Безсъние: Зелено


Groesbeck Green Eyes

Image via Wikipedia


Танцовата ми стъпка премина в не особено елегантен плонж, когато омекналите ми крака се плъзнаха напред. Малко ми оставаше да прекатуря масата върху непознатия. А той дори не трепна, само продължаваше да се усмихва двусмислено.

В последния момент се улових за дръжките на стола и останах в тази поза, докато не възстанових баланса си.

Ако мозъкът ми бе една идея по-свеж, щях да се почувствам засрамена.

Но повярвайте ми, когато за седмица ви се събират около четири-пет часа сън (ако това да лежиш със затворени очи се брои за сън), чувствителността ви към условностите е силно притъпена.

С походката на пиян моряк някак си успях да се добера до стола и се проснах като чувал с пясък.

Премигнах смутено, когато погледът ми срещна неговия.

Аз ли вече бях предрусала или цветът на очите му рязко… се смени?

Допреди малко се чувствах като малко момиченце, което не може да си пробие пътя през непрогледното черно на ирисите му.

А сега срещу мен плуваше игриво и искрящо… зелено?

Преливаше във всички нюанси на цвета и се събираше в една лъскава, изумрудена точка.

Кой знае защо новият цвят ми напомни на шампанско.

Не… на друго            , зелено питие. И сякаш прочел мислите ми, проклетият пакостник…

–          Абсент за дамата?

… бутна към мен миниатюрна чашка, пълна с течност със същия цвят като очите му.

Чувствах се като опъната струна, въпреки че се стараех погледът ми да излъчва заспал непукизъм. Усещах как ме поставят на изпитание, странен тест, който не знаех как да издържа.

А и мисловният ми процес бе някак… сякаш се движеше на забавен каданс. Хората около мен говореха така бавно, мислите ми плуваха като тежки, натъпкани с баласт патици.

Бутнах обратно чашката към него, взирайки се предизвикателно в пулсиращите потоци светлина, които излъчваха очите му.

–          Абсент не се сервира на дами.

–          Този е специален. – Приличаше на самодоволен, чеширски котарак. Това правеше ли ме Алиса? – Правен е специално за теб.

–          Какво ви кара да си въобразявате, че съм от хората, които имат навика да изнасилват сетивата със субстанции от съмнителен произход? – Иха, от къде ли дойде това? Бележка до себе си: Безсънието пробужда онази част от мозъка ти, която те кара да говориш високопарно и общо взето нищо да не казваш.

–          Нима? – пое ръката ми в меката си, изящна длан и преди да успея да реагирам, забоде една карфица в пръста ми. Нямах сили дори да се възмутя. А и алената капка, разцъфнала върху пръста ми бе толкова красива. – Струва ми се, че намирам малко кръв в кофеина ви, госпожице.

–          Кофеинът и алкохолът са обичайната ми доза, приемам ги по лекарско предписание. – отдръпнах ръката си и го изгледах нагло, като поех съвършено оформената капка кръв върху горната си устна. – Не се поддавам лесно на изкушения.

–          Това би ме направило невероятно щастлив, скъпа. Обичам да се срещам с хора, които твърдят, че не мога да изкуша с нищо. По-голямо предизвикателство са от порочните души, търсещи тръпка и подлагащи се на постоянни експерименти. – Усмивката му танцуваше по лицето, а той си играеше с кръглата, лъскава чашка, сякаш пръстите му танцуваха с нея.

–          Елементарно. Не можеш да устоиш на това, което не можеш да имаш, нали? Не съм го измислила аз.

–          Съвършено правилно, приятелко моя. Обаче интуицията ми, тази стара, мъдра и видяла много човешки съдби кобра, ми съска в ухото, че ти не си една от тях. Всъщност си ужасно податлива, нали?

–          Кобрата ви е полудяла от старост, добри ми сър. – усмихнах му се широко и прокарах език по устните си, като размазах кръвта по тях. – Трябва да е нещо наистина… специално, за да ме изкушите. А тези лещи, които сте си сложил, макар да са ефектни…

–          Сладурана. Въобразяваш, че виждаш нещата в дълбочина, а погледът ти само се плъзга по повърхността, докато не се придвижи към следващата мишена. Ако исках да те прелъстя… повярвай ми, мога да го сторя само с един евтин мозъчен трик.

