Емоционално изнудване: Аз, несретникът


Тримата седяха в просторната всекидневна, а ярките слънчеви лъчи пробиваха пътя си към лицата им през наполовина спуснатите щори. Стефан се бе облегнал на стената със затворени очи, под които личаха следите от недоспиване. Изглеждаше отпуснат и напълно извън реалността, ала ръката му яростно мачкаше една цигара. От време на време изсъскваше тихо, ала не отваряше очи. Деян бе скръстил ръце, без да се отмества от прозореца. Пушеше съсредоточено. Той също не бе в най-добри отношения със съня от няколко седмици насам. Въпреки че по природа бе жизнен, енергичен и рядко се оставяше в плен на черни мисли, и по неговото чело вече се бе образувала бръчка от нерви. Единствено Самуил, който кротко пиеше кафето си в другия край на масата, изглеждаше спокоен.

Стефан и Деян никога не го бяха виждали да се ядосва. Нито пък да излиза от обичайното си състояние на ленива котка. Това бе човека, превърнал непукизма в изкуство. Приемаше всичко – и добро, и лошо – с еднакво безразличие. Щеше да продължи да следва обичайните си навици, показвайки среден пръст на  обстоятелствата. Същото неразгадаемо изражение, същото небрежно свиване на раменете, същата разсеяна полуусмивка.

И въпреки че приятелите му така и не успяха да го разберат напълно, го уважаваха и ценяха. Най-вече защото знаеха, че могат да разчита на него, защото думата му тежеше като камък на мястото си. Не той беше причината за изпълнената с жлъч обстановка, в която заварихме тримата си герои.

–         Какво е този път? – Стефан не издържа и пръв наруши напрегнатото мълчание. Не говореше високо, но яростта съскаше в гласа му като отровна пара. – Глезенчето ли си е счупил? Или може би се е скарал със Слънчицето? Да не би случайно дъждът да е поръсил палтото му? В депресия ли е? Мензиса му е дошъл?

–         Стига, Стеф! – сряза го Деян и пое една глътка дим в дробовете си. – Не е нужно да изгадняваш. Момчето си имаше проблеми…

–         Проблеми? Пич, гладните деца в Сомалия имат проблеми. – Стефан отвори очи и тропна ядно с юмрук по масата. – А на Юлиян всеки ден му е чиста катастрофа! Сериозно, не познавам друг човек, на който да му се случват повече драми, мелодрами и драмедии!

–         Сигурно е прокълнат. – подметна небрежно Самуил, докато си свиваше цигара с видимо удоволствие. Обожаваше дребните ритуали. – Като се е раждал майка му не е дала пари на някоя циганка, за да й гледа и върху му се е стоварило проклятието на братята роми.

–         Хич не ми пука, ако ще и да е преследван от всички африкански и хаитянски вуду жреци! – Стефан, известен сред приятелите си като Кибрита, скочи и остави вулкана на гнева си да избухне, без да се вълнува от последиците. – Факт е че ние тримата се скъсахме от работа и дадохме всичко от себе си. А той само се измъква с възможно най-ламерските оправдания. И все още мислите, че е невинно момченце с лош късмет? Та той ни използва!

–         О, хайде стига, не драматизирай! – Деян се мъчеше да звучи спокойно, но тревогата бе ясно изразена в очите му. Именно той бе поканил Юлиян да се присъедини към проекта им, тъй като от пръв поглед бе изпитал към него братска привързаност. И сега усещаше как щеше да съжалява за прибързаното си решение. – Вярно е че напоследък не беше от най-активните, но и той е вършил много работа. Нека не бъдем напълно несправедливи. Пък и ти можеше малко да се опиташ да си смекчиш отношението. Нали се сещаш, да бъдеш една идея по-снизходителен.

–         Снизходителен съм към хора, които не кръшкат от задълженията си! – озъби му се Стефан. – А Юлиян беше предупреден, че този уикенд имаме най-много работа и оформяме финалните щрихи. Къде е той при това положение? Как да се държа добре с някой, който ме прави на глупак? И тебе, най-вече.

Да, за последния месец Юлиян беше претърпял бъбречна криза, лек инцидент с автомобил, от който му останаха уплаха и няколко драскотини. Дългогодишното му гадже го заряза, любимият му заек умря, хазяинът го заплашваше, че ще го изгони от квартирата му. А това водеше до чести отсъствия и дупки в работата му.

