Фрагменти: Since I’ve been loving you


I think I’ve just lost my faith at this moment, so I no longer believe in God or hell. As I don’t believe in hell, I’m not afraid. And without fear I’m capable of anything.

Bad Education

Отново е нощ. Гърбът ме изгаря от отвратителна мускулна треска. Очите по едно време ме пареха от безсънието. Вече не ги усещам. За поредна нощ съм прикован към проклетата стена. Белезниците са образували татуировки по китките ми. Не мога да се отпусна. Не мога да заспя.

Не помня от кога не съм спал.

Вече обитавам напълно отделна часова зона.

Халюцинирам.

Виждам силуета й в ъгъла и яростта ме задавя като катран, изстрелян в гърлото ми.

А онази кучка Лена се е излегнала на двойното си легло. Спи настрани, със свити колене, точно както когато бяхме малки. Нито едно мускулче не трепва по бледото й лице. Дишането й е толкова шумно, сякаш увеличено на максимум.

Мразя я.

Каза ми, че ако се държа добре ще ми махне белезниците.

А аз знам, че в момента, в който ги махне ще я удуша.

След което ще взема пистолета, който Лена прибра в заключеното си чекмедже.

Ще отида при оная курва.

Най-вероятно ще я заваря с разчекнати бедра – любимата й поза. Или пък на колене – като животно – докато поредния нерез я е хванал за косата и я тъпче.

Да… така би било съвършено.

Ще повдигне глава, така както е на четири крака, ще ме изгледа с изненада. Аз няма да кажа нищо. Тя ще се усмихне арогантно. Всеки път когато ме нарани за нея е като лична победа. После ще съзре ютията в ръката ми. Инстинктивно ще се хване за циците и ще се опита да се изправи. После оная отвратителна усмивка ще отстъпи място на нервно ухилване. Ще й прошепна нещо тихо… и бавно ще натисна спусъка, за да се насладя на зараждащия се ужас в очите й.

Ех, де да можеше да контролирам скоростта на куршума и да се насладя за дълго, на забавен кадър, как разкъсва кожата й, пробива жалкия й череп, за да потъне в размазания й на каша мозък.

Усетих как се надървям при тази мисъл.

Не ми се бе случвало от много време.

След което ще стрелна набързо и тъпкача.

Ще сритам тялото му настрани.

Няма да си губя времето с него.

Ще надигна главата й и ще я гледам дълго в очите.

Най-сетне ще е моя, изцяло покорна и притихнала. Без оня подлудяващ смях и кокетен шепот в ухото ми. Без презрението в усмивката й.

Само ужас – последното изражение, което някога щеше да носи.

Печатът ми, с който белязах последните й мигове.

Самата мисъл за контрола, който щях да имам ме удари като наркотик.

А тревогите щяха да паднат една след друга, също като птици, покосени от пушката на опитен ловец.

След което – още един бърз изстрел към подутата ми от безпокойство тиква – и край!

Най-сетне щях да мога да си почина.

Най-сетне щях да отдъхна… и не ми пукаше дали след това щях да бъда ръчкан от дяволите в казана… не че вярвам в тоя идиотски образ, насаждан като бурен в невежите умове.

Страхът от каквото и да е отдавна не ме трови.

Лена знае, че не може да ме излекува… и за това ме държи като кученце на верига.

Сериозно, мразя я… може би именно заради добрите й намерения.

Ако й бях скъп, както твърдеше, щеше да ме пусне да си отида.

А тя… въпреки привидния й непукизъм бе уплашена до смърт.

Загубата и промяната са нейните лични демони. Сигурен съм, че копаят невидими тунелчета в мозъка й, за да могат да инжектират там среднощните кошмари.

Това си е нейна битка.

Страховете й са ми чужди.

Както и моята болест на нея.

Не може да ми помогне.

Лена, най-сетне го набий в русата си глава, това, че сме свързани не означава нищо. Тези белезници са просто парче метал. Все някой ден ще се умориш да ми бъдеш куче пазач и ще отпуснеш хватката.

Аз ще бъда готов за този ден.