–          Не съм визирала тялото си, уважаеми. Така като ви гледам отгоре-надолу… – демонстративно плъзнах очи по съвършено изгладения му костюм и спокойните, отпуснати на масата ръце. – … ми се струвате по-скоро като човек, който обича да чука мозъци.

–          О, чукането би унищожило добрия материал, който имам пред себе си. Мисли за мен като за хирург, който прави фина дисекция. Прокарвам скалпела си много внимателно по мозъчната ти кора. Разрязвам точно и решително, но и много внимателно. Трябва да науча тайните и желанията ти. Как си представяш това да се случи ако просто наръгам мозъка ти, подобно на касапин?

–          И какво… виждаш по каналите на моя мозък?

–          Конкретно за тебе, скъпа, прочетох историята ти, още докато седеше на онази маса. Колкото и да ти се иска да си загадъчна, всичко ти е изписано на лицето. Интересно четиво е, наистина, но съдържанието й не е скрито.

Наведе се напред. Всяко движение разкриваше котешка грация. Кадифеният дъх погали ухото ми.

–          Знам какво искаш.

При други обстоятелства бих си помислила, че това е илюзия. Звучеше точно като фраза, доловена насън. И въпреки усилията ми да остана безразлична, ме потресе. Какво ти потресе, направо щеше да ми изпочупи кокалите. Често съм чувала подобно изказване, предимно от самоуверени, наперени младоци. Но този имаше предвид всяка изречена дума. Преглътнах на сухо.

–          И какво… си въобразяваш, че искам? – пробвах да се усмихна храбро.

–          Мога да върна съня ти. Да го наситя с каквито сънища си пожелаеш: пророчески, кошмари, еротични, на пръв поглед безсмислени. – Облегна се назад. – Мога да ти дам ключа за пещерата на думите. И те ще притихнат кротки в ръцете ти, ще се оставят да ги изваеш като най-опитен скулптур. Всяка една дума.

–          В замяна какво ще вземеш? Душата ми?

–          Нещо по-добро. Душата е втечнено и изменчиво понятие. Искам нещо повече от невярната ти душа, която се спуска след всеки повей на вятъра. – Протегна ръка и докосна кичур от косата ми. – Искам частица от теб. И ако някой ден си потребна на Господаря на сънищата, ще те повикам. И тогава нямаш право да ми кажеш не, каквото и да ти наредя. Разбираш ли ме?

–          Господар на сънищата, а? По-скоро ми звучиш като Майстор на марионетките. Бих ли могла да съм спокойна, ако знам, че във всеки един момент можеш да си поискаш даденото с лихвите?

–          Отговорът, скъпа, се крие на дъното на чашата абсент. Изборът е твой.

Трябваше да кажа „не”. Трябваше да проявя гордост, да се подчиня на принципите си и да хвърля проклетата чаша в лицето му. Трябваше да постъпя като добро момиче. Ала не можех. Изкушението вече ме бе засмукало в своя ураган. А любопитството ме тласкаше отвъд.

Ако сега не приемех… вечно щях да си задавам болезнени въпроси без отговори.

С мрачна решителност поех искрящото в зелено стъкло и го гаврътнах на един дъх.

Ефектът беше незабавен.

Пулсиращото главоболие изчезна, напрежението зад очите ми се изпари като утринна мъгла.

Главата ми олекна, а тялото ми се изпълни с неподозирана сила.

Сякаш някой ме бе инжектирал с милионна доза енергия.

А цветовете и формите танцуваха пред очите ми като в някаква магия.

Докато се усетя той се бе пресегнал и сега държеше кичура ми.

Пъхна го в малка стъклена епруветка, която прибра в черното си куфарче.

Проклетия демоничен търговец.

Какво ли щеше да ми поиска?

В този момент не ме вълнуваше особено, бях твърде опиянена от новите си сетива.

