Лепкав махмурлук с вкус на дъжд


And the season of the fall begins
Out the nightlands when the thunderstorm sets in
The secrets clear in the cloudy night.

Lake of Tears – Forever Autumn

Не можеше да чуе почукването на дъждовните капки по павираната улица. Ушните й миди бяха изпълнени единствено с белия шум от случайни разговори, кикот и музика, опитваща се да пробие звуковата вълна. Без успех. Някакъв тих шепот за фон на обстановката в бара, колкото да не наподобява изцяло на кошер жужащи оси. Щеше да се пресегне към висящата си чанта, за да извади mp3-player-a, и да заглуши хаоса около себе си. Само че пръстите й сякаш не бяха нейни. Бе ги отпуснала върху издраскания плот и книжните страници. Единствено очите й извършваха някаква дейност – местеха се по черните букви върху вече пожълтяващите листи. До колко обаче зрителният й канал успяваше да предаде каквато и да е информация до главния мозък?

Това вече бе друг въпрос.

Мая седеше на високия стол в ъгъла, за да бъде далеч от натрапниците. Опитваше се упорито да чете Триумфалната арка, ала след около петнайсет минути установи, че черните петна в паметта й надвишават броя на прочетените и осмислени редове. Улови се, че чете един пасаж пет пъти подред. Все едно бе на китайски. Затвори сънените си, тежащи като олово клепачи и се насили да протегне ръка и да потърка челото си. Другата й ръка инстинктивно напипа тумбестата чаша, почиваща кротко върху бара. Уискито изгори езика й и я накара да се освести малко.

Специално питие против махмурлука.

„Много съм зле. Какъв го диря тук, да се правя на интелектуалка, когато ми се спи като на труп?”

Добър въпрос.

Предходната вечер се бе прибирала от работа със смазани от умора крайници и деформирани от скука нервни окончания. Възнамеряваше да изпие един грог, като наблегне на черния чай, да сложи нещо в устата си, колкото да не получи язва от хронична липса на апетит и да се погребе във временния ковчег на завивките си. Да, но съдбата си имаше други планове.

Само един телефонен разговор бе достатъчен. Два часа по-късно и след едно объркано пътуване по черните пътища се оказа в компанията на куп непознати и доволно количество водка, уиски, ром, каквото ти душа поиска. Ето това го мразеше най-много в напиването. В архивите й за изминалия купон виждаше поредица от сменящи се кадри с лош монтаж и без логическа последователност. Черните петна преобладаваха. В един момент се бе облегнала на стената, измъчвана от див алкохолен глад. Стоп кадър. И вече отново бе в колата, отпусната на задната седалка, в сивото утро, сред класическото задръстване. Мислите й се биеха в главата и първоначално въобще не зацепи какво се случва. В устата й лепнеше неприятно, напълно в съзвучие с чуковете, блъскащи я по слепоочията. Думите достигаха до слуха й, ала също както щеше да се случи с писмената реч близо дванайсет часа по-късно, не разбираше какво й говорят.

– Сори, няма да можем да те закараме, ще те оставим ей-там на оная стоянка за таксита. – ей това бе първата фраза, чието значение се избистри в спиртосания й мозък. Кимна безучастно, и да бе имала някакъв протест по въпроса, не можеше да го изплюе през образувалата се храчка в гърлото й.

Естествено, закъсня с един час за работа. Денят премина на автопилот, под тежката дрога на конските дози черно кафе и чукането на дъжда върху прозорците. Движенията и реакциите й бяха на забавен каданс, което пък от своя страна предотврати каквото и да е изнервяне. Хората и лицата им се размиваха в далечината, устите им се затваряха и отваряха като на риби и като цяло й беше по-скоро смешно. Дойде на себе си едва към края на работния ден, когато уличните лампи и сумрака удавиха сивотата на деня. А дъждът вече изглеждаше уютен и почти романтичен, наместо потискащ.

Е, калните локви, в които окъпа ботушите си никак не бяха романтични. Както и сковаващия костите й студ. Тракаше със зъби, докато обикаляше напред-назад по автобусната спирка.

Един плешив тип, чийто очила бяха по-големи от лицето му й се ухили.

– Не се нервирай.

– Че аз не съм нервна. – отвърна му Мая с мирово безразличие.

– Бе като те гледам така как обикаляш, изнервила си се. – Лицето му грееше арогантно и самодоволно. Тя само пусна една измъчена усмивка и сви рамене.

– Ми, не, аз така си ходя.

П(л)ешо изрази силно съмнение с едно хъмкане. За нейн късмет по това време автобусът дотътри туловището си до тяхната спирка и сложи край на полемиката им.

Докато пътуваше наблюдаваше стичащите се по стъклото капчици. Не за друго, а все върху нещо трябваше да се съсредоточи, за да не заспи на място и да получи още едно неприятно събуждане. Противно на очакванията, не я блазнеше идеята да заспи, обгърната от шумолящите капки и трополенето на дъжда по терасата й.

От дъжда ставаше неспокойна.

Без причина.

Сигурно някой психолог или по-умен човек щеше да може да го обясни, или някой антрополог щеше да открие отговора, скрит дълбоко в историята на човечеството.

Не знаеше.

Просто се луташе между сънливостта и тревогата.

Щом пристъпи в апартамента си, само захвърли палтото и чантата на един стол, просна се на леглото и зарови нос във възглавницата.

Цял ден бе копняла за този миг и… когато го получи сънят избяга от клепките й.

Пусто да остане.

Въртя се около половин час, докато стана ясно, че така няма да се получи.

Накрая просто се изправи, взе първата й попаднала книга от секцията си и се отправи с походка на зомби към най-близкия бар.

И така се бе озовала в сумрака под примигващите лампи и с примигващ поглед се опита да намали броя на примигванията в паметта си.

Тъкмо се самонавиваше да даде на съня още един шанс, когато нечий глас прекъсна мисълта й… или по-точно липсата на такава.

– Тук не е библиотека.

Мая изгледа натрапника изключително умно. Празният й поглед явно го смути малко. Изглеждаше горе-долу на нейната възраст, с черно кожено яке и торбички под очите. Предполагаше, че и нейното лице е също толкова подпухнало, но слабо я вълнуваше.

Непознатият отпиваше от бутилка Столично тъмно и я зяпаше очаквателно.

Мая се прозя къде демонстративно, къде по необходимост.

– Извинявай, обаче съм си оставила остроумието в килера.