На няколко пъти Деян се опита да поговори с него да проявява повече сериозност. Това доведе до нови драми, плач, сърдене и обяснения как никой никога не е вярвал в него и цял живот всички са му се подигравали.

–         За пръв път мислех, че някой наистина вижда потенциала в мен. Обаче се оказах излъган, както обикновено. – бе заявил драматично по време на една работна сесия, през която конфликтът изплува ярко. Стефан най-сетне си бе показал зъбите, Деян се опита да контролира положението с вродения си такт. А Самуил гледаше безучастно отстрани. – Е, щом съм ви такава пречка, махам се. Желая ви успех.

–         Прав ти път! – сряза го Стефан с грачещия си глас.

–         Юли, моля те, недей, нека не се държим като деца, никой не те гони…

–         Но не ме и искате в екипа… – той го гледаше с обичайното си изражение на изгубено кутре. – Знам, никаква работа не ви върша, ала какво да правя, все така се случва…

И така нататък, и така нататък. Напрежението растеше, както и лавинообразното количество извинения. Финалът наближаваше, както и момента да решат дали да включат името му сред участниците.

Стефан бе категоричен като настървена хрътка.

Деян се колебаеше, тъй като усещаше Юлиян като своя лична отговорност.

Самуил заяви, че за него е приоритет да си свършат работата. Всичко останало бе прах и суета.

–         Добре, искаш да го включа заради онова мизерно проучване, което направи и над което ти се поти цяла нощ да приведеш в приличен вид?

–         Просто той ужасно много се стараеше и имаше желание…

–         Виж какво, Дидо – заяви му сериозно Стефан. – И аз като малък имах желание да стана велик учен, обаче така и не ми тръгнаха точните науки. Само с едно голо желание не става. Трябва да поработиш здраво над това, което искаш.

–         И какво искаш от мен? – Деян също губеше търпение. – Да го набия? Да го изгоня демонстративно? Да му кажа, че просто го отлъчваме?

–         Точно това му се иска да направиш. – Самуил се взираше в черното си кафе като хипнотизиран. – Дълбоко в себе си добрият стар Стеф обожава скандалите.

–         О, я престани вече и ти. – Стефан направи опит да се успокои и заговори Деян с по-благ тон. – Виж, разбирам как се чувстваш. Искаш да дадеш шанс на всички, искаш всички да са щастливи и доволни. Обаче това няма как да стане. Такъв е живота. Да не би на някой от нас да му бе лесно? Разкъсвахме се между учене, работа и този проект. Кога за последно сме излизали дори само за по една бира? Нямаме време да се усмихнем! И защо непрекъснато трябва да слушаме оправданията му, при положение, че всеки от нас е жертвал толкова много от личния си живот?

Деян се отпусна тежко на стола.

Знаеше, че в думите на приятеля му има истина.

И въпреки това усещаше горчивия вкус на разочарованието на върха на езика си.

Щеше да им се наложи да проведат разговор, който да постави на изпитание всичките му нерви и положителна нагласа.

–         Хайде, женчовци. – обади се внезапно Самуил. – Имаме задача за вършене и трябва до довечера да сме спуснали кепенците, ясно? Кой дошъл – дошъл. Аз никой няма да чакам повече.

–         Той е прав. Да поработим и да видим какво ще стане довечера. Пък кой знае, тогава Юли може да се появи с нещо довършено.

–         Гладна кокошка просо сънува – измърмори саркастично Стефан и отиде да вземе лаптопа си.

***

Юлиян се появи, като им разказа още една от своите поредици злополучни събития. Всичко започна със злия му хазяин, мина през един враждебно настроен полицай, злобна стара бабичка, изгубен портфейл и разпиляни на вятъра бележки по проекта. Той се кълнеше във всичко най-свято, че ги е бил написал. Ала нали е все един такъв… несретник.

Деян най-сетне намери сили и му заяви, че го изключват от проекта, защото нямат повече време за неговите задачи. Стефан го подкрепи с шумно и невъздържано одобрение. Самуил въздъхна и му заяви, че се държи като дете.

Юлиян го прие тежко и драматично. Започна тирада на тема „Многострадалната Геновева” и че винаги другите успяват. Той никога, защото съдбата му имала зъб, всички приятели били предатели. И така нататък.