Разбери го, безсилни сме.

Никой не може да помогне никому.

Направи услуга на себе си и се концентрирай върху твоите конфликти. Сантименталните ти спомени са безсилни. Те са също като онези избелели чернобели снимки, които колекционираш.

Като тази рушаща се сграда.

Моето лекарство се крие на върха на куршума и мирише на барут.

Затварям очи и си мисля за кръвта, обляла лицето на курвата, докато я ритах в корема последния път.

И тя изгуби своята власт над мен.

Също както страха от смъртта, ада и въображаемите богове, населили човешкото съзнание.

В момента, в който осъзнах, че е изгубила силата си, че смехът и сладките й устни не могат да спрат юмрука ми, че мога да я нараня, да я деформира… отново усетих вкуса на свободата.

Но това не бе достатъчно.

Самият факт, че трови въздуха с гадния си, сладникав парфюм и ухаещия на сперма дъх ме подлудяваше.

Онова усещане се стопяваше всеки път щом си помислех за това как се чука с друг.

Опитах се.

Пробвах да я излича с всякакви жени: най-долните грешници и най-чистите ангели. Без успех.

Така че си спести опитите да ме спасиш, Лена.

Въпрос на време е.

А аз умея да чакам.

В главата ми отекна писък.

***

В мансардата до нас съседчето отново слуша старите си плочи.

Чух го няколко пъти да разговаря с нея.

Веднага го оцених като добре култивирано и образовано цветенце в саксия. Хроничен нервак. Никакъв опит с жените.

Не е нужно дори да го гледам в очите, за да разбера, че си пада по Лена.

Но е твърде голям пъзльо, за да направи нещо по въпроса.

Едно време, като бях млад и глупав, обичах да бия такива като него. Обяснявах им с тона на благ пастор, че го правя за тяхно добро.

Един вид инвестиция в бъдещето им и житейския им опит.

Превръщам ги в мъже в пъти повече в сравнение с някоя проститутка, на която ще платят, когато хормоните и девствеността ги докарат до ръба.

После реших, че хомоеротиката на подобно изживяване не ми е по вкуса и спрях. Пък и по това време бях по-улегнал.

Сигурен бях, че Лена изпитва… любопитство.

В главата ми бавно се зараждаше една идея.

Лятно вино


Strawberries, cherries and an angel’s kiss in spring,

My summer wine is really made from all these things.

Затъмнена стая, светлината прониква през полупритворените цепки на щорите. Хвърля зебровидни ивици върху опънатото, голо женско тяло. По златната като пергамент кожа блестят капчици вода.

Мократа грива е покрила възглавницата, а дългите пръсти стискат телефонната слушалка.

Гърлен, дрезгав смях.

Той: Забрави.

Тя: Хайде де, като седиш на едно място ще ти стане още по-зле.

Той: Мозъкът ми тече направо от ушите. Още малко ще почна да халюцинирам от жега. И ти имаш наглостта да ми говориш за секс?

Тя: /невинно/ Ами да.

Той: Ти сериозно ли?

Тя: Нали знаеш, че климатът никога не ми влияе. Освен това тъкмо съм излязла от банята… Без хавлия… кожата ми още ухае на плодове… чаршафите ми са влажни…

Той: А капчиците се стичат направо във Венерината делта, а?

Тя: Защо не дойдеш да провериш?

Той: Ужасна си.

Тя: /с нисък, мъркащ глас/ Знам.

Той: Не можеш да ме изкушиш.

Тя: /с тих кикот/ Щом казваш.

Той: Наистина не можеш.

Тя: Добре де, не споря. Тъкмо ще се намажа с новия балсам и ще се отдам на сладка летно-следобедна мастурбация.

Той: Чудовище.

Тя: Благодаря.

Той: Трябваше да се хванеш на работа на някой секс телефон, щеше да си истинска златна мина.

Тя: /невинно/ Е, нали не се поддаваш на изкушение. Монах щеше да ставаш, а?

Той: Ще ми докараш инфаркт някой ден. До половин час съм при теб.

Отново порция от възбуждащия й смях.