– За остроумна ли се имаш? – Навлекът се облегна назад на високия стол. Тя се опита да изчисли колко му е необходимо, за да се катурне назад. И съответно изчисленията й се прекъснаха наполовина от поредния стоп кадър.

Мая се протегна с леко пъшкане. По очите й бе избила влага, а по езика й все още лепнеше оная отвратителна блудкава слюнка с пресен аромат на махмурлук. Мъжът срещу нея проследи движението на гърдите под бялата й блуза и отпи от бирата си.

Тя на свой ред пое глътка от собственото си питие с надеждата да разкара отвратителния вкус. Без успех.

– Е, много ясно, аз съм една ентелектуална алкохоличка. – Подпря лакът върху книгата си, за да може изказването й да е стъпило върху солидна основа. Надяваше иронията й да си е проличала. Но и да не беше… кого го вълнува, в тази грозна, пиянска и дъждовна петък вечер?

– Много ти разбира главата на теб от алкохолици, малката! – прекъсна я трети глас, груб и отсечен като откос на картечница. Мая и новия й познат се извърнаха към някакъв тип на средна възраст, намърдал се помежду им. Същият бе с пригладена назад коса, все още черна, макар тук-таме да личаха първите нишки на посребряването. Дрехите му бяха чисти, макар и изхабени, а на лакътя на дългото му, кадифено сако се мъдреше голяма кръпка. Той подсмръкна и си поръча голяма ракия. Мая го зяпаше с любопитство. Бръчките, очертани около устните и очите му бяха също така остри като гласа му. Стрелкаше поглед между двамата сякаш се колебаеше кой от тях му е по-малко подозрителен.

Лека, иронична усмивка се плъзна по лицето на жената.

Мъжът от своя страна вдигна десница за поздрав. Явно си бяха стари познати.

– Може. – сви рамене Мая.

– Не, не може, ами си е така. – Новопристигналият я изгледа с неприязън, а тя само грееше в полуалкохолното си опиянение.

– За алкохолик ли си говорим или за пияница? – осведоми се някак небрежно типът с коженото яке, докато съзерцаваше с философска концентрация гърлото на бутилката бира. – Има разлика.

– Много ясно. – Мая гаврътна една глътка от своето питие и се ухили. – „Алкохоликът прави със срам това, което пияницата върши с гордост.”

– Мноо си умна, бе. – прониза я с поглед ракиджията, докато с треперещи ръце поднасяше чашата към устните си. – Налапала се с лафове като пате с топли лайна и вече ми се прави на отворена.

Мая продължи да парира злобните му нападки с разсеяното си и замечтано изражение.

– Нека ти кажа нещо, малката, сега чуй какво е това алкохолик. – Той придърпа един стол, който току-що се бе освободил и се намърда между Мая и мъжа с коженото яке. – Алкохолик е тоя, който пие концентрат до пет сутринта. После си ляга, спи два часа и пак се събужда. – Черните му очи бяха плътно впити в лицето й, разширени като под лупа. Колкото повече младата непозната му се хилеше толкова повече нарастваше неговата агресия. А тя не можеше да контролира идиотски обзелия я непукизъм. Дълга драматична пауза. – И после продължава да пие. И не може да излезе от тоя кръг. Стана ли ти ясно?

– Аха. – промърмори Мая без особен интерес. Протегна чашата си към неговата с дружелюбно изражение. – Ми, дайте да пием за това.

Старият алкохолик я изгледа с презрение и се обърна към мъжа до себе си.

– Тая нещо ми се подиграва, а?

– Стига, човече. – Коженото яке се засмя, потупа го по гърба и смигна към Мая. – Тя е с мене.

– Вярно ли?

Мая избухна в смях.

– Само в мокрите му сънища.

– Знаете ли кое ми е най-любимото занимание? – ухили се зловещо алкохоликът, докато зяпаше в концентричните кръгове в чашата си. – Да гледам влюбените двойки. – Обърна се и към двамата, след което насочи вниманието си към Мая. – А след това най-обичам да стрелям по тях! – Направи демонстративен жест към нея, насочвайки въображаемия си пистолет между очите й.

– Колко романтично. Любов и смърт. – проточи Мая и прокара пръст по ръба на чашата си.

– И от любов си нямаш понятие. Нямаш представа какво е да се жертваш за мъжа до себе си… както прави моята жена.

– Жива и здрава.

Явно Коженото яке бе усетил, че нещата вървят на зле и поведе разговора в друга посока. Двамата изглежда се познаваха отдавна и подхванаха дълга дискусия за средновековни арбалети. Коженото яке твърдеше, че си е направил такъв. Алкохоликът бурно му заобяснява, че не било възможно.

Съзнанието на Мая не можа да се съсредоточи дълго върху хобито им. Отново се върна към книгата си, макар че и там не се увенча с кой знае какви успехи.

Тъкмо щеше да хлопне кориците и да си тръгне незабелязано, когато вниманието на Алкохолика отново я фиксира с обсебващия си, черен поглед.

– Бе тая ще престане ли да ни дудне на главите?

– Стига де, човече, остави момичето на мира.

– Да бе, само мрънка тука.

Коженото яке стана от стола си, заобиколи гневния си приятел и обви собственическите леко потрепващите от опиянението рамене на Мая. Тя изрази негодуванието си по-скоро по навик, отколкото защото й е неприятно.

– Ти какво…?

– Я сега ми кажи, вие двамата обичате ли се?

– Вие двамата що не вземете да се разкарате? – рече тя с широка усмивка, като отблъсна силните ръце на майстора на арбалети. – Едно момиче не може да седне да си изпие питието без да му се лепнат всички откачалки в околността.

– Ама няма ли да се местите да живеете заедно?

– Че аз дори името не му знам.

През цялото време Коженото яке мълчеше упорито. Само че ръцете му отново се намериха върху раменете на Мая. Този път тя не се опита да го отблъсне. Не за друго, беше твърде уморена.

– Е как така? Погледни го как те прегръща.

Този бе шизофреник, нямаше две мнения. Сега изведнъж изражението му стана почти миролюбиво. Ако Мая не бе толкова махмурлясала, мозъкът й щеше да се блъска отчаяно в търсене на обяснение за нелогичното му поведение. А в онзи момент бе изпаднала в състояние на блажено невежество.

Към веселата им компания се присъедини четвърти тип – нисичък, с дълга черна коса и сбръчкана кожа, на видима възраст около шейсет. Той хвана Алкохолика за раменете и се зае да го врънка да тръгват.

