Лятно вино II: Телефон


 

Photo: Suffice the desire


Мъжът от автобусната спирка изруга на висок глас щом го изпръскаха първите капки дъжд. Няколко момичета в подрастваща възраст с видимо мургави кожи и златисти маратонки се изхилиха, все едно бяха прекалили с халюциногенните гъби, и се втурнаха напред с разперени ръце. Възрастна жена разтревожено разпери чадъра над къдравата си сива коса. Вероятно бе притеснена да не би капещата от небето вода да съдържа висок процент киселинност и да повреди безценните чушки и домати, сгушили се в платнените й торби. Бизнесдама с дипломатическо куфарче махаше раздразнено към жълтите таксита.

Дъждът бе от онези кратки, летни епизоди, прииждащи бързоструйно и оттеглящи се със същата скорост. Ала винаги всички засегнати тичаха като плъхове, изнизващи се на талази от потъващия кораб.

На фона на блъската се тълпа Дивна се разхождаше безсрамно лениво, с полюшваща се, грациозна походка. Винаги се държеше така все едно дори сивата, прашна улица бе официален подиум. Всяка крачка бе премерена, нямаше и едно излишно движение. По-извисените й приятелки й подмятаха, че подобно поведение на моделка-сексуална хищница е по-скоро смешно. Тя им се усмихваше по детски и изчуруликваше така невинно, че никой не можеше да се усъмни в това колко бе искрена.

–       Ами аз така си ходя.

Дългата й, вълниста коса прогизна от небесната влага и се залепи за тялото й. В ръка полюшваше голям плик налети, черни череши, допиращи се до бедрото й. Цялата бе мокра до кости, не носеше чадър или дъждобран, но това не я стимулира да се размърда.

Дивна не бързаше за никъде.

Огледа се и се усмихна саркастично към всеки от бързащите персонажи около нея. Обичаше да наблюдава хората и да си измисля истории за тях. Не всички от тях бяха за разказване, така че тя ги колекционираше внимателно в ума си. Може би трябваше да ги опише някой ден, ала винаги бе била по-добър оратор отколкото писател.

Обичаше да говори. Не както някои жени, които никога не спираха да бъбрят за всичко, преминало през ума им. Умееше да подбира точно това, което събеседникът би искал да чуе. Да извае речта си така че да грабне вниманието и да го задържи дълго след като гласът й заглъхнеше.

Ораторството й бе същото като походката: бавно, лежерно и елегантно. И все пак никой не я бе упреквал във флегматичност. Извисените дружки биха казали, че това се дължи на другите й физически данни. На което тя щеше отново да се усмихне, престорено глуповато, да се засмее с перлените си зъби и да пророни:

–       Сигурно е така.

Ефектът беше стопроцентов.

Изкачи се по стълбите по същия начин, без да се притеснява от това, че кожата й вече е настръхнала от студ. Никога не ползваше асансьор. Ежедневието й бе превърнато в серия от стараталено извършвани ритуали, от които не желаеше да се лишава. Макар и първата асоциация на повечето хора да бе „хаотична, неорганизирана и артистична”, Дивна силно държеше на подредбата в личната си вселена.

Не бе вманиачена на тема домакинска работа, но вършеше нещата по определен начин и не бе очарована от идеята за промени в него.

Остави чантата си на закачалката в коридора, накисна пращящите от тъмен сок череши в купа студена вода и се отправи към банята като бавно сваляше всяка дреха от оформеното си тяло. Обичаше да се разхожда гола из апартамента си, като не винаги съобразяваше да спусне пердетата. Мисълта, че някой може да наблюдава действията й от другата страна я забавляваше.

Тайно се надяваше наистина да има такъв човек.

Пъхна кремавата си кожа под горещите струи на душа. Докато си нанасяше от шоколадовия душ-гел не пропусна традиционния си интимен масаж. Тънките й пръсти се заровиха между бедрата й и се заиграха със сатенените гънки на влагалището. Подпря гърба и раменете си на теракотените плочки на стената, като остави душа да гали гърдите и корема й с изгарящите си капки.

Засили ритъма, впи зъби в меките си устни и изръмжа тихо като дива котка.

За пореден път подсъзнанието й тъжно отбеляза, че не бе срещнала мъж или жена, които да я докоснат така както тя умееше да докосва себе си.

Не знаеше защо е така.

И не се чувстваше горда или недостижима от този факт.

Само леко объркана.

А това не можеше да изличи разкошното свършване.

Изми старателно зъбите си.

Не обичаше да се отдава на любимите си плодове, ако по зъбите й лепнеше остатък от каквато и да е друга храна.

Изплъзна се от банята, а лъскавите змии на току-що измитата й коса погалиха приятно кожата на гърба й. Разходи се пред огледалото, докато триеше водата от себе си с огромната пухкава хавлия.

От огледалото й намигваше по-скоро чаровна отколкото красива жена със заразителна усмивка и подчертано невинно излъчване.

Още откакто бе малка и когато за пръв път се озова пред отражението си Дивна дълго и напоително се взираше в момичето от другата страна. От тогава я мъчеше въпроса каква е връзката между това, което вижда в огледалото и човека от реалността. Дали не е просто някаква странна илюзия, подхранвана от измамното, езерно гладко стъкло. Зяпаше се учудено по снимки (а тя бе от онези хора, които изглеждат различно на всяка фотография). Те още повече подхранваха усещането й за нереалност. Затова и земните удоволствия означаваха толкова много за нея, подхранваха идеята, че е истинска и я има.

А хората мислеха, че се разучава така старателно от суета.

Какво пък.

Ако знаеха истината, щеше да е доста по-зле, последния етикет, който желаеше бе „въздухарка.”

Нахлузи къса, прозрачна нощничка върху стегнатото си тяло. Дантелата предизвика приятни тръпки по гърдите й. Отправи се към кухнята, където котката й уви пухкавата си опашка около крака й.

Пое една от измитите, сладки череши, разкъса плътта й със здравите си зъби и по обикновено розовите й, ефирни устни се разля тъмночервена кръв.

Облиза я, а върхът на езика й закачи нежно плода и костилката. Измърка от усещането, предизвикано в тялото й от изкусителния сок и остави дръжката в една чинийка.

Тъкмо щеше да се заеме да отървава малките, черни прелъстителки от опашките им, когато телефонът й звънна.

Дивна се усмихна, а тази й усмивка бе дестилирана от каквато и да е невинност.

Знаеше кой се обажда.

Затова се оттегли в просторната си всекидневна, простря мократа си черна коса върху възглавничките, настани стъклената купа до себе си и надигна леко нощничката си.

Чак тогава отговори на настойчивото обаждане.

–       Винаги се бавиш толкова много. – Гласът отсреща можеше да принадлежи както и на старец, така и на нетърпелив младеж.

–       Щеше ли да ме харесваш толкова много, ако винаги ти вдигах на първото повикване?

–       Вероятно не… и все пак понякога ми се иска да имам послушна малка робиня, която да изпълнява всичко, което й кажа.

–       Ще се отегчиш на първата седмица.

–       Не бъди толкова сигурна. – Засмя се и след кратка пауза продължи. – Кажи ми какво правиш сега?

Дивна се зае да му описва как е облечена, за най-черните череши, които копнее да прокара през клитора си преди да ги остави да проникнат в устата й.

–       Има ли сметана покрай теб?

–       Знаеш, че не обичам сметана. Смешна отживелица.

–       Нямаш вкус.

–       А ти си банален. И шампанско ще поискаш още малко.

–       А защо не?

–       В моята къща шампанско се пие само от специални гости, директно от делтата на домакинята.

–       Това покана ли е?

–       Не знам, ти как мислиш?

–       Може да го разтълкувам и така и да се възползвам от тази тъй щедра домакиня. Сега обаче искам да чуя за това как си играе със себе си.

–       Не би ли искал да гледаш вместо да слушаш?

–       Езикът ти, драга ми Дивна, е по-изкусителна змия и от най-качественото порно.

–       Тези ласкателства са по-празни и от касичката на начинаещ просяк. Щастлив си, че съм достатъчно суетна, за да ти позволя да ме залъжеш.

–       Мокра ли е?

–       Не, но сега ще навлажня пръстче и ще го прокарам внимателно по нежната й цепка, докато засмуквам една от черешките. – Тя сгуши телефона в сгъвката на рамото си и се зае да изпълнява това, за което говореше.

Половин час мръсни приказки по-късно най-сетне постигна целта си и изтръгна едно стенание от него. Винаги я предизвикваше със своята сдържаност… и я караше да се чувства несигурна. Когато всичко, с което разполагаш е един глас, по който да се ориентираш, всичките сетива се активизират.

За Дивна усещането бе почти като секс със завързани очи в тъмна стая.

Окуражена от успеха си тя пусна фантазията си на воля и словопотокът се изля в синхрон с влагата по нежната кожа между бедрата й. Излишното вече парче плат около напрегнатото й тяло бе захвърлено на пода.

Отхапа от една череша и размаза сока й по цялото си тяло. Търкаше месестата част на плода в гърдите си, след което разтвори долните си устни и пъхна няколко от черешите дълбоко вътре в себе си.

Стоновете от другата страна наподобяваха на стъпки в тъмното, по които напредваше до сърцевината на общото удоволствие.

И въпреки това, когато оргазмът й достигна връхната си точка и се отпусна изтощена я обхвана същото усещане за празнота и безпокойство.

Същото както когато погледнеше в огледалото и потъваше в пропаст от неизвестни.

Несъответствие между образ и звук.

–       Ще те видя ли изобщо някога?

–       Ще съм ти интересен ли, ако ме видиш?

–       Да се обзаложим?

–       Всичко е далеч по-секси именно когато е далеч от мен.

–       Много красиви неща ще загубиш по този начин.

–       По-добре, отколкото да загубя магията, която си причинявам с теб. Никоя друга жена не може да го направи по същия начин, дори и ти на живо.

–       Не би могъл да го знаеш. – Дивна пусна игривия си тон, въпреки че не й беше весело.

–       И ти си като мен. Сама си призна, че удоволствието от теб самата надвишава стократно това, причинено от някой друг. За какво ти е тогава заместител?

–       Защото е реален.

–       Реалността е въпрос на гледна точка.

–       Звучиш като шизофреник.

–       Може и да съм… аз съм просто един глас… не бъди сигурна дали искаш да познаваш човека от другата страна. Лека нощ, Дивна.

Тя остана дълго да се взира в телефонната слушалка.

Докосна лицето и косите си.

Чувството за нереалност трайно се настани в костите й.

Имаше нужда от опровержение.

Advertisements

Лятно вино


Strawberries, cherries and an angel’s kiss in spring,

My summer wine is really made from all these things.

Затъмнена стая, светлината прониква през полупритворените цепки на щорите. Хвърля зебровидни ивици върху опънатото, голо женско тяло. По златната като пергамент кожа блестят капчици вода.

Мократа грива е покрила възглавницата, а дългите пръсти стискат телефонната слушалка.

Гърлен, дрезгав смях.

Той: Забрави.

Тя: Хайде де, като седиш на едно място ще ти стане още по-зле.

Той: Мозъкът ми тече направо от ушите. Още малко ще почна да халюцинирам от жега. И ти имаш наглостта да ми говориш за секс?

Тя: /невинно/ Ами да.

Той: Ти сериозно ли?

Тя: Нали знаеш, че климатът никога не ми влияе. Освен това тъкмо съм излязла от банята… Без хавлия… кожата ми още ухае на плодове… чаршафите ми са влажни…

Той: А капчиците се стичат направо във Венерината делта, а?

Тя: Защо не дойдеш да провериш?

Той: Ужасна си.

Тя: /с нисък, мъркащ глас/ Знам.

Той: Не можеш да ме изкушиш.

Тя: /с тих кикот/ Щом казваш.

Той: Наистина не можеш.

Тя: Добре де, не споря. Тъкмо ще се намажа с новия балсам и ще се отдам на сладка летно-следобедна мастурбация.

Той: Чудовище.

Тя: Благодаря.

Той: Трябваше да се хванеш на работа на някой секс телефон, щеше да си истинска златна мина.

Тя: /невинно/ Е, нали не се поддаваш на изкушение. Монах щеше да ставаш, а?

Той: Ще ми докараш инфаркт някой ден. До половин час съм при теб.

Отново порция от възбуждащия й смях.

Тя: Дано други твои части са по-твърди от волята ти.

***

Този път щорите напълно бяха спуснали сънените си клепачи. Усещаше само ароматът на пръчицата, която тя бе запалила. Изсъска тихо и помръдна безпомощно с ръце, в опит да се освободи от белезниците. Впитата в очите му превръзка дразнеше невероятно кожата му.

Загубата на контрол над действията му, идиотската безпомощност, здравата хватка над крайниците … беше меко казано дискомфортно. А вещицата не спираше да се подсмихва някъде от ъгъла на стаята.

Изръмжа властно.

–          Къде си, по дяволите? Веднага ме пусни.

