Пеперуди, огън и други клишета


Photo source: http://snickon.deviantart.com

Обзалагам се, че всеки от вас е чувал поне две истории, подобни на тази, че е гледал най-малко четири филма, посветени на проблема. Ако знаете как ги мразя тези бозаджийски изпълнения. Почти ме е яд на собствената ми безумно глупава майка, задето е позволила живота ми от самото начало да се превърне в най-ужасното клише на всички времена. Със сигурност никой уважаващ себе си писател не би написал велик роман, базиран на такава тъпа история. Както и да е… Преди съвсем да съм ви объркал с празните си и безсмислени на пръв поглед разсъждения нека ви представя накратко схемата по която се развиват събитията.

Така… Имаме красиво, младо момиче, нетърпеливо да проникне в живота, нетърпеливо да открие своята голяма любов, на която да остане вярна. Естествено, главицата й е пълна с всички ония романтични розови фразички от романите на Арлекин, илюзии сладки като шоколад по празника на св. Валентин. Често чувате фразата, че някой “вместо мозък има бръмбари в главата.” За такива момичета бих определил по-скоро научния термин “пеперуди”. Те самите са нещо като нощни пеперуди. О, нямам предвид, че всички задължително стават от ония чаровни създания, лутащи се по магистралите по всяко време на денонощието, някои от тях през целия си живот остават само с един мъж. Но задължително биват привлечени от смъртоносно съблазнителния пламък. Сега ще стигнем и до въпросния огън: имаме си и едно момче, по-всяка вероятност със забележителен външен вид, иначе от къде накъде ще го забележи нашата пеперудка? Често той е човек, идващ от проблемно семейство, където често се раздават юмруци, кръвта се лее, а броят на счупените кости нараства с всеки ден. Или пък е просто бунтар с лесно кипващ гняв, който има проблеми със света, и налита на всичко живо, било то жена, мъж, бездомно куче или кошче за боклук. Все едно… Има много вариации по тази тема. При всяка една от тях пеперудата е привлечена от пламъка, а той я опустошава от всякъде. “Милото” лошо момче много-много не го грее от нейната вечна любов, и решава, че гаджето е идеално да го ползва за боксова круша. Тя, от друга страна, въпреки многобройните синини и наранявания, непрекъснато прощава, убедена в доброто у човека, а също и под напора на непресекващите романтични излияния от негова страна. Нима това наистина ще обуздае лошата природа на нашия герой? В никакъв случай, колкото по-отстъпчива е тя, толкова по-агресивен става той. А на девойката не й остава друго освен да крие срама, сълзите, раните и белезите. Вече не е сигурна дали го прави защото още го обича или защото просто не й стиска да си отвори устата и да каже на някой.

Минава време – те вече са минали тийнейджърската възраст, предполага се че лошото момче би трябвало да се е справило с пуберските си комплекси, ала уви. Тя възлага всичките си надежди на една женитба, само че и бракът не помага. Единственото, което постига пеперудата с волското търпение е да затъне още по-надълбоко в своето адско блато. Появяват се деца, което още повече завързва възела около нея. И без друго слабичката й воля не стига за да спести мъките на всички. Съответните рожби понасят своя дял от боя. В най-фрапиращите случаи – още един принос към високо-растящата детска смъртност. И пак същото. Тя мълчи, той бие. Обикновено мъже като него пропадат наистина здраво и в определени моменти са готови на отчаяни постъпки. И той най-накрая стига до дъното: пеперудата е мъртва! Ура за пламъка!

О, нима забравих да ви се представя? Колко невъзпитано от моя страна! Е, маниерите никога не са ми били силната част, но ще се постаря. Казвам се Силван “Силвърблейд” Маринов, ето онова същество там в ъгъла на гарата, седнало върху сака си с оскъдно съдържание. Преди да сме продължили разговора си, абсолютно ви забранявам да употребявате малкото ми име! Поредната приумица на сантименталната ми майка – пеперудата. Не я познавам добре – всъщност съм я виждал само на една снимка и напълно съвпада с предварително изградения образ, базиран на историята, която ми бяха разказвали за нея – с дълги руси кичури и бляскави сини очи, с най-сладникавата усмивка, която някога бях виждал. Сериозно ви казвам, мразя тази тъпа снимка, никога не съм бил особено сантиментален. Мразя и името си: що за име е Силван? Май че имам всички основания и да мразя майка си, но кой знае защо, образът й е твърде избледнял за да изпитвам каквито и да е чувства, освен раздразнение и слабо безразличие. Нито болка, нито каквото и да е.

Не искам да знам нищо за баща си, не защото чак толкова ме е яд или срам от него, но просто няма смисъл да се ровя в миналото. Противно на това, което сигурно си мислите, никак не ми допада цял живот да оплаквам нещастното си детство, що за глупост? Пък и където и да е нещастния бивш пламък, на който му предстои все повече да избледнява, затънал е достатъчно в собствените си каши от младостта. Така и не пожелахме да се запознаем, и двамата знаехме, че ще се намразим от пръв поглед, а това беше последното, което трябва на две ядосани същества като нас. Имах предостатъчно хора за мразене, един в повече или по-малко: какво значение?

