Еротичният разказ



Слънцето вече позлатяваше камъните по тясната и виеща се
калдъръмена улицата, когато една сянка с бежов, невиждал пране от години шлифер, изникна иззад ъгъла. От надвисналите стрехи се отрони висулка, която тъмния субект избегна с учудваща ловкост. По време на бързите си, нервни подскоци за малко да се подхлъзне върху разтапящия се сняг. Явно някоя незнайна висша сила бе имала благоволение към мъжа, чието лице тънеше в сянка под шапката, и му позволи да стигне жив и здрав до кафенето в другия край на уличката. Кой знае защо през цялото време се оглеждаше като заек с подпалена опашка, душещ съсредоточено, за да разбере от къде идва дима.

Намерил се веднъж завинаги в кафенето, обгърнат от успокоителния аромат на тютюн и бяло сладко, кварталният ексхибиционист си отдъхна и се почеса по корема. Не бе много сигурно дали това бе ритуален жест или просто го правеше, за да изчегърта насъбралата се по кожата му кир.

А щом забеляза накацалите върху масата в ъгъла ученички върху лицето му се изписа блажената физиономия на току-що накърмено бебе. Изтри спусналата се по устата си лигичка и се примъкна към най-близкото свободно място до улисаните и хихикащи се тийнейджърки.

Цяло чудо бе как не се задушиха от миризмата на съседа си. Вероятно защото бяха твърде заети да охкат, ахкат и да се кикотят в шепи, вперили поглед в най-авангардната си съученичка.

Дара не пропускаше възможност да поклати дългите си обици с мъниста и пера. Вероятно се страхуваше някой да не ги пропусне на фона на смолистата й коса. С особено внимание се отнасяше към баретите и шалчетата около врата си. Дълбокото й деколте не разкриваше кой знае какво съдържание, ала тя държеше на него. В комбинация с изобилния цигарен дим, който изпускаше от цигарето си, тя затваряше очи и се се представяше като една истинска femme fatale. Само дето една уважаваща себе си фатална госпожица никога не се дави в дима от собствената си цигара. Но нека не изпадаме в буквализми.

Тя пишеше в тетрадка с катинарче и редовно изпращаше произведенията си по различни литературни конкурси, твърдо убедена в невероятния си талант.

А точно днес, за радост на кварталния педофил, чиято най-голяма наслада в живота бе да кисне в кафенето и да точи лиги по сочните наследнички на Лолита, се бе подготвила да шокира своите връстничи.
– Ще пиша разказ! – изпъчи гърди Дара и вирна леко брадичка с лукава усмивка.

Другите момичета ахнаха хорово с музикалното дарование на група кокошки.

– Колко яко! – Анелия обви брадичката си с ръце с изражение, успешно конкуриращо това на разгонен пудел.

– И за какво ще бъде? – попита сериозната Маринела.

„Ой, котьо!”, помисли си типа с шлифера, на когото сервитьорката тъкмо беше донесла кафе. Вече бе пъхнал ръка в пробития си джоб, защото вълнението му даваше физически показатели.

– Еротичен разказ! – Дара дръпна надолу и без това разголената си блуза и облиза устните си с което само размаза червеното си червило.

Последва такъв небивал изблик на възторг и ентусиазъм, че търпението на момичето зад бара най-сетне се изчерпа. Тя свирна с уста към компанията.

– Ало, детската градина, я по-кротко. – гробовният й глас би смразил всеки, ала не и опиянените от хормони ученички.

– Много готино, бе, мацка. Ма представяш ли си да го пуснат и в училищния.

– Ще има мнооого лепкави страници. – ухили се самодоволно Дара. Последва още приглушено кискане в шепи. А очите на перверзника щяха да изскочат от орбитите им, докато слушаше жадно подробности от разговора.

– И к`во, я разправи нещо, за к`во ще се разказва? – облещи се насреща й Катето.

– Оф, че си проста, нали ти каза, за чукане. – скастри я Анелия – момичето, в чиито влажни очи момчетата трудно се съсредоточаваха.

– Пф, че то не пречи и порното да си има сюжет. – Катето я перна леко с кожената си ръкавица.

– Тъй ли? – чупна вежди Маринела.

Напук на всички вицове за блондинки и въпреки невинния си, простодушен син поглед, тя бе една от отличничките на класа и зубрачка от класически тип. И макар че фигурата й присъстваше в мокрите сънища на доста подрастващи, пъпчиви момченца, както и на някои от по-младите (и не толкова млади) учители, бе строго праволинейна и примерна. Дара, изживяваща се като свободния дух на гимназията, постоянно я подиграваше, задето се изчервява като домат всеки път щом се заговореха за секс.

– Е, много ясно! – нацупи се писателката. – Та това е изкуство.

– Хм… – Маринела не изглеждаше особено убедена. – И какъв е сюжета?

Дара замълча загадъчно няколко мига, усмихна се така както вярваше, че трябва да се усмихва една femme fatale.

– Ами един автор винаги трябва да пази в тайна произведението…

– Айде, ма, стига си се правила… – захленчиха все така хорово Катето и Ани.

– Добрее… – проточи Дара, дръпна една глътка цигарен дим и след като очите й спряха да сълзят от кашлицата се зае да разплита пред тях формулата на брилятната си проза. – Ми, действието се развива в един офис. Главният герой работи нещо много важно… още не знам какво, ама трябва да е с костюм. И има една много секси и палава секретарка.

Ако не бяха толкова погълнати от разказа й вероятно щяха да регистрират звука от търкането под шлифера на перверзника.

– Иии… ми тя го сваля, носи къси поли, дълбоки деколтета, силиконови чорапи, жартиери…

„Оххххх… ела ми и ти облечена така, моме…”
– Обаче него много го е срам… и само от време надзърта под полата й, ама така, съвсем невинно…

– Да бе, да! – изсмя се ехидно Анелия. – Знам ги аз тия невинните.

– Ох, чуйте я нея, опитната. – подкачи я Катето.

„Говори ми мръсно, бейби. Я кажи какво има под поличката.”

– Е как така е невинен като й наднича под полата? – Изумлението на Маринела бе абсолютно неподправено.

– Ами тя като се наведе след като уж си е изпуснала папката и й лъснат прашките? – Дара вече почервеняваше от яд заради недосетливостта на съученичката си. Тя махна пренебрежително с ръка като всеки творец, чието изкуство е било неразбрано от невежите пуритани.

– Ми къде му е възпитанието? – Маринела скръсти ръце на гърдите си, за голямо разочарование на перверзника, и сключи вежди като строга пенсионерка. – Толкова ли не може да погледне настрани?

– Че той да не е от дърво!

– Нело, млъквай вече, на всяка манджа мерудия! – изскимтя жално Ани. – Искам да слушам.

Дара я потупа по главата както се прави с вярно куче и продължи да развива фабулата на произведението си.
– И един ден двамата трябва да ползват заедно асансьора! – посочи триумфално във въздуха, докато облизваше устни. Съседът им по маса започваше да губи търпение, искаше час по-скоро да стигнат до същността на нещата. – Тя е с една страшно сладка ризка и сатенен корсет, и си е вдигнала толкова нависоко кожената пола, че й се виждат жартиерите. И си търка бедрото у неговото… пък той се е изчервил.

– Добре бе, тая как до сега не са я уволнили за неприлично поведение?

– Егати… все едно падаш от Марс. – Катето и Ани се плеснаха през челата. – Ми сигурно спи с шефа.

– А и това е фантазия, стига си я опорочавала с твоите буквализми! – проточи напевно писателката.

– Аха… И к`во, търкат се един у друг. Ами ако някой влезе в асансьора какво правим?

„Оргияяяяя!”
– Те там е обрата! – Дара вдиша от цигарата си и продължи да разказва след като се накашля хубаво. – Точно тогава асансьорът се разваля и те остават сами между етажите.

– Ехаааа, колко готино, нямаше никога да се сетя! – Катето вече бе зачервила бузите от вълнение.

– И тогава той се доближава до мадамата, вече не се сдържа… разтреперан от дълго сдържаната страст… набира й полата до кръста и я сграбчва за дупето.

– А ако вземе, че го шамароса? – Този път протестът на Маринела остана като глас в пустиня.

– А тя си върти задничето в ръцете му и го натиска към твърдото му, възбудено тяло… – продължи да реди Дара, надничайки към тетрадката с розичка.

– Е тя нали е на някакви високи токове, докато го върти да не вземе да падне и да си разбие устата или носа? – В тона на русокосата зубрачка се покрадна загриженост.

– Оффф… Няма! Тя се е упражнявала. – Дара бе на ръба на твочерския гняв. Перверзникът от своя страна вече бе започнал да омеква. „Я стига дрънкахте, поразголете се малко.” Уви, съдбата рядко сбъдва желанието на нашето сърце.

– Аха. И?

– Погалва възбудената й, настръхнала кожа, настанява се на колене пред едва прикриваната й от влажните прашки…

– Е, така няма ли да си изръби коленете?

– Ако трябва ще сменят позата!

Перверзникът вече си мечтаеше как ще запуши устата на досадницата. Издаде недоволен, хъхрещ звук изпод шлифера си.

Дара продължи невъзмутимо.

– И след това й отмества прашките, за да се наслади на малката й, трептяща, розова пъпчица…
– Пъпчица? – викнаха дружно трите.
– Ми, пъпчица, това да не ви е хард порно, няма да има вулгаризми. – засегна се авторката.
– Е, да де… – Катето се почеса там където не я сърбеше. – Ама пъпчица нещо ми бие много на акне. Ще вземе да се спука и да потече гной.
Отчаянието започна да нахлува в мозъка на мъжа с шлифера. Анатомията му прие неочакван обрат.

Трите ученички закрещяха хорово, което им спечели жълт картон от страна на барманката, и запушиха устата на дразнителката. След още едно фрапе, което допълнително разбърка хормоналната каша в мозъците им, тяхната предводителка продължи вече не толкова възбуждащата си притча за забранената офисна страст.
– … целува я и по двете бузки на сочното прасковено дупе и се заема да й ближе…
Надеждите на клошаря възкръснаха…

– Дара, това е супер гнусно!

… за да бъдат съкрушени безмилостно.

– Как тъй ще е гнусно!

– Ми тя е седяла цял ден с тая пола, че и кожена на всичкото отгоре, представяш ли си как се е спарила и изпотила, как ще й целува дупето? А ако й е дошло? Или пък ако са й изцапани прашките? Сигурна ли си, че няма да му трябва противогаз?