–          А ти какво ще ми дадеш в замяна?

–          Ще те напляскам както се прави с всяко лошо момиче и ще те оставя незадоволена.

–          Офертата ви не ми звучи добре, господине. – проточи тя. Усети раздвижването на нещо във въздуха. Тя се плъзгаше близо до него, но стоеше на разстояние. Ако ръцете му бяха свободни, щеше само да се пресегне и да я сграбчи за апетитния задник.

Проклетите белезници обаче бяха наистина здрава работа.

Оставяха червени ивици по китките му, като хищни зъби.

Никога не си бе падала по пухчетата.

Беше потен, оголен, чувстваше се мръсен и всичко в него бе придобило особена чувствителност.

Както всеки път когато сложиш превръзка и зрението придава интензивност на останалите ти сетива.

Пукаше се по шевовете, а тя не му позволяваше облекчение.

Захапа устните си, докато не пуснаха кръв.

Как се остави да го окове така умело?

Внезапно я усети как се плъзга по него… без да го докосва.

Ловките й пръсти свалиха превръзката му и образът й се разкри пред изгарящите го от болка очни ябълки.

Едвам различаваше чертите й на светлината от пръснатите из стаята свещи.

Беше й бесен… но жартиерите и устните й от своя страна си оказаха влияние.

Бе застанала над него на четири крака, като истинска кучка, подпряла се на длани. Движеше ритмично ханша си като всеки път преди да го отпусне в скута му се дръпваше рязко и му се усмихваше закачливо.

Доближаваше се до устните му и отново се дръпваше.

–          Само да ми махнеш тия белезници, кълна се, че ще те удуша.

–          Кой е казал, че ще ги махна?

Облиза бликналата кръв от раничката на устната му. Ноктите й леко го драскаха, като постепенно засилваха ритъма си на движение. А когато наведе глава и се заигра върху зърното му с пиърсинга на езика си… още малко му оставаше да избухне.

Но мръсницата беше хитра и добре усещаше кога е на ръба.

Тогава се дърпаше и го наблюдаваше как се мъчи, с лукав блясък в котешките очи.

Прокарваше малкия си език по гърдите и ръцете му на съвсем кратки интервали. Металът върху нагорещената му до червено кожа усещаше почти като дамга.

Изправи се от леглото и с поклащаша се походка, без ни най-малко да бърза се протегна към масата. Дъхът му се учести, а гърлото пресъхна, когато я видя да поднася високата, ароматна свещ към окования му гръден кош.

–          Н-не смей…

–          Знаеш, че ти харесва – изсъска в ухото му тя. Пленникът й затвори очи и изви главата си назад, докато горещия восък се разтапяше по кожата му. Омаяната му от ароматни изпарения и възбудена пот глава не можеше да възприеме, че болката от изгарянето му носи небивало удоволствие.

Отвори очи, когато я усети как облизва восъчните следи. Погледът й бе впит в неговия. Възбудата му вече бе очевидна, а тези безсрамни ириси окончателно събориха преградите на волята му.

–          Знаеш, че го искаш. – Впи нокти в бедрата му и го засмука съвсем леко, колото да усети соления вкус в устата си.

–          Проклета да си. – Такава адска, изгаряща страст у човек, който бе свикнал да докарва жените до лудост… не бе сигурен дали дискомфортът или еротиката надделяват в тази ситуация.

–          И аз те обичам. – С бавни, змиевидни движения на китките свали сутиена си и го захвърли в ъгъла. Плъзна голите си гърди по неговите и го целуна дълбоко. Езикът й потъна в гърлото му. Искаше да усети собствения си вкус върху устните й.

После се насочи към една идея по-класическа игра. Напусна го за малко, докато той се тресеше на веригите си, а пред очите му избухваха бели пожари. Върна се с огромна купа ягоди, облети с бяла като семенна течност сметана. Наведе задните си части към изтръпналата му от емоции челюст.

Чак сега видя как една ягодка закачливо се подава измежду подгизналите й срамни устни.

Първото му желание бе да ги отхапе.

Все още не се бе отърсил от злобата си, а яростта му изнасилваше противоестествената за разбиранията му възбуда.

Но аромтатът, който го лъхна, когато я усети така близо в лицето си окончателно го замая и подчини на извиращата отвътре похот.

Най-сладката ягодка, която бе имал възможността да вкуси.

Плодовите и любовните сокове избухнаха в устата му – същински гастрономически и сексуален шедьовър.

Тя не издаваше гласно оргазма си, ала по потрепванията на разтворената, яркорозова плът между краката й, по учестения ритъм на бедрата й разпознаваше лавината от удоволствие, която я заливаше.

Удоволствието й изтичаше право в гърлото му.

Междувременно опитните й пръсти и език се движеха по настръхналия до пръсване член, ала не полагаше и наполовина нужните усилия, за да му помогне да свърши.

Когато дъното на купата се видя, тя най-сетне се смили над него. След като му остави запомняща се смучка на врата, най-сетне доближи ключето. Белезниците щракнаха и се отпуснаха – импотентни и вече ненужни.

Той само това и чакаше.

Въпреки че крайниците му бяха отмалели и едвам се движеше, френетичната енергия избухна в него като бомба с часовников механизъм. Сграбчи проклетницата за косата и я стовари на четири крака на пода. Вкара й го грубо, опъвайки косата и шията й назад. А тя не спираше да се смее и да стене тихо, със затворени очи.

С всеки тласък яростта му я блъскаше в матката, а желаното удовлетворение бягаше. Не търсеше уют в топлата й пещеричка. Искаше да я разкъса, а тя да го моли да продължава.

С гърдите й в една от шепите си и кичур от коса в юмрука му, продължаваше да изпомпва насъбралата се брутална енергия. Тя се усмихваше през цялото време.

Потта и сладкия ягодов сок се сляха върху телата им.

Отпусна се на рамото й без да спира да я чука.

–          Ще ме дразниш, а? Скъпо ще си платиш за това. – шепнеше й, докато хапеше нежния й врат.

Изпразни се мощно в разтворената й уста и по набъбналите цици. Усещането бе сякаш и последната частица лудост, и последната капка от зловещата похот бе изтекла от тялото му.

Чувстваше се странно пречистен.

И изтощен.

Стовари се на колене на пода, право срещу нея, нямаше сили да се доближи и на сантиметър до леглото.

И двамата дишаха тежко, като след адски маратон върху горящи въглени.

Уплаши се, че ще получи инфаркт.

А се хвалеше, че е полов атлет.

Когато най-сетне сърцето му спря да играе все едно бе надрусан, отвори очи и погледна момичето срещу себе си. Тя облизваше белите капки от лицето си и му се усмихваше доволно.

Поредния жест, който не му прилягаше.

Хвана я за раменете, придърпа я към него както бяха застанали по турски и я целуна по челото.

В зелените й очи лумна тиха изненада.

Явно и тя не бе очаквала подобно нещо.

Той: Как знаеше, че точно от това имам нужда?

Тя: Мислите ти са като отворена книга.

Той: Смела си, щом съдържанието й не те е уплашило.

Тя: Имаш какво да научиш.

Ситуации: Сексуално-лирическо срутване


I

Слънчев ден.

Птичките пеят, пчеличките се гонят, цветенцата цъфтят, индивидите от женски и мъжки пол се гледат стръвно. Потъркват се един в друг в градския транспорт, под претекст, че няма място. Момичетата усещат нечии нахални ръце под полата си. Звънък шамар от нежни пръсти и дежурното „Простак!”. Щастлива усмивка на идиот по лицето на натрапника.

Напрежението от потиснати и напиращи желания жужи във въздуха, подобно на рояка от близкия кошер.

Две млади същества се подчиняват на разбеснелите се хормони в малка стая в Студентски град. Ала независимо от разцъфтялата, разгонена природа, подтикваща ги с всеки елемент към съвокупление, нещата не вървят по план. Той пипа неопитно, хили се несигурно. Тя го гледа отегчено, рисува с очи по тавана, и от време на време го драска по раменете, колкото да имитира някакво действие.

Тя: Хайде де, няма ли най-сетне да свършваш? Краката ме заболяха.

Той: Ееее… ма много си студена…

Тя: Като няма кой да ме разгорещи.

Той: (изправя се) Ми то така няма смисъл, по-добре нищо да не правим.

Тя: (изляга се настрани и се завива с тънкия бял чаршаф) Хубаво.

Щом не последва никаква реакция, разочарования момък се отправя към банята. Няколко минути по-късно полудрямката на девойката е прекъсната от невинния въпрос, отправен от другата стая.

Той: Какво да го правя кондома?

Тя: (изправя се, поклаща леко голите си гърди) Как какво да го правиш?

Той: В тоалетната ли да го хвърля?

Тя скача, увива се с чаршафа и с бойна крачка се отправя към банята. Лицето й е почервеняло, тялото – внезапно изпълнено с липсващата по-рано страст.

Тя: Ти нормален ли си бе? Как така ще хвърляш презерватив в тоалетната, акъл имаш ли?

Той: Ама… къде тогава?

Тя се плесва по челото, сграбчва ненужното парче латекс от ръката му и го мята в кошчето. После се връща в стаята си, награбва дрехите му на неспретната купчина. Отваря вратата и ги захвърля навън. Той стои и гледа със зяпнала уста.

Тя: Какво ме гледаш?! Вън!

Той: Ама… какво…

Тя: Ти освен друго явно си и глух? Вън!

Нахвърля се върху него и го изтиква към вратата, ползвайки старателно изострените си нокти. Взаимни псувни и викове. Рицарят на кондома е изхвърлен позорно до дрехите и бельото си пред вратата. Две минаващи девойки с лекции и папки под мишниците се подхилкват и го подминават.

Още крясъци през вратата.

Никакъв отговор.

No love, no sex, no respect.

Отвън жегата го удря.

II

Мръсна хотелска стая в центъра на града.

Петминутна страст, ознаменувана от преждевременна еякулация върху чифт напрегнати цици.

Въздишка, подобна тази, която се отронва от гърдите на работник след тежък полски труд.

Той: Аз… съжалявам.

Тя: (кимва разбиращо) Няма проблем, след малко ще е по-добре.

Той се изправя от леглото, сяда върху изтърбушения фотьойл и си пали цигара. Всичко в него е унило и сбръчкано от разочарование. Тя обува бельото си и изчиства лепкавата течност от настръхналата си кожа с мокри кърпички. Той пуши и зяпа през прозореца, като имитира мисловен процес.

Той: Спи ми се.

Тя: Хайде сега, спяло му се, преди малко хич не ти се спеше. Пък и ми дължиш услуга, сещаш се.

Посяга към дрехите си, за да отиде до банята. Внезапно той я прорязва с една единствена реплика.

Той: Искам да си ходя.

Тя: (извръща се с възмутено изражение) Моля?!

Той: Ми не мога повече. Имам емоционален проблем.

Тя: Значи сега не можеш, а? А преди малко кой настояваше да ходим на хотел! Това ли беше всичко? Това ли е най-доброто на което си способен, а?

Той: Ама извинявай, какво да направя. Казах ти, имам емо…

Тя: Въобще не ме интересува зарязало ли те е гаджето, страдаш ли по жена си! Това си е твой проблем! Жалък…

Тя изскача навън в коридора, боса, бясна и незадоволена. Пред банята се блъска с друг обитател на дупката – някакъв едър тип с прошарена, рошава брада и провиснали дрехи. Усмихва й се, казва й нещо на френски. Изпитва силното желание да си го изкара върху него … дори и хрумват един два порно варианта.

Накрая махва с ръка и предпочита да се измие.

Плюе в мивката, сграбчила я с две ръце и поглежда към зацапаното огледало.

Блудкаво отвращение и омерзение.

Връща се в стаята, той я засипва с още помиярски реплики.

Нека не се обясняваме.

Ключът под вратата и кой от къде е.

Никога не се обаждай повече.

Омерзение и грандиозен провал по всички показатели.

III

– Какво желаеш? – пита го тя с мила усмивка, настанена на колене върху леглото. Роклята й е рацъфнала около нея като камбанка. Бюстът й прилича на едва загатнат цитат под деколтето. Той не я поглежда, взира се в краката си с тъпо отчаяние. Тя се чуди какво става.

Той: Не знам.

Тя: Е как така не знаеш, всеки нещо го възбужда, всеки нещо го подлудява. ТЕБЕ какво те подлудява. Трябва да знам.

Той: Наистина не знам.

Тя: Объркваш ме.

Той: Аз съм си сбъркан.

И с това се приключва въпроса. Всякакви опити да пробуди поне искрица интерес и тръпка се издънват като в черна бездна. Също като да крещищ на някой от другата страна на пропастта и да очакваш да те чуе.

Гледа като изгубено момче и въздиша депресирано.

Тя маха с ръка отегчено, не й прави впечатление.

Нито е първия, нито последния, който минава през живота с класическите шаблони „сбъркан съм” и „сърцето ми е разбито и не мога повече да обичам”.

