Крахът на една добра идея



I-ва част – Богата каша от готов, суров опит

II-ра част – За сдуханите сценаристи и екипния принцип

Реших да не пиша за провелия се на 7-ми юни семинар, на който уж трябваше да разглеждаме писането на скеч с използване на фолклора и приказките, част от Семинара по творческо писане за телевизия. Поне не същата вечер, в която се проведе. Трябваше ми известно време, за да може да гледам възможно най-хладно и обективно на ситуацията. Излишният гняв и възмущение разводняват впечатленията и звучат несериозно.

Тръгнах към Журналистическия факултет с добри очаквания. Зададената тема предполагаше, че този път няма да се ограничаваме с общи приказки и мрачни прогнози за това колко е гадно да си сценарист в България. Телевизионен или какъвто и да е. Бях се подготвила да чуя нещо конкретно, с наивния си ум дори очаквах да получим някакви материали по въпроса: като примерен сценарий за скеч, да говорим за формата и за процеса на работа.

Предходният вторник като лектор бе посочена прочутата сценаристка на Стъклен Дом и Под Прикритие – уважаемата Теодора Василева. Но явно ангажиментите на боговете сред БГ сценаристите са я притиснали и тя не успя да присъства. С оглед на факта, че разполагаха с и-мейлите на голяма част от „курсистите” организаторите можеха да си направят труда да им драснат някой ред, че на същата дата занятие няма да има.

Явно са били твърде заети с… организирането на… какво?

Този път пристигнах достатъчно рано, за да осигуря централни места за себе си и за моя колежка от университета. Направи ми впечатление, че присъстващите бяха намалели с около петдесет процента спрямо последното ми посещение. Това трябваше да ме наведе на определени мисли.

Естествено, семинарът започна двайсетина минути след официално обявения час – 19:00. И приключи точно в 21:00. И по-добре, иначе възнамерявах да се изнеса през прозореца.

Големият „плюс” в организацията бе раздаването на билетчета за вход – с обявена тема и личен автограф от Калин Терзийски. Още се чудя какво става с входната такса, която платихме, не ми изглежда да бе особено оползотворена.

След „soundcheck-a” Калин Терзийски ни представи лектора, който трябваше да ни въведе в изкуството на добрия скеч – неговият „брат-близнак”, с който пишели от 15-годишни – Емил Йотовски. Опитаха се да ни дадат обяснение защо, по дяволите, при такъв активен интерес в началото, когато залата буквално се пукаше по шевовете, сега изведнъж половината от желаещите да се учат окапаха.

Видите ли, това било защото в момента те отсявали житото от плявата. В края на курса щели да останат само най-добрите, интелигентните и мотивираните. Тези, които наистина имали желание да се развиват. И догодина, живот и здраве, да направят една работна сесия именно с това „жито”.

Още при тези реплики в сърцето ми се зародиха едни грозни съмнения, породени от скорошен личен опит. Ала наредих на сърцето си да млъкне, лекцията едвам бе започнала.

И естествено, възобновиха се общите приказки от предните два урока, на които бях присъствала. Емо Йотовски небрежно ни обясни, че след тия 40-50 минути нямало да можем да пишем скеч. Чудесно, никой не го очаква, но това не е оправдание за двучасовото му разтягане на локуми. Продуцентите били зли и алчни великани, погръщаши всичко, до което се докосват. Редакторите били дърти и се опитвали да си избият всичките комплекси по талантливите млади сценаристи. В момента, в който започнем работа в някоя телевизия ще ни скъсат нервите и ще ни отровят живота. Липсата на добри актьори проваля всяко добро начинание. Продуцентите са серийни убийци на качествени идеи.

Чудесно, това вече ни го разясниха в най-черните му подробности.

Да имате да ни кажете нещо ново?

Та, в началото, всеки автор на скечове пишел глупости, нека сме подготвени, че няма да напишем нещо гениално още при пръв опит. Не сме и очаквали. И двете с колежката си зададохме почти веднага един и същи въпрос след като г-н Йотовски ни пусна едно от „творенията” си, излъчено в Комиците. Използвайки за основа приказката за Пепеляшка той се бе опитал да осмее безумието на абитуриентските балове и принцесите със селски манталитет и чалга мечти. Ами, не му се бе получило. Както коментира колежката, за да бъде наистина смешно, в основата на идеята трябва да има обрат, а не всичко да се изпляска директно пред зрителя. Общият въпрос, който терзаеше и двете ни, бе „Ако това е най-доброто, което е писал, представяме си първоначалните му опити.”

Скечът за Пепеляшка бе последван от една абсолютно излишна и неводеща до нищо добро дискусия на тема „Следва ли телевизията да възпитава или да забавлява”. Две дами (манталитетът им бе малко като на наивни детски учителки, ала стреляха точно) атакуваха Йотовски с въпроси. „На какво ще научите подрастващото поколение с тези скечове?”, „Какъв е смисъла на всичко това?” Те търсели смисъла във всичко. Една от онези словесни престрелки, в които не се стига до никакъв извод, а общите приказки и патетиката валят на килограм. Кому бе нужно?

В крайна сметка лекторът си призна, че всъщност няма идея какво точно да ни каже за скечовете. Както и че се е надявал просто да ни пусне няколко видео материала за около петдесетина минути и да ги обсъждаме. Завоалирано заяви, че е искал да отбие номера.

Е, добре, уважаеми, но ако наистина нямаш какво да ми кажеш, защо губиш два часа от най-хубавите ми години, които мога да оползотворя много повече, вместо да те гледам как се напъваш да измислиш нещо?

Задаването на конкретни въпроси във втората част на курса също не помогна да научим нещо. Ентусиазираните дами го помолиха да им изясни работния си процес, дали се насочва към определена таргет група при писането си.

Отново увъртане.

„Ми аз в такъв случай трябва да млъкна и да започна да пиша в продължение на двайсетина минути.”

Много умно.

Дори започна жестоко да си противоречи.

В началото на лекцията ни изясни, че всяко телевизионно забавно предаване има определена таргет група. Ако един скеч можел да мине пред БТВ, нямало да мине пред БНТ. И естествено, най-важен е Светия Рейтинг.

И изведнъж се извъртя на 180 градуса, като каза, че за него аудиторията нямала никакво значение. Той въобще не си представял човека, на който разказвал визуалния виц. Телевизионните зрители не го вълнували, те нямали лице, следователно великия хуморист въобще не го било еня какво ще им се хареса.

Доста безумен подход, особено с оглед на факта, че при телевизията нищо друго няма значение, освен гореспоменатия Свети Рейтинг.

Когато възмутените „курсисти” посочиха явното противоречие в думите и изказванията на лектора, Калин Терзийски се включи с характерното си бавно, почти като от американския юг, провлачване. Видите ли, вие трябвало да пишете това, което лично на вас ви се харесвало. Останалите да си таковат таковата (че ще загубим детската аудитория).

Евентуално нататък сте щели да мислите и на коя таргет група да шитнете вашето духовно изпразване.

Добре, по дяволите, ако този принцип може да бъде приложен при художествената литература, то в телевизията е меко казано абсурден. На кого му пука за ония от другата страна на екрана, важното е да си излеем душата. Това ли е формулата на успеха?

И после се чудим защо българската телевизия е в такова плачевно, предпогребално състояние.

От този момент нататък просто отказах да слушам каквото и да е, до мозъка ми достигаше само това „бла-бла-бла, общи приказки, бла-бла-бла.”

Научих ли нещо от този курс?

Да.

Научих, че ми е писнало.

От хора, които нищо не разбират, действат на принципа на пробата и грешката, ала после имат нахалството да си въобразят, че може да ти преподават.

От лаици с претенции.

На финала какво получихме? „Сега, мили момчета и момичета, вярно, че основно си говорим за ланския сняг, ама ви обещаваме, че догодина, на работната сесия, ще бъде много интересно и полезно. Ама само за най-мотивираните, тия, които имат нервите да ни изслушат глупостите до край.”

Когато миналата есен започнах да уча кинодраматургия, един от курсовете, които записах бе дисциплината с гръмко название „Писане на сценарий на екипен принцип за ситком, ежедневен сериал и едночасов сериал”. Преподавателят ни – Георги Иванов – бе един от създателите на Забранена любов, по-късно преминал към другата перла на българския сериал – Стъклен дом. Наивна и лековерна, помислих, че ако не друго, ще науча много за занаята от въпросния сценарист. Е, да, но Съдбата си имаше други планове. Цял семестър Великият Г-н Иванов не прояви грам инициатива или желание да ни преподаде каквото и да е. „Аз не мога да ви науча как да пишете, има си книги, гледайте филми.” „Този диалог, който си написала, е много оригинален, но не си улучила формата, а в този формат няма да ти го приемат никога.”

Мислите че ни предостави списък с препоръчителна литература? Мислите, че ни показа мостри с необходимия формат? Мислите че ни показа как да оформим проекта си, за да кандидастваме с него пред съответната филмова компания?

Помислите пак.

Ако отговорът ви е „да”, по-наивни сте и от мен.

Даде ни една презентация на проекта за Стъклен дом (едва в последния момент), една таблица с деветте типични персонажа за ситком. И толкова.

Говорихме си празни приказки, а ако случайно се насочехме към него с конкретни въпроси и ясни искания, се започваше една демонстрация на тема „Как да увъртаме и да не казваме нищо съществено.” През по-голямата част от времето, наместо да се занимаваме с развитие на персонажа или структура на сериала, ние обсъждахме Стъклен дом и заплатата на Елена Петрова. Не отговаряше на и-мейлите ни, хилеше ни се нагло и упорито ни подканваше да се скараме помежду си.

Защото при всеки екип задължително се стигало до кавга.

А все пак бяхме осем жени и милият ни преподавател предчувстваше с перверзно удоволствие бъдещия catfight.

В края на курса с лицемерен ентусиазъм ни заяви, че следващия семестър щяло да е по-добре. Щели сме да правим конкретни неща, да пишем диалози и епизоди. Куп глупости. Вече бях изгубила вяра и нямах желание да губя и времето си с глупости. Отказах да запиша въпросната дисциплина през следващия семестър.

И с право.

Г-н Сценаристът така и не се появи на нито едно занятие.

Та, този семинар за творческо писане е абсолютно същата история – много обещания, много високопарни речи и нищо съществено.

Това е лична позиция и ако желаете, може да ме опровергаете (с конкретни факти и твърдения, не с безсмислен хейт). Ако мислите, че може да научите нещо от въпросните светила – вървете.

Единствено бих искала да посъветвам пишещите братя и сестри да не си губят времето и парите по подобни безсмислени инициативи. Цената на една лекция е пет лева, но дори тази нищожна сума може да бъде вложени по-разумно.

По-добре вкарайте тези средства в закупуване на книги от автори, които наистина знаят за какво говорят. Гаранция, че инвестицията ще ви се върне. Като за начало:

  • Syd Field – Screenplay: The foundations of screenwriting;
  • Robert McKee – Story;
  • Това е само увертюра, по-нататък, хм, „за да отсеем плявата от житото”, продължете да търсите автори и книги в областта, в която сте се насочили. Била тя разследваща, телевизионна журналистика, писане на скечове или забавни предавания, или пък писане на сериали.

    Голяма част от заглавията могат да се намерят и онлайн.

    Покрай предходните ми публикации за този семинар, получих и линк за един доста интересен сайт – http://scenarist-bg.com/, на който могат да бъдат разгледани примерни сценарии и да се обменят идеи.

    След като се е видяло, че няма кой да ни научи на нещо, ще се наложи сами да се образоваме.

    Тъжно, но факт.

    Нищо ново под слънцето.