Педофилът щеше да се разплаче като малко дете

– Ти си гнусна. – Нацупи се Дара. – Всичко разваляш. Тя се поддържа!

– Мда, бе, специално е знаела, че ще се развали асансьора, та да се нагласи преди това с интимен гел и да си обуе нови гащи. – Маринела започна да се смее на възмутеното изражение на приятелката си.

– Много си проста! – отсъди Дара.

– Остави я тая. – Анелия дръпна писателката за ръкава на артистичната риза. – Разкажи още мъничко.

Дара продължи да се цупи, но след известно врънкане от верните й почитатели се съгласи да продължи с историята.

– И тя се обръща към него, разтреперана от страст, вече едвам се сдържа, толкова време е чакала да го вкуси. Протяга треперещи ръце към ципа на панталона му.

– Ама както се е разтреперала да не вземе да го прищипе и да рукне кръв? – подхвърли злорадо Маринела.

– Оф, я, млъквай! Е как ще стане това? – измрънка Катето.

– Ми, лесно, братовчед ми така си го прищипа, още малко оставаше да се самокастрира! Сваляха му желязото с клещи, честен кръст. После два месеца ходеше разкрачен. – Миловидното личице на русокосото девойче придобиваше злокобното изражение на средновековна вещица. – Та тия твоите както са закъсали между етажите… ако стане някой инцидент… какво правим?

Този път ученичките нямаха време да отреагират, защото от съседната маса отекна отчаяния рев на човек, чиито еротични фантазии току-що са били безжалостно потъпкани и сринати със земята от тънки, дамски токчета.

Клошарят преобърна масата, разля кафето и се стрелна през вратата като подгонен от стадо диви свине.

„Проклети жени!”

Ситком, бейбе: Наука, религия и женски задници



Преди близо година Lammoth много настояваше за сценарий. И тъй като наскоро на моята прекрасна личност й се случи да кандидатства за позицията автор на ситкоми, си седна на мекото Дъ и в пристъп на гениален идиотизъм сътвори следния безумен буламач, забъркан от някои от представителите на Блогосферата. Други си платиха, та имената им да не бъдат забърквани в тоя бисер на човешката мисъл. Моля, дами и господа, на вашето внимание:

ИНТЕРИОР. МАГАЗИН ЗА ПОРНОГРАФСКА ЛИТЕРАТУРА ЦАРСТВОТО НА ВАЛ. ДЕН.
ЛАМОТ и НОСТРО стоят между два щанда с порно списания. НОСТРО
разлиства едно от тях, а ЛАМОТ чете анотацията на книга.
Върху корицата на книгата виждаме красива гола жена, облечена
в латекс и с камшик в ръка.

НОСТРО
Става ли?

ЛАМОТ
(разсеяно)
Икария каза, че било яко. Пък тя
определено разбира от порно.

НОСТРО оставя списанието на рафта и намига съучастнически на
ЛАМОТ.

НОСТРО
И като се заговорихме за Икария, така
и не разказа какво стана с онази
благовъзпитана мома с много твърдите
религиозни принципи. Толкова ли
твърди се оказаха?

ЛАМОТ
(нещастно)
Непробиваеми.

НОСТРО
Айде бе, ти се бъзикаш с мен?

ЛАМОТ
Сърцето ми е разбито.

НОСТРО
Какви ги плещиш?

ЛАМОТ
Две седмици ходих подир нея. Цели две
седмици се правих на примерен
християнин и какво… нищо.

ЛАМОТ изтрива една въображаема сълза от окото си.

НОСТРО
Нещо да не се изпусна накрая?

ЛАМОТ хваща едно списание на случаен принцип, отваря го по
средата. Виждаме жена, чиито задни части са изнесени на преден
план върху плаката.

ЛАМОТ
Като кифладжия.

НОСТРО
Ех, Ламоте, Ламоте, няма да се научиш
ти.

ЛАМОТ
Е, две седмици се правех на верен
последовател на Исус, то не се
траеше. Накрая изръсих нещо… май за
постите… и тя откачи, братче,
откачи. Даже знаеш ли какво направи?

НОСТРО
(поема книгата от ръцете на
ЛАМОТ)
Искаше да те подложи на инквизиторски
мъчения? Да те накаже с някое огромно
дилдо?

ЛАМОТ
Не бе, тръгна да ми чете библията на
глас, че душата ми трябвало да се
спаси.

НОСТРО
Ужас. Как си оцелял.

ЛАМОТ
Тая е по-ужасна и от стадо зомбита,
казвам ти! Накрая съвсем ми писна и
като завързахме един як спор… няма
спирка. Едвам успях да й затворя
устата като прибягнах до фактите.

НОСТРО
Мда, и тя нищо не можа да измисли,
дето не го е прочела от Библията?

ЛАМОТ
Бе даже не си направих труда да
навлизам дълбоко в материята, само
няколко цитата от Докинс, пък и
основните доводи срещу
креационизма…

НОСТРО
(прекъсва го)
Зомбито е чувало за креационизъм?

ЛАМОТ
Ти пък… много я надцени. Все едно й
беше изгорял бушона на главния мозък.
Накрая…

ЛАМОТ се обляга на един от рафтовете с печална физиономия.

ЛАМОТ
(продължава)
… каза ми, че ще се моли за
спасението на душата ми и ми хлопна
вратата под носа.

НОСТРО
Кофти… ама реално погледнато,
отървал си се. Представяш ли си да си
беше вкарала филма, че трябва да се
жените след като си я видял по организъм?

ЛАМОТ
(подсмръква)
Да, ама…

НОСТРО
Какво?

ЛАМОТ
Ми имаше най-съвършения задник, който
някога съм виждал върху чифт женски
крака.

НОСТРО
(с ирония)
Така е, братко Ламоте, то Господ не
дава и с двете ръце.

ЛАМОТ
(заплашително)
Ти май пак си просиш да ти пратя
Нимфоманките да те понашарят с
камшиците?

НОСТРО
Де тоз късмет. Пич, стягай се.
Довечера сме у нас.

ЛАМОТ
Ама айде тоя път да не слушаме
Бетовен, а? Искам нещо с цици и
чудовища.

Чуваме гласа на ВАЛ откъм щанда.

ВАЛ:
Имам нова колекция порно със зомбита.

ЛАМОТ
(потрива ръце)
Оха!

НОСТРО върти презрително очи, но придружава ЛАМОТ до касата. ЛАМОТ изпуска книгата. Виждаме как красива, млада жена – ЗОРИ – се навежда и вдига
изпуснатата книга. Тя цъка възмутено с език.

ЗОРИ
(на себе си)
Какво възмутително отношение към
литературата! Тези двамата просто
плачат за наказание.

КРАЙ
В ролите:
Dah Lammoth
Cosa Nostro
Alfred “Val” Pacino
Zory Angel
P.S. Всички прилики с действителни лица и събития е случайна. Гореописаният текст е писан изцяло с развлекателна текст и няма никакви претенции за истинност или художествена стойност, нито попада в елитарната графа артЪ. Ако има обидени и засегнати, приемете моите дълбокопоклонни извинения.

Заразно зло: Сватба на 11.11.11



– Ще се ожениш ли за мен?

Въпросът изплющя като камшик през лицето му. Дребничкият мъж с кръгли очилца и резедаво сакенце едва не се задави с млечния си шейк. Вдигна глава към извисяващата се над него сянка и премига няколко пъти. Ако беше жена можеха да го обвиняват в предумишлен опит за съблазняване. Почеса се по оплешивяващото теме, ощипа пребледняващата си кожа.

Не, не сънуваше.

Точно до масата, където винаги се хранеше в любимата си закусвалня в близост до университета, бе застанала двуметрова брюнетка, нарамила пушка-двуцевка и потропваща с петнайсетсантиметровия тънък като скалпел ток на латексовия си ботуш. Не носеше нищо друго освен дълъг до прасците, кожен шлифер, на който първите три копчета бяха разкопчани. При нормални обстоятелства, воден от вродената си учтивост, щеше да предложи на това бедното дете да се загърне, че да не изстине. Все пак бе ноември, имаше грипове… Трябва да се пази човек, че после следват едни усложнения… ларингити, фарингити, ами и пневмониите… Но уви, в случая медицинските съвети му излязоха от главата, защото момата бе насочила пушката право срещу кръглата му глава.

Дългите й сребърни обици, изваяни като змии, потракваха заплашително.

– Питах „Ще се ожениш ли за мен!” – натърти тя със злокобен тон, в който се долавяха ледените нотки на раздразнението. – Всъщност не, не питам, ами ти го заявявам! `Айде ставай, ще те водя в съвета!

– Ама… как така? – Бе толкова стреснат, че разля част от млечния шейк върху сакото и бялата си риза. – Ама чакайте бе, госпожице, имате грешка.

– Ник`ва грешка няма! – озъби му се в нещо, което трябваше да е усмивка. – Ще се женим и толкова! Ставай и по-чевръсто, нямаме цял ден! Знаеш ли колко кандидат-булки трябваше да избия, за да се добера до тук, а?

– Хехе… Това някакъв майтап ли е? Колегите да не са ми направили скрита камера? – Човечецът показа острите си зъбки в опит да овладее положението.

– Бе я недей да ми остроумничиш! – Бясната бъдеща „булка” тропна с тока си, измъкна един малък кинжал от жартиера на бедрото си и го забоде в ръкава му. Той изпищя като прясно заклана невестулка. Реакциите на останалите посетители на заведението се простираше в границите от умереното безразличие до сеирджийско любопитство. – Ти знаеш коя дата сме днес?

– Ъ, прощавайте, забравих си календара и списъка със задачи в кабинета, ако искате да идем до там да го взема и да ви кажа? – предложи най-любезно той като не спираше да мига невинно.

– Ох, триста змии! – Чак сега забеляза триглавата змия, татуирана върху ръката й. – Ми че днес е 11-ти ноември 2011-та, ти на коя планета живееш?

– Е, сега, астрономия не сте ли учила в училище? – усмихна й се благо, като учител, откриващ трогателна правописна грешка.

– Да върви по дяволите тая астрология! Кой идиот вярва в зодии в днешно време?  – Изпъчи гърди мацката и потропа с маникюра си по темето му. – Не, днес е специален ден! Нумероложката ми каза, че такъв ден се случва веднъж на сто години! Сега е най-подходящия момент да се омъжа. И точно това ще направя!

