Ревю: Отвъд хълмовете (După dealuri)


Румъния-Франция-Белгия, 2012, 150 минути
Режисьор: Кристиян Мунджиу
Сценарий: Кристиян Мунджиу, по книгата на Татяна Никулеску
Оператор: Олег Муту
Монтаж: Мирча Олтяну
В ролите: Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриуца, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

dupa-dealuri-370575l

Винаги съм мислела, че религията, редом с романтичната, идеализирана любов са били измислени от нас самите с цел да направим живота си по-лек. Иронията е че когато тази красива теория бъде осъществена на практика резултатът е често обратен на нашите желания. Наместо чудните цветя, които е трябвало да поникват, получаваме трънливи, отровни храсти. И въпреки това мнозина си остават вързани за представата в главата си, колкото и да ги наранява, стремят се отчаяно към нея. Ужасът, че светът ти ще рухне, ако не се придържаш към нещо, било то Бог или някой скъп спомен от детството, единственото, което още те държи цял. Отвъд хълмовете се опитва да разкаже една такава история, трагедия, породена от религиозния фанатизъм, невежество и неадекватната, обсебваща любов.

dupa-dealuri flutur
Сюжет. Алина и Войчица. Приятелки от детинство, сестри по съдба, споделящи добро и лошо от малки в сиропиталището, където отрасват. Войчица е мила, говори тихо, спокойна, някак дори прекалено, от хората, които не издават чувствата си, ако изобщо ги имат. Скрила се е в манастира от ударите на живота, въпреки, че по нейни думи там няма приятелки, само хора, които си помагат, отдадени на Господ. Алина е един вид нейна противоположност, силна, мълчалива, от онези хора, които вечно носят гняв, отчаяние и усещане за недостиг в себе си.
Такива, които никога не намират покой. Алина търси във Войчица решение на всичките си проблеми, на хроничното си безпокойство, иска да запълни дупката в себе си със своята приятелка. А Войчица няма достатъчно сили и присъствие за да отстоява себе си, нито пред Алина, нито пред останалите монахини и аскетичния свещеник, наричан от всички с невежо страхопочитание Татко. Тя остава застинала в колебание между двата свята, на новооткритото спокойствие и миналото, между църквата и външния свят без да се осмели да вземе решение. До последно ми бе трудно да усетя образа и мислите й, остана си неясна като недовършена завъртулка, облечена в черно монашеско расо, маска от всичко, което може да я нарани. Всичко това на фона на вечно мрачното небе, надвиснало над хълмовете, сред хора, които ежедневено преповтарят 464-те дефиниции за греха и за които всяко съмнение, болка и чувство, различно от сляпата, фанатична еуфория, е признак на обсебване от тъмни сили. Въпрос на време е кога бунтовната, нетърпяща възражение природа на Алина, всичките й съмнения, несигурност и демони ще избухнат. Конфликтът е неминуем, но никой не би могъл да предвиди до какви трагични последствия ще доведе. Време е за служба.
Според информацията за филма историята е истинска. Дори и за момент не бих се усъмнила в това, вероятно събитията се случили точно така както са били представени в Отвъд хълмовете, без място за каквато и да е надежда, автентични до последния детайл. И въпреки това ми беше трудно да вляза в обувките на героите, да почувствам конфликтите им. Усещането на моменти бе почти като да четеш поредната история от черната хроника, лишена от човешката й драма.

beyond_the_hills
Актьорска игра. Не ме впечатли особено. Монахините ми се струваха еднакви и взаимнозаменяеми, каквато вероятно е била целта. Донякъде Кристина Флутур, в ролята на Алина, ми остави по-силно впечатление, което винаги се случва, когато един актьор пресъздава дълбоко разстроен и психически стресиран персонаж. Свещеникът, изигран от Валериу Андриуца, не бе силен нито като роля, нито като актьорска игра. А това не трябва да се случва с един от главните представители на разиграващия се конфликт. Нито за момент не му повярвах наистина, усещах сцените с проповедта му като наизустени реплики.

Dupa-dealuri-foto-Mobra-Films
Операторско майсторство, монтаж и режисура. Именно те провалиха филма, или поне лично за мен. Като за начало беше излишно дълъг, самоцелно протяжен и изпълнен с прекалено много сцени, които не допринасяха с нищо към сюжета и развитието на героите. Фиксацията върху природните пейзажи и мрачните хълмове, твърде дългите кадри по никакъв начин донякъде помогна за навлизането в атмосферата и вътрешния живот на манастира… докато не стана прекалена. За тягостното и неприятно усещане за повторяемост допринесоха и някои диалози от сценария, без които преспокойно бихме могли да минем, тъй като информацията, съдържаща се в тях, вече ни е била поднесена петнайсет минути по-рано при подобен разговор, с друг персонаж. Може би някои от най-силните сцени не ми подействаха така както трябваше, защото особено в последния час нямах търпение най-сетне да приключи. Натурализмът не е оправдание за безумно бавното действие и безтегловност. Подобен сюжет изисква динамика, усещане за опасност и вътрешно напрежение, изисква се зрителя да тръпне в очакване кога конфликтът ще вземе превес, кога Алина ще прекрачи границата, след която няма връщане назад и до къде ще стигне тази борба. Конфликтът трябва да ескалира, а не да спада. Всичко се губи, удавено в излишно многословие и кадри на хора, стягащи багаж. Сериозно, рядко съм гледала филм, в който да се обръща толкова внимание на сгъването на дрехите, разопаковането и опаковането на сакове и оправяне на легла. Само ми остана като неизвестно кому бяха нужни. Липсата на музика допринасяше за усещането за реалност, но не притъпяваше скуката.

Вероятно бях разочарована от Отвъд хълмовете заради очакванията, с които се бях заредила, едва ли не православна версия на Sparrow, на Франко Зефирели, или поне Сестрите магдаленки. Ако го гледатете без предубеждения, може и да усетите човешкия елемент. На първо гледане тя ми се изплъзна. А второ гледане не предвиждам в близките години.

Още от програмата на Международния София Филм Фест, продължаващ до 24-ти март и с допълнително кино лакомства между 25-ти март и 7-ми април.

Изображения: http://cinemagia.ro, http://filmarta.blogspot.com, http://mediafax.ro

Ревю: Разкази (Рассказьи)


movie_1597_8704

Русия, 2012, 105 минути
Сценарий и режисура: Михаил Сегал;
Оператор: Едуард Мошкович;
Музика: Анджей Петрас;
В ролите: Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич, Любов Новикова;