Накрая заяви, че казва „сбогом” на този жесток свят.

Качи се на прозореца и преди някой да успее да му каже каквото и да е, скочи от там.

До него не достигна саркастичната Самуилова реплика, че са само на първия етаж.

Юлиян изкара следващия месец в болницата със счупен крак. Украсяваше историята с драматични нюанси и всеки път изкарваше личната си трагедия още по-ужасна.

Деян го посети един-два пъти от човещина и чувство за вина, но накрая и той не успя да понесе разиграващите се сапунени опери.

Ако трябваше да се вярва на плачливите му думи, тримата приятели бяха събирателен образ на всички злодеи от световната история.

Драмата все пак постигна известен успех.

Измъчваната от угризения бивша приятелка на Юлиян се върна при него… само за да го зареже шест месеца по-късно. Просто рамото й хвана ревматизъм от всички сълзи, които той проля на него.

Що се отнася до Деян, Стефан и Самуил, не усетиха липсата на четвъртия елемент и успяха да предадат проекта в срок, с изпълнени условия до последната запетая.

Но това е друга история.

Advertisements

Eмоционално изнудване: Ако ме обичаш


Малкият семеен ресторант в края на дългата улица се радваше на много посетители. И макар повечето да изглеждаха като най-обикновени хора, всеки имаше своята уникална съдба.

Нека поспрем пред витрината за малко и да видим какво се случи с две влюбени двойки в събота вечер.

***

–          От самото начало си знаех, че си използвачка. Сега вече го и доказа! – Мъжът бе с гъсти, свъсени вежди и внушителна фигура. Често удряше по масата и си изпускаше нервите.

–          Що за глупости са това? Знаеш, че те обичам, точно за това го споделям с теб… – Момичето понечи да се защити, ала веднага бе прекъсната и се сви като уплашен заек. Нежна и крехка, със сребристоруса коса и неспокойни кафяви очи, тя винаги гледаше в земята, докато разговаряше с хората.

–          Обичала ме била! Я не ме разсмивай! Ако ме обичашe, дори нямашe да обсъждаме този въпрос. Ти какво, поставяш образованието си над връзката ни? – Тя не смееше да вдигне глава, за да не види никой напиращите сълзи под клепачите й. – Какво не ти давам, а? Какво не си получила?

–          Нищо, но…

–          Тогава приключваме с тази тема! – Той я сграбчи грубо за брадичката и я принуди да го погледне. – Ясен ли съм? Ако ме обичаш, няма да заминеш. Нямам намерение да те чакам цели шест месеца! А вече съм инвестирал твърде много в теб, за да те зарежа. Решавай!

–          Добре… – Преглътна сълзите си и се принуди да се усмихне. – Както кажеш.

–          Добро момиче! – той я пусна и се върна към вестника си.

А в нейното съзнание не спираше да се върти усещането за дежа вю. Виждаше тираничната си майка, която й крещеше от леглото, в което бе прикована. „Ако ме обичаш, ще правиш каквото аз кажа! Длъжна си!”

***

–          Въобще не ме интересува за какво спестяваш! За какво изобщо ме занимаваш с проблемите си? Това е моята сватба! – Брюнетката разтърси лъскавата си грива, скръсти ръце и нацупи плътните си устни. – И искам да бъда като принцеса на нея. Как смееш да ми отнемаш мечтата!

–          Извинявай, тебе какво те вълнува повече? – Мъжът срещу нея бе сравнително млад, с будни и интелигентни черни очи, под които вече имаше също тъй черни кръгове от хронично недоспиване. От самото начало на връзката им, красивата му приятелка не спираше да го упреква за това как няма време за нея и че е женен за работата си. Колкото повече наближаваше сватбения им ден, толкова повече възелът около врата му се затягаше. – Дом и стабилно бъдеще? Не, ти просто искаш да се изфукаш пред всички с онази нелепа бяла рокля тип сватбена торта. Кой ще бъде следващия каприз?

–          Един истински мъж не би ме поставял пред такъв ултиматум! – изкрещя темпераментната дама. Няколко посетители вече ги гледаха странно. – Ще намериш начин да се справиш със ситуацията, и въобще не ме интересува какъв е той. Ако ме обичаш,  ще го направиш!

–          А една истинска дама надали би се държала като теб!