Тя: Дано други твои части са по-твърди от волята ти.

***

Този път щорите напълно бяха спуснали сънените си клепачи. Усещаше само ароматът на пръчицата, която тя бе запалила. Изсъска тихо и помръдна безпомощно с ръце, в опит да се освободи от белезниците. Впитата в очите му превръзка дразнеше невероятно кожата му.

Загубата на контрол над действията му, идиотската безпомощност, здравата хватка над крайниците … беше меко казано дискомфортно. А вещицата не спираше да се подсмихва някъде от ъгъла на стаята.

Изръмжа властно.

–          Къде си, по дяволите? Веднага ме пусни.

–          А ти какво ще ми дадеш в замяна?

–          Ще те напляскам както се прави с всяко лошо момиче и ще те оставя незадоволена.

–          Офертата ви не ми звучи добре, господине. – проточи тя. Усети раздвижването на нещо във въздуха. Тя се плъзгаше близо до него, но стоеше на разстояние. Ако ръцете му бяха свободни, щеше само да се пресегне и да я сграбчи за апетитния задник.

Проклетите белезници обаче бяха наистина здрава работа.

Оставяха червени ивици по китките му, като хищни зъби.

Никога не си бе падала по пухчетата.

Беше потен, оголен, чувстваше се мръсен и всичко в него бе придобило особена чувствителност.

Както всеки път когато сложиш превръзка и зрението придава интензивност на останалите ти сетива.

Пукаше се по шевовете, а тя не му позволяваше облекчение.

Захапа устните си, докато не пуснаха кръв.

Как се остави да го окове така умело?

Внезапно я усети как се плъзга по него… без да го докосва.

Ловките й пръсти свалиха превръзката му и образът й се разкри пред изгарящите го от болка очни ябълки.

Едвам различаваше чертите й на светлината от пръснатите из стаята свещи.

Беше й бесен… но жартиерите и устните й от своя страна си оказаха влияние.

Бе застанала над него на четири крака, като истинска кучка, подпряла се на длани. Движеше ритмично ханша си като всеки път преди да го отпусне в скута му се дръпваше рязко и му се усмихваше закачливо.

Доближаваше се до устните му и отново се дръпваше.

–          Само да ми махнеш тия белезници, кълна се, че ще те удуша.

–          Кой е казал, че ще ги махна?

Облиза бликналата кръв от раничката на устната му. Ноктите й леко го драскаха, като постепенно засилваха ритъма си на движение. А когато наведе глава и се заигра върху зърното му с пиърсинга на езика си… още малко му оставаше да избухне.

Но мръсницата беше хитра и добре усещаше кога е на ръба.

Тогава се дърпаше и го наблюдаваше как се мъчи, с лукав блясък в котешките очи.

Прокарваше малкия си език по гърдите и ръцете му на съвсем кратки интервали. Металът върху нагорещената му до червено кожа усещаше почти като дамга.

Изправи се от леглото и с поклащаша се походка, без ни най-малко да бърза се протегна към масата. Дъхът му се учести, а гърлото пресъхна, когато я видя да поднася високата, ароматна свещ към окования му гръден кош.

–          Н-не смей…

–          Знаеш, че ти харесва – изсъска в ухото му тя. Пленникът й затвори очи и изви главата си назад, докато горещия восък се разтапяше по кожата му. Омаяната му от ароматни изпарения и възбудена пот глава не можеше да възприеме, че болката от изгарянето му носи небивало удоволствие.

Отвори очи, когато я усети как облизва восъчните следи. Погледът й бе впит в неговия. Възбудата му вече бе очевидна, а тези безсрамни ириси окончателно събориха преградите на волята му.

–          Знаеш, че го искаш. – Впи нокти в бедрата му и го засмука съвсем леко, колото да усети соления вкус в устата си.

–          Проклета да си. – Такава адска, изгаряща страст у човек, който бе свикнал да докарва жените до лудост… не бе сигурен дали дискомфортът или еротиката надделяват в тази ситуация.