    Свещи


    Играеше си със запалката, когато излязох на терасата.
    Беше странно същество, както го определяха повечето от познатите ни. Откакто го познавах носеше един и същ черен костюм, който му бе твърде голям. В сравнение с чорлавата му коса кое да е свраче гнездо изглеждаше като дизайнерски апартамент за птици.
    Имаше невероятни пронизващи очи, силно наподобяващи лазери. Щяха да привличат вниманието и да съблазняват, ако не бе безумния му поглед и почти постоянно залепената клоунска усмивка на лицето.
    Не ме бе страх от него… все още.
    Никой не изпитваше какъвто и да е ужас при вида му, само леко презрение.
    Безобидният палячо, който да ги забавлява със своята ексцентричност и маниашкия си смях по време на купони.
    Държеше се прекалено приветливо, почти до точка на сервилност, и бе измислил прякор за всеки около себе си. Мен наричаше Луничка. В началото мислех, че е заради дребните, досадни петънца, изпъстрили бледата ми кожа.
    В последствие ми каза, че ме възприема като сребристо новолуние – едвам загатнат сърп в кадифения мрак на небето.
    Изсмях му се.
    – Човече, престани. Излагаш се. Кой, по дяволите, говори по този начин? Защо толкова държиш да станеш за посмешище?
    Той премига с ококорените си очи и ми се усмихна както винаги: наполовина дете, наполовина шут и една есенция лудост.
    – А как трябва да говоря? Научи ме.
    В такива моменти обикновено му пусках по една снизходителна усмивка и се отдалечавах, за да си взема питие.
    От друга страна, никой не бе по-добър от него в областта на пироефектите. Вероятно защото целият му съзнателен живот се въртеше около огъня.
    Възвеличаваше огъня във всичките му форми и проявления. Изпадаше в екстаз при вида на фойерверки. Ръцете му бяха покрити с белези от леките изгаряния, които си причиняваше, докато си играеше с кибрит или запалка.
    Вероятно за това бяха постоянно покрити от черните ръкави на сакото му.
    Докато го наблюдавах как подрежда дребните, кръгли, ароматни свещи на балкона, внезапно ми хрумна, че в него има повече отколкото показва.
    И кой знае защо това ми донесе лека тревога.
    Не обичам да изпадам в състояние на параноя, ала за пръв път се запитах до колко е естествен и до колко цялото това поведение на симпатичен луд не прикрива нещо друго.
    Нещо друго, но какво?
    Чак когато запалих цигара той ме забеляза и размаха отривисто дясната си ръка.
    – Луничке, добър вечер!
    Усмихнах се насила и го доближих. Той вдиша дима от цигарата ми – обичайният черешов тютюн.
    – Никога няма да спреш да ме възхищаваш с добрия си вкус. – Отпра една класическа усмивка и разкри кривите си, бели зъби. Беше такава карикатура, че чак ми стана мило за него. Не достатъчно, за да изпитам желание да го опозная.
    По-скоро онова усещане за топлота както когато внезапно някое непознато дете в парка ти поднесе цвете.
    Само дето в случая не беше цвете, а малка свещичка в стъклена, синя поставка.
    Поднесе ми я на колене.
    Усещането за параноя отново се надигна от дълбините на стомаха ми.
    – Вземи я, специално за тебе е. Виж, мирише на черешка.
    – О… вярно… благодаря, че си се сетил. – присвих вежди. Лятната нощ беше адска, горещината мачкаше като див звяр, ала въпреки това усетих как ме полазиха ледени мравки.
    – Това е нищо, Луничке. Няма нищо, което не бих подпалил заради тебе.
    – Хайде да не се увличаме. – Притеснението се впи като игла във вената ми.
    – Ама ти не разбираш ли? – Лудостта лумна като син пламък в огромните му очи. – Само ми кажи и ще подпаля целия град в твоя чест. Ако някой те притеснява, само кажи и ще му спретна такова шоу, че няма да се осъзнае от къде му е дошло. Ако пък желаеш, ще се самозапаля.
    Ръката ми трепна и едвам не изпуснах свещта – така старателно подбирания от него подарък.
    Усмихнах се още веднъж, кимнах учтиво и побързах да се прибера, с още димящата цигара в ръката си.
    Иначе нямаше да мога да овладея паниката си. Огледах празнуващите и смеещи се около мен.
    Колкото и да бях притеснена, съзнавах, че никой от тях няма да възприеме думите ми насериозно.
    Дори да ги бе чул от него.
    Та той бе клоуна на вечерта.
    Клоуните убиват единствено във филмите на ужасите и в романите на Кинг.
    Не може комичния елемент да е извора на злото.
    ***
    Междувременно никой не забеляза как Пироманиакът се притаи в най-тъмния ъгъл на балкона. Не беше сам.
    Един мъж, чието лице не се виждаше ясно, му правеше компания. В сенките контрастираше единствено вратовръзката му на огнени лисици.
    – Захапа ли?
    – Захапа? – ухили се Пироманиака. – Започнаха да я тресат нервите. Какво ще кажеш, не съм ли добър?
    – Продължавай все в същия дух. В момента дописвам сценария и естествените й реакции ще са ми много ценни.

    Дамата и гарванът


    Залезът току-що бе прибрал и последното парцалче зарево от надгробните камъни. Нощта се спускаше със скоростта на граблива птица към плячката си и безжалостно посичаше цветовете на деня. Въздухът захладняваше, вятърът се оглеждаше за оголена кожа, която да захапе. Всичко това обаче не правеше никакво впечатление на младата дама, разхождаща се между гробовете. Бе толкова елегантна и зловеща, колкото може да бъде една дама с черна „много готик” рокля, дълги сатенени ръкавици без пръсти и колие от бели перли. Гримът й бе съвършен, прическата – почти толкова, ако изключим няколко немирни кичура, визията й – почти безупречна.

    Почти е ключовата дума.

    Белегът от нож, спускащ се от шията до пъпа, старателно разкрит от дълбокото й деколте, определено разваляше картинката.

    Една черна птица с лъскави пера долетя до нея, кацна върху една от рушащите се плочи и изграка като вокалист от треторазрядна black/death/whatever метъл група.

    –       Как я карате, мадам? Все така свежа, а?

    –       Какъв късметлия си, че не мога да те пипна дори. Хубава яхиня щеше да стане от теб, пиле проклето.

    –       Нещо сме кисели, а? Да не би призракът от съседното гробище да ти слага рога с оная вампирка от Трънливия замък?

    –       Не, но ако едно много любопитно пиле не спре да си вре човката, където не й е работа, може да направя мили очички на оня канибал, мотаещ се наоколо. Вярно, че не си хомо сапиенс, ама все ще свършиш работа.

    –       Каква злоба само! – изграка птицата и изтрака с клюн. – Все съм си мислел, че женските като умрат стават по-мили. А то почти всички призрачки, с които съм говорил страдат от хроничен ПМС.

    –       Драги ми Рейви – дамата почука по камъка, на който бе кацнал гарвана с един от идеално оформените си нокти. Част от тях бяха унищожени завинаги. Бе ги изгубила, докато дереше убиеца си в предсмъртни хрипове. – Защо не се пробваш да стоиш на това гробище минимум век? А какво ще кажеш за четиристотин години? Все едни и същи призраци, едни и същи физиономии, едни и същи малоумници, които ходят по гробищата да търсят кой знае какво? А да те видим в какво настроение ще си тогава.

    –       Стига се цупи, де, хубавице. Един гарван трябва да може да се шегува с околните и със себе си. Така по-леко приемаш факта, че си абсолютно избледняващ символ.

    –       Ха, избледняващ! Я виж какви хубави лъскави пера имаш? А аз съм напълно ефирна, пръстите ми минават през всичко, че даже не мога да изляза извън рамките на това селско гробище. – Дамата присви злобно устните си.

    –       Ами толкова ме експлоатират, че не се трае. – Веднъж започнала птицата не можеше да спре с тирадата си. – Правят някой глупав филм за тийнейджърка, на която й текат лигите по някой смешен вампир – задължително включват гарван в пейзажа. Почти всеки псевдо-готически художник рисува гарвани, обикновено в компанията на гаджета като тебе. Слагат ме по уеб-сайтове, албуми и какво ли не. От това не се ли чувстваш като ходещо… пардон, летящо клише. Онзи ден някакви заблудени хлапета с неопределен пол ме хванаха. За пръв път виждали гарван на живо. Смешковци! Стискаха ме все едно съм им гумена играчка. Какво очакват? Да ми намерят копчето и като го натиснат да им изгракам Nevermore? Изобщо не трябваше да се вясвам на прозореца на По. А защо навсякъде където има трупове има и гарвани? Безочие.

    –       Хайде, хайде, не се прави на невинен. – извъртя очи готик девойката. – Само не ми обяснявай, че гарваните сте едни такива невинни птички, дето и на мравката правят път. Поклети мършояди. Ако не ми бяха открили тялото, един твой братовчед аха-аха да ми изкълве окото.

    –       Е, не се ли дразниш от това колко се изтъркахме?

    –       Не. Просто умирам от скука.

    Докато се разхождаше след един карнавал, отдаваща се на чаровен флирт със симпатичен тип, комуто половината от лицето бе закрита от стилна бяла маска, той я придърпа настрани в една от алеите. След като я разпори като шаран по Никулден, той я остави да кърви, просната на пътя, съвсем нееститечски. Следващото, което помнеше след като се събуди бе че в момента, в който се опита да мине през главната порта на гробището обратно към имението, сякаш нещо я блъсна назад.

    Като невидима преграда.

    От тогава бродеше, обикаляше и всяваше смут в околностите.

    Така и не разбра какво се случи с убиеца й.

    Нито пък който и да е й даде разумно обяснение защо по дяволите призракът й продължава да се скита на едно и също място.

    Ако имаше вени, които да пререже би се самоубила, ала бе лишена и от това удоволствие.

    Не бе сигурна колко време бе стояла на самотното гробище, по което от време на време се мяркаше някой заблуден призрак.

    Но определено й се струваше половин хилядолетие.

    –       И твоята не е лесна.

    –       Ха, благодаря за признанието. Но не ме спасява от скуката.

    –       Да ти докарам едни тийнейджъри бъдещи некрофили? От вчера се мотаят наоколо и доста ме дразнят. Добре ще ти дойдат.

    –       Банално. – изпухтя дамата. После се усмихна снизходително. – Ала благодаря за предложението. Поне да не излизам от форма.

    –       Правилно казано.

    Гарванът отлетя, а дамата се зае да сваля маската си, за да покаже истинското си лице пред заблудените туристи.

    Photo: Imagine FX

    Дъга над кладата



    Summer nights are colder now
    They’ve taken down the fair
    And all the lights have died somehow
    Or were they ever there

    No sighs or mysteries
    She lay golden in the sun
    No broken harmonies
    But I’ve lost my way
    She had rainbow eyes

    Rainbow – Rainbow Eyes

    Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

    Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

    Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

    Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

    Хапех мълчаливо устни.

    Знам, че той би искал да е така.

    Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

    Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

    Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

    Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

    Знаех всичко това…

    … и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

    Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

    И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

    Готов всеки момент да избухне.

    Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

    Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

    Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

    Не плачех.

    Не можех и да заплача.

    И в това бе най-голямата трагедия.

    ***

    От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

    Психолозите биха казали, че е от шока.

    Приятелите му ме гледат с презрение.

    Да вървят по дяволите.

    Проклети хипари.

    Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

    Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

    –       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

    Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

    Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

    –       Сърцето му… просто е спряло.

    На двайсет и две години?

    Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

    Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

    Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

    Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

    А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

    Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

    Че не го разбирах.

    А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

    Че бях безразлична към вчерашния ден.

    Че бе преминал през живота ми напразно.

    ***

    Не помнех да е имало по-студено лято.

    През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

    Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

    Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

    Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

    Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

    Той никога не е искал сълзите ми.

    Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

    А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

    Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

    Не.

    А те ме смятаха за коравосърдечна.

    Че не ми пука.

    Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

    И защо ми е така празно?

    Търся следа от емоция, но не намирам такава.

    Защо?

    Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

    Дали наистина го бях пренебрегвала?

    Беше ли нещастен с мен?

    Общували ли сме някога искрено, извън секса?

    С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

    А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

    С прости думи и без поетични алюзии.

    И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

    И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

    А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

    Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

    Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

    Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

    Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

    Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

    Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

    Най-вече аз.

    Затова и не желаех да говоря.

    Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

    Мразете ме колкото пожелаете.

    ***

    Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

    Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

    А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

    Не гледах към кладата.

    А към небето.

    „Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

    Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

    Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

    Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

    Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

    Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

    Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

    Повече не ги видях.

    Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

    Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

    Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

    Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

    Усмихнах се.

    Странно е, но не помня цвета на очите му.

    Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

    Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

    Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

    Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

    В далечината проблясваха само удавени пламъци.

    Беше ли съществувал изобщо?

    Ах, тези кино клишета! – III-та част


     


    VI. Тъмни-улички-и-зли-конспирации-плюс-беззащитни-мацки, a.k.a трилър

     – Подобно на филмите на ужасите, често в класическия трилър действието се върти около един женски персонаж. Разликата е че при трилъра се набляга предимно на психологическия ужас и фобиите на героинята, отколкото на кръвта, червата и сипещите се по пода вътрешности на изпозакланите й приятели.

    – Героинята и тук често е глуповата и неориентирана, основно мига на парцали и демонстрира това колко много я е шубе от гадината, оставяща й кофти телефонни съобщения и пращаща гадни подаръчета, чрез широко отворени очи и учестено дишане.

    – Полицаите задължително не й вярват. Всъщност в повечето други филм полицаите на никого не вярват, отнасят се със скептицизъм и цинизъм спрямо проблемите на нещастните граждани. Е как иначе, защо да се морят да вършат работа, като могат преспокойно да нагъват кафе с понички, докато имитират писане на доклади? Казват с добродушна (а понякога не чак толкова) усмивка на нашето момиче, че си внушава, че е параноичка, че има нужда от почивка.

    – Единствено най-умният и най-подценявания детектив решава, че в историята на уплашената до смърт мома има нещо повече от нерационални страхове. Колегите му го смятат за загубеняк, ала той всъщност е Шерлок Холмс под прикритие. Започва да обикаля навсякъде с госпожицата, придружава я по време на разпити на свидетели, даже предлага да спи на пост пред вратата й/на дивана. Тя, естествено, бидейки мило и възпитано момиче, не може да остави верния рицар да се мъчи, и му предлага да сподели постелята й.

    – Готиният пич стои плътно и неотлъчно до героинята, има време даже да й разправи цялата си лична драма и за това как някоя си там го е зарязала. В момента, в който се отдели за повече от половин час от момичето, дебнещата я гад решава да атакува. Все пак трябва да има една сцена с меле, в която полицаят се завръща (ходил е я да си вземе четка за зъби, я за да представи хипер-гига-улта веществените доказателства на шефа на участъка) и отървава кървясалата от борба героиня.

    – В случаите когато героинята е умна, надарена с логична мисъл и не се предава автоматично на паниката, тя прави грешки от емоционален характер. Влюбва се в някой детектив-закрилник, който се оказва в последствие, че е именно гадния й преследвач. Ако е полицайка/таен агент, прикрива веществени доказателства, за да оневини главен заподозрян, по който е хлътнала. Най-често любовникът й си има скрита самоличност/тъмна страна, за която тя не подозира.

    – Серийният убиец се оказва този, който най-малко очакваме. Симпатичният комичен елемент, детективът-рицар (за разочарование на типичната фенка на ром-кома), най-добрият му приятел, който през цялото време е бил в течение на случая. Редовно показва истинското си лице на мадамата, когато тя вече си е отдъхнала с облекчение, че кошмарът е свършил. Двамата се оттеглят на щастлива почивка в някоя отдалечена от цивилизацията зона, та да не може никой да чуе писъците й, докато се отдава на удоволствието да я изтезава. Докато я преследва из някоя къща най-подробно й обяснява какви подли машинации е извършил, за да се добере до нея и да спечели доверието й.

    – Класика е преследването из затъмнена къща. Тя се крие по ъглите и бяга като подплашена котка, той си ходи с нормала крачка и й се обяснява като на свещеник, арогантно уверен, че няма да му се изплъзне.

    – В края на филма или мацката по някакво чудо успява да се справи с изрода, или е спасена от този, който най-малко очаква – скептичния тип от полицейския участък, който в началото й се е присмял, най-големия й враг и опонент и т.н.

    – Често срещан персонаж в трилърите е и този на фаталната жена, която никой не подозира и всички смятат за ангелче, докато тя крои зловещи машинации и преследва целите си, загърбила всичко човешко. Тя манипулира околните с чар, невинност и секс сцени. Такъв персонаж задължително трябва да се разголи и да изчука минимум един от мъжете във филми. Коронният й номер е докато язди някоя от жертвите си с насочени към камерата цици да извади от някъде касапски нож, с който да го направи на салата. Често е приятелка на главната, нищо неподозираща героиня, която й споделя и майчиното си мляко. Винаги има един персонаж, който я подозира и иска да докаже каква зла кучка е, но доказателствата винаги липсват.

    – Стана често срещан похвата, в който самият главен герой страда от шизофрения. В края на филма се събужда ужасен, за да установи, че всички отвратителни убийства са всъщност негово дело, извършено от тъмната му страна.

    – В политическите/военни трилъри много често цялото правителство, заедно с ФБР, ЦРУ и всичките им подзвена се опитват особено старателно да прикрият някоя гнусна привичка на президента, или друго висшестоящо лице. Най-често нещо свързано със секс, насилие, или и двете взети заедно. Главният герой – смел, честен и доблестен, понякога циничен и разочарован – стига до дъното на цялата конспирация. Накрая разбира, че всички около него го лъжат и манипулират, включително и бившия му ментор и най-добър приятел. Той се оказва сам срещу системата, като всички го убеждават да си мълчи, защото много го ценят. Обаче като не разбира от дума, посягат на живота му.

    – Убийствата най-често се извършват с хладно оръжие или друга екзотика, докато огнестрелните оръжия и пуцаницата са запазена марка за екшъна и военните филми (не броим азиатските такива, те са съвсем друга бира).

     VII. Батални-сцени-горди-фигури-и-развети-от-вятъра-коси, a.k.a исторически епос

     – Учудващо е как в бюджетите на подобни филми се наливат пари, стигнали за прехраната на малка африканска държава, а в същото време създателите им не са си направили елементарния труд да отидат до местната библиотека и да попрочетата малко материали по въпроса. Или да пуснат един прост research в Google, та да не правят нелепи грешки. Но тъй като считат, че правят филм с таргет група – масовия зрител, отишъл да погледа кръв и специални ефекти и зрителката, отишла да оплакне морно око в голите кълки на Брад Пит или който там си харесва – не е нужно да стигат до буквализми и да се престарават със спазването на исторически факти. Вярно, разните му там маниаци на тема история, митология и архитектура ще се разбучат като пчели в кошер. Но нали бокс офисът е разбит и приходите течат в касичката, какво значение има останалото? Твърде е възможно продуцентите/режисьорите/сценаристите да са достатъчно умни и да са наясно с фактите зад филма, но да са решили, че историята в натуралния й вид няма да бъде достатъчно съблазнителна. Така че няма да е лошо да бъдат поизменени, от артистични съображения.

    – В повечето случаи имаме класическа фабула. Ярък конфликт, силен, обветрен от много битки герой, с тежък поглед и още по-тежка дума, държащ на чест, достойнство, родина. Или просто достатъчно амбициозен и надминал времето си. Или млад сополанко, мислещ, че морето му е до колене и че всичко, което хвърчи се яде.

    – Конфликтът задължително е с някоя подла и коварна твар – хитър и лукав антагонист, непритежаващ и наполовина от физическата сила и достойнствата на протагониста. За сметка на това природата му е дарила остър ум, съобразителност, афинитет към добрата интрига, както и нужната жестокост и безскрупулност.

    – Женски персонажи, ако има такива, са основно с разкрасителна функция и предназначението им е да разсейват нашият от заветната му цел. Или пък е подла интригантка в съюз със злодея. И как така всичките мадами от всичките исторически епоси, независимо от периода, в който се намират, изглеждат така все едно току-що са излезли от козметичния салон? Най ми е любимо когато правят филм за Средновековието и изтипосат някоя принцеса с идеално бели и равни зъби, по-бели от усмивката на нег… ъъъ, афро-американец в тъмна нощ.

    – Ако имаме някаква проява на характер у жена то тя задължително се бунтува срещу баща си, който я ограничава. Най-големият й проблем е носенето на корсета и тайно си мечтае за приключения. В момента в който мечтата й се сбъдне изпада до положението на дама в беда. Нашичкият съответо трябва да я отървава непрекъснато, когато сама се вкара в някоя беля.

    – Понякога режисьорът решава да й даде малко по-голямо участие в битката като й даде да постреля с лък. Което поне е логично, повечето от тези крехки красавици ще получат херния, само ако повдигнат меч с всички сили с двете си ръце.

    – Място на развитие на действието: Древна Гърция, Рим, Египет, мрачното Средновековие, Европа по време на кръстоносните походи. Не разбирам достатъчно от архитектура, за да ги упрекна в неумение по пресъздаване на декорите на античните градове. Но още сънувам кошмари като се сетя за статуята на Аполон в Троя.

    – Винаги преди решителната битка главнокомандващия дръпва една внушителна реч за нахъсване на смелите, кръвожадни войни. Произнесена със завидна, кънтяща патетика, като междувременно камерата се насочва към обветрените, мъжествени лица в крупен план. Често (както в един мой „любим” епос, удобно вдъхновен от гръцката митология) речта бъка от лицемерие и обяснява на войниците как ще постигнат безсмъртие като измрат подобно на мухи.

    – Баталните сцени са представени по бляскав и красив начин, при смъртта на храбрите войни зрителят изпитва точно толкова съчувствие колкото при потрошаването на колите и косвените жертви – неодушевени предмети – при автогонките в екшъните. Реалността на една битка – с всичката й кръв, кал и тежки писъци на ранени и умиращи вероятно биха били твърде стряскащи за публиката. Ако даден режисьор прояви смелостта да покаже една идея повече реализъм бива скастрен от продуцентите, сцените се изтриват и се нанасят дребни козметични промени. В краен случай може да излязат на ДВД, в нецензурирана версия.

    – Ако нашият герой се крие от врага, задължително се намира някое просто селско семейство, което да го прибере в мазето си. Хората, въпреки мишата си природа, липсата си на образование и страха от властта, успяват да различат доброто от злото и дори под страх от мъчения, не го издават.

    – Филмът трябва задължително да приключи с мощна битка – кулминация на конфликта между Добрия и Лошия – в който съспенсът трябва да нарасне до връхната си точка. Най-често това е станало след Голямата Битка. Ситуацията трябва да виси на косъм, нашият аха-аха да бъде грубо заклан от врага. Обаче справедливостта възтържествува и с последни сили в изтерзания си мускулест торс нанася решителен удар върху злата гад. Насъбралата се тълпа посреща смъртта с бурни възгласи и хвърляне на шапки. Нашият придърпва мадамата (ако има такава и е оцеляла до края), за да се намляскат под бурното ръкопляскане.

    – Тук-таме се явява по някой и друг комичен елемент – дебел поп, селски идиот. Понякога са по-забавни и симпатични на зрителя от мълчаливия, силен войн.

    VIII. Мамо-виж-аз-летя-и-стрелям-с-поглед, a.k.a филми за супер герои

     – Меката на клишетата! Няма филми по-благодатна почва за стереотипни ситуации, герои и похвати от тях, защото повечето са правени по формула. Добре работеща формула, щом още успяват да изкарат някоя боклукчава продукция.

    – Вероятно това е нещо, което човек трябва да казва със срам и с половин уста, като свое виновно удоволствие, вероятно ще си кажете, че това е пълна простотия, но… много харесвам комикси, Marvel и техните супергерои и злодеи. Визирам най-вече анимационните им сериали, Spiderman, X-Men, Hulk. Основно спомен от ученическите години, все още си ги превъртам с умиление по youtube. Наистина са готини, при все, че анимацията в тях е морално остаряла. В Spiderman абсолютно всичките му противници изглеждат зловещо и сграбчват вниманието. А Човекът паяк също не звучи тъпо, показано е и хапливото му чувство за хумор. От друга страна филмите по сериалчето и комиксите са… меко казано, боза. Как е възможно образите от една деведесетарска (може и по-ранна да е) анимация да изглеждат по-убедителни от тези във филм, ползващ се с предимствата на развитата техника? Явно е възможно. Вероятно ако изключим Жокера и Пингвина от Батман, всички останали филмови злодеи ми изглеждат като някакви карикатурни отрепки. Смешни и нелепи са и единственото, което предизвикват са… прозявки. Особено пък жалките опити на Джоел Шумахер в третата и четвърта част на филма за Човека прилеп.