Вместо това се отдава на критика.

Стаята й, роклята й, начина по който носи косата си.

Всичко това бива подложено на дисекция.

Най-накрая си поисква чукане.

Не.

Тъпо, безразлично ебане без лубрикант, без смазка, без вазелин. Така, помежду другото. Без любовна игра.

Каква любовна игра, като любов няма?

Искрата е умряла.

Тя: (дърпа се) Няма да стане така.

Той: Хубаво. Аз си отивам.

И наистина го прави.

Тя си сипва огромна чаша с водка и дълго пуши до прозореца, докато слуша звука от двигателя му.

Нищо не е останало.

Само разни далечни двойки, които се срещат, сблъскват се и се отблъскват като шизофренични атоми. Всеки – затворник на своята вселена, обсебен от своите си драми, травми, въздигащ ги в култ.

А ебането е просто начин да увеличат стените на личната си капсула.

Без любовна игра, моля, без възбуда.

IV

Той я посреща на гарата, кисел и раздразнителен като ранно ноемврийско утро. Бяха се виждали веднъж, от тогава комуникацията помежду им течеше в скрити и не толкова скрити еротични послания. Щяха да празнуват заедно студентския празник… и много повече.

По някаква причина обаче в днешния ден се държи като жена. Капризна и изнервена жена в цикъл. Псува без причина, движенията му са резки и груби, сарказмът му на моменти преминава в чиста злоба. Първоначално поема сака й, после й го връща.

Той: Я си го носи сама! Да не съм ти виновен аз, че си донесла толкова багаж. Ми сама си го мъкни.

Тя: (свива рамене) Да съм те карала да ми носиш чантата?

Той: Ма аз съм кавалер.

Засмива се. Продължават през центъра на града, а той не спира да мърмори като обрана попадия и да обяснава как го занимават с излишни глупости. Той е прекалено интелигентен за допълнителни курсове и каквито и да е други. Тя го пита какво точно включва работата му.

Той: Какво да ти обяснявам на тебе, ще схванеш ли нещо?

Тя: Може да опитам.

Той: Прекалено си тъпа и проста.

Тя се смее в лицето му. Колкото повече му се смее, толкова повече се опитва да я обиди. Тя го зяпа със стоическо безразличие и се прозява демонстративно.

Тя: Е, да, тъпа съм, признавам си го. Не може всички да са умни като теб.

Той: Ми много ясно, много съм повече от тебе.

Сядат в кафене. Тя си поръчва ром с горещ шоколад.

Той: Какво ли да очаквам от теб, естествено, че ще си поръчаш нещо извратено.

Тя: Безалкохолните типове да мълчат.

Той: Ех, майна, как си се кефя бе, майна, колко съм груб.

Разделят се малко по-късно. Тя има приятели в града и ще ги види. Вечерта се уговарят да й звънне, за да се намерят. Не изгаря от особено желание да празнува с него, но пък й е любопитно да наблюдава мъжки цикъл.

– Аре… ма тя гарата е в другата посока, ма. Их, че си неориентирана.

Вечерта той не се обажда. Тя му звъни, а той не си вдига телефона. С всяко позвъняване в ухото си се молеше да не дочуе мазния му глас.

Почти въздъхна с облекчение.

Приятелката й бе бясна.

Изкара празника заедно с нея и компанията й.

Доста по-добре, отколкото евентуално би го изкарала с него, дори с включен стриптийз и белезници.

Няколко седмици по-късно й се включи в чата, за да й обясни как точно в онзи ден мрежата на Глобул била паднала и той не могъл да се свърже с нея. Иначе искал да си я води у тях.

Тя: Е нали бях тъпа и проста, какво стана изведнъж?

Той: Ама аз кога съм ти ги казвал тези неща?

Тя вдига вежди и спира да му отговаря.

Няма нищо по-отблъскващо от женско поведение у мъж.

А понякога провалът крие в себе си победа.

Indecent


Мира сравни още веднъж адреса, продиктуван й преди половин час и записан набързо върху хвърчащо листче, въргалящо се на дъното на чантата й. Приглади разбунтувалите се къдрици, дръпна черната си пола. Последната бе източник на постоянни драми, тревоги и съмнения за крехката й, невинна душица. Винаги когато я носеше се чудеше не е ли прекалено къса. Бузите й пламтяха от смущение при всеки случаен зрителен контакт, осъществен с минувачите. Чувстваше се така, сякаш се разхожда из центъра на града, облечена само по рибарска мрежа. Погледите й се струваха осъдителни. Някои – одобрителни. Трети – похотливи в контекста на чалга заведенията. Едно невинно парче плат я изкарваше доста на север от зоната й на комфорт. Понякога се чудеше защо изобщо я пази. Дълбоко в себе си знаеше защо. Но не искаше да си го признае.

Поради някаква причина полата действаше само навън. Веднъж прекрачеше ли прага на домашния уют злата магия я полазваше и тя се връщаше към старото си, скучновато аз. За житейския й спътник отдавна вече нямаше разлика между това дали е навлякла пеньоара на леля си или си е сложила ученическа униформа от сексшоп в комбинация с червени жартиери и силиконови чорапи.

Пробва се да привлече вниманието му, като нарочно започна да чисти прах от етажерката с книги над телевизора и навря позакръгления си задник в къса поличка право в лицето му.

Определено получи реакция.

Но не такава на каквато се надяваше.

– Аре да се махнеш, че изтървах гола заради теб, а?

Мира потисна инстинкта си да обуе високите си обувки и да го уцели с токче там, където най-много боли.

Тя бе възпитано момиче.

Не че се чувстваше сексуално незадоволена.

Чисто и просто нямаше кога.

Работеше на две места, изплащаше три заема, а през останалото време грижите за домакинството и образованието на дъщеря й напълно я бяха погълнали.

На моменти дори не се сещаше и тъжно се шегуваше пред единствената й останала приятелка, че ако живееха в древен Рим преспокойно би могла да мина за весталка.

И все пак от време на време й се прищяваше някой да оцени факта, че й е останала женственост.

Било той и случайния непознат по улицата, в чийто поглед да блесне онова така ценно намигване.

Можеше никога повече да не го види.

Обаче фантазията за онези трийсет секунди, разменени помежду им, се запечатваше и… често ставаше по-ценна дори от всичките брачни, архивни спомени.

Ухажване, тръпка, секс, сватба, отегчение.

Хранителната верига на живота не прощава.

Може би затова още пазеше онази дрешка, едва прикриваща бедрата й.

Може би.

Но от какъв зор я бе облякла точно за срещата с отдавна забравената си съученичка?

***

Определено бе сбъркала вратата.

Обаче дежурното „Извинете, търсех някой друг” се бе затлачило в гърлото й и не искаше да излиза. Представяше си колко смешна изглежда, застанала на прага на апартамента – разрошена, потна, със зачервено от бързане лице и отворени устни.

А непознатият само й се хилеше неразгадаемо.

Бе се облегнал на рамката на вратата и се взираше очаквателно в обърканата Мира. Опита се да преглътне. Малшанс, все едно всичко й се бе вкочанило и залепнало.

Той заемаше пози като модел от женско порнографско списание.

Това, че бе напълно гол въобще не облекчаваше смущението й.

Жената понечи да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Приличаше прекалено много на някоя от милионите й фантазии, секнали поради липсата на време да им се отдаде.

Такива неща не се случваха в реалния живот.

Като видя, че тя няма намерение да каже нещо, той се подпря върху ръката си с перфектно развити мускули и й се усмихна обезоръжаващо.

Все едно бе изваден от някоя полупорнографска книжка с меки корици и заглавие от рода на Дива страст. От ония долнопробни издания със съмнителна литературна стойност, четени от самотните домакини между меленето на каймата и хвърлянето на боклука.

– Мога ли да ви помогна? – Винаги когато бе чела изречения от рода на „Гласът му подейства като език върху клитора й” й се струваха смешни и клиширани. Усещането сега не се различаваше много от това описание. Пф. Безумие! Трябваше да се извини и да си ходи.

–       Мммм… – едвам успя да различи собствения си глас, деградирал до ужасен фалцет. – Извинете, аз… сбъркала съм… търся Августина.

–       О, вие ли сте Мира? – той протегна ръка към нея. А тя не можеше да откъсне поглед от изваяното му тяло, най-вече от завидната по размер змия между краката му. – Извинете, обаче на Августина й се наложи да излезе, помоли ви да я изчакате.

–       Ама… как така е излязла… – Очите на Мира се разшириха от подозрение. – Та ние говорихме преди половин час, тя ме помоли да побързам, защото е в града още съвсем малко.

–       Нали я знаете Августина. Пълна лудетина. – Какъв богат смях. Спящите й хормони взеха да се разбуждат. – Хайде, моля ви се, заповядайте, не стойте така.

–       А, не… вие тука си почивате… пък не искам да ви преча… – Не знаеше колко по-силно, глупостта, която изрече или червенината по бузите й.

–       Въобще не се тревожете за това. Хайде. – И той пое пръстите й, които щяха да са елегантни, ако не бе изгризала така ужасно ноктите си.

В хола на Августина имаше разкошно бяло, дизайнерско канапе, върху което Мира се отпусна предпазливо, на тръни. Любимият съпруг на приятелката й не изпитваше грам смущение от голотата си. Напротив, харесваше му да го наблюдават и да демонстрира присъствието си. Докато й поднасяше водата. Докато сваляше сакото от раменете й. Движеше се меко и плавно. В свои води.

–       Августина ми предаде да ви накарам да се чувствате наистина добре. – усмихна й се многозначително. – Като у дома си.

–       Перфектен домакин сте, наистина. – тя кимна механично и се усмихна изкуствено.

–       Определено бих могъл да направя нещо много повече. Приятелките на Августина са и мои… – седна до нея и се наведе неприлично близо до ухото й. – … и се държа с тях по същия начин, по който се държа и с нея.

–       Но… – протестът й бе заглушен, когато той прокара ръка по изтръпналата й от нерви брадичка. Средния му пръст погали устните й, потърка се в езика й и потъна в гърлото й.

Останалото бе просто резултат от обстоятелствата.

***

– Скъпи, прибрах се. – Котешкото мъркане в гласа на Августина не можеше да се сбърка. Дори когато бе съвършено сериозна (а това почти не й се случваше) тази жена излъчваше полуперверзна, полудетинска гальовност. Влезе царствено във всекидневната върху големите си токове и пусна перлената си усмивка във въздуха.

Мира щеше да получи инфаркт.

Още я тресеше силата на оргазма, който бе изживяла върху канапето… и от който бе останало едно съмнително петно.

Гаврата със светия брак и светлите приятелски чувства бе пълна.

Мира вече чуваше звуците на зловещата тълпа, готова да я поднесе към кладата… а той бе гол и със съвършено тяло.

Съвестта й я блъскаше с парен чук.

Августина се приближи към спокойно пиещия кафе благоверен нейн съпруг (вече облечен в син халат) и тресящата се от нервна истерия приятелка.

– Мила, стана една малка беля с канапето. Знам колко държиш на него… – Косите на Мира настръхнаха от тази реплика. – Мммм, поразхлях кафенце върху него.

– Колко си лош! – тя обви ръка около раменете му и гризна ухото му. – Ще те напляскам по-късно.

Августина имаше котешки зелени очи, които обичаше да подчертава със силен, египетски грим. Често й бяха казвали, че прилича на Лиз Тейлър в най-хубавите й години. Тя силно се ласкаше от този факт и не пропускаше да го изтъкне.

Чак сега сякаш забеляза приятелката си и се втурна да я прегръща.

– Миличка, колко се радвам да те видя. Колко години минаха! Срамота е!

– О, да… ммм… разбира се. – Мира не знаеше какво да каже и само кимаше като механична кукла. Отвърна на прегръдката й, за която й се стори, че е една идея по-интимна от тази между две позабравили се съученички.

– За колко само имаме да си приказваме. – Августина обви красивите си дълги нокти около шията на порно любимия си и ги плъзна по рамото на смачканата от живота Мира.

– Злато, защо не ни донесеш чай и сладки? – измърка в ухото му тя.

– Всичко за тебе, ангелче.

Мира не знаеше от какво й се повръща повече – от подчертаната им до гротеска интимност или от собствената й постъпка.

Ала десет минути по-късно тези чувства избледняха напълно, когато „благоверният” се върна със сребърен поднос с огромен капак върху него.

– Чаят се е свършил, любима… Но ти нося нещо още по-добро.

Повдигна театрално подноса и разкри малък, сребрист диск.

– Знаеш как да ме зарадваш. – Усмивката на Августина бе изненадващо зловеща. Ноктите й се впиха едва забележимо по-силно в рамото на Мира. Последната бе изгубила говор и картина и се чудеше какво става. – Действай.

Дискът бе пъхнат в семейното DVD и минути по-късно върху екрана на плазмения телевизор голата и възбудена Мира започна открития си урок по Кама Сутра.

