Порно


Вече дори не си прави труда да се крие, когато съм около нея.

Слага лаптопа на масата, изважда лубрикантите си и се отпуска назад върху стола си. Сякаш дори ръцете й танцуват, докато сваля бавно и чувствено дрехите. Една по една, като падащи лебедови пера, докато не остане само бялото й, криволичещо тяло. Тънките, бледи ръце обвиват облегалките на стола. Очите й не се отлепят от екрана. Блестят по онзи особен начин, както в първите дни на връзката ни, сексуалния апогей на общуването ни. Вирва малкия си, стегнат задник във въздуха, спуска ръката си в долината на Венера и започва да си играе с възбудените, олигавени от любовни сокове устни. Гледам как перлената й плът се тресе от конвулсии и това ме изпълва с ярост. Облизва малиновите си устни, захапва ги леко и с настървение блъска пръстите си… колкото се може по-дълбоко вътре в себе си. Веднъж дори я видях как си бе вкарала ръката до китката. Нещо, което така и не бях успял да постигна по време на годините, в които „ходехме” и по-късно, когато се нанесе да живее у нас.

Сяда на стола, отпуска назад дългата си, черна коса. Тя обвива стройния й гръб като гарваново крило. Този път очите й са затворени. Маже се с нещо – гърдите, корема, цялото тяло. Надига глава и отново вперва очи в екрана. Диша учестено, докато се докарва до първия от поредицата оргазми.

Сигурно се питате що за капут съм аз, да наблюдавам как любимата ми прави такова невероятно шоу. А аз? Седя отстрани, стиснал жестоко стъклената чаша с водка и изгарям от яд. Ще питате защо не се присъединя, защо гледката ни най-малко не ме възбужда?

Защото в момента, в който я доближа, магията ще се развали.

Ще вдигне сините си очи към мен, леко изненадана и леко отегчена.

Погледът й, пълен с ледено безразличие, ще ми казва „Кой пък си ти, по дяволите? И за какво си ми? Разкарай се, смешнико.”

Няма значение дали ще я докосна, няма значение дали после ще я откъсна от заниманията й.

Може да застана зад нея и да й го вкарам, докато се е облегнала на стола.

И тя няма дори да усети.

Просто ще свие рамене и ще продължи да зяпа екрана на лаптопа, изгубена в своя порно свят.

И няма да разкара това ужасно изражение на пълно безразличие от лицето си, дори когато свършвам, подлуден от теснината между краката й и полюшващите се гърди в дланите ми.

На нея отдавна й е все едно.

А аз преминах границата, в която можех да приема това.

Дори да се правя, че нищо не забелязвам.

Не изпитвам грам удоволствие, твърдостта ми умира напълно щом се сблъска с леда в очите й.

Мога единствено да седя там, да наливам питие сред питие и да се правя, че тази чудна, сладостна гледка не ме убива отвътре.

–          Защо? – мъча се да не издавам болката в гласа си.

Тя ме поглежда учудено, но ръката й не се отделя измежду бедрата й.

–          Какво има, скъпи? – чурулика с гадното си гласче. Страхотно. Не стига, че не й пукаше дали съм в стаята или на километри далеч, ами сега ми се и подиграваше.

–          Не те разбирам вече. Преди поне го правеше тайно. А сега всеки ден – тия шибани твои представления. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Подсмихва се.

–          Мислех, че това ти доставя удоволствие. Твоята малка порно кучка. Нима смяташ, че не съм те чула как се хвалиш на малките си приятелчета? – Извива гръб и се отпускаа върху облегалката, докато се тресеше от поредния оргазъм. – Моето гадже гледа порно. Какво ти, тя самата е едно цяло порно! Истинска актриса. – Изважда облетите си със сокове пръсти и ги облизва. После обира потта си с малката хавлиена кърпа. – Изненадана съм, че още не си ме излъчвал на живо. Това ще ти хареса, нали?

–          Не. Нищо не е същото. Вече не си моя. Знаеш го много добре и въртиш ножа в раната ми. Защо? Какво толкова направих? – Въпросът ми звучи нелепо. Показвам слабост, ала болката ме прави безчувствен към всякаква гордост. Всеки ден с нея бе агония. Сладка агония, ала все пак агония.

–          Как да не съм твоя? – усмихва се тя с жесток блясък в очите. – Можеш да ме имаш по всяко едно време. Не съм ти изневерила и един път. Какво повече очакваш от едно добро и почтено момиче? – Доближава се до мен и понечва да ме погали. Дърпам се като ужилен. – Какво ще пожелае моя господар? Тройка с най-добрата ми приятелка? Оргия с всичките ти друзя, може би? Ще ти хареса да ме гледаш унизена и покорна, а?

Удрям я без дори да се замислям. Тя се свива в краката ми, а косите й покриват лицето. Не си правях труда да се извинявам. Просто си наливам още едно питие и сядам на стола си в ъгъла. Нещо се бе пречупило. Виждам последните му глътки въздух.

Тя вдига глава и ме поглежда през водопада от черни коси.

–          Понякога нещата просто се случват. Твърде много ревност, твърде много мания. Твърде малко разбиране. Не те наказвам. Аз просто … се оставям нещата да ми се случат. Реагирам на събитията по най-добрия начин, който умея. – Прехапва устните си. За миг заприличва на изгубено момиченце, а порно кучката се стопява нейде в далечината.

Понечвам да я прегърна, да стопя ледената стена помежду ни. Но когато пръстите ми бяха на сантиметри от раменете й, с тъжна въздишка се оттеглям. Насочвам се към до скоро общата ни спалня, като през цялото време се олюлявам. Бях изпил цяла бутилка водка.

Сънят идва бързо – тежък, мастилен – и ме изоставя с оловен вкус в устата.

***

Когато се свестих от началния ефект на махмурлука, осъзнах, че си бе отишла. Всичките й вещи бяха изчезнали. Книгите й, гримовете, обувките, скицниците. Дори малките карикатури, които ми бе рисувала някога.

Телефонът й бе изключен.

Сякаш никога не я е имало.

Единственото, което бе оставила след себе си, лежеше като дар за покойник върху голямата маса.

Нейната порно колекция.

Вместо бележка за сбогом.

Горчеше.

Photo source: http://www.flickr.com/photos/xtrapop/

Нощен влак


Night Express

Image by Mike Knell via Flickr

Да вярвам ли на очите си? Това не може да се случва с мен. Подобни феномени не настъпват в подобна прозаична обстановка. Да не би да съм се надрусал от мазните изпарения в този влак? Отдавна не съм пътувал в по-голяма мизерия. В купето, където имах нещастието да се настаня, се носеше омайния аромат на обилна пот, спарени крака и човешка мърша. Ако щете ми вярвайте, по едно време проверявах под седалките за скрити трупове. Разумният човек би ми предложил да отворя прозореца? Е, уважаеми господа, и сам бих стигнал до този гениален извод, ала за съжаление се намирахме посред най-адското лято от години насам. При опит да дръпна съвсем леко стъклото надолу ме лъхна една жежка вълна, все едно съм надникнал в крематориум. Казано накратко, не решава проблема ми с адската воня, която се бе просмукала в порите ми и заплашваше да остане там завинаги. И като черешка на тортата, трябваше да изкарам близо десет часа в тая морга на колела. Минали са едва два и половина, а аз вече съм на ръба на харакирито.

Сам съм си виновен. Кой ме би по главата да ловя нощния влак, минаващ почти през цялата страна, само за да съм навреме в София рано сутринта? Казах си, че ще намеря четири свободни седалки и ще откъртя докато не акостираме на Централна гара. Точно в онзи момент обаче се опасявах, че дори да успея да затворя очи, има напълно реална възможност да се задуша от газовете, витаещи из купето.
Но нека гледаме откъм светлата страна на живота! По-рано имах съмнителното удоволствие да пътувам с циганка… пардон… дама от ромски произход. Та тази далечна братовчедка на баба Цоцолана, лъхаща еротично на пот и лук, още с качването опъна върху седалките, които някога може и да са били чисти, промишлено количество манджа. Няма да споменавам какво небивало удоволствие ми достави да я гледам как нагъва наденици с лютеница, а престилката й се пълни с трохи от вчерашния хляб. Да не споменаваме за звучното мляскане, периодичното оригване и хармоничното попръцкване, съвсем в тон с атмосферата.

Вероятно някой стар дядо ще се провикне иззад вестника си „Абе, момче, ти не си ли пътувал с БДЖ-то преди?” Е, явно бях отвикнал от радостите на родната железница. Знаех само, че след това пътуване дълго време няма да припаря до влак.

Прекрасната особа ме лиши от присъствието си на някаква ЖП спирка ала Долно Нанагорнище, чието име не си направих труда да запомня. В пристъп на мазохизъм реших да се отправя към тоалетната, рискувайки окончателно да падна жертва на отровните миазми. Ала явно в този момент съм се примирил с жестоката съдба и съм си казал „Да става каквото ще”. Жалко, че не си носех щипки за пране в багажа, щяха да ми влязат в употреба. В този момент задушаването ми изглеждаше примамливо.

Тъй като минаваше полунощ не си направих труда да почукам на вратата с разхлабени панти. И тогава без никакво предупреждение, с директен залп в изкривената ми от страдание физиономия и ляво круше, пред мен се разкри еротичната мечта на всеки мъж. Със съвършено невъзмутим поглед.

Стоеше си тя там, съвсем не на място сред всичката тази мръсотия. Сякаш някой бе направил колаж от реалността и изрезка от списание Плейбой. Сигурно съм заспал, докато съм зяпал един от двата порно канала, които си пускам вечер преди лягане. С последните капчици останал ми разум се ощипах здраво по ръката. Или това бе реалността, или халюцинирах брутално.