– Трябва да поспи малко, от едно денонощие не е спрял да пие.

Постепенно Алкохоликът се остави да бъде убеден и се изнесе от бара с подчертано клатушкане, подпрял се върху дребното, но жилаво тяло на бойния си другар.

Коженото яке обясни на Мая, че и двамата били много готини и свестни хора, но алкохолът и дрогата тотално им разкатали фамилията.

Мая кимна разсеяно и внезапно й се прииска да усети есенния дъжд върху лицето си. Кимна разсеяно на новия си познат, плати си уискито и излезе навън със същата провлачена походка. Не се обърна, за да провери дали той я следва.

Капките полазиха по изтръпналата й от студ кожа. Още веднъж се зачуди от чие антично блато е изкопала фобията си от дъжда. И трябваше ли да усети гадния, лепкав вкус на махмурлука, за да го оцени по достойнство?

Остави го да докосне косите, лицето и дрехите й… но докато се усети някой я бе обърнал към себе си. В следващия миг Коженото яке вече я целуваше. Сцената трябваше да е романтична… но в следващия миг свръхизтощения организъм на Мая най-сетне реагира на тормоза, на който бе подложен.

Казано по-директно в следващия миг нашата героиня си изповръща червата върху коженото яке на своя рицар.

Нестройните му псувни едва достигнаха до слуха й, когато се подпря на стената. Смееше се и повръщаше в същото време. Ароматът на стомашни киселини се всмука в сладкия, есенен дъжд.

– Май не стана така както го мислеше, а?

Стоп кадър.


Photo: VisualizeUs

Щатен психолог в бар Noir



Photo: This Distracted Globe

Най-веселият от шумната компания побойници, които изхвърлиха навлека през въртящата се врата, удари по масата и поръча по още едно за всички. Този му жест бе посрещнат с бурни възгласи от редовните посетители и пет минути по-късно надигаха чаши за наздравица. Мъжът от другата страна на вратата се изправи с мъка, изтри стеклата се по брадичката му кръв и подпря ръце на стъклото. Опитите му да прогори дупка с гневен поглед не се увенчаха с успех и след като няколко пъти присви и отпусна юмруци се отказа. Отдалечи се в мъгливата нощ с подчертано накуцване.

Забравена от всички, дребната блондинка, която до този момент бе лежала свита на пода и прикрила лицето си с ръце, най-сетне спря да трепери и се изправи колебливо. Изтри сълзите си и със светкавична скорост си сложи слънчевите очила. Все още излъчваше специфичната миризма и паниката на преследвано животно, но бе успяла да посъбере каквото бе останало от достойнството й.

Понечи да се измъкне през тълпата към изхода, ала в последния момент промени решението си и се насочи към бара. Качи се на един от високите столчета и се подпря на плота. Тънките й пръсти още се тресяха в конвулсии. Вплете ги като за молитва и си пое дълбоко дъх. В ъгълчето на устните й имаше малка раничка. Непознатата облиза стеклата се червена течност и прокара ръце през косата си, за да я пооправи.

Все още бе с черното кожено палто и се свиваше в него, сякаш й бе студено. А барът бе претъпкан почти до пръсване с потни, пияни мъже, жегата смучеше кислород директно от дробовете ни, подобно на зъл, кокалест вампир. Миришеше на спарени крака, а климатичната инсталация едвам креташе и изживяваше последните си дни в неистови мъки.

Явно шокът бе дошъл една идея в повече на нетипичната за това заведение дама.

Noir бе замислен като шикозен и леко снобски пиано бар, предназначен за интелигентни и културни млади хора в залеза на двайсетте си години, с ретро уклон. По стените висяха черно-бели фотографии от класически филми. Музиката бе разнообразна, но ненатрапваща се, и действаше с ефекта на нежно мъркане в ухото, докато се отдаваш на питието си под приглушената светлина. Няколко пъти в месеца организираха премиера на нов автор, концерт на изгряваща рок група, пианист или джаз певица с меланхоличен, мъркащ глас.

Трябваше да се превърне в институция.

И предлагаше нечуваната никъде опция, облекчаваща барманите от неприятното задължение да слушат едни и същи тъжни истории отново и отново всяка вечер до края на смяната си. В това заведение питието вървеше с консултация при обучен психолог, който да изслуша всичките проблеми на по-депресираните от посетителите и евентуално да им изфабрикува решение. Бях силно изненадан от това колко доброволци се възползваха от предлаганата им специализирана услуга.

Обикновено странната порода Хомо Сапиенс предпочита да дави драмите си на дъното на чаша твърд алкохол. Всеки таи надеждата, че като се събуди, травмите му ще са се изпарили автоматично, заместени от тежкия махмурлук и вкуса на градска тоалетна в устата.

Ако ставаше така лесно, всички щяхме да сме постоянно пияни, а горките психолози – да останат без работа.

Пристигнах в Града на Греха преди повече от пет години в търсене на нова самоличност, а този бар бе първото място край което минах. Обявата бе поднесена нестандартно и почти веднага привлече с пипалата си струите на въображението ми.

Една набързо изфабрикувана диплома по психология, придружена със съответните сертификати и измислени препоръки. Едно умело интервю, по време на което успях да накарам уж-елитни преподаватели в уж-още-по-елитен-университет да изглеждат смешни и да си противоречат. А те дори не усетиха, че ги иронизирам, убедени до болка във висотата на интелекта си. Гледаха малко с презрение на тази новооткрита област в психологията, явно считаха, че е доста под нивото на тяхното величие.

Винаги съм изпитвал перверзно удоволствие да стрелям с прашка по издигнатите в облаци глави.

И знаете ли какво?

Никой, абсолютно никой не се досети през всичкото това време, докато изпълнявах функцията на емоционално кошче за душевни отпадъци, че съм абсолютен самозванец.

Че в повечето случаи, когато някоя самотна госпожица с разбито сърце или отчаян от живота млад мъж си изливат сърцето пред мен (въпреки тежкия белег на дясната ми вежда и леко криминалния ми вид някак си винаги съм успявал да предразположа хората), аз говоря общи приказки и им давам съвети, почерпани от опит.

Такива, които може да ти даде всеки клошар, преминал през редица житейски бури.

Но никой не го схваща.

Оставят се да бъдат заблудени. Всичко е само театър.

И знаете ли защо е това?

Банално е, но е факт.