–       Ъ… мила, аз ужасно съжалявам. – започна да се обяснява каещата се Мира. Тя падна на колене, замаяна от вина и впи умолително очи в приятелката си. Пропусна да забележи, че Августина не се чувстваше никак разстроена от видяното. – Наистина не знам какво ми стана…

–       Ама, какво, да не би да не ти харесва как си излязла? – Почудата на зеленооката кокетка бе толкова искрена, че я проряза по-дълбоко отколкото ако се бе разкрещяла.

–       Или аз съм се представил зле? – Фитнес богът прозвуча искрено разтревожен. – Извинявай ако е така, но ми се стори, че си изкарваше доста добре.

–       К-какво става тук?

–       Скъпи – обърна се Августина към половинката си. – Нали ти казах да обясниш на милата ми Мира, че е напълно добре дошла?

–       Е, обясних й… колкото се може по-добре. – Той се разсмя неприятно. – Нали знаеш, че езикът на тялото… – прокара го по устните си и й намигна. – … говори повече от хиляди думи?

–       Някой ще ми обясни ли какво се случва тук? – изкрещя като обезумяла Мира. Бе скочила на крака, като бавно се отдалечаваше от щастливата двойка. Очите й – разширени като на сомнамбул.

–       Ех… а мислех, че малко удоволствия ще те накарат да се отпуснеш. – поклати глава Августина. – Не се шашкай толкова, Мира, че ще ти излязат бръчки. – Просто миналата седица случайно засякох половинката ти в бара. Спомена за това колко сте нещастни и реших да ти направя едно подаръче… като компенсация, задето ти го отнех за около два часа в една хотелска стая.

„Гадост! Все едно съм попаднала в комбинация между жълт роман и филм на ужасите. Махам се от тук!”

–       Тръгвам си. Всичките сте извратени. Повръща ми се от вас.

И тя се насочи с треперещи крака към входната врата.

–       Извратени? – В гласа на Августина нямаше и следа от обида. – Чуваш ли какви ми ги говори, мило? Не е ли неблагодарна.

–       Ужасно. Плаче за наказание.

–       Аз ли съм извратена, Мира? – изправи се без да бърза и тръгна към тресящата се от емоции своя приятелка. – Аз, която така милостиво ти отстъпих любимия си… изкарах те от депресията ти… даже ти позволих да се изгавриш с канапето ми. Запечата най-нагло оргазма си върху него, все едно си котка, която си оставя маркировката. – Мира усети как й прилошава и светът се превръща в поредица от концентрични кръгове. Виждаше само очите на приближаващата я Августина, бялата й блуза и червените нокти. Смехът отекваше в ушите й и човъркаше в мозъка й. – Същата малка лицемерка си. – Хвана я за къдравата коса и понечи да я целуне. – Лицемерка… ще те накажа…

Внезапно Августина се стовари върху нея като пияна и я блъсна назад. Мира усети как главата й се разцепва тежко в плота и рязко потъна в черната бездна.

Когато отвори очи с досада установи, че просто мъжът й е заспал върху нея, докато тромаво е изпълнявал съпружеските си задължения. Отне й доста време да го обърне по гръб. Той само премлясна и продължи да хърка.

Поне половин час реанимира, за да може да върне част от въздуха в изтормозените си дробове.

Значи всичко е било просто абсурден сън.

Така си и мислеше.

Почувства се облекчена… или не?

Премигна към слънчевите, утринни лъчи, процеждащи се през щорите на спалнята й.

Телефонът й внезапно иззвъня.

Непознат номер.

Отговори с дрезгав глас, който едвам успя да изкара от гърлото си.

От другата страна на линията я посрещна познато котешко мъркане.

– Здрасти, миличка, Августина е. Пониш ли ме, от „в” клас! Колко време мина само! Ще дойдеш ли у нас, но по-бързо? Довечера ще пътувам и държа да те видя.

Нощна смяна


Отново бе нощ и отново беше сама.

Офисът тънеше в мастилен мрак, нарушаван единствено от пробляскващия екран на лаптопа й. По прозорците лепнеше гъста мъгла и лунната светлина едва пробиваше през преспите от опушени облаци. Лъчите й хвърляха причудливи сенки върху пода, ала облегналата се на лакът върху удобното канапе млада дама не им обръщаше внимание.

Виждаше се само неясния й силует, издължен и сенчест – дълги коси, дълги крака и ароматен цигарен дим. От известно време задоволяваше никотиновата си мания като сама свиваше цигарите си. Вече бе пристрастена към черешовия тютюн и разнасяше упойващата му миризма навсякъде, дори когато не пушеше.

Беше се преплел в нишките на дрехите й.

Залепнал бе за клепачите й, а миглите й го ръсеха като някакъв особен наркотик.

Предаваше го на всеки, до който допреше ягодовия си език.

Горчиво-сладката слюнка се разливаше сладострастно по устните й. Ала точно сега не й бе до цигари.

Затвори очи и се остави тъмнината да обсеби сетивата й. Можеше по всяко време да се пресегне и да освети пространството около себе си с досадната луминисцентна светлина. Но за какво да го прави?

На тъмно всичко е много по-секси.

Дълбоко се съмняваше в съседния жилищен блок да има останал някой буден след полунощ.

Последните лампи изгаснаха още преди час.

И все пак не изгаряше желание някой окъснял безсънник да я гледа разхвърляна, останала само по онова бельо „за специални поводи”.

И с ръка, безсрамно пъхната под прозрачните, влажни бикини.

Отметна глава назад, подпря я на една от меките възглавнички.

Бялата й шия се изпъна и лъсна на фона на притъмнялата стая.  Облиза устни, захапа ги леко, отне последните мигове живот на цигарата си и я смачка рязко в пепелника.

Зарови свободната си ръка в булото на косите си, докато с другата не спираше да изучава колко дълбока може да е алчната й вагина.

Някои хора й се чудеха как така с готовност поема нощни смени. Представяха й разумните си доводи като хитро подредени фигурки от шах върху черно-бялата дъска на ежедневието. Сънят ти се разбива, биологичният ти часовник изпада в странно състояние на шизофрения. Нищо не може да замести нощния сън.

Тя им се усмихваше и ги питаше дали нощния сън може да компенсира дневната досада.

Кога през деня можеш да си позволиш да се отпуснеш по този начин? Дори и заключен зад дебела врата на частен кабинет? Нима тогава можеш да разлюспиш дрехите си и да останеш гол, истински и чувствителен като оголена вена? Да се изгавриш с работното място?

Нощта обаче предоставя хиляди варианти за забранено удоволствие по тъмните ъгли.

Под слънчевата светлина поглеждаше в огледалото и виждаше уморена и смазана черноработничка в сив костюм и размазано червило.

Нощем бе… каквото си пожелаеше.

Фантазиите й можеха да си кажат думата.

А особено когато лежеше на пода с напъхан до китката юмрук в зачервената си праскова, обляна с восък по гърдите от горящите около нея свещи… кой изобщо иска да се съмва?

Тъкмо бе на ръба на оргазма, когато телефонът иззвъня.

Простена от болка и се домъкна със сетни сили до досадната, адска машинка, като изкара подгизналата си от сокове ръка.

Същинска актриса, тя вкара машинално служебния си глас.

Под този глас не се усещаше следа от емоция или тръпка.

Ала човекът отсреща явно знаеше повече. Смехът му, нагарчащ от сарказъм, бодна изострения й слух.

–       Виждаш ли ме?

Тя се сепна. Устата й внезапно пресъхна странно. Огледа се предпазливо през прозореца, доколкото можеше да съзре нещо в тази почти лондонска мъгла.

Ни едно прозорче не светеше от другата страна.

Нито дори улична лампа.

–       Отговори ми искрено, хитрушо. Иначе ще се ядосам.

Страхът запълзя под кожата й като рояк хищни, месоядни мравки. Въздухът в гърдите й се скова, докато произнесе глухо, някак извън себе си.

–       Аз… нищо не виждам…

–       Добро момиче. А сега…

–       Кой си ти? – попита слисано тя, като бавно възвърна увереността си. Не можеше да повярва, че един глас, нищо и никакъв глас от другата страна на линията я бе изкарал от равновесие.

–       Не задавай въпроси. Само ме следвай.

–       Господине, явно сте сбъркал телефона. Тук е…

–       Не ми играй театър, писано. Знам на кого се обаждам, знам всичко за теб. Може да не ме виждаш, но аз те различавам перфектно от тук. Стоиш полуподпряна на бюрото, трепериш от нерви и нямаш търпение да си оближеш юмручето.

–       Господине! – тя вкара тона си на възмутена служителка. – Трябва ли да ви напомням, че разговорите се записват!

Говореше твърдо и отсечено, но отвътре всичко й се разтапяше като нагорещено масло. По тялото й бе избила студена пот, а краката й видимо трепереха от острия, непоносим страх.

Страх… или възбуда?

Понякога границата между тях е така тънка.

–       Не си играй, коте. По-опитен съм от теб. Знам точно какво ще направиш сега. Направи си услуга и ми се подчини. Ще ти хареса, и сама го разбираш.

–       Друг път! – сопна се тя с малкото й останали сили. – Вървете по дяволите, гнусен перверзник.

Тръшна телефона като съсредоточи цялата си воля. Това окончателно й разби баланса и краката й се огънаха като гумени. Строполи се на пода и обви коленете си с ръце. Сърцето й така бумтеше в гърдите, че всеки момент щеше да получи инфаркт.

–       Какво ми става? – изтри обилната пот от челото си. Косата, бельото й, всичко бе плувнало в собствените й секрети. Съскаше тихо като животното на което я бе оприличил. Едвам се придвижи на четири крака до канапето, когато същият глас отекна в главата й.

„Слез долу. Ще те чакам във входа. Не закъснявай.”

Страхотно. Само халюцинации й липсваха.

„Глупости. Ти не си реален. Ти си само в главата ми. От където ще изскочиш още сега.”

Главата й потъна между ръцете й, докато се мъчеше да изчегърта оттам натрапчивите послания. Кожата й внезапно се сгорещи, после отново я обля хлад. А гласът не секваше със своите постоянни мисловни образи.

Беше властен като ръката, която те опипва без да иска разрешение, докато сте притиснати в дебрите на градския транспорт.

Не търпеше възражение.

„И да не съм реален, какво от това? Нима някога си държала особено на реалността? Стига си имитирала вътрешна борба, котко разгонена. Знаеш, че го искаш.”

„Разумът ми не е чак толкова крехък.”

„Разумът ти не ме интересува. Но виж, винаги съм обичал да чукам мозъци. Особено такива с развинтено въображение.”

„Не мога… все пак съм на смяна…” Стоновете изскочиха от лепкавото й, прегракнало гърло.

„Не се тревожи. Нищо няма да се случи. Слез! Това не е молба!”

Това беше пълна лудост. И тя трябваше да покаже една идея по-силна воля. Ала и двамата бяха прекалено наясно, че ангелът й е слаб.

Особено когато фантазията й бе остро ръгната от мъгливото неизвестно.

Пресегна се и улови изкушението за шията.

Вървеше бавно, тъй като краката й едвам я държаха.

„Да, добро момиче, продължавай.” Не си направи труда дори да метне палто върху гърба си. Нямаше търпение да стигне колкото се може по-скоро и се молеше някой окъснял съсед да не я изненада в асансьора.

Пулсът й играеше като побесняла кобила, до дробовете й не достигаше въздух, страхът и вълнението си бяха устроили корида в стомаха й.

А всяка крачка към наградата в тъмния край на коридора бе така малка, бавна и мъчителна.

Искаше да изкрещи, а той се смееше в ухото й.

Изсъска и си обеща да му го върне щом го докопа.

Най-накрая асансьорът я доведе до заветната цел, като че ли след цяла вечност.

Нямаше никой.

„Хей, къде си?”

Празна площадка. Дори портиерът липсваше. Отвърна й единствено тишината, тази в собствената й глава. Невидимото ехо я зашлеви. Вятърът блъскаше по вратата, сякаш й се присмиваше. Тя се огледа объркана и със зараждащо се отчаяние в гърдите. Прехапа устни, за да не извика от разочарование и ярост, блудкав коктейл, от който й се догади.

–       Що за безумие е това? Трябва да си прегледам главата, щом…

И това бяха последните й думи, защото в същия миг нечия ръка запуши устата й. Друга я хвана за косата и опъна главата й назад, като я принуди да падне на колене. Не бе трудно за непознатата, тъмна фигура да осъществи пълен контрол над безволевото й, огъващо се от желание тяло. Очакваше да усети мека превръзка над очите си. Но не бе нужно, мракът и нервната превъзбуда свършиха работата си. Чу само щракване от цип и в следващия момент фантомът вече я душеше чак до гърлото с напиращия си пенис. Усети как се дави и задушава.  Езикът й инстинктивно започна да описва буквички по цялото му протежение. Ноктите му се впиха в гърба й, оставяйки червени следи. Леката, умело причинена болка допълнително я подлудяваше.