Момичето впи очи в моите като кобра, докато продължаваше да сапунисва почти голото си тяло. Бе оставила раницата си на ръба на тоалетната чиния, а върху нея лежаха измачкани чифт дънки и миниатюрно потниче. Не долових в черните й очи (да, и аз се чудя как така успях да я загледам в горните очи) следа от злоба, гняв, възмущение или фалшив девичи срам, както се очаква да реагира в такава ситуация. В ума ми се мержелееше лека почуда как до сега не съм получил зверски шамар, а ушите ми не са пронизани от женски крясък. „Простак!” Не, мацето си стоеше там, продължаваше да разтърква пяната от течния сапун по стегнатите си, вирнати гърди и плоския корем и да ме зяпа с неразгадаема физиономия. А аз стоях там като пън с отворена уста, изцъклен поглед, щръкнала коса на всички посоки… и изглеждах като пълен кретен. Знаех, че в следващия момент всичката кръв от тялото ми щеше да се измести към една определена зона между краката ми… и нищо не можех да направя, за да го спра. Все едно бях парализиран.

И докато се намирах в това нереално състояние пакостливата част от мен използва възможността хубаво да я огледам. Съжалява, мили дами, и аз съм човешко същество. Слаба, със спортна фигура и тънки ръце. Руса коса, която понастоящем изглеждаше като потъмняло жито, мокра и слегнала се по канелената й, изгоряла от слънцето кожа. Принципно не харесвам жени с тен (особено пък такъв, причинен от солариум), ала кой ти мисли за принципи в подобен момент? И най-върлия цицоман щеше да се прехласне по сладките лисички на юг от лебедовата й шия. Краката й ме накараха да си помечтая за часа по техническо чертане в университета, не бих имал нещо против да ги използвам наместо пергел. Имаше дълъг вертикален белег от външната страна на бедрото, ала повече бях зает да си представям тези стройни крайници с нежни розови пети и изящни пръстчета качени върху раменете ми. Отвратителен съм, а?
Заветната делта бе покрита от чифт дантелени бикини, които не оставяха много на въображението. Плъзнах поглед обратно към лицето й (как ли намерих сили за това?). С най-добрия ми приятел от училище редовно спорехме по въпроса има ли значение красотата при положение, че всички са еднакви на загасена лампа. Споровете ни не достигаха до никъде, и двамата си оставахме същите загорели нещастници. В онзи момент не ми се разсъждаваше по въпроса дали красивото й лице е бонус към разкошното тяло или обратното. Знам само, че имаше подлудяващи трапчинки, а човек можеше буквално да се загуби из пустите й очи. Такова черно, като да се спускаш в най-мрачната и влажна пещера. Не знаеш що за звяр се спотайва вътре, не знаеш какво ще ти се стовари на главата. Дявол да я вземе, аз се потя като прасе, а тя е невъзмутима, все едно всеки ден се разхожда както я е майка родила по гнусните пътнически влакове.

Лицето й остана безизразно, а тънката й ръчичка пое пълната бутилка минерална вода. Поля се обилно, за да измие палавите сапунени мехурчета, залепнали за влажната кожа. Окончателно всякакви остатъци от мисъл се изпариха от главата ми. Ала се чувствах някак на ръба на пропаст, съвсем ясно осъзнавах какво е имал предвид Ницше под това как бездната се вглежда в теб. Незнайно защо се сетих за нещо от детството ми. Сестра ми беше голяма досадница на тема митология и постоянно ме преследваше да ми чете на глас. В повечето случаи заспивах от скука, ала някои от историите си ги биваше. Та точно сега се сетих за онзи кутсузлия, който докато си ловувал мирно и кротко из гората се натъкнал на някаква къпеща се богиня. Вече не помня дали го бе поразила с мълния или насъскала кучетата му срещу него, ала краят никак не бе приятен за горкия нещастник. Та сега, при тези немигащи очи, как бих могъл да знам не ме ли чака същото. „Ала каква красива смърт ще е, а?”, изхили се гадно похотливото ми аз.
Преди да помислите, че съм някой хулиган, който нон-стоп мисли единствено за цици, секс и как да излъже някоя хубава мома да го ощастливи, ще ви контрирам. Всъщност, аз съм типичното добро дете, което винаги слуша мама, търпи досадната си кака, изкарва хубави оценки, помага на бабите в квартала да си изхвърлят боклука и им носи покупките. Даже мога да готвя и чистя. Е, скаран съм с литературата и ако очаквате да ви говоря красиво и да се изразявам високопарно, сбъркали сте човека. Но няма да ме видите да псувам пред жена, да се напия като свиня и да повръщам в краката на гаджето си. Толкова съм вътре в клишето „добро момче”, че и аз самия на моменти не се понасям.

Не ми липсва женско внимание, но за съжаление не по начина, по който ми се иска. Момичетата и жените около мен ме обожават така както биха се радвали на някакъв домашен любимец, който стискат и мачкат до пълно задушавано. И естествено, най-омразната ми роля – утешителят, на чието рамо девойките плачат. Честно, рамото ми вече е хванало ревматизъм от всички сълзи, пролени на него. Всеки път когато някоя от „най-добрите ми приятелки” се окаже с разбито сърце от поредния зъл тип, гаден бройкаджия или просто мухльо, аз съм насреща. И никога нищо повече от това. Пък аз си седя до тях, подавам им кърпички, слушам хленчове, кимам в знак на съгласие за това какви свине са мъжете и търпя стоически, така както търпях досадната си сестра. И както се досещате вечно си оставах „приятелчето за гушкане”, не, те не искали нищо повече, бил съм им като малкото братче. И схващате, че до сега не съм пристъпвал през райските порти. Жалък съм, нали?

Та поради тази причина не се надявах на каквото и да е. Може би точно това, съчетано с шока и твърдото убеждение, че сънувам, ме накара да изляза от този нелеп калъп, в който сам се бях вкарал. И напълно да изгубя задръжките си.
Мацката най-накрая разчупи леда и пусна една хитро-закачлива усмивка (която никак не помогна за това да овладея буцата в панталоните си) и с най-невероятния дрезгав глас проточи:

– Така и така си дошъл, защо не ми изтъркаш гърба? – Уф, защо всички красиви жени са толкова иронични гадове? По гърба ми се стичаше ледена пот, крайно невероятно на фона на спарения влак. И аз реагирах по обичайния си начин.

– М-моля? – Блестящо начало, приятелче, направо я закова.

Явно й се сторих забавен, защото продължи да се смее. Идеше ми да заплача като малко дете, когато посегна към сгънатите си дрехи и се зае да прикрива цялата тази красота.

– Е, няма да те карам да правиш неща, чужди на природата ти, щом ти е неприятно? – Ах, как го поклаща това кръстче.

– Много лесно се отказваш. – Най-сетне една смислена реплика, която произнесох даже без да заеквам. Тя сви неопределено рамене, докато закопчаваше дънките върху стройните си крака.

– Прекалено много се колебаеш. – Последното прозвуча като присъда от психотерапевт. – Когато някой твърде много се колебае дали да се впусне в нещо, значи чисто и просто не му е по сърце. Нещата или се получават, или не. Хвърляш се с главата напред и следваш сърцето си. – Облегна се на мръсната стена, като не престана да ме фиксира с черните дупки на очите си.

– И сърцето ли те кара да си устройваш бани, където ти скимне? – опитах се да го раздавам непукист, ала тя съвсем ясно ме бе усетила.

– Никога не ходя мърлява, където и да е. Обичам да съм добре подготвена. Никога не знаеш какво може да се случи, особено когато си на път. – Розово езиче по малиновите устни… Девойко, ще ме побъркаш.

– Разбирам, примерно ако някой мангал или смърдящ алкохолик нахълта, трябва да си се измила хубаво, а? – Леле, даже успях да вкарам хумор. Горд съм от себе си.

– Циганин, пиянде, потен девственик…
Да, при тази реплика кръвта се оттегли от малкото приятелче директно към лицето ми. Малка вещица!

– Каквото дойде. Не си ли чувал, че кой подбира мастурбира? – Многозначително устреми поглед към областта под колана ми. Е, не, направо се гавреше вече. – Пък и съм отраснала сред мъже, повечето ми приятели са мъже, живея с мъже. Като цяло с тях се разбирам по-добре отколко с жените, та няма от какво да се срамувам. Май като бях малка татко ме изпусна на главата ми. – Засмя се и вдигна раницата си от мръсното клекало. – Та тогава ще да съм изгубила окончателно моминския свян.

– Интересно детство си имала. Де да можех да се похваля със същото…

– Не се оплаквам, по-добре ми следвай примера. – Подмина ме на път към коридора като едва потърка тяло в моето. – И ме последвай до купето ми… ако не те е шубе. Имам валерианчета, мога да ти услужа ако получиш сърцебиене.

И го направих, напук на всичко. Бе толкова съблазнително, че трябваше да съм пълен капут да откажа този златен шанс от съдбата. Има нещо толкова опияняващо в това да си анонимен, непознат и в същото време сякаш изцяло обновен. Можеш да кажеш каквото пожелаеш, да се отдадеш на всичко.
Гледах седналото срещу мен момиче върху прашните седалки на този гаден, прозаичен влак и откривах уникалното във всичко по нея. Дори несъвършенствата (а защо ли не именно заради тях) ми действаха опияняващо. Кривата усмивка, осеяния с лунички нос (е, съжалявам, не беше кривогледа, та да ви изглежда малко по-реална). Вече не се питах дали след малко няма да се събудя, захапал чаршафа. Нито ме интересуваше как изглеждам в нейните очи. Чувствах се избран, знаех, че изживяваме единствен момент, който никога няма да се повтори по същия начин. И това ме дари с неподозирана дързост, нетипична за колеблив смотльо като мен.
Анонимността може да разкрие неподозирани неща от мазето на подсъзнанието ти. Никога не виждаш някой толкова истински, както когато е убеден, че никой не го вижда. Както и когато надали ще срещне някого повече през живота си.