    – Героят е много нещастен и много е страдал. Или е типичен зубър от тийнейджърските филми, или родителите му са го запратили на някоя непозната планета от ранна детска възраст, или трябва да се пази от избухване, да не стане на грозно, зелено чудовище.

    – През целият филм никой не се досеща за тайната самоличност на героя или не таи поне слабо подозрение. Още ми е хикс колко са заблудени/бавно развиващи се/откровено слепи приятелите и обкръжените на Супермен, та не правят очеизвадната връзка с Кларк Кент. Тези пусти зубърски очила, тип лупа, какво разсейващо действие имат само.

    – Героят задължително носи костюм с емблема, правен от него самия. Много талант, много нещо – бие се, лети, стреля с поглед, подпалва неща с мисъл, шие с бод зад игла.

    – Нашият е бил облъчен от силите на Злото да се присъедини към тях. Обяснява му се колко по-могъщ би могъл да бъде, ако спре да се прави на герой в идиотски костюм и да се мъчи да помага на хората, срещу което не получава и едно мерси. Героят аха-аха да се поддаде, но после рязко се връща към ролята си на защитник на слабите и неоправданите.

    – Заниманията в свободното му време доста често се явяват като препъникамък за личността му в ежедневието. Момичетата му се сърдят, че не ги е извел на вечеря, вместо да ходи да спасява някоя бабка или целия град от атомна експлозия. Трябва да постоянно да измисля оправдания и да лъже всички около себе си. Като повечето пъти въпросните оправдания са толкова съшити с бели конци, че чак яд те хваща колко са недосетливи.

    Гаджето на героя е задължително от породата истерична пача, която трябва да бъде спасявана постоянно, основно от самата себе си. То не бе падане от високи сгради, не бе отвличане от злите мутанти, или пък шматкане точно там, където не й е работата. В същото време ако случайно е била затрупана от останките на горяща сграда, е успяла да припадне на такова място, че да може супергероят да дойде и да я измъкне.

    Героинята таи увлечение по мистериозния тип с маската, ама в крайна сметка решава, че смотаният й най-добър приятел, е мъжа на живота й.

    Най-честото оправдание на героя затова, че лъже като дърт циганин е че иска да предпази тези, които обича.

    Има някой откровен заядливец сред персонажите, изпълнен с безкрайно подозрение към супергероя, въпреки всичките му добри дела и благородни постъпкки. Мечтае си да го разобличи и всячески се опитва да му попречи.

    – Класическа сцена: героят лети, гушнал напиканата от ужас мадама на фона на залеза;

    – Друга класическа сцена: Героят стои на покрива на някой небостъргач, наблюдава нощния град и размищлява мълчаливо.

    – Антагонистите имат същото качество като серийните убийци от тийн хорърите – никога не си се отървал напълно от тях. Героят, въпреки цялата му сила, ум и способности, никога не изличава гадовете докрай. Задължително изпълзяват в някой от сикуълите, за да му пуснат нелепата си, карикатурна псевдо-зловеща усмивка „Помниш ли ме, бе, балък?”

    – И как нито един път героят не отива на купон, светско събитие, пресконференция и други подобни, без въпросната да бъде саботирана от гадния злодей. И точно тогава нашето момче да вземе да изчезне, супергероят да изпълзи от нищото. Ежедневната му самоличност пък се завръща при приключването на цялата тупаница. Питах ли вече защо никой не се усъмнява в него?

    За днес – толкова здравословен хейт. Утре или в други ден може да се насладите на брилятното ми остроумие при нищенето на филмите за екзистенциалните кризи, комедиите и темата за малкото момиче в големия град.

     Благодаря за вниманието.

    Фрагменти: I wanna be your dog


    Умората постепенно затегна каиша около врата ми. Прешлените пукаха от умора, а пред очите ми се завихряше умалено торнадо от черен вятър. Постепенно бях старателно обгърнат от мрака и всмукан в сърцето на бурята.

    Или на съня.

    Не бе обичайното леко потапяне в лебедова перушина.

    По-скоро наподобяваше рязък скок в огромно море от лепкав катран. Задавих се, а плътната тежка материя обви тялото ми и го приюти в ръцете си с разкривени пръсти. Гадеше ми се от миризмата, исках да изпълзя от грозното, завличащо ме на дъното си блато.

    Но не можех.

    Крайниците ми бяха парализирани и лепнещи.

    Потопих се напълно и повърхността остана далеч над главата ми.

    Чудовището примлясна и ме запрати в дълбокото, изчегъртвайки и малкото останал кислород в белите ми дробове.

    Не можех да се преборя с катранения звяр, затова просто отпуснах всички мускули, които още ми служеха.

    Зачаках смъртта с отворени очи.

    И като всеки път когато съм се приготвял психически, че си отивам, Крупието, чиято усмивка на побъркан клоун бе застинала подобно на маска, ми раздаде нови карти.

    Строполих се тежко върху пясъчна дюна, в сърцето на пустошта, там където вихрушките гонеха умиращите от жажда пътници. Пясъкът бе не по-малко черен, а вятърът ме брулеше немилостиво в лицето. Ръцете и краката ми се освободиха от лепкавите струи, ала за известно време не можех дори да ги размърдам леко.

    Свих се върху тъмната, безплодна земя и присвих очи.

    Нещо вътре в мен се гърчеше – истински ранен гущер, който се опитваше да прегризе опашката си.

    А песъчинките се забиваха немилостиво в кожата ми и стържеха по нея като с шкурка.

    Тъкмо се питах кое по-лошо: Смъртта или да се луташ сред фрагменти от измислена реалност без представа илюзия ли е или истина. Съзнанието ми бе смазано от умора.

    Мечтаех само за малко почивка.

    И тогава чух познат глас да ме вика сред дюните.

    От дете не го бях чувал и вече мислех, че е забравен.

    „Белегът забравя ли се, малък?”, хилеше ми се вятъра, придобил човешки образ, и заби коварния си юмрук в беззащитното ми лице.

    Стиснах устни до кръв, впих нокти в кожата на дланите си и се изправих с усилие. Отворих очи, доколкото ми го позволяваха обстрелващите песъчинки и я съзрях през пясъчната буря.

    По-точно силуета й.

    Лунносребърно пламъче и черна рокля, приличаща на хищна орхидея.

    Така близо и така далече.

    Сърцето ми потъна нейде в катрана, разумът ми отказа да работи, инстинкта ми за самосъхранение замлъкна все едно му бяха резнали езика.

    Само мускулите ми ме придвижваха напред, към размазания й образ.

    Нищо друго нямаше значение.

    Само да мога да достигна, да го докосна, да се уверя, че не е илюзия.

    Че не полудявам.

    Че халюцинациите няма да ме довършат, така както бяха сторили с…

    Колкото повече се движа напред, толкова по-леко става, сякаш бурята е изгубила силата си и се разтваря пред мен, за да ми стори път.

    Крачките ми бяха все по-леки, пред очите ми силуетът придобиваше очертания.

    Вървях към миналото, хвърлящо към смутения ми поглед парченце по парченце, за да го сглобя и реставрирам.

    Фрагментите се залепваха един за друг, а образът й… вече виждах луничките по лицето й и злокобния блясък на сивите й очи.

    Вече можех да протегна ръка и да я докосна, когато помежду ни избухна бяла светкавица.

    Щрак!

    И светът отново се измени.

    Отново се озоваха в старата мансарда.

    Но не в сегашния й, реставриран вариант.

    Пак бях на шестнайсет, а разтреперените ми пръсти отчаяни стискаха писалката върху белия лист.

    Движенията ми бяха забавени, все едно бях пиян.

    Част от мен се бе отделила и ме наблюдаваше отстрани – блед хлапак с прегърбени рамене и прехапани устни, който с ужас наблюдава как от върха на писалката се отделя една тежка, черна капка.

    Тя набъбва, налива се, плъзга се по ръба на писеца и закачливо се отпуска надолу.

    Пада върху листа като тежък плод и се разплисква по снежната хартия.

    Момчето, което бях си пое дъх с болка, очите му се навлажниха, а ръката му се разтресе в конвулсии. Не можеше да ги овладее.

    Не виждаше нищо друго, освен размазаното, мастилено петно, осквернило стройните, калиграфски изписани букви и бялото поле.

    „Тя не трябва да разбере!”

    А аз нищо не можех да направя за него.

    Мен дори ме нямаше там, наблюдавах този момент от миналото и… въпреки че ми бе върната свободата на движението, бях безпомощен.

    Русата жена с вдигната, тежка коса и черна рокля, чийто гръб стигаше до цепката на дупето й вървеше… не, носеше се плавно върху безшумните си пантофки. Истинска граблива птица зад гърба на момчето – довчерашното ми Аз.

    Макар да бе Господарка до мозъка на костите си и до върха на острите си нокти не си падаше по високите токчета.

    Силата й бе в страха и напрежението, което пораждаше с мълчаливото си присъствие.

    Как би могла да го държи в подчинение, ако тракащите й токчета я издаваха на всяка крачка?

    Впи устни в ухото му, от което тялото му се разтресе още по-силно. Ръката й се плъзна върху неговата, ала без да го докосва.

    Но щом властният й, гълъбов поглед се спусна към белия лист, светлите й, тънки вежди се свиха, върху алабастровото й чело се оформи бръчка.

    От невинно погалване, от намек за докосване премина към обратната крайност. Нежната й ръка се плъзна по едно гъше перо, кацнало на писалището. Пое го елегантно и небрежно. И също така небрежно, с бавни движения прокара заострения му връх по ръката на момчето.

    Той изстена и затвори очи.

    –       Погледни! – Гласът й бе властен, ала не издаваше и частица гняв.

    Момчето колебливо открехна клепачи и се взря във фаталната си грешка. Ноктите на надвесената над него жена се впиха в косата му и наведоха главата му докато почти не докосна хартията с нос.

    –       Какво е това?

    Не знае какво да отговори.

    Тя повтаря въпроса си, без да издава нервирана ли или не.

    Спокойствието й е като галещ сетивата, тъмен велур.

    И като острие на кинжал.

    –       Попитах какво е това?

    –       П-петно, Мадам. – прехапа болезнено устни.

    –       Каква небрежност. – въздъхна тихо тя и го погали с върха на ноктите си. – Толкова изящност и красота, развалени от една глупава грешка… по небрежност. Какво ще кажеш за това?

    –       Съжалявам, Мадам.

    –       Не е достатъчно добро. И ти го знаеш. – Напрежението насищаше гърлото му, така съсредоточено, като гъста, плътна маса. А тя му говореше меко и любезно, нямаше причина да се страхува.

    Поне видима причина.

    –       Всичко ще направя.

    –       Знаеш какво трябва да направиш, нали? – Дръпна го назад за косата.

    Очите му бяха като трептящи, уплашени езера, ала виждах и нещо друго в тях.

    Черна като катран възбуда, клокочеща от дъното им.

    Тя доближи малиновите си устни до ухото му и му прошепна някаква заповед.

    А довчерашното ми аз видимо грейна, макар и по същия разтреперан начин. Изправи се бавно от стола си, като смъкваше дънките си, докато напредваше към леглото. Синият плат се свлече в краката му, разкривайки, че не носи бельо.

    – Ти си едно много лошо момче. Ще те науча как да се държиш.

    – Да, Мадам. – отвърна той като хипнотизиран, коленичи и опря чело в пода като куче.

    Всеки негов мускул се бе превърнал в очакване.

    А тя пое един от бичовете от стената.

    ***

    Гласът на Лена ме изтръгна от злокобния сън.

    Макар и присъствието й да ме притесняваше, в този миг й бях по-благодарен от когато и да е за намесата.

    Изправих се мъчително на леглото, плувнал в пот и с растящо безпокойство в гръдния кош.

    Очите й ме обстрелваха с хиляди въпроси.

    Бе се навела до мен, а пръстите й стискаха ръката ми.

    Усетих парене долу, в ляво, на корема си.

    Потърках мястото.

