Проклятие… отново равносметка – ІІ-ра част



3. Кино

– През 2011 г. – Не е нищо ново под слънцето, че киното е работа в екип и там една лястовичка пролет не прави. През изминалата година стигнах до извода, че ако не си нагазил в същността на материята, ако не си бил на снимачна площадка, пък била и импровизирана такава, ако не е трябвало да се справиш с куп трудности – егоцентрични режисьори, самовлюбени актьори, проблеми с монтажа – трудно можеш да напишеш киносценарий. Едно е да седиш в уютната си стаичка и да изсмукваш нещата от пръстите си, съвсем различно е когато имаш опит в самия занаят. Опит, почерпан и от работата с умерени в егото си режисьори, умни актьори и креативни монтажисти. Помага ти също така да усмириш собственото си его и да го подчиниш на крайния резултат. Работата ти се подобрява значително, ако си имал практически опит. Но за това ще пиша по-подробно в пътеписите ми за CinemaDaMare. Само ще вметна, че горещо препоръчвам на всеки, който има желание да се занимава с кино да си потърси къде да кара стаж. Дори да е неплатен. Следващото ниво е студентския филм. И не си губете времето, ами започвайте да снимате/пишете/планирате, дори да нямате спонсорство, дори бюджета ви да е жълти стотинки. Ако имате добра идея и качествен екип, който да я осъществи, парите са последния ви проблем. А в случай, че имате по-големи амбиции, поинтересувайте се от различните workshop-ове и пичинг форуми. Само без хленч и самосъжаление. В тази връзка що се отнася до кино опита ми 2011 година беше безценна.
– Next year. Тук ще пестя конкретните си планове, защото са наистина конкретни, а и аз имам своите суеверни страхове. Като това да говоря за даден проект, докато е още в подготвителната фаза. Нека само кажа, че евентуално през тази есен, зима или в началото на следващата година стискайте палци моя милост да пусне покана за премиера. Толкова ще кажа за сега.

4. Пиене/Събития

През 2011 г. – За пръв път четох моя работа на живо, по време на прословутото Литературно букаке в края на годината, на 29-ти ноември. В събитието взеха участие и Нинко Кирилов, Циничния елф, Юлия Желязкова, Ина Герджикова, Дана Кандинска, Сашо Томов (изброени не по ред на заслуги). Успях да стигна до заветния стол в Петното на Роршах без да се пребия, въпреки бутафорната маска, която трябваше да ме предпази от букакето. За моя изненада дори смогнах да си прочета съчинението без да заеквам, да се изпотявам или да припадна от свян. Искрено се надявам никой от публиката да не е усетил колко бях изтърбушена. Имаше малък фейл с микрофона, но мина доста време откакто съм била на сцена и под зоркия взор на толкова зеници. Оцелях с мисълта за предстоящото пиене. Като за първи път мисля, че ни се получи добре и се надявам тази година да направим поне две-три, а защо не и в други градове, освен София? Признавам, че бях доста скептична относно това предприятие и предчувствах огромен провал. Стига ентусиазмът ни да е жив, мисля, че има на къде да се развиваме. При всички положения имаше приятен контраст с първата ми среща с други писатели. Бях на седемнайсет, тъкмо ме бяха приели в Съюза на плевенските писатели и установих още с влизането, че повечето от тях са минимум четиридесет и повече лета по-възрастни от мен. Ситуацията беше меко казано… awkward.
Единствено ме е яд, че не прочетох друг текст, но нищо. Ще има и други букакета – повече и по-пълнокръвни.
Партито в Check Bar също бе на ниво. Особено финалната реплика на домакина към моя милост. Каква е била тя, оставям на спомените и въображението.
– Next year. Общо взето масовия запой по време на кино-фестивала в Италия (още хората ми се чудят как съм можела да пия червено вино през лятото) и литературното букаке бяха най-запомнящите се събития от изминалата година. Като се замисля никак не е малко. Обаче няма да е лошо да се постарая повече. Може би.

5. Личен живот

– През 2011 г. – Дали пък това не бе годината, в която извърших най-много глупости? Счупих си главата по няколко показателя, предприех действия от които в последствие се срамувах, на няколко пъти изпитвах сериозно желание да се клонирам. Не за друго, а за да сритам собствения си задник. Всички онези грешки, които бележели периода от живота ни, означен с условното понятие „младост”. Макар че през сравнително краткия си житейски път съм виждала хора на четиридисет, държащи се двойно по-безумно от всеки средностатистически тийнейджър. Дали изобщо някога остаряваме и си вземаме поука от грешките? Тъй наречената мъдрост ми се струва все по-изплъзващо се понятие. Стигаш до някакъв извод и последващите събития те оборват напълно. Довчерашната мъдрост пък вече звучи кухо като презентация на PowerPoint с „дълбоки” слова или пък верижно писмо. Не знам. Вероятно утре ще мисля по различен начин. Днес, след доста счупени кости и падения твърдя, че няма нищо недостойно в това да се оттеглиш навреме от бойното поле. Когато още от самото начало предчувстваш горчивия вкус на края, а основите на началото са крехки като захарен памук… по-добре да ги оставиш, като преди това си оставиш една снимка за спомен. Но и с нея не злоупотребявай. Нека си остане в архива, с червен предупредителен знак „Отваряй само в краен случай.” Когато обичаш някой недей просто да го пускаш да си отиде и да останеш с размазани от сълзи очи на пътя. Срежи пъпната връв, която ви държи заедно дори, когато сте разделени. Прекъсни всички пътни артерии по които може да тръгне, за да се върне до теб. И дори да успее, отпрати го. Не е нужно да си жесток, макар че понякога усмивката и милата дума са по-зли и от най-лютата ругатня. Не за да си отмъстиш, твърде детинско е. Но ако в първите моменти не сте могли да се разберете един друг… каква е вероятността това да се случи по-късно? По-добре пътищата да не се кръстосват никога повече.
„Махай се! Вън!”
Иначе ще си останете дори и без архивната снимка.
Това е от мен. Който разбрал – разбрал. Останалите нека гадаят, ако нямат какво по-полезно да правят с живота си.
– Next year: Вече не си правя планове в тази посока. Каквото има да се случи, ще се случи. Драмите, късането на нерви и дългите безсънни нощи ги оставям на тийнейджърките. (А сега звуча като онези високомерни хора, които толкова ме изнервяха в юношеския ми период). Безсънните нощи особено могат да се оползотворят по толкова много начини.