Имаше пълна власт над разтеклото се тяло.

Можеше да я удуши.

Или да я чука до премала.

Да я накара да се моли и пълзи на колене.

По негово желание.

А тя бе напълно подчинена, инструмент в ръцете му.

Можеше да я извае от дълбините на влагата между бедрата й.

Ако пък пожелае да я разкъса и изнасили по най-бруталния начин.

И това подчинение въобще не я отвращаваше.

Ако самото ръцете й бяха свободни, би ги впила в задника му, за да го усети още по-навътре в гърлото си. Проклетия анонимен змей горянин. Ала после установи, че ръцете й бяха стегнати зад гърба й с чифт белезници.

Истински.

Без пухчета, като онези евтини имитации в сексшоповете.

Слюнката се разтичаше по брадичката й, докато той умело я чукаше в устата. Пръстите му се бяха впили в мократа й от пот коса и дирижираха движенията й, така както би ръководил оркестър.

Фелацио симфония, мина й нелепата мисъл през подлуделия мозък.

Внезапно я дръпна рязко за косата, удари я няколко пъти с члена си през лицето и я изправи, за да усети вкуса на устните й. Както и своя собствен вкус в слюнката й. Острите му нокти деряха умело гърба й, а зъбите му оставяха лилави белези по треперещата й шия.

–       Не викай! – кадифеният глас не издаваше нищо от адската възбуда, която показваше в трескавите си жестове. – Само един звук и ще бъдеш наказана.

Трябваше да държи стоновете си нейде дълбоко в гърлото. Това допълнително напрежение засили усещанията й.

Нито дума.

Нито едно стенание.

Нито дори лека въздишка.

Отново я сграбчи за косата, обърна я с лице към стената и притисна бузата й към студения метал.

Опитните му пръсти ловко разучаваха прасковката й, като разтъркваха подутия клитор. Сладката, мокра пещеричка щедро се разтвори, за да приеме всичко, което й се предлагаше.

Мръсните думи тежаха на върха на езика й.

Стоновете и крясъците копнееха да се отронят и да изкарат напрежението навън.

Но тя ги контролираше на свой ред.

Усети главата му между надигнатите си бузи и разтегна бедрата си още по-широко, за да му даде пълен достъп. Биваше си го. Докосна се до всичките й чувствителни точки, сякаш я беше имал години наред. Такъв математически изчислен оргазъм… не й се бе случвал никога.

Знаеше точно какво прави и го постигаше.

На няколко пъти краката й едвам я удържаха под напора на удоволствието.

Но и тя не бе вчерашна в игрите на подчинение.

Усети щипките върху зърната си, острото ужилване и рязката болка заедно с проникването му.

Вкара пръстите си в устата й, за да облекчи напиращите викове. Намести се в нея и започна да я чука на бързи тласъци, докато зъбите му се впиха в нежната й кожа. Ближеше и хапеше лилавата й от милувки плът с настървението на вълк и нежността на галеща се котка. Пръстите му търкаха изгарящите щипки по почервенелите й от болка зърна.

Стори й се за миг, че вижда бяла светлина.

Ноктите, зъбите и разкъсващия я член окончателно я пратиха отвъд ръба и тя се отпусна, безпомощна като кукла на конци след поредния оргазъм.

Усети щракването на ключа и ръцете й паднаха от желязната хватка на белезниците. Сякаш не бяха нейни – изтръпнали и движещи се някак независимо от тялото й.

Не й остави време за почивка, защото отново натика пениса си в устата й. Заповяда й да използва ръцете си. Подчинението този път бе някак механично, изтощено.

Не мина дълго време, когато усети горчивата бяла течност да се спуска по брадичката й и се излива в устата й. Вкусът я задави, но тя се напрегна и погълна всичко.

Обичаше горчиви неща.

А и бе жадна за оргазма му, щом не можеше да види разлятото удоволствие в очите му.

Изпи и последната капка.

Остана на колене, с вдигната глава и напрегнат в тъмнината поглед. Не различаваше нищо освен неясния му силует.

Две чукащи се и свършващи сенки сред мъглата.

Той погали челото й и притвори морните й, трепкащи клепачи.

След това се наведе и я целуна дълбоко в устата.

Явно непознатият обичаше да усеща собствения си вкус върху чужда плът.

Макар вече да бе порядъчно уморена от тази лудост, усети как я удря ток до петите.

Помогна й да се изправи с неочаквано кавалерски жест. Безмълвно запали една цигара и й я подаде. Тя се опита да съзре чертите му, когато запалката освети лицето за миг. Той обаче бе твърде бърз.

Няколко минути мълчаха и пушеха.

Накрая й подари още една малка целувка по устните и се насочи към резервния изход на сградата.

–       Няма ли поне да ми кажеш кой си? – извика тя след гърба му.

„И да разваля тази божествена анонимност?”, удари я мисълта му.

Сянката му се изгуби в мрака.

***

След тази нощна смяна тя имаше няколко дни почивка.

Когато се върна, все още носеше копринено шалче, тъй като белезите по врата й определено бяха трудни за заличаване.

Ала не съжаляваше.

Никой не я заподозря.

Само една от по-прозорливите й колежки дръпна шалчето без предупреждение и й намигна при вида на симпатичните лилави отенъци.

А тя дълго се взираше в лицата на всички живеещи или работещи в сградата, за да открие неизвестния си посетител, докато пътуваше в асансьора.

Напразно. Дори и да бе сред тях, не се разкри с нищо.

За нея остана спомена в дългите нощи на черешов тютюн и сладко телесно опознаване. 

Photo source: http://reformrevolution.com

Christian woman: Грях


Type O Negative – Christian Woman

Forgive her
For she knows
Not what she does….

–       Ей, кукло, искаш ли да се повозиш?

След като не получи отговор или поне презрителен поглед, шофьорът на немития от месец Фолксваген промърмори под носа си едно „Курва!”, изплю се през стъклото и отпраши с мръсна газ.

Вървящата край пътя млада жена едвам местеше покритите с резки и малки ранички крака. В ръцете си стискаше чифт безполезни мръсни обувки на висок ток, без самата да знае защо. Зениците на инак сивите й очи се бяха разширили до край и погледът й силно наподобяваше на зомби от кой да е треторазреден филм на ужасите.

Олюляваше се, гаденето прокара зловонния си дъх през червата й чак до хранопровода и устата й. Но не можеше да повърне.

Вървеше несигурно, с подчертано накуцване, ала не се спираше.

Трябваше да продължи.

Не че знаеше къде отива, но… веднъж спреше ли, нямаше да може да стане повече.

Гривата от гарвановочерна коса в момента по-скоро приличаше на нескопосано свраче гнездо. По цялото й лице бяха размазани очна линия и засъхнала семенна течност, силно подобни на маска. Разкъсаната клубна рокля едвам прикриваше нещо от покритото й с белези, синявици и контузии тресящо се тяло. По бедрата й се спускаха тънки струйки кръв, а при всяко движение все едно я пробождаше нажежен до червено кинжал.

Като онази глупачка, Малката русалка, проблясна нещо подобно на мисъл в изключилия, аварирал мозък.

Между месестите й гърди се люлееше дребно златно кръстче, единствения спомен от дома й. Вероятно баба й би захвърлила онези омразни сатанински обувки (но тя надали би ги носила) и би се хванала за кръстчето като за спасителна котва.

Щеше да намери сили и упование в символа.

Ала внучката не вярваше в символи.

Те не бяха нищо повече от кръгли, бели камъни по които да пристъпва предпазливо, докато търси пътя назад в тъмното.

Един вид пътна карта.

Тя водеше към началото.

При една стена.

Едно момиченце, коленичило в молитвена поза.

И един железен кръст.

 A cross upon her bedroom wall.
From grace she will fall.
An image burning in her mind.
And between her thighs.

Откакто се помнеше разпнатият мъжки образ висеше на стената срещу легълцето й. Гледаше я, докато спи, посрещаше я щом сутрин отвореше очи. Баба й редовно коленичеше пред него вечер и се молеше дълго, почти в транс. Целуваше го със сухите си, безкръвни устни. Внучката често стоеше до нея, за да се учи на молитви. Понякога старата жена караше детето в бялата нощничка да се докосва с устни до желязото.

Още тогава по тялото й преминаваха онези пратени от Дявола греховни тръпки.

Но как би могло да е грях докосването до тялото Христово?

За нея този предмет бе пъти по-реален дори от спомена за собствените й родители. Две бледи сенки, които ако изобщо бе съхранила в паметта си, бе благодарение на множеството албуми с чернобели снимки, подредени хронологично.

Но не ги възприемаше като истински, а като неясен отенък от сън, който й се е присънил отдавна.

За разлика от това желязо, плътно и тежко под тръпнещите детски пръсти.

Баба й я възпитаваше в строг, аскетичен режим с определени правила, спартанска дисциплина и пристъпи на срам и отвращение от тялото и функциите му.

Как бе покълнал в нея този див хедонизъм й бе напълно непонятно.

Вероятно сухата старица би казала, че е прокълната и че

и че е грешна до мозъка на костите си, дори в кръвта си.

Бе се опитала да изкорени лошата й природа чрез пост и молитви, чрез лишения и други радикални средства.

Накрая бе предала Богу дух с прострени настрани ръце и обърнати очи, подобно обладана от демон.

„Прости ми, Боже, провалих се!”

Йоанна не знаеше защо започна всичко.

Но си спомняше перфектно момента, в който възбудата за първи път се пробуди в нея и подаде главата си над повърхността като митично, морско чудовище.

Току-що бе тръгнала на училище и представите й за света се сблъскваха с тези на останалите. Не бе приятно изживяване.

Често плачеше скрита на ръба на леглото, вперила очи в образа на кръста – милостив и всеопрощаващ, благ и сериозен. И докато го наблюдаваше, сякаш се опитваше да реши гатанката на Сфинкса, усети влагата между краката си.

Първо се уплаши да не се е изпуснала отново.

Миналата седмица отнесе жесток пердах от баба си за това гнусно деяние. Гърбът още я болеше и не искаше още едно наказание.

Но скоро се увери, че не бе това.

Парещото усещане бе приятно, и в същото време нетърпимо, плачеше да бъде облекчено. Постепенно се разля по кръвта й, тежко като олово и също така отровно. Уплаши се да не е хванала треска. Само веднъж се бе чувствала по този начин, когато вдигна четиридесет градуса температура и едва я спасиха.

По някакъв праисторически инстинкт ръката й посегна към белите й гащички под нощницата. Срамът я изгаряше почти толкова силно, колкото и желанието, ала малкото й, крехко тяло вече не издържаше на това жестоко напрежение. Усети меките, потънали във влага и мъзга гънки, за които баба й говореше с такова отвращение. „Мръсно място, мръсно, гнусно!” Търкаше ги неумело, а усещанията взривиха чувствителните й сетива.

Бе толкова уплашена, че изпита желание да избяга и да се скрие зад полите на баба си.

Ала друг инстинкт, този, за самосъхранението й подсказваше, че последната щеше да се разяри още повече от това, отколкото онзи път, когато се напишка в леглото си.

Затова захапа дребното си юмруче, за да не извика от смесените чувства.

Болката и удоволствието си казаха своето и скоро първият оргазъм в живота й бе факт.

После дълго време не смееше да се погледне в огледалото, обладана от чувство за вина. Предусещаше, че е направила нещо непростимо, че се е осквернила в очите на Господ. Та именно Той бе станал свидетел на грехопадението й.

Усети, че и баба й я гледаше по по-различен начин.

Нощем сънуваше изгарящите пламъци на Ада и се събуждаше разплакана и с раздирано от викове гърло.

Баба й се притесни за трескавото същество, но вместо да го заведе на лекар предпочете да посетят църквата. Там свещеникът я напръска със светена вода. Заяви, че ще й мине.

Йоанна не смееше да го погледне в очите, да погледне към олтара, не се чувстваше достойна.

A dying God-man full of pain.
When will you cum again?

Before him beg to serve or please.
On your back or knees.

Не мислеше за скверното дело и не посмя да го повтори, въпреки че на няколко пъти тялото й отправяше същите послания. Надяваше се, че ако повече не се поддаде, може да бъде опростена.

Но кръвта вода не става.

И малко след като проля първата си менструална кръв, изкушението отново победи крехката й воля и гордост. На скоро бе навършила дванайсет, но изглеждаше твърде зряла за възрастта си. Формите й подсказваха бъдещо разцъфване на женственост, макар чертите й още да бяха детски. С изключение на прекалено сериозните сиви очи.

Въртеше се между влажните си чаршафи. Беше лято, кръвта й гореше, а хормоните й се биеха с разума като побеснели кучета срещу разгонени котки. Тежката, бархетна нощница, с която баба й я принуждаваше да спи и ужасното бельо я задушаваха, подобно на тежка ризница.

Усещанията от онази позорна нощ се възвърнаха.

