Дъга над кладата



Summer nights are colder now
They’ve taken down the fair
And all the lights have died somehow
Or were they ever there

No sighs or mysteries
She lay golden in the sun
No broken harmonies
But I’ve lost my way
She had rainbow eyes

Rainbow – Rainbow Eyes

Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

Хапех мълчаливо устни.

Знам, че той би искал да е така.

Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

Знаех всичко това…

… и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

Готов всеки момент да избухне.

Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

Не плачех.

Не можех и да заплача.

И в това бе най-голямата трагедия.

***

От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

Психолозите биха казали, че е от шока.

Приятелите му ме гледат с презрение.

Да вървят по дяволите.

Проклети хипари.

Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

–       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

–       Сърцето му… просто е спряло.

На двайсет и две години?

Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

Че не го разбирах.

А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

Че бях безразлична към вчерашния ден.

Че бе преминал през живота ми напразно.

***

Не помнех да е имало по-студено лято.

През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

Той никога не е искал сълзите ми.

Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

Не.

А те ме смятаха за коравосърдечна.

Че не ми пука.

Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

И защо ми е така празно?

Търся следа от емоция, но не намирам такава.

Защо?

Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

Дали наистина го бях пренебрегвала?

Беше ли нещастен с мен?

Общували ли сме някога искрено, извън секса?

С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

С прости думи и без поетични алюзии.

И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

Най-вече аз.

Затова и не желаех да говоря.

Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

Мразете ме колкото пожелаете.

***

Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

Не гледах към кладата.

А към небето.

„Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

Повече не ги видях.

Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

Усмихнах се.

Странно е, но не помня цвета на очите му.

Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

В далечината проблясваха само удавени пламъци.

Беше ли съществувал изобщо?

Плаж


Старецът седеше вече близо час върху влажния, почти черен пясък и наблюдаваше анемичните вълни, лигавещи брега с мръсната си пяна. Вятърът палуваше с нея, както и с мърлявите остатъци от водорасли, носещи се по водата, акостиращи на пясъка. Небето се бе задръстило от гранитния облаци. Единствено от време на време го прорязваше едва забележимо някоя далечна светкавица. Първите капки от предстоящия порой погалиха червендалестата буза, осеяна от браздите и ивиците на годините. Той дори не трепна.

Взираше се в нещо отвъд хоризонта и не отлепяше взора си от него, сляп и глух за прииждащата буря.

Същото определено не можеше да се каже за сновящата девойка зад него. Вече половин час го врънкаше да си тръгват, но той се отнасяше към натрапчивите й молби като към бръмченето на досадно насекомо.

Момичето, което нямаше повече от шестнайсет, издърпа качулката на дъждобрана си и потри вкочанените си пръсти.

–       Дядо, хайде де, какво толкова още кесим на тоя гнусен плаж? Затова ли бихме целия този път? За медитация точно в най-големия вятър? Хайде, моля те.

Той й направи знак да мълчи.

Тя не го послуша и продължи с безкрайния си монолог. Разтърка ръцете си върху дънките и заподскача демонстративно.

–       Поне да знам за какво мръзна? На един планински поход да бяхме отишли, а то какво? Висим и зяпаме тъпото море. Егати баналната картинка.

Дядото се подсмихна под мустак.

–       Малка си още, тепърва има да се учиш да си говориш с природата.

–       Може би. Обаче в момента основно говори инстинкта ми за оцеляване. И той направо крещи: студено ми е и съм гладна.

–       Потърпи, искам още малко да се насладя…

–       Да се насладиш? На какво? Страшна слънчева баня си си спретнал, нямам думи. – не спря да го атакува със саркастични коментари тийнейджърката. – Да ти дам малко лосион, знаеш ли колко зле се изгаря от облаци?

–       Ела насам, седни до мен. Може да чуеш някоя интересна история от вълните.

–       Дядо, ако хвана пневмония, да знаеш, че е по твоя вина! – тя нацупи демонстративно устни. – И пак ти казвам, морето не ми е страст. На мен ми дай планински върхове и гора. Цял необятен свят! А какво му гледаме на тъпото море? Равно, скучно, накъдето и да погледнеш – все вода.