Както се смеехме и говорихме, а тя си играеше с изплъзнал се кичур от косата си и леко поклащаше гърдите си, като на сън се изправих, казах й нещо тихо на ушенце, а тънкия смях ме прониза като змийче. Плъзна език в ухото ми и ми прошепна дрезгаво своя отговор.
Какво си казахме… остава нашата малка тайна.

Последва първата целувка в живота ми, електрически ток, сладка като слънце, гореща, влажна и с вкус на реалност. Чувствах се като откривател в девствени джунгли, макар „девицата” в случая да бях аз. Личеше си, че на мацката не й е за първи път, можех да усетя опита й и колко майсторски подходи към мен. Но това нито ме отврати, нито ме накара да се чувствам като неопитен ученик.

Знаех, че тази магия няма да се повтори, за това й се отдадох. И не ми пукаше дори и десет дебели циганки да влязат в купето в същия момент, заедно с домочадието си.
Останалото от онази удивителна нощ на най-гадното място, което можех да си представя, възнамерявам да запазя за себе си. Най-вероятно няма да ви опиша нищо, което вече да не сте виждали, по който и да е розов канал. Би ви се сторило банално, може би дори грозно и отблъскващо. Аз усещах, че съм белязан и че ми предстои да преоткривам във всяка жена, която щях да имам от този момент нататък по нещо от нея. Винаги са ми били странни типовете (повечето, от които жени), описващи чукането като висше духовно изживяване, обикновено свързано със съмнителни епитети като „любов”. През онази нощ никой не се влюби, не съм толкова глупав, че да се заблудя в това отношение. Бе по-скоро като бягство от това, което наричаме реалност. Екстаз, преплитане, възторг, преоткриване. Както искайте го наречете. За мен бе специално.
Утрото наближаваше, зората пъплеше по мръсните прозорци на влака, а ние се бяхме разпрострели в доста неудобна поза по четирите седалки. Бях се излегнал върху нея с подпряна брадичка върху гърдите й и я гледах право в очите. Тя ми се усмихна неразгадаемо и се протегна като ленива котка.

Прозата скоро щеше да ни удари с пълна сила, всичките нелепи въпроси щяха да ни бомбардират подобно на сутрешен махмурлук. Определено ми се щеше да избегна сконфузното „на следващата сутрин”. Нещо ми подсказваше, че и тя мисли по същия начин.
– И сега какво, чудиш се как да ми искаш телефона или искаш директно да те водя дома да те запознавам с нашите? – попита непознатата с обичайния си насмешлив тон.
Ала усещах известно напрежение под привидната ирония. С необичайно спокойствие за нервната ми натура се наведох напред, езиците ни се преплетоха в кратък любовен танц. Щом се откъснах от сладките устни й прошепнах гладко, като опитен играч:

– А какво ще кажеш да не си разменяме координати? – Очите й се разшириха от изненада, явно бе очаквала, че ще я преследвам като вярно кученце и ще плача за вниманието й. Продължих, набрал увереност. – Защо не оставим съдбата да си гледа работата? Ако изобщо ни е писано някога да се срещнем отново, то неминуемо ще се случи.

– Светът е престъпно малък, от където и да го погледнеш. Не очаквах да се окажеш толкова зрял, ако трябва да съм честна. – В усмивката и гласа й се долавяше облекчение.

– Повечето ми познати щяха да кажат, че съм абсолютен тъпанар, да не взема телефона на гадже като теб. В крайна сметка какъв е шанса да те срещна пак в големия град? Години могат да минат преди да се засечем случайно на спирката или в магазина.

– И да се срещнем, вече няма да сме същите. Нали знаеш как не можеш да влезеш два пъти в една река.

– Философски го раздаваш, а? Но защо да насилвам нещата, когато мога просто да ги оставя да се случат?

– Явно чукането е ключа към телепатията, отгатна точно какво си мислех преди малко. –

Това си беше цяло признание.
Облякохме се в хармонично мълчание, докато кошмарният влак тежко спря на последната гара. Вървяхме заедно през подлеза без да отроним нито дума, без да се държим за ръце. Ала всичко това вече ми се виждаше излишно, чувствах, че трябва да оставим нещо недоизказано.
Разделихме се с една усмивка и леко махане и всеки пое по пътя си.
И до днес нямам представа защо тази хитруша спря избора си точно на мен. Може би бе преситена сексуално и експериментираше като си хване най-нетипичния за нея екземпляр. Може би бе решила да опита какво е да си с момче без опит, за да провери дали тихите води са най-дълбоки? Или просто в онзи момент бяхме изпаднали в състояние на временна лудост? А нима има някакво значение? Дали щяхме да се видим отново?
Всички тези съмнения и въпроси са пълна загуба на време. Просто вече знам какво да правя, когато съдбата ме засече зад ъгъла… дори това да се случи на най-прозаичното място на света.

Сладките шестнайсет



–          Защо ти треперят ръцете?

Любопитството в странния му, променящ се глас – ту звънък като на момиче, ту дълбок и плътен като на алкохолизиран рок вокалист – ме жегна подобно на дамга. Лъскавите му, палави очи се местеха по цялото протежение на тялото ми, като се плъзгаха по голите ми крака, сбръчкания чаршаф под гърдите ми, потръпващата в нервни конвулсии шия… и тресящите се от тревога пръсти, докато се мъчех да запаля цигарата.

Очите ми пламнаха от раздразнение, устните ми се присвиха, сякаш бях възмутена стара мома. Облях го с класическо презрение и процедих през зъби:

–          Не можа ли да се направиш на кавалер и да се направиш, че нищо не си видял? Все едно да ме питаш защо имам целулит… или пък да отбележиш, че вече са ми се появили първите бръчки.

Момчето се засмя дрезгаво, облегна глава на плоския ми корем, а пръстите му се заровиха между бедрата ми. Не понечих да ги отстраня, но не му и дадох удовлетворението да чуе стоновете ми, макар да ме проряза приятна тръпка. Ръцете ми все още бяха като гумени и не можех да запаля проклетата цигара, та да вложа в малко ред оръфаните си сетива.

–          Много си нервна, бейби. Усещам как всеки момент ще изригнеш. – Лукава усмивка разтегли нежното му лице. – Ужасно секси бомба със закъснител. Мислех, че чукането ти действа като успокоително.

–          Обикновено е точно така. – изръмжах в някаква смесица от наслада и бяс. – Но не и когато разни нахални непознати си врат носа в килера с мръсното ми бельо. Какво ще е следващото, да разгледаш колекцията ми от белези и татуировки и да ме питаш за подробна история на всяка от тях. – Обаче си го биваше дяволчето, усещах как започвам да се разтапям.

–          Изключително много мразя да ми изтъкват недостатъците! – изръмжах злокобно и забих нокти в гърба му. Имам дълги и особено остри нокти, които обичам да използвам.

Той само измърка от удоволствие и не отрази опитите ми да бъда зла с него.

После обърна сивите си очи – съвършено сериозни и хармонични – към моите, и притисна устни към ухото ми.

–          Знам от какво имаш нужда – така би шепнал Луцифер в ухото на обекта на изкушение. – Изчакай ме за минута.

Свих рамене и затворих очи, като се опитах да успокоя дишането си. Някой ден тези пристъпи на паника щяха да ме довършат. Ако алкохолът не го стореше пръв. Имаше само едно нещо, което донякъде утешаваше опънатите ми нерви. Засмях се при мисълта, че това хлапе си въобразяваше, че ме познава… и усмивката ми замръзна, когато усетих горещите капки восък по тялото си.

Момчето стоеше надвесено над мен и щедро раздаваше от пламъка на горящата свещ. Твърде бях потресена, за да реагирам. Никой не знае за този ми фетиш, дори любовниците, които се хвалеха, че съм като петте пръста на ръката им. Дори и „любимият” ми съпруг бе в неведение.

–          Как, по дяволите…

–          Всичко знам аз! – подсмихна ми се самодоволно и остави свещта да догаря в една чаша на нощната масичка. – Виждам надалече… и умея да наблюдавам. Кажи речи, цял живот съм изкарал в наблюдения.

–          Ха! Казваш го сякаш си живял кой знае колко. – изсмях му се, въпреки че ефектът от изненадата още ме държеше. – Човек като навърши осемнайсет и вече си въобразява, че е премъдър.

–          Не мога да кажа нищо по въпроса, маце. Като стана на осемнайсет, ти ще си първия човек на който ще се обадя.

–          Моля? – По дяволите восъка! От тази реплика направо щях да получа инфаркт. – Искаш да кажеш, че…

–          Ти какво, мислеше, че съм по-голям? – вдигна вежди. – Е, много благодаря за комплимента, но съм още в сладките шестнайсет.

Подскочих като ужилена, увих плътно чаршафа около тялото си и се отстраних от него. Представям си как съм изглеждала отстрани – чорлава, със зачервени клепачи и обезумели очи. Гледах го с такъв ужас, сякаш внезапно се бе превърнал в хищна змия и му бяха пораснали още две глави. А дяволът се смееше.

–          Е, на колко да съм? Това променя ли нещо?

–          Променя, и още как! – изръмжах. – Ти с всичкия ли си? Аз съм на трийсет, по дяволите. И съм класическа геронтофилка. – Преглътнах усилено. – А сега излиза, че съм и педофилка. Винаги съм мислела, че някой ден, когато съм достатъчно стара и деградирала, ще се обърна към малките момченца. – Срутих се тежко на близкия стол и се загледах в една точка.

Той се разсмя – тежко, и в същото време по детски.

