Парфюмът на разложението



Photo: Fashioned by Love

Грьонуи се отпусна върху мекото, кадифено кресло в лоби бара. С едната си ръка подрънкваше кубчетата лед. Те танцуваха в бавен и чувствен ритъм в искрите на питието, което ни най-малко не го интересуваше. Костюмът, който бе избрал за тазвечерщната си изява, с нищо не го отличаваше от останалата безмозъчна паплач, прииждащи, за да се отдадат на съответния си любим порок сред будоарите на Кан. Парфюмът, специално подбран за вечери като тази, вечери на самотно наблюдение и прецизни изчисления, превръщаше съществуването му в понятие, също тъй абстрактно като дима от веселите цигарета на кокетките в салона.

Няколко десетилетия по-рано вероятно обонянието му щеше да изпадне в шок от хилядите смесени ухания. Просташки и вулгарни, скъпи и фини разцветки, пот, похот, нерви, аромат на невинност, едва забележим под целия този пласт. Ако имаше нещо, което бе научил през годините, то бе именно как да отличава същественото под грозната миризма на виолетките.

Случващото се около него нямаше значение.

Всички тук не бяха нищо повече от марионетки в нечия пиеса.

А Грьонуи присъстваше в нея само поради една причина.

Заради Нея.

Русите струи по раменете, искрящите очи и порцелановата кожа, както изкуствените мигли и изкуствения смях, можеха да го развълнуват точно толкова, колкото и шампанското във високота му, изпотена чаша.

Анжела. Анжела с лазурните очи.

С какви глупаци си заобиколена, скъпа. Нито един не осъзнава силата ти. Нито един не разбира от къде произтича особената мощ, която ти позволява да се разпореждаш с идиотските им чувства и съдби.

Добре си успяла да ги заблудиш.

Всички се взират като безпомощни слепци в привидно невинния ти поглед от перфектен лазур. Твърде много са свикнали да възприемат света с очите си и са пренебрегнали другите си сетива.

Нелепо.

Този лъскав свят на пороци и забавление трябваше да привлича чувствените натури, тези, чиито сетива са толкова болезнено открити и ги тласкат по непозволени пътища. Податливи на грях.

А какви бяха тези тук? Ходещи клишета с табелки за съответния стереотип, който представляваха. Кокетката. Дон Жуан. Простака. Селското девойче. Хазартаджията. Пияндето. Камериерката. Руската наследница.

Сетивата им бяха толкова притъпени, че не виждаха какво става по-далече от носа им.

Дори зрението им куцаше.

Грьонуи притъпи усещането за гадене и вместо това се съсредоточи върху това да отдели уханието на Анжела с лазурните очи от това на останалите.

Пулсът му се учести и му трябваха всичките усилия на волята, за да не издаде вълнението си. Аромат – равни части сподавена невинност и порочно разложение. Именно той я бе направил фаталната жена, която беше. Не суетния и празноглав бивш любовник, открил я за света на разврата. Нито който и да е от слепците, търсещи ангела, докато си играеха с бледата й, възбудена плът.

Беше родена с този аромат – сладък като божествено откровение и гнусен като загниващ плод в канавката.

Именно той влечеше заблудените към нея както пламъка към пеперудата.

Именно него Грьонуи искаше само за себе си.

Пиян от желание, парфюмеристът дори не забеляза сянката на най-нетипичното същество в компанията на Анжела с лазурните очи.

Елиазар, старият и начетен ексцентрик, който хулеше всичко и всички, точно в този момент се занимаваше с това да разобличи идиотизма на милионера Дики Ууд. Последният точеше лиги и махаше с уши като куче в последна фаза на умствена изостаналост. Ала Елиазар всъщност въобще не го забелязваше. Вниманието му бе насочено към Грьонуи още откакто го видя да влиза в салона по-рано същата вечер. Злокобна усмивка разтегли челюстите му.

– Хехе, става интересно.

Дан улови погледа му и видимо пребледня. Елиазар го огледа за миг с ъгълчето на окото си. Без съмнение момчето бе единствения от тази сбирщина глупаци, който бе най-близко до това да разбере истинската същност на Елиазар. Ала той бе и щеше да си остане мижитурка, въпреки цялата си интелигентност. Знанието с нищо не му помагаше.

А нейде там сред булевардите на Букрещ Теофил Стериу наблюдаваше тази сцена, скрит в антрето на кошмарите си.