– Е, добре де, няма лошо, малко да се опознаем, да видим ще се харесаме ли… – започна да блъфира, оглеждайки се за помощ от всички страни.

– Няма нужда. – отсече тя отривисто и го сграбчи за яката. Помъкна го без проблем през цялото заведение, все едно бе парцалена кукла. – Щом се вземем на тази дата, всичко ще ни тръгне по мед и масло, каквото ще да става! – Пусна го само за да опре двуцевката в гърбо му. – Нумероложката така рече. Пък аз вече минавам трийсетака, няма къде да ходя. Хубав, лош – ти ще си! Бегом пред мен!

Човекът с резедавото сако тръгна послушно пред нея с вдигнати ръце. Не посмя да изтрие дори избилата по челото му пот. Двамата излязоха от закусвалнята, съпроводени от тихи подхилквания и въздишки на облекчение.

Щом се озоваха на улицата бяха посрещнати от покъртителна гледка. Млади жени в булчински рокли бяха напъплили улицата и търчаха с развети фусти след бягащи като от дявола мъже. Израженията на последните изразяваха такава трагична обреченост, все едно ги преследваше стадо побеснели зомбита. Тук-таме имаше и по някоя девойка, бореща се опитваща да хапе по прасците влачещия я за косата мъж.

Брюнетката с пушката се оглеждаше на всички посоки и току преместеше мерника си от бъдещия съпруг към някоя евентуална съперница.

– Мой си е, първа си го заплюх! Хайде да те няма! – зъбеше се тя на други тежко въоръжени дами.

– Ама дайте да си сменя ризата поне? – Човечецът прибягна до последния си коз. – Бива ли така, с това леке на ризата да се женя?

– Супер си! – сряза го брюнетката. – В предния ресторант, където се пробвах, на един цялата му риза беше в кръв след като жена му му разби главата в масата.

Озовали се пред градския съвет бъдещата „щастлива” двойка бе посрещната от отчаяни писъци и още по-яростни викове. На влизане в ритуалната зала върху тях връхлетя Бюрократична лелка с очила и разчорлена сива коса. Гърдите й се издигаха и спускаха под плувналата в пот бяла риза. Лицето й бе разкривено и почервеняло от ярост, като на бабичка, която току-що са прередили на опашката за хляб.

– Къш! Да ви няма! И на тези преди вас обясних, и на вас ви казвам същото! Тука си има процедура! – Тя удари с пръст по една дебела купчина хартия.

– Дреме ми за процедурите! – изрева злокобно чернокосата. – Аз искам да се женя!

Тя трясна вратата зад себе си, за да спре потока от бесни младоженки и погледна към лелката със злокобно изражение.

– Да си се сетила по-рано, моме Калино! – Държавната служителка я опръска с яростните си слюнки. Цяло чудо бе как не съдържаха киселина. – Вие елементарна културна нямате ли бе? Брак не може да се сключи по-рано от трийсет дни! Заявление се подава, медицинско трябва да си издадете, че не сте болни от други болести, освен от глупост, декларация се попълва! То така ако ставаше… – Хайде, да ви няма!

Брюнетката остави младоженеца и тикна пушката под брадичката на лелката.

– Аз нещо казах ли?

Цевта бе подпряна плътно в челюстта й и дори да искаше, не можеше да отговори. Половинката й трепереше като лист.

– Ще се женя! Днес! `Айде, че нямам време за губене, трябва да се вземем точно в 11 часа и единайсет минути. Нумероложката така каза!

В този момент вратата се откърти от пантите си и тупна тежко върху червения мокет на ритуалната зала. Вдигна се облаче прах и на негово място застана дребничка блондинка с не по-малко свирепо изражение. Бе облечена в бял костюм за фехтовка и в ръцете си стискаше японски меч, сякаш изваден от аниме. Мечът бе висок колкото притежателката си и бе цяло чудо как още не бе получила херния.

– Назад, мръснице! – Тя насочи меча си към огнестрелната си съперница. – Мой е! Набелязала съм си го преди теб! Цяла седмица го следя! Астроложката ми направи любовен хороскоп! Той е моята половинка! Айде, да те няма!

– Да върви по дяволите астроложката ти, да вървиш по дяволите и ти! Мой си е! Кой превари той завари! Хайде да решим въпроса като мъже!

– Когато пожелаеш! – озъби се русата и нададе боен вик.

По някаква немислима логика и двете захвърлиха оръжията и се нахвърлиха една срещу друга както биха направили две котки. Заеха се да се дерат по лицата и телата и да хапят съперницата по слабите места.

На набедения младоженец цялата ситуация явно взе да му омръзва, защото пет минути след началото на хватката изкара от дълбокия си вътрешен джоб един старателно навит камшик и изплющя във въздуха. Двете се сепнаха и го погледнаха с неочаквано омекнали изражения. А той бе махнал маската на съседска добронамереност. Замахна още веднъж, камшикът изсвистя във въздуха и уцели двете побойнички по дупетата. Те изпищяха в унисон и го удариха на молба.

– Ах, вие, калпазанки с калпазанки! – изсъска той с усмивката на убиец психопат, току-що пуснат от затвора. – Ще ви дам аз една нумерология и астрология! Бягайте да се образовате, че като ви почна само на булки ще ми станете! – Камшикът отново погали любовно зачервената им кожа и разкъса дрехите им. По бузите им рукнаха сълзи от болка и двете се затътриха по корем към изхода на ритуалната зала.

Той се подсмихна, оправи гънките по дрехите си, прибра с едно движение камшика, намигна на Бюрократичната леля и се отправи към изхода.

– Прощавайте, госпожа. Ще се постарая момичетата да си вземат бележка.

На улицата, сред целия хаос, пишящи мъже и настървени булки, го чакаше черна кола. На мястото на шофьора пушеше зашеметяваща червенокоска.

– Всичко шест ли е, шефе? – попита го тя, когато мъжът с резедавото сако се настани на задната седалка с тежка въздишка.

– Невежество, Гилда, абсолютно невежество. – Каза той с трагизма на човек, който носи тежестта на света на раменете си. Или поне е изкарал достатъчно дълго време в напъни в тоалетната. – Хайде, мила, карай към следващата дестинация. Чака ни тежък ден. Как ги мразя, не е истина.

Гилда смачка цигарата си и я метна в пепелника на колата. Погледна го в огледалото за обратно виждане и му се усмихна приветливо.

– Гответе се за декември другата година, ще е двойно по-голяма лудница.

– Дано междувременно не измислят и тринайсти месец.

Дамата и гарванът


Залезът току-що бе прибрал и последното парцалче зарево от надгробните камъни. Нощта се спускаше със скоростта на граблива птица към плячката си и безжалостно посичаше цветовете на деня. Въздухът захладняваше, вятърът се оглеждаше за оголена кожа, която да захапе. Всичко това обаче не правеше никакво впечатление на младата дама, разхождаща се между гробовете. Бе толкова елегантна и зловеща, колкото може да бъде една дама с черна „много готик” рокля, дълги сатенени ръкавици без пръсти и колие от бели перли. Гримът й бе съвършен, прическата – почти толкова, ако изключим няколко немирни кичура, визията й – почти безупречна.

Почти е ключовата дума.

Белегът от нож, спускащ се от шията до пъпа, старателно разкрит от дълбокото й деколте, определено разваляше картинката.

Една черна птица с лъскави пера долетя до нея, кацна върху една от рушащите се плочи и изграка като вокалист от треторазрядна black/death/whatever метъл група.

–       Как я карате, мадам? Все така свежа, а?

–       Какъв късметлия си, че не мога да те пипна дори. Хубава яхиня щеше да стане от теб, пиле проклето.

–       Нещо сме кисели, а? Да не би призракът от съседното гробище да ти слага рога с оная вампирка от Трънливия замък?

–       Не, но ако едно много любопитно пиле не спре да си вре човката, където не й е работа, може да направя мили очички на оня канибал, мотаещ се наоколо. Вярно, че не си хомо сапиенс, ама все ще свършиш работа.

–       Каква злоба само! – изграка птицата и изтрака с клюн. – Все съм си мислел, че женските като умрат стават по-мили. А то почти всички призрачки, с които съм говорил страдат от хроничен ПМС.

–       Драги ми Рейви – дамата почука по камъка, на който бе кацнал гарвана с един от идеално оформените си нокти. Част от тях бяха унищожени завинаги. Бе ги изгубила, докато дереше убиеца си в предсмъртни хрипове. – Защо не се пробваш да стоиш на това гробище минимум век? А какво ще кажеш за четиристотин години? Все едни и същи призраци, едни и същи физиономии, едни и същи малоумници, които ходят по гробищата да търсят кой знае какво? А да те видим в какво настроение ще си тогава.

–       Стига се цупи, де, хубавице. Един гарван трябва да може да се шегува с околните и със себе си. Така по-леко приемаш факта, че си абсолютно избледняващ символ.

–       Ха, избледняващ! Я виж какви хубави лъскави пера имаш? А аз съм напълно ефирна, пръстите ми минават през всичко, че даже не мога да изляза извън рамките на това селско гробище. – Дамата присви злобно устните си.

–       Ами толкова ме експлоатират, че не се трае. – Веднъж започнала птицата не можеше да спре с тирадата си. – Правят някой глупав филм за тийнейджърка, на която й текат лигите по някой смешен вампир – задължително включват гарван в пейзажа. Почти всеки псевдо-готически художник рисува гарвани, обикновено в компанията на гаджета като тебе. Слагат ме по уеб-сайтове, албуми и какво ли не. От това не се ли чувстваш като ходещо… пардон, летящо клише. Онзи ден някакви заблудени хлапета с неопределен пол ме хванаха. За пръв път виждали гарван на живо. Смешковци! Стискаха ме все едно съм им гумена играчка. Какво очакват? Да ми намерят копчето и като го натиснат да им изгракам Nevermore? Изобщо не трябваше да се вясвам на прозореца на По. А защо навсякъде където има трупове има и гарвани? Безочие.

–       Хайде, хайде, не се прави на невинен. – извъртя очи готик девойката. – Само не ми обяснявай, че гарваните сте едни такива невинни птички, дето и на мравката правят път. Поклети мършояди. Ако не ми бяха открили тялото, един твой братовчед аха-аха да ми изкълве окото.