А парещия поглед от стената я подлудяваше.

Нали баба постоянно й обясняваше как Бог бил любов? Тогава… чувствата й не би следвало да са грешни или нередни, нали? Мисълта се вмъкна в мозъка й като отровна змия и не се измъкна преди окончателно да я тласне към следващото й отчаяно действие.

Освободи се от дрехите си пласт по пласт, за да застане гола и молеща пред олтара на греха си. Бледата лунна светлина, кацнала на прозореца, освети призрачното й, млечно тяло. Подобно на статуя, с черен, кадифен мъх между краката и едвам напъпили гърди.

Сякаш се видя за първи път.

Думите на баба й избледняха като далечен фон.

Йоанна пресегна нежната си ръка към желязото от стената. Натежа й, наложи се да го обхване и с двете, за да го откачи от гвоздея.

Излегна се на мекия килим, единствената наистина хубава вещ в монашенската килия, която трябваше да бъде „детска стая”. Отметна назад тежката си, изпотена коса, разтвори бедрата си и опитно го насочи между краката си, сякаш знаеше. Сякаш го бе правила хиляди пъти. Древната памет на плътта протегна костеливата си ръка през вековете, за да насочи ръцете й. Гърдите й се надигаха и спускаха, едвам си поемаше дъх от вълнение и страх.

Стегнатата, тясна цепка между краката й се възпротиви срещу тежкото желязо. Йоанна изтръпна от режещата болка, страхът, че може да се е наранила сериозно я прониза като тънка игла. И въпреки острото, неприятно парене и спазмите, разтърсили всяка нейна клетка, не можа да се спре. Пръстите на едната ръка пъхна между разтворените си устни, за да заглуши стоновете от болка, а с другата продължи да вкарва кръста още по-навътре. Белият килим се обагри в девствената й кръв.

Не издържаше повече.

Удоволствието все още не бе дошло, когато възбуденият й, болезнен крясък отекна из къщата.

Преди да реагира баба й вече бе нахлула в стаята й, с изпънати, уплашени черти. Целият й страх се обърна на ярост, когато осъзна срамното положение, в което бе заварила любимата си и единствена внучка.

Тънките й пръсти се насочиха към устата й, огромните й черни очи се наляха с червена, фосфоресцираща светлина.

Йоанна усети как реалността се сгромолясваха върху нея и побърза да издърпа кръста от плувналата си в кръв и влага вагина. Но това не я спаси от последвалото я наказание.

There’s no forgiveness for her sins.
Prefers punishment?

Would you suffer eternally
Or internally?

–       Уличница! – старицата я сграбчи за косата и й зашлеви най-жестокия шамар, който някога бе получавала. – Мръсно дяволско изчадие!

Не изпусна кичурите й от желязната й хватка и завлачи изтощеното от болка и неутолена възбуда тяло по пода. Йоанна бе изгубила всякакви съпротивителни сили.

–       Как не изпита капка срам, блуднице! Да оскверниш тялото Христово!

–       Бабо… – внучката шепнеше като умираща, думите едвам се откъсваха от трескавите й устни. – Бабо … прости ми.

–       Прошка? За прошка ли ме молиш, курво вавилонска? Трябваше още навремето да те изхвърлят, още като се роди. – Влачеше я безмилостно и в яростта си й отскубна кичур от косата. Йоанна изкрещя от болка, ала това не трогна сърцето на старицата. – Казах й на майка ти, че си нечиста.

Влязоха в мрачната стая на баба й, място, където на Йоанна бе забранено да влиза. За първи път разбра какво правеше Дора, когато се заключваше там и отвътре се чуваха приглушени викове.

–       На колене! Да не си мръднала!

Настаяни я върху тежките дървени дъски и я принуди да захлупи лицето си върху пода. Отметна черните й коси и със задоволство нанесе първия удар от камшика.

–       С болка, кучко, само с много болка и лишения можеш да изкупиш греха си!

Бичът изплющя върху нежната й кожа, оставяйки тънки следи като от леко порязване. Все едно върху нея бяха изсипали куп бръснарски ножчета. А неукрепналото й тяло още не бе свикнало да понася подобно свръхнатоварване. Колкото по-силно пищеше момичето, толкова по-жестоко я шибаше баба й.

–       Само така ще се спасиш от Ада, мръснице! Мълчи и търпи, чуваш ли!

Вече светът се разпадаше пред очите й.

Съзнанието й милостиво се изключи, за да й спести по-нататъшния ужас. През годините, докато траеше траура й, старата католичка се бе усъвършенствала в телесното наказание, за да овладява своите собствени телесни нужди.

Но Йоанна не го знаеше.

Затова в мозъка й се образува отвратителна утайка от срам и вина.

Последното, което чу малко преди да припадне бе:

–       Нека Господ ти прости, Йоанна! Аз няма да мога.

For her lust
She’ll burn in hell.
Her soul done medium well.

All through mass
manual stimulation
Salvation.

Остатъкът от юношеските й години премина под знака на камшика. Баба й не я хвана в прегрешение втори път, ала остана вярна на думата си. Никога не й прости и се стараеше да й го показва непрекъснато. Искаше да е сигурна, че внучката й ще запомни завинаги жестокия урок, затова го повтаряше периодично.

Железният кръст бе скрит на тавана и тя никога повече не го видя.

Колкото и нелепо да бе, се чувстваше така, сякаш са я разделили от любовника й и дълги нощи се взираше в празното място на стената, преглъщайки мълчаливите си сълзи.

Старицата знаеше, че няма да живее вечно, от известно време ракът разяждаше неумолимо вътрешностите й.

Когато се връщаше от училище, Йоанна често я заварваше в компанията на свещеника от църквата, в която баба й ходеше. Слаб, изпит и облечен в черно, той силно наподобяваше на монах от средновековната инквизиция. Светият отец я зяпаше с присвити очи и тя можеше да се закълне, че вижда злокобна усмивка по устните му.

Веднъж дори подочу част от техен разговор.

–       О, да, бабо Дора, няма страшно, там добре ще се погрижат за момичето. Ще й изкоренят всички вредни мисли.

Йоанна за първи път усети тъпа, пробуждаща се ярост. Как така бе споделила нещо толкова лично с този непознат? Нима грехът й бе чак толкова непростим, че заслужаваше подобно публично унижение? Защо направо не го бе обявила в националната телевизия. Или още по-добре, на площада, пред всички. Заключена в прангите и оплювана от всички. Защо не, така и така бе започнала, нека падението бъде пълно!

Дора се стараеше Йоанна да е винаги облечена във възможно най-размъкнати дрехи, по-подходящи за нея самата и категорично й забраняваше да носи къси поли. Поради това дори и да желаеше не можеше да съгреши. Момичетата я заобикаляха с презрение, а момчетата я пренебрегваха, като не си правеха усилията да скрият отвращението си.

Но един от тях явно умееше да вижда под повърхността. Носеше му се славата на хулиган, на прага от изключването, редовен снабдител на алкохол и трева в гимназията.

Последния човек, който би проявил интерес към свлечена зубърка като Йоанна.

Наивна що се отнасяше до мъжките намерения, не усети как я хвана в капан по време на един свободен час.

Тъкмо излизаше от дамската тоалетна, когато момчето, с което не си бе разменяла и една дума я сграбчи за китките и я притисна в ъгъла.

–       `Айде да не ми се правиш на светица, а? Виждам как ти шарят очичките. – Прокара ръка по широката й, бяла риза с разгаряща се похот в погледа. – Само малко ще си поиграем, к`во ще кажеш? Никой няма да разбере.

А Йоанна бе парализирана от ужас и противоречиво желание. Знаеше, че трябва да е обидена и отвратена, да иска да го отблъсне, да се разкрещи и да избяга. Обаче протестът бе замръзнал в гърлото й, а грозната, потискана страст изпълзя в кръвта й като вирус.

Искаше да го остави да направи каквото пожелае с нея.

Срамът вече не вършеше работа като защитна преграда. Тя стоеше там, замръзнала и покорна като робиня, зяпаше го в очите като хипнотизирана.

Разумът я блъскаше като камбана в слепоочията, но не бе достатъчно силен, за да я подтикне към действие.

–       Добро момиче! – той се изсмя противно и победоносно, докато разкъсваше копчетата на ризата й. – `Земи си купи нек`ъв по-секси сутиен, тоя е като от хиляда деветстотин и балканската, баси. Ох, ама си знаех, че си с готини цици.

Момента, в който започна да мачка гърдите й и протегна ръка, за да разкопчае ципа си бариерите й щракнаха отново на мястото си и тя се дръпна като опарена.

–       Не! Пусни ме!

–       `Що, ма? Преди малко много ти се искаше, на бас, че си пуснала и топлата и студената вода.

–       Не искам, остави ме! Това е грях! – Йоанна се сви върху мръсния под на тоалетната и се разтресе в страшни спазми. Очите й се бяха разширили докрай и всеки момент щяха да изхвръкнат.

–       Грях ли? Ти нормална ли си? Баси, от коя планета падаш? – Понечи да я сграбчи за косата и да я довлече до себе си. Постави ръката й върху отворени си цип. – Я не ми ги разправяй тия, ми ела да посвириши малко.

Дълго сдържаните й писъци се освободиха и кандидат-мачото се стресна не на шега. Въпреки че бяха в междучасие, имаше достатъчно сеирджии по коридорите, а той вече се бе забъркал в достатъчно проблеми.

Отблъсна я грубо, закопча се и се оттегли с позьорска походка.

– Не ми се чукат луди.

Все пак бе просто петнайсетгодишен пикльо.

А щяха да минат години преди Йоанна да се осмели да потърси физическа близост с друго човешко същество.

Грехът все още горчеше твърде много и прогаряше белега си като дамга върху самотните й дни и нощи.

Натрупаният гняв скоро щеше да се взриви.

To be continued

One-night stand



–       Здрасти, как я караш?

–       Ъ, добре съм. Тъкмо се прибрахме от лекции и сега ще вечеряме.

–       Ахам… Аз ти се обаждах, да вземем да излезем нещо. Да пийнем, или нещо друго.

–       О, сори, много сме уморени. Аре някоя друга вечер, ще ти звънна?

–       Добре, няма проблем, ще се чуем.

***

Вътрешностите ми се свиха още по-навътре, докато натисках бутона за прекратяване на разговора. От гърдите ми се изтръгна неопределена въздишка, а блудкавата буца на отчаянието започна да си пробива път през възпаленото ми гърло.

Дяволите да ги вземат!

Постоянно бях заобиколена от всякакви приятели, приятелчета, познати и други подобни индивиди.

Но опре ли ножа до кокал повечето се разбягваха като пилци.

Особено в кризисен момент. Е, не че човека, с когото разговарях си имаше идея колко е важно за мен да не съм вкъщи.

И все пак…

… в един момент осъзнаваш, че имаш куп имена в телефонния указател и никой, с който да се напиеш от мъка.

Отчаянието ме заля като вълна от помия. Не до толкова, че да се разплача, но достатъчно тежко, за да седя на ръба на леглото с леко приведени рамене, тъп и отсъстващ поглед и зараждащ се ужас в дълбините на стомаха ми.

Мамка му, още една вечер в тази стая, сред четирите свиващи се и разпускащи стени на кибритената кутийка и щях да откача.

Още една вечер сред шепоти на сенки и любовни думи, обстрелващи ме като куршуми от другото легло.

Не мога да повярвам.

Точно аз да хвана фобия от прииждането на нощта.

Знаех си, че в момента, в който изгася лампата противните, предателски сълзи ще дойдат – неканени, нежелани и натрапчиви. Като бивша любовница, която се опитваш да разкараш упорито, ала тя увисва на шията ти като тежък питон.

Не мога, не мога, не мога да остана тук, по дяволите!

Явно уловила отровното ми отчаяние, девойката от другия край на стаята предложи небрежно.

–       Можеш да дойдеш с нас.

Не ми трябваше втора покана.

***

В градинката до блока на Медицинския университет с ярък неонов надпис отгоре.

Стояхме прави край пейките и олющените детски катерушки, всеки стиснал по една пластмасова чашка. До краката ни кротко почиваха бутилка водка и почти празно шише от кола.

Отказах предложеното ми безалкохолно и директно разлях по хранопровода си блажен гълток Мери Джейн. Течността приятно опари езика ми и прокара огнената си пътечка по органите ми. За първи път от доста време насам усетих нещо като тръпка. Не исках да я разводнявам.

С нищо.

В никакъв случай.

Огнената вода срещу гнусното, гангренясало отчаяние.

Човекът срещу мене – привлекателен самец с тъмни, търсещи очи – изказа възхишението си от умението ми да „пия чиста водка”.

Другите момичета си я подслаждаха с количка.

Аз се ухилих широко и вкарах още една доза на екс.

Задавих се леко, но после почти веднага си налях още една чаша.

Чудесно.

Поне никой не ме спираше.

А колкото повече зяпах самеца срещу себе си, толкова повече в главата ми нахлуваха еретично-еротични мисли.