*Жан Баптист Грьонуи е герой на Патрик Зюскинд от романа Парфюмът:Историята на един убиец;
**Анжела с лазурните очи, Елиазар и Дан са герои на Чезар Петреску от романа Механичния балет;
***Теофил Стериу е герой на Чезар Петреску от романа Каля Викторией;

Този текст е част от Литературното предизвикателство „Не на АСТА!”

Когато свърша с теб



Photo: FilmExperience

I wanna do bad things with you
Jace Everett

Лисбет
Имам сериозното желание да я очистя. Да я хвана за хубавата коса, да изпъна бялото й вратле и да го клъцна бързо и безжалостно. Само дето кучката няма да се е мъчила достатъчно. Честно, ако беше мъж, вече щях да съм предприела стъпки по проучването й. Щях да се възползвам от пияното й състояние, за да й преровя в сладката дамска чантичка и да се докопам до номера на социалната й осигуровка. След което бавно, но сигурно госпожицата щеше да си получи отмъщението. По най-бруталния начин, който съм способна да измисля.
Сериозно, това, което направи бе извратено. Момичето беше съвсем невръстно, сигурно още нямаше и петнайсет. Вероятно се напиваше за пръв път, за да впечатли курвите, с които се движеше. Беше си чисто възползване, от където и да го погледнеш. И извикваше вкус на сурова ярост в устата ми.
Влязох в най-близката кабинка, затръшнах вратата и се облегнах. Беше гадно… обаче само отвращение ли изпитвах към мацето с червената рокля? Преглътнах тежко, след което се наведох и си изпразних съдържанието на стомаха в тоалетната. Присвих бедрата си, сякаш това влагата, стичаща се по тях. Коженият ми панталон лепнеше.
Колкото и да бе отвратително да си го призная… мръсницата ме беше възбудила с това, което направи.
И сега щях да я накарам да си плати.

Мили
Тъкмо завивах към Хоуп Стрийт, когато усетих как чифт жилави ръце се впиват в раменете ми. Съпротивителните ми сили съвсем бяха спаднали от последната двойна доза бира и уиски. Така че не можах да направя много, освен да размахвам крайници и да изфъфля някаква неясна ругатня.
Различих лицето й в сенките едва когато ме тръшна по задник в страничната уличка. От изненада прехапах езика си. Острият вкус на кръвта и болката в задните части ме освестиха малко. Вдигнах поглед. Чертите й тънеха в мрак, виждах само огромните й обици и щръкналата й прическа.
Какво, по дяволите?
Дали не я видях по-рано в бара?
Още усещах вкуса от путката на малката, а пред очите ми всичко си играеше, времето и пространството се местеха, а аз танцувах по тях като надрусана кънкьорка. От къде можех да знам, мамка му?
Усетих как железните й пръсти се впиват в косата ми, а дъхът й опарва лицето ми. За миг ми се стори, че мернах цвета на очите й. Черни? Сини? Неумолими.
– Къде е апарата?
– М-моля? – успях да изломотя аз. Езикът ми бе извън контрол, набъбнал и тромав.
Жестока плесница право през лицето. Не изглеждаше да е по-силна от мен, ала аз така хубаво се бях подредила, че все едно ме цапардоса с тежък бокс.
Изплюх се на асфалта. Какво искаш, мътните те взели? Шибана психопатка!
– Не ми играй игрички, много добре те видях. Не ме ядосвай. Извади апарата много бавно. Без да говориш.
С треперещи пръсти измъкнах полароида от чантата си. Непознатата го сграбчи от ръцете ми и без повече обяснения го разби в земята. При други обстоятелства аз пък щях да й избия зъбите.
Само че тук и сега тя контролираше положението.
Бях й в ръчичките, можеше да ми направи каквото си поиска… и кой знае защо, това ми хареса.
Сграбчи ме за косата и ме принуди да се изправя като залепи гърба ми плътно за тухлената стена.
– Харесва ти да чукаш пияни момиченца, а?
– Сякаш пък ти си по-добра. – изфъфлих аз. Вече не ми пукаше за каквото и да е. Пълзяхме бавно към ада на тази вечер.
Още един през лицето. Ноктите й по гърба ми.
– Не ме сравнявай със себе си.
Разсмях се като побъркана и се пресегнах към нея. Вдървените ми пръсти погалиха стегнатия й чатал.
– Бас държа, че вече си мокра… и че много ти се ще, но не ти стиска. – Продължих да се смея, докато не се закашлях и мадамата не ми зашлеви още един.
Ако не беше мрака, обвиващ двете ни, щях да се закълна, че пребледня.
„Хайде, давай.” Мисълта ми тече с тъпо безразличие. „Прави всичко, което ти хрумне с мен. Аз съм твоята кучка.”