Може би само около десет процента от хората, ако не и още по-малко, наистина имат желание да си помогнат и да разрешат проблемите си. Останалите са безнадеждно опиянени от личните си драми, влюбени във вътрешните си конфликти, сраснали се с пороците си като със сиамски близнаци. Дори и някой добронамерен тип, бършещ барплота, да им изясни как евентуално биха могли да срежат главичките на змийчетата, които ги измъчват, тровят съня им и им отнемат вкуса към живота, те няма да го чуят.

Защото са отишли там просто да се оплачат, да си излеят цялата помия, която клокочи до ръба на претъпканите им с клишета мозъци и рискува да ги подлуди.

Веднъж постигнали това състояние на перфектно душевно изпразване, човекът срещу тях най-спокойно би могъл да им разказва изтъркан, стар виц или да им цитира съдържанието на вчерашния вестник.

Те няма да го чуят.

Те не искат да си помагат.

Прекалено много са привързани към симпатичните, малки змийчета и добре си ги хранят.

Излизат от бара с уж прояснено съзнание и изчистен светоглед. Докато отново не се потопят в сътворената от тях мизерия и не се натъпчат с още отровни емоционални състояния.

От които ще дойдат да се освободят – отново при мен.

Типична затворена система.

Не знам какво точно се случи с Noir, но нещо дяволски се обърка в цялата му идея. Постепенно заведението пропадна, финансовите затруднения не закъсняха. В един момент собственикът бе принуден да промени политиката си и фейс-контрола. Започнаха да идват всякакви хора, носещи своите различия със себе си. Така че към настоящата вечер Noir приличаше по-скоро на хибрид между изпаднала ирландска кръчма и тайландски публичен дом.

Не съм сигурен дали сърцето ми е разбито от тази коренна промяна.

Единственото, което остана от стария облик на заведението бе тази глупост с психоаналитика. А както се досещате повечето класически пияници рядко прибягват до този род услуги.

Така че в онази нощ бях порядъчно отегчен.

Платинената мацка постепенно овладя обзелата я криза и си поръча уиски. Смигнах на Елза, изтощената сексапилна барманка и й предложих да поема тази поръчка вместо нея. Тя прие с нарастваща благодарност, от която смятах в най-скоро време да се възползвам.

Налях двойно питие на разстроената млада жена, тя го прие без да се противи и отпи огромна глътка.

–       Нещо ми подсказва, че имаш нужда от една идея повече твърдо гориво.

Устните й се усмихнаха криво. Не можех да видя изражението й от тези нелепи, черни очила. Повечето хора се изнервят, когато не могат да видят очите на събеседника си.

Не и аз.

Забавлявам се да отгатвам какво се крие зад тъмните стъкла.

–       „Винаги съм разчитала на любезността на непознати господа.” – проточи иронично момичето. Надали вярваше, че съм разпознал цитата от Тенеси Уилиямс, а и аз не се издадох. – Особено ако са бармани.

–       Всъщност не съм точно барман. – плъзнах визитката си по плота към нея.

Тя я пое нерешително и я стисна малко по-силно.

–       Дяволите да го вземат. Мислех, че такива като вас вече са изчезнали като динозаврите.

Не знаех дали е красива, или дори сексапилна, никога не съм си падал по студената хубост на Грейс Кели или Ингрид Бергман. Не обичам и блондинки. Слънчевите очила закриваха по-голямата част от лицето й и не можех да я оценя подобаващо. Обаче какъв глас… такива дрезгави и резливи гласове са слабото ми място. Докарват слуха ми до оргазъм.

Такова гласче в ухото ми и я вземам дори да е двестиклограмова кобила с бурен храст между краката и стрии.

Добре де, преувеличих.

Но със сигурност заради една такава подробност, мога да пренебрегна известни физически несъвършенства. Или случаи на разминаване на представите за красота.

–       Все още се намираме тук-там. – пуснах й най-добрата от серията ми усмивки на лошо момче. – В случай, че имаш желание да добавиш по още нещо към горивото.

–       Аха, надяваш се да ме напиеш и да ме накараш да си излея душата, а? – Пушеше точно такива цигари, каквито си мислех – тънки, с едва доловим аромат на канела.

–       Най-кратко казано – да. Страдам от остра и нелечима форма на любопитство.

–       Не прекалявай с любопитството. Ако не бях толкова любопитна и упорита в преследването на това, което ми убягва, щях да съм доста по-добре.

–       И все пак искам да чуя това, което имаш да кажеш.

–       Всичките ти колеги ли са толкова агресивни?

–       Нямам представа, не членувам в гилдията им. А и ти сама го каза – на изчезване сме. Та, нямам наблюдения.

–       Значи налагаш монопол в областта.

–       И така можеш да се каже. А сега много те моля, разкажи ми всичко. Ако искаш, дори не ми давай комисионната. – Посочих към беснеещата тълпа пенявещи се пияници. – Разбираш ли, отегчен съм до смърт.

–       Ха… мислех, че ти си този, който трябва да ми свърши услуга, а не обратното.

–       Тук всичко е с обратен знак, хубавице.

–       Не съм хубавица. Само недей да ме атакуваш с идиотски комплименти, защото ще стана и ще си замина. И ще си останеш с пръст в устата, без история, без комисионна, за бакшиш да не говорим. – Говореше съвършено спокойно, нищо общо с нервната развалина отпреди половин час.

Без да обръщам внимание на заплахата й, подхвърлих небрежно, докато й наливах още уиски.

–       Каква е хавата с оня тип отвън?

–       Бивше гадже. – Тя отново потрепери, сгушена в коженото си палто. – Иска ме обратно.

–       А ти вече чукаш някой друг? Къде е тоя герой и защо не те пази?

–       Ако ще и да се чукам с цял футболен отбор, това не засяга никого. Особено някакъв тип, с който сме били заедно преди повече от три години и който внезапно взел, че се сетил, че още съм жива. Същият, зарязал ме по телефона. – Опита се да прозвучи така сякаш вече не й пука, но долових лека контузия в тона й. Раните по егото не заздравят и наполовина толкова лесно, колкото си мислим.

–       Мадам, това си е класическа ситуация от където и да я погледнеш. Нека позная, а? Внезапно от нищото получаваш обаждане от непознат номер. После те атакува по всички социални мрежи и заигравки, за които се сети. Накрая те причаква пред дома ти, започва първо с увещания, после с цветя и подаръци, докато накрая не стигне фазата със заплахите?

Тя кимна беззвучно и отпи от чашата си.

