Изкушението – III-та част


Artist: Josef Tali

III

 Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да й бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата й. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше дори външността й нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше й се… но не я желаеше. Бе й направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди няколко се бе преместила да живее с него. Ако имаше да се случва нещо, ако бе била в състояние да го съблазни да премине на другия бряг, дори само заради нея, то отдавна щеше да стане. Нямаше причини да живее повече с илюзии и трябваше да се ориентира към по-реална любов. Бе опитвала. Но никой друг не я привличаше както него, всеки й омръзваше толкова бързо. Вероятно трябваше да се изнесе от тях, да започне самостоятелен живот и да поддържат само приятелство, както докато бе ученичка.

Ала мисълта за това я караше да тръпне от ужас, сякаш щяха да й ампутират крайник. Предпочиташе да го вижда всеки ден и да знае, че никога няма да бъде неин, отколкото да е далеч. Бе безнадеждно пристрастена към този човек и не искаше да се откаже.

Нали отдаването на изкушението трябваше да носи някакво облекчение на съзнанието? Тя изпитваше само още по-остър глад и нужда от още. Знаеше, че е зла, че навярно е егоистка и не е честна нито спрямо него, нито спрямо себе си. И не спираше. А най-лошото бе, че и той не й помагаше с нищо да си изясни живота. Сигурна бе че я обича… по свой начин и не е склонен да се раздели с нея. Веднъж един от любовниците му се изнерви сериозно от постоянното й присъствие в дома му и му постави ултиматум. Или тя, или той, такова нещо не се издържало. Още помнеше как лицето му почервеня, сякаш му бяха ударили шамар. Заповяда на мъжа да напусне апартамента веднага и повече никога да не се връща. Последният остана не по-малко стреснат от Далия. Всички познаваха Аделин като човек с невероятно благ и толерантен характер. Винаги говореше с умерен тон, не повишаваше глас и бе мил с всички около себе си. Не бе срещала друг, който да приема хората без предразсъдъци така както го правеше той. И именно заради тази негова доброта мнозина си въобразяваха, че могат да се възползват от него или да му налагат мнението си. И после оставаха жестоко разочаровани, щом се сблъскаха с всичка сила в неговата желязна воля.

Щом изгони тогавашния си приятел само й се усмихна, отиде до кухнята да направи чай и прекараха вечерта в четене на поезия и слушане на мек джаз по радиото.

Чудеше се дали ще срещне някога човек, подобен на него. И знаеше, че дори и това да се случи той би й се струвал като евтина имитация.

Не, да живее далеч от него бе немислимо.

Но вече се чудеше до кога ще може да продължава така. Все някога трябваше да бъде самостоятелна, а мисълта за този ден я плашеше.

Женската й интуиция подсказваше, че предстои… и то съвсем скоро.

Аделин също бе потънал в невесели мисли. Мъчеше се да се съсредоточи върху пиесата, на която отиваха, ала сцената от тази вечер не му даваше мира.

Загледа се в отражението им по витрините, край които минаваха. Промяната от образа му преди шестнайсет години бе поразяваща. Онова самотно и тъжно момче бе останало само призрак от миналото, оживяващ единствено върху черно белите снимки. Бе престанал да прегърбва раменете си и да носи само черни дрехи. Мъжът, чийто образ пробягваше по осветените стъкла бе солиден, с величествена осанка. Внушаваше респект, ала не и страх, винаги бе готов да ободри и подкрепи тези, които смяташе, че го заслужават. Не бе изгубил слънчевата усмивка от онзи мрачен есенен ден. Бе разширил хоризонтите си и станал по-отворен към хората. Кой да му каже, че това да се създават приятелски връзки не е чак толкова сложно и непреодолимо? Разкри и неподозирани страни от таланта си, постигна успехи, които в ранната си младост би сметнал за немислими. И ето го тук сега… със своята муза под ръка.

Защото нищо от онова, което му се случи не би било възможно без срещата с най-жизненото малко момиченце.

А тя дори не подозираше в действителност колко много означава за него.

Бе приел предложението й да живеят заедно преди четири години абсолютно инстинктивно, без да се замисли за последствията. Доводите й му се сториха логични, макар да усещаше, че това няма да доведе до нищо добро за нея. Тя се явяваше като негова „фасада”, когато злобните клюки зад гърба му нараснеха. Отдавна бе спрял да се срамува от сексуалната си ориентация, но наистина не държеше целия свят да научава за това с кого спи, нито да го поставят в стереотипите, съпътстващи хора като него. Колкото и обяснения да даваше, едни щяха да го разберат, а други – да го заклеймят. А ролята на жертва или мъченик му бе еднакво противна редом с тази на човек, използващ личните си предпочитания, за да привлича внимание. Поради тази причина всичките му любовни връзки бяха изключително дискретни. А това, че красавица като Далия живее с него бе повод за доста шушукания и злоба из „артистичните” среди. Но поне бяха далеч от истината, а и това я спасяваше от властния й баща. Майка й почина, когато момичето бе едва на деветнайсет и от тогава тя се превърна в оста на съществуването му. Не я пускаше да излиза никъде, заключваше я в стаята й, твърдеше, че ако я остави сама и за пет минути ще го изостави, също като покойната му съпруга. Преминаваше границите на бащината загриженост и се превръщаше в маниак. Психическият тормоз й дойде твърде много, бе стигнала до там да се стряска при самата му поява. Да се премести при любимия си приятел от детинство и да му служи за защита й се стори най-логичното разрешение на тази криза. Последва импровизирано бягство от дома й, няколко тежки сблъсъка с полуделия от мъка мъж, които за щастие се разминаха само с няколко синини от страна на Аделин и една разбита врата. Реши, че нещата не могат да продължават така и се свърза с психиатър, познат на семейството му, който дълги години бе лекувал майка му Тереза. Не бе могъл да стори много за последната, ала тя бе твърде деликатен случай и той се съмняваше, че изобщо някога е имало възможност за спасението й. Но на бащата на Далия мъката му бе дошла в повече, съчетана с обсебващата му натура и осъзнаването, че малкото му момиченце скоро ще го напусне и ще започне свой живот. Понастоящем бе почти излекуван и тя дори се бе срещнала няколко пъти с него, макар на Аделин да му отнеха месеци да я убеди да му даде още един шанс.