–       Е, не се ли дразниш от това колко се изтъркахме?

–       Не. Просто умирам от скука.

Докато се разхождаше след един карнавал, отдаваща се на чаровен флирт със симпатичен тип, комуто половината от лицето бе закрита от стилна бяла маска, той я придърпа настрани в една от алеите. След като я разпори като шаран по Никулден, той я остави да кърви, просната на пътя, съвсем нееститечски. Следващото, което помнеше след като се събуди бе че в момента, в който се опита да мине през главната порта на гробището обратно към имението, сякаш нещо я блъсна назад.

Като невидима преграда.

От тогава бродеше, обикаляше и всяваше смут в околностите.

Така и не разбра какво се случи с убиеца й.

Нито пък който и да е й даде разумно обяснение защо по дяволите призракът й продължава да се скита на едно и също място.

Ако имаше вени, които да пререже би се самоубила, ала бе лишена и от това удоволствие.

Не бе сигурна колко време бе стояла на самотното гробище, по което от време на време се мяркаше някой заблуден призрак.

Но определено й се струваше половин хилядолетие.

–       И твоята не е лесна.

–       Ха, благодаря за признанието. Но не ме спасява от скуката.

–       Да ти докарам едни тийнейджъри бъдещи некрофили? От вчера се мотаят наоколо и доста ме дразнят. Добре ще ти дойдат.

–       Банално. – изпухтя дамата. После се усмихна снизходително. – Ала благодаря за предложението. Поне да не излизам от форма.

–       Правилно казано.

Гарванът отлетя, а дамата се зае да сваля маската си, за да покаже истинското си лице пред заблудените туристи.

Photo: Imagine FX

Баба Симона



От близо месец Нора се бе преместила в нова квартира – една от многото предстоящи. Поради ред обстоятелства се наложи да я търси по бързата процедура – без време за подробни огледи и без да си остави време да помисли коя е най-добрата оферта. Ако не намереше нов подслон възможно най-скоро, щеше да й се наложи да се пробва какъв е вкуса на живота край кофите за боклук. Когато човек е притиснат към стената става особено небрежен към редица детайли, които в последствие скъсяват нервите и младостта му.

На пръв поглед положението не бе никак лошо. Както се изрази брокерката от агенцията, нямаше да намери такава добра оферта за топ-центъра на София. Апартаментчето бе кацнало на третия етаж в малка кооперация, намираща се на тиха уличка в близост до Витошка. На десет минути от университета, на петнайсет с трамвай до новото й работно място.

Като локация наистина не можеше да желае нещо по-добро.

Наемът бе малко завишен като за една стая, но определено не бе извън финансовите й възможности.

И ето ти я тук уловката.

Най-страшната, за някои и най-блага дума: хазяйка.

Баба Симона гонеше деветдесетака, подпираше се на два бастуна, за да лъкатуши напред-назад из апартамента си. Косата й бе все още по-скоро сива, отколкото бяла, а зад привидно кротките, сиви очи се криеше лисича лукавост. Благата и непретенциозна старица овдовяла преди няколко години, внуците й отдавна пораснали и решила да припечелва допълнително от наематели.

Обичайната история.

Атмосферата на инак просторното жилище силно напомняше на тази от Мъртви души. Стари мебели, червени, вълнени покривки от Втората световна насам, чернобели снимки на отдавна починали по секцията. Същата, освен с книги бе покрита с един куп кичозни сувенири. Дървеният под скърцаше съмнително при всяка стъпка. До момента в който щеше да се изнесе, Нора изпитваше ужас от античната готварска печка, както и от боботещия хладилник. Отказа дори да си свари яйца върху това чудовище, чието място определено бе в музея. Банята бе разположена в близост до стаята, където спеше баба Симона. Тя разясни на бъдещата си наемателка, че не обича някой да се къпе след десет часа, защото тогава си лягала.

По-късно Нора щеше да разбере, че да се изкъпеш във въпросното помещение бе истинско предизвикателство за ума и тялото, тъй като водата от чудния душ капеше едвам-едвам.

Е, имаше и положителни страни.

От кухнята се излизаше на малка тераса от ковано желязо, откриваща гледка към уютния, макар и неподдържан вътрешен двор на кооперацията.

Още докато разписваха договора баба Симона даде негласно обещание, че ще бъде рядка досадница. Ще я занимава със сантименталните си спомени, ще държи да й говори подробно за децата и внуците си, ще я кара да се чувства съпричастна към самотата й и да гледа сериали с нея на вехтия телевизор.

Нора остана сляпа и глуха за всички предупредителни знаци.

Първата й работа когато, по-късно, се раздели с елитната квартира, бе да отбележи с огромни червени букви в тефтера, който носеше със себе си. „Отчаянието е лош съветник, не му се поддавай.”

Тогава обаче просто си търсеше място, където да спи.

Така или иначе през повечето време щеше да е някъде навън, на лекции, работа или из града.

Не планираше да се задържа твърде дълго.

В началото старицата се топеше от любезност.

Гощаваше я на обяд, викаше я да пият кафе, разпитваше я за всичко, с което се занимаваше, казваше й, че ако желае може да учи в кухнята.

Част от диалозите помежду им граничеха с абсурда.

–       Ти не пушиш, нали?

–       Ами, не.

–       А, ма значи и не пиеш? – усмихна се хитро бабата.

–       От къде на къде пък? – нацупи се Нора.

–       А, ми така си мисля. А по мъже ходиш ли?

–       Естествено. – Квартирантката едва се сдържаше да не се разсмее. Не знаеше дали раздразнението или смеха са по-силни.

–       Ма си нямаш гадже?

–       Не.

–       И никога не си имала?

–       Това пък как ви хрумна?!

Не спираше да хвали красотата й до степен в която Нора започваше да се чувства като на тръни. А щом старата жена й предложи да й изтърка гърба в банята пребледня, прежълтя и се зачуди що й се случва.

–       Ъъъ… не!

–       Сигурна ли си? А после ти може да ми изтъркаш гърба, като вляза да се къпя.

–       Не, моля ви, не искам.

–       Ама ти не търкаш ли гърба на баба си?

–       За Бога, не ме молете за такива неща! – извика поаленялата Нора и затръшна вратата на банята. Хвана се за мивката, за да преодолее пристъпа на повръщане, надигнал се от червата към гърлото й.

Естествено, не можеше да избегне момента с интимната история. Родена някъде в Северозападна България, тя се бе преместила да живее в столицата със съпруга си, инжинер. Въобще, при самото споменаване на въпросната професия все едно получаваше оргазъм и изпадаше в транс. Другото обожавано от нея занятие бе това на икономиста. Когато споменеше, че някой има икономическо образование, от устата й все едно потичаше мед, а очите й придобиваха блаженото изражение на надрусано с шоколад малко дете-олигофрен.

Не знаеше до колко е опечалена в действителност, ала демонстрираше мирова скръб по покойника.

–       Цял живот бяхме заедно, един път лоша дума не ми е казвал.

–       Аха… – Нора се опитваше да не се поддаде на сантиментализма, ала бе някак трогателно. – Първа любов ли ви беше?

–       Ооо, не, естествено. Аз си бях флиртаджийка.

Квартирантката й сериозно се запита какъв смисъл влага една жена, родена в началото на двайсти век, в понятието „флиртаджийка.” Почти същия въпрос си задаваше, когато нейна уж девствена колежка от университета заяви, че „и тя се била забивала с момчета.” Каквото и да имаше предвид под „забивка”.

Та, с мъжа й се взели, когато тя била още ученичка, пък той студент. Дълги години живели в Бургас преди да бъде назначен на работа в София. Сподели колко й било тежко да се премести след толкова години живот край морето. Ала явно бе свикнала, на моменти чудовищното й его по отношение на нейния „авторитет” на софиянка, беше… меко казано не на място. Особено когато веднъж Нора се прибра изтощена от работа и й вдигна един мини скандал.

–       Ама ти защо не си изчистила хола? Аз нали ти казах, че трябва да го чистиш! Ако нямаш с какво, ще ти дам препарати. Ама може ли такова нещо, младо момиче си, пък виж какъв хаос правиш… и стаята не си чистиш, неудобно ми е да я покажа.

–       Че ваша работа ли е да ми показвате стаята на който и да е?

–       Ама, мойто момиче, онзи ден дойде братовчедка ми, искаше да види дограмата в стаята ти. Как да я пусна в тоя бардак?

Чудеше се от кога алуминиевата дограма се явява като музеен експонат.

Тогава се разрази и първия им сериозен конфликт.

След този момент крехките им отношения тръгнаха надолу. Ситуаците като долуописаната не спомагаха за укрепването им.

–       Мойто момиче, къде отиваш?

–       Излизам, имам работа.

–       А, случайно да минаваш покрай Лъвов мост?

Нора се втрещи от въпроса и й се прищя да отговори „Че как, там ми е работното място”, но махна с ръка.

–       Не, нямам.

–       Ами, айде да минеш от там, да ми купиш тор за цветята?

–       Казах ви вече, че не мога! Пък и няма ли цветарски магазини наблизо?

–       Ами, има, моето момиче, ама те са много скъпи, пък на Лъвов мост е по-евтинко.

Култов беше контакта на баба Симона с печката-духалка на Нора. Когато веднъж й се натрапи в стаята се облещи на дребния електроуред и попита с тона на човек, забелязал огромно насекомо да пълзи по стената му.

–       Ама това радио ли е?

По-късно.

–       О, ама, недей го пуска това нещо, че хаби много ток, после няма да можем да си платим тока. Ми че знаеш ли, че една комшийка тука по-долу въобще не си готви, кара на суха храна.

–       Е, да мръзнем ли?

–       Ма ти ходиш гола, бе, мила. И я вземи поподреди малко тук, ще вземе да влезе някой кандидат за женитба. И какво ще си рече?

Но момента, в който Нора се озова на ръба на лудостта дойде, когато баба Симона я помоли да я заведе на лекар. Внуците били заети, нямала към кого да се обърне, нека й правела компания.

Нора най-сетне се пречупи, имаше баба на нейните години, така че реши, че една сутрин от ежедневието й няма да е чак такава саможертва.

Старицата й обясни, че трябвало да идат при личната й лекарка, като хванат трамвай номер 7.