Стигаме до момента с приемните семейства и домовете за сираци. Предполагам, че мога да се впусна в една подробна и дълга история ала Белият олеандър, за всички места на които съм бил и за всички мъки на краткия ми, бурен живот. Но мисля, че едва ли ви се губи времето да слушате поредната тъжна история. Съжалявам, уважаема публико, нямам желание да накарам по бузите ви да избият крокодилските сълзи на състрадание към едно пропаднало дете. Сигурно от мен се очаква да се оплаквам как у единия дом са ме били, а пък в другия – изнасилвали, и въобще съм бил подлаган на такъв системен тормоз, който, естествено е допринесъл до сегашното ми жалко падение. Няма да отричам миналото си. Но също така няма да го изопачавам и да се правя на невинната жертва. И аз не съм ангелче, не малко нерви съм отровил, и в част от случаите нещастията, които ми се струпаха на главата, бяха в резултат от моите действия.

Така че, затварям противната, мухлясала страница на миналото и се концентрирам върху образа си в настоящето. Звучи нарцистично, нали? Е, това определено не е чувството, което ме обзема сутрин като се погледна в огледалото. Никак не съм влюбен в себе си. Представете си, събуждам се в поредния мизерен ден от живота си и пред мен лъсва един мършав тип с хлътнали бузи и фигура на анорексичка в последна фаза на заболяването. Безжизнени кичури тънка коса в някакъв неопределен нюанс между черно и кафяво, наподобяващи мъртва трева покриват високото ми чело и белега от нож върху още неизлекуваната ми от акнето кожа. Няма да споменавам отвратителното състояние на зъбите си. Единствената що-годе привлекателна част от лицето ми са очите в любимото ми изгарящо черно. Вярно е че често издават чувствата, които бих искал да скрия, имат едно чудесно предимство: поискам ли да хвърля на някого наистина мръсен поглед, успявам да го смразя до мозъка на костите. Обектът на неприятните ми чувства зяпа като попикан и не смее да мръдне, хванат в капан от тежкия ми взор. Приличам на някакъв проклет психопат с тия пламтящи факели, една от причините да ги обичам. Те са едно от малкото неща, които наистина обичам у себе си.

И стигам до един неприятен момент, в който трябва да разкрия какъв съм. Още не съм измислил коя дума ме определя най-точно, никоя от тези, които съм свикнал да чувам не ми харесва достатъчно. Добре де… Сега ще изплюя камъчето. Навярно от приказките ми по-горе някой би стигнал до извода, че съм женомразец, което е далеч от истината. Не мразя жените повече от които да е други човешки същества. Обаче не ме и привличат. Да, познахте, гей съм, макар че мразя тази дума. Мразя и всички стереотипи, които придружават думата. Когато някой разбере “срамната истина” за мен, не ми е противна толкова жалката му омраза, колкото впечатлението, което си създава за мен, и то само заради една моя особеност като сексуалността! А това е напълно непонятно за мен. Защо никой не може да приеме, че човек може да залита по определен пол, без това задължително да го белязва с някои характерни черти на “педалите”. Самата идея да се обличам в женски дрехи ме кара да избухна в истеричен смях, а китките ми далеч не са меки, надявам се някой път да не се наложи да ви го демонсрирам. Мразя грим за повече от пет минути по лицето си, не се интересувам от фризьорство, мода, танци и всички тия глупости, които се очаква да ме занимават по цял ден. Ще ви разочаровам, но не съм и невероятно разгонен. Ако трябва да съм честен, дори не си падам чак толкова много по секса, имало е моменти, в които съм се чудел дали не съм асексуален. Аз съм просто едно момче с дънки и маратонки, лесно кипващ гняв и склонност да забърква големи каши. Сигурно съм наследил повече от пламъка на баща си отколкото ми се иска.

Та, като цяло не ми пука какво мислят хората за мен, но когато ме гледат и виждат в мен стереотипа, представата за някой наместо човешкото същество, това ми е противно.

В този ред на мисли, никой не избира какъв ще се роди и предполагам, че бих си сменил мястото с всяко друго добре изглеждащо, нормално дете с щастливо семейство, каквото и да означава тази дума “щастливо”. Щях да ходя с красиви момичета, да си планирам старателно бъдещето, нямаше да се бия всеки път когато някой ме ядосаше, щях да се старая да вървя нагоре по стълбицата на живота вместо надолу. Ала уви… трябва да ги има и боклуци като мен, за да може такива съвършени хора да се чувстват още по-недостижими. Какво да се прави, такъв съм и няма данни скоро да се променя. А нямам намерение да се преструвам, че съм това, което не съм, защото когато човек се крие зад маска, се оказва най-излъганият от всички. След толкова много преструвки, напълно губиш представа за това кой си, а и когато сдържаш естествените си пориви, страдаш много повече отколкото ако им се отдадеш.

Ще си призная, че и аз имам своите маски= Когато се наложи, успявам да прикрия чувствата си, макар очите ми често да ме издават. Но мисля, че имам приблизителна представа за това кой съм. По-добре е отколкото да се оплетеш в паяжина от лъжи и накрая да бъдеш погълнат от паяка на самозаблудата.