От тогава бяха неразделни. Дразнеха се взаимно с любовните си авантюри и ако някой ги попиташе защо го правят надали щяха да дадат логичен отговор. Чудеше се как успяват да живеят в хармония при цялото това трупащо се напрежение помежду им.

Имаше нужда да е край него, да се радва на успехите й, сякаш бяха негови собствени. Понякога се чудеше дали това, че се бе насочила към изкуството не бе само, за да го привлече. Ала виждаше, че Далия обича театъра и се чувства щастлива от избора си в живота. Наскоро бе започнала да пише пиеси, в главата й се въртяха неясни и далечни планове за режисура. Когато му сподели за последното той се позасмя и каза, че няма по-подходящ избор за такава чаровна диктаторка. А това стана причина за ново избухване. В много отношения все още не бе пораснала, понякога се държеше откровено детински и се налагаше да я връща на земята. С течение на годините обикна и недостатъците. За сега на всеки свой партньор казваше, че ако иска да е с него трябва да се примири с нейното присъствие. Може би това бе причината все по-често да остава сам.

Не само фактът, че се бе родил с различни предпочитания го спираше от това да премине на следващото ниво с нея. Опасяваше се, че една любовна връзка, с всичките й страсти, неволи, проблеми, мании, само ще разруши приятелството и онзи прекрасен спомен. С малко от бившите си бе оставал в добри отношения. Не вярваше в приятелството след неуспешната афера. Вероятно някой би го нарекъл страхливец, че бяга и по този начин измъчва и двамата. И може би до някъде бе така. Бе застинал в колебание. Ако я прогонеше и принудеше да се откаже от илюзиите си щеше да страда. Ако продължаваха както до сега един ден това можеше да ги доведе до още по-сериозен конфликт. И в двата случая щяха да изгубят.

А точно тази вечер и двамата бяха разкъсани от едни и същи терзания. Чувстваха, че им предстои промяна, но нямаха идея каква точно. Идеята да се разделят с досегашния си живот ги плашеше и това още повече усложняваше и без това заплетената им връзка.

– Иронично е, знаеш ли? – прошепна Далия.

– Кое, цвете мое? – той пусна най-нежния кадифен тон.

– Влюбих се в теб отчасти, защото мислех, че виждаш в мен нещо повече от дете. А ти до сега виждаш само момичето от парка.

– Вероятно си права. Може би и поради тази причина все още си оставаш като малките деца. А ти не виждаш ли все още гълъба, който така страстно желаеше да уловиш и затвориш в клетка?

Тя го изгледа с такава болка, че мислено се срита, задето се изказа така.

– Съжалявам, не исках…

– Напротив, точно това искаше да кажеш. Мислиш, че съм те обсебила. Запознавам те с момчета и мъже, за които знам, че ще те разочароват, вятърничави образи. Преструвам се на безкрайно разбираща и съпричастна. Дори не възразявам, когато някоя вечер се прибера от репетиции, или някоя нощ от студентски купон и ви чуя в твоята спалня. Правя се, че не ми се иска аз да съм на мястото на поредния поет или музикант в прегръдките ти. Знам, че бързо ще си отидат и аз отново ще съм главната героиня в твоя свят. Ще бърша сълзите ти, ще те утешавам и ще съм на първо място. Защото те идват и си заминават. А аз винаги оставам. Но защо? След като се чувстваш като заключен гълъб… – Гласът й трепереше, и това не бе само от студа.

– Далия, малката ми…

– Стига си ме наричал така. Нещата вече се променят, не го ли чувстваш. И аз не съм вече на седем. Поне веднъж погледни истината в очите.

– Понякога наистина си алчна и жестока като малко дете.

– Ето, дойдохме си на думата…

– Да, забелязал съм го. И ми е мъчно. Не толкова заради мен, на моменти това сладко робство ужасно ми харесва. Мъчно ми е защото си невероятна млада жена и защото пилееш потенциала си в усилия да ме привлечеш, мен, един застаряващ глупак.

– Не говори неща, за които много добре знаеш, че не са истина!

– Говоря това, което чувствам, скъпа. Можеш да постигнеш толкова много, а на моменти сякаш тъпчеш на едно място. Можеш да срещнеш някого, с когото да изживееш истинска, прекрасна връзка. А както си заслепена от така нареченото ми величие в момента, дори този човек да се появи надали ще го забележиш. Опасявам се, че в момента пропускаш много съществена част от младостта си именно заради увлечението си по мен. И най-тъжното е че нямам сили да те накарам да се осъзнаеш. Защото имам нужда от теб. Според теб кой е по-големия егоист от двама ни?