–       Огледалото също е само едно стъкло. Но пък какъв необятен свят се крие от другата страна.

–       Стана тя каквато стана, аз пуша, тебе те хваща.

Той се засмя по бащински и с властен жест я привика към себе си. Колкото и да негодуваше, накрая все пак склони и се настани на малката, пясъчна дюна. Не скри дискомфорта си от мокрия „шезлонг”. Старецът обаче все така стоически приемаше мрънкането й.

Когато на Джейн й се изчерпаха репликите и въображението й се изтощи, най-сетне замлъкна и по примера на дядо си, впери поглед в мътната вода. Не успя да намери скрития смисъл в медитацията му. Затова го погледна прямо и попита, този път без следа от ирония:

–       Добре де, от всички плажове, покрай които минахме, защо точно тук? И защо точно есента? Наистина не разбирам.

–       Носи ми много спомени. Нещо като годишнина. – той сведе черните си очи към напуканите си ръце.

–       Аха, и какво, майка ти те е водила тук като дете и сега те тресе сантимента, а? – Посиняващите й, тънки устни се изкривиха отново в обичайната си, насмешлива усмивка.

–       Не улучи, многознайке. Не съм виждал морето докато не станах на трийсет и пет.

–       Ха, и за това ли сега си като отвързан? Идваш да го видиш всеки път като можеш? Ех, деденце…

–       Казвах й аз на майка ти, че трябва да ти се клъцне това змийско езиче. Не спираш да бърбориш. Хайде, остави ме да ти разкажа историята.

–       Хаха, извинявай, ама от тия поучителни притчи ме избива…

–       Не си изпреварвай късмета, госпожице.

–       И какво? Разказвай, слушам те внимателно.

–       За първи път дойдох на почивка и видях морето именно тук. Не забравяш този момент. Все едно светът ти се разцепва на две и осъзнаваш колко малко си живял. Отново си като малко дете. Тепърва откриваш чудесата около теб. И в такова опиянено състояние ме срещна една русалка.

–       Дядо! – Джейн наруши обещанието си и го прекъсна с възмутен вик. – Ти на колко си мислиш, че съм? На пет, че да си разказваме приказки? Или да ми четеш фентъзи романчета? Е, не ходя права под масата, можеш да ми спестиш ефвемизмите. Русалка, как пък не!

–       Ех, разваляш всякакви опити да вкарам поезия в тая банална житейска ситуация.

–       Нали знаеш, че имам две по литература? Поезията не я тача особено. `Що не ми го кажеш направо? Дошли сте с баба на море, били сте си омръзнали малко или много. Срещнал си някоя мадама, която ти е завъртяла главата. Лятна авантюрка, после идва края на отпуската и кой от къде е.

Старецът я зяпаше изненадано.

–       Подцених те, не подозирах, че си толкова наблюдателна.

–       Ма моля ти се, не е далеч от акъла. Такива неща се случват. Пък и коя съм аз, че да те съдя. Не ми говори като на дете!

–       Добре, принцесо. – Усмивката по лицето му внезапно придоби зловеща окраска. Тя изтръпна леко и се зави още по-плътно в дъждобрана си. – Щом искаш да знаеш жестоката истина, ще я научиш. С всичките й отвратителни подробности. Готова ли си?

–       Ами, да, нали ти казах. – Но колебанието видимо бе заразило самоуверения й тон.

–       Добре, дано знаеш в какво се забъркваш. – Бил завъртя едно камъче между пръстите си и думите се изляха от устата му. Сякаш цял живот бе чакал подходящия свидетел, пред когото да излее речта си.

–       Мериан беше сервитьорка в ресторанта, където се хранехме с баба ти. Личеше й отдалеч, че е мръсница. С тези лъскави като на палава катерица очи и начервени устни, нямаше как да мине за добро момиче. А какво тяло… феерия от плът и извивки… Както тя не можеше да прикрие истинската си природа, така и грозната й униформа само подчертаваше ония белоснежни гърди и безкрайни крака. А между краката нямаше и косъмче – нежно, меко, като влажна коприна.