–       Започва да те преследва навсякъде? В службата ти, в заведенията, където обичаш да ходиш?

Устните й отново оформиха онази крива усмивка. Докосна раничката в ъгълчето на устата си.

–       Доста класическо. Внезапно се е сетил, че с теб хич не му е било зле, разчитал е на няколко разработени, вонящи, романтични номера. Гледал е малко повече филми, в които ако героят падне на колене пред многобройна тълпа, мацката ще го приеме обратно между краката си. Да ме прощаваш, но най-вероятно си е казал, че си тъпа блондинка, на която само трябва да каже няколко изтъркани реплики, че да го приеме отново и да му търпи простотиите. Връзката ви беше кофти, нали?

–       Трябва да се преквалифицираш на врачка.

–       Само недей да се цупиш.

–       Не ми е и хрумвало да се обиждам на неоспорими факти. Пък и е приятно да се говори с освежаващо откровен типаж. Мислех, че баровите плъхове сте една идея по-полирани.

–       Ха… скъпа, я се огледай около себе си? Да виждаш някъде лак? Лустрото отдавна се е смъкнало от тази дупка. Говорих прекалено много, а и мога да ти вадя зайци от цилиндъра цяла вечер. Не ми е интересно това. – Реших да се направя кавалер и й запалих още една цигара. Разхлабих нелепата вратовръзка, която шефът настояваше да носим. – Любопитен съм да чуя теб. Отдавна в бара не съм имал толкова нетипичен клиент.

–       Стереотиптна блондинка като мен считаш за нетипична?

–       Нали не си пияница с торбички под очите и шкембе като на дядо Коледа? Е, значи си нетипична. Напоследък клиентелата ми се ограничава до такива персонажи. Кажи ми сега каква беше драмата.

–       Глупаво е.

–       Обещавам, че няма да се смея… много.

–       Уточнението е жизнено важно. – Тя се умълча няколко минути, взирайки се в кехлибара на чашата си. Дадох й време да си събере мислите. Междувременно се опитах да надзърна отвъд бариерата на очилата й.

Най-накрая жената се осмели да проговори.

–       Исках да го направя щастлив.

–       О, Боже. Жените никога няма да се научите.

–       Беше брутално разбит от живота. Нямаше нищо и никого.

–       И на теб ти стана жал?

–       Бинго. Исках да го спася. Сега ми иде да се сритам, но тогава бях идеалистично настроена. Вярвах, че мога да му дам щастие, като му осигуря цялата си любов, подкрепа и доверие, като се оставя да бъда инструмент в ръцете му. Груба грешка.

–       Много. Вкарала си си автогол и таралеж в гащите.

–       Ще ми се някой да ми го беше казал тогава. Както и да бях имала акъл да го послушам. Но аз си въобразявах, че съм влюбена. Той от своя страна не беше честен дори и пред себе си. Истината бе, че не желаеше да бъде щастлив. Предпочиташе страданието. Самоналоженото страдание.

–       Най-безсмислената битка.

–       Ако само ми беше казал как в действителност стоя нещата…

–       … и щеше да го оставиш?

–       Не знам. Най-вероятно не. Твърде съм упорита понякога, с което само си вредя.

–       И така, ти реши, че освен, че си руса, трябва да си и ангел и ще го спасяваш. Той обаче не те считаше за жива? Познах ли.

–       Първите два месеца не беше толкова лошо. Още бяхме прясно влюбени, четях в очите му екстаз, който ме окуражаваше. Запълвах всички празнини, до които се докопвах, прощавах му грешките. После всичко се сгромоляса.

–       Като домино?

–       Точно. Стана непоносим. Не мога да си обясня как съм търпяла всички унижения, на които ме подложи. Повечето хора, които ме познават, така и не повярваха, когато им разказвах. „Как така, Лиз, горда и надменна кучка като тебе?”, бас държа, че това са си мислели. Просто… хикс ми е.

–       Не е толкова трудно да се обясни. Извинявай, че ти говоря под общ знаменател, ала в повечето случаи съм виждал точно това. Жените полудявате по изгубени каузи. Колкото повече изглежда, че всичко е свършило, толкова повече се настървявате да победите. С цената на всичко. И тогава такива понятия като достойнство изчезват в далечината.

–       Всяко мъничко момиче трябва да се научи на това още когато тръгне в детската градина. Никога не се опитвай да издърпаш от бездната човек, който сам не иска да си помогне. Човек, изпитващ перверзно удоволствие от собственото си страдание, от болката, която изживява, от вечните си депресии. Ако пожелаеш да помогнеш на такъв човек и му предложиш нещо хубаво, той ще те гледа на кръв, все едно си му подал отровна гъба.

–       Нормално. Накрая просто политаш заедно с него в бездната. Няма лошо, ако си деструктивен тип. Но ако искаш нещо повече, трудно можеш да ме убедиш, че си струва.

–       В един момент не знаех защо продължавам, всичко беше по инерция. Трябваше да победя.

–       И горкият човек се е почувствал приклещен в ъгъла от обсебващата психопатка.

–       Винаги е изпитвал любов единствено, към жени, които са далеч, които не може да има. Самият факт, че го исках и бях готова да направя всичко за него ме правеше безинтересна. И знаеш ли какво? Побъркваше се от факта, че не заглеждах други мъже освен него.

–       Че не му даваш повод за ревност? Вероятно е трябвало да се възползваш.

–       Гаден женски трик. Той самият постоянно ми плачеше за това колко обича бившата си. Идвах му на гости, а той зяпаше снимката й като обсебен. Ей толкова ми оставаше да разкъсам тая шибана снимка и да му изкрещя в лицето. „Тъпо копеле, аз съм тук, защо по дяволите не ме виждаш, защо не ме забелязваш?”Добре, че не го направих, щях да лежа в болница след подобна изцепка.

–       А той някога…? – Посочих недвусмислено към черните й очила.

–       Не… не посмя, макар че е посягал и още малко е оставало да ме удари. При един от последните ни скандали ми заяви, че ако съм дойдела в квартирата му, щял да ми шибне един и да ми каже да се махам.

–       Чаровник. Дамите никога няма да престанете да ме изумявате с перфектния си вкус за мъже.

–       Давай, сипвай сол в раните, обаче леко си закъснял. Отдавна са вече мазоли.

–       Я ми кажи за ревността?