–          Колко си смешна. Честно, очаквах, че ще си по-разкрепостена. Това ли се случва с човек, когато влезе в сектата на осемнайсетгодишните? – Стана от леглото, без да си прави труда да прикрива голото си тяло и отметна кичур коса от челото ми. – Основавате си таен клуб, където се отдавате на великото удоволствие от това да… си лепите етикетчета по телата?

–          От къде пък реши, че съм разкрепостена? – изръмжах. – Фактът, че с мъжа ми си изневеряваме нон-стоп не означава, че не съм истинска консерва по душа.

–          Явно е така. – Малкият изцъка с език и улови пръстите ми. Шокът вече бе попреминал. – А изглеждаше толкова свободна едно време, когато се разхождаше из хола си след като си бе взела душ. Нарочно отваряше всички прозорци, за да те гледат, а? Леле, как те мразеше онази дебелана, майка ми. Постоянно ми повтаряше колко си пропаднала. А аз само се чудех как да се измъкна от нея и да те погледам още малко.

–          Какво? От къде знаеш всички тези неща? Да не си някакъв вманиачен преследвач? – Отпуснах се назад и затворих уморено очи. Даже вече нямах сили да се шокирам. – Бейби, на твоите години трябва да ухажваш някое младо, хубаво момиче. Да се влюбвате, да се държите за ръце, ей-такива простотии. Не да преследваш баби като мене.

–          Извинявай, бейби – натърти той раздразнено. – Обаче държа да ти кажа, че нито една от пиклите на моите години, с техните мрежести чорапогащници и тонове грим, които си играят на жени, не може да ми даде това, което ми трябва. Пълен въздух под налягане са. Аз пък се кефя на какички, които са врели и кипели в живота. Какво удоволствие можеш да получиш с някаква, при която всичко е само поза?

Не знаех какво да кажа. За пръв път ми се случваше подобно нещо. Хубаво е когато си мислиш, че си изживял всеки възможен сценарий да те сполети подобно… свежо изживяване. Най-сетне почувствах спокойствие, запалих цигарата си и го погледнах прямо.

–          От къде ме познаваш?

Той изрецитира стария ми адрес. Разширих очи от изненада. Вече близо две-три години не живеех там. Фактически откакто се омъжих. Сега се сещах. Дори си спомних него и семейството му. Майка му бе нагласена, застаряваща чалгаджийка, водеща непрестанна борба с морето от тлъстини, в което плуваше. Баща му винаги ме зяпаше като гладно дете, още малко оставаше да му потекат лиги, докато фиксираше деколтето ми. По онова време наистина обожавах да се показвам.

А той бе само на дванайсет…

–          Сещаш ли се какви скандали ти вдигаше старата чанта? А ти я отпращаше само с едно безразлично кимване. Беше толкова над нещата. – Сивите му очи потънаха в мечтания и спомени. – По цели нощи можех да те гледам. Едва ли има нещо, което да не знам. Восъкът, мъжете ти, свещите. Как сияеше кожата ти. Толкова много страст имаше в теб. – Засмя се и опря чело в рамото ми. – Онази кокошка, майка ми…

–          Не говори така. Пък и не забравяй, че носиш гените й. Неизбежно един ден ще откриеш сходни черти с нея, за твое най-голямо неудоволствие.

–          Пепел ти на устата. – изсумтя той. – Та тя би казала, че си ме заразила. Не си мереше приказките. „Курва”, „парцал”, „пачавра”. Беше разпространила слуха из квартала, че си спинозна.

–          Това… обяснява много неща. – Не можех да се позная от разказа ми. Какво изобщо бе останало от наглата и натрапчива ексхибиционистка, на която не й пука за ничие мнение в изнервената и стресирана гадина, в която се бях превърнала.

–          И наистина ме зарази. – прошепна той в ухото ми. – Мечтая си за това чукане още откакто те видях за първи път – на стълбището – с онези високи обувки и безсрамно къса пола.

–          … Всичко това няма значение. Беше магическо време. Каквато и да станеш, образът ти е татуиран в архивите на паметта ми и винаги ще остане там. Такава каквато беше. И тази нощ. Нямаш идея колко се радвам, че успях да го направя за първи път точно с теб.

Ако бях по-сантиментална, щях да се разплача от умиление. Вместо това го хванах за ръката и го вкарах в леглото за още една гореща сесия.

С него се видяхме още няколко пъти през следващите месеци. Бе неразумно, глупаво, знаех, че ако онази дебела свиня надушеше нелегалната ни афера, щеше да ме скалпира и после да ме предаде на властите. Но за първи път от адски много време ме бе хванало сладко безгрижие.

Малкият си го бе върнал тъпкано, задето го заразих със сексуалната си енергия.

Той на свой ред бе влял отровата си в кръвта ми.

Ужасно секси отрова.

В последствие избяга от вкъщи с някаква малко по-неразумна от мен персона – голямата му любов. Но това е друга история.

Изнасилването



In the midnight hour she cried- “more, more, more”
With a rebel yell she cried- “more, more, more”
In the midnight hour babe- “more, more, more”
With a rebel yell- “more, more, more”
More, more, more.

 Billy Idol – Rebel Yell

 Резкият звън откъм входната врата прекъсна хармоничното плющене на дъжда.

Той изсъска тихо, зачуден кой ли го безпокои по това вещерно време.

Всичките му приятели знаеха, че току-що се е върнал от три дни тежък път и че има дяволска нужда от почивка.

А и в момента, в който врътна ключа на малкия си апартамент, адът се отприщи от другата страна на вратата.

Дъждът удави улиците и изпълни артериите на града с адска доза адреналин.

Една мълния прекрати опитите на дребния бор в градината да стигне четвърт век.

Кой луд щеше да излезе в такова време?

Умът му знаеше отговора, но упорито отказваше да го приеме.

Отмести завивките и се замъкна към вратата като всяка втора фраза в мислите му бе „насилствена смърт.”

Интуицията му не го излъга.

Тя беше.

Облегната на рамката на вратата, дишаше тежко, сякаш бе тичала през целия път до тук. Огромните й черни очи бяха кръвясали и с плътни черни кръгове под тях от хроничното недоспиване. Треперещите й ръце с лакирани, но изгризани до кръв нокти стискаха цигара сякаш от това зависеше живота й. Черната й коса се бе слегнала по черепа й от дъжда и й придаваше двойно по-безумен вид.

–         Трябваше да те видя. – дрезгавият глас подразни слуха му подобно на шкурка.

–         Пак ли? Мислех, че вече окончателно сме приключили с тези сцени. – Коженото палто се свлече и оголи рамото й.

–         Вината е изцяло твоя! – процеди през зъби тя, все едно се опитваше да сподави физическа болежка. С известно отвращение забеляза засъхналата струйка кръв по устните й.

–         Е, ама много ясно, никога няма да си признаеш грешките. Винаги трябва някой да ти е виновен за драмите, които си спретваш.

–         Не трябваше да се доближаваш повече до мен! – Е, не! Обичайните методи – крясъци, истерии, самонараняване и рязане на вени – само и само да я пусне вътре, за да не се налага да дава обяснение на сънените си съседи в два след полунощ. – Все едно да разръчкаш пчелите в някой кошер и после да се жалваш. Ох, защо съм целия изпожилен! Сам си си виновен! Защо ти трябваше да ме дразниш?

Вече не му издържаха нервите, затова просто се пресегна, сграбчи я грубо за рамото и я издърпа вътре. Пръстите му се впиха в нея като менгеме. Умираше си да й причини още болка. Само че дали веднъж отприщил лудостта и агресията, щеше да е в състояние да ги контролира?

–         Ако още веднъж ми направиш този номер, ще направя всичко възможно да те пратя където ти е мястото. – Притисна я към стената като я държеше за гърлото. – Говоря ти за най-тежка терапия, електрошок, усмирителна риза. Или на някое място, където на никой не му пука за лечението ти. Да те скъсват от бой по цял ден. Но на извратена кучка като тебе това ще й хареса, нали?

Смях като на полудял клоун.

–         Някой май е гледал много филми. Винаги мога да се изкарам беззащитната жертва. Нямаш представа на какво съм способна, как мога да те изкарам най-тираничното копеле, което е съсипало от тормоз фините нерви на клета, чувствителна жена като мен.

–         О, да, със сигурност си съвършена в играта на жертва. Поне веднъж не можеш ли да излезеш от ролята? Или вече толкова си се сраснала с маските си, че ако ги свалиш ще смъкнеш с тях и кожата на лицето си! Но знаеш ли, на мен ми омръзна целия този извратен карнавал. – Изпита остро гадене и някаква древна, праисторическа умора. – Защо просто не си намериш някой друг – подобен на тебе. Ще си спретвате спектакли, докато животът напълно не ви писне и не се застреляте взаимно.

–         Не съм дошла тук да ме поучаваш. – Тонът й бе изненадващо леден. Тъмните й очи светеха с хладна решителност, подобна на острие – нетипична за такава страстна натура. Плъзна палтото по мократа си кожа и то се свлече в краката й. Крехкото й, тресящо се от студа тяло бе обвито само от някакво бельо, което трябваше да я кара да изглежда неустоима. При други обстоятелства сигурно щеше да бъде впечатлен. Ала треперещата бяла плът, четящите се ребра, обвити с черна дантела и тънките крака, пристегнати със силиконови чорапи трудно можеха вече да го вдъхновят. – Искам те още тук и сега! – Острият тон шибна слуха му. – И не приемам „не” за отговор! – Хвана го за ръцете и ги постави върху гърдите си. Побърканият взор не търпеше възражение.