–          И аз те обичам. – С бавни, змиевидни движения на китките свали сутиена си и го захвърли в ъгъла. Плъзна голите си гърди по неговите и го целуна дълбоко. Езикът й потъна в гърлото му. Искаше да усети собствения си вкус върху устните й.

После се насочи към една идея по-класическа игра. Напусна го за малко, докато той се тресеше на веригите си, а пред очите му избухваха бели пожари. Върна се с огромна купа ягоди, облети с бяла като семенна течност сметана. Наведе задните си части към изтръпналата му от емоции челюст.

Чак сега видя как една ягодка закачливо се подава измежду подгизналите й срамни устни.

Първото му желание бе да ги отхапе.

Все още не се бе отърсил от злобата си, а яростта му изнасилваше противоестествената за разбиранията му възбуда.

Но аромтатът, който го лъхна, когато я усети така близо в лицето си окончателно го замая и подчини на извиращата отвътре похот.

Най-сладката ягодка, която бе имал възможността да вкуси.

Плодовите и любовните сокове избухнаха в устата му – същински гастрономически и сексуален шедьовър.

Тя не издаваше гласно оргазма си, ала по потрепванията на разтворената, яркорозова плът между краката й, по учестения ритъм на бедрата й разпознаваше лавината от удоволствие, която я заливаше.

Удоволствието й изтичаше право в гърлото му.

Междувременно опитните й пръсти и език се движеха по настръхналия до пръсване член, ала не полагаше и наполовина нужните усилия, за да му помогне да свърши.

Когато дъното на купата се видя, тя най-сетне се смили над него. След като му остави запомняща се смучка на врата, най-сетне доближи ключето. Белезниците щракнаха и се отпуснаха – импотентни и вече ненужни.

Той само това и чакаше.

Въпреки че крайниците му бяха отмалели и едвам се движеше, френетичната енергия избухна в него като бомба с часовников механизъм. Сграбчи проклетницата за косата и я стовари на четири крака на пода. Вкара й го грубо, опъвайки косата и шията й назад. А тя не спираше да се смее и да стене тихо, със затворени очи.

С всеки тласък яростта му я блъскаше в матката, а желаното удовлетворение бягаше. Не търсеше уют в топлата й пещеричка. Искаше да я разкъса, а тя да го моли да продължава.

С гърдите й в една от шепите си и кичур от коса в юмрука му, продължаваше да изпомпва насъбралата се брутална енергия. Тя се усмихваше през цялото време.

Потта и сладкия ягодов сок се сляха върху телата им.

Отпусна се на рамото й без да спира да я чука.

–          Ще ме дразниш, а? Скъпо ще си платиш за това. – шепнеше й, докато хапеше нежния й врат.

Изпразни се мощно в разтворената й уста и по набъбналите цици. Усещането бе сякаш и последната частица лудост, и последната капка от зловещата похот бе изтекла от тялото му.

Чувстваше се странно пречистен.

И изтощен.

Стовари се на колене на пода, право срещу нея, нямаше сили да се доближи и на сантиметър до леглото.

И двамата дишаха тежко, като след адски маратон върху горящи въглени.

Уплаши се, че ще получи инфаркт.

А се хвалеше, че е полов атлет.

Когато най-сетне сърцето му спря да играе все едно бе надрусан, отвори очи и погледна момичето срещу себе си. Тя облизваше белите капки от лицето си и му се усмихваше доволно.

Поредния жест, който не му прилягаше.

Хвана я за раменете, придърпа я към него както бяха застанали по турски и я целуна по челото.

В зелените й очи лумна тиха изненада.

Явно и тя не бе очаквала подобно нещо.

Той: Как знаеше, че точно от това имам нужда?

Тя: Мислите ти са като отворена книга.

Той: Смела си, щом съдържанието й не те е уплашило.

Тя: Имаш какво да научиш.

Фрагмент: Запознанство


Винаги съм искал да живея на подобно място.

Протегнах ръка и се докоснах до напластилата се прах по гредите на покрива.

Приклекнах и повдигнах кадифената покривка, спуснала се върху библиотеката като воал. Присвих очи, тъй като светлината трудно проникваше в малката таванска стаичка.