–       Какво за нея? О, проявяваше я… по един особен начин. Имаше навика да ми казва кофти неща, злобни. Подбрани така, че да те наранят възможно най-жестоко. По-зле е и от това да ти ударят шамар.

–       И какво от това? Нима е нещо, което вече не си чувала?

–       Едно от изказванията беше по повод майка му. Много я уважава. Мислех, че е така защото жената е свястна. Той обаче разби тази представа като с чук. „Баща може да ми е всеки, пък майка ми е само една. Ей на сега, и ти можеш да отидеш някъде, да се наебеш с първия срещнат и после да ме излъжеш, че детето е от мен.”

–       Искало му се е да е така.

–       … Точно. – Тя се облегна назад в стола си и разпери пръсти на плота, сякаш разчиташе хронологията на събитията по тях. – Отчаяно му се искаше да се окажа като всички останали, да му изневерявам, да се чукам с всеки срещнат. За да може да има още една причина да се самосъжалява. – Дрезгавият й глас се измени гротескно. – „Копеле, как може да е толкова лош живота. Аз съм прокълнат, гаджето ми е ебаси курвата.” Да има повод да е депресиран.

–       Много си лоша. Натрапваш на човека своята представа за щастие, а му отказваш едничкото удовлетворение, което си има: да се отнасяш с него като с парцал. Лоша жена.

–       Бях лоша до последно. Накрая видя, че няма да излезе на глава с мен и приключи всичко дистанционно. Безопасно. По телефона.

–       И сега внезапно от обсебваща психопатка ти се превърна в лелеяна химера.

–       Да, вече съм идеално недостъпна. Той си поиска свободата и аз му я дадох. Не мога да го приема обратно. Физически ще ми е противно.

–       … и то точно, когато въобще не ти пука. Само че този път той е решен, нали?

Тя кимна и изпи остатъка от уискито си.

–       Май в случая ще ти трябва по-скоро охранител, отколкото психоаналитик, скъпа.

–       Ха… на мен ли го казваш. Сто процента ще ме обвини, че спя с него. – Русата смачка цигарата в пепелника си, изправи се полека и се усмихна. – Можеш ли да ми поръчаш такси от тук?

–       Както желаете, мадам.

Няколко минути по-късно сърдитата диспечерка ме уведоми, че колата ще пристигне до десет минути.

Новата ми позната си играеше с картичката.

–       Кога си пак на смяна?

–       Защо?

–       Нездраво любопитство?

–       По-скоро си търсиш белята.

–       А тебе те е страх да не се нараниш покрай мен.

–       Страхът отдавна е умъртвена част от зоната на емоциите, кукло. Няма нищо, което ти или онзи грозен психопат може да ми причините и което вече да не ми се е случвало.

–       Колко сме уверени. – Тя извади едра банкнота от портмонето си и ми я плъзна, както аз бях постъпил с картичката по-рано. – За питието и услугата. Надявам се да са достатъчно. Ще се навъртам наоколо.

–       Както желаеш. Само че, бейби… – хванах я за ръката и я накарах да се извърне. – Избий си от главата всякакви мисли, че ще ме спасяваш или ще ме правиш щастлив. Не ми трябва ангелче. Аз съм приятел единствено с курвите.

–       Знаех това още щом те видях.

–       Дано си си научила урока.

За пръв път свали очилата си. Изненадах се от мекото черно на очите й, което ме посрещна. Очаквах синьо или зелено, класическа Грета Гарбо. Десният й клепач бе разцъфнал в ярко лилаво от удара на „любовта”.

–       Да се обзаложим?

Юнски бряг


„Мамо, къде е виното на забравата?”

Реплика на момиче, видима възраст 6-7 години, към майка му на спирката на автобус 73

Photo: Falling Forward

Събуждал ли ви е някога концерт за детски смях и свистящ вятър? А докато се изплъзвате от дебрите на съня осъзнавате, че всичко ви е покрито с едър, каменист и влажен пясък? Главата ви се разцепва на две съвършено равни части, размазаната субстанция, наричана мозък, бавно изтича през цепнатината? В устата ви вкусът наподобява на божествен коктейл от стомашни сокове, остатъци от върната храна и други течности, чийто произход не можете (или не искате) да идентифицирате?

Вероятно ако Клер се бе събудила, обградена от цяла рота свещеници в черни раса, промъкнали се през пролуките на времето от мрачното Средновековие, готови да приложат върху беззащитното й тяло целия си арсенал от изискани мъчения, щеше да има шанс да си спомни какво бе правила предходната вечер.

Разполагаше единствено с болежките по тялото си като знаци по пътна карта.

Последното, за което се сещаше, бе как налива водка в гърлото на Марк, въпреки протестите му, че не може да погълне повече.

От този момент нататък и без това крехката й, селективна памет даваше късо и изключваше цялата система. Споменът не просто липсваше, а бе удавен във вира с най-черната вода, по-черна и от чумата от Средновековна Европа.

„Ауе к`во ти става днес с т`ва Средновековие, а?”, обади се един от разплулите се измислени герои в наводненото й съзнание.

Наоколо не се забелязваха инквизитори, ако не се броеше стържещия звук в ушите й.

Само някакво… дете?

Премига няколко пъти, за да се увери, че не халюцинира от дивия махмурлук.

Не.

Малкото момиченце си бе там.

Не повече от седемгодишна.

Кестенявата й коса се пилееше по раменете й, непривързана от опашчици, плитчици, шнолички и други подобни. Носеше къса лятна рокличка и чорапи до коленете, над сандалките.

Как не измръзваше от студ?

Вероятно от енергията, която на самата Клер бе източена през невидимо кранче.

Детето подскачаше така както момиченцата играят на ластик, танцуваше в кръг около просналата се на плажа жена. От време на време се навеждаше и я подръпваше за коженото яке.

Дори и в това си състояние не можеше да не се възхити на зелените, проблясващи очи. Точно това бе – закачливо котенце, опитващо се да те предизвика на игра.

–       Хайде, слънце, ставай, съмна се вече.

–       Де го видя т`ва слънце бе, хлапе. – Клер се изкашля мъчително, гласът, който едвам успя да изкара от гърлото звучеше като на стар моряк, страдащ от хроничен алкохолизъм.

Небето над нея бе гъста гора от облаци.

Нямаше и намек за изгрев или някаква светлина.

Дори не знаеше кое време е.

Може би пък бе залез, а малката се бъзикаше с нея?

Нямаше да я изненада.

Деца.