Какво друго да кажа освен да пожелая на всички четящи годината им да е такава, че в края й да са останали с доволна, сочна и многовкусова равносметка? Радвайте се на отлитащите дни. Те летят дори по-бързо отколкото ни се струва.

Photo: http://www.angelosalamanca.com/, http://nicholasworld.tumblr.com,

Advertisements

Крахът на една добра идея



I-ва част – Богата каша от готов, суров опит

II-ра част – За сдуханите сценаристи и екипния принцип

Реших да не пиша за провелия се на 7-ми юни семинар, на който уж трябваше да разглеждаме писането на скеч с използване на фолклора и приказките, част от Семинара по творческо писане за телевизия. Поне не същата вечер, в която се проведе. Трябваше ми известно време, за да може да гледам възможно най-хладно и обективно на ситуацията. Излишният гняв и възмущение разводняват впечатленията и звучат несериозно.

Тръгнах към Журналистическия факултет с добри очаквания. Зададената тема предполагаше, че този път няма да се ограничаваме с общи приказки и мрачни прогнози за това колко е гадно да си сценарист в България. Телевизионен или какъвто и да е. Бях се подготвила да чуя нещо конкретно, с наивния си ум дори очаквах да получим някакви материали по въпроса: като примерен сценарий за скеч, да говорим за формата и за процеса на работа.

Предходният вторник като лектор бе посочена прочутата сценаристка на Стъклен Дом и Под Прикритие – уважаемата Теодора Василева. Но явно ангажиментите на боговете сред БГ сценаристите са я притиснали и тя не успя да присъства. С оглед на факта, че разполагаха с и-мейлите на голяма част от „курсистите” организаторите можеха да си направят труда да им драснат някой ред, че на същата дата занятие няма да има.

Явно са били твърде заети с… организирането на… какво?

Този път пристигнах достатъчно рано, за да осигуря централни места за себе си и за моя колежка от университета. Направи ми впечатление, че присъстващите бяха намалели с около петдесет процента спрямо последното ми посещение. Това трябваше да ме наведе на определени мисли.

Естествено, семинарът започна двайсетина минути след официално обявения час – 19:00. И приключи точно в 21:00. И по-добре, иначе възнамерявах да се изнеса през прозореца.

Големият „плюс” в организацията бе раздаването на билетчета за вход – с обявена тема и личен автограф от Калин Терзийски. Още се чудя какво става с входната такса, която платихме, не ми изглежда да бе особено оползотворена.

След „soundcheck-a” Калин Терзийски ни представи лектора, който трябваше да ни въведе в изкуството на добрия скеч – неговият „брат-близнак”, с който пишели от 15-годишни – Емил Йотовски. Опитаха се да ни дадат обяснение защо, по дяволите, при такъв активен интерес в началото, когато залата буквално се пукаше по шевовете, сега изведнъж половината от желаещите да се учат окапаха.

Видите ли, това било защото в момента те отсявали житото от плявата. В края на курса щели да останат само най-добрите, интелигентните и мотивираните. Тези, които наистина имали желание да се развиват. И догодина, живот и здраве, да направят една работна сесия именно с това „жито”.

Още при тези реплики в сърцето ми се зародиха едни грозни съмнения, породени от скорошен личен опит. Ала наредих на сърцето си да млъкне, лекцията едвам бе започнала.

И естествено, възобновиха се общите приказки от предните два урока, на които бях присъствала. Емо Йотовски небрежно ни обясни, че след тия 40-50 минути нямало да можем да пишем скеч. Чудесно, никой не го очаква, но това не е оправдание за двучасовото му разтягане на локуми. Продуцентите били зли и алчни великани, погръщаши всичко, до което се докосват. Редакторите били дърти и се опитвали да си избият всичките комплекси по талантливите млади сценаристи. В момента, в който започнем работа в някоя телевизия ще ни скъсат нервите и ще ни отровят живота. Липсата на добри актьори проваля всяко добро начинание. Продуцентите са серийни убийци на качествени идеи.

Чудесно, това вече ни го разясниха в най-черните му подробности.

Да имате да ни кажете нещо ново?

Та, в началото, всеки автор на скечове пишел глупости, нека сме подготвени, че няма да напишем нещо гениално още при пръв опит. Не сме и очаквали. И двете с колежката си зададохме почти веднага един и същи въпрос след като г-н Йотовски ни пусна едно от „творенията” си, излъчено в Комиците. Използвайки за основа приказката за Пепеляшка той се бе опитал да осмее безумието на абитуриентските балове и принцесите със селски манталитет и чалга мечти. Ами, не му се бе получило. Както коментира колежката, за да бъде наистина смешно, в основата на идеята трябва да има обрат, а не всичко да се изпляска директно пред зрителя. Общият въпрос, който терзаеше и двете ни, бе „Ако това е най-доброто, което е писал, представяме си първоначалните му опити.”