Тя сведе очи към прехвърчащите снежинки и се загърна по-плътно с бялото си палто. През последните години не бе имала други цели, освен да го спечели. Така че това за което й говореше й се струваше напълно непонятно в момента. А дълбоко в себе си умираше от ужас да признае дори най-малката вероятност да признае, че може и да е прав.

Мислите й се зареяха, заедно с късчетата кристал, падащи от небето към втората им среща, години след онзи ден в парка.

Нимфоманката: Кулминация


Touch my milklike skin
Feel the ocean
Lick my deepest
Hear the starry choir

Rip off this lace
That keeps me imprisoned
But beware the enchantment
For my eroticism is your oblivion

Old love lies deep you said
Deeper shall be the wound between your legs

Nightwish – Nymphomaniac Fantasia

Дамян

Невероятно е как понякога ловецът и неговата плячка сменят местата си.

И колко трудно можеш да различиш кошутата от пумата. Особено когато си млад, глупав и самоуверен. Когато наблюдаваш света и виждаш само първия му план – външните белези. Никога не би ти хрумнало да се гмурнеш по-дълбоко, нали?

Първият път когато я видя бе преди две години, в едно кафене, където хищниците водеха впечатлителните си жертви и хвърляха прах в очите им под формата на романтични символи. Понякога се срещаше и някоя самотна самка, чакаща да бъде уловена.

Така я видя и Дамян за първи път – стоеше край прозореца пред огромна чаша горещ шоколад и вперила поглед в нижещата се тълпа навън. Плътните й, леко открехнати устни веднага привлякоха вниманието му. Както и разсеяните й, замечтани очи от черно кадифе.

Първата мисъл, която му мина през ума, бе че ще е лесна.

Момичета като нея му бяха специалитет – романтични, наивни, витаещи в кули от захарен памук, реещи погледа си в очакване на белия кон и прилежащия към него принц. Не бе трудно да ги залъжеш.

Всъщност, вече не му бяха интересни. Но тъй като току-що се бе отървал от поредната бракотърсачка реши, че му се полага една лека победа.

Тънката й, бяла рокличка разкриваше симетрични форми, които нямаше как да не уважи. Ръцете й си играеха с някакъв скицник. Дамян се ухили се вътрешно при мисълта какво ли крие по страниците му: кончета, принцеси, замъци, слънчеви пейзажи, цветенца и други инфантилизми.

Доближи се и я помоли да й направи малко компания.

Тя прие с охота, подпря се на лактите си върху стъклената масичка и се зае да го разучава.

Каза му, че се казва Серафима и той използва случая да похвали ангелската й хубост. Дълбоко се съмняваше това да е истинското й име, но така или иначе нямаше да се жени за нея. Пък и добавяше особена тръпка във флирта, все едно се бяха запознали на бал с маски.

Тя му хвърли от загадъчните си полуусмивки и му обясни, че би могла да е и паднал ангел, тъй като по произход името й означава „огнена”. Той улови нежната й ръка, поднесе я към устните си и се зае да ги целува един подир друг. Серафима не се възпротиви, напротив, усети как по тялото й плъзва ток и хапе устните си, като че да се овладее. Учуди го бурната й реакция, момичета като нея обикновено се стряскаха от такава проява на интимност.

–          Честно казано, слабо ме вълнува произхода ти. Важното е че си слънчева… а огънят винаги е привличал жадното око.

Непознатата се наведе към него и му прошепна:

–          Кажи ми, приятелю, какво е огъня по своята същност? – Охо, и псевдофилософка. – Знам, че е двойнствен. Но какво надделява в крайна сметка: топлината… или изгарянето?

В погледа й се появи нездрав пламък, докато прокарваше пръсти през косата му и ги спускаше към раменете му. А Дамян усети нелепо, почти ученическо вълнение и жар в слабините. Прииска му се да избяга, тъй като нещо в тази персона го озадачаваше. Ала стисна зъби, удържа на предизвикателството и се наведе към нея на свой ред.

–          Зависи от тебе, ангелче.

–          Може и да съм демон.

–          Кой да ти каже… – отметна паднал кичур от косата й. – Именно това ти казвам, зависи за какво ще предпочетеш да използваш огъня. Можеш да лекуваш с него… или да го оставиш да те унищожи… заедно с другите.

–          А нима имаш избор? Аз мисля, че има импулси, закодирани в нас, които са по-силни от свободната воля. Като стихиите. Те просто се случват.

–          Човек винаги има избор, и винаги се насочва към пътеката, която го влече по-силно. Останалото са оправдания.

–          Да се обзаложим? – И тогава го задуши с най-дългата целувка през живота му.

Останалите събития се изнизаха на принципа на доминото. Възбудата го атакува толкова яростно, че трябваше да я има още тогава. Първият им път беше същия като в онази нощ – странична улица, тъмни ъгли. Някакъв клошар ги гледаше с иронична усмивка. Серафима ни най-малко не се смути, това сякаш още повече я разпали.