Първата ми реакция спрямо Разкази бе много подобна на тази на издателите спрямо младия писател, дошъл да получи оценка за ръкописа си. „Вие нямате ли роман?“ Екранното време е разделено на четири основни сегмента, всеки представляващ по един разказ, който променя живота на читателите си. Историите са противоположни като жанр и стилистика, нямат общи герои, преплитащи се сюжетни линии, нито видима връзка помежду си. Не съм сигурна дали усетих достатъчно ясно промяната и влиянието върху всеки от представителите на издателската къща, внезапно запленени от „непродаваемите“ истории. Зачудих се защо тази явна тетралогия от четири късометражки е представена като пълнометражен филм, и защо режисьорът не е предпочел „да напише роман“.
При повторен размисъл „Разказите“ по-скоро ме спечелиха на своя страна, въпреки фрагментарната си структура, подобно на „Нощ над земята“. Диалогът беше остроумен, иронията бе тънка и ненатрапваща се, почувствах героите близки до себе си. Дори и в най-драматичните моменти нямаше грозно преиграване от страна на актьорите. Не малка роля за внушението изигра и убедителната кинематография, особено в третата новела, почти лишена от реплики, но с покъртителна атмосфера.
„Разкази“ може да бъде тълкуван като филм за проблемите на съвременното руско общество, пропастта в поколенията, бавната смърт и загуба на енергия в културата, липсата на историческа памет, еволюцията на корупцията във всяко ниво. Ала тези теми са толкова универсални, че няма да ни е трудно да ги усетим, дори без националната им принадлежност. Като например, вманиаченото планиране на детайлите, което води до неспособност да изживеем момента, разпределянето на всяка минута, неврозата и страха от бъдещето. Въпреки че вероятно мнозина ще се надсмеят над глупостта и невежеството на нимфоманката от четвъртия „разказ“, образът й е доста показателен за голяма част от т.нар. младо поколение. Хора, които хвърчат в колите си, взети на кредит, доволни от живота си, откъснати от миналото, в блажено състояние на историческа амнезия. Такива, за които историята е просто предмет в училище.
Миналото – неясни дати и политически течения, бъдещето – планирано до смъртта, настоящето – кафе на верандата, подкупи във всичките им форми и една горяща книга.
„Разказите“ на Михаил Сегал определено са далеч от съвършенството. Песничката на финала ме остави с усещането, че е предназначена за тези, които много много не са схванали това, което са гледали. Мисля, че бих го направила по друг начин, с друга структура.
Само че ако даден филм остане с теб и след изнизването на финалните надписи, накара те да почувстваш нещо и да се замислиш, то тогава отделеното време в тъмния салон си е заслужавало. Би ми било интересно да видя следващата стъпка в света на киното.

Още от програмата на София Филм Фест.

Международен София Филм Фест – сезон 2013


Снегът на отсъствието отдавна е затрупал пътечката, отвеждаща към къщата. Бюрото и старателно подредените купища листове тънат под слоеве прах. Паяжините в ъглите ги допълват, а обитателите им протягат лакомо безформените си пръсти. В хладилника на въображението избуя мъхеста, зеленикава плесен с бели точици и застоял мирис на забрава.

Отдавна никой не живее тук.

Прокарвам ръка по старата си писалка, прахта се рони под пръстите ми като заклинание. Дали отсъствието може да се компенсира? Или сандъчето с инструменти е безнадеждно увредено от ръждата и липсата на поддръжка?

Ще се опитам да помета паяжината на носталгията, може от другата страна да се крие нещо.

Като за начало ще започна с малко потапяне в любимата ми магия от музика, диалог, образи и детайли. Зимата е на път да си отиде, време е за това да прерисуваме пейзажа… и за малко кино, любезно предоставено от София Филм Фест.

Ето част от менюто, което съм си подготвила за следващите няколко дни.

РАЗКАЗИ
(SHORT STORIES)
Русия, 2012
сценарий и режисура: Михаил Сегал, оператор: Едуард Мошкович, В ролите – Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич

66684

Имам слабост към „разкази“ за други писатели, или най-малкото изпитвам достатъчно любопитство, за да ги “прочета”. Нека видим какво се крие в малката тетрадка с кратки историии.
Снимка: http://russianfilm.blogspot.com

ВЕРА
(VERA)
България, 2013
сценарий и режисура: Лиза Боева, оператори: Лиза Боева и Ицхак Финци, в ролите: Ицхак Финци

movie_main__1645_25

Кратък и ясен синопсис: В навечерието на своя 80-годишен юбилей професор от Сорбоната получава писмо от жена, която не е виждал 50 години. Някогашната му голяма любов – Вера. Макар че документалното кино е област, към която рядко посягам, и въпреки че страня от сантименталните истории, имам някакво добро предчувствие. Ще видим дали е основателно.

Снимка: http://siff.bg

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
(BEYOND THE HILLS)
Румъния-Франция-Белгия, 2012,
Сценарий и режисура: Кристиян Мунджиу, Оператор – Олег Муту
В ролите – Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриута, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

beyond_the_hills

Много харесах горчиво-сладкия привкус на Запад от Кристиян Мунджиу. Освен това темата за монашеството, религията, фанатизма и конфликта им със свободата и живота винаги ми е била близка. Наистина ще ми е интересно да видя още една гледна точка по въпроса.
Снимка: http://www.fandor.com

ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ
(CAESAR MUST DIE)
Сценарий и режисура: Паоло и Виторио Тавиани, оператор: Симоне Зампани, В ролите: Козимо Рега, Салваторе Стриано, Джовани Аркури, Антонио Фраска, Хуан Дарио Бонети, Винченцо Гало

caesarbear

Черно-бяло, Шекспир и италианско кино плюс фестивални награди. Снобът в мен не може да се въздържи.
Снимка: http://grandenchiladafilmblog.blogspot.com

ХИЧКОК
(HITCHCOCK)
САЩ, 2012, 98 мин
Режисура – Саша Джервази, сценарий – Джон Джей МакЛафлин, оператор: Джеф Кроненуит, в ролите: Антъни Хопкинс, Хелън Мирън, Скарлет Йохансон

hitchcockmovie

От месеци чета новини в Операция Кино за двата биографични проекта, посветени на един от любимите ми режисьори. Надявам се, че създателите му са избягали от капана на стандартната животоописателна драма и че филмът ще има много повече достойнства от брилянтната актьорска игра.
Снимка: http://my.spill.com

ХИЩНИЦИ
(GRABBERS)
Великобритания-Ирландия, 2012
Режисура: Джон Райт, сценарий – Кевин Лихейн, оператор – Тревър Форест, в ролите: Ричард Койл, Рут Брадли, Ръсел Тоуви, Лейлър Роди, Дейвид Пиърс, Брона Галахър, Паскал Скот

Grabbers

Малко ирландски пиянски истории и чудовища, пропълзяли от плакат на филм на ужасите, категория Б. Винаги трябва да се намери време за една (надявам се) добра пародия.
Снимка: http://sis-sightsandsounds.blogspot.com

ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
България, 2012, 114 мин
Режисура: Емил Христов, Сценарий – Владислав Тодоров, Оператор: Крум Родригес
В ролите: Самуел Ицхак Финци, Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева

The Color of the Chameleon 1 small

Част от „актьорския“ състав почти ме накара да зачеркна филма от списъка си със заглавия. Почти. От друга страна харесах Дзифт достатъчно, за да дам шанс на още едно заглавие, дело на сценариста Владислав Тодоров. Дано само това не се окаже погрешно решение. Още съм травматизирана от Островът на Камен Калев.
Снимка: http://cinefish.bg

Като цяло това са заглавията върху които е фокусиран основния ми интерес. Част от тях могат да отпаднат, други да дойдат на тяхно място, списъкът да се разшири или намали. Ще се постарая да дам обратна връзка върху всичко, което ми направи впечатление, било то положително или отрицателно.

За повече информация можете да посетите официалния сайт на Фестивала и да си съставите меню по ваш вкус.

Приятно гледане!