Скечът за Пепеляшка бе последван от една абсолютно излишна и неводеща до нищо добро дискусия на тема „Следва ли телевизията да възпитава или да забавлява”. Две дами (манталитетът им бе малко като на наивни детски учителки, ала стреляха точно) атакуваха Йотовски с въпроси. „На какво ще научите подрастващото поколение с тези скечове?”, „Какъв е смисъла на всичко това?” Те търсели смисъла във всичко. Една от онези словесни престрелки, в които не се стига до никакъв извод, а общите приказки и патетиката валят на килограм. Кому бе нужно?

В крайна сметка лекторът си призна, че всъщност няма идея какво точно да ни каже за скечовете. Както и че се е надявал просто да ни пусне няколко видео материала за около петдесетина минути и да ги обсъждаме. Завоалирано заяви, че е искал да отбие номера.

Е, добре, уважаеми, но ако наистина нямаш какво да ми кажеш, защо губиш два часа от най-хубавите ми години, които мога да оползотворя много повече, вместо да те гледам как се напъваш да измислиш нещо?

Задаването на конкретни въпроси във втората част на курса също не помогна да научим нещо. Ентусиазираните дами го помолиха да им изясни работния си процес, дали се насочва към определена таргет група при писането си.

Отново увъртане.

„Ми аз в такъв случай трябва да млъкна и да започна да пиша в продължение на двайсетина минути.”

Много умно.

Дори започна жестоко да си противоречи.

В началото на лекцията ни изясни, че всяко телевизионно забавно предаване има определена таргет група. Ако един скеч можел да мине пред БТВ, нямало да мине пред БНТ. И естествено, най-важен е Светия Рейтинг.

И изведнъж се извъртя на 180 градуса, като каза, че за него аудиторията нямала никакво значение. Той въобще не си представял човека, на който разказвал визуалния виц. Телевизионните зрители не го вълнували, те нямали лице, следователно великия хуморист въобще не го било еня какво ще им се хареса.

Доста безумен подход, особено с оглед на факта, че при телевизията нищо друго няма значение, освен гореспоменатия Свети Рейтинг.

Когато възмутените „курсисти” посочиха явното противоречие в думите и изказванията на лектора, Калин Терзийски се включи с характерното си бавно, почти като от американския юг, провлачване. Видите ли, вие трябвало да пишете това, което лично на вас ви се харесвало. Останалите да си таковат таковата (че ще загубим детската аудитория).

Евентуално нататък сте щели да мислите и на коя таргет група да шитнете вашето духовно изпразване.

Добре, по дяволите, ако този принцип може да бъде приложен при художествената литература, то в телевизията е меко казано абсурден. На кого му пука за ония от другата страна на екрана, важното е да си излеем душата. Това ли е формулата на успеха?

И после се чудим защо българската телевизия е в такова плачевно, предпогребално състояние.

От този момент нататък просто отказах да слушам каквото и да е, до мозъка ми достигаше само това „бла-бла-бла, общи приказки, бла-бла-бла.”

Научих ли нещо от този курс?

Да.

Научих, че ми е писнало.

От хора, които нищо не разбират, действат на принципа на пробата и грешката, ала после имат нахалството да си въобразят, че може да ти преподават.

От лаици с претенции.

На финала какво получихме? „Сега, мили момчета и момичета, вярно, че основно си говорим за ланския сняг, ама ви обещаваме, че догодина, на работната сесия, ще бъде много интересно и полезно. Ама само за най-мотивираните, тия, които имат нервите да ни изслушат глупостите до край.”

Когато миналата есен започнах да уча кинодраматургия, един от курсовете, които записах бе дисциплината с гръмко название „Писане на сценарий на екипен принцип за ситком, ежедневен сериал и едночасов сериал”. Преподавателят ни – Георги Иванов – бе един от създателите на Забранена любов, по-късно преминал към другата перла на българския сериал – Стъклен дом. Наивна и лековерна, помислих, че ако не друго, ще науча много за занаята от въпросния сценарист. Е, да, но Съдбата си имаше други планове. Цял семестър Великият Г-н Иванов не прояви грам инициатива или желание да ни преподаде каквото и да е. „Аз не мога да ви науча как да пишете, има си книги, гледайте филми.” „Този диалог, който си написала, е много оригинален, но не си улучила формата, а в този формат няма да ти го приемат никога.”

Мислите че ни предостави списък с препоръчителна литература? Мислите, че ни показа мостри с необходимия формат? Мислите че ни показа как да оформим проекта си, за да кандидастваме с него пред съответната филмова компания?

Помислите пак.

Ако отговорът ви е „да”, по-наивни сте и от мен.

Даде ни една презентация на проекта за Стъклен дом (едва в последния момент), една таблица с деветте типични персонажа за ситком. И толкова.

Говорихме си празни приказки, а ако случайно се насочехме към него с конкретни въпроси и ясни искания, се започваше една демонстрация на тема „Как да увъртаме и да не казваме нищо съществено.” През по-голямата част от времето, наместо да се занимаваме с развитие на персонажа или структура на сериала, ние обсъждахме Стъклен дом и заплатата на Елена Петрова. Не отговаряше на и-мейлите ни, хилеше ни се нагло и упорито ни подканваше да се скараме помежду си.

Защото при всеки екип задължително се стигало до кавга.