Хотелска стая. В края на нощта вече бе напълно изтощен и разпаднал се на съставните си части. А тя искаше още, сякаш колкото повече получаваше, толкова повече я дразнеше. Вместо да я задоволи.

Заспа от изтощение, а последната гледка, която помнеше преди да затвори очи бе нейния образ. Стоеше пред него върху двойното легло с мокра от пот коса, обезумяла от желание и с пръсти, заровени между бедрата.

Събуди се с тежка мускулна треска.

Нея я нямаше.

Както и портфейла с документите му.

От тогава все едно бе вкаран в една и съща ситуация. Тя се връщаше, за да му се реваншира, изсмукваше силите му и си отиваше.

До кога?

Серафима

Пътувахме с неговата кола през тъмната нощ. Аз само стоях на мястото на шофьора и с привидна леност му давах напътствия накъде да кара. Почти бях изгубила разсъдък от влагата между краката ми и повишената ми от възбуда температура. Но за сега се контролирах, не исках да попилея потенциала, който ни предлагаше нощта.

Умът ми работеше трескаво и ми бе трудно да се отпусна. Помежду ни цареше мълчание, а аз не изпитвах необходимост да го изпълня с думи. С него не ми се налагаше, не беше нужно да прибягвам до обичайния си репертоар, можех да държа колекцията от маски скрита.

Знам, че никога няма да му принадлежа изцяло, ала въпреки това ми е слабост… сигурно за това не спирам да се връщам към него. Докато толкова други са останали назад по магистралата на живота ми, като забравен багаж по пътя. Колекция от спомени, разпиляна зад рамото ми.

Не съм войнстваща феминистка, която събира разбити сърца или потрошени от секс пишки, не ме разбирайте погрешно. Но аз не мога да се спра. Не мога да съм друга. Вероятно рано или късно това ще ме погуби. На този етап от живота ми е по-силно от мен.

А той… ами, каквото и да си говорим, въпреки цялата му привидна разкрепостеност и нрав на ловджийска хрътка, е дълбоко традиционен. Няма да приеме да ме дели с други. По време на бурните ни срещи съм надничала достатъчно в тъмните му ъгълчета. Знам на какво е способен. За това и се появявам в живота му на интервали, да му дам време да укроти яростта си.

Егоистична ли съм?

Навярно.

Сигурно след време никой няма да се връзва на уверението ми, че не го правя нарочно. Но сега най-важното е тази нощ.

Аз следвам течението, той следва мен.

Вечният омагьосан кръг.

Охранителят ни вмъква в претъпкания клуб преди останалите, които чакаха на виеща се като змия опашка. Бяхме се чукали преди няколко месеца и ми дължеше услуга. Усетих жаждата в погледа му, ала се престорих на приятно разсеяна. Тази вечер му бях чужда.

Тълпата бе толкова сгъстена и заредена със страст, че нашата взаимна влага бе като прашинка или догарящо парченце жар. Краката ми трепереха, сърцето се блъскаше в гръдния ми кош като разярен звяр. Болката от неутоленото желание стана още по-осезаема при досега с другите, нагорещени тела. Усещането за анонимност бе като наркотик на екстаза, от който някой ми е бил свръхдоза.

Пръстите му потънаха в горните и долни устни, а ханшът ми се впи в твърдото му тяло. Гърчех се с нестройни движения и притисках извивките си към неговите, докато навлизаше в дебрите на пещерата ми. Какъвто и да бе, определено знаеше как да разпали и без това болезнената ми чувствителност. Зъби в меката плът на шията ми, моите нокти в неговия гръб.

– Харесва ли ти това, мръснице? – шепне ми отмъстително в ухото, докато вкарва езика си в него. – Сто процента би искала целият свят да те гледа, докато го правиш? Една огромна сцена само за теб и пулсиращата ти…

Вече не дочувах какво ми говореше.

Преглътнах малкото въздух, който ми бе останал. Не ми се губеше дъх в думи, за това просто притиснах ръката му между слабините си.

Имитирах дивашки, езически танц, докато той се свлече между краката ми, за да обере соковете от подутите ми устни. Отметнах глава назад, а пред очите ми заиграха променливи, преливащи се светлинки. Чувствителните зони на тялото ми горяха, а сетивата ми надхвърляха допустимите граници. Проклет дявол! Вече нямаше нищо друго освен пламъка, който ме поглъщаше.

Пумата в мен изрева по време на кулминацията и заби челюстите си в източника на удоволствие, само и само да го увеличи.

Дамян се изправи и сподели любовните ми сокове в сладка целувка. Виждах как едно момиче с лъскави коси от брокат наблюдава играта помежду ни. Възбудата й бе очевидна, ала тази нощ щеше да бъде разочарована. Размахах пръст срещу нея в знак на отрицание, докато кавалерът ми набираше нагоре роклята ми и се плъзгаше в подгизналата ми пещеричка. Тя ме изгледа с дива омраза, а аз й подарих похотлива усмивка. Малката се нацупи и ни обърна гръб.

Междувременно нажеженият до бяло оргазъм изтезаваше тялото ми, сякаш ми бе пуснат електрически ток. Болката и удоволствието се сляха в едно, а тласъците му разкъсаха теснотата между бедрата ми. Впи устни в моите, за да не ми позволи да извикам и да задържа удоволствието колкото се може по-дълго.