Въпреки цялата си нахаканост и демонстрирано безразличие, Джейн усети, че се изчервява. Бе чувала далеч по-вулгарни приказки от връстниците си, обаче самият факт, че идваха от устата на дядо й правеше ситуацията … странна и смущаваща.

–       Кожата й беше опалена от слънцето и от това очите й грееха още по-ярко. Ходеше като същинска пантера, облизваща се сладко-сладко, докато дебнеше жертвите си. Не приличаше изобщо на тукашна. Повечето жени се чувстваха като плоски и недодялани селянки в сравнение с Мериан. Ако щеш ме намрази за тези думи, но лягах с отвращение и досада до баба ти, след като Мериан се потъркаше дори съвсем невинно в мен, докато ми отсервираше.

–       `Айде по същество? Тя изобщо пусна ли ти?

–       Знаех си аз, че няма да изтраеш. По кой знае каква причина, въртиопашката избра точно мен. В ония дни, Джейни… все едно не бях аз. Още малко оставаше да зарежа всичко, баба ти, баща ти, съвестта си, за да тръгна подире й.

Мериан не дружеше с останалите момичета от хотела, те я мразеха, тя ги презираше. Затова никой не знаеше къде ходи и какво прави. А тя често плуваше гола в залива, където обичах да се разхождам. Беше… наистина вълшебна гледка.

–       Виж ти – ухили се Джейн. – Дядо ми, плейбоя. Кой би помислил.

–       Ха, я не се присмивай на побелелите ми коси. Тя беше тази, която ме прелъсти. Най-банална филмова сцена. Русалката просто изскочи от водата, намигна ми и ме събори върху пясъка. Всякаква съпротива от моя страна липсваше. Както и думи. Почти не говорехме, не ни се губеше време за това.

–       Да, да, схващам картинката. – Внезапно идеята за дядо й между бедрата на някоя пищна „нимфа” предизвика остро гадене у крехкия й организъм.

–       В продължение на десет дни ме скъса от любов. Сега се чудя как не ми е докарала инфаркт… или счупен таз.

–       Пак ставаш обстоятелствен.

–       Баба ти нищо не заподозря, чиста душа беше тя и ме гледаше в очите като Бог. Нямаше по-адски ден в живота ми от момента, когато си тръгнахме. Все едно късаха парченца плът от мен. Като пораснеш… може би ще разбереш какво е това да си на кръстопът между съвестта, морала… и упадъчното желание.

Дори и любов не мога да го нарека, че да се оправдая по някакъв начин. Направо ще ти го кажа, моето момиче, мислех с долната глава и това за малко да ме затрие.

Джейн прехапа устни, за да не каже още нещо и му даде знак с глава да продължи.

–       Точно долната глава ме накара да я потърся отново. През една дъждовна есен, същата като тази. Не помня вече как излъгах баба ти. Ала тя не си и помисли да се усъмни в мен. Беше ми дала адреса си в града… ако някога случайно ми се прище да посетя отново морето.

–       И ти…

–       Вече се задушавах. Трябваше да я имам, пък макар и само веднъж.

–       Ха, дядо, хайде не на мене тия. Всеки така казва: само още една чашка, още една дозичка, още една цигарка. Не ми казвай, че наистина си го мислел.

–       Малка вещице, някой казвал ли ти е че е опасно да надничаш в чужди мисли? – В погледът му нямаше нищо от благия старец, който Джейн познаваше и от това ледения ужас, зараждащ се в дъното на стомаха й се засили.

–       И… намери ли я?

–       О, да. Исках да я изненадам. За първи път в живота си бях спонтанен… и това ми отвори очите. Вървях към дома й с цветя и подарък в ръка… каква глупава романтика… когато я видях зад ъгъла. Прибираше се, хванала под ръка двамина. Отново се облизваше като пантера, хилеше се като типичната кръчмарска повлекана. Пияна и заляна. Откачих, малката, меко казано откачих.