На другата сутрин двете се събудиха с кокошките и въпреки че Нора ненавиждаше ранното ставане се насили да се облече и да излезе под ръка с баба Симона. А хазяйката, въпреки крехкото си на вид телосложение се вкопчи силно в ръката й както пираня се впива в беззащитната си жертва.

Още на края на стълбите девойката вече съжаляваше за решението си и излишната филантропия.

Когато стигнаха до магазинчето, чийто прозорец бе на нивото на тротоара, й хрумна, че й се пие кафе и предложи на любезната си квартирантка да вземе и на нея. Пластмасовите чаши пареха и отне на Нора цялата й концентрация, за да не разлее горещата течност върху дрехите и ръцете си.

А повярвайте, това никак не е лесна задачка, когато върху ръката ти е увиснала мила старица, зяпаща те със злокобно просветващи в сутрешния полумрак очи.

– Измъчвам ли те, Норче?

Би й отговорила, че ако живееха в друга епоха и на друго място, навярно щеше да бъде основен консултант на Светата Инквизиция.

Добре че при качването на превозното средство имаше достатъчно добри души, които да помогнат на Нора да качи по стълбите дребното, сбръчкано създание. Иначе щеше да рискува да види доста грозна картинка: срутилата се на паважа пенсионерка.

Вече в трамвая баба Симона прояви още една своя чудесна черта на характера – да употребява сложни думи без да е наясно със значението ми.

–       Ама тоя моя братовчед се разболя много тежко, от някакво психологическо заболяване – ксенофобия.

Нора едва сподави вопъла си на отчаяние.

Бе сигурна вече, че ще й останат синки от стискане.

Но това не бе нищо в сравнение с беса, който я обхвана, щом внезапно вещицата се сепна и установи, че са сбъркали трамвая.

–       Ама, миличка, ние отиваме във Военна болница, пък до нея се стига с единицата. Аз понеже все си мисля за твоята работа и че ти ходиш със седмицата.

Крясъкът заседна в гърдите й. Ако имаше една идея по-нисък праг на търпимост, навярно щеше да удуши.

Или да я бутне под релсите.

Овладя тези си унищожителни инстинкти, събра малко останало спокойствие, за да закърпи нервите си и поведе старата през мрачния подлез.

Симона се бе усетила кой е правилния път в живота, или поне кой трамвай трябва да хванат, на спирката на бул. Славейков. Последва изключително забавната процедура по пресичането. Докато те двете напредваха през шосето със скоростта на костенурки една кола полетя към тях злобно и застрашително. За миг Нора се пренесе в света на Кристин от Стивън Кинг, ала преди да е видяла живота си на филмова лента, сграбчи по-силното бабето и го помъкна с всички сили към тротоара.

Жален писък.

–       Ще паднааааа…

–       А какво, да ни сгази колата ли искате?

–       Ох, ама тоя кара като луд, как не го е срам.

През тези минути Нора бе остаряла минимум с година или две. Сърцето й се разтуптя тежко, започна да халюцинира за летящи през шосето еднорози и да й се вие свят.

Баба Симона бързо я върна в реалността, забивайки жестоко нокти в сгъвката на лакътя й. Даже коженото яке не можеше да я предпази.

Най-сетне се дотътриха до ВМА и Нора предаде хазяйката си на грижите на любезната лична лекарка – млада жена на не повече от 30, с вързана черна коса.

Най-сетне останала сама, тя се отпусна на едно от свободните места в коридора, включи Jazz FM на телефона си и се отдаде на бавно самолечение и терапия с музика.

По някое време същата любезна госпожица в бяла престилка я доближи. Нора свали слушалките и се усмихна пресилено.

–       Трябва да отидете до Пирогов, за да й вземете стола, който й предписаха.

–       Моля?!

–       Ами някой трябва да отиде да го вземе, или вие, или майка ви.

–       Но защо точно аз? Аз съм й само квартирантка, не трябва ли някой от роднините…

–       Ама вие значи не сте й племенница?

–       Никога не съм била.

–       Извинете. Тя така ми каза.

Това вече окончателно уби всичко детско в нея.

Не помнеше как са стигнали обратно до дома на баба Симона, но едвам се побираше в кожата си от яд. Каза й ясно и категорично, че не оценява подобни прояви и че не й е приятно да я вкарват в такива филми. Бабата сви рамене.

–       Емчи кво толкова?

Към зимата взаимоотношенията им достигнаха до точка, в която не можеха да се разминат по коридора без Нора да й хвърли кръвнишки поглед, а старата да направи някоя безумна забележка.

–       Категорично ти забранявам да ми ползваш хола! Той е олтар! Моята приятелка вчера като ми беше на гости на кафе ми каза, че ми ползваш хола! Не смей да ходиш там.

„Твоят хол ли? Смърдящия ти на мухъл хол в псевдо-ретро стил, приличаш на гробница?”

Или.

–       Ама моето момиче, обаждай ми се като излизаш, може ли такова нещо. Ми че ти си хубава, някой ще вземе да те грабне, да те изнасили, да те отвлече.

През януари Нора окончателно развя белия флаг. Намери стая в която можеше да отседне временно за няколко месеца и заяви, че се изнася, като остави депозита на баба Симона.

Когато изкара и последния си багаж от старата квартира на топ центъра се почувства така все едно излиза от затвора.

Върна се само за да й остави ключовете.

Бе изпратена от сълзливите хлипове за това как бабата всъщност адски много я обичала, като своя дъщеря я имала. Само че воплите й не срещнаха отклик.

Малко по-късно Нора получи на домашния адрес в родния си град писмо, с което старицата я обвиняваше, че й е откраднала някаква калъфка в цвят старо злато.

Окачи си я на стената като обица на ухото.

Мъжемразка



Коктейлът бавно разлива сладостната си вълна по вените ми и ме развеселява. Като цяло предпочитам твърд алкохол, който да ме удари право в главата и да изпълни тялото ми с усещане за сила. Кръвта ми се трансформира в огън, очите ми искрят, светът е приятно замаян, цветовете са една идея по-наситени.

Но от време на време е приятно да се разнообрази.

Дамска компания, коктейли, ретро музика.

Избутвам асоциациите със Сексът и града от ума си и просто се забавлявам.

Ужасно дърво съм в танците, но какво пък – важен е ентусиазма.

Усещам как след малко сервитьорките ще ни намразят окончателно, блокирали сме почти напълно пътеката по която минават с препълнените си чаши.

Снимаме се… и точно тогава навлеците решиха да ни вземат на прицел. С евентуалната идея по-късно да ни вземат и на мушка, но този шанс така не им бе даден от нас, жестоките.

Нагло се намърдат в кадъра ни, с ухилените си, глуповати мутри, правят опит за опипване, след което се изнасят с високо вирнати глави.

–       Вие имате привилегията да се снимате с  нас. – намигна ни свойски бръснатия и се отдалечи с гордата походка на кастриран лъв. Приятелчето му с мазната коса и кожено яке го следва като вярна придворна дама и не спира да се хили.

Мислех, че сме се отървали от тях, когато пак се цъфнаха на масата с настояване да прегледат снимките.

Като цяло не ме дразнят повече отколкото мога да понеса.

С изключение на това, че се мислят за ужасно готини.

Преки наследници на Дон Жуан, Казанова и всички велики любовници.

Какво ти, онези изглеждат като жалки, сгърчени старчета в сравнение с тяхната сексуална мощ и животинския тестостерон, който излъчват.

Това някак си… евентуално бих го преживяла.

Но следващото действие окончателно ги прехвърли в личния ми черен списък.

Бръснатият се доближи до стола ми, щипна ме най-нагло по бузата и изграчи „Ей, сладурано!”

Първоначално съм твърде шокирана, за да реагирам.

После го удрям рязко по ръката и го отблъсквам настрани.

Още не мога да повярвам какво ми се случва.

Вие на колко години сте, по дяволите?

Това бар ли е или парти на седемгодишни?

Гледам го лошо и му казвам да се разказва.

Той размахва пръст през лицето ми и бавно, сякаш поставя диагноза ми изцепва:

–       Аааа, ти си мъжемразкаааа…

И се омита заедно с приятелчето си. Отдъхвам си с мисълта, че съм се отървала и дори ми става смешно. А девойката срешу мене ми заявява, къде на шега, къде сериозно:

–       Мислех, че или ще ги кастрираш, или ще ги убиеш.

–       Е, защо не и двете? – недоумявам аз.

–       Губи се смисъла от действието.

Има логика.

–       А, за твое сведение, аз съм мъжемразка.

Тя ми се изхилва.

–       Ми, може и да си… Може да страдаш от мазохизъм.

Е, за мое нещастие никога не съм обект на флирт от страна на мъже, които харесвам. Задължително трябва да са сбъркани, и то не по очарователен начин.

Старци, педофили, чичковци, хлапета, мазни типове, въобразяващи си, че са Божи дар за дамите.

Сещам се за разговор, който дочух няколко седмици по-рано, докато си чаках автобуса.

Една девойка упорито се обясняваше на някой по мобилния си телефон.

–       Ти даваш ли си сметка, че жените сме пъти повече на брой от мъжете, а? Даваш ли си сметка за това? Ти без проблем можеш да си направиш харем.

Не знам с кого разговаряше, но самата мисъл, че кой да е може да си направи харем от достатъчно отчаяни дами, ме потресе и остави с блудкав вкус в устата.

Да се върнем към настоящата картинка.

Естествено, животът не е хубав и десет минути по-късно навлеците се бяха върнали.

Бръснатият се обляга свойски на масата и отново ми намигва.

–       Ще ми дадеш ли фейсбука си?

Бих го цапардосала с чашата си, ала не ми се губи и капка от ценното алкохолно съдържание.

–       Разкарай се.

Мазнокоско се намесва.

–       Ти си лошаааа. Нали? Лошаааа си.

Ало, Карлуково? Избягали са ви двама пациенти с фатални мозъчни изкривявания. Последна степен на слабоумие. Моля, елате да си ги прибирате и да ги поставите под карантина, че е заразно.

–       Остави я, тя е мъжемразка. – тупа го приятелчето му по рамото.

–       Да бе, много е зла.

–       Ма пък е хубава.

Абе, изроди, аз съм още тук и ви слушам глупостите. Или от много практика пред някой секс магазин и комуникацията с надуваеми кукли сте пропуснали този момент?

Присламчват се към друга дама от компанията, която ги обезоръжава с доброта.

Аз продължавам с тактиката на лошото ченге.

На темата от Приятели получавам нов опит за контакт.