Лисбет
Въпреки презрението спрямо това побъркано създание, давещо ме като свирка по нежелание, вече коленете ми трепереха от възбуда.
Зашлевих я още веднъж, накарах я да падне на колене върху чакъла. Впих нокти в косата й, докато свалях ципа на панталона си. Смъкнах го докъдето можех и пъхнах главата й между подгизналите си от мъзга бедра. Точно както Бюрман бе направил няколко месеца по-рано.
Беше пияна и друсана до козирката, обаче явно знаеше какво прави. За малко оставаше да изстена. А никога не го правя. Дори по време на най-върховния оргазъм.
Няколко минути по-късно мацката бе изправена върху нестабилните си крака. Бузата й бе опряна в ронещата се стена, а юмрукът ми навлизаше дълбоко в нея.
Исках да я накажа.
А по дяволската й физиономия разбирах, че тя няма нищо против.
– Нямаш ли нещо по-голямо? – изсмя ми се тя.
Падах.

Мили
Минути след като ме бе обладала брутално с някаква търкаляща се по улицата бутилка, непознатата се острани от мен. Виждах как ръцете й трепереха, докато наместваше дрехите си и се готвеше да потегли. Сякаш гледах себе си, само няколко седмици по-рано, как се оттеглях от малката проститутка в гробището. Можех да се закълна, че виждам нервната й усмивка в мрака.
Извърна се и забърза напред в мъглата, безшумна като котка, все едно никога не я е имало.
А аз дълго останах да седя там, с бутилката между разкрачените ми крака. Безчувствена като кукла.

*Лисбет Саландер и Бюрман са герои от трилогията Милениум от Стиг Ларшон;
**Мили О`Райли е героиня от Кучка на Хелън Уолш;

Този текст е част от Литературно предизвикателство „Не на АСТА!”

She walks in beauty like the night



Усещах мозъка си като боксьор в последния рунд преди нокаут. Клепачите ми пареха по-жестоко и от огънчето в края на догарящата цигара, висяща от устните ми. Мускулите вече не ми се подчиняваха и нямах сили, пък и желание да я отстраня и смачкам в пепелника. Така както се прави с хлебарките. А като ги споменахме преди малко една черна, трътлеста сянка премина върху снимката, полегнала безжизнено върху бюрото ми.

От тази снимка не можех да откъсна поглед в последния половин час.

Нещо като усмивка изкриви ъгълчетата на устата ми.

Зачудих се каква ли би била реакцията на Цунео Касама спрямо това оскверняване на любимия му обект.

На пръв поглед историята беше повече от ясна, нищо ново под слънцето. Обсебващ тип, който е прекалено сбъркан даже да поздрави красивата си, палава съседка. Няма начин да не му се присмее, всяка вечер се прибира с нов обожател. Хубава кукла като нея и удавен от самота данъчен инспектор? Тип като Касама трудно щеше да й завърти главата. И естествено, се отдава на диви фантазии за момичето. Докато не стига до фазата, в която не прави разлика между реалност и тая адска машинка на фикцията.

На пръв поглед Касама не ми се стори като човек с голямо въображение. Нито пък като класическия маниак. Студените му азиатски черти и черни очи не издаваха повече чувства от тези, които може да видите по лицето на фригидна жена, докато имитира оргазъм. Не трепереше, не получаваше тикове, нито в погледа му искреше лудост. Отклони предложената цигара и през цялото време мърдаше единствено с устни. Промени позата си едва, когато извади снимката на Холи от вътрешния си джоб.

Не го виждах като човека, мастурбиращ бясно, докато слуша смеха на съседката си, долепил ухо до общата им стена. Бе твърде гладък и изчистен за подобна роля.

Безумието присъстваше единствено в думите му и странната история, която ми разказа, когато се появи преди два дни в офиса ми.

– Трябва да я намеря, господин Марлоу. Иначе ще откача. Момичето изчезна като дим преди два месеца, а аз още чувам гласа в главата ми. И не мога да я накарам да ми каже къде е. Играе си с мен все едно съм й марионетка. – Замълча и ме изгледа косо. – Ако щете ме мислете за побъркан…

– Мисля това, за което ми се плаща. – Не бях в настроение за монолози, така че побързах да потуша съмненията му.

– Знам единствено, че последно са я видели пред Тифани. С вечерната рокля и всичко останало… и от тогава никой нищо не знае. Нищо. Всичките й вещи са така както ги е оставила.

Едва сега помръдна от ступора си. Потърка слепоочието си и премигна от болка. Стори ми се, че наистина прозрях частица отчаяние под пласта черна мъгла в погледа му.