–         Въобще не ми пука какво искаш! – отстрани се отвратено и я отблъсна настрани. Изтри се в дрехите си, сякаш бе пипнал нещо мръсно. – Искам да се разкараш веднъж завинаги от живота ми. Грешка беше, че те потърсих…

–         И за тази грешка ще си платиш. – Усмивката й силно наподобяваше символа на пиратското знаме. – Заразена съм от теб. Има само една противоотрова. Нима ще ми я откажеш? – Проточи жално гласче, ала иронията й го жегна. Той застана до прозореца и впи пръсти в рамката, докато се взираше в дъжда навън. Сякаш щеше да намери спасение в него. Жената се доближи, обгърна кръста му с дългите си ръце и прошепна в ухото му. – Ще те улесня. Можеш да бъдеш толкова груб, колкото пожелаеш. Покажи ми колко много ме мразиш!

След това рязко захапа ухото му и впи нокти във врата му до кръв. Другата й ръка раздразни слабините му. Накрая вече не издържа и се поддаде на гнусното й предизвикателство. Извърна се и я събори на земята със зверски удар в челюстта. Тя не издаде нито звук. Лежеше си така с разтворени крака и чакащи очи. Нахвърли й се като побеснял и невиждал жена от години. Докато я чукаше на бързи обороти, внезапно го порази омерзението на създалата се ситуация. Преди да го осъзнае от очите му се отрониха няколко сълзи и покапаха по бледите й бузи.

–         Боже! – изсмя му се тя през възбудените си стонове. – Очаквах нещо много повече от теб, гадино. Спести ми жалкия си хленч, чуваш ли! Женчо!

При тези думи играта рязко се обърна. Крехка? Жилавото й тяло и железните крака го стегнаха като в менгеме, ноктите й оставиха кървави следи по тялото му, докато го яздеше. Валкирия от ада – с широко отворени очи, в дъното на които бяха мултиплицирани всичките му страхове, фобии, цялата несигурност. Отметна назад мократа си коса, която изплющя по гърба й подобно на камшик. Наведе се към него и впи зъби в устните му – кръвта им се сля в най-ужасната целувка с вкус на метал. Нямаше сили да й се противопостави. Удоволствието и омразата се сляха в едно слузесто кълбо. В слабостта си се пресегна, хвана я за косите и опъна шията й назад, докато оргазмът ги разтърсваше. Причерня му пред очите – дали от тежкото свършване или дребния юмрук, който се впи в слепоочието му. Писъкът от удоволствие се сля любовно със звука от гръмотевицата.

Когато се свести, жената вече бе изчезнала, сякаш бе част от кошмарно съновидение. Изправи се с разлюлени от преживяването крака и усещане за махмурлук. Улови се за масичката и напипа няколко едри банкноти. Мигаше на пресекулки, докато разчиташе бележката, изписана с обичайния й изискан почерк.

„Перфектно представление, бейби. Заслужи си наградата. Ще получиш новия сценарий следващата седмица по обичайния начин. Нямам търпение да те вкуся отново. Господарката.”

От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Навън дъждовните капки се преплитаха със звука от отдалечаващи се токчета.

Кучки


Natalie Portman & Mila Kunis Lesbian Kiss from...

Продължение на Your sugar, your cream и Your worst nightmare


I

Аз и тя в едно сумрачно кафене.

Озърта се като преследвано животно.

Личи си че това не е нейното място, чувства се неловко извън територията си.

Това е целта ми – хората разкриват толкова много от мръсните си малки тайни, когато са несигурни.

Полумракът, разсейван само от газените лампи, скрива чертите на лицето ми.

Ала аз виждам нейното перфектно – фина, с огромни кафяви очи, нервни движения на тънките пръсти.

За повечето хора тази жена вероятно изглежда кристално чиста, почти девствена.

Но не забравяйте, че повечето хора не могат да виждат по-далече от носа си.

Понякога няма да разпознаят порока, дори да им избоде очите.

Прекалено обсебени са от собствената личност.

Кога за последно сте поглеждали в очите на събеседника си?

Имам предвид наистина да надзърнете и да съзрете мръсотията и тъмните ъгли в края на тунела?

Никога, нали?

Да, така е много по-удобно.

Не е нужно да виждаме налудничавото пламъче, гнусните желания, мрачните помисли, ако просто можем да се престорим, че ги няма.

Няма нищо по-кошмарно и трудно от това да свалиш нечия маска.

Дали няма да полудееш ако видиш какво се крие отдолу?

Повечето хора предпочитат да извърнат поглед и да се надрусат с някоя сладка илюзия.

Аз обаче изпитвам маниакална страст и клинично любопитство към всичко скрито и грозно, което обикновено потулвате под килима.

Въобразявате си, че ако го скриете, никой няма да разбере?

Аз винаги ви наблюдавам.

Ако някога се срещнем, по-добре не ме гледайте в очите, ако не искате да ви разлюспя пласт по пласт.

А тази тук бавно и старателно сваля защитните си пластове, като неумела стриптизьорка.

Съблича се в транс.

Остава гола и обречена.

И то даже без да го осъзнава.

Стиска чашата си с кафе, слепоочията й бълбукат от шампанизирана кръв.

Казвам й нещо с кадифения си, успокояващ тон.

Не искам да получи инфаркт преди аз да съм получила задачката си.

Приготвям се за нещо апетитно.

II

–         Слушам ви.

–         Казаха ми, че… предлагаш специални услуги.

–         Само за специални клиенти.

–         Надявам се това да ме превърне в особено специална за теб. – подава ми дебел, напращял плик, който поглеждам бегло и отстранявам без особен интерес.

–         Толкова в предплата и още толкова, когато го довършиш. – Белите й зъби изскърцват като старателно наострени ножове.

–         Мислиш, че можеш да ме купиш? – подсмихвам се и всмуквам от цигарата си. – Парите са сладко изкушение, ала не достатъчно, за да станеш… специална. Аз се храня от истории. Разкажи ми твоята… и кой знае, може да ме осени вдъхновение.

Постепенно разкрива личната си драма пред мен.

Да, надутата кучка определено е истински психопат под всичките пластове наивност и престорена чувствителност.

Иска да контролира всичко.

Не приема отказ.

Бас държа, че когато се чукат страстно желае да е отгоре.

Ала е прекалено „лепната” за имиджа на добро момиче, за да си го признае.

–         Значи искаш да го накажеш за грях, който още не е извършил?

Груб и вулгарен смях.

–         Аз го създадох, момиче. Тъпото копеле нямаше да е до никъде, ако не бях аз. Длъжен е да ме боготвори, задето се отдадох точно на него. Не ме заслужава. Ще го накарам да пълзи и да си получи заслуженото.

–         Искаш дъщеря ти да отрасне без баща? – дразня я с двусмислена усмивка.

–         Ти какво, морал ли ще ми четеш или ще работиш за мен? – съска и се гърчи като змия в капан. – Мислех, че си имам работа с професионалист. Явно са те надценили. – Понечи да стане и да си тръгне.

–         Не са те излъгали. – Облегнах се и я заковах само с един удар на чука. – Ала това ще ти струва двойно.

–         Парите нямат значение. – гласът й трепереше от нервна възбуда. – Ще ти платя колкото желаеш, ще ти дам всичко, което искаш. Но искам нещо наистина…

–         Съсипващо? Моля, седни и нека поговорим делово. Мисля, че имам идея, която е точно за теб. Ще ти предложа нещо наистина… специално.

III

Колко по-зле може да стане?

Вече не можех да спя, да се храня, да работя, дори да вървя по улиците без да ме е страх от това, което ме дебне зад ъгъла.

Само като гледах към жена си и дъщеря си, се изпълвах с необяснима злоба и омраза.

Не бях далеч от деня, в който щях окончателно да премина отвъд ръба на лудостта.

Нямах какво да губя.

Станах както обикновено, насилих се да изпия малко кафе, за да свестя донякъде изтощения си мозък.

Целунах я, за да приспя подозренията й и посегнах да щипна малката по бузата.

Тя се дръпна напълно инстинктивно, сякаш я бях опарил.

Половинката отново зае позата на загрижена майка-кърмилница и едвам се сдържах да не й фрасна един в лицето. „Сигурен ли си, че си добре, миличък? Дали пък днес да не си останеш вкъщи?”

Измислих някакво оправдание и се измъкнах от апартамента преди да ме е заляла с поредица от въпроси.

Странно бе, че кучката не ми се яви.

Сигурно ме чакаше там.

През цялото време, докато пътувах с колата си, нервите ми бяха настръхнали от отвратителното очакване.

Дали щеше да изскочи и да се забие в предното стъкло?

Дали нямаше да усетя зловонния й дъх в ухото си?

Дали няма да изпълзи между краката ми с онази грозна усмивка?

Нищо не се случи.

Ала докато стигнах до там се бях изпотил поне десет пъти, а сърцето ми думкаше, сякаш бях надрусан.

Същата горичка.

Същите зловещо шепнещи листа.

Преди да започне да ми се явява никога нямаше да се сетя за лобното й място.

–         Излез, малка курво!

Мълчание.

Гробовен мрак обгръщаше дърветата, макар да бе ранна утрин.

–         Знам, че си тук някъде… и ме дебнеш. Само че криви ще ти излязат сметките.

Нестроен грак на някаква птица.

Нито следа от нея и миризливия парфюм, който усещам всеки път щом е наблизо.

–         Върни се в ада от който си изпълзяла. Върви там и си устройвай оргии със силите на злото и всички демони, докато не се разпаднеш. Без мен, обаче, ясно ли ти е?

Това смях ли беше?

–         Къде си? Покажи се най-сетне, за да се разправя с тебе.

Паднах на земята и започнах да ровя с ръце меката, рохкава пръст.

Трябваше ми някакво доказателство, каквото и да е, знак, че е мъртва и че всичко това са халюцинации, породени от съвестта ми.

Дълбаех, дълбаех…

… а нямаше и следа от нея.

