Cinemadamare: Дългото пътуване към Roma Eur


Посрещала съм първото юлско утро през годините по всякакви начини: на плажа, прегърнала бутилка ром или от терасата на стаята ми в Студентски град. Веднъж дори забравих за този прословут празник, в плен на мръсните чинии в Тампа, Флорида. Но никога не съм осъзнавала, че ми е мечта да срещна слънцето във въздуха… докато не ми се случи. Със сигурност не мога да кажа, че се чувствах като волна птица по време на краткия си полет до Рим. Нито пък като свръхентусиазирано, леко дрогирано момче с криле от восък. И въпреки това беше рядко хубаво изживяване. Винаги съм обичала самолетите… а конкретно при този полет усетих как се откъсвам от всичко и всички. Като изстрел право в тунела на неизвестното.

Не започна особено обещаващо.

В три и половина сутринта валеше дъжд, а таксито ми закъсняваше. Паниката драскаше с острите си, закривени нокти по прозореца на мирогледа ми. Нервите ми потрепваха леко в нестроен ритъм. Скръцнах им със зъби и решително хлопнах стъклото помежду ни. Бях твърдо решена да не бъда изнервена туристка, напук на всички нелицеприятни фактори.

Най-накрая се открихме с моя рицар на жълт, железен кон. Дребно недоразумение бе забавило срещата ни с около десетина минути. И това бе инжектирало допълнителна доза оцет и в без това киселото настроение на милия, сънен темерут. Е, не бе учудващо, пък и с годините си бях изградила естествен имунитет срещу шофьори на такси от всякакъв характер. Освен това, рок станцията, която бе избрал, за да запълни неудобната тишина, бавно, но сигурно пробуждаше доброто ми настроение и желанието ми за пътешествия.

Близо два часа и една торба майчини, разтревожени съвети по-късно вече чаках със затаен дъх и разтуптяно сърце отлепянето ни от земята. Срещата на Икария със слънцето за малко да бъде опропастена от някои особено хищно настроени облаци. Вече се бях примирила, че ще си остана само със сива пара и гъста мъгла, когато старият Хелиос размърда уморените си лъчи и разпръсна всички натрапници. Крилете ми, защитени от раздрънкания самолет на WizzAir, останаха непокътнати. А за мен остана насладата от полета и оптимизма, че започва едно добро пътуване.
Същото това настроение бе подложено на сериозно изпитание още при първите ми стъпки на римска територия. Предстоеше ми нова среща, съвсем не толкова приятна, а именно: с италианския обществен транспорт.
Тъй като съм бухал по природа в седем сутринта ми е една идея по-трудно да мисля, камо ли да се ориентирам. Така че първия половин час изкарах в опознаване на територията. Искрено се надявах да няма грешка в инструкциите, които бях получила, за да се добера до първата точка от пътешествието си: държавно училище Democrito, намиращо се на улица Prasilla номер 79.
Първата стъпка към целта бе градската железница, която трябваше да ме отведе от летище Fiumicino (разположено на близо 28 км. от града) към станция Roma Ostiense. Билетът на стойност от осем евро ми бе продаден от малката сестра на Моника Белучи. Съжалявам само, че не я снимах, ала ръцете ми бяха свръхзаети с промишлени количества багаж. А толкова приказки чух за това какви свръхгрозни изроди са италианките.
Малко по-късно, с известни затруднения поради куфара и другата чанта, вече се бях качила на влака. Сега, само да не почнете с обичайните коментари за жените и многото багаж, а? Все пак ми предстоеше да съм там повече от два месеца. Не можех да тръгна с една малка раничка.
Железницата профуча покрай кварталите в предградията – сравнително читави сгради, които с нещо ми напомниха на изкуствения американски пейзаж – докато събирах сили за следващия етап от приключението. Влакът, в който пътувах беше добре поддържан, макар да ми се стори леко клаустрофобично тесен. До този момент нещата се подреждаха подозрително лесно, това трябваше да ми послужи като предупреждение.
На територията на двете линии от метрото все още имаше персонал, говорещ английски, така че не срещнах особени затруднения. А за човек с моята фатална липса на ориентация, това говори много.
Винаги съм се чувствала най-много българка, когато съм в чужбина. А щом пристъпих в метрото от станция Roma-Lido усетих силен прилив на патриотизъм. Определено нашето го превъзхождаше. Като цяло повечето обществени услуги в братска Италия (особено тоалетните) ми направиха впечатление като силно неподдържани. Но толкова по въпроса, в тези материали възнамерявам хейтът да бъде ограничен до доброжелателна ирония… ако изобщо съм способна на подобно нещо.
Нещата вървяха относително добре, докато метрото не ме остави в Acilia. Последното се предполагаше, че е нещо като квартал на Рим. Е, в моите представи един квартал не трябва да е чак толкова отдалечен от същинския град. Когато се дотътрих с куфара си до изхода на метрото за момент почти се уплаших, че не съм там където трябва. Картинката почти ми напомняше за България.