Не го бях правила преди.

Не че защото не е редно, не че защото бях „добро момиче”, просто … не ми беше стила.

Добре че са вътрешните бариери, че ако не бяха те… до сега потенциала за лудост и зверската похотот, къкреща в мен щяха да са ме съсипали.

Просто не правех така.

Обаче вече ми бе писнало.

Пред очите ми се стелеше червено-черна мъгла.

Колкото повече водка си вкарвах, толкова по-малко ми пукаше.

Всъщност в онази нощ похотта и страстта бяха на последно място.

Несъществуващи прашинки в отровната гозба отчаяние, болка и алкохол.

Исках да ги излея върху някой.

Приличах на змия в любовен период, изпитваща настървено желание да хапе.

Понякога човек просто иска да бъде обладан, с надеждата, че тласъците навън – навътре ще му помогнат.

Бях готова.

За пръв път излязох с ясната цел, че търся секс.

И го получих.

Е, дали това исках?

Нямаше значение.

***

Атакува ме още преди да е изтекла първата песен.

Танцувах в обичайния си неадекватен маниер, подсилен от това, че вече водката заваляваше движенията ми.

Все тая, не бяхме участници в мюзикъл или балетен спектакъл.

Грацията не бе това, което подпалваше слабините ни.

Не знам какво видя в мене.

Не знам и аз какво съзрях в него.

Сигурно просто сме си били удобни.

Атакува ме с търсещия си влажен език, а аз не останах по назад и го пенетрирах с впити нокти в раменете му.

Засмуквах го жадно в себе си, търсеща нещо, за което да се заловя. Тръпка, желание за живот, зверски глад за изживяване.

Отмъщавах си.

Играех си с възбудата като малко дете и чувството бе завладяващо.

Той се смееше, не се отделяхме един от друг, единствено за да си допием водката.

Добре че бе тя, иначе временно придобитата ми увереност щеше да се разпадне като къща от карти.

Ръцете му шареха по тялото ми.

Лежах отпусната на канапето.

Не можех да повярвам какво ми се случва.

Така или иначе тръгнах по посока на лудостта, за да видя къде ще ме отведе.

А то бе така брутално ясно – между чаршафите.

Или на най-близката пейка.

Усмихваше ми се все едно се влюбва.

Смешна мисъл.

Бяхме на ретро парти, пускаха Gangsta Paradise, той ме зяпаше право в очите и ми припяваше.

От което на мен ми стана още по-смешно и нелепо.

Във всичките ми представи за скоростни взаимоотношения, романтиката като елемент бе ампутирана.

Дали правеше усилия да се държи романтично, защото… все пак така се очакваше? Това искат жените?

Песни на ушенца, цветчета, лигави филмчета, да им отварят вратите, да им носят багажа?

Нямаше нужда.

Нека прескочим цялата интродукция и да минем на съществената част, ще спести нерви и за двете страни.

По едно време явно вече не можеше да се сдържа.

– У вас или у нас?

***

– Как го предпочиташ: по-бързо или по-бавно?

Идеше ми да се изсмея. Все едно бяхме в закусвалня.

Какъв дюнер ще желаете, госпожице: малък, голям или XL?

– По-бавно.

– Ще опитам… – целува ме задъхано, докато ръцете му обработват меката и разтекла се от влага плът между краката ми. – Но първия път винаги го правя по-бързо.

Първия път?

Нима ще има втори?

Колкото повече ме чукаше, толкова повече осъзнавах, че не мога да го приема.

Гадеше ми се.

Беше добър… обаче проклетия ми ум бягаше нейде настрани.

Не искаше да е там.

Какво правиш, когато не искаш да си сам… но и не искаш да си с друг?

Елементарно, one night stand – перфектно решение на вашия проблем.

Без лекарско предписание, да се ползва с презерватив, в противен случай може да се появят нежелани странични ефекти.

Като таен плач в банята.

***

–       Какво има? Я, я, какво става, по дяволите?

–       Извинявай.

–       Не, не, моля те, ако проблемът е в мен…

–       Не е в теб, разбираш ли.

–       Не, не искам да те карам да се чувстваш зле. Хайде, ако трябва ще те заведа у вас.

–       Не!

Гадните сълзи вече избликнаха.

Не трябваше да е така. От друго място трябваше да изтече влагата.

Fail.

Сгуших глава в рамото му и го помолих да остана.

Стаята ми щеше да ме довърши окончателно.

Помоли ме да се успокоя и да му кажа какво не е наред.

Изпях си личната драма, звучаща нелепо и тъпо като синопсис на скапан филм, който никога не бихте гледали.

Тъпа история за тъпи хора, лутащи се като малоумни бели мишки.

Той също имаше драма за споделяне.

Трябваше от това да ни стане по-леко.

Болката да ни обедини, общите ни терзания да ни сближат по някакъв начин.

Но не било писано. Така става само в нечии болни мозъци.

Отчуждението ни проряза като нож, макар да лежахме плътно сгушени един в друг.

– И ти какво, излезе само, за да получиш нещо за една нощ?

Дори не бе нужно да му отговарям.

Вече знаеше отговора.

Любовният махмурлук ни заля дълго преди алкохолният да си е свършил работата.

Лежахме заедно, но всеки в своята вселена, завинаги отцепени един от друг, всеки сърбащ сам собствената депресия и чоплещ в персоналните си рани.

Outside the dawn is breaking.

***

Събудихме се рано. Подчертан хлад, във въздуха и в жестовете помежду ни.

Имаше лекции същия ден и се изнесохме към университета, потънали в мълчание.

Почерпи ме с черно кафе за сбогом и ми пожела чао с обиграно и подчертано безразличие.

Не че очаквах да е нещо друго.

Пък и имах ли право?

Не можех и не исках да се сърдя.

Вървях в хладната утрин, под бодливите очи на слънцето, с подути бедра и клепачи.

Кафето горчеше по устните ми, в главата ми се блъскаха в камбани.

А светлината пред мен танцуваше, докато ефектът от болкоуспокояващите бавно премина.

„В крайна сметка всеки избира как да се спаси… или да намери някаква временна утеха, колкото да изпита нещо.”

Мъдри мисли.

Не ми вършеха работа.

Изгревът поразително ми напомняше на болезнено слънчево изгаряне, докато пътувах към отровната тишина на стаята.

Бойното кръщение бе приключило.

Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.

Нимфоманката: Кулминация


Touch my milklike skin
Feel the ocean
Lick my deepest
Hear the starry choir

Rip off this lace
That keeps me imprisoned
But beware the enchantment
For my eroticism is your oblivion

Old love lies deep you said
Deeper shall be the wound between your legs

Nightwish – Nymphomaniac Fantasia

Дамян

Невероятно е как понякога ловецът и неговата плячка сменят местата си.

И колко трудно можеш да различиш кошутата от пумата. Особено когато си млад, глупав и самоуверен. Когато наблюдаваш света и виждаш само първия му план – външните белези. Никога не би ти хрумнало да се гмурнеш по-дълбоко, нали?

Първият път когато я видя бе преди две години, в едно кафене, където хищниците водеха впечатлителните си жертви и хвърляха прах в очите им под формата на романтични символи. Понякога се срещаше и някоя самотна самка, чакаща да бъде уловена.

Така я видя и Дамян за първи път – стоеше край прозореца пред огромна чаша горещ шоколад и вперила поглед в нижещата се тълпа навън. Плътните й, леко открехнати устни веднага привлякоха вниманието му. Както и разсеяните й, замечтани очи от черно кадифе.

Първата мисъл, която му мина през ума, бе че ще е лесна.

Момичета като нея му бяха специалитет – романтични, наивни, витаещи в кули от захарен памук, реещи погледа си в очакване на белия кон и прилежащия към него принц. Не бе трудно да ги залъжеш.

Всъщност, вече не му бяха интересни. Но тъй като току-що се бе отървал от поредната бракотърсачка реши, че му се полага една лека победа.

Тънката й, бяла рокличка разкриваше симетрични форми, които нямаше как да не уважи. Ръцете й си играеха с някакъв скицник. Дамян се ухили се вътрешно при мисълта какво ли крие по страниците му: кончета, принцеси, замъци, слънчеви пейзажи, цветенца и други инфантилизми.

Доближи се и я помоли да й направи малко компания.

Тя прие с охота, подпря се на лактите си върху стъклената масичка и се зае да го разучава.

Каза му, че се казва Серафима и той използва случая да похвали ангелската й хубост. Дълбоко се съмняваше това да е истинското й име, но така или иначе нямаше да се жени за нея. Пък и добавяше особена тръпка във флирта, все едно се бяха запознали на бал с маски.

Тя му хвърли от загадъчните си полуусмивки и му обясни, че би могла да е и паднал ангел, тъй като по произход името й означава „огнена”. Той улови нежната й ръка, поднесе я към устните си и се зае да ги целува един подир друг. Серафима не се възпротиви, напротив, усети как по тялото й плъзва ток и хапе устните си, като че да се овладее. Учуди го бурната й реакция, момичета като нея обикновено се стряскаха от такава проява на интимност.

–          Честно казано, слабо ме вълнува произхода ти. Важното е че си слънчева… а огънят винаги е привличал жадното око.

Непознатата се наведе към него и му прошепна:

–          Кажи ми, приятелю, какво е огъня по своята същност? – Охо, и псевдофилософка. – Знам, че е двойнствен. Но какво надделява в крайна сметка: топлината… или изгарянето?

В погледа й се появи нездрав пламък, докато прокарваше пръсти през косата му и ги спускаше към раменете му. А Дамян усети нелепо, почти ученическо вълнение и жар в слабините. Прииска му се да избяга, тъй като нещо в тази персона го озадачаваше. Ала стисна зъби, удържа на предизвикателството и се наведе към нея на свой ред.

–          Зависи от тебе, ангелче.

–          Може и да съм демон.

–          Кой да ти каже… – отметна паднал кичур от косата й. – Именно това ти казвам, зависи за какво ще предпочетеш да използваш огъня. Можеш да лекуваш с него… или да го оставиш да те унищожи… заедно с другите.

–          А нима имаш избор? Аз мисля, че има импулси, закодирани в нас, които са по-силни от свободната воля. Като стихиите. Те просто се случват.

–          Човек винаги има избор, и винаги се насочва към пътеката, която го влече по-силно. Останалото са оправдания.

–          Да се обзаложим? – И тогава го задуши с най-дългата целувка през живота му.

Останалите събития се изнизаха на принципа на доминото. Възбудата го атакува толкова яростно, че трябваше да я има още тогава. Първият им път беше същия като в онази нощ – странична улица, тъмни ъгли. Някакъв клошар ги гледаше с иронична усмивка. Серафима ни най-малко не се смути, това сякаш още повече я разпали.

Хотелска стая. В края на нощта вече бе напълно изтощен и разпаднал се на съставните си части. А тя искаше още, сякаш колкото повече получаваше, толкова повече я дразнеше. Вместо да я задоволи.

Заспа от изтощение, а последната гледка, която помнеше преди да затвори очи бе нейния образ. Стоеше пред него върху двойното легло с мокра от пот коса, обезумяла от желание и с пръсти, заровени между бедрата.

Събуди се с тежка мускулна треска.

Нея я нямаше.

Както и портфейла с документите му.

От тогава все едно бе вкаран в една и съща ситуация. Тя се връщаше, за да му се реваншира, изсмукваше силите му и си отиваше.

До кога?

Серафима

Пътувахме с неговата кола през тъмната нощ. Аз само стоях на мястото на шофьора и с привидна леност му давах напътствия накъде да кара. Почти бях изгубила разсъдък от влагата между краката ми и повишената ми от възбуда температура. Но за сега се контролирах, не исках да попилея потенциала, който ни предлагаше нощта.

Умът ми работеше трескаво и ми бе трудно да се отпусна. Помежду ни цареше мълчание, а аз не изпитвах необходимост да го изпълня с думи. С него не ми се налагаше, не беше нужно да прибягвам до обичайния си репертоар, можех да държа колекцията от маски скрита.

Знам, че никога няма да му принадлежа изцяло, ала въпреки това ми е слабост… сигурно за това не спирам да се връщам към него. Докато толкова други са останали назад по магистралата на живота ми, като забравен багаж по пътя. Колекция от спомени, разпиляна зад рамото ми.

Не съм войнстваща феминистка, която събира разбити сърца или потрошени от секс пишки, не ме разбирайте погрешно. Но аз не мога да се спра. Не мога да съм друга. Вероятно рано или късно това ще ме погуби. На този етап от живота ми е по-силно от мен.

А той… ами, каквото и да си говорим, въпреки цялата му привидна разкрепостеност и нрав на ловджийска хрътка, е дълбоко традиционен. Няма да приеме да ме дели с други. По време на бурните ни срещи съм надничала достатъчно в тъмните му ъгълчета. Знам на какво е способен. За това и се появявам в живота му на интервали, да му дам време да укроти яростта си.