А все пак бяхме осем жени и милият ни преподавател предчувстваше с перверзно удоволствие бъдещия catfight.

В края на курса с лицемерен ентусиазъм ни заяви, че следващия семестър щяло да е по-добре. Щели сме да правим конкретни неща, да пишем диалози и епизоди. Куп глупости. Вече бях изгубила вяра и нямах желание да губя и времето си с глупости. Отказах да запиша въпросната дисциплина през следващия семестър.

И с право.

Г-н Сценаристът така и не се появи на нито едно занятие.

Та, този семинар за творческо писане е абсолютно същата история – много обещания, много високопарни речи и нищо съществено.

Това е лична позиция и ако желаете, може да ме опровергаете (с конкретни факти и твърдения, не с безсмислен хейт). Ако мислите, че може да научите нещо от въпросните светила – вървете.

Единствено бих искала да посъветвам пишещите братя и сестри да не си губят времето и парите по подобни безсмислени инициативи. Цената на една лекция е пет лева, но дори тази нищожна сума може да бъде вложени по-разумно.

По-добре вкарайте тези средства в закупуване на книги от автори, които наистина знаят за какво говорят. Гаранция, че инвестицията ще ви се върне. Като за начало:

  • Syd Field – Screenplay: The foundations of screenwriting;
  • Robert McKee – Story;
  • Това е само увертюра, по-нататък, хм, „за да отсеем плявата от житото”, продължете да търсите автори и книги в областта, в която сте се насочили. Била тя разследваща, телевизионна журналистика, писане на скечове или забавни предавания, или пък писане на сериали.

    Голяма част от заглавията могат да се намерят и онлайн.

    Покрай предходните ми публикации за този семинар, получих и линк за един доста интересен сайт – http://scenarist-bg.com/, на който могат да бъдат разгледани примерни сценарии и да се обменят идеи.

    След като се е видяло, че няма кой да ни научи на нещо, ще се наложи сами да се образоваме.

    Тъжно, но факт.

    Нищо ново под слънцето.

    За сдуханите сценаристи и екипния принцип


    След въведението в Курса по сценарно писане за телевизия в началото на май, през което бяхме прокарани чрез плавния и бавен тон на Кайо Терзийски, дойде ред и за продължението – седмица по-късно. Отново се намерих пред претъпканата до пръсване зала на Журналистическия факултет (сериозно не мога да повярвам, че това е най-голямата аудитория във въпросната образователна институция). Е, този път свръхмодерната ми колежка, въоръжена с notebook, бе заела места с по-централна позиция спрямо местоположението ми първата лекция. Иначе казано – два-три реда напред. Докато се настанявах, девойката ми обясни с ужас в очите, че сигурно е имало хора, наредили се още в пет следобед. Може би следващия път ще се наложи да се паркирам пред факултета още от понеделник вечерта – с палатка или спален чувал, сандвичи и термос кафе.

    Дали желаещите да посетят курса са толкова много или просто залата е шокиращо малка? Това е дълбок, философски въпрос на който вероятно няма да получа отговор.

    Този път вездесъщия списък бе разпространен в печатно издание, като за улеснение участниците, посетили предходното мероприятие, трябваше просто да сложат хиксче в съответната графа. Или какъвто и да е знак, според личните им естетически предпочитания. Определено бе някаква крачка напред и спести досадното висене пред аудиторията, наподобяващо чакане на опашка за хляб.

    Най-накрая присъстващите утихнаха, когато основния отговорник за Списъка и събирането на парите обяви печалната вест, че Терзийски няма да присъства на настоящата лекция поради заболяване. Дими Стоянович – главен сценарист на Господари на ефира и Голямото четене – добави с гробовен глас, че погребението ще е в четвъртък, като чрез този маниер подаде тона на черен хумор, с който бе пропит остатъка от лекцията.

    Говореше бързо, стегнато и не изпускаше възможност за някоя саркастична смешка. Само че по някое време изпитах странното усещане, че говори предимно на себе си. На моменти фатално понижаваше гласа си и смисъла на казаното оставаше изгубен завинаги. Сетих се отново за семестъра, през който ни преподаваше Амелия Личева – много ерудиран и интересен лектор, ала ах, с такъв тих гласец, шепот, губещ се сред пространството на вездесъщата 65-та аудитория.

    Още от самото начало г-н Стоянович ни парира с въпроса защо, по дяволите, нормални хора като нас искат да стават сценаристи. А сега де? Аз за себе си отговор можех да дам дори на сън (защото за друго не ставам). Но като цяло познавам сравнително малко пишещи или желаещи да се занимават с писане хора, най-вече сценарийно писане. Е, желаещи да станат актьори – с лопата да ги ринеш. Напоследък почти всеки втори бленува да стане режисьор. Но пък сценарист? Ако изключим мацките от специалността ми, не познавам такива. Затова се и учудих на огромния наплив.

    Мисля си, че началните лекции на този курс са с цел да се отсеят наистина желаещите от любопитните, представящи си пари и слава. Защото веднага ни бе обрисуван профила на типичния сценарист, с цел неподготвените за подобна тежка участ да се подплашат и да се измъкнат през най-близкия прозорец.

    Та, средностатистическият български сценарист:

    –                        Пие много;

    –                        Пуши много;

    –                        Пие ужасно много кафе;

    –                        Затлъстяващ, самотен интроверт, който пише докато не му окапят очите от преумора, докато всички останали пият и купонясват;

    –                        Минимум с един развод;

    –                        Получаващи унизително малко пари;

    Оптимизмът лъхаше на талази из веселата тринадесета аудитория. Почти се бях подготвила да питам дали разводът и страстта към никотина са задължителни условия за прием в Съюза на българските телевизионни сценаристи. Е, сега, какво да направя, цигарите не са ми първа слабост. А за да се разведа първо трябва да докретам до брак. Пък последното не изпълва духа ми с особен ентусиазъм. Реших да спестя брилятното остроумие за себе си и преминахме към б подточка от урока.