Ревю: Бъдещето (2011)


Германия/САЩ, Сценарий и режисура: Миранда Джули, Оператор: Николай фон Гревениц, в ролите: Миранда Джули, Хамиш Линклейтър, Дейвид Уаршовски


Наистина имах огромното желание да харесам този филм. Бях готова да му простя несъвършенствата, сюжетните кръпки, техническите подробности, ако същият бе успял да изпълни основната си цел – да ме накара да го почувствам и да открия нещо за себе си. Темата, зададена в синопсиса, ми е близка, проблемът със страха от бъдещето, обвързването и неизбежните отговорности, съпровождащи „порастването” ме вълнуват. Предполагам, че всеки в една или друга степен страда от същите фобии, що се отнася до бъдещето, с изключение, може би, на децата, лудите и болезнено арогантните, със старателно предначертани планове, които обстоятелствата да разбият на прах. Не, не смятам, че авторката на филма е поела специално задължение да даде отговор на въпросите ми. Отговорна е само за емоционално изпразнената си, псевдоинтелектуална „творба”. Дори не на кинематографичното изкуство. Бъдещето ме остави с усещане за серия от пърформанси, пришити с бели конци, които се предполагаше, че трябва да послужат за сюжетни връзки.

Сюжет. Имаме две егоистични и напълно обсебени от собствената си личност, неврози и проблеми същества – главните герои, Софи и Джейкъб. Силно ме учуди факта, че изобщо бяха избрали да живеят заедно. Съвместното съжителство предполага взаимни отговорности и ниво на обвързване, на което тези незрели (дали мога да ги нарека така?) личности нямаше да им понесе. И двамата са в средата на трийсетте си години, болезнено свързани с компютрите си, без видими постижения, без план и посока. Беше ми абсолютно невъзможно да ги харесам, да им съчувствам, да ги усетя близки до себе си, камо ли да се идентифицирам с тях. Дори не ме впечатлиха като колоритни и ексцентрични персонажи – просто две безлики, лутащи се точки, събрани на нелепа театрална сцена и с някакви реплики, набутани в устата. Та, видите ли, Софи и Джейкъб се решават на титанична крачка що се отнася до личностното им развитие и бъдещето – да си осиновят котка. Оставаме с впечатление, че им е трябвало години старателно обмисляне, за да се решат на тази невероятна стъпка. Каква смелост! Сигурно ако изобщо бяха решили да се размножат, вдъхновението щеше да ги осени на преклонна възраст. Изправени пред жестоката отговорност, за която са убедени, че окончателно ще стъжни жалкото им живуркане, двамата не съвсем млади и съмнително влюбени вземат второ важно решение. Чудно как не им се спука някоя вена в мозъка от толкова напрежение и мислене. Софи и Джейкъб стигнаха до извода, че преди тежката отговорност по грижите за котката Лапичка да падне върху крехките им плещи, в оставащия месец до края на живота им какъвто го познават, те са свободни да направят каквото пожелаят – да направят всичко, за което са мечтали, да спрат интернета си, да напуснат работа, да се преоткрият и т.н. По принцип това е добър сюжетен ход, предполагащ богат избор за продължаване на историята, много варианти, по които можеха да поведат персонажите. Но вместо да открият себе си, Софи и Джейкъб зациклиха още повече в личните си драми. Те не направиха нищо. Дори не успяха да спасят едно нещастно животно, копнеещо за дом и ласка. Всъщност, доста логично. Ако трийсет и пет години си бил инертна маса, вероятността да се размърдаш и да направиш нещо с живота си е минимална. Което не ме накара да харесам повече Софи и Джейкъб, нито да одобря действията им, или по-точно липсата на такива. Действието беше мудно и не доведе никой от замесените лица до нужния му катарзис. Неадекватни решения, страх, липса на логика. Ако не друго Бъдещето обрисува точно фобията от свободата, ценност, къч която сме научени да се стремим. Много по-лесно е да се скриеш в прегръдките на любовник, достатъчно възрастен, за да ти бъде татко, да станеш отново дете и да не поемаш отговорности. Или пък да се престориш, че времето е спряло, за да си говориш с луната. Жалка картинка. Единственото послание, което разчетох за себе си, ако може да се приеме за такова, е: Не бъдете като тези хора. Единственото живо същество в това недоразумение, към което изпитах емпатия и за което ми пукаше, беше нещастното коте. Заслужаваше по-добри осиновители.


Актьорска игра. С нищо не ми помогна да усетя персонажите по-близко до себе си. Авторката на филма и изпълнителката на ролята на Софи, Миранда Джули, притежава харизмата и излъчването на умряла риба. Според базата сценарият и целия проект е вдъхновен от личните й преживелици, вероятно играе самата себе си. А това би следвало да подпомогне изпълнението й, да го направи една идея по-органично и истинско. Щом не успява да покаже и канализира грам емоция към зрителя чрез близка за нея тема и характеристики, представям си за каква трагедия ще става въпрос, ако се опита да изиграе нещо съвсем различно. Партньорът й Хамиш Линклейтър е една идея по-адекватен от нея, макар че драматургично неразвитият персонаж не му позволи да разгърне потенциала си. Може и да съм предубедена, защото той участваше в единствената сцена, която ми направи силно впечатление. Дейвид Уаршовски не успя да ме накара да видя героя му като нещо различно от застаряващ перверзник и кофти баща, избиващ комплексите си с младото, глупаво момиче. Дори и той, като уж най-улегналия персонаж, проявява шокираща липса на отговорност към заобикалящите го, независимо, че дъщеря му показваше явни признаци на мозъчна дисфункция. Нито едно запомнящо се изпълнение. Нямаше да се учудя ако „любимата” ми Кристен Стюарт не се мярна в някоя поддържаща роля, щеше да е на място в този ансамбъл на творческото безсилие.

Зад камерата. Ако има нещо положително, което открих в този филм, може би това бе операторската работа. И то основно в спомената сцена, в която Джейкъб се разхожда по улиците с парализирани във времето хора и помага на луната да освободи приливите. Всъщност точно този момент възвърна надеждата ми, че филмът може да бъде спасен. Хубави бяха и монолозите на котето Лапичка, макар че общото ми усещане бе за нещо… нездраво. При всички случаи именно те ме накараха да усетя болезненото очакване на бездомника, просещ любов и внимание на неподходящото внимание. Ако филмът се състоеше само от тези кадри, щеше да бъде пъти по-ударен.

Обща оценка: претенциозен, кичозен, с претенции за възвишеност и изкуство. Един от онези филми, за които ако споделиш, че не ти харесват феновете им се нахвърля върху теб с обвинението, че нямаш сетивата да ги усетиш, че са за мислещи хора. И любимото ми „Ходи си гледай тъпите екшъни и малоумните комедии.” Предполага се обаче, че киното и изкуството не са предназначени само за шепа онаниращи критици и техните последователи.

С какво се промених след прожекцията? Ще си взема котка. За да не бъда като тези хора. В този смисъл може да се каже, че Бъдещето е имал полезно действие, макар и далеч от влиянието, което са се надявали да постигнат създателите му. Ако изобщо знаят за какво е собствения им филм.