Егоистична ли съм?

Навярно.

Сигурно след време никой няма да се връзва на уверението ми, че не го правя нарочно. Но сега най-важното е тази нощ.

Аз следвам течението, той следва мен.

Вечният омагьосан кръг.

Охранителят ни вмъква в претъпкания клуб преди останалите, които чакаха на виеща се като змия опашка. Бяхме се чукали преди няколко месеца и ми дължеше услуга. Усетих жаждата в погледа му, ала се престорих на приятно разсеяна. Тази вечер му бях чужда.

Тълпата бе толкова сгъстена и заредена със страст, че нашата взаимна влага бе като прашинка или догарящо парченце жар. Краката ми трепереха, сърцето се блъскаше в гръдния ми кош като разярен звяр. Болката от неутоленото желание стана още по-осезаема при досега с другите, нагорещени тела. Усещането за анонимност бе като наркотик на екстаза, от който някой ми е бил свръхдоза.

Пръстите му потънаха в горните и долни устни, а ханшът ми се впи в твърдото му тяло. Гърчех се с нестройни движения и притисках извивките си към неговите, докато навлизаше в дебрите на пещерата ми. Какъвто и да бе, определено знаеше как да разпали и без това болезнената ми чувствителност. Зъби в меката плът на шията ми, моите нокти в неговия гръб.

– Харесва ли ти това, мръснице? – шепне ми отмъстително в ухото, докато вкарва езика си в него. – Сто процента би искала целият свят да те гледа, докато го правиш? Една огромна сцена само за теб и пулсиращата ти…

Вече не дочувах какво ми говореше.

Преглътнах малкото въздух, който ми бе останал. Не ми се губеше дъх в думи, за това просто притиснах ръката му между слабините си.

Имитирах дивашки, езически танц, докато той се свлече между краката ми, за да обере соковете от подутите ми устни. Отметнах глава назад, а пред очите ми заиграха променливи, преливащи се светлинки. Чувствителните зони на тялото ми горяха, а сетивата ми надхвърляха допустимите граници. Проклет дявол! Вече нямаше нищо друго освен пламъка, който ме поглъщаше.

Пумата в мен изрева по време на кулминацията и заби челюстите си в източника на удоволствие, само и само да го увеличи.

Дамян се изправи и сподели любовните ми сокове в сладка целувка. Виждах как едно момиче с лъскави коси от брокат наблюдава играта помежду ни. Възбудата й бе очевидна, ала тази нощ щеше да бъде разочарована. Размахах пръст срещу нея в знак на отрицание, докато кавалерът ми набираше нагоре роклята ми и се плъзгаше в подгизналата ми пещеричка. Тя ме изгледа с дива омраза, а аз й подарих похотлива усмивка. Малката се нацупи и ни обърна гръб.

Междувременно нажеженият до бяло оргазъм изтезаваше тялото ми, сякаш ми бе пуснат електрически ток. Болката и удоволствието се сляха в едно, а тласъците му разкъсаха теснотата между бедрата ми. Впи устни в моите, за да не ми позволи да извикам и да задържа удоволствието колкото се може по-дълго.

Не знам дали бяха минали двайсет минути, или няколко часа по време на тази сюрреалистична сцена. Знам само, че адското удоволствие се запечатва в ума ми, и всеки път щом самотата ме победи и докара сълзи на страдание в очите ми, ще си я спомням.

Понякога си мисля, че заради такива моменти живея.

Лъскави мъниста сред броеницата самотни нощи, в които лудостта ме притиска и ме кара да се скитам на посоки в търсене на задоволство.

Излязохме от задната врата на клуба, смеещи се и щастливи като двойка луди тийнейджъри, измъкнали се под носа на родителите си.

Качи ме на капака на колата си и продължи да ме чука като обезумял.

Металът успокоява разпалената ми кожа.

–          Някой ден ще ме довършиш. – крещи ми яростно Дамян. – Убиваш ме.

–          И двамата ще умрем. – смея се аз, докато разпалвам огъня помежду ни. – Аз сигурно ще си отида по-бързо от теб.

–          Тогава нека умра заедно с теб. – Трепва от смущение, ръцете му замръзват върху дупето ми. Знае, че подобна реплика повече подхожда на поболяло се от любов девойче. Изкарала съм го от контрол, за това бързам да го върна към позицията на ловец.

–          Хайде стига с драмата! – Кръвта му влиза под ноктите му. – Обладай ме все едно няма да има утре!

To be continued

Нимфоманката: Желание


I’m not strong enough to stay away.
Can’t run from you
I just run back to you.
like a moth I’m drawn into your flame,
Say my name, but it’s not the same.
you look in my eyes I’m stripped of my pride.
and my soul surrenders
and you bring my heart to its knees.

Apocalyptica – Not strong enough

Вдъхновено от Пиер Луис

Не разбра, че е близо до него, докато не усети ефирните й пръсти върху рамото си. Но веднъж щом бе осъществила контакт, нямаше как да сбърка присъствието й. Дамян усети щракването на яростта зад очите си. Постепенно се разпространи навсякъде по тялото му и му се наложи да стисне до болка масата, за да не се извърне и да нокаутира момичето, застанало мълчаливо до него.

Винаги го правеше! Промъкваше се безшумно като котка, настаняваше се около шията му подобно на отровна змия и щом окончателно изсмучеше силите му излиташе през прозореца без да се сбогува. Извъртя кръвнишки поглед към застиналата в мълчание.

Чисти и спокойни очи на кошута. Ангелско лице в рамка от пясъчна коса. Изглеждаше толкова невинна и безпомощна, че събуждаше рицаря в душата и на най-закоравелия циник.

А той по-добре от всеки друг би трябвало да знае каква измама е това.

Би трябвало.

Стисна зъби и отпи гълток от питието си.

Този път нямаше да й се поддаде, проклета да е.

–          Може ли да поговорим? – прошепна глухо новодошлата, като хапеше нервно устните си.

Жената, седнала срещу Дамян, изкриви красивото си лице, все едно току-що бе изяла цяла жаба.

–          Мило, коя е тая? Какво иска?

–          Явно иска да говорим. – отряза я мило Дамян и я удостои с любовен поглед. – Обаче аз нямам какво да й кажа. – Ала не посегна да отстрани бледите, лунни пръсти. Тя не помръдна, непоклатима като статуя, непреклонна в желанието си.

Ако някой само можеше да погледне под маската й и да види адските пламъци. Дамян изгони този образ от съзнанието си, започваше да вълнува части от анатомията му, от които малката вещица лесно можеше да се възползва.

–          Чу ли? – придружителката му се усмихна ехидно и се наведе напред. – Той не те иска тук, така че се разкарай.

–          Това няма нищо общо с теб. – Русокосата я изгледа с разсеяно безразличие, ала черните й очи заковаха съперницата й на място. – Само между мен и него е. Ако искаш, ти си върви.

–          Как си позволяваш? – изсъска жената и се взря с укор в Дамян. – А ти как й позволяваш да се държи така с мен? Изгони я! Веднага!

Дамян вдигна поглед към нея, отпи от чашата си до последната капка и я трясна в масата.

– Никога не ми казвай какво да правя! Ясно ли ти е? Нито си ми шеф, нито си ми гадже. Ако не ти изнася нещо, разкарай се. Лесно ще ти намеря заместител.

Тя не бе очаквала подобен удар върху гордостта си. Сълзите й бликнаха инстинктивно, притисна ръка към устата си, за да сподави хълцането си. Не можа да измисли какво да му каже, затова просто сграбчи дамската си чантичка и изскочи от заведението като попарена.

Русата я изпроводи с някакво съчувствие, ала нейните емоции винаги бяха твърде неопределени, за да бъде напълно сигурен. Преди да е казала каквото и да е Дамян я сряза.

–          Същото се отнася и за теб. – Чак тогава отблъсна ръката й. Момичето не потръпна. – Проклети жени! Повече няма да ме контролираш, така че чупката.

–          Моля те. – гласчето й се проточи жално. Това мяукане на изгубено котенце. Знаеше, че е повикът на друга котка – скрита между бедрата й. С вкус на огън. Неутолена. Точеща нокти. – Имам да ти кажа нещо важно.

–          Знам го този твой номер. Казва ти за пореден път, няма да се вържа. Ти и аз сме история. Не ме карай да ставам груб. Никога не съм бил кавалер, но не обичам гледката на хленчеща жена.

–          Повярвай ми, няма да съжаляваш. – усмивката трепна по лицето й като танцуващо пламъче в кадифения мрак.

–          Като е толкова важно, защо не ми го кажеш тук? – Наливаше нова щедра доза от поръчната по-рано бутилка. – Целият съм в слух.

–          Знаеш, че не обичам да говоря, когато около мен има много хора. – Тонът й бе необичайно изострен. – Все си мисля, че някой ме подслушва.

–          Чудно. – Дамян направи фаталната грешка да се извърне към нея и да я погледне в очите. – Комбинацията от курва и параноичка е идеал за всеки мъж. Защо не…

Вече бе приклекнала с ръце върху раменете му. Нежна усмивка и очи, в които не можеше да чете. Пръстът й се плъзна между устните му, а той… й се поддаде, с глупост, която не бе очаквал от себе си. Доближи лицето си на сантиметри до неговото и дъхът й го парализира.

А мислеше, че вече е ваксиниран срещу феромоните, които излъчваше чудовището в женски образ.

Глупак.

Цялата му сила и воля се разтопиха като лед в тропическа гора.

Могъщият полъх на похотта бавно му изяждаше мозъка… а той всеки път се поддаваше.

Само едно докосване от малката мръсница… и вече бе до там.

–          Знам, че си ми ядосан. – прошепна в ухото му и го близна леко с езичето си. – Но също така знаеш, че никога не съм целяла да ти навредя. Не обичам да наранявам който и да е.

–          Сериозно? Обаче чудесно се справяш! – Прокара пръсти през правата й коса и впи пръсти в кожата й. Не знаеше от кое е по-отвратен – от това, че й се поддава или задето си призна, че е бил наранен.

Със задоволство усети как тя учести дъха си от този най-обикновен контакт. Връщаше му илюзията за власт. Напомняше му, че тя бе не по-малко уязвима. Прищя му се да я изнасили и унизи пред всички. Силно подозираше, че това би й харесало.

–          Просто ела с мен навън. – Безсрамните й пръсти се плъзнаха по панталона му, а зъбите й се впиха в месестата част на ухото му. – Нали знаеш, че си ми слабост?

Проклета да е. Този път така добре щеше да я подреди, та да не е в състояние да се изплъзне.

Последва я като вярно кученце, безпомощен от напрежение и едва ходещ от увеличаващата се подутина между краката му. Грациозната й походка и задните части, едва прикривани от прилепналата рокля не облекчаваха нещата.

Улицата бе пуста, единственият свидетел на самотната им разходка бе уличната лампа, хвърляща бели кръгове от светлина.

Когато се скриха зад огромния контейнер привидно крехкото девойче се извърна и го прикова за тухлената стена. Него! Цялата му физическа сила се бе оттеглила в следствие от смъртоносната инжекция на желанието.

Плъзна гъвкавото си тяло по неговото, докато ръцете й го освобождаваха от панталоните му.

–          Нали… щяхме… да говорим… – Устата му бе пресъхнала.

–          Нали знаеш, че никога не съм била по приказките? – В усмивката, която му хвърли, докато отместваше бельото му със зъби нямаше следа от невинност или уязвимост. Зъл сексуален хищник. – Думите са излишни, любов моя. Прекалено много говорим.

Изръмжа от раздразнение и с последни сили натисна главата й между краката си. Зарови пръсти в косата й, докато онова малко змийче – езикът й – се спускаше по неговата змия. Погълна го целия и впи ноктите си в него – методична и ненаситна. Огромната й, разтърсваща възбуда се усещаше само по треперенето на слабичките й рамене. Натискът му се увеличи, без да го вълнува грам дали й остава дъх. Умираше от желание да я накаже, да й го върне, да я кара да се дави в толкова бленуваната от нея телесна течност.

И въпреки това, само няколко минути по-късно (не бе и подозирал, че му трябва толкова малко), я отстрани, за да я предупреди, че е на път да изригне.

Тя му се усмихна иронично и впи устните си още по-силно.

Атакува гърлото й с няколко мощни залпа и се отпусна върху стената, изтощен от оргазма.

Когато се свести, малката нимфоманка се бе изправила и се бе облегнала собственически върху гръдния му кош. Бялата, перлена течност по устните й не го отврати. Дори когато се наведе, за да го целуне истински за първи път през тази вечер.

Щом изкара езика си и се отдалечи от него, му хвърли поглед с такава чаровна вина, че каквито и бариери да бе имал окончателно паднаха. Прегърна я и остави брадичката й да почива върху рамото му. А такава интимност не си бе позволявал от много време, и с никоя друга.

– Просто ме следвай. – Шепотът й го жегна. – Тази нощ ще е само наша.

To be continued