    Стоянович ни разказа накратко за прехода си от „средносдухан историк” към средносдухан сценарист на бързо падналото от екран предаване Историческия стопаджия. Обясни ни за разликата между каквото и да е друго писане и писането за телевизия. А именно – при литературата пишеш за себе си. При сценарийното писане си зависим от всички замесени – като се започне от актьорите (от които 99% лекторът обяви за лигльовци), капризните и незнаещи какво искат продуценти до художниците и операторите. Също така ако някой си е въобразил, че може просто да си измисля някакви думички и реплики, нека да забрави. „В България всеки сценарист трябва да може да прави всичко.” Често художникът е болен, гримьорката – сляпа, а продуцентът настоява за промяна в сценария в последния момент.

    Подчертано ни бе че е от изключителна важност да се създаде екип. Логично, все пак ако едно звено от цялата схема не работи, всичко пропада. Включително и нашите брилятни сценарии и грандиозните схеми в болните ни, пропити от алкохол, кофеин и никотин мозъци. Научихме за сценаристите от ранните години на Господари на ефира – девет различни персонажа, мразещи се люто. Детските ми надежди бяха брутално разбити с обявлението, че в милата родина талантът не е толкова важен, колкото умението да говориш зад гърба на другите. Както и да обслужваш егото и съотвените анални части на определени хора.

    Стоянович ни препоръча, ако наистина желаем да станем сценаристи, още от сега да започнем да търсим стажове. Само ако се озовем в работна обстановка и се уверим със собствените си очи за какво става въпрос, бихме могли да знаем със сигурност, че искаме да работим именно това. Определени критики понесоха преподавателите по драматургия в НАТФИЗ. Логично, и аз се чудя как се преподава сценарно писане, ако ти самият нямаш написан и сценарий за петминутка.

    Друга ценна препоръка бе да се вслушваме в отрицателната критика, тъй като е изключително полезно да напипаме слабите си места. Е, с това не откри топлата вода, но в действителност доста хора са подвластни на егото си и трудно устояват на тая отровна змия – умелия комплимент. А и не толкова умелия.

    В крайна сметка никой не е имунизиран срещу копнежа за петнайсет минути слава.

    Подчертано бе колко е важно да се опазим независими – въпреки политическия натиск, физическите заплахи или пък оплакванията на Групата на бившите партизани към СЕМ. Според Стоянович съмнението в качеството на работата и написаното от теб винаги остава. Една грешка или долна халтура може да съсипе нечия кариера, затова е важно поддържане на висока професионална лична хигиена.

    Говорихме и за писането по шаблон, както в един от обичаните български сериали, Стъклен дом. Последният бе посочен като пример как нещата в телевизията се случват по желание на продуцента – своеобразно ехо на турските сериали.

    Друга препоръка бе непрекъснатото развитие на общата ни култура – чрез много филми от класиката и съвремието. Е, това е нещо, което така или иначе се старая да правя, така че тук определено не открих топлата вода.

    Една от присъстващите девойки пожела да научи за протичането на типичния работен ден на сценариста. Уважаемият лектор я уведоми, че когато махмурлукът не го възпрепятства, отива навреме на работа за т.нар. мониторинг – подбиране на най-интересното от изминалото денонощие. Мониторингът бива последван от разпределяне на задачите и начало на процеса по „сглабяне” на предаването. Стоянович ни предупреди, че ако очакваме да получим решение от страна на продуцента, няма да можем да свършим нищо за вечерното предаване. Следователно, трябва да действаме въпреки продуцентското мрънкане. Всичко в телевизията се върши за време.

    Много ще ги заобичаме тия продуценти, от сега си личи.

    Последваха и куп въпроси за Господари на ефира и Голямото четене, които следях без особена концентрация.

    В края на лекцията Дими Стоянович предостави и-мейла си, за да може желаещите да получат информация за стажове. Там бъдещите сценаристи могат да изпращат техни писани неща – разказ, пиеса, сценарий, комедия, трагедия. Тези, чиито потенциал бъде съзрян, ще бъдат потърсени. Тъй като сериозно надцени нашето ниво на далекогледство, прословутата електронна поща бе написана върху едно миниатюрно листче. В крайна сметка организаторите се погрижиха за това да бъде намерен маркер. И пак съм сигурна, че адресът остана неизвестен за мнозина присъстващи. В случай, че някой не е видял – d.stoyanovich@abv.bg.

    Отново ни подчерта каква адска месомелачка е един евентуален стаж.

    Е, няма да се научим преди да се хвърлим в огъня, нали?

    Определено бе интересно, занимателно и полезно, макар че на моменти ме хващаше усещането, че отново си говорим основно общи приказки. Но за два часа – толкова.

    За съжаление не успях да присъствам на третата лекция – тази на Емил Андреев, който е говорил за трансформацията на литературен текст в сценарий. Когато пристигнах в залата местата бяха изчерпани. Организаторите ме оставиха със съмнителната утеха, че не съм била единствената, която са върнали.

    Определено бих им препоръчала да потърсят по-голяма зала. Интересът към курса очеизвадно нараства и в някой хубав момент ще се провеждат кървави сражения за свободните места.

