69 грама цинизъм от елфическите гори


Тъй като голяма част от присъствалите на събитието вече изляха мислите и чувствата си в своето лично уеб пространство, реших да действам на принципа „барабар Славена с блогърите”. Съответно да покажа гледката от балкона, на който кацнах, за да наблюдавам дебюта на Марти Ангелов, известен с редица партизански прозвища, дръзката си, нецензурирана реч и…

С отпечатаните си върху „хубава, незалепваща хартия” думи, 250 страници, 69 парчета от многолика мозайка, инжектирани с цинизъм, страст, възбуда, откровение, клиторни сокове и мъжко мляко, болезнени и разкъсващи емоции, съмнения… с живот.

„Предпази ме от това, което съм!”

За първи път мярнах Циничния елф като псевдоним, докато разглеждах статиите в Ентелегентно. Сещам се, че се позачудих с усмивка кой ли се крие под този оксиморон. Дали някое дългокоса и дългоуохо Толкиново създание, или пък невидимия с просто око дребен герой от приказката на Андерсен, кръжащ от розичка на розичка, в които да се приюти за през нощта? Може би по-малко от двете или нещо съвършено различно? В случая това няма значение.

Първоначално основно се възползвах най-нагло от блога му Cinemaniac, за да запълвам дупките на кино образованието си (доста ценен източник). Знаех, че има и друг блог, но по някаква причина го заобикалях. Може би първото, прочетено от него, което наистина ме грабна и запали беше Вагинален разтвор. (Тук някой случайно попаднал пуритан ще се изнесе възмутено на пръсти, останал с погрешното впечатление, че възхвалявам порнографски жълти излияния.) Е, порното несъмнено е елемент от химията на Cynical Speech, но по мое скромно мнение нещата се простират доста отвъд порнографията и ебането. Представих си като на филм еротичния акт между Микеланджело и Сикстинската капела. В комбинация с разбуждащите първичните ми инстинкти стилни черно-бели фотографии и апетитното, богато слово… определено кукичката ми бе пусната.

Другото, което ме бодна, беше искреността на изказа. Нямах усещането, че човека от другата страна на екрана ме лъже или че позира чрез мръсни думи, за да се направи на интересен. Все едно четях директно в душевния му дневник – открит, кървав, натурален. Хората сме родени воайори.

Самият автор се оказа приятен, свеж и непринуден събеседник.

И съответно очаквах не по-малко приятно, свежо и непринудено представяне на първата книга от (нека!) предстоящата библиография. Не бях и разочарована, Пичът определено разчупи канона на скуката, наречена „литературна вечеринка”. Както в последствие мрънках на половината от присъстващите гости, моето първо представяне преди шест години ми се стори невероятно постно и пенсионерско.  (Тук Гневната съвест ще изръмжи, ще прекоси стаята със самоуверена походка на гигантските си токове, ще сграбчи Егото ми за колието на верига и ще го сръфа в един ъгъл „Я по-скромно! Не те е срам, да си правиш реклама на гърба на другите.”) Онази вечер в Хеликон определено беше специална – фенове, ирландски елемент… всъщност какво толкова преразказвам? Който дошъл – дошъл. Струваше си.

И макар да бях чела голяма част от публикуваното в блога, да го повторя на хартия беше чувствено удоволствие. Съвсем друго е да можеш да усетиш сгорещените истории върху потните си длани. Аромата на хартия и мастило.

Друго е. Не е просто клише.

С две думи, ако още не сте се снабдили с книгата, направете го. Няма да съжалявате.

На автора какво да му пожелая, което няма да прозвучи тъпо? Той вече има това, което му е нужно за „бъдещите творчески планове.” Може би да запази лекотата на изказа и дълбочината на копаене из човешките мозъчни тунели. Забрави. Няма да кажа нещо умно, така че просто…

Чакам още истории. И нещичко от комедията за лунатиците, залипсвала ми е.

P.S. Кофти снимка, но единствената, която имам от откриването.