–       Тая песен нали знаеш от къде е?

Коя ли ще да е? Чувствам се интелектуално предизвикана от мощния му мозък и универсалните области, по които е спец.

–       От Приятели, мда. А искаш ли да ти покажа нещо от Секса и града, а?

Следва серия от ожесточени атаки с цел привличане на вниманието ми.

–       Може ли да си пийна?

Дърпам демонстративно чашата си.

–       Еее, ама ти всичко ми отказваш.

Докато танцувам приятелчето му ме издебва в гръб и го насочва към мен. Усещам го как мазно притиска чатала си в мен и си мисля, че не съм много далеч от етикетчето, което ми лепнаха.

Изплъзвам се като змиорка и приготвям ноктите си.

В такива моменти сериозно се чудя да съжалявам или да се радвам, че не съм учила карате или друго полезно бойно изкуство.

Напомнят ми на друга двойка идиоти, с която съм имала съприкосновение в миналото.

Те: Хи-хи-хи… аре да те питаме нещо… хи-хи-хи… брех… ми искаме да ти предложим…

Аз ги зяпам въпросително. Приличат на неадекватни тийнейджърки по време на абитуриентския им бал.

Аз: /гледам лошо/ Хайде, плюйте камъчето вече!

Те: /в един глас/ Тройка.

Направо усетих мощен порив в гърдите си, когато им отказах. Онези обаче поне бяха достатъчно разумни /или достатъчно пияни/, че да не настояват повече.

Междувременно съм станала да танцувам.

Изродът се качва на стола ми.

Оставя кални следи.

Отчаяно търся мокри кърпички.

Когато най-накрая успявам да почистя стола си, бръснатият отново понечва да си маркира територията.

Този път няма такъв шанс.

Все едно сме в пясъчника.

Трябваше да си донесат кофичка и лопатка.

Най-накрая след куп обяснения и безумни реплики, реотанчетата им светнаха в бледочервено и повече не се появиха.

Размишлявам, докато пия остатъка от коктейла си и танцувам.

Далеч съм от идеята за чиклитски заключения от рода на „Добрите мъже са женени или педали”, или „О, Боже, защо няма кавалери.” Или за деградацията на флирта до евтина, кръчмарска свалка.

Още по-малко клоня в посоката, че жените сме неустоими цветя и богини на пиедестал, които не са за всеки и нека обикновените простосмъртни да внимават.

Пълна смешка.

Обаче… ако нечие поведение силно ми влияе на нервната система, и то не по онзи приятен, разтичащ начин, следва ли, че съм:

А) люта мъжемразка;

Б) незадоволена радикална феминистка;

В) долна курва;

Питам и отговор не искам.

Indecent


Мира сравни още веднъж адреса, продиктуван й преди половин час и записан набързо върху хвърчащо листче, въргалящо се на дъното на чантата й. Приглади разбунтувалите се къдрици, дръпна черната си пола. Последната бе източник на постоянни драми, тревоги и съмнения за крехката й, невинна душица. Винаги когато я носеше се чудеше не е ли прекалено къса. Бузите й пламтяха от смущение при всеки случаен зрителен контакт, осъществен с минувачите. Чувстваше се така, сякаш се разхожда из центъра на града, облечена само по рибарска мрежа. Погледите й се струваха осъдителни. Някои – одобрителни. Трети – похотливи в контекста на чалга заведенията. Едно невинно парче плат я изкарваше доста на север от зоната й на комфорт. Понякога се чудеше защо изобщо я пази. Дълбоко в себе си знаеше защо. Но не искаше да си го признае.

Поради някаква причина полата действаше само навън. Веднъж прекрачеше ли прага на домашния уют злата магия я полазваше и тя се връщаше към старото си, скучновато аз. За житейския й спътник отдавна вече нямаше разлика между това дали е навлякла пеньоара на леля си или си е сложила ученическа униформа от сексшоп в комбинация с червени жартиери и силиконови чорапи.

Пробва се да привлече вниманието му, като нарочно започна да чисти прах от етажерката с книги над телевизора и навря позакръгления си задник в къса поличка право в лицето му.

Определено получи реакция.

Но не такава на каквато се надяваше.

– Аре да се махнеш, че изтървах гола заради теб, а?

Мира потисна инстинкта си да обуе високите си обувки и да го уцели с токче там, където най-много боли.

Тя бе възпитано момиче.

Не че се чувстваше сексуално незадоволена.

Чисто и просто нямаше кога.

Работеше на две места, изплащаше три заема, а през останалото време грижите за домакинството и образованието на дъщеря й напълно я бяха погълнали.

На моменти дори не се сещаше и тъжно се шегуваше пред единствената й останала приятелка, че ако живееха в древен Рим преспокойно би могла да мина за весталка.

И все пак от време на време й се прищяваше някой да оцени факта, че й е останала женственост.

Било той и случайния непознат по улицата, в чийто поглед да блесне онова така ценно намигване.

Можеше никога повече да не го види.

Обаче фантазията за онези трийсет секунди, разменени помежду им, се запечатваше и… често ставаше по-ценна дори от всичките брачни, архивни спомени.

Ухажване, тръпка, секс, сватба, отегчение.

Хранителната верига на живота не прощава.

Може би затова още пазеше онази дрешка, едва прикриваща бедрата й.

Може би.

Но от какъв зор я бе облякла точно за срещата с отдавна забравената си съученичка?

***

Определено бе сбъркала вратата.

Обаче дежурното „Извинете, търсех някой друг” се бе затлачило в гърлото й и не искаше да излиза. Представяше си колко смешна изглежда, застанала на прага на апартамента – разрошена, потна, със зачервено от бързане лице и отворени устни.

А непознатият само й се хилеше неразгадаемо.

Бе се облегнал на рамката на вратата и се взираше очаквателно в обърканата Мира. Опита се да преглътне. Малшанс, все едно всичко й се бе вкочанило и залепнало.

Той заемаше пози като модел от женско порнографско списание.

Това, че бе напълно гол въобще не облекчаваше смущението й.

Жената понечи да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Приличаше прекалено много на някоя от милионите й фантазии, секнали поради липсата на време да им се отдаде.

Такива неща не се случваха в реалния живот.

Като видя, че тя няма намерение да каже нещо, той се подпря върху ръката си с перфектно развити мускули и й се усмихна обезоръжаващо.

Все едно бе изваден от някоя полупорнографска книжка с меки корици и заглавие от рода на Дива страст. От ония долнопробни издания със съмнителна литературна стойност, четени от самотните домакини между меленето на каймата и хвърлянето на боклука.

– Мога ли да ви помогна? – Винаги когато бе чела изречения от рода на „Гласът му подейства като език върху клитора й” й се струваха смешни и клиширани. Усещането сега не се различаваше много от това описание. Пф. Безумие! Трябваше да се извини и да си ходи.

–       Мммм… – едвам успя да различи собствения си глас, деградирал до ужасен фалцет. – Извинете, аз… сбъркала съм… търся Августина.

–       О, вие ли сте Мира? – той протегна ръка към нея. А тя не можеше да откъсне поглед от изваяното му тяло, най-вече от завидната по размер змия между краката му. – Извинете, обаче на Августина й се наложи да излезе, помоли ви да я изчакате.

–       Ама… как така е излязла… – Очите на Мира се разшириха от подозрение. – Та ние говорихме преди половин час, тя ме помоли да побързам, защото е в града още съвсем малко.

–       Нали я знаете Августина. Пълна лудетина. – Какъв богат смях. Спящите й хормони взеха да се разбуждат. – Хайде, моля ви се, заповядайте, не стойте така.

–       А, не… вие тука си почивате… пък не искам да ви преча… – Не знаеше колко по-силно, глупостта, която изрече или червенината по бузите й.

–       Въобще не се тревожете за това. Хайде. – И той пое пръстите й, които щяха да са елегантни, ако не бе изгризала така ужасно ноктите си.

В хола на Августина имаше разкошно бяло, дизайнерско канапе, върху което Мира се отпусна предпазливо, на тръни. Любимият съпруг на приятелката й не изпитваше грам смущение от голотата си. Напротив, харесваше му да го наблюдават и да демонстрира присъствието си. Докато й поднасяше водата. Докато сваляше сакото от раменете й. Движеше се меко и плавно. В свои води.

–       Августина ми предаде да ви накарам да се чувствате наистина добре. – усмихна й се многозначително. – Като у дома си.

–       Перфектен домакин сте, наистина. – тя кимна механично и се усмихна изкуствено.

–       Определено бих могъл да направя нещо много повече. Приятелките на Августина са и мои… – седна до нея и се наведе неприлично близо до ухото й. – … и се държа с тях по същия начин, по който се държа и с нея.

–       Но… – протестът й бе заглушен, когато той прокара ръка по изтръпналата й от нерви брадичка. Средния му пръст погали устните й, потърка се в езика й и потъна в гърлото й.

Останалото бе просто резултат от обстоятелствата.

***

– Скъпи, прибрах се. – Котешкото мъркане в гласа на Августина не можеше да се сбърка. Дори когато бе съвършено сериозна (а това почти не й се случваше) тази жена излъчваше полуперверзна, полудетинска гальовност. Влезе царствено във всекидневната върху големите си токове и пусна перлената си усмивка във въздуха.

Мира щеше да получи инфаркт.

Още я тресеше силата на оргазма, който бе изживяла върху канапето… и от който бе останало едно съмнително петно.

Гаврата със светия брак и светлите приятелски чувства бе пълна.

Мира вече чуваше звуците на зловещата тълпа, готова да я поднесе към кладата… а той бе гол и със съвършено тяло.

Съвестта й я блъскаше с парен чук.

Августина се приближи към спокойно пиещия кафе благоверен нейн съпруг (вече облечен в син халат) и тресящата се от нервна истерия приятелка.

– Мила, стана една малка беля с канапето. Знам колко държиш на него… – Косите на Мира настръхнаха от тази реплика. – Мммм, поразхлях кафенце върху него.

– Колко си лош! – тя обви ръка около раменете му и гризна ухото му. – Ще те напляскам по-късно.

Августина имаше котешки зелени очи, които обичаше да подчертава със силен, египетски грим. Често й бяха казвали, че прилича на Лиз Тейлър в най-хубавите й години. Тя силно се ласкаше от този факт и не пропускаше да го изтъкне.

Чак сега сякаш забеляза приятелката си и се втурна да я прегръща.