–          Вече няма връщане назад. Не ме очаквай. – последното бе като заклинание. – И без това срещата ни е неизбежна.

–          Скъпи, трябва да вървим. Чака ни работа. – Жената, която внезапно изникна до него бе като някакво Photoshop видение. Разкошна рижа грива, бледо лице без лунички и съвършено тяло в прегръдките на червена вечерна рокля и черна наметка. В следващия миг тя ми се усмихна, лицето й се размаза и изкриви. И видях същинския й образ: млечнобялата кожа се изпъстри с хиляди лунички, очите й изгубиха странния си блясък. Тя отново ми се усмихна. Зъбите й този път бяха криви и заострени. Изпитах лека погнуса и отстраних очи.

–          Веднага, съкровище. – Той се изправи и ме погледна сериозно. – Ще ти предстои да откриеш доста интересни неща за новите си способности. Забавлявай се.

И двамата се разтвориха във въздуха.

След тях остана само зеленикава мъгла.

Години по-късно сигурно щях да се разкайвам за младежката си глупост.

Но в онази нощ всичко бе възможно.

И сънят никога не е бил по-сладък.

Безсъние: Черно


Marquis Coffee Shop

Image by Galt Museum & Archives on The Commons via Flickr

Дим. Черноокият от отсрещната маса демонстративно бълва цели кълба смърдящ дим  право в лицето ми. Подсмихва ми се хитро, сякаш знае нещо, което на мен ми убягва. Не казва нито дума. Само си седи там от половин час и ме гледа. Аз се облягам на белия си стол и се мъча да съсредоточа погледа и мислите си върху  зверещия се екран на лаптопа. Думите ми са пресъхнали… като сокове на незадоволена нимфоманка. Очите ми парят, изчерпани и безсънни. Мъча се да не отвръщам на провокацията му. Не се получава. Мръсникът все едно е вързал очните ми ябълки на тънки конци, като тези, които използва всеки уважаващ се кукловод. И си седи там. Не бърза за никъде, просто подръпва връвчиците и се забавлява от реакцията ми. Чака следващия ми ход. Чувствам се като лабораторно животно. Изпитвам желание да стана и да размажа главата му с лаптопа. Обаче съм твърде изтощена, за да го направя. Не мога да спя. Размазвам се от всякъде, само и само да мога да затворя очи за няколко часа в Неговите прегръдки. Не, не на някоя любовно-анатомична тръпка в областта от цепката между бедрата до сърцето ми. В прегръдките на добрия стар Хипнос /или Морфей, според личните ви предпочитания/. Само че той нещо ме мрази и тези дни ми е отказал достъп отвъд портите си. Казано на прост език, не мога да спя. Хич. А покрай това не мога да правя почти нищо друго, защото клетият ми нещастен мозък ще експлодира. Няма значение колко съм пила. Няма значение дали работя или почивам. Сънят просто не идва. Затова съм и в това денонощно кафене – наливам се с промишлени количества кафе, кола и се тъпча с шоколад, за да дам някаква енергия на изтерзаното си тяло. И се мъча да пиша. Едно зло никога не идва само – представете си адското безсъние и писателския блок в една разкошна, коморбидна бълвоч. Думите, които изскачат на екрана – изнасилени, лишени от смисъл, като тенекиени кутии по които дрънка някой пиян клошар, докато си мисли, че твори музика. Търкам очите си, но това не намалява адската болка, която ги пронизва. А неговата хватка се засилва. Няма да се спи. Няма и да се пише. Защо да не се гмурна в черното на бездните, които нарича очи? Може да се озова в катранено блато. Или ледено море. Или сред кадифени стени. А може би там някъде се крият съня ми, думите и чувствата – хилещи се като малки интриганти, деца, скрили се нарочно, за да наблюдават как нещастната им майка се побърква бавно, но сигурно, докато ги търси. Изсъсквам тихо и се насочвам с танцова стъпка към масата му. Ти си на ход, гадино!