Ревю: Фиш Енд Чипс (2011)



Кипър, реж. Елиас Деметриу, сценарий: Елиас Деметриу, Ян Флайшер, Никос Панайотопулос, оператор: Йоргос Янелис, в ролите: Мариус Йоану, Марлене Камински, Ан-Мари О`Съливан, Диомедес Куфтерос.

Това беше първия ми контакт с кипърското кино и мога да кажа, че имах удоволствието да бъда напълно лишена от предразсъдъци или предварителни очаквания непосредствено преди прожекцията на Фиш Енд Чипс. Филмът на Елиас Деметриу засяга теми, които малко или много са близки до всеки, който някога се е питал дали да напусне дома си… и дали да се завърне в него. А ако се отправи назад, ще намери ли пътя? Или през цялото време е гледал в криво огледало? Мечтите никога не се случват така както си ги представяме и планираме. А мотивът за емиграцията и изгубената идентичност винаги ще е актуален, или поне докато има граници: физически и умствени.

Сюжет. Кипърският емигрант Андрикос, наричан от всички Анди, гради живота си в Лондон, докато крои планове за Кипър, далечната и идеализирана родина. Въпреки лошото време, расистките коментари и къртовския труд, той е намерил своето място в мегаполиса. Овладял е изкуството на пържената риба, макар и постоянно да работи за някой друг. Споделя дома си със самотната майка Карин – на свой ред емигрирала от Източна Германия – и дъщеря й Ема – прехвърлила двадесетте, но упорито отказваща да порасне. Носталгичният вятър лъха ежедневието му чрез образа на Елени – застаряващата му майка, страдаща от деменция със симпатичния навик „да се губи” в търсене на ружи и цикории. Последното желание, останало в помътеното й съзнание, е да бъде погребана в сухата кипърска земя. Подтикнат от нуждата за промяна и натрупалата се горчивина, добрият син се наема да върне Елени в родината й, с надежда за нов живот и с цел да открие мечтаното плажно заведение. Ала в Кипър рибите не са това, което са. Съвсем скоро след пристигането си Анди, заедно с новото си семейство, ще изживее всички последици от синдрома „чужденец в собствената си държава”, както и своеобразен културен шок. Дори привидно подредения „по американски” живот на брат му Анестис, също завърнал се от Лондон преди години, представлява буря в чаша вода, постоянно напрежение и скрита носталгия. Манипулативната му съпруга Мария е шокирана от освободеното поведение на Карин и Ема и раздразнена от това, че трябва да се грижи за застаряващата и трудна за наблюдение майка. Поставяни са ултиматуми, новооткритото плажно заведение се приближава бавно и сигурно до фалита. Всички фактори водят до яростна кулминация през една злополучна вечер. Героите на свой ред ще преживеят своя личен катарзис, за да осъзнаят къде е дома им и какво е важно за тях.

Актьорска игра. Мариус Йоанну изпълни ролята на Анди без излишен драматизъм, плавно и с нужната доза чар и самоирония, които ме накараха да симпатизирам на героя му. Основно на сърцето ми легнаха плътните и истински образи на двете жени в живота му, с несъвършенствата и релефите на характерите. Марлене Камински убедително влизаше и в двете кожи на своята Карин – едновременно чувствена и предизвикателна, понякога лекомислена и не по-различна от безотговорната си дъщеря. В следващия момент става сериозна и силна, когато се опитва да прикрие женските си страхове, притеснения и фобии. Ан-Мари О`Съливан е очарователна в ролята на Ема – порасналата Пипи Дългото чорапче с тежък готически грим, доверчива и наивна, или буйна и непокорна. Добри включвания имаше от кучката Мария и нерешителния брат Артенис. Алкистис Павлиду съумя да съчетае успешно функцията на комичен елемент и трагичната роля на човека, приел съдбата си.

Зад камерата. Прекрасно беше пресъздадена мрачната и мъглива атмосфера на Лондон в контраст с окъпания от слънцето Кипър. Преобладаваха общите планове с дребни фигурки на фона на ширещ се природен пейзаж. Особено ме впечатли сцената след злополучния купон, с Анди и Ема на фона на огромното море, сякаш наистина замръзнало. Имаше хубави детайли, като обесените кукли на малката Анна – раздялата с детството. Действието беше лежерно като летен следобед, но цялостното усещане бе за завършена история и развити персонажи. Е, не Имаше и моменти, в които се чудех дали операторът не е забравил да изключи камерата и е отишъл да пие кафе, а в последствие монтажистът е забравил да изреже по-дългите сцени

Общото ми усещане за Фиш Енд Чипс беше положително. Може би беше малко прекалено стандартен. По онзи начин по който е стандартен вкуса на хубавата риба и познатия аромат, когато най-сетне се завърнеш у дома.

P.S. Прожекцията мина гладко, ако изключим, че някой от Дом на киното бе решил, че ни е много жегаво и през цялото време ни облъхваше леден вятър. На излизане бях посрещната от болезнените протести на някакъв младеж, почувствал се излъган, задето са го накарали да изгледа филма. Явно беше на противоположно мнение, защото твърдеше, че няма толкова ниска оценка, която да подхожда на Фиш Енд Чипс. Негодуваше срещу София Филм Фест, как са допуснали нещо подобно да бъде избрано, „тоя филм нямало да мине никъде.” Разни хора, разни идеали. И аз съм излизала от филми, за които не съм можела да повярвам колко са зле. Но не мога да приема такова поведение, все едно някой те е вкарал на сила и е опрял пистолет в слепоочието си да останеш до край на прожекцията.

Фейсбук страница на филма
Към официалния сайт на София Филм Фест

Ревю: Миграцията на паламуда (2011)


Режисьор и сценарист: Людмил Тодоров, оператор: Рали Ралчев, в ролите: Христо Мутафчиев, Стефан Вълдобрев, Владимир Зомбори, Никола Стоянов, Велко Кънев, Ицко Финци, Ирина Първанова и др.


През 2005-та гледах за първи път филма Емигранти на режисьора Людмил Тодоров. Много ми допадна. Обичам горчиво-сладки и тъжно-смешни истории от живота с колоритни герои и ярък диалог, разкриващи много за хората и тяхната странна природа. Още повече, че темата за приятелството ми е доста близка. Не мога да кажа същото за прехвалените и преекспонирани Шивачки. Дойдоха ми леко клиширани, а някои от моментите, въпреки претенциите за реализъм, ми се сториха нелепи. Но при всички случаи Емигрантите ме бяха впечатлили достатъчно, за да ме заинтригува най-новия филм на Людмил Тодоров. А и подбрания от него екип си каза думата. Считам, че инстинктът не ме подведе.