– Хайде, ще си проспиш живота. – Малката клекна и издърпа рязко якето на Клер, с което тя се бе опитала да покрие главата си. Оскуба я нежно, изсмя се звънко и подскочи така че косата й се разпиля около нея като мънистена завеса.

Този дяволит смях.

– Е, не, ти си по-зла и от змия. – измърмори Клер, докато се надигаше на лакти.

– Защо говориш така? Змиите са ужасно симпатични животни. – Белите зъбки на момичето пробляснаха в сутрешния сумрак. Морето сърдито изхвърляше кашата от водорасли на брега.

А бе едва началото на юни.

– Човек като е препил и змията не го закача. – изръмжа тя с изкривена от болка физиономия.

– Хахаха… вино на забравата, а? – Малката сви юмручето си и се престори, че пие.

Клер опули очи.

– Твърде много вино, а?

Е, по-точно водка, текила… и разни други, за които не се сещаше. Ала сравнението си го биваше.

– Ти пък от къде ги знаеш тия работи?

– Е, те повечето пият вино, за да забравят. – Момичето взе да чертае с пръчка по пясъка. – Някои пък предпочитат виното на веселието. На трети пък просто им е слаб ангела. – Намигна весело на полумъртвата си нова позната.

– Не думай.

– Хайде, сръдло, ставай и идвай с мен. Знам какво ти трябва.

– Ай стига бе? Аз не знам, та ти ли?

– Двойно кафе с бита сметана? – момичето с червената рокличка щракна с пръсти и я изгледа победоносно.

– Ти какво, пила си хапчета за познаване?

– Клер, Клер… – Е, не. Сто процента сънуваше. Кой знае какво бе взела в промеждутъка от време, губещ се в гънките на паметта й. – Това вино, което си пила, ще да е било силно. Нищо ли не помниш?

– Ъ?

От изненада не можа да произнесе нищо по-членоразделно.

Малката посочи с палец зад гърба си към една дървена постройка.

– Вчера с приятелите ти пихте в бара ей-там. Доста вино се изля. После даже почнахте да връщате. – Говореше така жизнерадостно все едно описваше игра с приятелките си в парка. – Вие сте ни редовни клиенти.

– Бе ти не си ли много малка да ходиш по барове? – избълва Клер. Очите й бяха уголемени като на зубър с очила тип лупи от кой да е гимназиален американски филм.

Момичето направи един пирует и поклати пръст.

– Баща ми държи бара. А аз съм му стопанка. – Тя изпъчи гордо гърди и се потупа с палец по тях. – Пък той си пие пиенето на забравата. Хайде, тук е студено, ще настинеш.

Клер бе толкова шашната, че не усети как се изправи на олюляващите се крака. Нямаше част от тялото, която да не я болеше, а всяка стъпка напред бе предизвикателство за ума и тялото.

Непознатото момиче подтичваше пред нея, правеше странните си пируети във въздуха и я подканваше с пръст да побърза.

В един момент Клер се запита кой бе детето и кой -възрастния.

Е, тя самата никога не бе имала претенции, че е пораснала. По акъл още се чувстваше в ранното тийнейджърство.

А през последната година бе била собствения си рекорд по простотия. Утешаваше се с това, че трябва да го изживее, докато е още млада.

От друга страна навиците трудно умират.

След време, което й се видя минимум половин ден, се добраха до типичното плажно заведение. Подът бе осеян с пластмасови чашки и опаковки от чипс. Една чайка (или пък гларус? Така и не се научи да ги различава тези пилета) доволно кълвеше остатъци от мезета по масите.

Посетителите липсваха.

Единствено един подпухнал мъж на средна възраст, със зачервено лице и мустаци като на морж се бе пльоснал на един от столовете и се взираше с философска концентрация в чашата уиски пред него.

Малката изтанцува пътя си до него, дръпна го за мустака и му изчурулика.

– Тате, докарах вече една клиентка.

Той я изгледа с празен поглед.

Долната му челюст бе увиснала.

Сви рамене и отпи солиден гълток.

– Ъхъ. Действай.

И отново потъна в ступора си.

Малката стопанка на морския бар се настани зад плота. Личеше й че се чувства уютно. Чукна два пъти по клавиатурата на допотопния компютър и няколко минути по-късно от колоните зазвуча Garota dе Ipanema. Клер я мразеше, ала й бе твърде лошо, за да протестира, така че просто се стовари на първия изпречил й се висок стол.

Чудно бе как не се преби,    докато се качваше. Конвулсиите на мускулите й се усилваха.

А непознатото ангелче с дяволска усмивка вече приготвяше кафето за нея с такова усърдие, с каквото други деца изрязват фигурки от гланцови блокчета и ги апликират върху хартия.

Макар че бе възможно вече никой да не прави това.

От годините на нейното собствено детство до настоящия момент поколенията се бяха сменили поне десетки пъти.

Почувства се стара.

Ала докато наблюдаваше чуруликащото създание, сипващо канела върху битата сметана…

…за момент й се прииска да бе нейна дъщеря.

Дали някой ден, ако имаше момиче, то щеше да прилича на това тук?

После се зачуди дали е редно да дава живот, при положение, че тя самата е още като дете.

Всички казваха, че човек помъдрява след като стане родител.

И как да вярва в това, след като отпусната фигура на масата в морския бар бе живото опровержение на тази крилата фраза?

– Ето – Момичето й подаде с гордост богато украсената чаша. – Специален коктейл за изтрезняване от забравата.

 Честит първи юни!

Photo: http://fallforward.files.wordpress.com

Двама в бара


I’ll be glad when you dead, you rascal, you!
I’ll be glad when you dead, you rascal, you!
You know you done me wrong,
You done stole my wife and gone.
I’ll be glad when you dead, you rascal, you!

Louis Armstrong

Забелязах го почти веднага, след като навлязох в задименото и претъпкано заведение. Беше се облегнал в едно ъглово сепаре, обвит от облак цигарен дим и с чаша уиски в ръка. Някаква мадама в лъскаво трико се бе облегнала на рамото му и му бърбореше нещо с налудничава усмивка на лицето си. А по неговото, както установих, когато ги доближих, се четеше абсолютната мирова скръб.

Не бях вярвал, че някога ще го срещна отново.

Нямахме общи познати, не посещавахме едни и същи заведения, движехме се из различни социални кръгове. Ако момичето, с което излизах, не ми беше определило среща именно в този бар, сигурно щяха да минат години преди съдбата да кръстоса пътищата ни в някое вселенско ъгълче.

