Крахът на една добра идея



I-ва част – Богата каша от готов, суров опит

II-ра част – За сдуханите сценаристи и екипния принцип

Реших да не пиша за провелия се на 7-ми юни семинар, на който уж трябваше да разглеждаме писането на скеч с използване на фолклора и приказките, част от Семинара по творческо писане за телевизия. Поне не същата вечер, в която се проведе. Трябваше ми известно време, за да може да гледам възможно най-хладно и обективно на ситуацията. Излишният гняв и възмущение разводняват впечатленията и звучат несериозно.

Тръгнах към Журналистическия факултет с добри очаквания. Зададената тема предполагаше, че този път няма да се ограничаваме с общи приказки и мрачни прогнози за това колко е гадно да си сценарист в България. Телевизионен или какъвто и да е. Бях се подготвила да чуя нещо конкретно, с наивния си ум дори очаквах да получим някакви материали по въпроса: като примерен сценарий за скеч, да говорим за формата и за процеса на работа.

Предходният вторник като лектор бе посочена прочутата сценаристка на Стъклен Дом и Под Прикритие – уважаемата Теодора Василева. Но явно ангажиментите на боговете сред БГ сценаристите са я притиснали и тя не успя да присъства. С оглед на факта, че разполагаха с и-мейлите на голяма част от „курсистите” организаторите можеха да си направят труда да им драснат някой ред, че на същата дата занятие няма да има.

Явно са били твърде заети с… организирането на… какво?

Този път пристигнах достатъчно рано, за да осигуря централни места за себе си и за моя колежка от университета. Направи ми впечатление, че присъстващите бяха намалели с около петдесет процента спрямо последното ми посещение. Това трябваше да ме наведе на определени мисли.

Естествено, семинарът започна двайсетина минути след официално обявения час – 19:00. И приключи точно в 21:00. И по-добре, иначе възнамерявах да се изнеса през прозореца.

Големият „плюс” в организацията бе раздаването на билетчета за вход – с обявена тема и личен автограф от Калин Терзийски. Още се чудя какво става с входната такса, която платихме, не ми изглежда да бе особено оползотворена.

След „soundcheck-a” Калин Терзийски ни представи лектора, който трябваше да ни въведе в изкуството на добрия скеч – неговият „брат-близнак”, с който пишели от 15-годишни – Емил Йотовски. Опитаха се да ни дадат обяснение защо, по дяволите, при такъв активен интерес в началото, когато залата буквално се пукаше по шевовете, сега изведнъж половината от желаещите да се учат окапаха.

Видите ли, това било защото в момента те отсявали житото от плявата. В края на курса щели да останат само най-добрите, интелигентните и мотивираните. Тези, които наистина имали желание да се развиват. И догодина, живот и здраве, да направят една работна сесия именно с това „жито”.

Още при тези реплики в сърцето ми се зародиха едни грозни съмнения, породени от скорошен личен опит. Ала наредих на сърцето си да млъкне, лекцията едвам бе започнала.

И естествено, възобновиха се общите приказки от предните два урока, на които бях присъствала. Емо Йотовски небрежно ни обясни, че след тия 40-50 минути нямало да можем да пишем скеч. Чудесно, никой не го очаква, но това не е оправдание за двучасовото му разтягане на локуми. Продуцентите били зли и алчни великани, погръщаши всичко, до което се докосват. Редакторите били дърти и се опитвали да си избият всичките комплекси по талантливите млади сценаристи. В момента, в който започнем работа в някоя телевизия ще ни скъсат нервите и ще ни отровят живота. Липсата на добри актьори проваля всяко добро начинание. Продуцентите са серийни убийци на качествени идеи.

Чудесно, това вече ни го разясниха в най-черните му подробности.

Да имате да ни кажете нещо ново?

Та, в началото, всеки автор на скечове пишел глупости, нека сме подготвени, че няма да напишем нещо гениално още при пръв опит. Не сме и очаквали. И двете с колежката си зададохме почти веднага един и същи въпрос след като г-н Йотовски ни пусна едно от „творенията” си, излъчено в Комиците. Използвайки за основа приказката за Пепеляшка той се бе опитал да осмее безумието на абитуриентските балове и принцесите със селски манталитет и чалга мечти. Ами, не му се бе получило. Както коментира колежката, за да бъде наистина смешно, в основата на идеята трябва да има обрат, а не всичко да се изпляска директно пред зрителя. Общият въпрос, който терзаеше и двете ни, бе „Ако това е най-доброто, което е писал, представяме си първоначалните му опити.”