Не знам дали бяха минали двайсет минути, или няколко часа по време на тази сюрреалистична сцена. Знам само, че адското удоволствие се запечатва в ума ми, и всеки път щом самотата ме победи и докара сълзи на страдание в очите ми, ще си я спомням.

Понякога си мисля, че заради такива моменти живея.

Лъскави мъниста сред броеницата самотни нощи, в които лудостта ме притиска и ме кара да се скитам на посоки в търсене на задоволство.

Излязохме от задната врата на клуба, смеещи се и щастливи като двойка луди тийнейджъри, измъкнали се под носа на родителите си.

Качи ме на капака на колата си и продължи да ме чука като обезумял.

Металът успокоява разпалената ми кожа.

–          Някой ден ще ме довършиш. – крещи ми яростно Дамян. – Убиваш ме.

–          И двамата ще умрем. – смея се аз, докато разпалвам огъня помежду ни. – Аз сигурно ще си отида по-бързо от теб.

–          Тогава нека умра заедно с теб. – Трепва от смущение, ръцете му замръзват върху дупето ми. Знае, че подобна реплика повече подхожда на поболяло се от любов девойче. Изкарала съм го от контрол, за това бързам да го върна към позицията на ловец.

–          Хайде стига с драмата! – Кръвта му влиза под ноктите му. – Обладай ме все едно няма да има утре!

To be continued

Порно


Вече дори не си прави труда да се крие, когато съм около нея.

Слага лаптопа на масата, изважда лубрикантите си и се отпуска назад върху стола си. Сякаш дори ръцете й танцуват, докато сваля бавно и чувствено дрехите. Една по една, като падащи лебедови пера, докато не остане само бялото й, криволичещо тяло. Тънките, бледи ръце обвиват облегалките на стола. Очите й не се отлепят от екрана. Блестят по онзи особен начин, както в първите дни на връзката ни, сексуалния апогей на общуването ни. Вирва малкия си, стегнат задник във въздуха, спуска ръката си в долината на Венера и започва да си играе с възбудените, олигавени от любовни сокове устни. Гледам как перлената й плът се тресе от конвулсии и това ме изпълва с ярост. Облизва малиновите си устни, захапва ги леко и с настървение блъска пръстите си… колкото се може по-дълбоко вътре в себе си. Веднъж дори я видях как си бе вкарала ръката до китката. Нещо, което така и не бях успял да постигна по време на годините, в които „ходехме” и по-късно, когато се нанесе да живее у нас.

Сяда на стола, отпуска назад дългата си, черна коса. Тя обвива стройния й гръб като гарваново крило. Този път очите й са затворени. Маже се с нещо – гърдите, корема, цялото тяло. Надига глава и отново вперва очи в екрана. Диша учестено, докато се докарва до първия от поредицата оргазми.

Сигурно се питате що за капут съм аз, да наблюдавам как любимата ми прави такова невероятно шоу. А аз? Седя отстрани, стиснал жестоко стъклената чаша с водка и изгарям от яд. Ще питате защо не се присъединя, защо гледката ни най-малко не ме възбужда?

Защото в момента, в който я доближа, магията ще се развали.

Ще вдигне сините си очи към мен, леко изненадана и леко отегчена.

Погледът й, пълен с ледено безразличие, ще ми казва „Кой пък си ти, по дяволите? И за какво си ми? Разкарай се, смешнико.”

Няма значение дали ще я докосна, няма значение дали после ще я откъсна от заниманията й.

Може да застана зад нея и да й го вкарам, докато се е облегнала на стола.

И тя няма дори да усети.

Просто ще свие рамене и ще продължи да зяпа екрана на лаптопа, изгубена в своя порно свят.

И няма да разкара това ужасно изражение на пълно безразличие от лицето си, дори когато свършвам, подлуден от теснината между краката й и полюшващите се гърди в дланите ми.

На нея отдавна й е все едно.

А аз преминах границата, в която можех да приема това.

Дори да се правя, че нищо не забелязвам.

Не изпитвам грам удоволствие, твърдостта ми умира напълно щом се сблъска с леда в очите й.

Мога единствено да седя там, да наливам питие сред питие и да се правя, че тази чудна, сладостна гледка не ме убива отвътре.

–          Защо? – мъча се да не издавам болката в гласа си.

Тя ме поглежда учудено, но ръката й не се отделя измежду бедрата й.

–          Какво има, скъпи? – чурулика с гадното си гласче. Страхотно. Не стига, че не й пукаше дали съм в стаята или на километри далеч, ами сега ми се и подиграваше.

–          Не те разбирам вече. Преди поне го правеше тайно. А сега всеки ден – тия шибани твои представления. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Подсмихва се.

–          Мислех, че това ти доставя удоволствие. Твоята малка порно кучка. Нима смяташ, че не съм те чула как се хвалиш на малките си приятелчета? – Извива гръб и се отпускаа върху облегалката, докато се тресеше от поредния оргазъм. – Моето гадже гледа порно. Какво ти, тя самата е едно цяло порно! Истинска актриса. – Изважда облетите си със сокове пръсти и ги облизва. После обира потта си с малката хавлиена кърпа. – Изненадана съм, че още не си ме излъчвал на живо. Това ще ти хареса, нали?