    Следващата лекция, в края на май, ще бъде ръководена от сценаристката на Стъклен дом, Под прикритие и онова недоразумение, наречено Забранена любов. Нямам особено високи очаквания, но със сигурност ще е интересно да се види.

    Ако някой е присъствал на третата лекция, ще се радвам много на коментари и впечатления.

    Битката продължава, сдухани бъдещи колеги.

    P.S. Госпожице Bungle, аз ли не ви фиксирах из тълпата, или просто липсвахте? 🙂

    Photo source: http://viciousbabushka.typepad.com

    Богата каша от готов, суров опит



    В началото на тази седмица, трети май, за да сме по-точни, стъпките ми се отправиха към прословутия Факултет по журналистика и масови комуникации. За изненада на моя колежка никога не бях прекрачвала дверите му, независимо, че бе на нищожно разстояние от Ректората на Софийския университет, където имитирах учебен процес допреди две години. Отидох там по инициатива на Bungle, тъй като въпросният курс за сценарно писане за телевизия е силно обвързан със специалността ми. А нямаше да е лошо да upgrade-на знанията си в тази насока.
    Както обикновено ми се случва в последно време, закъснявах. Изскочих от подлеза на метрото с бойна крачка и ускорен пулс към заветната цел. Вече си представях как отказват да пускат закъснели и заблудени люде. Чудя се кога ли ще се отърва от пословичната си наивност? Че в България кога някое събитие е започвало точно в обявения час?
    Организацията никога не е била най-силната ни национална черта. Моя милост е живото доказателство за това.
    А обявения курс не правеше изключение.
    Близо десет-петнайсет минути след 19.00 часа, когато се предполагаше, че лекцията на Калин Терзийски трябва да е започнала аз се оказах срещу виеща се в коридора опашка пред кабинета с фаталния номер 13. Отдъхнах си с облекчение, но когато си представих дългото и напоително чакане, това доведе до още едно леко прилошаване. В крайна сметка се окопитих и се насочих към по-близкия списък до вратата. Организаторите изискваха от прииждащата се тълпа да се регистрира на хартиен носител, предоставяйки данни за името, ВУЗ-а и и-мейла си. Зачудих се за какво е необходимо това. Впоследствие стана ясно, че който присъства на всяка една лекция от семинара, ще получи сертификат. Ура, още една хартийка, с която да си крася стената!
    Докато чаках младежите пред мен да се разпишат, хвърлих поглед към залата. Бели стени, две редици чинове, подозрително малко пространство. „Back to school”, разсмяха се две момичета от змиевидната опашка. И хора. Доста хора. Запитах се къде ли ще седна, нямаше много варианти. За пореден път се ядосах на себе си, че не съм дошла по-рано.
    В крайна сметка се добрах до момента, в който пъхнах петолевката в ръката на усмихнатия момък, пазещ край вратата. Той ми благодари на развален испански, а аз се заех да си търся мястото в живота… или поне в залата.
    Явно някоя по-висша сила ме обича, защото в дъното намерих не един, а четири свободни стола. Настаних се самодоволно и като примерна зубрачка извадих тетрадчица и химикалка, за да си водя записки. Едно момче пред мен, облечено в черно и с множество пръстени, ме биеше в това отношение – носеше си notebook. За пореден път си дадох сметка колко старомодна съм.
    Нещо важно за споменаване: ненавиждам големите аудитории. Откърмена с работа в камерен, често минималистичен състав, това да попадна сред огромна, шушукаща, кискаща се и подкашляща тълпа кара всичките ми алергии да се пробудят. Особено когато съм на последния ред и се опитвам да чуя това, което се опитва да ни каже лектора. Винаги се сещам за опитите си да посещавам дисциплината културна антропология във втори курс. Трябваше да я карам заедно с първи курс славянска филология. Какъв свиден спомен ми е как напрягам слуха си (който не ми е от най-силните сетива) докато една „сладурана се провиква” към другия край на аудиторията. „Кирееее, копира ли ми книгата?” „Да бе!” „Еее, евала, Кире, злато си.” Та, единствено човешкият фактор ми причини личен дискомфорт, но той е пряко обвързан с личните ми предразсъдъци, така че не може да се счита за слабост на организацията.
    Дори напротив, хубаво бе, че се бяха събрали толкова млади, пишещи и мислещи хора.
    Само щях да съм изключително благодарна на седналия до мен `убавец, който през цялото време демонстрираше отегчението си от семинара под форма на пуфтене, друсане на цялото си тяло, потропване с крак и коментари към колежките му. По едно време усещах как и моят стол започва да вибрира.
    Каква класическа ситуация на разминаване.
    Той се усмихва мило, а аз си мисля колко ще му отива, ако забия химикалката си в сънната му артерия… стига да знаех къде беше тя.
    В крайна сметка, Калин Терзийски ловко прекъсна шумотевицата с цитат от филма Челюсти. За мое най-голямо облекчение, чуваше се добре и с изключение на седящия до мен, аудиторията бе достатъчно културна и тиха.
    Терзийски определено умееше да говори, макар и бавно, и да вмъква интересна лексика в речта си, както и пиперливи, запомнящи се изрази. Обрисува ни нелеката ситуация на българския телевизионен сценарист. Потвърди отдавна къкрещото в мен грозно съмнение, че единственото място, където пишещия човек може да работи и думите му да достигнат широката аудитория е именно телевизията. Разясни ни целта на серията от семинари, които ще бъдат водени от професионалисти с разнообразно минало, врели и кипели в безмилостно-жестоката борба.
    Казано накратко, курсът предлага паница „богата каша от суров, готов опит”. Да се запознаем отблизо с всички унижения, мъки и проблеми, изживявани от пишещия индивид в борба с алчните, зли продуценти.
    Натвърди се, че никак няма да ни е леко, ако ще се гмурнем в телевизионната сфера.
    Оптимистично.
    Но винаги е по-добре да знаеш, че влизаш в минно поле, а не да си въобразяваш, че стъпваш върху розови облачета.
    Минахме през историята на българската телевизионна сценаристика, кореняща се в не чак толкова далечната, но и не чак толкова близка 1992, студентското предаване Ку-ку и първото предаване на Мартин Карбовски – Квартал (не го бях чувала, толкова ми е TV културата), Нова телевизия, феномена Слави Трифонов, (открит, докато продава мартеници в подлеза) и упадъка на казионните предавания.
    Обрисуван бе портрета на типичния български продуцент и неговите полуеротични сънища за пишещи красиви момиченца и момченца, както и за промишлени количества сценарии без пари. Зли, алчни акули с окраската на невероятно мили хора, които преспокойно биха разчитали изцяло на студенти от ФЖМК, работещи за чест и слава. Не ми бе трудно да си го представя.
    Според чутото сценаристите в България се делят на два класа – сценаристите на Слави и тези в БНТ (както и всички останали). Точната разлика между тях не ми стана ясна до край. Основно схванах, че Славиевите писари са надути и арогантни работохолици с огромно самочувствие, знаещи си цената. Всички останали – една идея по-колебливи.
    Разгледани бяха проблемите на български ефир – липса на оригиналност и прекалено старание в копирането на западните модели. Както и обичайната криза на ценностите, „елегантното равнодушие” на зрителите и беглата привлекателност в алтернативата на Бай Ганьо. Е, това си го знаем. И не важи само за телевизията.
    И в много други области съм чувала мнението, че в България има много талант и малко оригиналност на идеите.
    Но хайде да оставим песимистичните прогнози за метеоролозите.
    Изяснено бе, че Съюзът на българските сценаристи е основан с цел заедно да отстояват интересите и правата си. Да се поучат от миналите грешки и да не позволят с тях да се случи същото като със старото поколение. Сценаристите от Клуб НЛО бяха посочени като ярък пример за тази гавра – цял живот писане и накрая – място сред кофите за боклук.
    Похвално е ако споменатия съюз наистина осъществи целите си. Обединението е още нещо, което трудно ни се отдава.
    Но нека има надежда.
    Иначе най-добрият изход от всички проблеми е да се гръмнем.
    Като цяло останах доволна от лекцията и що-годе от това как бе организиран семинара. Вярвам, че пропуските бяха направени от липса на опит и че нататък колегите от ФЖМК ще задобреят в този род мероприятия.
    Всичко, което се изприказва бе по-скоро ориентировъчно и опознавателно, отколкото конкретно. И все пак трябва да се започне от теорията, преди да се премине към практиката.
    Ако сме още живи до следващия вторник ще разберем какво ще е продължението на нишката.
    За сега ще кажа само – добро начало!