Сюжет. Историята е семпла и в това се крие очарованието й. Описва
житието и битието на двама мъже в провинцията, опитващи се да припечелят по някой лев, щайга райски ябълки или кило паламуд. И Симо, и Райчо се занимават с „произведения на изящното изкуство“ , всеки по свой начин. Но това не е тежка, философска драма за окаяната участ на българския творец, придружена от мрачни крупни планове на угрижени лица и цигарен дим. Липсват патетичните монолози и отчаянието, което понякога се плъзва по лицето на някой от героите, е идеално премерено. Основните персонажи, както и синовете им в паралелната история, са симпатично контрастни. Райчо е вечно ухилен и вижда хубавото дори в най-подлата ситуация, причинена му от закона на Мърфи. В яхта, приличаща на пробито корито, той съзира мечтата си. Симо, от своя страна, е по-мрачния в тази странна двойка приятели. Гледа реално на живота, авантюрите и простотиите на бойния му другар не са му по вкуса. Простил се е с мечтите си от младостта, но не и с моралния код, представите му за чест и порядък, които го запазват от деградация. Подобен е случая и с децата им, приличащи на родителите си вероятно повече отколкото подозират. Тишо се радва като дете и на най-малкото, а в Киро кипи недоволството и бунта. В добавка към тези персонажи имаме обичайните социални ситуации – селяните, горящи бутилки, защото така правят всички, и плюещи по демокрацията, английските съседи и тарикатлъка, както и мутренския елемент в кръщенето. Въпреки че са показани по не един и два филма, претендиращи да описват народопсихологията на българина, те са част от нашата реалност. Но историята определено нямаше да е същата без бликащия от нея хумор – от диалозите и ситуациите. Особено на размяната на реплики между отец Иван и сестра му, която
„само бирата я крепи на този свят.“

Актьорска игра. Христо Мутафчиев е в стихията си като Райчо и перфектно си партнира със сериозния типаж на Стефан Вълдобрев. Хареса ми как е показано приятелството им и как се подкрепяха взаимно, нищо, че през по-голямата част от филма се караха и спореха. Младите актьори Владимир Зомбори и Никола Стоянов, за които това е дебют в игралното кино, се представиха изключително добре, бяха много естествени и влязоха в графата „многообещаващи“. Ще видим как ще продължи нататък актьорския им път. За Велко Кънев и Ицко Финци няма какво да се коментира – големи. Добри епизодични включвания направиха Ирина Първанова, Александър Сано и Анастасия Неделчева, както и всички други колоритни второстепенни герои.

Зад камерата. Още ме побиват тръпки като се сетя за отвратителното ниво на операторска работа и звук във филми като Още нещо за любовта. Тук обаче имаме страхотната операторска работа на Рали Ралчев и всички, подготвили техническата страна на филма. Цялостната визия, пасторалната идилия, особено една от последните сцени с летящите във въздуха икони, риби и райски ябълки, бяха истинска радост за окото.

От една страна ме заболя главата от целия хаос при прожекцията в кино Люмиер и огромната тълпа. Но фактът, че имаше толкова желаещи
да дадат шанс на български филм и явният интерес бяха силно обнадеждаващи. Независимо че Миграцията на паламуда няма да се покаже по екраните на „големите“ кина по думите на режисьора, имам надежди за бъдещето му.

Както и за това на родното ни кино, въпреки че имаме навика да забравяме колко много път ни предстои.

Официален сайт на филма
Към сайта на София Филм Фест

Време за кино: Международен София Филм Фест 2012


Възнамерявах заглавието на първия ми материал във връзка с фестивала да бъде Кино Зомби Тайм. Само че с това рискувам да се предизвикат неприятни асоциации, свързани с институцията и качеството на кинематографията, която зрителите ще имат удоволствието да гледат в периода след 9-ти март. А и феновете на зомбита щяха да изпитат остро разочарование. Но като цяло това е усещането, което ме обзема преди началото на кино фестивал. По нищо не се различавам от зомбирано малко дете, държано на диета, на което внезапно са му разрешили да вземе каквото пожелае от сладкарницата. Гледам програмата на София Филм Фест, озъртам се от рафт на рафт, мисля и се чудя как да комбинирам нещата, та да успея да погълна максимален брой изображения, съчетани с истории. Най-неприятното на огромния избор е когато трябва да бъде съобразен с досадни понятия като време, пространство и работни задължения.

За мой срам и съжаление изпуснах първите няколко дни от София Филм Фест поради изпълнение на една от точките от Годишния ми план и кръстосване на пределите на родината. Но тъй като сега съм отново на линия, възнамерявам да щурмувам кината с пълна сила. Ето списък на първоначалния ми избор и нещата, които уловиха вниманието ми в мрежата си. Нямам представа дали ще успея да изгледам всичко, но нищо не пречи да опитам.

1. Ад, 2005 г.
Мисля, че преди няколко години мярнах трейлъра в „медийното“ пространство на социо-културната мрежа в 280. По някаква причина не отидох да го гледам и сега смятам да си наваксам.

2. Акациите (2011)

 

По синопсис ми звучи като испански вариант на Drive. При всички случаи имам достатъчно голяма слабост към испанското кино, за да не го проверя.

3. Алоис Небел (2011)

Тази чешка анимация зарибява от пръв поглед. Малки гари, загубени нейде между границите, халюцинации и страхотна черно-бяла графика. Нямам търпение!

4. Брулени хълмове (2011)

Изпуснах да гледам този филм по време на фестивала във Венеция (явно подобни пропуски винаги ще има). Сестрите Бронте не са ми в кръвната група по някаква причина. Само че видяното от предварителните материали накланя везните в полза на Брулените хълмове. А и режисьорката Андреа Арнолд доста ме впечатли с нейния Fish tank.

5. А нощем танцуват (2010)

Канадски документален филм за египетски клан от ориенталски танцьорки. Ще е най-малкото любопитно да се види.

6. Астро Зомбита (1968)

Те това мисля, че дори няма нужда от представяне! Малко сай фай бъркоч за разнообразие.

7. Атенберг (2010)

Имам много малко контакт с гръцкото кино. От друга страна винаги са ми били интересни историите за хора без интерес към човешкото общество и странните му взаимоотношения. Пък и в този плакат се крие толкова чувственост, че не мисля да си правя труда да устоявам.

8. Болни от любов (2006)

По-точния превод на заглавие на този румънски филм би било Болни връзки. Именно то ме привлече да прочета нещо повече. Със сигурност „сбърканите“ взаимоотношения винаги са ме привличали, така че възнамерявам да го проверя. Пък и отдавна не съм се наслаждавала на хубав румънски филм. Ако искам да свиря , аз свиря нещо не ме впечатли особено.

9. Бъдещето (2011)

Може и да се бъркам, но този филм се очертава да е доста личен за моя милост. Всеки ли изпитва парализиращия страх от бъдещето?

10. Татко снима мръсни филми (2011)

Задължителен! Обичам документални филми, изритващи скритото под килима и разкриващи напълно нова история. Или поне такава, за която съм тънела в неведение. Вчера го изпуснах заради премиерата на друг български филм, все още имам една възможност.

Това са само част от заглавията, а София Филм Фест крие доста други вкусни кино-изненади. Възможно е част от горепосочените да отпаднат от програмата ми, със сигурност ще добавя още много други или няма да отида на нищо от горепосоченото. Споделяйте какво сте гледали и оценката ви за него. И най-вече, вдигнете се иззад компютрите си и бягайте към кино-салоните! Това не е молба. 🙂 Предизвиквам ви!

По-късно днес ще пусна ревюто си за първия филм, който гледах на тазгодишния фестивал – Миграцията на паламуда на режисьора Людмил Тодоров.

Повече информация на сайта на София Филм Фест.