    Нямаше причина да ме боли.

    Раната там се бе излекувала отдавна и от нея бе останала единствено елегантната готическа буквичка.

    Едно единствено М, нанесено с ледено спокойствие и елегантност.

     

    Ах, тези кино клишета! – ІІ-ра част


     III. Ах-драма-излезе-ми-пъпка-как-да-отида-на-бала, a.k.a тийнейджърски филми


     –       Тук разполагаме с пълен набор от добре разработени стереотипи, които всеки сценарист изважда от калъфите, променя някой и друг детайл, за да не го обвинят в плагиатство и забърква нужните му химични елементи по формулата на бозата.

    –       Защо винаги когато някой ученик/ученичка има проблеми със зрението опциите са две: очила като лупи, разширяващи ирисите до неузнаваемост, или контактни лещи, които на героя/героинята кой знае защо никога не му е хрумнало да използва? Доказано е че здравеопазването в Щатите не е особено на ниво, явно и оптиката им е с ограничени възможности. Очилата задължително са обвързани с висок интелект, който се явява напълно безполезен в ежедневни ситуации. Стереотипът „зубрач/зубрачка” въпреки високите си оценки никога не взема адекватно решение, изправен пред реална ситуация мънка и се черви като невеста на сватба, непрекъснато се спъва, дори на равно, речниковият му/й състав е силно ограничен. Другият вариант е да проявява силно презрение към всички около него/нея и надутото мнение, че раздърпаните дрехи, невчесаната грива тип ела-с-мен-в-пещерата, веждите на орангутан и други екстри го/я отличават от гадните материалистични и популярни люде в местното школо. Същият персонаж живее само с мисълта да влезе в колежа, където съдбата му/й ще се промени. Тайно завижда на тези, които се предполага, че мрази. Ако е ученичка, къде тайно, къде явно въздиша по русия капитан на футболния отбор, пише стихове в тетрадката си и си мисли за него, докато си избира някой по-едър зеленчук. Ако е ученик, лъска усилено и си представя как ще изчука главната мажоретка. В случай, че е момче, честно отнася солиден gangbang от целия футболен отбор.

    –       Футболистът/мажоретката. Задължително родителското им тяло може да купи и продаде целия град. Те пък от своя страна задължително не мелят брашно с него, защото има много високи очаквания за тях. Ходят един с друг за престиж пред клетите зубрачи и останалите отрепки от училищната маса. Раздават го голямата работа, в действителност той тайно си мечтае да учи хореография/да стане актьор/да рисува (пък баща му/й настоява да влезе в най-престижния бизнес колеж). Тя пък, въпреки че е мократа мечта на всеки пъпчасал пубер е много самотна и неразбрана, защото всичките й приятелки са лицемерки, искащи да й откраднат гаджето и социалния статус. Понякога незадоволена девственица. Успехът им е слаб поради което се налага зубрачът/зубрачката да им предава частни уроци. Докато се опитва да им набие в главата елементарна граматика на родния им английски, да вземат, че да се влюбят и после видиш ли, нарушават канона на даскалото като се вясват един с друг на бала. Е, преди това има малко драма, сълзи и сополи плюс гневни речи от страна на мажоретката към зубрачката как не е на тяхното ниво.

    –       Готичката/бунтарката/феминистката – Тя е много алтърнатив, увлича се по някоя от субкултурите, често сменя имиджа по няколко пъти на ден. Основна цел: да я отличават от тълпата. Задължителни атрибути: огромни обици на носа, кубинки, ботуши в най-голямата жега, военни панталони, тежък грим. Не мели брашно с никой, всички ги е страх от нея, носят се слухове, че е вещица. Коронният й номер е да гледа злобно и да цитира автори, които дори уж-ентелегентите в училището не са чували. Понякога може да е приятелка със зубрачите. Най-често се занимава с артЪ и мечтае да замине за Ню Йорк.

    –       Аутсайдерът/Бунтовникът без кауза – Мъжки вариант на горепосочената стереотипка. Идол му е Джеймс Дийн, чете Джак Керуак, свири некадърно на китара, обявил се е за самотник, носещ кожени якета и мотаещ се с местните рокери. Дългокос и имитиращ недостъпност, често завърта романс с мажоретката. Чудя се как така все разни дълбоки мислители и различаващи се от тълпата се озовават, разменящи слюнки с повърхностните кифли? Сценаристите никога няма да се уморят да експлоатират сюжета за противоположностите, които се привличали.

    –       Треньорът на училищния отбор – Бивш атлет, издънил кариерата си в най-сюблимния й момент. Задължително врещи като побесняла кучка по подчинените му келеши. Най-вероятно с хомосексуални наклонности, обича да е заобиколен от млади, свежи, стегнати тела. Винаги съм ги подозирала, особено като нахлуят в общата баня, докато момченцата са под душа, както ги е майка родила.

    –       Тълпата училищни побойници – най-често от футболния отбор, ръководени от най-върлия враг на тайно чувствителния първи защитник (или каквато им е там системата в измислените спортове). Основната цел е да се правят на мъже, да тормозят малките, да им вземат парите, да им топят главите в училищната тоалетна или да ги надвесват от покрива, основно от садизъм. Може да се стигне до бой с Бунтаря и неговите изпаднали приятели с мръсни коси и кожени якета.

    –       Кретените – скарани с понятието лична хигиена, по-грозни, пъпчасали и отвратителни дори от най-смотания зубрач. Занимават се с експерименти, от рода на това да опитат да взривяват училищната лаборатория, или да саботират абитуриентския бал. Разкарват се насам-натам със списание Плейбой и точат лиги по всяко момиче, с изключение на зубрачката/готичката.

    –       Балът – те това е пиковия момент на всяка средностатистическа тийн драма, един вид deus ex machina, решаващ драмите, конфликтите и любовните триъгълници. Следват танци и псевдо-мюзикъл изпълнения, и всички си стават едни добри приятелчета за цял живот. Гаднярите остават с пръст в устата и препикан панталон.

     IV. Мали-тоя-психопат-с-ножа-що-ли-ще-я-да-ида-да-го-питам, a.ka. филм на ужасите

     –       Всеки знае, че хорърът е един от най-наситените с клишета жанрове. Първото, което му хрумва на всеки е класическата сцена: героинята чува шум от мазето, отива да провери що се случва в един след полунощ и бива жестоко наръгана от неизвестния убиец.

    –       Тук също има съответния списък стереотипи на образи, наместо пълнокръвни персонажи. Нали е хорър, важното е да се лее кръв и да има разкъсани черва и обезобразени трупове, както и зли психопати, братовчеди на хлебарките. Колкото и да ги трепеш, колкото и да ги колиш, бесиш, давиш, биеш с мухобойката, ако ще и да си ги насякъл на парчета намират начин да си съберат съставните части, за да ти се изхилят подигравателно в поредното продължение. Колкото и титанични усилия да вложат героите в това да се отърват от животното, то е зло и упорито, не мре и и ги преследва с настървението на питбул, подушил прясна кръв.

    –       Персонажите, освен стереотипни, оставят зрителя с подозрението, че са завършили местното училище за бавноразвиващи се. Държат се по най-неадекватния начин, действат хаотично, измират един подир друг според ролята си.

    –       Задължително ни трябва една истерична лигла, чиято функция се изчерпва до това да пищи като заклана, да вдига шаш и паника, да се сопа на главните герои като малко дете, да тропа с краче. В края на участието си се фръцва като ощипана госпожица и заявява на останалите „Няма пък да си играя повече с вас, отивам да се прибирам самичка през гората, пък някой добър чичко ще ме вземе на автостоп.” Зрителят си отдъхва с облекчение, когато психопатът милостиво го лишава от присъствието й и фалцетните й писъчета.

    –       Имаме един типаж за комичния елемент, пускащ жалки опити за остроумие в най-напрегнатите моменти. Най-често негър с голяма и мръсна уста (да ме прощава комисията за политическа коректност), от време на време е вмъкнат по някой азиатец.

    –       Няма начин как да минем и без някоя бясна нимфоманка, която да осигури поне една секс сцена във филма, че иначе интересът ще спадне катастрофално. Обикновено е руса кучка, която след като е изпълнила смисъла на живота си /или ролята в сценария/ – да развее волни цици пред камерата, пада покосена от нож/брадва/други средства за осакатяване.

    –       Обикновено персонажите са така създадени, че на зрителя да не му трепне много сърцето при чирпанското/тексаско клане.

    –       Главните се явяват изключително травмирана девойка, стряскаща се от най-малкия шум и готиния пич, който я опипва по тялото, докато я прегръща и й обяснява как ще я измъкне от там.

    –       Място на действието – вдън горите тилилейски, където нашите идиоти са решили да се съберат и да купонясват, на някой остров, в тъмна и потайна къща с капещи водоливници и злокобни готически символи, зловещо местенце на фона на сови, гръмотевици и проливен дъжд, уловил героите, докато са се лутали като мухи без глави.

    –       Щом падне първия труп, групичката бива осенена от идеалната мисъл, събрала в себе си логиката на цели поколения: да се разделят на отбори, та да си играят на криеница с лошия чичко, дето ги трепе. Който го намери пръв, получава бонус – запазва си едното ухо.

    –       Ако в историята има замесени полицаи, то те навярно са клоуните на местния участък, защото действията им са по-неадекватни и от тези на изпозакланите тийнейджъри/колежани/туристи. Обикновено обикалят все едно са на пазара из мрачната къща, светят си с фенерчето, накланят настрани нелепо огромната си шапка и подвикват „Ехо, има ли някой тук?”. Докато на злия психопат не му писне, та накрая изниква рязко зад тях и им кръцва гръкляна.

    –       В голяма част от по-ранните хорър филми и в по-нискобюджетните продукции кръвта поразително прилича на размити акварелни боички от час по трудово.

    –       Обикновено основният персонаж е женски, на горепосочената свръхтравматизирана девойка. Същата, въпреки че през повечето време гледа като подплашена сърна, лута се напред-назад из гробищата на някакъв случаен принцип и реве в пристъп на паника от поредното анонимно обаждане от страна на психопата, е именно тази, на която й се налага да му види сметката.

    –       Накрая задължително става здраво меле, при което мадамата бива бита, драна, ръгана, мушкана, а накрая пряко пилешките си сили, вижда сметката на инак свръхинтелигентния дзвер. Или поне така си мисли, докато пълзи към финала, където вече никому нужните сили на реда ще завият крехките й раменца с одеало и ще я разпитват какво се е случило. Тя съответно ще гледа като хипнотизирана, докато нейде нечия ръка се измъква от гроба. Сикуъл, моля!

    –       Чудя се едно: тези серийни убийци как не са умрели от хронична скука при всички лесни мишени, буквално навиращи се в ръцете им?

    –       След като изгледа малко повече филми от този жанр зрителят със средна и по-висока степен на наблюдателност ще може да познава с точността на баба Ванга в какъв порядък ще измрат героите. Същото важи и за някои от по-долнопробните фантастики.

     

    V. Ред-сълзи-ред-сополи-ред-разбити-сърца, a.k.a. романтична/семейна драма

     –       Драмата трябва да е пълна. Героите трябва да са колкото се може по-депресирани и в по-обтегнати отношения помежду си, като да им личи възможно най-ясно как ей-толкова им трябва да се избият помежду си.

    –       Момче среща момиче. След нужните реплики, жестове и леки комични ситуации (че да не вземе някой да умре от дехидратация и плач), те се влюбват и тъкмо щом си признаят чувствата, нещо се обърка. Я тя е неизлечимо болна, я него го пращат войник, я неговото/нейното семейство се мразят люто и коварно, я тя е бедна, пък той – богат. Или обратното. Или пък някой изневерява на другия по непростим начин. Накрая следва бурна, грязна и драматична раздяла, а зрителките наводняват салона.