–          Като ми предложи, ти ми обеща приказка! И аз си искам приказката. Друго не ме интересува! – Тя се усмихна хитро. – Мисля, че за всичко, което ти давам, заслужавам своя вълшебен ден.

–          Добре, добре… – той разтри слепоочията си, за да овладее пулсиращото главоболие. – Само моля ти се, без повече скандали.

–          Колко си сладък! – Чернокосата го олигави така както би целунала любимото си куче.

А в главата му сякаш нещо се срути. Бентът се пропука и лавината от проблеми и отлагани конфликти бе на път да се отприщи.

***

Една от сервитьорките – младо момиче с дълга, черна коса и дяволити очи – се приближи до масата, на която вечеряха пищната дама и изтощения й кавалер. Със спокоен, професионален тон тя им обясни, че е станала грешка и че на това място има резервация за девет часа. Извини им се за грешката и им предложи да ги премести на единствената маса, където това бе възможно. А именно, при плахата девойка и навъсения й придружител.

Не е нужно да ви обясняваме какъв вой до небето нададе принцесата, нали? Тя тропа с крак, сърди се като малко дете, заяви, че в по-лош ресторант не е стъпвала. Мъжът с нея се чудеше защо земята никога не се разтваря, когато най-много има нужда от това. Не е нужно да ви описваме и гневната реакция на мрачния тип със свъсените вежди, нали? Заяви на самоуверената сервитьорка, че е адвокат и че ще ги скъса от съдебни дела. Срещна бурна подкрепа от страна на брюнетката.

Накрая келнерката, която през цялото време дори не трепна, разряза Гордиевия възел и предложи на всички замесени безплатен десерт и талон за отстъпка при следващото им посещение.

Това някак си успокои духовете и четиримата неохотно склониха да поделят масата.

Неловкото мълчание помежду им не продължи дълго, тъй като чернокосата веднага възобнови темата за сватбените им планове.

–          За Бога, наистина ли държиш да се караме пред напълно непознати хора и по този въпрос! – Бъдещият младоженец стискаше една салфетка толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. – Ще го обсъдим вкъщи, ясно? – После се обърна към другата двойка. – Много ви моля да ни извините. Обикновено…

–          Не се притеснявайте, няма проблем… – опита се да каже русото момиче. Любимият й обаче не бе на същото мнение.

–          Тебе кой те пита? – изсъска той и изгледа тежко мъжа срещу себе си. – Има проблем! Излязъл съм да изкарам една приятна вечер с годеницата си. И въпреки смешно високите цени на тая скапана макаронаджийница, съм принуден…

–          Извинете! – Спорът бе прекъснат от две подпиращи се една на друга момичета, явно в нетрезво състояние. – Прощавайте за безпокойството, но бихме искали да ви благодарим.

Туш. Даже чернокосата бе загубила дар слово от тази странна намеса.

– Тази вечер двете бяхме излезли да се напием, защото приятелите ни ни зарязаха. – обясни едната.

– Обаче само като ви слушаме как се карате за най-малкото нещо, внезапно се почувствахме много щастливи, задето сме сами! – допълни другата. – Затова ви благодарим. Хайде, маце, клубовете ни зоват. – И двете се изнесоха към изхода, като не преставаха да се хилят.

Чернокосата изсумтя нещо под нос и вирна презрително глава. Нацупеният тип заяви, че ще се постарае до месец заведението да е спуснало кепенци и че му е писнало от ненормални.

А русата девойка и нещастният младоженец се спогледаха за миг през масата, сякаш внезапно осенени от вдъхновение. Почти в един глас те станаха и заявиха:

–          Сватбата се отменя!

–          Заминавам за Англия!

–          Моля?! – На вече бившата булка още малко оставаше да й излезе пяна от бяс. – Как смееш да ми го причиняваш? Що за капризи са това? Ти не ме обичаш!

–          Не по-малки от твоите. – заяви й той с ледена усмивка и хвърли една едра банкнота на масата. – Задръж рестото. И още тази вечер искам да си се изнесла от апартамента ми.

–          Малка кучко, ти за коя се мислиш? – авторитетният тип изглеждаше готов да я удуши. За първи път от години тя не трепна под силата на погледа му. – Никъде няма да ходиш. Моя си. Твърде много съм платил за теб. Пък и ако ме обичаш…

–          Знаеш ли… – прекъсна го небрежно доскорошната му годеница. – Намери си друга реплика, тази се изтърка. Нито един от вас… – тя посочи към него и към чернокосата. – … си няма идея за какво говори. Аз приключих. Не ме чакай.