Нямах кой знае каква причина да осъществявам контакт с човека, с който бяхме делили една жена. И въпреки това нечии невидими конци ме дръпнаха към масата му.

– Извинете – прокашлях се. – Може ли да седна при вас за малко? Чакам един човек, а тук всичко е фраш, даже на бара.

Коконата, чието лице бе дебело наслоено с пудра и най-ужасното яркочервено червило, ме изгледа презрително. Въпреки че спортувам активно и жените определено са оценявали релефа на тялото ми, не съм от мъжете, по които се заглеждат този род „дами”. И да си кажа правичката, няма да си прережа вените от мъка заради това.

Тя се опита да разиграе сцена, като заяви, че прекъсвам романтичния им момент. Докато гледах безумното отегчение в очите на „половинката” й, едвам успях да сдържа смеха си. Когато това й изказване не произведе нужния ефект заяви, че през цялата вечер съм я свалял и бройкал. Нищо, че бях влязъл в бара преди две-три минути. Обясни на кавалера си, че е длъжен да защити честта й. Той сви рамене и продължи да си пие уискито. Накрая от очите й бликнаха сълзи, тя му удари един тънък шамар, стана и се отправи към следващата жертва на която да продаде сълзливата си история.

Чак тогава от него се изтръгна въздишка на облекчение. Махна с отривист жест към най-близката сервитьорка и ме изгледа с кучешка благодарност.

– Приятел, мерси, че я разкара. От няколко дни се опитвах да се откача, обаче е като пиявица. Обичала ме била, искала да е с мен и така нататък. – Изтри въображаемата пот от челото си. – Казвай какво пиеш, черпя. – Девойката на високи токчета и с изморени очи вече чакаше поръчката. Щях да го разочаровам.

– Благодаря, не пия. – Новият ми „приятел” се ококори срещу мен и се засмя гръмко. Поръча още едно уиски за себе си, след което ме изгледа с професионално любопитство.

– Какво правиш тогава на подобно място? – думите му преливаха от насмешка. – Сладкарницата е малко по-надолу. Да те черпя едно мляко с какао?

– Приятелката ми ме накара да се срещнем тук. – Погледнах към часовника си. – И вече сериозно закъснява.

– Жени… – присви устни мъжът. Беше със смачкана риза и нелепа шапка ала Филип Марлоу. В цялостния му вид имаше нещо не на място. Но не можех да му отрека магнетизма. Разбирам защо тогава тя не му бе устояла. И държа да уточня, че съм сто процента хетеро. А знае ли човек, може и да съм толкова сто процента хомо, но да съм го погребал в дъното на ума си. В краткия си живот съм се уверил, че често човек дори не познава себе си.

– Като си говорим за жени… – проточих бавно и се усмихнах двусмислено. – … ти въобще ли не ме помниш?

Знаех си, че ще предизвика желаната реакция.

Събеседникът ми видимо пребледня и се залови за чашата си. Черните му очи щяха да изхвръкнат.

–                    По дяволите… не… не може да бъде! – Гласът му затрепери от параноя. – Много ли пиян бях? Да не би да съм позволил да…

–                    Явно често ти се случва да провеждаш такива разговори, а?

–                    Никога с друг мъж. Виж какво, ако…

–                    Не се коси, не си чукал мен. Нито пък аз тебе, макар че в един момент от живота ми толкова не можех да те понасям, че изпитвах желание да ти причиня много грозни неща. – Облегнах се назад. Той отпи замислено от чашата си. – Само изчука и открадна гаджето ми.

–                    О… това ли било. Е, добре… Ако очакваш извинение, няма да го получиш. Правил съм неща, с които въобще не се гордея, да. Ама така и не се научих да се извинявам.

–                    За което ще съм ти повече от благодарен. Едно извинение, особено когато е неискрено, не оправя нищо. Особено ако си хванал жена си с друг върху собствената ти спалня. – Междувременно си бях поръчал сок от сервитьорката. Тя ме изгледа, все едно внезапно ми бяха пораснали две глави. Често ми се случва.

–                    По дяволите, това ли е станало? – ухили се глуповато. Беше толкова искрен, че дори в мен да дремеха някакви искри ярост, не можаха да се пробудят. – Всъщност… коя беше тя?

Сигурно ще ви прозвучи странно, обаче в един момент името й напълно ми изскочи от ума. Странно, как помнех него толкова добре. А нейният образ приличаше на силно избледняла снимка.

Описах му я приблизително, такава каквато си я спомних, както и обстоятелствата при които ги спипах. Той опипа дясната си буза и повдигна дългата си коса. Там гореше грозен, нащърбен белег.

–                    Здраво удряш, ще ти го призная. За момент даже изгубих свяст. Първото нещо, което си спомням след крошето, бе как тя пищи, докато ти ме риташе в ребрата.

–                    По онова време бях в разцвета на силите си. – отвърнах с фалшива скромност. – Общо взето не съм сигурен дали го направих заради това, че ми е изневерила или защото си търсих с кой да се сбия. Глупав хлапак. Надявам се не е имало сериозни последствия за теб.

–                    Дванайсет шева ми направиха. – разсмя се силно той. – Ала аз си го просех. Нищо, че кучката ми каза, че живее сама. Странно… дори не й помня името.

–                    Да си кажа правичката, и аз.

За пръв път двамата се засмяхме в един глас. Реших да наруша железните си принципи и да ударя по едно в името на странната ни среща. С него нямахме какво да делим. Какъв бе смисъла да се перчим като смъртни врагове за Хубавата Елена и да прибягваме до подмолни трикове и кръчмарски бой?

Вероятно помъдрявах. Или просто бях женчо, страхуващ се да се бие.

Зависи от това как ще погледнете на нещата.

С него си говорихме като стари приятели, когато запъхтяното ми гадже нахлу в бара и започна да се оправдава за ужасното задръстване, в което бе попаднала. Успокоих я и й предложих да седне и да изпие по нещо с нас. Очите й се разшириха от изненада, когато видя съдържанието на чашата ми.

С новия ми приятел размениха погледи. Може би утре щях да ги заваря в компрометиращо положение. Често повикът на плътта разтакава фамилията на всяка дружба или връзка (особено когато става дума за hole brothers). Но сега не смятам да се тормозя от подобни страхове.

Параноята ни скъсява живота. И без нея сме достатъчно добри в това да го усложним до неузнаваемост.

Photo source: http://www.victormilt.com