Още бяха там. Плъзнах пръсти по гръбчетата на плочите, хартията леко поряза кожата ми. Въобще не го отбелязах.

Спомените ме атакуваха – рояк хищни птици, изхвърчали от килера, държан прекалено дълго със заключена врата.

Емоцията бе толкова наситена, че сълзите сами избиха в очите ми.

Всичко тук ухаеше на отминали епохи.

Книгите, мебелите, прозореца, гледащ към старата част на града.

Отпуснах се върху мръсните дъски и затворих очи, докато събитията от преди петнайсет години се нижеха в архива на паметта ми.

Вдигнах поглед право към най-тъмния ъгъл, където бяха струпани множество кутии, стари инструменти и други джаджи. Върху античния стол размазаният ми от сълзи поглед се фокусира върху очертанията на… не, не можеше да е още там.

Изправих се рязко, изтрих очите си и се приближих предпазливо. Противоречивите чувства бушуваха в мен, докато треперливите ми пръсти се докоснаха до капака на стария грамофон. Повдигнах го и плъзнах длан по надрасканата повърхност.

Спомних си момента, в който го чух за първи път.

Картината бе така жива пред мен, сякаш я наблюдавах записана под клепачите ми.

Не можех да повярвам, че всичко това вече беше мое.

На колко хора им се пада честта да се озоват отново във вълшебния си, детски свят? На колко им се удава възможност да го задържат и да го изкарат от прашните архиви?

И с какво бях толкова специален, че Съдбата реши да ми направи такъв подарък?

Вероятно някой друг би ми се изсмял, задето тръпна като хормонално объркан пубер от една стара мансарда, която плачеше за солиден ремонт. И един грамофон – дядо, който надали работеше.

Обзе ме внезапно вдъхновение и се върнах към шкафа.

Вероятността бе нищожна… ала все пак какво губех?

Издърпах напосоки първата попаднала ми плоча. Премигнах. Miles Davis  – In a silent way.

Първия запис, който чух, в първия миг, когато престъпих през прага на тази стая.

С раните по коленете и стиснатите от вълнение юмруци.

Или сънувах…

… или някой жестоко се гавреше с мозъка ми, като изкарваше от там архивни кадри и ме караше да си въобразя, че са реални.

Оставаше и…

Не! Меките джазови звуци изпълниха стаята и завъртяха главата ми. Грамофонът работеше, сякаш никога не е спирал.

В какъв странен свят се бях озовал?

Взирах се във въртящата се плоча, сякаш бе зловещо насекомо.

Главата ми се замая, звуците от саксофона бавно проникваха в тунелите на паметта ми и изкарваха хиляди малки моменти от там…

… които бяха разбити на парчета от жесток вик от другата страна.

Някой виеше като ранено животно в съседното помещение. Воят му бе акомпаниран от зверско ритане по стената, сякаш всеки момент щеше да я срути.

Изхвърчах от стаята в малкия, тъмен коридор.

– Кучко, ще те убия! Ще те заколя, пускай ме!

Нито и следа от викащия, макар звуците да се усилваха, а въздухът да вибрираше от споделената му ярост.

Чак тогава забелязах жената, облегнала се срещу вратата на стаята. Беше подпряла обутия си в джинси крак, кръстосала ръце и пушеше съсредоточено. Въобще не ме отрази, сините й очи не се откъсваха от точката, в която ги бе вперила.

Не огледах добре лицето й в рамка от почти бяла, руса коса.

По-силно впечатление ми направи боята, покрила ръцете й по цялото им протежение. Дългият белег на десния й лакът изглеждаше като елегантна завъртулка. Ленената й риза бе скъсана на хиляди места и покрита със същата боя като ръцете й.

Дори не потръпваше.

А в другата си ръка държеше малко ключе.

– Извинете… – прошепнах, като се колебаех дали бе добра идея да прекъсвам транса й.

Тя се сепна, извърна се към мен и цигарата й описа странно, кръгообразно движение във въздуха. Засмя се леко, изненадата й мина бързо и ми се усмихна приветливо.