– Миличка, колко се радвам да те видя. Колко години минаха! Срамота е!

– О, да… ммм… разбира се. – Мира не знаеше какво да каже и само кимаше като механична кукла. Отвърна на прегръдката й, за която й се стори, че е една идея по-интимна от тази между две позабравили се съученички.

– За колко само имаме да си приказваме. – Августина обви красивите си дълги нокти около шията на порно любимия си и ги плъзна по рамото на смачканата от живота Мира.

– Злато, защо не ни донесеш чай и сладки? – измърка в ухото му тя.

– Всичко за тебе, ангелче.

Мира не знаеше от какво й се повръща повече – от подчертаната им до гротеска интимност или от собствената й постъпка.

Ала десет минути по-късно тези чувства избледняха напълно, когато „благоверният” се върна със сребърен поднос с огромен капак върху него.

– Чаят се е свършил, любима… Но ти нося нещо още по-добро.

Повдигна театрално подноса и разкри малък, сребрист диск.

– Знаеш как да ме зарадваш. – Усмивката на Августина бе изненадващо зловеща. Ноктите й се впиха едва забележимо по-силно в рамото на Мира. Последната бе изгубила говор и картина и се чудеше какво става. – Действай.

Дискът бе пъхнат в семейното DVD и минути по-късно върху екрана на плазмения телевизор голата и възбудена Мира започна открития си урок по Кама Сутра.

–       Ъ… мила, аз ужасно съжалявам. – започна да се обяснява каещата се Мира. Тя падна на колене, замаяна от вина и впи умолително очи в приятелката си. Пропусна да забележи, че Августина не се чувстваше никак разстроена от видяното. – Наистина не знам какво ми стана…

–       Ама, какво, да не би да не ти харесва как си излязла? – Почудата на зеленооката кокетка бе толкова искрена, че я проряза по-дълбоко отколкото ако се бе разкрещяла.

–       Или аз съм се представил зле? – Фитнес богът прозвуча искрено разтревожен. – Извинявай ако е така, но ми се стори, че си изкарваше доста добре.

–       К-какво става тук?

–       Скъпи – обърна се Августина към половинката си. – Нали ти казах да обясниш на милата ми Мира, че е напълно добре дошла?

–       Е, обясних й… колкото се може по-добре. – Той се разсмя неприятно. – Нали знаеш, че езикът на тялото… – прокара го по устните си и й намигна. – … говори повече от хиляди думи?

–       Някой ще ми обясни ли какво се случва тук? – изкрещя като обезумяла Мира. Бе скочила на крака, като бавно се отдалечаваше от щастливата двойка. Очите й – разширени като на сомнамбул.

–       Ех… а мислех, че малко удоволствия ще те накарат да се отпуснеш. – поклати глава Августина. – Не се шашкай толкова, Мира, че ще ти излязат бръчки. – Просто миналата седица случайно засякох половинката ти в бара. Спомена за това колко сте нещастни и реших да ти направя едно подаръче… като компенсация, задето ти го отнех за около два часа в една хотелска стая.

„Гадост! Все едно съм попаднала в комбинация между жълт роман и филм на ужасите. Махам се от тук!”

–       Тръгвам си. Всичките сте извратени. Повръща ми се от вас.

И тя се насочи с треперещи крака към входната врата.

–       Извратени? – В гласа на Августина нямаше и следа от обида. – Чуваш ли какви ми ги говори, мило? Не е ли неблагодарна.

–       Ужасно. Плаче за наказание.

–       Аз ли съм извратена, Мира? – изправи се без да бърза и тръгна към тресящата се от емоции своя приятелка. – Аз, която така милостиво ти отстъпих любимия си… изкарах те от депресията ти… даже ти позволих да се изгавриш с канапето ми. Запечата най-нагло оргазма си върху него, все едно си котка, която си оставя маркировката. – Мира усети как й прилошава и светът се превръща в поредица от концентрични кръгове. Виждаше само очите на приближаващата я Августина, бялата й блуза и червените нокти. Смехът отекваше в ушите й и човъркаше в мозъка й. – Същата малка лицемерка си. – Хвана я за къдравата коса и понечи да я целуне. – Лицемерка… ще те накажа…

Внезапно Августина се стовари върху нея като пияна и я блъсна назад. Мира усети как главата й се разцепва тежко в плота и рязко потъна в черната бездна.

Когато отвори очи с досада установи, че просто мъжът й е заспал върху нея, докато тромаво е изпълнявал съпружеските си задължения. Отне й доста време да го обърне по гръб. Той само премлясна и продължи да хърка.

Поне половин час реанимира, за да може да върне част от въздуха в изтормозените си дробове.

Значи всичко е било просто абсурден сън.

Така си и мислеше.

Почувства се облекчена… или не?

Премигна към слънчевите, утринни лъчи, процеждащи се през щорите на спалнята й.

Телефонът й внезапно иззвъня.

Непознат номер.

Отговори с дрезгав глас, който едвам успя да изкара от гърлото си.

От другата страна на линията я посрещна познато котешко мъркане.

– Здрасти, миличка, Августина е. Пониш ли ме, от „в” клас! Колко време мина само! Ще дойдеш ли у нас, но по-бързо? Довечера ще пътувам и държа да те видя.

Дневникът на Ева


Наскоро уважаемият от мене Lammoth в коментарите към своя божественярско-забавен прочит на Твен за терзанията и драмите на първородния мъж намекна, че в моя милост имало потенциал за чувство за хумор. Възмутена, реших да се хвана за перото и да го опровергая. Така че да знаете, ако докато четете долните редове ви хване желание да се самообесите – Lammoth е виновен. Съжале боку, жените сме змии. По същество:

Неделя
Мило дневниче,
Днес Белобрадият перверзник най-сетне ми пусна почивен ден да се порадвам на цветчетата и слънцето. Време беше! Откакто „работи” върху мен постоянно ме връща в лабораторията си за още „ козметични подобрения”. Ту топките плът отпред ми били много несиметрични, ту очите ми гледали в различни посоки. После пък му хрумна дали няма да изглеждам по-добре с подплънки на задните части. Да знаеш пък колко време отдели на „специалната ми прическа”. Като усетеше, че вече почва много да ме прекипява бързо скриваше всички скалпели и тежки предмети. След което с мазна усмивчица ме потупваше по новооформения задник и ми заявяваше най-важно и сериозно. „Истинският шедьовър се рисува бавно и детайлно, мила ми Ева.” Каза ми добре да се насладя на почивката, че в понеделник ме чакала работа. Кой го знае още какво ми е намислил.

Понеделник
Мило дневниче,
Добре, че беше новата билка, която открих вчера, докато душех из цветята! Белобрадият рано-рано сутринта ме натири по следите на някакво странно, космато двукопитно с огромни зъби и нещо стърчащо между краката. Едвам го прикриваше с някакво полуразкъсано листо, вероятно от постянното драпане по космите. Та настоявящият да го наричам Боже мой ми заяви, че трябва да бъда другарка на въпросното нещо. Опитах се да се измъкна с номера с милото пеперудено пърхане на новите ми мигли. Ама Белобрадият е старо куче и не се поддаде на триковете ми. „Ева, още една дума и ти взимам всички екстри, да не ходиш да правиш компания на Лилит!” Е, няма как, ще трябва да атакувам.
Поне съществото да бе малко по-податливо! По цял ден клечи в калта и зяпа някакви мравки. Навирам му аз новите си дини в лицето му – не откъсва. Е каква ми беше ползата от тия екстри! Възмутена и огорчена, отивам да си стрия малко от билката, докато То си точи лигите по малките човечета с черни крачета.

Вторник

Мило дневниче,
Най-сетне някакъв прогрес. Успях да го изкарам от мравуняка и да го принудя да свърши малко полезна работа. Лежа си под сенчестата палма и си пуша веселата билка, докато то се бъхти под слънцето. От време на време, докато се опитва да клинчи от работа, го налагам със специално изплетения от коприва камшик. Върши жестока работа.
Мило дневниче, не знам дали е от билката или Съществото внезапно започна да ми се струва доста привлекателно, особено клатещия се космат задник, докато цепи дърва. Даже вече не повръщам от потта и миризмата му. Предизвикват ми отделяне на някои сокове. Май пуша твърде много.
Твърдо и упорито настоява, че е Адам, а не „робе”. Сякаш пък някой много го интересува, ама нищо – да не вземе да се разбунтува, по-едър и силен от мен е.

Сряда

Мисията постигната. Имаше много зор, клинчене и камшични удари от моя страна, но колибата е построена. Е, малко е крива, ама да не сме жестоки. Опита се да ме изхвърли от новопостроения му дом, ала не е познал. След всичките усилия, които положих, за да го „мотивирам”, няма да изкирам и една нощ повече сред джунглата и мравките. Малко сълзи и вече е мой!
Белобрадият обаче пак не е доволен! За какво ми бил дал всичките екстри и женски хитрости, като не съм ги ползвала по предназначение. Трябвало да накарам Адам да ми обръща повече внимание.
Пусто да остане. Облегнах се на кривата рамка на вратата, така че топките плът (по които Белобрадият беше луд) да са на показ, пуснах в действие пеперудките и се облизах, докато проточих с неприятно гласче. „Мило, `айде да се разходим под лунната светлина.” Бедна, наивна Ева. Същ… ъъъ, Адам само примлясна в съня си и захърка още по-силно.
Време е за тежката артилерия! Цопвам се в най-близката локва, току-виж спечеля и местния еквивалент на Мис Мокри дини. Пускам си пронизителния писък, заради който Белобрадият ми се разсърди и сериозно осакати уменията ми в ориентацията.
Но при Адам подейства моментално. Дотърча полусънен, с разтечена по брадичката лига и ме награби в учудващо силните си ръце. Не спря да мрънка през целия път обратно до колибата за сладкия си сън. Аз пусках допълнително масло в огъня с реплики като „Мило, колко си романтичен!” и пърхане на мигли. Ех, наистина е сладък, дори и с гурли по очите и тридневна брада.

Четвъртък
Стига вече! Искам почивка! За всяко ли нещо трябва да го юркам този примитив! Ами че ако не бях аз сигурно и листата щеше да забрави да ползва по предназначение като ходеше да се облекчава в гората. Лесно му е на Белобрадия, седи си в другия край на градината да ми гледа сеира, докато се опитвам да му набия в квадратната глава на Адам някакъв моден вкус… и че от време на време трябва да се яде. Между другото, трикът с готвенето върши по-добра работа отколкото този с очите на сърна и сълзите. Гадната червена течност спря (поредното гениално изобретение на Белобрадия даваше дефект за кой ли не път), ала още се чувствах зла и отмъстителна.