    –       Ако има баща и син трябва да се мразят люто, да вадят всякакви скелети от гардероба и да си нанасят подли удари под пояса. Бащата обикновено не разбира чувствителната природа на сина си, бил е прекалено зает в работата си, прекалено властен, прекалено безкомпромисен. Редовно е изпускал мачовете на отрочето си, поетичните му рецитали, рождените му дни, първия път, като е правил секс, и т.н. Таткото от своя страна обяснява как пикльото имало нужда от желязна дисциплина и че се е разпасал. Ако пък случайно синът се окаже гей… настъпва семеен Апокалипсис. В подобни ситуации майката е образец на страдание – с вечно зачервени от рев очи, покорна и отдадена на алкохола за утеха. Накрая, след много излияния и кънтящи от патетика обвинения, двамата се прегръщат и си прощават, защото все пак са семейство.

    –       При майка и дъщеря нещата са безкрайно патологични и извратени. Или майката има куп изисквания на които дъщерята не отговаря, или е провалила живота си като я е родила и сега я обвинява. Майката е властна кучка, дъщерята е безотговорна егоистка, жените са зли змии. Щерката поема задължението да изпълни майчините си мечти, като жертва своите. Или пък я обвинява, че не я е обичала достатъчно, че е обичала примерно сестра й или някоя друга роднина, или най-добрата й приятелка. В един момент става толкова драматично и (особено ако актрисите са слаби) се води до такова преиграване, че започвам да изпитвам носталгия по котешкия бой между Добрата и Лошата от екшъните.

    –       Когато някой прави опит за самоубийство (от любов, от липса на любов или откровена глупост), никога не довежда нещата докрай. Все пак трябва да се озове в болница, където всички да кършат ръце около стаята му/й и да се обвиняват взаимно за нещастния инцидент.

    –       Ако синът/дъщерята тръгне по лош път, разболее се от булимия/анорексия, започне да употребява наркотици, да се снима в нискобюджетни порнографски продукции и други актове на падение и морално разлагане, родителите се скъсват да се обвиняват един друг, особено ако са пред развод.

    –       Ако има лошо момче в конфликт с баща си задължително трябва да му придадат антипод – някоя слънчева мома, която да го научи колко всъщност бил прекрасен живота.

    –       Винаги когато се разделят вали дъжд, под който героинята гледа как любимия й се отдалечава и получава пристъп на хълцане. Как пък едни не си казаха сбогом при нормално, хубаво и цъфтящо време? Единствено ако мацката е решила да зареже единия от героите в полза на другия. Прегръщат се приятелски и тя изтичва, за да настигне избраника си. При такава ситуация атмосферата следва да е достатъчно романтично-розова, да се целунат на финала под дивите ръкопляскания на някоя тълпа. Е, това последното като го видя и всичко ми се обръща отвътре. Не от вълнение, от по-долно чувство.

    –       Ако героят изневери на героинята то трябва да е с възможно най-гадната и перверзна кучка, тип мокра мечта. Пък той клетият никога не е виновен, тя нищо не означавала за него, сипала му наркотик в пиенето, паднала върху него и така два часа. Започват се едни обяснения и диалог, който преспокойно може да бъде заменен от някой от похватите в нямото кино.

    –       Ако единият от двамата умре без половинката да му е простила се пригответе за цял хор оплаквачки. След като се излее една кофа сълзи, можем да бъдем възнаградени с изпълнен с надежда финал и да си отдъхнем с облекчение, че сме изтърпели филма докрай.

    –       Задължителен елемент от саундтрака – сърцераздирателна балада на Селин Дион/Уитни Хюстън/ЛиАн Раймс или някоя друга неосъзната поп певачка.

     

    За днес – толкова. На хората, доживели до края на поста – честито, следващия етап ще е да шлифовате диаманти с поглед. Утре ще се разровя из клишираните ситуации в трилъра, историческия епос и филмите за супер герои.

    Ах, тези кино клишета! – I-ва част



    Като всеки сравнително бездарен блогър, въобразяващ си, че е писател (по елитната оценка на литературните критици от един определен форум, чието име няма да споменавам, с цел да не избухне масов бунт), за мен е най-важно редовно да замърсявам мрежата. В случай, че не сте се досетили Графинята не е титла, обвързваща ме с благороден произход, а умалително производно от Графоманка.

    И какво е най-важното за един графоман?

    Точно така, малкото му блогче, личната площадка за игра да бъде фрашкана едно хубаво с content. А какъв е най-лесния начин за това? Следиш редовно какво правят колегите блогъри и копираш съответната тема, като добавяш по нещо от себе си.

    И тъй като киното ми е отколешна слабост, реших да се включа във верижката, подхваната от Нели, продължена от Ностромо и Ламот. А именно за кино клишетата и последствията от тях.

    Избрала съм да го направя по категории, според жанра, за да има разнообразно меню, по вкуса на всеки.

    I.              Бум-прас-тряс-бой-на-негри-в-тъмна-нощ, а.к.а. екшън

    – Главният положителен герой е шокиращо глупав, но надарен с мускули, бързострелящ, с точен пистолет, изкован от джуджетата в някоя древна мина, надарен с могъщата дарба да улучва врага си право в лявата сърдечна камера с първия изстрел. Също така има склонност към принципа „Първо бий, после питай”. Социални умения – нулеви.

    – Героинята често е нещо, което трябва да мине за фатална жена и коронният й номер е уж случайно да се разходи гола под жадния, закопнял поглед на горепосочения дървар. Последният до този момент е бил изпълнен с подозрения към нея от дъното на душата си. В момента, в който му се покаже както я е майка родила категорично я освобождава от всички обвинения. Общо взето с това се изчерпва функцията й на разкрасително. Важи не само за този род филми.

    – Злодеят е свръхинтелигентен социопат, мислещ двайсет хода напред и предвиждащ всяко действие на противника си. Знае перфектно десет езика, играе шах по-добре от Карпов и Каспаров взети заедно, владее фехтовка или някой друг изтънчен спорт и прави планове да завладее света. Накрая задължително бива прецакан от простодушния добряк с някой елементарен трик.

    – Тези коли просто ги нямат за нищо! Всеки път когато гледам подобен филм с ужас и болка проследявам тоталната щета на поне 20-30 автомобила при всяка средностатистическа автогонка. Да не споменаваме за всички невинни минувачи, ставащи косвена жертва, сергиите с плодове, кафенетата, магазините, в които „наште” нахлуват с гръм и трясък, разбивайки витрината. Дано имат солидна имуществена застраховка. Сега като се замисля сигурно това е сбъднатия кошмар на всеки зъл застраховател.

    – Ако героят е бил бит, ръган, мушкан, изнасилван по всички отверстия, в момента, в който по някакво чудо – хлабаво въже, разтегнати белезници или други дребнички и поставени на място недоглеждания на „лошите” – само след минута отново е на крака и си го връща тъпкано за всите мъки и страдания. При хипотермия малко прегръдки от страна на героинята го връщат към живота по-добре от каквито и да е медицински интервенции. При кома в продължение на седем години – две седмици след събуждането на диета от китайски билки е по-силен от всякога.

    – Детективите са впиянчени работохолици или отрепки, жените им задължително не ги разбират и ги напускат с гръм и трясък, не мелят брашно с никой от екипа си, ала някак си винаги са първи на терена, когато става въпрос за бойни действия и разправия с лошите. Никой не им вярва, докато не стане твърде късно.

    – Често гореспоменатия злодей може да бъде придружаван от съперничеща му по садизъм интелектуалка със завидни форми, облечена от глава до пети в латекс, понякога и размахваща камшик. Бонус: котешки бой между Кучката и Доброто момиче.

    – Любимото ми е с отмъщението над злодеите, убили партньора на полицая/негов най-добър приятел/ментор/семейството му и безкрайните псевдоразсъждения над това струва ли си, дявол да го вземе, да си цапа ръцете с кръв.

    – Нелепи каскади, напълно противоречащи на законите на гравитацията. Забавно е до един момент, но след десетия подобен филм вдигам вежда и си казвам, че става прекалено много. Да не забравяме задължителното промишлено количество експлозии, осигурящо прехраната на специалистите по пироефектите в Холивуд.

    II. Срещнали-се-двама-млади-разменили-си-две-три-безумно-тъпи-реплики-и-опа-влюбили-се, a.k.a романтична комедия;

    – Героинята е юбер секси мацка, която кой знае защо е все сама в живота, прецаквана и лъгана от гадните мъже и никога нямаща късмет в любовта.

    – В началото двамата не могат да се траят, хвърлят си такива стръвни погледи на омраза, че зрителят се потриса от страх. Накрая по ред обстоятелства се оказва, че са всъщност лудо влюбени и не могат да живеят един без друг. Напили се, трябва да гледат детето на обща приятелка, събрали са ги откачените им приятели без личен живот.

    – Така и никога не ми става ясно какво точно откриват един в друг флюбената двойка, при положение, че всичко показано на екрана е лишен от смисъл и съдържание флирт с реплики, които сме чували тоооолкова много пъти, повече отколкото можем да преброим.

    – Любовният триъгълник – задължителен, за да се добави подправка в като цяло безсолната манджа. В деветдесет процента от случаите е съставен от двама мъже и една жена. Често единият е много по-добрия избор, ала героинята по не знам какви принципи на логиката (или липсата й), избира пълния непрокопсаник. Понякога „губещият” е поставен в състояние на гротеска до такава степен, че сериозно се чудим дали не сме се объркали към жанра пародия.

    – Хората, занимаващи се с наука (независимо дали са мъже или жени) са задължително до такава степен вкарани в клишето „очилат изрод с нулеви умения за комуникация, стил и нормално поведение”, че зрителят започва да се чуди дали това не е бил приемния им изпит в университета. При „преобразяването” се оказва, че всичко, което е трябвало да сторят е да започнат да се обличат по-нормално, да променят прическата, да махнат нелепите очила с абсурдно дебели рамки и евентуално да започнат да се къпят редовно. Голямо развитие на образа, впечатляващо.

    – Героят и Героинята задължително са заобиколени от антураж от най-добри приятели, раздаващи мъдри съвети и подкрепящи ги при всички житейски бури. Много актуален стана най-добрия приятел гей и дивата барманка-купонджийка, задължителният загубеняк. Вариант са и отегчената омъжена приятелка, или такава със сериозна връзка от години, която не върви, защото (ах, човешка трагедия!) половинката още не се е решила да й предложи брак.

    – В продължение на горепосочената точка, тези жени нямат ли си друга грижа, освен по цял ден да си гризат току-що оформените нокти от нерви и притеснение дали някой, с който са вечеряли веднъж ще им звънне и дали ще успеят да се омъжат, ако са минали трийсет? Почти никой от персонажите няма елементарни битови проблеми, поради което ми е трудно да се идентифицирам с тях. От друга страна, жанрът е създаден основно за забавление и разтоварване.

    – Той/тя е принуден да излъже обекта на противоположния пол по някаква причина (всъщност не е богат/богата наследник/ца и други подобни), през целия филм, докато се терзае да каже или да не каже. И тъкмо се реши да се разкрие, някой друг вземе, че го изпревари. Драма, драма!

     

    И тъй като никой не чете прекалено дълги постове, ще пускам впечатленията си на порции, тъкмо да изровя от филмовата си памет повече типизирани до безумие ситуации. Като се замисля, като бях малка и седях по цели нощи пред телевизионния екран, за да гледам до състояние на неадекватност. А повечето от нещата, които гледах бяха типични за Диема кабеларки и до голяма степен отговарящи на гореоплютите от мен клишета.

    Което ме кара да се чувствам леко гузно. Също като човек, който до вчера е обожавал някоя персона, а на следващия ден я плюе и затрива в калта. От друга страна всичко, с което се прекалява става безвкусно в даден миг. И както е казал един доста по-гениален от мен писател:

    „Вкусът не се ли мени? Човек, когато е млад, обича една гозба, а на старост не може да я понася.”

    Следва продължение

    За майките и хората


    Photo: Jason Regan


    На девет съм. В болница за първи път. Първоначално ме настаниха в стая според заболяването ми. След известни проблеми със симпатичен батко от породата „скинхед” (какво ли правеше 19-годишен в детското отделение и до ден днешен си остава една от вселенските мистерии за мен), ме преместиха в стая с бъбречноболни. Предимно малки деца, някои на по две-три години. Майките им трябваше да останат с тях като лежащоболни, за да ги гледат. Флуидите на злоба, скука и невроза от най-висша степен рискуваха да удавят всичко наоколо. По цял ден „клетите” женици нямаха какво да правят и в крайна сметка само си търсеха на кого да си го изкарат. Всичко им пречеше – вдигало им се шум, говорело се твърде високо, шушкало се със страниците на книгите. Сещам се, че една от въпросните дами веднъж ми вдигна зверски скандал (вече не помня причината, беше преди повече от шестнайсет години), така както вероятно би крещяла на свой набор.