    Небесни висини и морски дълбини


    От няколко месеца неразумната графиня Икария бе надянала новия си чифт криле и се скиташе като белязан атом из висините небесни. Тя се спускаше ниско над галещите гребенчета на вълните океански и плашеше чайките, с пера по-бели и от девствената морска пяна. Забавляваше се като подръпваше нежните крилца на Дъщерите на въздуха (които я гледаха лошо изпод сребристите си перчеми) и се гонеше с буреносните облаци. Така един ден, докато преследваше един заблуден лъч светлина и ох! На дълбоко уважаемото и божествено слънце вече му бе омръзнало от палавините й. Следователно стовари всичката ярост, която може да ври и кипи в едно огромно кълбо изгорели газове. Новите крилца на Икария станаха на пух и прах и тя полетя жално-жално към бездните морски и скалите остри.

    За разлика от своя брат-близнак Икар, тя се бе подготвила за такива ситуации. Няколко минути упорито се опитваше да разпъне парашута, и тъкмо вече се бе примирила, че ще приключи небесния си път пронизана от камъни като зъби на акула, когато той разцъфна над главата й, подобно гигантска гъба.

    Вълните я обляха и тя нежно се остави да бъде пленена от тях.

    Сигурно щяха да я унесат с люлчината си песен и да я запратят на дъното при останалите удавници и мъртви пирати с разкапваща се плът, ако не бе поднесена към брега от чифт нежни, женски ръзе.

    „Я, от кога не съм виждала русалки!”, засмя се Икария. Единственото, което виждаше от неизвестната си спасителка бе парченце бяла рокля,          кичур черна коса и боднато червено цвете.

    Заспа с този образ под клепачите си върху плажа, кадифен като женска кожа след морска баня.

    Когато се свести дълго време оглежда непознатия остров.

    Никога не бе попадала на него по време на скитанията си.

    Ала въпреки това го усещаше странно уютен, почти като роден дом.

    Усмихна се, затананика нестройна мелодия от която пируващите наблизо чайки избягаха с ужасено крякане и затанцува по пясъчната ивица.

    Вървеше и опознаваше новия свят.

    Вълшебството му изтри неприятната мисъл за погубените й криле.

    Миг преди магическия залез да обладае девствената, морска вода Икария мярна женски силует на хоризонта.

    Пръстите на жената в бяла рокля, накичена с ален цвят, се отделиха от вълните, разпръскващи разтопеното злато, и тя се понесе нагоре към висините.

    „Хей, почакай!”, извика Икария след нея, ала от непознатата нямаше и помен.