Скечът за Пепеляшка бе последван от една абсолютно излишна и неводеща до нищо добро дискусия на тема „Следва ли телевизията да възпитава или да забавлява”. Две дами (манталитетът им бе малко като на наивни детски учителки, ала стреляха точно) атакуваха Йотовски с въпроси. „На какво ще научите подрастващото поколение с тези скечове?”, „Какъв е смисъла на всичко това?” Те търсели смисъла във всичко. Една от онези словесни престрелки, в които не се стига до никакъв извод, а общите приказки и патетиката валят на килограм. Кому бе нужно?

В крайна сметка лекторът си призна, че всъщност няма идея какво точно да ни каже за скечовете. Както и че се е надявал просто да ни пусне няколко видео материала за около петдесетина минути и да ги обсъждаме. Завоалирано заяви, че е искал да отбие номера.

Е, добре, уважаеми, но ако наистина нямаш какво да ми кажеш, защо губиш два часа от най-хубавите ми години, които мога да оползотворя много повече, вместо да те гледам как се напъваш да измислиш нещо?

Задаването на конкретни въпроси във втората част на курса също не помогна да научим нещо. Ентусиазираните дами го помолиха да им изясни работния си процес, дали се насочва към определена таргет група при писането си.

Отново увъртане.

„Ми аз в такъв случай трябва да млъкна и да започна да пиша в продължение на двайсетина минути.”

Много умно.

Дори започна жестоко да си противоречи.

В началото на лекцията ни изясни, че всяко телевизионно забавно предаване има определена таргет група. Ако един скеч можел да мине пред БТВ, нямало да мине пред БНТ. И естествено, най-важен е Светия Рейтинг.

И изведнъж се извъртя на 180 градуса, като каза, че за него аудиторията нямала никакво значение. Той въобще не си представял човека, на който разказвал визуалния виц. Телевизионните зрители не го вълнували, те нямали лице, следователно великия хуморист въобще не го било еня какво ще им се хареса.

Доста безумен подход, особено с оглед на факта, че при телевизията нищо друго няма значение, освен гореспоменатия Свети Рейтинг.

Когато възмутените „курсисти” посочиха явното противоречие в думите и изказванията на лектора, Калин Терзийски се включи с характерното си бавно, почти като от американския юг, провлачване. Видите ли, вие трябвало да пишете това, което лично на вас ви се харесвало. Останалите да си таковат таковата (че ще загубим детската аудитория).

Евентуално нататък сте щели да мислите и на коя таргет група да шитнете вашето духовно изпразване.

Добре, по дяволите, ако този принцип може да бъде приложен при художествената литература, то в телевизията е меко казано абсурден. На кого му пука за ония от другата страна на екрана, важното е да си излеем душата. Това ли е формулата на успеха?

И после се чудим защо българската телевизия е в такова плачевно, предпогребално състояние.

От този момент нататък просто отказах да слушам каквото и да е, до мозъка ми достигаше само това „бла-бла-бла, общи приказки, бла-бла-бла.”

Научих ли нещо от този курс?

Да.

Научих, че ми е писнало.

От хора, които нищо не разбират, действат на принципа на пробата и грешката, ала после имат нахалството да си въобразят, че може да ти преподават.

От лаици с претенции.

На финала какво получихме? „Сега, мили момчета и момичета, вярно, че основно си говорим за ланския сняг, ама ви обещаваме, че догодина, на работната сесия, ще бъде много интересно и полезно. Ама само за най-мотивираните, тия, които имат нервите да ни изслушат глупостите до край.”

Когато миналата есен започнах да уча кинодраматургия, един от курсовете, които записах бе дисциплината с гръмко название „Писане на сценарий на екипен принцип за ситком, ежедневен сериал и едночасов сериал”. Преподавателят ни – Георги Иванов – бе един от създателите на Забранена любов, по-късно преминал към другата перла на българския сериал – Стъклен дом. Наивна и лековерна, помислих, че ако не друго, ще науча много за занаята от въпросния сценарист. Е, да, но Съдбата си имаше други планове. Цял семестър Великият Г-н Иванов не прояви грам инициатива или желание да ни преподаде каквото и да е. „Аз не мога да ви науча как да пишете, има си книги, гледайте филми.” „Този диалог, който си написала, е много оригинален, но не си улучила формата, а в този формат няма да ти го приемат никога.”

Мислите че ни предостави списък с препоръчителна литература? Мислите, че ни показа мостри с необходимия формат? Мислите че ни показа как да оформим проекта си, за да кандидастваме с него пред съответната филмова компания?

Помислите пак.

Ако отговорът ви е „да”, по-наивни сте и от мен.

Даде ни една презентация на проекта за Стъклен дом (едва в последния момент), една таблица с деветте типични персонажа за ситком. И толкова.