    Плачеха за специално отношение.

    Били Майки.

    Няколко години по-късно. Жарък летен следобед в родния ми град. Със сестра ми се редим на опашката за сладолед и чакаме някакво хлапе най-сетне да направи избора си. Накря ми писна, изпуснах въздишка на отегчение и потропах с пръсти по витрината. Майката – жена на средна възраст – ме изгледа с цялата си приходяща злоба и ми изсъсква като змия по която е хвърлен камък.

    – Нямате търпение, нали? Е, някой ден като имате деца ще имате.

    Усетих как жегата се отдръпва от мен, а през тялото ми преминаха ледени тръпки, като от китайско проклятие. Вещицата си взе детето, взеха си и сладоледа и се оттеглиха, а аз продължавах да мигам на парцали. Свръхдозата злоба е по-успешно лекарство за жегите от което и да е охлаждащо средство.

    Години по-късно, малко след като бях навършила двайсет, стоях на една автобусна спирка във Варна. Внезапно някаква майка с малко дете (може и с количка да е била), мина през мен и приятелите ми като товарен влак, защото сме й пречили на пътя. Дори ни се скара, че имаме наглостта да стоим на тротоара. Е тогава вече ми дойде една идея в повече и добре, че бяха хората около мен, иначе госпожа Майката щеше да се окаже с минимум избит зъб и отскубнат кичур коса.

    Мога да продължавам до безкрай, както и да изровя от паметта си хиляди подобни дребни на пръв поглед събития.

    Но мисля, че основната идея е ясна.

    Всички около мен ми обясняват колко благородно, чисто и свято нещо е майчинството. Веднъж баба ми съвсем отговорно заяви, че никоя жена не е изпълнила предназначението си, ако не е родила дете. Следователно всяка дама с репродуктивни проблеми, решила се на осиновяване, (това как го е отгледала и възпитала въобще не стои под въпрос), следва да се гръмне? А всяка ученичка, родила на шестнайсет в час по химия, следва да бъде издигната в култ? Логиката е желязна.

    Та, да си дойдем на думата. Да си майка е свято, чисто, висше преживяване, раждането на едно (или повече) деца осмисля живота ти, променя хормоните ти и като цяло те прави по-добър човек. Разказвали са ми крайно невероятни истории за връзки, които са били спасени, благодарение на чудото – раждане, смекчило острите ръбове по характерите и на двамата, замесени в него.

    Или поне тази пропаганда чувам около себе си.

    Добре. Нека да е така.

    Тогава ще ми даде ли някой разумно и логично обяснение на това защо съм заобиколена от майки-психопатки, майки-невротизирани пачи и майки-изроди? Защо тези жени вместо да излъчват благородство и достойноство, вместо да сияят като оживял образ на Богородицата, или най-малкото да се радват на децата си (докато още ги имат), те се държат по най-неадекватния и нелеп начин?

    Защо виждам жени, изпадащи в жестока истерия от елементарното желание на потомците им да опознават света, да играят и от така типичната за възрастта им склонност към бели?

    Защо виждам жени, бутащи отегчено количките пред себе с израз на осъден на смърт, влачещ камъни?

    Защо озверелите създания само търсят на кой да си изкарат фрустрациите? Защо само ти натякват и навират в лицето: „Аз съм майка и ти си длъжен/длъжна да се съобразяваш с мен, колкото и малоумно да се държа.”

    Вероятно нямам право да се изказвам и позицията ми на нераждала жена не може да обхване проблема и цялостната картина.

    Но мога да наблюдавам света около себе си и това, което виждам меко казано ме плаши.

    „Стани майка и тогава критикувай.” Е, мили дами, ако по някакъв начин надникна в бъдещето и се видя като някой от гореописаните изроди, по-скоро бих се гръмнала. Предпочитам въобще да остана бездетна, отколкото да дам на света емоционало потрошен и треперещ от хиляди придобити неврози индивид, имащ нужда да разказва постоянно на психиатъра за майка си.

    Разбира се, това не е сериозен довод и имам желание да рискувам.

    Но мисълта, че може да се превърна в някой от тъй омразните ми модели на поведение… сериозно ме плаши.

    Един елемент ми се губи.

    По точка а) майчинството е свято задължение и едва ли не е нещо толкова напълно естествено, че не би трябвало да стои под въпрос.

    И в същото време по точка б) се третира като подвиг. Нечовешки подвиг и събитие, изискващо невероятна смелост. Без съмнение не знам какво е да носиш дребно, растящо същество в продължение на девет месеца в себе си. Не знам какво е да се будиш нощем от плача му, да трепериш над него, когато е болно или да тръпнеш от радост при първите му стъпки.

    Тези неща може би ще науча… някой ден.

    Но междувременно… по дяволите, това са събития от живота на всяка втора майка. Трябва ли да се радват на специално отношение във всеки един аспект? Без съмнение – що се отнася до елементарните жестове на учтивост в ежедневието – да се държим с тях с нужното уважение и помощ – ако е необходима. Или на възхищение, към тези, преодолели инстинкта за оцеляване, рискували живота си при раждане или други обстоятелства.

    Обаче следва ли да търпя ужасното отношение на някоя си там, защото видите ли, тя е родила? А животът й е толкова тежък и труден.

    Извинете, нещо не разбирам. Майчинството не беше ли радост и светлина? Смисъл? Е как така изведнъж стана Сизифово бреме? Било им зле? Съжалявам, но нима някой ги е карал на сила да забременеят? Какво са си мислели? Че това да родиш дете е просто да си играеш с него като с кукла, да го кичиш и обличаш?

    Преди една такава важна стъпка не е зле да помислиш готов ли си за всички неприятни последствия.

    Тези жени явно са мислели… с оная си работа.

    И сега страдат и кършат реца.

    Имам колежка от университета, която стана майка преди една-две години. Като се виждаме на по бира (с бебето), тя ми сподели, че е голяма драма понякога. То плаче, а когато все още нямаш опит, не можеш да разбереш защо. Малко или много социалният ти живот се свива, нямаш толкова време да развиваш интелектуалния си потенциал, трябва да си по-отговорен. Ала… въпреки това ми се видя щастлива. И нито веднъж, докато се разхождахме в парка не я видях да изпада в истерия, да посегне на рожбата си или да се разкрещи без причина на непознат човек.

    Всеки път като видя някоя нормална, слънчева и усмихната жена с деца се успокоявам вътрешно, че има надежда.

    Че не всички са зли оси.

    Поставянето под общ знаменател ми е противна и гадна дейност, както и всичко, свързано с математика. Но при толкова примери, не мога да не си направя изводи.

    Явно святата нишка майка-дете е особено изтъняла при определени индивиди. Дори е изчезнала като цяло.

    Ако не беше така, щеше ли да има уроди в човешки образ, посягащи на въпросното носено от тях самите в продължение девет месеца създание? Щеше ли да има жени, изплюващи плода на сексуалните си постижения, които след раждането се отървават от него – я в пералня, я в някой шкаф, я в кофа за боклук? Понякога директо захвърлени в двора. Без право на каквото и да е, дори нормално погребение. Щеше ли да има амбициозни кучки, избиващи комплексите си върху дъщерите си, натоварвайки крехките им плещи със задължението да изпълняват техните мечти? Или пропаднали, безхарактерни скотове, инжектиращи им ботокс от осемгодишна възраст? Малтретиращи майки, майки с психични отклонения, майки, играещи Farmville, майки, хвърлящи децата на някоя по-милостива роднина? Такива – вечно говорещи по телефона, бързащи за поредната козметична процедура и забелязващи „питомците” си, ако им се прище да си поиграят с жива кукла.

    Те… имат ли право на специално отношение?

    Вечни и свети ли са?

    По-скоро ми приличат на далечни потомки на Медея и Филомела.

    Създаваш живот, а после го захвърляш на бунището Или пък нехаеш за него, на принципа, че и бурените са цветя.

    Може и да нямам право да ги съдя, защото не съм на тяхно място.

    Но и не желая да съм на тяхно място, нито да гледам през техните очи. Камо ли да слушам шитите с бели конци оправдания. Хленчене и мрънкане, претенции без покритие.

    Не, благодаря, моля, говорете на ръката ми.

    Ако не знаеш защо правиш нещо, то тогава най-вероятно въобще не трябва да го правиш.

    Ако изобщо някоя от тези е взела решение.

    Често „то просто се е случило.”

    „Е, как се случи, мари?”

    „Ми, той обеща да ме пази.”

    „И ти му се върза?”

    „Ми, таковата, аз му вярвам.”

    „За предпазни средства не си ли чувала?”

    „Ми, не ми харесва с презерватив.”

    Да, решение е дума, неподходяща за всички, засегнати от въпроса.

    Бих посъветвала такива да се научат да мислят… ала как да го направят, като в повечето случаи дори не им е показано? Те от своя страна нямат и желание да развият какъвто и да е потенциал. По-лесно е да се носиш по течението и да обвиняваш околните – мъжът ти бил боклук, децата ти били чудовища.

    За финал – послание към всички невротизирани кучки, страдащи от майчинството – радвайте му се. Защото колкото и тежки да са първите години от живота на детето ви, минават бързо и скорострелно като препускащи лястовици.

    Преди да се усетите птичката ще е излетяла от гнездото и вие ще си останете само с носталгията и стискането на бебешки терлъчки.

    Това не съм го казала аз, а една доста по-мъдра жена от мен.

    Истинска Майка.

    Баба Симона



    От близо месец Нора се бе преместила в нова квартира – една от многото предстоящи. Поради ред обстоятелства се наложи да я търси по бързата процедура – без време за подробни огледи и без да си остави време да помисли коя е най-добрата оферта. Ако не намереше нов подслон възможно най-скоро, щеше да й се наложи да се пробва какъв е вкуса на живота край кофите за боклук. Когато човек е притиснат към стената става особено небрежен към редица детайли, които в последствие скъсяват нервите и младостта му.

    На пръв поглед положението не бе никак лошо. Както се изрази брокерката от агенцията, нямаше да намери такава добра оферта за топ-центъра на София. Апартаментчето бе кацнало на третия етаж в малка кооперация, намираща се на тиха уличка в близост до Витошка. На десет минути от университета, на петнайсет с трамвай до новото й работно място.

    Като локация наистина не можеше да желае нещо по-добро.

    Наемът бе малко завишен като за една стая, но определено не бе извън финансовите й възможности.

    И ето ти я тук уловката.

    Най-страшната, за някои и най-блага дума: хазяйка.

    Баба Симона гонеше деветдесетака, подпираше се на два бастуна, за да лъкатуши напред-назад из апартамента си. Косата й бе все още по-скоро сива, отколкото бяла, а зад привидно кротките, сиви очи се криеше лисича лукавост. Благата и непретенциозна старица овдовяла преди няколко години, внуците й отдавна пораснали и решила да припечелва допълнително от наематели.

    Обичайната история.

    Атмосферата на инак просторното жилище силно напомняше на тази от Мъртви души. Стари мебели, червени, вълнени покривки от Втората световна насам, чернобели снимки на отдавна починали по секцията. Същата, освен с книги бе покрита с един куп кичозни сувенири. Дървеният под скърцаше съмнително при всяка стъпка. До момента в който щеше да се изнесе, Нора изпитваше ужас от античната готварска печка, както и от боботещия хладилник. Отказа дори да си свари яйца върху това чудовище, чието място определено бе в музея. Банята бе разположена в близост до стаята, където спеше баба Симона. Тя разясни на бъдещата си наемателка, че не обича някой да се къпе след десет часа, защото тогава си лягала.

    По-късно Нора щеше да разбере, че да се изкъпеш във въпросното помещение бе истинско предизвикателство за ума и тялото, тъй като водата от чудния душ капеше едвам-едвам.