– Моля ви… колкото време ви трябва. Парите не са проблем.

Навън острото котешко мяукане прониза нощта. Изправих се от бюрото си с тежки като олово крака. Извадих уискито от хладилника и вкарах няколко глътки директно от бутилката. Последните четиридесет и осем часа бях изкарал плътно в компанията на мис Голайтли. Където и да отидех летливият й призрак сякаш се бе залепил за мен. Колкото и да се мъчех да я разкарам от главата си, тя се връщаше отново с перлената си усмивка и дяволито намигване.

Дали лудостта на Касама не беше заразна?

Подобно нещо забелязах у всички мъже, които успях да разпитам през този период. Тези, през чийто живот Холи Голайтли бе преминала като фатален метеорит. Не всички бяха студени като Цунео Касама и в не малко очи успях да разчета онова болезнено обсебване, обожание, граничещо с безумие.

„Какво толкова има у теб, малката?”, мислех си докато топлината на уискито си проправяше път по кръвоносните ми канали. „Не си нищо особено. Лековата и повърхностна като името си. Просто някакво глупаво момиченце.”

– Г-н Марлоу?

Рядко нещо ме изненадва. Ала тогава, кълна се, че се сепнах като току-що прострелян див глиган. Извърнах се и я видях. Беше открехнала леко прозореца ми, а мръсният вятър развяваше полите на белия й халат, като едва разкриваше бедрото й.

Очи на дете и на кошута. Подкупващи и лъжовни.

– Може ли да вляза? – Холи Голайтли проточи с напевното си гласче и се усмихна учудващо естествено. – Един хулиган ме притеснява.

Притеснението бе меко казано. Не бе довършила още изречението си, когато сградата потръпна от нечий дивашки рев.

– Слизай, кучко, ще те очистя, мамицата ти!

По дяволите. Понякога наистина мразя жените.

*Филип Марлоу е герой от романите на Реймънд Чандлър.

**Цунео Касама е герой от В търсене на един далечен глас от Тайчи Ямада.

***Холи Голайтли е героиня от Закуска в Тифани от Труман Капоти.

****Заглавието е взето от поема на Лорд Джордж Байрон.

Photo: Corvus Noir

Този текст е част от Литературно предизвикателство „Не на АСТА!”

Канелени момичета



Photo: Trystlove

Алиса отвори очи, когато усети как мекото, космато тяло на гъсеницата се плъзга по оголеното й бедро. Тя премигна няколко пъти, облиза устни и по тях като слънчево, бяло зайче затрептя похотливата усмивка. Тази усмивка бе в такъв контраст с невинните й, детски очи, че нерядко Чешърския котарак се бе пресягал завистливо, за да й я отнеме. Като всяко благовъзпитано момиче Алиса не даряваше усмивката си на първия срещнат психар. А в Канелената гора те бяха много.

 

Нещо между краката й потрепна от движението на старата гъсеница. Ала последната не я удостои с вниманието си, а продължи своя път през многоцветните храсти някак замаяно. На зиг-заг.

 

„Отново е пушила твърде много.” мислеше си лениво Алиса, подпряла русата си глава върху лакътя. „Дано да ми е оставила малко… старата скъперница.”

 

Гъсеницата много рядко позволяваше Алиса да допре устни до наргилето й, всяко вдишване й бе безценно. Без да сваля съблазнителната си усмивка, тя прибра камбанката на полата си, разкривайки отдолу кожа бяла като прахчето, което Мартенския заек и Шапкаря понякога споделяха върху голото й коремче.

 

Алиса се настани върху гъбата. Странно животно бе тази гъба. В първия момент й се видя червена, после придоби сивеещ отенък. А сега буквално сменяше всички отенъци пред възхитения й поглед. И свойствата й се меняха.

 

„Любопитно…”, каза си Алиса, докато полагаше разгорещените си бедра върху хладната повърхност на гъбата. Сгъна тънките си крачета по турски и пое чибука на наргилето със замислено изражение. „Гъбата ли е различна или аз я виждам така? Тя ли се изменя или аз?”

 

Отхапа едно парченце от ръба и пред очите й затанцуваха концентрични, цветни кръгове, водещи до черната дупка. Алиса се разсмя и отметна глава назад, докато всмукваше от веселия дим.

 

„Дали всичко това се случва в моята глава… или е от канеления прашец, който се носи във въздуха? Смея ли се или само си мисля?”

