?

–          Господар на сънищата, а? По-скоро ми звучиш като Майстор на марионетките. Бих ли могла да съм спокойна, ако знам, че във всеки един момент можеш да си поискаш даденото с лихвите?

–          Отговорът, скъпа, се крие на дъното на чашата абсент. Изборът е твой.

Трябваше да кажа „не”. Трябваше да проявя гордост, да се подчиня на принципите си и да хвърля проклетата чаша в лицето му. Трябваше да постъпя като добро момиче. Ала не можех. Изкушението вече ме бе засмукало в своя ураган. А любопитството ме тласкаше отвъд.

Ако сега не приемех… вечно щях да си задавам болезнени въпроси без отговори.

С мрачна решителност поех искрящото в зелено стъкло и го гаврътнах на един дъх.

Ефектът беше незабавен.

Пулсиращото главоболие изчезна, напрежението зад очите ми се изпари като утринна мъгла.

Главата ми олекна, а тялото ми се изпълни с неподозирана сила.

Сякаш някой ме бе инжектирал с милионна доза енергия.

А цветовете и формите танцуваха пред очите ми като в някаква магия.

Докато се усетя той се бе пресегнал и сега държеше кичура ми.

Пъхна го в малка стъклена епруветка, която прибра в черното си куфарче.

Проклетия демоничен търговец.

Какво ли щеше да ми поиска?

В този момент не ме вълнуваше особено, бях твърде опиянена от новите си сетива.

–          Вече няма връщане назад. Не ме очаквай. – последното бе като заклинание. – И без това срещата ни е неизбежна.

–          Скъпи, трябва да вървим. Чака ни работа. – Жената, която внезапно изникна до него бе като някакво Photoshop видение. Разкошна рижа грива, бледо лице без лунички и съвършено тяло в прегръдките на червена вечерна рокля и черна наметка. В следващия миг тя ми се усмихна, лицето й се размаза и изкриви. И видях същинския й образ: млечнобялата кожа се изпъстри с хиляди лунички, очите й изгубиха странния си блясък. Тя отново ми се усмихна. Зъбите й този път бяха криви и заострени. Изпитах лека погнуса и отстраних очи.

–          Веднага, съкровище. – Той се изправи и ме погледна сериозно. – Ще ти предстои да откриеш доста интересни неща за новите си способности. Забавлявай се.

И двамата се разтвориха във въздуха.

След тях остана само зеленикава мъгла.

Години по-късно сигурно щях да се разкайвам за младежката си глупост.

Но в онази нощ всичко бе възможно.

И сънят никога не е бил по-сладък.

Advertisements

Безсъние: Черно


Marquis Coffee Shop

Image by Galt Museum & Archives on The Commons via Flickr

Дим. Черноокият от отсрещната маса демонстративно бълва цели кълба смърдящ дим  право в лицето ми. Подсмихва ми се хитро, сякаш знае нещо, което на мен ми убягва. Не казва нито дума. Само си седи там от половин час и ме гледа. Аз се облягам на белия си стол и се мъча да съсредоточа погледа и мислите си върху  зверещия се екран на лаптопа. Думите ми са пресъхнали… като сокове на незадоволена нимфоманка. Очите ми парят, изчерпани и безсънни. Мъча се да не отвръщам на провокацията му. Не се получава. Мръсникът все едно е вързал очните ми ябълки на тънки конци, като тези, които използва всеки уважаващ се кукловод. И си седи там. Не бърза за никъде, просто подръпва връвчиците и се забавлява от реакцията ми. Чака следващия ми ход. Чувствам се като лабораторно животно. Изпитвам желание да стана и да размажа главата му с лаптопа. Обаче съм твърде изтощена, за да го направя. Не мога да спя. Размазвам се от всякъде, само и само да мога да затворя очи за няколко часа в Неговите прегръдки. Не, не на някоя любовно-анатомична тръпка в областта от цепката между бедрата до сърцето ми. В прегръдките на добрия стар Хипнос /или Морфей, според личните ви предпочитания/. Само че той нещо ме мрази и тези дни ми е отказал достъп отвъд портите си. Казано на прост език, не мога да спя. Хич. А покрай това не мога да правя почти нищо друго, защото клетият ми нещастен мозък ще експлодира. Няма значение колко съм пила. Няма значение дали работя или почивам. Сънят просто не идва. Затова съм и в това денонощно кафене – наливам се с промишлени количества кафе, кола и се тъпча с шоколад, за да дам някаква енергия на изтерзаното си тяло. И се мъча да пиша. Едно зло никога не идва само – представете си адското безсъние и писателския блок в една разкошна, коморбидна бълвоч. Думите, които изскачат на екрана – изнасилени, лишени от смисъл, като тенекиени кутии по които дрънка някой пиян клошар, докато си мисли, че твори музика. Търкам очите си, но това не намалява адската болка, която ги пронизва. А неговата хватка се засилва. Няма да се спи. Няма и да се пише. Защо да не се гмурна в черното на бездните, които нарича очи? Може да се озова в катранено блато. Или ледено море. Или сред кадифени стени. А може би там някъде се крият съня ми, думите и чувствата – хилещи се като малки интриганти, деца, скрили се нарочно, за да наблюдават как нещастната им майка се побърква бавно, но сигурно, докато ги търси. Изсъсквам тихо и се насочвам с танцова стъпка към масата му. Ти си на ход, гадино!