August Moon


12 минути след като часовникът удари 23. Точно 48 минути преди полунощ. Нощта вече се е отърсила от адската жега и пуска нежния си бриз. Вентилаторът й се поти усилено и се опитва да създаде някаква илюзия за прохлада. Горещо й е. Не й се спи. А луната, старата вещица, е оголила бледото си лице и й се е облещила насреща. Кротко си контролира приливите и умело дърпа конците на съня с тих, зловещ смях. Тази нощ млечнобялата й кожа грее като трептящата плът на девицата или сребристите коси на старицата, според това кой как вижда нещата. Ха, даже се римува.

Нима би могла да заспи в подобна грозна и влудяваща нощ? Това е е една от онези нощи, в които добрите и не чак толкова добри момичета стават от леглото си и се превръщат в сомнамбулни вещици. Нощ, в която духовете излизат от скривалищата си в хралупите и къртичите дупки. Пускат тънка лятна мъгла с основни съставки лудост и лунна трева, та да омае хорските глави. После се втурват да пируват заедно с вещиците и надрусаните нимфи на някоя поляна вдън горите тилилейски. Свирят нестройните си трели и предизвикват всяко будно, неспокойно съзнание към тях.

Та седи си тя на терасата, впила поглед в Августовската луна, без да е в състояние да откъсне очи от нея. И колкото повече я зяпа, толкова повече чува мелодията от флейтата на едно полудяло от горещина лято.

Разтърсва глава и се връща обратно към питиетата, с които се надява да приспи безсънието си. Зелена магия, червена омая, диамантена треска с остър вкус. Главата й се върти, очите й искрят, напушва я смях и ярстно неспокойствие, кръвта блъска в слепоочията й, ала умората не идва. Сънят е прогонен завинаги от царството на нощта и оставя неспокойните души да се лутат като опиянени светулки.

Като вижда, че няма да е в състояние да заспи, тя просто навлича една тънка рокля върху голото си тяло и тръгва в нощта. Посока – неизвестна. Походка – клатушкаща се, кръв – разбесняла се. От мозъка надолу към бедрата – адска възбуда.

Взривоопасна рецепта.

А августовската луна се смее ли, смее ли над тях.

Каква ирония, през тази нощ най-ясно се вижда Морето на спокойствието.

To be continued…


Безсъници и други неврози


Дата: 10.10.2008 г.

Ако по някаква случайност имам таен обожател, четящ глуповатите ми писания тук (а и дори въобще да не си пада по емоционални откровения, а само да преминава като случаен пътник и погледът му да се спре на заглавната страница), няма как да не е забелязал, че в личния ми свят безсънието е на особена почит и заема специално положение. Не помня кога преминах към Легиона на Нощните Птици. Така е с повечето промени, случват се бавно и постепенно, разливат се в кръвта ти като изтънчена отрова и не ги осъзнаваш, докато вече не е прекалено късно. Може би всичко започна, когато бях на десет или единадесет, карах лятната си ваканция, стоях по цели нощи пред телевизора и си записвах с прецизност всеки изгледан филм. В края на лятото определях първо, второ и трето място по различни категории в своя импровизиран „фестивал”. Постепенно телевизията спря да ме вълнува, открих чудото, наречено Интернет, който пое функцията да ме държи будна. През нощта се чувствам по-жива, освежена и спокойна, по-работоспособна. Денят често дразни сетивата ми с болезнената си слънчева светлина и съпровождащия я стрес, въпреки че обожавам изгревите. Особено ако съм на брега на морето усещам как цялата ми същност се разтича, готова да се слее с вълните и покриващия ги цветен метал на издигащото се високо слънце.

Най-лошото е когато знам, че просто трябва да заспя, защото няма да имам възможност да си наваксам пропуснатия сън на следващата сутрин. А сънят не идва и не идва. И никакви успокоителни чайове не помагат. През една от скорошните нощи, в безплодни усилия да се отдам на сладките му прегръдки (доколкото може да се спи на сегашното ми отвратително легло) през главата ми, подобно на заблудени нощни пеперуди летяха най-различни мисли. И една от тях е колко разнородни и уникални по своему са различните състояния на безсъние. След известно обмисляне разграничих следните подвидове:

1. Безсъния от преумора: Един от най-тежките случаи, който предполагам, че преживяват и хората от Легиона на Дневните Птици, щом ежедневието ги затрупа с планина от стрес. Клепачите ми горят и тежат, реакциите ми са забавени, трудно потискам прозяването, процесът на мислене е почти замрял. И въпреки това не успявам да заспя. Задрямвам за малко, след което се стряскам рязко и продължавам да съм в онова особено, блуждаещо състояние. Нейде между съня и реалността, между живота и смъртта. Обикновено се стига до такова положение след прекомерната употреба на кофеин. И в крайна сметка сънят ми докарва допълнителна умора, наместо да разведри изтормозеното ми съзнание. Нощта от романтична изкусителка се превръща в стара, хилеща се над черния си опушен казан вещица с огромна брадавица на носа. Бърка ли, бърка тя черния си еликсир и после го разпръсква от най-мрачния облак над земята. Течността, подобна на катран полепва по очите на хората и или им докарва страшни кошмари, или ги лишава от така ценната за тях почивка. Сутрините: С блудкав вкус в устата и усещане като след адски запой. Мозъкът ми е смачкан на мешана салата, едвам мърдам изтощеното си тяло, всичко ме боли, а очите ми още лепнат от отварата на магьосницата. Понякога успявам да продължа с нелекия сън, само за да се събудя часове по-късно, в още по-отвратително състояние. Понякога просто нямам избор и трябва да се заемеш с ежедневието веднага, след литри горещо кафе.

2. Лунно-сребърни безсъния: Любимите ми. Усещането е сякаш съм приела свръхдоза звезден прах. Очите ми греят, сърцето ми ще изскочи от гърдите от вълнение, пръстите на ръцете ми шават нетърпеливо, краката ми ме носят нанякъде. В нощи като тази чисто и просто не ме свърта на едно място, изпитвам желание да скачам, да танцувам, да тръгна по непознати пътища или просто да потичам из пустите улици, като почуквам по всеки прозорец и призовавам хората да се събудят и да се порадват на това колко прекрасно е всичко. Причините за подобно състояние са най-разнообразни, но най-често се обединяват от щастието. По какъвто и да е повод. Но винаги го усещам най-силно през това време от денонощието, придобива най-плътни и истински цветове. Нощта за пореден път изменя лицето си и се превръща във вълшебница, ръсеща гореспоменатия звезден прах, който сякаш танцува над главата ми. Луната е нейната жрица, усмихваща се загадъчно и призоваваща Нощните Птици към някой забравен, езически храм вдън горите тилилейски. Толкова ми е весело и летящо, че въобще не сдържам прилива на смях, който ме обзема, чисто и просто ми е хубаво и не ме интересува какво ще си помисли който и да е.
Често тези състояния ме хващат, когато съм с компания на плажа, край весел огън. Или когато знам, че ми предстои пътуване. Тогава сънят се превръща чисто и просто в абстрактно понятие. Сутрините: Със свежия аромат на канела. Дори да съм спала само два часа, се чувствам изпълнена с енергия и живот, които ме държат в своя плен дълго през деня. Усмихвам се по-често, справям се със задачите си по-добре, непрекъснато съм в движение.

3. Алкохолни безсъния: Ако изключим червения ром, който е най-добрия успокоителен чай, който съм консумирала (е, има случаи, когато и той не ми действа), мисля, че дори веселата песен на алкохола не е достатъчна, за да ме приспи бързо. Не знам дали това има нещо общо с факта, че рядко съм в състояние наистина да се напия. Наскоро с много добра приятелка унищожихме успешно литър водка Флирт и се устремихме към леглата в три и половина сутринта. И въпреки това сънят пак ми бяга. Признаците са много подобни на тези от безсънието при преумора, но са съпроводени и с някакво бледо подобие на щастието при лунно-сребърните. Най-честата продължителност е от половин час до два часа, в най-тежкия случай. Сутрините: При прекаляването с любимия червен ром ефектът от изтрезняването е по-болезнен и от сутрините след адската преумора. Най-ярко си спомням една сутрин от преди три години, когато нямах сили за каквото и да е, а само лежах с празен и оцъклен в тавана поглед, а единственото движение на което бях способна бе това на ръцете ми. Последните, по някаква странна приумица на мозъка ми, бяха опънали горния чаршаф пред погледа ми, а единствените мисли, които бях в състояние да произведа се свеждаха до следното изречение: „Горчица… червен грейпфрут… морско синьо (флоралните мотиви от чаршафа – б.авт.)… За какъв хикс ми трябваше да изпия цялата бутилка?”. Или казано просто: стискаш зъби и се надяваш да преживееш махмурлука.