–          Не. Нищо не е същото. Вече не си моя. Знаеш го много добре и въртиш ножа в раната ми. Защо? Какво толкова направих? – Въпросът ми звучи нелепо. Показвам слабост, ала болката ме прави безчувствен към всякаква гордост. Всеки ден с нея бе агония. Сладка агония, ала все пак агония.

–          Как да не съм твоя? – усмихва се тя с жесток блясък в очите. – Можеш да ме имаш по всяко едно време. Не съм ти изневерила и един път. Какво повече очакваш от едно добро и почтено момиче? – Доближава се до мен и понечва да ме погали. Дърпам се като ужилен. – Какво ще пожелае моя господар? Тройка с най-добрата ми приятелка? Оргия с всичките ти друзя, може би? Ще ти хареса да ме гледаш унизена и покорна, а?

Удрям я без дори да се замислям. Тя се свива в краката ми, а косите й покриват лицето. Не си правях труда да се извинявам. Просто си наливам още едно питие и сядам на стола си в ъгъла. Нещо се бе пречупило. Виждам последните му глътки въздух.

Тя вдига глава и ме поглежда през водопада от черни коси.

–          Понякога нещата просто се случват. Твърде много ревност, твърде много мания. Твърде малко разбиране. Не те наказвам. Аз просто … се оставям нещата да ми се случат. Реагирам на събитията по най-добрия начин, който умея. – Прехапва устните си. За миг заприличва на изгубено момиченце, а порно кучката се стопява нейде в далечината.

Понечвам да я прегърна, да стопя ледената стена помежду ни. Но когато пръстите ми бяха на сантиметри от раменете й, с тъжна въздишка се оттеглям. Насочвам се към до скоро общата ни спалня, като през цялото време се олюлявам. Бях изпил цяла бутилка водка.

Сънят идва бързо – тежък, мастилен – и ме изоставя с оловен вкус в устата.

***

Когато се свестих от началния ефект на махмурлука, осъзнах, че си бе отишла. Всичките й вещи бяха изчезнали. Книгите й, гримовете, обувките, скицниците. Дори малките карикатури, които ми бе рисувала някога.

Телефонът й бе изключен.

Сякаш никога не я е имало.

Единственото, което бе оставила след себе си, лежеше като дар за покойник върху голямата маса.

Нейната порно колекция.

Вместо бележка за сбогом.

Горчеше.

Photo source: http://www.flickr.com/photos/xtrapop/

Дразнител



Съседът, решил да експериментира върху чувствителния й слух с бормашината си отпново бе на линия. Нямаше спасение. Ако не бе той, то щеше да е лудата в отсрещния блок, която упорито тормози околния свят с оперните си арии в осем, неделя сутрин. Или клошарят, изнасящ серенади, потропвайки върху отдавна изхвърлени и непотребни тенджери. Споменахме ли бабата, която врещи като ощавена по хлапетата от квартала?

Махмурлясалото, недоспало съзнание на днешната ни лирическа героиня крещи от болка и настоява за почивка. Е, явно такава не му се полага, не и в този тънък, панелен свят. Псува, търка кървясалите си от липсата на сън очи и се насочва с бавни, несигурни крачки към кухнята, за да си приготви сутрешното кафе – тази сладка отрова. Докато си инжектира обичайната доза кофеин и се опитва да се настрои, стои до прозореца и скърца със зъби.

Напоследък все по-често й се случва.

Дразнителни разни, усещания, разливащи се по тялото и нервите й толкова силни, че едва ги търпи физически. Като онази високо говореща двойка в кафенето вчера. Сякаш искаха да привлекат вниманието на абсолютно всички към незначителния си диалог. И този смях! Проникващ, подлудяващ, микс между кикота на застаряваща кокона, стъргане върху ламарина и рев на мотор със стар двигател.

Понякога има чувството, че са се съюзили, за да я изкарат от равновесие. Да не би да вземат лудите по света да се свършат. Че тогава какво ще правят психотерапевтите и от къде ще си набавят тлъстите хонорари?

Когато стига дъното на чашата с кафе, умът й е една идея по-бодър, сетивата – една идея по-изострени, дразнението – една степен по-силно.

Но вече желанието за почивка е изтляло, мозъкът се активизира и започва да планира деня. Дали ще планира това, което няма да свърши или подсъзнанието ще задейства невидимите си конци и ще я поведе по пътя, няма значение. Важното е да действа.

В противен случай ще спи четиринайсет часа, ще се събуди с вкиснало усещане в устата си, пулсираща болка в слепоочията, остро гадене и стряскащата мисъл, че е изпуснала нещо важно.

Стигнала до този съществен житейско-философски-задълбочен извод, вече гледа с по-добро око на дразнителите. Ако бе една идея по-съвършено човешко същество, може би шеше да открие музиката в звуците на бормашината или да оцени липсващия музикален талант на старицата и просяка.

На този етап им е просто благодарна, задето не спират да действат като аларма за сетивата й и да провокират реакцията й към околния свят.

Е, поне до следващата сутрин, когато отново ще ги мрази и ще реди сладки приказки по адрес на родата им до девето коляно.

Някой ден дори и техните инквизиционни звуци няма да я разбудят.

А до тогава има твърде много да се свърши.

И твърде малко време.

Тик-так. Още една безценна и подозрително приличаща на останалите минута се удави в океана на времето.

Дестилация


Whisky in a glass


Стоеше пред вратата ми като малко, загубено кученце.

Носът му бе зачервен, а очите плувнали в сълзи.