Говорихме си празни приказки, а ако случайно се насочехме към него с конкретни въпроси и ясни искания, се започваше една демонстрация на тема „Как да увъртаме и да не казваме нищо съществено.” През по-голямата част от времето, наместо да се занимаваме с развитие на персонажа или структура на сериала, ние обсъждахме Стъклен дом и заплатата на Елена Петрова. Не отговаряше на и-мейлите ни, хилеше ни се нагло и упорито ни подканваше да се скараме помежду си.

Защото при всеки екип задължително се стигало до кавга.

А все пак бяхме осем жени и милият ни преподавател предчувстваше с перверзно удоволствие бъдещия catfight.

В края на курса с лицемерен ентусиазъм ни заяви, че следващия семестър щяло да е по-добре. Щели сме да правим конкретни неща, да пишем диалози и епизоди. Куп глупости. Вече бях изгубила вяра и нямах желание да губя и времето си с глупости. Отказах да запиша въпросната дисциплина през следващия семестър.

И с право.

Г-н Сценаристът така и не се появи на нито едно занятие.

Та, този семинар за творческо писане е абсолютно същата история – много обещания, много високопарни речи и нищо съществено.

Това е лична позиция и ако желаете, може да ме опровергаете (с конкретни факти и твърдения, не с безсмислен хейт). Ако мислите, че може да научите нещо от въпросните светила – вървете.

Единствено бих искала да посъветвам пишещите братя и сестри да не си губят времето и парите по подобни безсмислени инициативи. Цената на една лекция е пет лева, но дори тази нищожна сума може да бъде вложени по-разумно.

По-добре вкарайте тези средства в закупуване на книги от автори, които наистина знаят за какво говорят. Гаранция, че инвестицията ще ви се върне. Като за начало:

  • Syd Field – Screenplay: The foundations of screenwriting;
  • Robert McKee – Story;
  • Това е само увертюра, по-нататък, хм, „за да отсеем плявата от житото”, продължете да търсите автори и книги в областта, в която сте се насочили. Била тя разследваща, телевизионна журналистика, писане на скечове или забавни предавания, или пък писане на сериали.

    Голяма част от заглавията могат да се намерят и онлайн.

    Покрай предходните ми публикации за този семинар, получих и линк за един доста интересен сайт – http://scenarist-bg.com/, на който могат да бъдат разгледани примерни сценарии и да се обменят идеи.

    След като се е видяло, че няма кой да ни научи на нещо, ще се наложи сами да се образоваме.

    Тъжно, но факт.

    Нищо ново под слънцето.

    Дразнител



    Съседът, решил да експериментира върху чувствителния й слух с бормашината си отпново бе на линия. Нямаше спасение. Ако не бе той, то щеше да е лудата в отсрещния блок, която упорито тормози околния свят с оперните си арии в осем, неделя сутрин. Или клошарят, изнасящ серенади, потропвайки върху отдавна изхвърлени и непотребни тенджери. Споменахме ли бабата, която врещи като ощавена по хлапетата от квартала?

    Махмурлясалото, недоспало съзнание на днешната ни лирическа героиня крещи от болка и настоява за почивка. Е, явно такава не му се полага, не и в този тънък, панелен свят. Псува, търка кървясалите си от липсата на сън очи и се насочва с бавни, несигурни крачки към кухнята, за да си приготви сутрешното кафе – тази сладка отрова. Докато си инжектира обичайната доза кофеин и се опитва да се настрои, стои до прозореца и скърца със зъби.

    Напоследък все по-често й се случва.

    Дразнителни разни, усещания, разливащи се по тялото и нервите й толкова силни, че едва ги търпи физически. Като онази високо говореща двойка в кафенето вчера. Сякаш искаха да привлекат вниманието на абсолютно всички към незначителния си диалог. И този смях! Проникващ, подлудяващ, микс между кикота на застаряваща кокона, стъргане върху ламарина и рев на мотор със стар двигател.

    Понякога има чувството, че са се съюзили, за да я изкарат от равновесие. Да не би да вземат лудите по света да се свършат. Че тогава какво ще правят психотерапевтите и от къде ще си набавят тлъстите хонорари?

    Когато стига дъното на чашата с кафе, умът й е една идея по-бодър, сетивата – една идея по-изострени, дразнението – една степен по-силно.

    Но вече желанието за почивка е изтляло, мозъкът се активизира и започва да планира деня. Дали ще планира това, което няма да свърши или подсъзнанието ще задейства невидимите си конци и ще я поведе по пътя, няма значение. Важното е да действа.