Ситком, бейбе: Наука, религия и женски задници



Преди близо година Lammoth много настояваше за сценарий. И тъй като наскоро на моята прекрасна личност й се случи да кандидатства за позицията автор на ситкоми, си седна на мекото Дъ и в пристъп на гениален идиотизъм сътвори следния безумен буламач, забъркан от някои от представителите на Блогосферата. Други си платиха, та имената им да не бъдат забърквани в тоя бисер на човешката мисъл. Моля, дами и господа, на вашето внимание:

ИНТЕРИОР. МАГАЗИН ЗА ПОРНОГРАФСКА ЛИТЕРАТУРА ЦАРСТВОТО НА ВАЛ. ДЕН.
ЛАМОТ и НОСТРО стоят между два щанда с порно списания. НОСТРО
разлиства едно от тях, а ЛАМОТ чете анотацията на книга.
Върху корицата на книгата виждаме красива гола жена, облечена
в латекс и с камшик в ръка.

НОСТРО
Става ли?

ЛАМОТ
(разсеяно)
Икария каза, че било яко. Пък тя
определено разбира от порно.

НОСТРО оставя списанието на рафта и намига съучастнически на
ЛАМОТ.

НОСТРО
И като се заговорихме за Икария, така
и не разказа какво стана с онази
благовъзпитана мома с много твърдите
религиозни принципи. Толкова ли
твърди се оказаха?

ЛАМОТ
(нещастно)
Непробиваеми.

НОСТРО
Айде бе, ти се бъзикаш с мен?

ЛАМОТ
Сърцето ми е разбито.

НОСТРО
Какви ги плещиш?

ЛАМОТ
Две седмици ходих подир нея. Цели две
седмици се правих на примерен
християнин и какво… нищо.

ЛАМОТ изтрива една въображаема сълза от окото си.

НОСТРО
Нещо да не се изпусна накрая?

ЛАМОТ хваща едно списание на случаен принцип, отваря го по
средата. Виждаме жена, чиито задни части са изнесени на преден
план върху плаката.

ЛАМОТ
Като кифладжия.

НОСТРО
Ех, Ламоте, Ламоте, няма да се научиш
ти.

ЛАМОТ
Е, две седмици се правех на верен
последовател на Исус, то не се
траеше. Накрая изръсих нещо… май за
постите… и тя откачи, братче,
откачи. Даже знаеш ли какво направи?

НОСТРО
(поема книгата от ръцете на
ЛАМОТ)
Искаше да те подложи на инквизиторски
мъчения? Да те накаже с някое огромно
дилдо?

ЛАМОТ
Не бе, тръгна да ми чете библията на
глас, че душата ми трябвало да се
спаси.

НОСТРО
Ужас. Как си оцелял.

ЛАМОТ
Тая е по-ужасна и от стадо зомбита,
казвам ти! Накрая съвсем ми писна и
като завързахме един як спор… няма
спирка. Едвам успях да й затворя
устата като прибягнах до фактите.

НОСТРО
Мда, и тя нищо не можа да измисли,
дето не го е прочела от Библията?

ЛАМОТ
Бе даже не си направих труда да
навлизам дълбоко в материята, само
няколко цитата от Докинс, пък и
основните доводи срещу
креационизма…

НОСТРО
(прекъсва го)
Зомбито е чувало за креационизъм?

ЛАМОТ
Ти пък… много я надцени. Все едно й
беше изгорял бушона на главния мозък.
Накрая…

ЛАМОТ се обляга на един от рафтовете с печална физиономия.

ЛАМОТ
(продължава)
… каза ми, че ще се моли за
спасението на душата ми и ми хлопна
вратата под носа.

НОСТРО
Кофти… ама реално погледнато,
отървал си се. Представяш ли си да си
беше вкарала филма, че трябва да се
жените след като си я видял по организъм?

ЛАМОТ
(подсмръква)
Да, ама…

НОСТРО
Какво?

ЛАМОТ
Ми имаше най-съвършения задник, който
някога съм виждал върху чифт женски
крака.

НОСТРО
(с ирония)
Така е, братко Ламоте, то Господ не
дава и с двете ръце.

ЛАМОТ
(заплашително)
Ти май пак си просиш да ти пратя
Нимфоманките да те понашарят с
камшиците?

НОСТРО
Де тоз късмет. Пич, стягай се.
Довечера сме у нас.

ЛАМОТ
Ама айде тоя път да не слушаме
Бетовен, а? Искам нещо с цици и
чудовища.

Чуваме гласа на ВАЛ откъм щанда.

ВАЛ:
Имам нова колекция порно със зомбита.

ЛАМОТ
(потрива ръце)
Оха!

НОСТРО върти презрително очи, но придружава ЛАМОТ до касата. ЛАМОТ изпуска книгата. Виждаме как красива, млада жена – ЗОРИ – се навежда и вдига
изпуснатата книга. Тя цъка възмутено с език.

ЗОРИ
(на себе си)
Какво възмутително отношение към
литературата! Тези двамата просто
плачат за наказание.

КРАЙ
В ролите:
Dah Lammoth
Cosa Nostro
Alfred “Val” Pacino
Zory Angel
P.S. Всички прилики с действителни лица и събития е случайна. Гореописаният текст е писан изцяло с развлекателна текст и няма никакви претенции за истинност или художествена стойност, нито попада в елитарната графа артЪ. Ако има обидени и засегнати, приемете моите дълбокопоклонни извинения.

Годината в 24 кадъра – II-ра част


7. Contagion/Заразяване
Реж. Стивън Содърбърг, сценарий: Скот З. Бърнс, в ролите: Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр

Прочетох доста противоречиви мнения и ми се струва, че филмът страда от „синдрома на онеправданите очаквания.” Вероятно защото в представите на публиката историите за разпространяващи се вируси, бедствия, катастрофи, катаклизми и други клизми са свързани основно с екшън, стрелба, експлозии и ефекти. Също така е задължителен конфликта между ясно изразен антагонист, олицетворен от персонаж или злокобна организация, и също толкова ясно изведен протагонист, който да спаси деня. Мисля, че идеята на Заразяване е една идея по-различна. Може би дори не трябва да гледаме на него като на игрален филм, а като на docu-fiction. Ситуацията бе толкова реалистична, че съвсем ясно си представих как би могла да се случи в живота. Нямаше герои, нямаше спасители. Някои ще отрекат, че е имало и кой знае какво действие. Не съм съгласна. Заразяване ми се видя достатъчно богат на събития и сръчно изплете мрежата от лъжи, страх и манипулация, обхванала света. За пореден път се убедих колко крехки и уязвими сме, въпреки представата, че сме всесилни. Един прост жест, едно невинно здрависване, една крачка встрани, един допир… и светът ни може да се срути. Вероятно не е най-доброто, което някога сме гледали, но историята беше силна, кара те да се замислиш, без да е морализаторска. Също така песимизмът беше премерен и нямаше изпадане в сантименталност.