    Е, имаше и положителни страни.

    От кухнята се излизаше на малка тераса от ковано желязо, откриваща гледка към уютния, макар и неподдържан вътрешен двор на кооперацията.

    Още докато разписваха договора баба Симона даде негласно обещание, че ще бъде рядка досадница. Ще я занимава със сантименталните си спомени, ще държи да й говори подробно за децата и внуците си, ще я кара да се чувства съпричастна към самотата й и да гледа сериали с нея на вехтия телевизор.

    Нора остана сляпа и глуха за всички предупредителни знаци.

    Първата й работа когато, по-късно, се раздели с елитната квартира, бе да отбележи с огромни червени букви в тефтера, който носеше със себе си. „Отчаянието е лош съветник, не му се поддавай.”

    Тогава обаче просто си търсеше място, където да спи.

    Така или иначе през повечето време щеше да е някъде навън, на лекции, работа или из града.

    Не планираше да се задържа твърде дълго.

    В началото старицата се топеше от любезност.

    Гощаваше я на обяд, викаше я да пият кафе, разпитваше я за всичко, с което се занимаваше, казваше й, че ако желае може да учи в кухнята.

    Част от диалозите помежду им граничеха с абсурда.

    –       Ти не пушиш, нали?

    –       Ами, не.

    –       А, ма значи и не пиеш? – усмихна се хитро бабата.

    –       От къде на къде пък? – нацупи се Нора.

    –       А, ми така си мисля. А по мъже ходиш ли?

    –       Естествено. – Квартирантката едва се сдържаше да не се разсмее. Не знаеше дали раздразнението или смеха са по-силни.

    –       Ма си нямаш гадже?

    –       Не.

    –       И никога не си имала?

    –       Това пък как ви хрумна?!

    Не спираше да хвали красотата й до степен в която Нора започваше да се чувства като на тръни. А щом старата жена й предложи да й изтърка гърба в банята пребледня, прежълтя и се зачуди що й се случва.

    –       Ъъъ… не!

    –       Сигурна ли си? А после ти може да ми изтъркаш гърба, като вляза да се къпя.

    –       Не, моля ви, не искам.

    –       Ама ти не търкаш ли гърба на баба си?

    –       За Бога, не ме молете за такива неща! – извика поаленялата Нора и затръшна вратата на банята. Хвана се за мивката, за да преодолее пристъпа на повръщане, надигнал се от червата към гърлото й.

    Естествено, не можеше да избегне момента с интимната история. Родена някъде в Северозападна България, тя се бе преместила да живее в столицата със съпруга си, инжинер. Въобще, при самото споменаване на въпросната професия все едно получаваше оргазъм и изпадаше в транс. Другото обожавано от нея занятие бе това на икономиста. Когато споменеше, че някой има икономическо образование, от устата й все едно потичаше мед, а очите й придобиваха блаженото изражение на надрусано с шоколад малко дете-олигофрен.

    Не знаеше до колко е опечалена в действителност, ала демонстрираше мирова скръб по покойника.

    –       Цял живот бяхме заедно, един път лоша дума не ми е казвал.

    –       Аха… – Нора се опитваше да не се поддаде на сантиментализма, ала бе някак трогателно. – Първа любов ли ви беше?

    –       Ооо, не, естествено. Аз си бях флиртаджийка.

    Квартирантката й сериозно се запита какъв смисъл влага една жена, родена в началото на двайсти век, в понятието „флиртаджийка.” Почти същия въпрос си задаваше, когато нейна уж девствена колежка от университета заяви, че „и тя се била забивала с момчета.” Каквото и да имаше предвид под „забивка”.

    Та, с мъжа й се взели, когато тя била още ученичка, пък той студент. Дълги години живели в Бургас преди да бъде назначен на работа в София. Сподели колко й било тежко да се премести след толкова години живот край морето. Ала явно бе свикнала, на моменти чудовищното й его по отношение на нейния „авторитет” на софиянка, беше… меко казано не на място. Особено когато веднъж Нора се прибра изтощена от работа и й вдигна един мини скандал.

    –       Ама ти защо не си изчистила хола? Аз нали ти казах, че трябва да го чистиш! Ако нямаш с какво, ще ти дам препарати. Ама може ли такова нещо, младо момиче си, пък виж какъв хаос правиш… и стаята не си чистиш, неудобно ми е да я покажа.

    –       Че ваша работа ли е да ми показвате стаята на който и да е?

    –       Ама, мойто момиче, онзи ден дойде братовчедка ми, искаше да види дограмата в стаята ти. Как да я пусна в тоя бардак?

    Чудеше се от кога алуминиевата дограма се явява като музеен експонат.

    Тогава се разрази и първия им сериозен конфликт.

    След този момент крехките им отношения тръгнаха надолу. Ситуаците като долуописаната не спомагаха за укрепването им.

    –       Мойто момиче, къде отиваш?

    –       Излизам, имам работа.

    –       А, случайно да минаваш покрай Лъвов мост?

    Нора се втрещи от въпроса и й се прищя да отговори „Че как, там ми е работното място”, но махна с ръка.

    –       Не, нямам.

    –       Ами, айде да минеш от там, да ми купиш тор за цветята?

    –       Казах ви вече, че не мога! Пък и няма ли цветарски магазини наблизо?

    –       Ами, има, моето момиче, ама те са много скъпи, пък на Лъвов мост е по-евтинко.

    Култов беше контакта на баба Симона с печката-духалка на Нора. Когато веднъж й се натрапи в стаята се облещи на дребния електроуред и попита с тона на човек, забелязал огромно насекомо да пълзи по стената му.

    –       Ама това радио ли е?

    По-късно.

    –       О, ама, недей го пуска това нещо, че хаби много ток, после няма да можем да си платим тока. Ми че знаеш ли, че една комшийка тука по-долу въобще не си готви, кара на суха храна.

    –       Е, да мръзнем ли?

    –       Ма ти ходиш гола, бе, мила. И я вземи поподреди малко тук, ще вземе да влезе някой кандидат за женитба. И какво ще си рече?

    Но момента, в който Нора се озова на ръба на лудостта дойде, когато баба Симона я помоли да я заведе на лекар. Внуците били заети, нямала към кого да се обърне, нека й правела компания.

    Нора най-сетне се пречупи, имаше баба на нейните години, така че реши, че една сутрин от ежедневието й няма да е чак такава саможертва.

    Старицата й обясни, че трябвало да идат при личната й лекарка, като хванат трамвай номер 7.

    На другата сутрин двете се събудиха с кокошките и въпреки че Нора ненавиждаше ранното ставане се насили да се облече и да излезе под ръка с баба Симона. А хазяйката, въпреки крехкото си на вид телосложение се вкопчи силно в ръката й както пираня се впива в беззащитната си жертва.

    Още на края на стълбите девойката вече съжаляваше за решението си и излишната филантропия.

    Когато стигнаха до магазинчето, чийто прозорец бе на нивото на тротоара, й хрумна, че й се пие кафе и предложи на любезната си квартирантка да вземе и на нея. Пластмасовите чаши пареха и отне на Нора цялата й концентрация, за да не разлее горещата течност върху дрехите и ръцете си.

    А повярвайте, това никак не е лесна задачка, когато върху ръката ти е увиснала мила старица, зяпаща те със злокобно просветващи в сутрешния полумрак очи.

    – Измъчвам ли те, Норче?

    Би й отговорила, че ако живееха в друга епоха и на друго място, навярно щеше да бъде основен консултант на Светата Инквизиция.

    Добре че при качването на превозното средство имаше достатъчно добри души, които да помогнат на Нора да качи по стълбите дребното, сбръчкано създание. Иначе щеше да рискува да види доста грозна картинка: срутилата се на паважа пенсионерка.

    Вече в трамвая баба Симона прояви още една своя чудесна черта на характера – да употребява сложни думи без да е наясно със значението ми.

    –       Ама тоя моя братовчед се разболя много тежко, от някакво психологическо заболяване – ксенофобия.

    Нора едва сподави вопъла си на отчаяние.

    Бе сигурна вече, че ще й останат синки от стискане.

    Но това не бе нищо в сравнение с беса, който я обхвана, щом внезапно вещицата се сепна и установи, че са сбъркали трамвая.

    –       Ама, миличка, ние отиваме във Военна болница, пък до нея се стига с единицата. Аз понеже все си мисля за твоята работа и че ти ходиш със седмицата.

    Крясъкът заседна в гърдите й. Ако имаше една идея по-нисък праг на търпимост, навярно щеше да удуши.

    Или да я бутне под релсите.

    Овладя тези си унищожителни инстинкти, събра малко останало спокойствие, за да закърпи нервите си и поведе старата през мрачния подлез.

    Симона се бе усетила кой е правилния път в живота, или поне кой трамвай трябва да хванат, на спирката на бул. Славейков. Последва изключително забавната процедура по пресичането. Докато те двете напредваха през шосето със скоростта на костенурки една кола полетя към тях злобно и застрашително. За миг Нора се пренесе в света на Кристин от Стивън Кинг, ала преди да е видяла живота си на филмова лента, сграбчи по-силното бабето и го помъкна с всички сили към тротоара.

    Жален писък.

    –       Ще паднааааа…

    –       А какво, да ни сгази колата ли искате?

    –       Ох, ама тоя кара като луд, как не го е срам.

    През тези минути Нора бе остаряла минимум с година или две. Сърцето й се разтуптя тежко, започна да халюцинира за летящи през шосето еднорози и да й се вие свят.

    Баба Симона бързо я върна в реалността, забивайки жестоко нокти в сгъвката на лакътя й. Даже коженото яке не можеше да я предпази.

    Най-сетне се дотътриха до ВМА и Нора предаде хазяйката си на грижите на любезната лична лекарка – млада жена на не повече от 30, с вързана черна коса.

    Най-сетне останала сама, тя се отпусна на едно от свободните места в коридора, включи Jazz FM на телефона си и се отдаде на бавно самолечение и терапия с музика.

    По някое време същата любезна госпожица в бяла престилка я доближи. Нора свали слушалките и се усмихна пресилено.

    –       Трябва да отидете до Пирогов, за да й вземете стола, който й предписаха.

    –       Моля?!

    –       Ами някой трябва да отиде да го вземе, или вие, или майка ви.

    –       Но защо точно аз? Аз съм й само квартирантка, не трябва ли някой от роднините…

    –       Ама вие значи не сте й племенница?

    –       Никога не съм била.

    –       Извинете. Тя така ми каза.

    Това вече окончателно уби всичко детско в нея.

    Не помнеше как са стигнали обратно до дома на баба Симона, но едвам се побираше в кожата си от яд. Каза й ясно и категорично, че не оценява подобни прояви и че не й е приятно да я вкарват в такива филми. Бабата сви рамене.

    –       Емчи кво толкова?

    Към зимата взаимоотношенията им достигнаха до точка, в която не можеха да се разминат по коридора без Нора да й хвърли кръвнишки поглед, а старата да направи някоя безумна забележка.

    –       Категорично ти забранявам да ми ползваш хола! Той е олтар! Моята приятелка вчера като ми беше на гости на кафе ми каза, че ми ползваш хола! Не смей да ходиш там.

    „Твоят хол ли? Смърдящия ти на мухъл хол в псевдо-ретро стил, приличаш на гробница?”

    Или.

    –       Ама моето момиче, обаждай ми се като излизаш, може ли такова нещо. Ми че ти си хубава, някой ще вземе да те грабне, да те изнасили, да те отвлече.

    През януари Нора окончателно развя белия флаг. Намери стая в която можеше да отседне временно за няколко месеца и заяви, че се изнася, като остави депозита на баба Симона.

    Когато изкара и последния си багаж от старата квартира на топ центъра се почувства така все едно излиза от затвора.

    Върна се само за да й остави ключовете.

    Бе изпратена от сълзливите хлипове за това как бабата всъщност адски много я обичала, като своя дъщеря я имала. Само че воплите й не срещнаха отклик.

    Малко по-късно Нора получи на домашния адрес в родния си град писмо, с което старицата я обвиняваше, че й е откраднала някаква калъфка в цвят старо злато.

    Окачи си я на стената като обица на ухото.