    Щом се огледа наоколо, тя забеляза до краката си ковчеже.

    Откривател по природа, графинята плесна с ръце и се зае да търси ключалката, както и подръчни материали, за да я разбие.

    Ала то бе отворено за всеки, който пожелаеше да надникне… пълно със скъпоценности.

    Но не както си мислеше жадния пиратски призрак долу в дълбините.

    Вътре нямаше бижута и лъскави камъни.

    Икария се пресегна и докосна навитите на руло пергаменти.

    Разчупи червения печат, настани се удобно до стъкнатия от нея самата огън и се зачете.

    Вселените от думи и образи я плениха, накараха я да се смее, да плаче, да се замисля или просто да се любува.

    Като съвършена симфония – кратки и завършени, без излишни украси и елементи на разхищение.

    Всяка вечер по залез слънце Икария получаваше ново ковчеже и се гмуркаше в дълбините му като ловец на бисери.

    И всяка сутрин пергаментите се стопяваха във въздуха… но споменът за тях оставаше.

    Месец по-късно крилете й отново израснаха, дали от слънцето и вълните, дали от вълшебните думи – никога няма да научим със сигурност.

    Малко преди отново да отлети по своя път тя мярна женския силует над вълните и му помаха с благодарност.

    Думите й отекнаха по струните на вятъра.

    Честит рожден ден, Sky Mender! Макар да твърдите, че с думите не сте първи дружки, бих казала, че резултатът от петминутните ви примирия е по-ефективенотколкото някои тристагодишни мирни договори!

    Радвайте ни по-често!

    69 грама цинизъм от елфическите гори


    Тъй като голяма част от присъствалите на събитието вече изляха мислите и чувствата си в своето лично уеб пространство, реших да действам на принципа „барабар Славена с блогърите”. Съответно да покажа гледката от балкона, на който кацнах, за да наблюдавам дебюта на Марти Ангелов, известен с редица партизански прозвища, дръзката си, нецензурирана реч и…

    С отпечатаните си върху „хубава, незалепваща хартия” думи, 250 страници, 69 парчета от многолика мозайка, инжектирани с цинизъм, страст, възбуда, откровение, клиторни сокове и мъжко мляко, болезнени и разкъсващи емоции, съмнения… с живот.

    „Предпази ме от това, което съм!”

    За първи път мярнах Циничния елф като псевдоним, докато разглеждах статиите в Ентелегентно. Сещам се, че се позачудих с усмивка кой ли се крие под този оксиморон. Дали някое дългокоса и дългоуохо Толкиново създание, или пък невидимия с просто око дребен герой от приказката на Андерсен, кръжащ от розичка на розичка, в които да се приюти за през нощта? Може би по-малко от двете или нещо съвършено различно? В случая това няма значение.

    Първоначално основно се възползвах най-нагло от блога му Cinemaniac, за да запълвам дупките на кино образованието си (доста ценен източник). Знаех, че има и друг блог, но по някаква причина го заобикалях. Може би първото, прочетено от него, което наистина ме грабна и запали беше Вагинален разтвор. (Тук някой случайно попаднал пуритан ще се изнесе възмутено на пръсти, останал с погрешното впечатление, че възхвалявам порнографски жълти излияния.) Е, порното несъмнено е елемент от химията на Cynical Speech, но по мое скромно мнение нещата се простират доста отвъд порнографията и ебането. Представих си като на филм еротичния акт между Микеланджело и Сикстинската капела. В комбинация с разбуждащите първичните ми инстинкти стилни черно-бели фотографии и апетитното, богато слово… определено кукичката ми бе пусната.

    Другото, което ме бодна, беше искреността на изказа. Нямах усещането, че човека от другата страна на екрана ме лъже или че позира чрез мръсни думи, за да се направи на интересен. Все едно четях директно в душевния му дневник – открит, кървав, натурален. Хората сме родени воайори.

    Самият автор се оказа приятен, свеж и непринуден събеседник.

    И съответно очаквах не по-малко приятно, свежо и непринудено представяне на първата книга от (нека!) предстоящата библиография. Не бях и разочарована, Пичът определено разчупи канона на скуката, наречена „литературна вечеринка”. Както в последствие мрънках на половината от присъстващите гости, моето първо представяне преди шест години ми се стори невероятно постно и пенсионерско.  (Тук Гневната съвест ще изръмжи, ще прекоси стаята със самоуверена походка на гигантските си токове, ще сграбчи Егото ми за колието на верига и ще го сръфа в един ъгъл „Я по-скромно! Не те е срам, да си правиш реклама на гърба на другите.”) Онази вечер в Хеликон определено беше специална – фенове, ирландски елемент… всъщност какво толкова преразказвам? Който дошъл – дошъл. Струваше си.

    И макар да бях чела голяма част от публикуваното в блога, да го повторя на хартия беше чувствено удоволствие. Съвсем друго е да можеш да усетиш сгорещените истории върху потните си длани. Аромата на хартия и мастило.

    Друго е. Не е просто клише.

    С две думи, ако още не сте се снабдили с книгата, направете го. Няма да съжалявате.

    На автора какво да му пожелая, което няма да прозвучи тъпо? Той вече има това, което му е нужно за „бъдещите творчески планове.” Може би да запази лекотата на изказа и дълбочината на копаене из човешките мозъчни тунели. Забрави. Няма да кажа нещо умно, така че просто…

    Чакам още истории. И нещичко от комедията за лунатиците, залипсвала ми е.

    P.S. Кофти снимка, но единствената, която имам от откриването.