Всичко в природата сякаш ми се надсмиваше.

–         Къде си, дяволите да те вземат? Точно тук те погребах! – викът ми се разби в короните на дърветата.

Блудкавият ужас ме задави като някакво отровно питие.

Дрехите ми се пропиха от кал и мръсотия, пръстите ми се разкървавиха от малките, остри камъчета. Пред мен зееше пропаст, а нямаше и следа от нея.

Да не би да бях объркал мястото?

Или това бе част от тактиката й?

–         Тръгнал си на пътешествие от другата страна и си решил да ме зарежеш сам-самичка? – усетих шепота й в тила си и желязната хватка на ръцете й около гърлото си.

От къде толкова у сила у това крехко създание?

Давех се, пред очите ми изплуваха огромни кървави петна.

Нечленоразделни звуци излизаха от устата ми, докато тя ме душеше.

Цялата ми енергия изтичаше от тялото ми, сякаш я смучеше огромна пиявица.

Внезапно тя ме пусна и ледения декемврийски въздух атакува дробовете ми като стрела.

Поех си жадно въздух и се залюлях напред – дали от замайването или защото някой ме бе блъснал.

Паднах право в отворения гроб.

Смехът й дълбаеше тунели в мозъка ми.

Когато се свестих се оказах заобиколен от безброй дребни фигурки.

Момиченца.

Не по-високи от собствената ми дъщеря.

Дълги, лъскави коси.

Черни, надиплени роклички и бели престилки.

Те… нямаха лица.

Не просто безизразни – зловещи малки манекени с опната бяла плът наместо черти на лицето.

Ръцете им ме опипват целия и в това няма нищо еротично, нито възбуждащо.

Готвят се да ме разкъсат.

Чувам някакво странно мучене в ума си.

Армия зомбита.

Нейния глас на фона на този влудяващ шум.

–         Давайте, момичета, нали не искате госта ни да помисли, че сме негостоприемни?

Остри нокти оставят кървава диря по плътта ми.

Крещя от диво отчаяние.

Лицето й се навира в моето.

–         Не ти ли харесват моите малки приятелки? Счетох че ще са ти точно по вкуса. Не си ли падаш по младички?

Бялата плът се разтваря и демончетата впиват грозните си зъби на акула в мен.

С последни сили размахвам ръце, за да ги разкарам от себе си.

Без успех.

Мъртвата лолитка ме обяздва сред морето от немъртви изроди. Прониква в устата ми с език и усещам как я изпълва с кръв и червеи.

Вече не мога и да извикам.

Мракът милостиво покрива очите ми.

Следващото, което помня бе как един откършен от бурята клон ме шибна жестоко през лицето.

Беше тъмно, грозна полунощ в средата на декември, а луната ми се зъбеше като зла старица.

Студът хапеше кожата ми, тялото ми бе разрязано от порой болка.

Нито малката кучка, нито онези чудовища се мяркаха където и да е.

Краката не ме държаха, затова със сетни сили запълзях към колата.

И малкото, останало от дрехите ми бе разкъсано от клоните и камъните.

Ала не ми пукаше.

Всичко бе свършило.

IV

–         Господине, за пореден път ви казвам! – сухият, слаб полицай говореше тихо и равно, ала раздразнението му клокочеше под повърхността като слаб огън. – Два екипа претърсиха района, който ни описахте, и няма следа от труп на тийнейджърка. Освен ако не броим скелета на една лисица.

–         Н-н-н-о т-т-това н-не е възможно. – Мъжът с разрязано лице и безумен поглед се тресеше на стола, на границата на делириума. – Лично аз я наръгах тринайсет пъти. Виновен съм. Предавам се. Повече не мога. Моля ви, заключете ме, само ме дръжте далеч от нея.

–         Вижте какво, имаме предостатъчно реални престъпления, за които да се тревожим. Просто се приберете, вземете си душ и се наспете. Вървете на психиатър. И не ни занимавайте с халюцинациите си.

–         Аз убих момиче, дебил нещастен! Ей-така ли ще ме изпратиш да си ходя? Ами ако утре посегна на дъщеря ти?

–         Трудно ще ви е, с оглед на факта, че нямам дъщеря. Но отказвам да се занимавам с мнимата смърт на някаква тийнейджърка, на която даже не знаете името и чието описание е почти като на всяко момиче, което човек може да срещне на улицата.

–         Трябва ли да знам името на всяка непълнелотна курва, която съм чукал? – злобно озъбване. – Трябва ли да го знам и за да съм я убил?

Тежка въздишка.

–         Господине, казвам ви го за последен път и дано ме разберете, защото губя търпение. В момента в който открием и кичурче от косата на въображаемата жертва, лично ще ви закопчая и ще се постарая да ви вкарам в една килия с всички останали изроди. Но до тогава няма как да ви пипна.

Един плачлив глас ги прекъсна.

–         Аз ще се погрижа за него, господин полицай.

И двамата се извърнаха.

Гласът принадлежеше на дребна, руса жена с болезнено свити пръсти.

–         О, вие трябва да сте госпожа…

–         Точно така. – Тя изглеждаше напълно съкрушена. – Много ви благодаря, че ми се обадихте. Последните няколко дни клетият ми съпруг не беше на себе си. Не подозирах обаче, че нещата са чак толкова зле. – Разхълца се в носната си кърпичка.

–         Мила, какво става тук?

–         Дойдохме да те приберем, скъпи. – чак сега обърна внимание на типа с очилца до нея, както и на двамата, облечени в бяло. – Не си добре, разбираш ли го? Трябва да те лекуват. Не бих могла да живея с теб като си такъв. – Колеблива усмивка. – Всичко ще се оправи, бебчо.

–         Моля? Не, не съм луд! Има някакво недоразумение, какво си мислиш, че правиш?

Всички, дори и опечалената невеста, се подсмихнаха на тази му реплика.

–         Ние ще решим това, сър! Трябва да дойдете с нас сега. Ще се погрижим за вас. Как да го направим, по лесния или по трудния начин? Не ни карайте да използваме транквиланти.

И тогава той я съзря за пореден път. Стоеше там и му се хилеше победоносно. Облиза отвратителните си устни и го подкани с пръст.

– Ето я! Виждате ли! Не си въобразявам, кажете ми че я виждате. – и той се втурна с протегнати ръце в опит да улови въздуха.

– Ето, кучко! Загубих всичко, което имах заради теб. Предавам се, ще гния в затвора. Дано да си доволна! Сега ще се разкараш ли веднъж завинаги?

Лекарят въздъхна.

Жената изхлипа.

Полицаят присви рамене. И по-трагични случаи бе срещал.

–         Явно ще е по трудния начин.

Крясъците му постепенно утихнаха, когато двамата санитари го хванаха, а лекарят вля съдържанието на инжекцията в кръвта му.

Никой не обърна внимание на усмивката по лицето на русокосата, докато изнасяха упоения й, леко полудял благоверен.

V

–         Класна работа, скъпа! Не съм се и надявала на нещо толкова добро!

Още малко пяна щеше да й излезе от удоволствие.

Отново двете бяхме в една стая – анонимната хотелска стая от която бе започнало всичко.

Диаболичния режисьор и страдащия от шизофрения сценарист.

Тя дойде, за да ми връчи остатъка от парите, които ми дължеше.

Руса, богата, глезена кучка.

Гади ми се от такива като нея – как се хили самодоволно и арогантно, докато се налива с шампанско.

Хвърлям й една презрителна усмивка, докато отпивам бавно от чашата си.

–         Подмокри ли се, когато го вкараха в лудницата?

Тя ме зяпна глуповато и премига на парцали.

–         Най-сетне звучиш като сексуално задоволена жена. Успя ли да свършиш, когато получи каквото искаше?

Поразена е, не знае какво да каже.

Не е свикнала някой да назовава нещата с истинските им имена.

По бузите й плъзва руменина.

Явно не съм била далеч от истината.

Тя предпочита да се направи на неразбираща и продължава да се киска.

–         Предупредиха ме за особеното ти чувство за хумор. Наистина съм поразена, малката. Не вярвах, че някой ще е в състояние да изкара това копеле извън контрол. Арогантния му кучи син. Ще ми кажеш ли каква е тайната ти?

Почва да ми лази по нервите.

–         Майсторката никога не разкрива тайните на занаята. – прошепнах загадъчно. – Просто приеми, че човек може да постигне всичко като прибегне до малко пушек и огледала.

Както и щипка мескалин, ЛСД и малко халюциногенни гъби. Обаче проклета да съм ако разкрия точната рецепта на който и да е, особено на такава като нея. Дори и сестра ми не я знае.

Тя не е очаквала да й кажа.

Не я и интересува.

Постигнала е целта си и е щастлива като прасенце в кочина.

–         Все едно не съм живяла до сега! – лудостта в погледа й лумва като горски пожар.

Гротескно.

Единственото действащо лице в цялата тази трагикомедия, което можеше да се счита за невинна жертва, бе дъщеря им.

Кофти късмет – майка обсебваща психопатка и баща сексуален маниак в лудницата.

Ала мнозина са теглили доста по-лош жребий, така че не губя много време да мисля за нея.

–         Искам да празнувам!

–         Ще се наложи да се въздържиш за известно време, ако искаш някой да се върже на номера ти, че си съкрушена. – отбелязвам сухо.

–         Е, поне с теб бихме могли да го отбележим достойно в някой стриптийз клуб.

Ах, каква картинка!

Кучки от всички страни, обединявайте се!

Новите Телма и Луиз.

Съжалявам, маце, не ми го вдигаш, така че по-добре давай парите и се разкарай обратно в задушния си, еснафски свят.

–         Не, няма да мога, трябва да се подготвя за следващата си задача. – Ставам, прибирам плика с дебела пачка и без свян й посочвам вратата. – Много извинявай, обаче имам полет след два часа.