Петък
Няма го! Вече няколко часа го чакам да се върне с вечерята и онези цветя от най-опасната част на джунглата. А него просто го няма! В началото се зарадвах, най-сетне малко почивка и време за мене. Но пет минути пушене на ароматната билка по-късно за мой ужас установявам, че ми липсва сладкото му грухтене и дивия му поглед. Изпитвах нужда дори от миризмата под мишниците му. Неприятните сокове се разтекоха отново и аз, побесняла, чорлава и гладна изскочих като тапа от колибата да го търся. Цяло чудо е как не се загубих безвъзвратно при съкратената ми от Белобрадия ориентация.
Най-сетне го намерих скрит при някаква мечка в пещерата. С тая ли ме замени, ах ти, гад проклета! Вдигнах му една класическа сцена на ревност, придружена с много сълзи и клетви. Накрая Адам с все сили и с цената на доста рани от неподдържаните ми нокти, ме изкара от пещерата и се понесохме към блажената, крива колибка. Сгуших се доволно и вдишах от миризмата му. Ех!

Събота
Реших да изпробвам силите си върху Адам и докато се разхождахме (съвсем весело и непринудено, наистина!) го помолих да ми набере ябълки от дървото, което Белобрадия категорично ме бе предупредил да не пипам. Но понеже вече ми бе писнало от него, заюрках Адам. Ала той явно вече бе хванал имунитет срещу триковете „врънкане и молене”. Прибягнах до тактиката от първите дни на нашата „връзка”. Наблизо нямаше коприва, ала едно дълго, сребристо нещо кротко се припичаше на слънце. Без колебание го награбих и започнах да налагам непослушният Адам по привлекателния му задник. Най-накрая, след стотния удар и след като дупето му започна да конкурира румения цвят на ябълките, той склони. Засиях от гордост и застанах със скръстени ръце под дръвчето. Твърде рано! Какъвто си ми беше смотан, взе, че се хлъзна по клона, на който висеше и се стовари право върху мен. Заедно с ябълките и змията! Щях да се разкрещя възмутено, ако можех да изкарам някакъв въздух от устата си. И тогава усетих мърдането на една друга змия… Уау!
„Тояжката” ми ехидно ни изсъска, че току-що сме извършили първородния грях.
Знаех, си че Белобрадият има за мен някакъв бонус за всичките ми усилия! Ура!

Неделя

Радост… цигарка, съгрешаване на корем и Адам, сгушен между дините ми. Какво повече да очаква човек от един хубав ден, предвиден за почивка.
Life is good!

The world through their eyes:
Дневникът на охлювчето на Адам

Монолог на змията

Версията на обратната страна

Другата Ева

God watches

Три[о]ди

Компоти от сливи

Стига сте се пречкали, мамицата ви нехитинова

Пролетна депресия


–        Казвам ти за последен път, още една такава грешка и хвърчиш! – Жената с елегантен костюм можеше да мине за красива, ако не бе прелестния ефект от разчорлената й, руса коса и уголемените й като под лупа очи. А като добавим и ефектното зачервяване на бузите й, спокойно можем да кажем, че лицето й наподобяваше крехко девиче дупе, нашарено до кръв от опитен BDSM господар. Макар че ако овладееше нервните кризи и се снабдеше с един хубав бич и високи кожени ботуши, от нея щеше да излезе прилична господарка. Доколкото я познавах, имаше голяма опасност да си счупи врата. Обожаваше високите токчета, ала бе напълно лишена от способност да ги използва по предназначение. Откакто бях започнала да работя там, Лидия имаше повече случаи на изкълчени глезени от който и да е стандартен типаж с два леви крака. – Ще те изгоня като мръсно коте, разбираш ли? Навън е пълно с достатъчно безработни висшистки с по три-четири езика, така че въобще не си незаменима! Стягай се!

С тези думи тя затръшна вратата зад себе си и една картина на стената се кривна от сблъсъка.

Свих рамене и отидох да я оправя със стоическо безразличие.

Нещастното девойче, на което бе изнесена тирадата, трепереше така силно все едно бяха заклали любимото й коте пред очите й. Крехките й раменца се тресяха от уплаха и бе притиснала ръцете си до устата, за да удържи хлиповете си. Бе съвсем млада, току-що завършила академията в Свищов, работеше за пръв път в живота си, болезнено стеснителна. Картинката бе комична, ала някак си ми стана жал, така че реших да й кажа нещо мило.

–        Няма страшно, тресе я пролетната депресия, ще й мине.

Подпрях длани на бюрото й и й хвърлих възможно най-приятелската усмивка на която бях способна. Калина ме зяпаше с широко отворени, черни очи, чиито мигли не можеха да спрат да пърхат, все едно бе получила тик.

–        Моля?

–        Нали знаеш, оправданието този сезон. Обливат я топли, студени вълни, сменят се сезоните, циклите и всякакви подобни. – Нагло се настаних отгоре на бюрото й и запалих цигара, въпреки че знаех, че новата ми колежка е непушачка. Кръстосах крака и продължих да говоря, без да обръщам внимание на нелепото й мигане. – Пролетна умора, липсват й витамини, вечно е кисела, вечно е изтощена, вечно някой друг й е виновен. Абе ти нали си жена, трябва да си наясно с тия простотии?

–        Мммм, не съвсем? – Все още приличаше на попикано мушкато, но поне бе спряла да трепери.

–        Е, аз също, но ако питаш всичките ми бивши гаджета, не се класирам много сред жените. Все тая, лирично отклонение. Та, последното, което я мъчи е пролетната депресия. Ако не е тя, ще е предменструалния синдром. Тогава е най-зле. Хвърчат кламери, телбоди, документи, за най-малкото нещо изпада в истерия, още малко остава да си раздере дрехите. – Изтръсках пепелта от цигарата в близкото кошче. Част от нея се посипа по пода. – Веднъж една от секретарките на долния етаж подаде жалба, след като й сцепи веждата с нож за хартия. Май беше ПМС, не помня, отдавна се случи.

–        Не е така, аз все бъркам… – Тя наведе очи като гореспоменатата напляскана девица. Как ги обичам тези типични жертви. Въздъхнах с досада и се престорих, че не съм я чула.

–        Та, като вече влезе в цикъл е една идея по-добре, има страшни болки, температура и е по-кротка. Даже често директно си взима болнични и ни лишава от незаменимото си присъствие. После й идва следменструалното раздразнение. Все пак трябва да си навакса за отсъствието, не мислиш ли?

–        Надали го прави нарочно.

Тя вярно падаше от луната.

–        Ама разбира се, тя просто е в депресия. Животът е гаден, хората са тъпи, всички са в конспирация да й лазят по нервите. Никой не е по-компетентен от нея, а тя, клетата, е принудена да работи с идиоти.

–        Искам само да си върша добре работата. – Ужас. Чудех се дали и аз съм звучала така преди няколко години.

–        След това идват летните жеги и се почват драмите с потенето и топлинните удари. Когато някой трябва да обсъди отпуската си с нея, е щастлив ако се отърве само с лек, приятен скандал. Като този преди малко.

–        Т-това е малък скандал?

–        Почакай да видиш като дойде периода с есенните депресии. Тогава вече мамата си трака. Като се върне от отпуск е в що-годе прилично настроение. Отпочинала си е, в най-добрия случай някой бронзов спасител я е ощастливил за една нощ. – Всеки би помислил, че проблемите на Лидия биха се решили от редовния сексуален живот. По-големият проблем бе, че не се бе родил мъж с достатъчно железни… не, направо стоманени нерви, който да я понесе през остатъка от времето. – Но почнат ли мъглите, студовете, настинките, първите есенни листа, все едно от небето се излива катран. На „добро утро, Лидия, как я караш” автоматично получаваш нервна криза. Ако не я поздравиш – същото, но повдигнато на квадрат. При най-малката грешка следват псувни, от които и пиян моряк ще се засрами. В случай, че се надяваш на похвала за добре свършената работа… просто се радвай, ако избегнеш обстрела. Своего рода комплимент е.

Калина ме слушаше с нарастващо внимание, вече се бе успокоила достатъчно, за да не бълва неадекватни реплики.

–        А през зимата няма човек на който да му е по-студено. Всички други живеем в някакъв изолиран климат и си нямаме ни най-малка идея що е това киша, задръствания заради непочистен сняг, кал и грипни епидемии. Един шегобиец пробва да я попита кой й е любимия сезон. Щеше да му отхапе главата.

–        Добре де, защо е още на тази позиция, като е толкова емоционално нестабилна?

–        Само две думи скъпа: семейни връзки. Нали не мислиш, че е станала това, което е заради качества? Повече нито дума по този въпрос. Тънката ми мисъл, чадо, е че на любимата на всички Лидия навярно й се събират десет дни в годината, през които е усмихната и щастлива. – Смачках цигарата и я хвърлих в кошчето, след което се доближих до прозореца на офиса ни – тип кутийка. – Ако има и толкова.

–        И аз защо трябва да й обирам негативите? Или ти? Или който и да е?

–        Защото животът е гаден, бейби, не е защото не си си написала домашното. – Облегнах се на перваза и посочих демонстративно навън. – А другата ми тънка мисъл е че ако целта на живота ти е да спечелиш одобрението на такива като нея или да се надяваш, че някой ще те оцени по достойнство… е, просто по-добре използвай изхода. Ще е по-малко болезнено.

–        Не те разбирам.

–        Сигурно. Ще ме разбереш след време. Междувременно помни да не се стягаш толкова и да не се оставяш това да те потиска, че след време рискуваш да станеш същата истерична мърда като нея. Ще си пилееш времето и най-хубавите години в търсене на оправдания, в лунните фази и смяната на сезоните.

–        Добре… – Калина преглътна на сухо и продължи да се занимава с документите. – Благодаря ти.

–        За нищо, малката. По една бира довечера, да убиеш малко напрежението? И спокойно, не съм лесбийка, пък и ти надали би била мой тип.

–        Ще си помисля.

Е, щеше да ми отнеме малко време да я накарам да си изкара бастуна от задните части. Но всеки знае най-известното клише за тихите води.