4. Безсъние по време на сесия: Основни характеристики – белия шум в главата ми и крайния резултат – малкото ми мозъче рискува да се пръсне от прекалено много информация и неспособността да я преработи колкото се може по-бързо. Обичам да уча през нощта, но дори тя не е в състояние да ме спаси от болезненото зацикляне, в което изпадам през тези периоди. Сигурно е заради пониженото ми ниво на мозъчна дейност – чисто и просто очаквам от бедните си сиви клетки повече отколкото са в състояние да понесат. Често ставам от бюрото, разхождам се навън, правя промишлени количества кафе, гледам небето и ми се струва как звездите ми намигат иронично. Нощта отново е променила облика си, тази карнавална кралица с прекалено много маски. Сегашното й превъплъщение е клиширания образ на мъдреца: стареца с дълга бяла брада, заобиколен от планини от книги, пишещ с перо върху пожълтял пергамент. От време на време вдига сивите си очи от погълналия го интелектуален труд и хвърля поглед, изпълнен с предупреждение право към дребничкото девойче, което го наблюдава от терасата си. То пък съответно се сепва, осъзнава още колко много работа му предстои и продължава с бдението над учебници и лекции. През съседната стена се чуват весели викове от поредния купон, през прозореца долитат съмнителните музикални произведения от близката дискотека. Явно по-умните от мен хора нямат нужда от това да зубрят по късна доба. Усмихвам се широко при тази мисъл и им изпращам телепатичен поздрав. Толкова съм свикнала вече с тази обстановка, че изпитвам почти мазохистична любов и потребност. Сутрините: Отново вкус на горещо кафе, съпроводено с любуване на изгрева през лятото и на падащите снежинки през зимата. Ентусиазмът ми не се е увеличил от предната нощ, но кратките прекъсвания ми носят облекчение. Понякога не издържам умората и се отдавам на няколкочасов сън. Неспокоен, както винаги.

Тези са първите за които се сещам, но навярно има още много други техни другари, скрити в дебрите на подсъзнанието ми. При толкова много и различни видове демончета, гонещи съня от клепките ми, нищо чудно, че често съм с торбички и черни кръгове под очите. И въпреки това тези зверчета са толкова плътно вписани в житието ми и съзнанието, че … как да се откажа от тях? Ще перифразирам една често чувана от моя милост фраза: „Не страдам от безсъние. Наслаждавам се на всяка минута от него.” Дори когато тя е болезнена й се радвам. Нали е моя, и нали е едно от нещата, които ме правят каквато съм, нали е миг от живота ми? А тези мигове са като безценни камъни, които плуват в реките на съдбата ни, веднъж отишли си не се връщат.

Но понякога и сънят идва. С вкус на сладко, тежко вино, опиянява ме и ме хипнотизира. А ако е съпроводен със сънища съм готова почти да се влюбя в него. За съжаление сънувам все по-рядко, а колко обичах да го правя преди. Може би сънищата и безсънието са взаимно изключващи се понятия. А може и просто животът ми да е толкова пълен (смях в залата), че да нямам нужда от това да сънувам.

Знаейки че това са празни приказки и излишни мисли, ставам изпод дървото в центъра на нощта, затварям бележника си, минавам покрай вещицата, феята и мъдреца, поздравявам бога на слънцето и богинята на луната, и продължавам по виещия се в мъгла път. Колко още безсъници ми предстои да открия, и на колко сънища да се натъкна по случайност! Нямам търпение!

Независимо към кой легион принадлежите – желая ви сладка нощ.