–         Разбира се. – Поклаща русата си глава сякаш е кукла на конци. – Бизнесът преди всичко. Няма да забравя какво направи за мен. Ще те препоръчам на всичките си приятелки.

Не само е луда, а и болезнено глупава.

–         По-добре е съвместната ни работа да си остане между нас. – Хвърлям й най-ледения си поглед и на нея най-сетне й светва лампичката.

Оскърбена е, ала знае, че я държа в ръцете си.

Не би рискувала да си навлече гнева ми.

Измита се безшумно от стаята.

Най-сетне мога да си отдъхна.

Близначката ми излиза от банята.

Пак е с обичайния имидж, който използваме – къса пола, която едва прикрива бедрата й.

Червило, размазано дебело по и без това плътните й устни.

Бяла ризка, подчертаваща формите й.

Мокра мечта.

Обляга се на прага, скръства ръце и ме поглежда нацупено.

–         Защо все аз трябва да играя курвата и беззащитната жертва?

–         Ами ти за друго не ставаш.

Прегръщам я през кръста като забивам нокти в кожата й.

Целувам я хищно и лакомо по устните.

Тя се усмихва, прави се на сърдита, но възбудата й личи.

–         Арогантна кучка! – съска в ухото ми. – Само защото си по-умната от двете ни въобще не означава, че някой ден няма да се обърна срещу теб!

–         Успех. – заигравам се с кичур от косата й. – Ще предизвикаш същия ефект все едно стреляш в огледалото. Аз съм част от теб, независимо дали ти харесва или не. Ще бъде като самоубийство. А ти си прекалено влюбена в себе си, та да си посегнеш.

–         Не разчитай на това! – Колко е сладка като се прави на злобна.

–         Хайде, принцесо, без драми. Пък и на теб ти доставя такова удоволствие да се държат с теб като с курва и парцал. Обожаваше всяка минута от чукането с него, не се прави. Никога не бих могла да го изимитирам. А и коя съм аз та да те лишавам от това, което те прави щастлива?

Плъзва ръка между краката ми.

–         Колко добре ме познаваш.

***

А някъде там в далечината един мъж в усмирителна риза вие ли, вие срещу луната.

К Р А Й

Your worst nightmare


Description unavailable

Image by rachel a. k. via Flickr

Your sugar,  your cream – II част

Lay down together for a while
I’ll put all your clothes in a nice neat little pile
You’re the cutest girl I’ve ever seen in my life
but it’s over now and with my knife
 

 

Therapy? – Diane

 

I am your sugar
I am your cream
I am your anti-American dream

I am your sugar
I am your cream
I am your worst nightmare
Now scream

 

Emillie Autumn – Gothic Lolita

 

I

Адският порой от онази нощ отми и последните остатъци от кръвта на малката курва.

А черната пръст сякаш сама разтвори кадифените си прегръдки, за да приеме тялото й. Естествено, такива като нея винаги ще намерят кой да ги поеме, дори когато са целите в прободни рани.

Странно е как се чувствам.

Очаквах, че ще съм смазан от чувство за вина и скапан от тежката задача да се отърва от остатъците й.

Че ще ми се гади от тежкия аромат на кръвта й.

Че ще ми се повдига от мъртвата й плът – същата, която само преди няколко часа бях чукал до пълно премаляване.

Тя бе само на шестнайсет.

Можеше да влезе в правия път, да се влюби, да се научи на магията на нежния секс и всички останали глупости.

А сега това никога нямаше да се случи, благодарение на мен.

И защо тогава не ми идеше да се обестя от угризения?

Съвестта ми спеше, но едно друго гласче изсъска. „Пич, курвата си остава курва. Не можеш да я накараш да спре да си отваря краката. Това девойче може единствено да съсипе живота на някое добро момче, което ще вижда в нея нещо, което тя не е. Кофти съпруга. Скапана майка. Добре направи, че се отърва от нея.”

Всеки си намира извинения и оправдания за греховете си.

Да, не се чувствах виновен… а странно възбуден от цялата ситуация.

Сетивата ми полудяваха при мисълта, че съм последния, проникнал във всички нейни дупки, преди да сложа окончателно край на диханието и ударите на сърцето й.

Галих я дълго и лъсках над осакатането й тяло, докато не го оскверних за последен път с топлото си семе.

„Копеле такова!” Пияната ми съвест се обади едвам-едвам. „Поне имай уважение към мъртвата.”

„Млъквай, кучко!” Един мисловен юмрук и я запратих отново в ступор в ъгъла на съзнанието ми.

Закопчах панталона си и като й пуснах една цинична усмивка се заех да рина черна пръст върху безжизнената лолитка.

Така бе по-добре.

Не можех да си позволя тя да се усети каква власт има над мен и да започне с обичайните женски практики, нали?

Кражба.

Измама.

Изнудване.

Моята мила любима да ме гледа с отвращение след разговор с непълнолетната любовница.

Единственото, което ме потискаше в тази ситуация бе, че отново трябва да се върна към стария живот със старателно залепена маска.

И нямаше да има тайни грехове, които да отвличат съзнанието ми от маскарада.

Да, винаги щеше да има малки перверзни палавници, но от колко от тях можех да си позволя да се отърва без да ме хванат?

Твърде много рискове.

Твърде много скелети в гардероба и следи за заличаване.

Време бе да тръгвам.

II

Мина месец от онази нощ.

Животът ми започна да се връща в стария ритъм и постепенно цялата история започна да ми се струва като сцена от лош криминален филм.

Булевардна статийка от блудкаво списайнице.

Перверзника и неговата жертва.

Жена ми постепенно се успокои.

Малко преди убийството съвсем я беше напънала параноята и постоянно ме обвиняваше в изневери.

Е, достатъчно умел съм да притъпя истериите й с дребни и не чак толкова дребни романтични жестове.

„Знаеш ли, аз съм най-големия щастливец на света, че си до мен.” „Казвал ли съм ти колко те обичам.” И тя се топи, а топлите й очи греят като мек шоколад, докато попива помията на клишетата с чувствителната си кожа.

Мразя се като й говоря всички тези простотии.

Понякога мразя и нея, задето ме кара да се правя на клоун.

Цветчета, бонбонки, евтина романтика на ишлеме, картички, вечери на лунна светлина.

Но поне целта е постигната, и мога да се насладя на малко спокойствие.

Последният пирон в ковчега на бдителността й е едно идилично пътуване до Венеция.

Глупачката лудна от радост.

Даже започна да ходи на уроци по италиански и си купи пътеводител, за да може да е подготвена за всички забележителности.

Едвам потискам отвращението си от баналността й.

Всичко в името на мира и децата, нали?

III

Жена ми продължи да се държи като типичната туристка.

Охкаше и ахкаше на всичко около нея и не спираше да ми сочи това и онова.

Трябваше да стана актьор, почти си се възхищавам на майсторството, с което прикривам адското си безразличие.

Плакна око в сочните италианки, плъзгащи се покрай мен като кораби, пълни с изкусителни дарове.

Правя се, че нищо не забелязвам.

Внезапно една чернокоса дама с домино се доближи до мен, докато съкровището ми се прехласваше по някаква архитектурна забележителност.

Подсмихнах й се похотливо.

Маскарад. Карнавал. А тази сякаш идваше от друг свят.

Инфарктно положение.

Тя сваля маската си.

Загадъчната дама свлича воала от тайнственост и отдолу се показва… малката!

Същото дебело намазано червило върху плътни устни.

Същите изгарящи очи.

Дълбок белег на бузата й, струйка кръв се стича по брадичката й.

Не! Това не е възможно!

Мръсницата отдавна трябва да е станала основно блюдо за банда разюздани червеи!

Какво прави тук?

–          Липсвах ли ти?

Наяве ли чух този глас или го прошепна в главата ми?

Пресегнах се да я докосна, да се уверя, че мозъкът ми не ми погажда подли трикове.

Но нея вече я няма.

Полудявам ли?

–          Мили, какво ти е? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!

IV

Да, полудявам.

Откакто се върнахме от романтичното приключение, вече не съм същия.

Стряскам се от всяка жена, която дори приблизително напомня на малката.

Не бях страдал от кошмари, дори и от леко гризване на неспокойна съвест.

А вече ме бе страх да заспя, защото знаех, че щях да сънувам само нея… и бруталното й убийство.

Забавен каданс.

Кадър след кадър.

Онази сутрин счупих огледалото, защото съзрях отражението й зад себе си, докато се бръснех.

Безумен поглед, адски кръгове под очите, черни петна по лицето.

Мъртво момиче с проядени от гроба дрехи.

Фатална жена със съблазнително алена кръв, стичаща се от гърлото й.

Раните й зеят широко, зловонният й дъх ме лъхва.

Събуждам се, обръщам се към спящата до мен.

Съпругата ми е изчезнала и на нейно място се е изцъклило с огромните си черни очи и хлътнали бузи онова чудовище.

Всички около мен са силно разтревожени.

А жената не спира да се държи толкова сантиментално-загрижено, така майчински, че ми се повръща от нея.

Иде ми да я удуша, но така или иначе съм достатъчно вече затънал в женска кръв и телесни остатъци, нямам нужда от още един воденичен камък.

Вчера стана съвсем зле.

Заварих дъщеря ми да се маца пред огледалото с гримовете на майка си.

Бе си сложила неумело червило и изглеждаше така все едно е пила кръв, сенките бяха размазани по очите й като в някаква гротеска.

Не съм й посягал откакто се роди, но при тази гледка усетих как маниака от онази нощ се вселява в измъчения ми ум.

Хванах я за косите и я завлякох насред стаята без да обръщам внимание на отчаяните й писъци.