–       О… прощавайте… той ли ви притеснява?

Единствено ситуацията биеше по абсурд въпроса й.

–       Просто… какво става тук?

–       Моля ви, нека не ви прави впечатление. Ще му мине след малко, трябва да си излее бесовете.

–       Ъ… разбирам.

–       Не, ако съдя по физиономията ви нищо не разбирате, но сте прекалено учтив да ме разпитате. –  Явно лицето ми е пламнало от смущение, защото тя се разсмя. А смехът й силно наподобяваше на онзи звън от камбанка, който чух за първи път когато се напуших.

–       Не, не…

–       Признайте си… любопитството ви изгаря. Чудите се какво правят тия две откачалки?

–       Не точно това, но… определено е необичайно.

–       Ха, пак смекчавате обстоятелствата. – Тя поклати глава и всмука още малко от цигарата си. – Не се шашкай чак толкова много. Нали може на „ти”? Не съм по официалностите.

–       О… но разбира се…

–       Ей, курво мръсна, пусни ме! – този път войът беше наистина свиреп и потреперах против волята си.

–       Не, той не ми е любовник, с който си играем на интересни игрички, ако това си мислиш. – подсмихна се непознатата.

–       Но…

–       Братовчед ми е. Живее временно при мен, че скоро се разделиха с годеницата му. А в момента го пазя да не й гръмне главата. Не че щеше да е голяма загуба за човечеството, ако го направи.

–       Изживяват лоша раздяла? – предположих аз с типичната си наивна усмивка на глупак.

–       Сладур. Казано накратко, тя е курва. В момента най-вероятно се чука поне с петима. – Направи пауза за драматичен ефект. – Наведнъж. Няма лошо, принципно, ала онзи клет нещастник е наистина болезнено обсебен. И ако не съм аз да го пазя, отдавна да е извършил някое безумие. – Очите й станаха замислени.

–       И как го спираш?

Тя размаха ключето пред очите ми.

–       Стар, но изпипан метод. Белезници за радиатора. Един час викане и крясъци го изтощават по-добре от каквато и да е шокова терапия.

–       Защо не пробва да се лекува? Това ми изглежда само като забавяне на решението.

–       Ходил е на повече психиатри, отколкото някой хипохондрик на профилактични прегледи. Явно е безнадеждно. Аз съм Лена, между другото.

Казах името си тихо и непохватно стиснах протегната й приятелска ръка. Същото иронично подсмихване.

Жени като нея винаги са досадно снизходителни към мъже като мен.

Не знам дали да се радвам или да се дразня от този факт.

–       Не съм те виждала наоколо. Тук ли живееш или работиш за археологическия музей и си дошъл да оглеждаш за артефакти?

–       М-моля?

–       Просто се шегувам.

–       Още не съм се нанесъл, но онази мансарда е на леля ми. Тя почина наскоро и ми я остави в наследство.

–       Толкова ли си закъсал, че ще дойдеш да живееш точно в тази дупка?

Магията се развали.

Стиснах леко юмруци, хвърлих й един презрителен поглед и изрекох с най-студения тон, на който съм способен.

–       Извинявай, трябва да тръгвам.

Почти бях на вратата, когато насмешливият й глас ме докосна леко.

– Казвали ли са ти, че си лесен за манипулиране?

– И защо реши така? – попитах аз, с ръка върху бравата.

– Връзваш се на всичко, което човек ти каже и си неспособен да четеш между редовете. – Тя загаси цигарата в малкия пепелник край прага на апартамента си. Намигна ми. – Човек не може дори да се пошегува малко с теб. Всъщност, обожавам тази старица – сградата. Вълшебна е. И смятам да стоя тук, докато не издадат заповед за унищожаването й. Чао, ще се виждаме.

И тя потъна в своя малък свят, като ме остави изумен на прага на моя.

Все още се чудех дали всичко около мен е истинско.

Съмнявах се дали не полудявам.

Ала светът, разкриващ ми се под черното кадифе, бе прекалено съблазнителен, за да отделям твърде много време на съменията си.