Никога не съм изпитвал такова грозно разочарование. И тъпа ярост.

–       След това… всичко си дойде по местата, а? – прошепна с надежда Джейн.

–       Ха… мислиш, че си голяма, ама явно още не си излязла от страната на приказките. В живота нищо не е същото след подобна случка.

–       Е, хайде сега, не преувеличавай. Мацето е било готино, поувлякъл си се, какво толкова…

–       Нищо не разбираш. Дано и никога не разбереш що за лудост е това. Щом успях поне малко да се овладея, събрах сили и позвъних на вратата й. Тя ме погледна с очаквателна усмивка, сякаш бе знаела, че ще дойда. Предложих й да се разходим до брега, за една последна есенна почивка. Казаха й, че ще я заведа в хубав хотел, не в оная дупка, където се запознахме. Не й трябваше много, за да приеме, падаше си по всякакви удоволствия.

–       И…

–       И тя седеше до мен тук на този плаж, точно както ти сега. Носеше вълнена червена рокля и въпреки това постоянно ме питаше кога ще се настаним някъде. Умираше от студ… точно както ти сега. Аз не й отвръщах, само я гледах с възхищение… за последно. Изглеждаше почти невинна под лунната светлина, прорязваща облаците. На мен обаче ми бе ясно какво се криеше под тази бледа руменина. Какво правиш, когато имаш гангренясал крайник, Джейни?

–       Дядо…

–       Не, искам да ми отговориш. Хайде, покажи, че си голяма.

–       Ами… режеш го… – Съзнанието й отказваше да осъзнае това, което се опитваше да й каже.

–       Точно така, скъпа. Няма нищо по-сладко от целувката на жена, която знаеш, че ще удушиш след малко. Тази тръпка се оказа дори по-силна от секса. Тя лежеше напълно доверчива в ръцете ми, напълно уверена в силата си. Това я направи доста небрежна към здравето й. Как да подозира какво се крие в жалкия, сив плъх, който бе прелъстила през лятото? Никога не подценявай никой, който срещнеш, дете. – Пламъкът в очите му бе станал фанатичен. – Това може да ти е последната грешка. Това коства живота на русалката Мериан.

–       Ти…

–       Да. – Дори не понечи да се оправдае, да извини постъпката си, да се впусне в обяснения как е бил заслепен от страст и не е знаел какво върши. Старецът се наведе към примрялото от шок момиче и й прошепна в ухото. – Беше хваната неподготвена за пръв и последен път. Още помня изненадата в онези очи на кошута, тъпия ужас и бавното, постепенно осъзнаване, че си отива. Че не може дори да извика. Пръстите ми бяха като клещи около врата й. А звярът в мен ревеше… пуснат на свобода.

Джейн не реагираше – напълно смразена и неспособна да помръдне, да издаде дори звук. Бе забравила за бръснещия вятър, за мръсния плаж и влагата, за глада и жаждата си.

–       А морето погреба нашата малка тайна… – Той се изправи и остави внучката си да седи там в тихия си ступор. – Изкашля се леко и тя вдигна глава, подобно на зомби. – И ти ще пазиш нашата малка тайна, нали, Джейни? – Кой бе този жесток старец, облякъл кожата на любимия й, благ дядо?

Тя кимна без глас, а Бил я потупа по главата.

–       Добро момиче. Хайде, продължаваме.

Ако някой й беше разказал историята, щеше да я оприличи на долнокачествен еротичен трилър, който би гледала само мъртвопияна. Ала да осъзнава, че един от най-близките й хора е сторил нещо подобно и не изпитва и частица разкаяние… същият, който я бе водил на разходки и пътешествия, на който споделяше всичките си мисли и тайни… бе една идея по-голям залък отколкото бе в състояние да преглътне.

„Любопитството уби котката.”, прошепна едно злобно гласче в главата й.

А морето бе оригнало черната си паст под инвазията на бурята.

Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.