–          Искаш ли да те откарам донякъде? – попита я черноокият, чиято умора внезапно се бе изпарила. Двамата излязоха от ресторанта под акомпанимента на сочните псувни на юриста и убедителния плач на принцесата. Какво се случи с тях, в случая не е важно.

А сервитьорката стоеше на прага на кухнята и потриваше доволно ръце. Собственикът на заведението я гледаше на кръв.

– Още едно такова представление и си уволнена!

– О, я стига! Когато хората не знаят какво е добро за тях, сме длъжни да се намесим!

Емоционално изнудване: Самоубийцата


–         И за какво ме безпокоиш по това време? – Ръмжащ мъжки глас в телефонната слушалка. Съненият му гняв бе толкова осезаем, че човекът от другата страна на линията потръпна. Все едно по гърба му плъзнаха метални стружки.

–         Трябва да дойдеш веднага. – Неуверено момчешко писукане. Ефектът от него бе като да налееш масло в огъня. Събеседникът му не отвърна. По-младият продължи да пелтечи с увеличаваща се несигурност. – Краси…. Ъъъ… тя е в болницата. – Към неувереността добави щипка страх и още толкова безпокойство. – Опита се да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Много е зле и ти… просто трябва да си до нея.

Мълчание. Раздразнението притихна за миг. Когато най-сетне мъжът, когото бяха събудили, проговори, тонът му бе леден.

–         Колко хапчета взе?

–         М-моля?

–         Зададох съвсем прост въпрос и се надявам на пост отговор. И ми спести театъра. Това е нейн специалитет.

–         Ама ти сериозно ли ми задаваш такъв въпрос! – Този път и малкият се ядоса. Ала гневът му бе смешен. Като малко паленце, джафкащо срещу огромен булдог.

–         Познаваш ме добре. – Ядните нотки напълно се бяха изпарили. Ледената крепост около думите му бе непробиваема. – Някога да съм бил несериозен? Питам те отново: колко хапчета?

–         Ти наистина ли мислиш, че съм ги броил? Веднага щом я видях, повиках линейка.

–         Може би трябваше. Доколкото я познавам, надали са били повече от половин шишенце. Все същия bullshit. Драми, сълзи, прерязани вени.

–         Копеле такова! Какво значение има? Факт е че си е посегнала и че има нужда от теб.

–         Да си решава проблемите сама. Аз приключих. Все още имаше хапчета във флакончето, което намери край ръката й, нали?

–         Д-да, но това не означава…

–         Звънни ми като ги изгълта всичките.

–         Отвратителен си!

–         Може. Но пък съм спокоен. Малък си още. – Продължи по-меко. – Някой ден, като ти се увие около шията змия като нея, ще ме разбереш.

–         Как можеш да говориш така! Вие почти бяхте женени.

–         „Почти” е ключовата дума. Ще ти кажа само, че ти е бедна фантазията колко пъти се е „самоубивала”, докато бяхме заедно. Цели пет шибани години.

–         Тя ми е сестра…

–         За което само мога да те съжалявам. Виж, уморен съм. Нека някой друг се занимава с нея. Аз приключих.

–         Копе…

Свободен сигнал.

***

Той се загледа в телефонната слушалка. Отвътре го чоплеше чувство на несигурност и надигаща се като вълна от гадене вина. Вероятно остатъчен ефект от отровата. Стисна зъби, сграбчи змията за врата и пряко силите си й откъсна главата.

Адската умора, която го връхлетя, нямаше нищо общо с физическо изтощение, пролетна умора или есенна депресия.

Тогава си помисли, че сигурно това е цената, която заплащаш всеки път щом си извоюваш свободата.

Пирова победа.

Остана да лежи с отворени очи, след което се изплъзна тихо на терасата.

Запали цигара и остана дълго загледан в размазаните светлинки пред себе си.

Така бе по-добре.

И последните капки отрова се оттекоха от гангренясалата рана.

„Вероятно така се чувства дивото животно, когато най-сетне намери смелост да прегризе крака си, за да се освободи от капана.”

След това гениално умозаключение изпусна една двойна доза смях на филмов злодей и се върна към спалнята си, за да потъне в сладкия сън на забравата.