8. The Ides of March/Мартенски иди
Реж. Джордж Клуни, сценарий: Джордж Клуни, Грант Хеслов и Бо Уилимон, по пиесата на Бо Уилимон Farragut North, в ролите: Райън Гослинг, Джордж Клуни, Филип Сиймор Хофман, Пол Джамати, Ивън Рейчъл Ууд

Политическа драма за пагубната сила на властта, манипулацията и вътрешните игри в една президентска кампания. Клуни ми беше непознат като режисьор и в общи линии нямах кой знае какви очаквания (а и какви ти очаквания при прожекция в девет сутринта). Като цяло, получило му се е добре. Вероятно защото историята има силна драматургична основа и си личи, че по сценарият е работено, съдържа референции към американската политическа история (поне според IMDB). На своя страна Клуни има и подходящия екип от прекрасни драматични актьори. Райън Гослинг прави поредната си силна роля, прекрасно е показано как идеалите на героя му умират, когато разбира същността на материята, в която се е забъркал. Хареса ми и конфликта между Джамати и Хофман – и двамата се представиха повече от достойно. Ивън Рейчъл Ууд също се включи подобаващо, героинята й беше интересна, в един момент чувствена и дръзка, в следващия – уязвима като изгубено момиченце. Клуни от своя страна беше на обичайното си стандартно ниво – нито прекалено добре, нито забележително зле. Основното, което не ми хареса във филма бе точно това – твърде класически и стандартен. Някак си ме остави с усещането, че това вече съм го гледала. Явно комбинацията политика и секс скандал ще е актуална дълго време в този род драми. Но в общи линии, заслужава си.

9. Hanna/Хана
Реж. Джо Райт, сценарий: Сет Локхед, Дейвид Фар, по разказа на Сет Локхед, в ролите: Сорша Ронан, Ерик Бана, Кейт Бланшет

Включих я с известни уговорки, защото като всяка уважаваща себе си снобка от известно време изпитвам досада от филми с бойни сцени и преследвания. А и малката голяма Хана все ме караше да си мисля за Матилда от Леон. Но ако пренебрегна личните си предразсъдъци филмът е забележителен. Заради внушителните скандинавски пейзажи, леденият поглед на девойката, която без едно мигване на окото може да строши всички крайници на жертвата си. След което да я улучи в сърцето почти. Хубава симетрия във въведението и епилога. Историята не беше нищо особено, но изпълнението си го биваше. Великолепна Кейт Бланшет в ролята на безмилостна конспираторка с лед наместо кръв във вените. Съзряване и израстване при необичайни обстоятелства, особената връзка между баща и дъщеря, оцеляващи заедно. Не знам дали идеята на режисьора бе да вкара известна хомоеротика между Хана и новооткритата й приятелка Софи, или това беше само в моето извратено (под)съзнание, но беше някак мило и нежно. Винаги контраста между насилие и нежност ми е действал някак особено, в случая – невинност и жестокост, съчетани в чифт немигащи, сини очи. Музиката също изигра нужната си роля, особено онова изпълнение на Едвард Григ на старата грамофонна плоча. Обратът в края беше леко предвидим, но пък закрепи повествованието. Препоръчвам горещо.

10. ТИЛТ
Реж. Виктор Чучков, сценарий: Виктор и Борислав Чучкови, в ролите: Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Радина Кърджилова

За финал реших да поставя нещо българско и родно, все пак трябва да се подкрепяме. А и като цяло имах повече основания да харесам филма, отколкото обратното. Нямам представа до колко е автентичен спрямо епохата си (най-малкото защото тогава все още съм ходела права под масата, а колкото и да четеш и да се осведомяваш по въпроса, опитът от първо лице е несравним). Мнозина обвиняват българското кино, че цикли върху едни и същи мотиви от соца. В един момент плочата се изтърква. Но от друга страна: „Пиши за това, което познаваш.” Няма да оценявам филма спрямо социализма, а качествата му като художествена продукция. Беше свеж, градски, имаше млада енергия, някои от елементите ме накараха да се усмихна носталгично (видеокасетата с немското порно и лютеницата). Момчетата бяха естествени и органични, нямаше го обичайното преиграване. Е, ако изключим г-ца Кърджилова, която просто повтори ролята си от Пъклен дом. Наистина, чудя се защо няма качествени женски роли в родното ни кино? Общо взето се ограничаваме до Мутресата, Кучката и Хроничната депресарка с мъртвия поглед. Вярно, че женския персонаж беше силно травмиран, но все си мисля, че има и други начини да се изрази тази черта от характера й. Нужно ли е винаги да е като психичноболна наркоманка? Още една такава роля и мисля, че ще я обявя за българската Кристен Стюърт. Но пък напредваме в заснемането на хубави еротични сцени. Зарадва ме и немския „симултанен” превод на българските емигранти. Само че нямаше да е зле да бяха сложили български субтитри на немските реплики, че така голяма част от вица оттича в канала. Нямаше да е лошо да бяха наблегнали една идея повече върху живота на героите в Германия. Финалът ми беше малко прекалено измислен, но се радвам, че завърши с надежда и че зрителят не бе удавен във вълна от черен български песимизъм. Като цяло – обещаващо. Дано следващата продукция на братя Чучкови вдигне летвата.

2011 година не ми направи впечатление като силна филмова година. Горепосочените заглавия бяха избрани след много мислене, чудене и маене. За 2012 г. си пожелавам не толкова изнасилена равносметка. Дано да бъдем изненадани с филми, които да ни изпроводят до финала и да не ни оставят с чувството, че сме изгубили още два часа от живота си.

Годината в 24 кадъра – I-ва част



В последно време се бях вглъбила в омайния, черно-бял свят на класическото кино. Все още не съм му се наситила и определено нямам намерение скоро да се разделям с него. Не само защото за качествено осмисляне на филма, трябва да бъде изгледан повече от един път. Всеки път е уникален, защото вниманието ти се фокусира върху различни детайли – история, операторско майсторство, съзвучие от светлина и звук. Не претендирам да съм експерт, но това е личната ми дефиниция за „смислен” филм – поредица от образи, които те карат всеки път да ги преоткриваш под различен ъгъл.

Но така или иначе колегите блогъри са се заели активно с филмова равносметка за изтеклите 365 дни, така че сметнах, че няма да е лошо да се включа. Още повече, че е време за досадния, но ах-тъй-необходим счетоводен баланс на личната ми година, не е лошо да се упражня.

Това, което искам да кажа е, че вчера установих как съм гледала поразяващо малко филми през 2011 г. Или по-точно малко от видяното е оставило трайни следи и впечатления. След като изкарах предходната вечер в гледане и преговаряне успях да изцедя с родилни мъки десет заглавия. Долупосочената класация не претендира за изчерпателност, и филмите не са подредени по възходящ ред с оглед на качествата им. Най-малкото, винаги ми е било трудно да съставям класации, в които да предпоча дадено любимо нещо пред друго. Може би ако доживеем до 2012 г. ще преоткрия миналогодишни ленти, пред които избраните в списъка ще ми се струват смешни като аматьорски студентски опити.

Без повече предисловия – топ 10 за 2011 г.

1. Shame/Срам
Реж. Стив Макуин, сценарий: Аби Морган, Стив Макуин, в ролите: Майкъл Фасбендър, Кери Мълиган

Въпреки горепосоченото ми мрънкане, Shame e безспорния ми фаворит за изминалата година. Истинска симфония на съвременния живот. Сексуалните сцени, голотата, порното и повсеместния разврат в тази лента бяха в пълно съзвучие с историята. И за миг нямах усещане, че от другата страна се пънат да ме шокират, да покажат колко са авангардни, безсрамни и не се свенят да развяват цици и пениси пред камерата. Всеки кадър беше на мястото си, всеки жест и поглед имаше функция. Контрастът между привидно ледения Майкъл Фасбендър и истеричното отчаяние на Кери Мълиган се усещаше във всяка тяхна съвместна сцена. И двамата се издигнаха няколко стъпки напред в очите ми – невероятно силни изпълнения. А от сладкия, носталгичен и тъжен кавър на New York, New York, изпят от Мълиган… настръхвам всеки път когато го чуя. Определено ще следя внимателно филмографията на Стив Макуин след Shame. Не се препоръчва за силно-романтични натури и почитатели на щастливия край. Тук такъв няма. Няма и невинни. Всички са прегърнали порока си докрай. Може би това прави историята толкова истинска и близка до нас.