    В противен случай ще спи четиринайсет часа, ще се събуди с вкиснало усещане в устата си, пулсираща болка в слепоочията, остро гадене и стряскащата мисъл, че е изпуснала нещо важно.

    Стигнала до този съществен житейско-философски-задълбочен извод, вече гледа с по-добро око на дразнителите. Ако бе една идея по-съвършено човешко същество, може би шеше да открие музиката в звуците на бормашината или да оцени липсващия музикален талант на старицата и просяка.

    На този етап им е просто благодарна, задето не спират да действат като аларма за сетивата й и да провокират реакцията й към околния свят.

    Е, поне до следващата сутрин, когато отново ще ги мрази и ще реди сладки приказки по адрес на родата им до девето коляно.

    Някой ден дори и техните инквизиционни звуци няма да я разбудят.

    А до тогава има твърде много да се свърши.

    И твърде малко време.

    Тик-так. Още една безценна и подозрително приличаща на останалите минута се удави в океана на времето.

    Summer time – Almost gone



    Студена нощ в средата на август, тихо полюшване на листа и клони, далечен лай на кучета и нестройно, някак отнесено подсвиркване на щурците сред високите треви. Обикновено човек не си представя лятото си така. Сезонът е едно от онези съществителни, които със самото  си споменаване извикват ярки образи в съзнанието. Свеж аромат на плодови коктейли и тежък вкус на лятно вино, жега, която превзема и последните глътки въздух, морски бриз и аромат на сол, носещи се над пясъчни дюни. Убийствен мирис на липи. Треска, текила, страст, парти, махмурлук, море, лепкавия лосион против слънце, старателно попит от бронзовия гръб, по който плъзгаш ръце. Нашепнати обещания в ухото от нечии устни, намазани с ягодов балсам и черни искри в очите, докато една ръка те води нагоре по стълбата на удоволствието. Още един етаж, моля, искам да стигна високото. Дълги бани, дълги въздишки, дълги оргазми и дълги мигове на безумие. След което отново есента ще дойде като развилняла се вещица, ще попари със слана всичко прекрасно и ще го потопи в мъгли и дъжд от жълти и червени листа. Обикновено хората свързват лятото с единственото време от годината, когато си позволяват истински да живеят и да се отдадат на всичко забранено. „Само да дойде лятото, само по-скоро да дочакам отпуската”. Вероятно това да изживяваш всеки сезон с всичките му върхове и падения и да откриваш тръпка дори и в брулещия вятър е твърде плашещо. И аз не бях изключение от това правило. Вероятно затова точно тези мисли ми идваха при споменаването на магическата дума „лято”.

    Но понякога то е различно.

    Брутална смесица между всички сезони, капризните пролетни дъждове, пронизващия есенен студ, спорадичните пристъпи на задушаваща жега. Всеки момент можем да очакваме да повали и малко сняг. Това някак обърка сетивата ми, винаги съм възприемала природните аномалии като някакво лично предателство. Всеки сезон свързвах с определени епитети, вкусове и преживявания, определено време и когато това не се случваше според очакванията ми… чувствах как губя почва под краката си.

    В такива нощи, хладни, нетипични за сезона, отново ме обзе онова безпокойство. Лято – разочароващо, с потъмняло небе, блещукащи звезди… и ах, тези проклети насекоми, които си въобразяваха, че творят музика. Усещам как с бавни, призплъзгащи се движения лудостта се мести нагоре по нервните ми окончания. Въздействието на студените летни нощи върху желанието ми просто да стана, да изляза и да поскитам въпреки песента на щурците, е пълно противоречие.

    Повървях няколко минути сред тревите, за да успокоя усиленото сърцебиене. Времето не е никак подходящо за разходка, но въпреки това упорито продължавам своя ход. Причината за това безпокойство започва да се оформя. Чувствам, че нямам време, че държа в ръцете си умиращо, вехнещо цвете, което е към своя край, а аз трябва да сторя нещо преди този край да е отнел последните остатъци от свежестта му. Защото краят наближава… краят на какво? На лятото, на живота ми, на света, какво толкова ще се случи в следващия момент, че изпитвам такова трескаво безпокойство?

    Отново условни представи за живота, Вселената и всичко останало. Започнах да се чудя дали изобщо горепосочените летни асоциации са мои или чисто и просто клишета от нечий друг филм.

    Седнах на тревата, без да обръщам внимание на студа или на факта, че дънките ми се цапаха, или че това не бе най-чистата част на града. И все пак нещо на това място ми харесваше. Имаше вкус на диво и непознато, усещане, сякаш запазено от времена, запечатани в подсъзнанието.

    07.09.2009 г., София