–          В тая къща няма място за гримирани курви, ясно ли ти е? Само на десет си, а вече какви ги вършиш? Какво ще направиш после, ще почнеш да си разтваряш краката за всеки дангалак в училище ли? Слушай ме, момиченце, че ще те пребия.

Следващото което помня бе как майка й едвам изтръгна ридаещото дете от ръцете ми.

Последва най-жестокия ни скандал, при който тя заяви, че това минава всички граници и че иска да се изнеса.

Животът ми окончателно излизаше от контрол.

Действах изцяло по инстинкт, замаян от адреналин и металния вкус на кръв в устата си. С олюляваща се походка се насочих към вратата и тръгнах нейде навън като пиян.

Малката вещица ме чакаше долу, седнала на стълбите като бездомно куче.

–          Умри, мръснице, разкарай се! – яростният ми вик отекна из празния жилищен блок.

„Вече съм мъртва, жребецо. Нима си забравил?”

Този шепот в главата ми се забива като скалпел.

Посягам да я хвана за мръсното вратле и да свърша веднъж завинаги с нея.

Тя се разтваря във въздуха.

Появява се отново на следващата пряка.

Приличам на обезумял клошар, който се движи на автопилот, с кървясал поглед.

Някаква млада жена ме гледа изплашено и бърза да се отдалечи.

Какво падение.

Стигам офиса си, единственото място на което намирам спасение в тези странни дни.

Червен надпис на бюрото ми… алено червило.

„Следвай ме.”

Глупава ученичка, не можа ли да измислиш нещо по-добро?

Викам секретарката си, крещя й като обезумял, а тя ме гледа учудено и мига пеперудено.

„Никакъв надпис не виждам, господине, сигурен ли сте, че не ви е зле? Да викна ли лекар?”

Де да можеше да помогне.

Ще ми трябва екзорцист.

Връщам се обратно към дома си, а в шепота на есенните листа и свирнята на вятъра е вплетен безумен момичешки смях.

V

След като се окопитих, впрегнах всичките останали ми актьорски умения.

Паднах на колене пред жена ми и я замолих за прошка, каещ се и болен грешник.

Сълзите ми намокриха протегнатите й ръце и тя ме притисна до тялото си, сякаш бе спасителен пояс.

Помолих я за оше един шанс.

Милозливата глупачка се върза и даже убеди намусената ми и наплашена дъщеря да дойде при мен.

Тя колебливо прие извинението ми.

Ала страхът в очите й не можеше да бъде изличен.

Бях пречупил нещо в невидимата връзка помежду ни и усещах, че никога няма да бъде същото.

Още утре щях да отида на гроба на малката уличница… за да я разкарам веднъж завинаги.

Не знам как, но трябваше да я прогоня.

Няма да ме пречупи.

Прокълната да е вовеки веков, няма да ме лиши от разсъдъка ми и всичко, което съм градил до сега.

Your sugar, your cream


Gluttony Wrath Lust


Hey little girl, wanna go for a ride?
Ther’s room in my wagon it’s park right outside
We could cruise down Robert Street all night long
But I think I’ll just rape you, and kill you instead
 

 Therapy – Diane

If I am Lolita
Then you are a criminal
And you should be killed
By an army of little girls
The law won’t arrest you
The world won’t detest you
You never did anything
Any man wouldn’t do

 Emily Autumn – Gothic Lolita

 

I

Евтина хотелска стая.

От онези мижави постройки, сгушени в покрайнините на града.

Тези, които предлагат „почивка” за два часа под полуразкапалия се покрив, чаршафи, в които са се чукали безброй двойки преди теб, отегчени от повтаряемите пози и заучените стонове стени.

Нищо ново не им се предлага.

Никога няма да заведеш сериозното си гадже на такова място, дори в търсене на разнообразие.

Никой не отсяда там на бизнес пътуване.

Романтиката е изчегъртана от дъските на пода, за разлика от трупаната с годините мръсотия.

Отиваш там, за да се насладиш на деградацията.

Да се потопиш в морето от човешки грехове, слабости, долни, мерзки желания.

На такива места сваляш парфюма, изтриваш грима, снемаш няколко слоя маски

(и понякога кървиш в процеса на сваляне).

Истинското ти Аз взема превес – голо, сурово, с напращяло във вените напрежение, което изгаря да бъде освободено.

Рецепционистката подава ключовете с отегчено изражение, без изобщо да си дава сметка, че треперещите ти пръсти поемат ключа към Рая.

На нея отдавна й е все едно. Ти нямаш лице, един от многото, минал през изпадналите стаи. Няма да те разпознае, дори да й плащат за това.

И на теб това ти харесва, а?

Не е ли възбуждаща анонимността?

Ще ме последваш ли?

II

Обляга се на двойното легло.

Отметнала е назад лебедовата шия, краката й са кръстосани недостъпно.

Това й е новата роля – ледена и недостъпна дама.

Смях в залата.

Издава я палавия, розов език по устните, който размазва яркото червило.

Играе на жена.

Хлапачка в бизнес костюм.

Говори бавно и съблазнително нещо, което вероятно е чула по филмите.

Обувката с високо токче пада и оголва нежното й, влудяващо краче.

Смее се високо и пада на леглото след глътка шампанско.

Надали носи на алкохол, само малко, искряща, влудяваща течност и вече е в джаза.

Срещаме се за пореден път, всеки път на различно място.

И тя все ми се подиграва, малката палава вещица.

„На никой тук не му пука за теб, забравили са те веднага щом изчезнеш от полезрението им.”

Е, да, но аз съм параноик по душа.

Никой не трябва да разбира мръсната ни малка тайна, нали?

Копринена влага.

Леко задъхване.

Оголване на хищни зъби.

Дете, наивна ученичка… и в същото време лъхаща на адската женственост.

Не мога да й се наситя – неумелата игра, ролите, крехкото телце, тясната цепка (дали е тясна цепка или бездна е просто въпрос на възприятие).

Гарвановите коси в пръстите ми като менгеме, докато й го вкарвам на все по-бесни тласъци.

Удоволствието, което извира на талази между бедрата.

На малката кучка това й харесва и дава воля на нагона си в бясно съскане.

Нокти в кожата ми, зъби по шията й.

В края на горещата сесия е отпусната и задоволена, с хишнически блясък в погледа.

Сладката и нежна любов вече не ме задоволява.

И свръхчувствителната ми половинка вече се усеща, че не гледам на нея по същия начин.

Рано или късно ще ме разкрие, надарена е с инстинкт на ловджийска хрътка що се отнася до изневерите.

Трябва да прекратя всичко.

Да излича следите и да избутам мръсотията под килима.

Но как? Как се отказва човек от греха си, щом веднъж завинаги е изтръгнал от дълбините си достатъчно смелост, за да му се отдаде?

„Гнусен нерез!”

„Педофил!”

„Перверзник! Пребийте го с камъни!”

А до мен сладката кучка се е свестила и ме гледа алчна за още.

III

–         Тръгваш ли си вече?

–         Да, имам вечерен час. – Кокетно и грациозно изплъзване измежду чаршафите. Танцова стъпка. По едно време играех балет, сега единствено ми е останала позата и престорената елегантност.

–         Колко смешно и нелепо. Ще се върнеш и ще се правиш на добро дете за пред мама и татко. – Намазвам устните си, този път нежно и девствено розово, наместо обичайното курвенско червено.

–         А ти – на примерен съпруг и баща. – Сръчно прибирам маскировката за тази вечер и се връща към обичайната си роля в житейския театър – усмихнато и лъчезарно създание в дънки, маратонки и някакви сладникави обички. – Странно е. Нали навън е истинския ни живот? Защо тогава всичко там е толкова фалшиво и изкуствено в сравнение с дивотиите ни в тоя бардак? Все едно сме парникови цветя, подредени от вманиачен градинар.

–         Клетата малка философка! – Подигравката му жегва, ала някак неуверено. Пали си цигара и ме гледа изпитателно. – Реалност, истина… не си блъскай главата с такива въпроси, по-добре се отдай на това, в което най те бива. Ти си цялата само секс.

Като за да подчертае думите си ме сграбчи за косата и ме придърпа надолу за една свирка вместо целувка за сбогом.

Мразя го.

И все пак не мога да устоя да го видя как се гърчи от кеф, напълно уязвим под опитния ми език.

Изтривам перлената течност от устните си и му пускам двусмислена усмивка.

Ръката ми е на вратата.

–         Някой ден ще прочетеш името ми в черната хроника. „Невинна тийнейджърка е изнасилена и жестоко заклана в евтина хотелска стая.”

В очите му сякаш проблясна пламъче.

Вратата е необичайно тежка.

IV

Вървя бързо през тесните улички.

Вятърът свисти в ушите ми, а разгонените кучета около мен се преследват и огласят дъждовната вечер със задавен вой.

Маратонките ми са полепнали с боклуци, есенни листа и кал.

Защо не изпитвам страх?

Тъмно е… сама съм… никой наоколо, прозорците тъмнеят.

Никой няма да чуе тихия ми вик.

Странно безразлично ми е.

Знам, че нищо няма да ми се случи.

Когато човек е млад и болезнено наивен, е твърдо убеден в своето безсмъртие.

И страхът се изплъзва от системата му като нелепо вирусно заболяване.

Кога ли ще изгубя това чувство?

Нова порция вятър ме блъска в лицето и гърдите.

Минавам зад ъгъла покрай изоставената и полусрутена къща.

Не усещам кога ме атакува сянката.

Знам само, че усещам странно познати пръсти в косата си… и познатото надървяне през дънките ми.

Железните клещи стягат гърдите ми.

Стоманата се впива в гърлото ми и последното, което чувам е едно тихо изсъскване.

–         Ще се срещнем в черната хроника… кучко.

Жълтите листа се обогатиха с нов нюанс.

Алено червено.