2. Paulet aux Prunes/Chicken with Plums/Пиле със сливи
Реж. Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, сценарий: Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, в ролите: Mathieu Amalric, Edouard Baer и Maria de Medeiros

Сътрудничеството между иранската режисьорка Marjane Satrapi и френския художник Vincent Paronnaud дава изненадващо сочни плодове, в които зрителя да впие поглед. Един от най-поетичните и човешки филми, които имах удоволствието да изгледам тази година. Лентата нищи въпросите, които са ни занимавали, занимават ни и ще занимават до края на вечността. Живот, смърт, смисъл, изкуство, любов и отказа от всичко това. Как един инструмент променя съдбата ти? Как един случаен поглед, разменен по улицата, възвръща изгубените спомени? Уникалното съчетание на анимация и игрално кино, драма и комедия, минало и бъдеще, нестандарна биография на един цигулар и горчиво-сладка приказка. Тези, които обичат да си поплакват по невъзможната любов със сигурност ще му се насладят. Мисля, че ще допадне и на уморените от претенциозни европейски бози. Част от чара на филма е че не се взема насериозно, нито навира в лицето ти послание или „какво е искал да каже режисьора…”

3. La piel que habito/Кожата, в която живея
Реж. Педро Алмодовар, сценарий: Педро Алмодовар, Агустин Алмодовар, по романа Тарантула на Thierry Jonquet, в ролите: Антонио Бандерас, Елена Аная, Мариса Паредес, Жан Корнет

Алмодовар е изрод, признавам го. Затова и ми е един от любимите режисьори – само болни мозъци като него могат да развият такава сбъркана история – равни части мелодрама, класически филм на ужасите а-ла-Франкенщайн, трилър и странен романс. Не съм чела книгата, но вече отдавна ми е ясно, че книга и филм не се сравняват. Никога. Просто са прекалено различни. Изключително приятна е играта със сетивата, която ти причинява този филм, както и манипулацията на очакванията и особената чувственост. Почти бях отписала Антонио Бандерас като актьор, но тук прави достойно завръщане към корените си, не очаквах толкова добре да изрази зараждащата се, изгаряща лудост и мания. Елена Аная дори не е необходимо да говори – огромните й, влажни очи на сърна изразяват всичко без думи. Доста добри заявки дава Жан Корнет. С две думи: нетипична красота. Вероятно лентата ще е особено ужасяваща за момченцата, свикнали да се идентифицират с пишките си.

4. Midnight in Paris/Полунощ в Париж
Реж. Уди Алън, сценарий: Уди Алън, в ролите: Оуен Уилсън, Рейчъл Макадъмс, Марион Котияр, Кати Бейтс, Ейдриън Броуди

Адски стилен портрет на носталгията и романтичната тъга по отминалите епохи. В началото със сменящите се френски пейзажи ме хвана съмнението да не би да съм объркала файла и да съм си пуснала някоя PowerPoint презентация, от онези с красиви снимка и музика за фон. Последващите диалози и сцени разсеяха съмненията ми и вниманието ми бе безнадеждно всмукано. Не бе трудно да вляза в обувките на главния герой – мечтаещ да стане писател сценарист, отегчен от сивотата на съвремието ни – и да тръгна с него по парижките улици. Епохите през които премина не бяха натъкмени бутафорно, каквито съмнения имах. Историята се плъзга нежно и неусетно като стара грамофонна плоча. За огромно мое учудване Оуен Уилсън не дразнеше (вероятно се повтарям с един куп други ревюисти, но не може да му се отрече на момъка – добре се бе постарал). Е, за сметка на това г-ца Макадъмс се постара да ми опъне нервите (от друга страна ролята й беше на класическата руса кифла, така че не мога да й се сърдя). Само от гласчето на Марион Котияр и котешките й очи започват да ми лазят мравки по гърба. А музиката действа силно разтапящо на коленете.

5. Wilde Salome
Реж. Ал Пачино, сценарий: Ал Пачино, по пиесата на Оскар Уайлд, в ролите: Ал Пачино, Джесика Частейн, Кевин Андерсън

Не от всеки актьор става режисьор. Както и обратното. Но в днешно време в киното явно е на мода изявяването като ренесансова личност. Не на всеки се получава. Първоначално когато започнах да гледам режисьорския експеримент на Пачино, вдъхновен от изисканото слово на любимия ми Уайлд ми идеше да се хвана за главата. Пиеса, филм за пиесата и документален филм за Уайлд в едно? Едновременно актьор и режисьор? Хайде, татко Ал, не се ли изхвърляш малко? Това е класическа рецепта за манджа с грозде. На досадните критични гласчета в главата ми им резнах езичетата (а татко Val сигурно вече размахва камшика си в моя посока), докато пътувах съм сърцевината на филма. Някак си Пачино успя да съчетае всички тези елементи и да създаде нещо наистина красиво, почти като сексуален акт между документалното и художественото. Съвсем не без помощта на червенокосия ангел Джесика Частейн, която по мое скромно мнение, направи роля трепач и вдъхна живот във фаталната принцеса Саломе. Финалът закова цялото произведение и ме изпроводи към изхода на киносалона с чувство за удовлетворение. A must see!

6. Drive/Драйв: Живот на скорост
Реж. Nicolas Winding Refn, сценарий: Хосейн Амини, по книгата на Джеймс Салис, в ролите: Райън Гослинг, Кери Мълиган

Райън Гослинг си го набелязах като любимец още от тъпата тийнейджърска сапунка Breaker High (която се чудя как съм я гледала, ама нейсе). С годините показа, че има потенциал да бъде голям, много повече от симпатично русокосо и синеоко момченце. Но със сигурност не е единственото достойнство в във филма на неизвестния (до този момент) за мен датски режисьор Nicolas Refn. Сила, мълчание, игра на светлини и сенки, нежност и бруталност, звук и тишина. От онези филми, които те карат да не откъсваш очи от дългите им кадри и мълчания. Тук думичките не са най-важното, нито дългите диалози. Напрежението, гарнирано с нощни кадри и невероятната музика, елементите от филм ноар, актьорската игра (пак ще похваля Кери Мълиган, която изнесе ролята на отрудена, самотна майка с достойнство)… хипнотизиращо е. Още повече, че не съм почитател на филми с надбягвания по пътищата. Хардкор феновете на Вин Дизел и Бързи и яростни могат спокойно да се разочароват. Мисля, че любимата ми сцена след целувката/бруталното убийство в асансьора е тази в стриптийз клуба – потрепващата ръка – единствения индикатор за разтърсващата ярост на героя и безучастните лица на стриптизьорките… жестоко.

По-късно същата вечер очаквайте останалите четири филма.