Съответно тук започна голямото изпитание за нервите ми. В голяма степен вече енергията ми бе изчерпана, куфарът ми се струваше все по-тежък, ръцете не ме слушаха… определено си мечтаех за душ и кафе. Като добавим, че англоговорящите италианци изчезнаха като мираж в тежката пустиня на предградията. Как да е, ориентирах се някак си до спирката от където трябваше да хвана автобус 065. Един симпатичен момък с елегантната фигура на кит и изражението на хищен, похотлив хипопотам не откъсваше очи от мен. Мисля, че това бяха най-дългите десет минути в живота ми. Най-накрая сравнително чистият автобус пристигна, за да ме отведе до желаната от мен цел. Но както казваше асистентката по езикознание в университета „Животът не е толкова хубав.” Трябваше да сляза шест спирки по-късно… за да установя, че никой не знаеше къде е прословутата Via Prasilla.
На ръба на отчаянието, плувнала в пот и със зачервени от усилие ръце… представям си каква картинка съм била. Докато се оглеждах на спирката с поглед на пребозало теле, една мила възрастна жена предложи да ми помогне, независимо, че нито тя знаеше английски, а моят италиански се ограничаваше до няколко реплики. Сериозно, мразя да съм в чужда страна, а да не знам съответния език. Но да се върнем на темата, въпреки явните затруднения в комуникацията тя не се отказа… а това някак си ме трогна. Представям си кога някоя злобна българска бабичка ще си даде толкова труд да помогне на непознат. Освен може би ако не й кихне нещо допълнително към пенсията.
След известна консултация с пътната карта на друг услужлив човек, вече имах що-годе приблизителна представа къде трябва да отида. Но с всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно, наблизо нямаше никакви магазини та да си взема поне една бутилка вода – само къщи, градини и дръвчета с екзотични, лилави и бели цветчета.
Най-сетне се добрах до сравнително населена област – площад с магазини, кафенета, фонтан, мисля, че даже мернах и лекарски кабинет. Тъй като усещах как всеки момент ще припадна от жажда, зарязах багажа си с надеждата, че е достатъчно тежък, за да не го свият под носа ми. В най-близкото кафене се опитах да обясня, че искам минерална вода. Ала уви – пусти езикови бариери! – накрая трябваше да се задоволя с газирана.
И по всички правила на закона за всемирната гадост училището, което търсех бе точно на пет минути от площада, на който капитулирах. Когато зърнах постера на CinemaDaMare, както и автобуса за малко да се разплача от радост.

Последните минути, точно когато бях близо до спасението, се оказаха най-тежки. Имах чувството, че аха-аха и ще се разпадна на съставните си части. Добре, че природата ме е надарила с една идея повече инат, така че стегнах восъка на крилете си, мускулите на ръцете си и се приземих близо до целта… почти невредима.
Кацнах на летището в седем сутринта. Пристигнах в училището, където щях да прекарам следващите шест дни почти в дванайсет на обяд.
Мисля, че и сами можете да си направите сметката.

To be continued

Advertisements

Кино-дневници: Въведение



И… action!

Никога не съм била особена почитателка на Яж, моли и се обличай. Вероятно ще си кажате, че съм скапана лицемерка и че говоря за неща, които дори не съм си направила труда да прочета. И ще сте съвършено прави, глупаво е да се критикува без да познаваш материала. Само че вярвам на интуицията си и още щом прочетох задната корица на прословутия шедьовър, излязъл изпод перото на г-ца Елизабет Гилбърт, разбрах, че тя не е мой тип. Всеки, който ме познава добре знае, че съм по-голям почитател на Пий, залагай и чукай.

Но целта на тези разкази не е да критикуват интимно-лирическите откровения на въпросната авторка. Още по-малко се опитвам да се съревновавам с нея (все едно да се боря с враг, чието лице не виждам). Само искрено се надявам, че написаното от мен няма да е в нейн стил.

Да си кажа правичката, никога не съм била особен фен и на Италия. Тази страна ми се струваше обгърната от облак сантиментализъм, подхранван от редица глупави филми. Предимно скапани любовни истории за романса между някоя малоумна туристка и местен имитатор на Казанова. Като прибавим алергията ми към спагети и всякакви макаронени изделия… схващате картинката. Сега, не ми се нахвърляйте, и аз не съм имунизирана срещу глупавите стереотипи. Това е най-ценното в едно пътешествие – възможността да разчупиш печата на клишетата и да отвориш гуреливите си от твърде много помия очи към нови хоризонти. Надявам се с тази поредица от истории за лятото, прекарано в снимки из южните региони на Италия да успея да я пресъздам така както я видях… а именно като наистина хубава страна с предимно прекрасни хора, с всичките й силни и слаби страни. Е, в момента съм едва в началото на своето пътуване, така че си запазвам правото до края на лятото да сменя позицията.

Другата ми цел е да споделя придобития опит в областта на киното с всеки, който ме чете. До този момент нещата, които съм научила не са кой знае какво откритие. Дори може да ме обвините, че ви занимавам само с общи приказки и елементарни познания. Все пак имайте предвид, че за първи път излизам от килера на книжните плъхове и навлизам в полето на практиката.

До този момент се чувствам щастлива.

Дори липсата на Интернет не ми тежи особено.

Единственото, от което се опасявам е че лятото ще се стопи между дланите ми преди да съм успяла наистина да му се насладя и оценя. Но обикновено в живота става точно така. Винаги разбираме колко хубаво ни е било едва щом всичко приключи

Приятно четене на кино-дневниците! Заглавието на новата рубрика е една идея по-претенциозно, но като цяло и името на блога на е самата скромност, та се надявам да ми простите и тази слабост.

Попътен вятър,

Икария

 

P.S. Ако не ми мине котка път, утре ще пусна първия пътепис, а именно за периода, изкаран в римския квартал Roma EUR и за първите ми стъпки на снимачната площадка… и един филм за извънземни.