При други обстоятелства щях да му изръмжа нервно, че съм заета и че прекъсва работния ми процес.

Колкото и да съм емоционално кошче за боклук, не понасям да ми пречат през най-активното време от денонощието.

Не съм от онези, на които можете да се обадите в три сутринта, защото с гаджето сте скъсали.

Ще ви сдъвча с парцалите и ще ви накарам да се чувствате двойно по-зле.

Ала хлапето изглеждаше толкова зле, че ме жегна острото подозрение, че ако не го изслушам сега и не му налея малко акъл в главата може на следващия ден наистина да го намерят с прерязани вени.

–         Извинявай, обаче не знаех…

–         … с кой друг да поговориш ли? – извъртях очи презрително, отегчена от повтаряния до болка сценарий. – Хайде, влизай.

–         Ама не искам да те безпокоя… – Как мразя някой да ми хленчи, не е истина.

–         О, нима? – изгледах го на кръв и той се сви. – Е, имам изненада за теб. Вече ме обезпокои, така че направи услуга на мен и на себе си, влизай и почвай с драматизацията.

Подсмръкна, кимна нещастно с глава и ме последва.

Така или иначе нямаше да се спи, въведох го в кухнята и приготвих две отровни кафета. След кратко колебание налях в две тумбести чаши от специалното си уиски.

Той понечи да протестира, а аз побързах да го срежа.

–         Имаш нужда, повярвай ми. Безалкохолните ти, вегетариански принципи не ме вълнуват грам. А това, приятелче – посочих му гордо към кехлибарената течност. – е дяволски очен хорошо лекарство, така че гълтай и после си изплюй отровата.

Беше твърде изтощен и слаб, за да протестира.

Не го оставих, докато не изпи и последната капка, въпреки че се давеше и кашляше мъчително.

Виждах как очите му помътняват.

Идеално.

Кръстосах крака, погледнах го очаквателно и се подготвих за морето от сълзи и сополи.

Историята се оказа точно както си я представях.

Преди няколко месеца най-накрая го бях убедила, че в секса без обвързване няма нищо лошо и че няма да гори в ада, ако поне веднъж го направи за удоволствие.

Без сантименти, без фалшиви обещания, без лигавщини и лъжи от сапунени опери.

Depeche Mode са го казали перфектно – no hidden catch, no strings attached, just free love.

Е, сега ми предстоеше да съжалявам за това, че го посветих във философията си.

Просто тази работа не бе за него.

–         Добре бе, пиле шарено – казах аз, докато му наливах още уиски. – Нали с мацката се бяхте разбрали? Нали ти каза, че всичко е само за секса и че не иска връзка? Сега, тя ли е виновна, че ти си сглупил и си се вкарал във филма, че си влюбен в нея?

–         Знам, права си, имахме сделка. – беше се загледал разсеяно в ледчетата, плуващи из чашата му.

–         Тогава?

–         Не можах да се въздържа.

–         Душата, ти кога си можел? Всяка връзка, която си имал свършва със сълзи и драми. Говори ми за поредица от злополучни събития. За какво ти трябваше да се хващаш, при положение, че знаеше, че рано или късно ще обезумееш по нея?

Той изтри очите си и ме погледна сериозно. Гласът му вече не трепереше.

–         Колко време една връзка може да остане изцяло… в областта на порното?

–         Всичко зависи от теб и нагласата ти. Някои хора си остават приятелчета за чукане в продължение на години и сантиментите никога не са намесени.

–         Глупости. Рано или късно се появява нещо… някаква интимност. Не може толкова дълго време да се виждаш с някой и да не започнеш да усещаш по себе си всяка извивка от него, дори когато го няма. Не сме машини.

–         Аз пък ти казвам, че може. Въпрос на дестилация. Всяко нещо си има място и докато го пазиш, спокойствието на духа ти е осигурено.

–         Наричаш това спокойствие? Що за живот е този, в който държиш чувствата си на верига като някакви зли кучета?

–         Хармоничен. Виж какво, имам си някои железни принципи и никога не ги нарушавам. Затова се чувствам удовлетворена и никога не изпадам в излишни драматични ситуации. – Вдигнах чашата си и почуках по нея с пръст. – За какво мислиш, че винаги приготвям питието си чисто? Уискито си е отделно, содата – също. Никога не смесвам водката с нещо друго, освен с лед. Защото мешавиците са кофти нещо, брат ми.

–         Де да бяха толкова прости нещата…

–         Но нещата са прости, драги. Хората сме тези, които ги усложняваме. А от мешавиците се повръща здраво. И махмурлукът е по-болезнен. Казах ти вече, въпрос на дестилация.

–         Все ще дойде един момент, в който кучката Съдба ще хвърли зара си и ще разбие на пух и прах изчисленията ти. В един момент няма да можеш да разделиш нещата. – Говореше ми унесено, сякаш бе под хипноза. Ухилих се при мисълта как ли би реагирала майка ни, ако ни видеше. Алкохолизирам горкото, невинното братче и го развращавам емоционално. – И тогава ще те питам как ще се оправяш.

–         С Майстора ли ме заплашваш? – подсмихнах се аз. – Мисля, че вече отдавна сме се разминали с него.