 

Не забеляза кога Чешърския котарак плъзна опашката си в деколтето й, а миг по-късно се изпари. Тя дори не обърна внимание на усмивката, висяща във въздуха като почти изяден месец. Алиса продължи да пуши с блажената си, похотлива усмивка, която на моменти се деформираше до физиономия на идиот, припичащ се на слънцето с щастливо спускащата се лига по брадичката му.

 

Тя премигна и в следващия момент съзря малко момиче, настанило се под гъбата. Лизел Мемингер пет пари не даваше за философско-напушените монолози в Алисиното съзнание. Не й пукаше за разплетената й коса, парцаливите й дрехи или впиващата се в глезените й коприва. Тя държеше нова книга в ръцете си – с девственобели страници, осквернени единствено от канелените точици. Бледите й, напукани устни мърдаха безшумно, а очите й сменяха цветовете си така бързо, че на Алиса й се догади.

 

Лизел галеше любовно книгата – корицата, страниците, гръбчето й, докато очите й попиваха движещите се символи.

 

Алиса избълва едно кълбо дим в посока на малката читателка. Същата вдигна безмълвния си поглед и я загледа със слабо любопитство. Вдигна книгата и издуха канелените прашинки в посока към момичето върху гуглата. Дали от гъбата или от наргилето, но същите се движеха сякаш на забавен каданс – миниатюрни канелени бомбички, заплитащи се в къдрите на Алисиния дим.

 

„Хей…” Русокосата и развеселена Алиса протегна телепатичното пипало на мисълта си към непроницаемата Лизел. „От къде я взе?”

 

Крадецът на книги сви рамене и пусна не по-малко загадъчна усмивка на улично хлапе, скрило свитата от нечий двор ябълка в стомаха си.

 

„Открадна ли я?”

 

Лизел само въздъхна и продължи да си чете. Алиса се нацупи. Миг по-късно усети нежното прошепване в ухото си.

 

„Лично от библиотеката на Кралицата на сърцата.”

 

„Кралицата чете?”

 

„Не, използва книгите за подпалки. И от време на време за стрелба.”

 

„Хей, къде изчезна?”

 

Очертанията на Лизел започнаха да избледняват, заедно с книгата в ръцете й.

 

„Защо бягаш?” Алиса усети как натежалото й тяло се плъзга надолу по гъбата, неумолимо привлечено от гравитацията и обезсилено от дима в главата й.

 

„Всички бягаме. Аз бягам върху мастилени мухи с крачета, ти върху пропадащи гъби и местещи се камъни. Всички бягаме.”

 

„Постой.” Алиса простена любовно и протегна малиновите си устни напред. Малко преди дъхът й да погали този на Лизел последната се разтвори във въздуха. Алиса пропадна сред огромните треви, израснали като плътна крепост около нея.

 

Тя се заля от смях, хвана се за корема и се затъркаля сред аромата и възмутените личица, подаващи се от стръкчета. Ноктите й се впиваха в краищата на рацъфналите поли на роклята.

 

Облегната на едно дърво далеч от периферията на напушената Алиса стоеше скръстилата ръце Лолита. Един от многобройните стари мъже, точещи лиги по порочната й невинност, търсеше отговори с пръстите между полуотворените й бедра. А не виждаше, че същите тези отговори изтичаха през изцъклените й очи право в далечната точка, в която се взираше.

 

Точката в края на заешката дупка.

 

Лолита не промени изражението си от споделената халюцинация. Тя отдавна бе над всичко и много малко неща я впечатляваха.

 

А нейде, изгубена в най-мрачните дебри на леса, се луташе Елена и разкъсваше ефирната си одежда в острите тръни. Гласът й, пропит от отровата на отчаянието, зовеше с животински крясък любимия й Деметриус. Спъваше се, падаше, изправяше се, хиляди пришки и рани покриваха мургавата й кожа като паяжинки. Пиеше от омагьосаните изворчета, друсаше се със знайни и незнайни билки и изпадаше в несвяст. Палавите горски духове се стрелкаха покрай безчувственото й тяло и се възползваха от безпатметния й, вече не съвсем летен сън.

 

А канелената гора им пееше приспивната си песен.

 

*Алиса, Гъсеницата, Чешърския котарак, Мартенския заек и Шапкарят са герои на Луис Карол от Алиса в сраната на чудесата;

**Лизел Мемингер е героиня на Маркъс Зюсак от Крадецът на книги;

***Лолита е героиня на Владимир Набоков от едноименния роман;

****Елена и Деметриус са герои на Уилям Шекспир от пиесата Сън в лятна нощ;

 

Този текст е част от проекта Литературно предизвикателство „Не на АСТА!”