Advertisements

Белият олеандър


На когото и да кажа, че това е една от любимите книги, обикновено реагира по този начин “А, вярно, то имаше и филм”. Вярно, че имаше, и то сносен, но само толкова.

Ролята на Мишел Пфайфър бе единственото, заради което си заслужава да се гледа. Много от силните моменти бяха претупани набързо, някои наистина хубави образи едва забележимо загатнати,

повечето поуки – изкривени,не е изразена и половината от същността на книгата, вероятно някои моменти са им се сторили грозни и неморални.  Основният ми проблем с този филм не е в това, че не следва плътно книгата, трудно е едно кинематографично произведение да обхване толкова дълъг период, като описания в Белия олеандър. Дразни ме това, че са опитали да го направят семеен и подходящ за всяка възраст, като по този начин духът и атмосферата на романа. Не, те не са за малки деца, нито за хора с наивни и романтични представи за живота, както и за средностатистическата американска публика. Така че почитателите на семейните сапунени драми по-добре да не отгръщат Белият олеандър, няма да им се хареса това, което ще прочетат.

Е, разбира се,  който го мързи да чете, нека гледа филма, но си мисля, че в книгата може да се намери много повече. Въпрос на избор.

В най-общ план историята е за Астрид – мълчалива, любопитна и освободена от предразсъдъци, предпочитаща образите – конкретни или абстрактни пред всички красивите думи. Историята е и на Ингрид – майка й, поетесата, владееща въпросните думи до съвършенство, точно като острието на кинжала. Използва физическата си красота и вродена чувственост, както и омайната си поезия, за да манипулира света и представите на хората около нея, поставяйки се в центъра на вселената. И в момента, в който Царицата е свалена от престола си, от чудните й бели цветове рукват отровата на белия олеандър.

Докато Ингрид крои планове за отмъщение зад дебелите стени на затвора, сенчестата й дъщеря сменя приемните домове като носни кърпички. Случват й се кофти неща. Намира упование в християнството, което бързо изчезва на заден план щом се появява първият й любовник – застаряващото гадже на приемната й майка, бивша алкохоличка. Страстната християнка с фигура на порнозвезда не може да се примири

да е лъгана и прострелва девойката няколко пъти. Само на 14 разрушава нещо, което не е по силите й да поправи. Слугува на противна домакиня с еснафски и расистки възгледи за живота. За малко да бъде разкъсна от глутница побеснели кучета, яде от кошчето за боклук. Причиняват й мъка и тя на свой ред прави същото, докато се опитва да се освободи от влиянието на паяка – родната й майка. Случват й се и хубави неща. Получава първата истинска любов от една емоционално нестабилна актриса, която макар и да е прекрасен човек не може да се справи с реалния живот. Научава се да отстоява себе си, да си проправя място в света, да оцелява. Открива някои истински приятели и сродни души, научава значението на спомените и миналото, което те изгражда като личност. Спорен е въпроса колко губи и колко печели в това пътешествие към себеоткриването.

Това, което най ме впечатлява в историята са живите и автентични образи, които сякаш дишат от страниците на книгата, хора, които могат да се срещнат всеки ден, без измислици и излишно украсяване, понякога брутални в своята откровеност. Рядко съм чела някоя книга, в която да имам едновременно толкова много любими герои. А и красивият, почти поетичен език, на който е написана. И в същото време не избива в сантиментализъм или сълзлива драма, представя и единия, и другия възглед, оставя читателя да избира чия страна да вземе. Никой от героите не е напълно невинен, истината е многолика, както и лъжата. Особено ме впечатлява това “Белезите ми бяха моята физиономия, миналото бе моя живот.”  Любим момент ми е едно надрусване в музея по изкуствата… за което може да прочетете по-подробно в романа. 😉
Предполагам, че Белият олеандър се харесва основно на женската аудитория, обаче си мисля, че и мъжете могат да открият нещо в книгата, което да ги грабне.

С две думи: прочетете я. Ще останете омагьосани!