–         Ти така си мислиш. Живеем живота си като планираме всяка стъпка, формулираме всичко, мислим си, че познаваме всеки ход напред, анализираме. И тук, скъпа моя, забравяш, че някой там дърпа нишката и тя се къса… Не предизвиквай това, което стои по-горе от теб с тези смели и арогантни думи. Всеки си плаща дълговете.

–         За сега няма такива изгледи. Ти си този, който седи посред нощ в кухнята ми и рони сълзи по една жена, на която не й пука. Не си в позиция да философстваш.

–         Може да си права. Но не можеш да ме убедиш, че поне към един от тези, които чукаш, не те кара да изпитваш нещо повече от сексуално желание.

–         Драги, знам, че ме молиш да ти го кажа, за да се почувстваш по-добре. Но ще те разочаровам. – Докоснах ръката му. – Приеми го. Нещата са такива каквито са. Не ги разкрасявай с романтика… и ще ти стане по-добре. Когато нещо приключи, не го гони.

–         То не е и започвало.

–         Именно.

–         От това не ми става по-хубаво.

–         Имаш два варианта, брат ми. Или се научи да дестилираш чувствата си… или прегърни болката в пълната й сила и се научи да я обичаш.

Поговорихме още малко, след което уискито му дойде в повече и го пратих да спи. Милостиво му отстъпих леглото си, на следващия ден махмурлукът щеше да е предостатъчен.

А аз останах до прозореца, дълго загледана в размазаните светлини на града и заслушана в шума от потракващи ледчета в чашата си. Нещо, скрито дълбоко в мен понечи да се открехне. Но преди да е имало възможност да покаже главата си вратата бе тръшната немилостиво.

Край.

Тишина.

Некрофилско


Dead body
Image by ~ Pil ~ via Flickr

Свещта пуши и догаря.

Нищо не е останало от стария, горещ пламък – само разтопен восък, дим и пепел, от които очите смъдят и те заболява главата. Тъжно е когато нещо свърши, винаги. Обстоятелства, продължителност – няма значение, краят винаги те смазва и те кара да се чувстваш като догаряща свещ. Като оргазъм, предизвикан от човек, който повече не искаш да видиш. Тежко, адско свършване… и лицемерно чувство за вина и досада.

Get over you.

„Само през трупа ти, любима!”

„Или мой, или мъртъв!”

И всякакви подобни драматизми.

Никой не може да ме убеди, че краят на четиригодишна връзка е 
по-болезнен от края, настъпил след няколко дни. При липса на нужния емоционален заряд да приключиш дълга връзка е не по-болезнено от това да се отървеш

от остаряла и вече ненужна дреха. Няма значение колко се познавате. Няма значение дали изобщо се познавате. Всяка раздяла оставя белег в теб, като рана от свещ. Няма значение колко други ще се изредят, за да се изгаврят с теб или да се помъчат да те излекуват. Болката е една и съща.

А щом минеш през обичайните фази, идва ред на погребението.

Пускаш оръжията за масово унищожение. Клъцваш гръкляна на напразната и болна от шизофрения надежда. Смачкваш главичките на малките огнени змийчета 
(съответно отсичаш главите на побеснелите дракони) – никому ненужните ти вече чувства. Прекарваш всички спомени и снимки през огнехвъргачката. Прекършваш всяка кост на някога любимото ти същество. Прокарваш шева през опърпаното си сърце. С последни сили се добираш до този, с който се разделяш, целуваш изстиващите устни, кръвта се стича по ръцете ти. Долепяш ухо до гърдите, за да доловиш последните удари на сърцето, последните глътки въздух.

Може да оставиш червена роза в сключените длани, но защо да размиваш погребението с подобни клишета? Изкопай дълбока дупка и хвърли там ненужните тленни останки. Не оставяй знак, за да можеш по-късно да го намериш. Не го заривай с тънък пласт от есенна шума. Не си оставяй вратичка.

Защото иначе сам ще доведеш себе си до етапа с некрофилията.

Всеки път, когато делникът те остави с горчив вкус в устата, всеки път щом търпиш криза, ще те атакува страстното, неестествено желание да се заровиш в мъртвата плът на вече отминалия спомен. Ще го искаш отчаяно, дори да знаеш, че е само химера. Полудяваш. Хваща те дива треска, която обладава и изнасилва измъчения ти мозък. Отново пълзиш отчаяно към гроба на вчерашното ти Аз. Разравяш черната пръст и се добираш до остатъците. Ръгаш разлагащото се тяло с настървение, което не си изпитвал, дори когато е трептяло от пресни емоции в ръцете ти приживе. Свършването е толкова мощно, че не забелязваш хилядите пробойни по мъртвата кожа от отчаяните ти пръсти. Щом се освестиш от скверния акт, осъзнаваш, че само си мастурбирал бясно над парчета разложило се месо.

Няма връщане назад, mate.

По-добре запази онези сладки последни минути сърцебиене, последната целувка с вкус на кръв, отколкото да се ровиш в гробищата като маниак, разяждан от червея на миналото.

Запечатай снимката в пъстрия колаж на сърцето си 
и не се мъчи да постигнеш нещо по-добро. Ще се събудиш и ще установиш, че чукаш изстинал труп. Омерзително.

А на този шантав свят има предостатъчно емоции и тела за обладаване, за да се ровиш в канавката сред кости и изгнили сърдечни органи.

Помисли за това следващия път преди да се обърнеш към стара любов.