***

Отпуснах се на стената на гарата, притиснал сака с оскъдните си дрехи и се заслушах в гласа, който обявяваше влаковете. Завъртях сребристото на вид острие на ножа пред очите си. То ми беше дало новото име и се усмихнах при спомена за това как го използвах за първи път срещу един бая по-едър от мен побойник, в някакво старо училище, където бях ходил. Май че бях на петнадесет. Опита се да ме сгащи в тоалетната, мислейки си че съм лесна жертва. Сигурно щеше да ме чака жесток побой, ако не бях по-бърз. А пък оня беше твърде муден въпреки внушителната си физика. Не му нанесох никакви сериозни наранявания, но така хубаво изпипосах личицето му, че сигурно мацките извръщат ужасено глави, като го видят. Е, инцидентът си имаше последици за мен. Детска педагогическа стая, досие и т.н.

Изведнъж си дадох сметка, че съм на път да стана като баща си, но това не ме притесни кой знае колко. Един ден всички сме обречени на това.

Да се върнем на сегашното ми положение. След поредния жесток бой с поредния ми приемен баща (все още бях на седемнайсет), ми кипна и го цапардосах го с първата бутилка по главата. А на такъв пияница не му трябва кой знае колко за да се строполи в несвяст. Събрах най-ценното, което имах, взех всичките му налични пари и отпраших. Имах доста приятели из цялата страна, все щеше да се намери у кого да остана. Сега бях на гарата и чаках нощния експрес, който да ме отведе към съдбата ми, където и да бе тя.  Щях да я търся напосоки, а и всяко място би било по-добро от сегашното ми киснене в блатото. Навярно бих се разочаровал, но такъв е животът. Беше по-добре да се движа, отколкото да стоя заседнал в същото положение.

Ето ме тук… Бягам. Най-сетне ми стана ясно, че образованието не е за такива като мен. За сега щях да си пробвам късмета във Варна или някой крайморски град. Не по друга причина, просто това бе първото място за което се сещам. В момента имам нужда да се махна, за да си изясня цялата тая каша, в която се е превърнал живота ми.

Сетих се за Ники, последното гадже. Малкия, нещастен, тъжен Ники. Обадих му се преди да тръгна, поне това му дължах, а той само дето не се разплака. Такова дете е… Мисли, че е влюбен, което ме съмнява. Просто бях единствения, който се отнасяше човешки с него, макар и да не съм бил нежен. Така е по-добре. Някой като мен само ще му донесе неприятности. А пък той е от онези деца с блестящо бъдеще. Не искам да го завлека на дъното.

Постепенно осъзнах в какво клише се бе превърнал живота ми и се разсмях. Може майка ми да не е била виновна, а просто да е спазвала определената роля, която й е продиктувана и да не е имала избор. Може пък всичките тия работи за предопределението са верни.

А може би в крайна сметка клишетата са истинския живот, а онези оригинални истории са просто плод на нечие сюрреалистично въображение. Кой да ти каже?

Нимфоманката: Желание


I’m not strong enough to stay away.
Can’t run from you
I just run back to you.
like a moth I’m drawn into your flame,
Say my name, but it’s not the same.
you look in my eyes I’m stripped of my pride.
and my soul surrenders
and you bring my heart to its knees.

Apocalyptica – Not strong enough

Вдъхновено от Пиер Луис

Не разбра, че е близо до него, докато не усети ефирните й пръсти върху рамото си. Но веднъж щом бе осъществила контакт, нямаше как да сбърка присъствието й. Дамян усети щракването на яростта зад очите си. Постепенно се разпространи навсякъде по тялото му и му се наложи да стисне до болка масата, за да не се извърне и да нокаутира момичето, застанало мълчаливо до него.

Винаги го правеше! Промъкваше се безшумно като котка, настаняваше се около шията му подобно на отровна змия и щом окончателно изсмучеше силите му излиташе през прозореца без да се сбогува. Извъртя кръвнишки поглед към застиналата в мълчание.

Чисти и спокойни очи на кошута. Ангелско лице в рамка от пясъчна коса. Изглеждаше толкова невинна и безпомощна, че събуждаше рицаря в душата и на най-закоравелия циник.

А той по-добре от всеки друг би трябвало да знае каква измама е това.

Би трябвало.

Стисна зъби и отпи гълток от питието си.

Този път нямаше да й се поддаде, проклета да е.

–          Може ли да поговорим? – прошепна глухо новодошлата, като хапеше нервно устните си.

Жената, седнала срещу Дамян, изкриви красивото си лице, все едно току-що бе изяла цяла жаба.

–          Мило, коя е тая? Какво иска?

–          Явно иска да говорим. – отряза я мило Дамян и я удостои с любовен поглед. – Обаче аз нямам какво да й кажа. – Ала не посегна да отстрани бледите, лунни пръсти. Тя не помръдна, непоклатима като статуя, непреклонна в желанието си.

Ако някой само можеше да погледне под маската й и да види адските пламъци. Дамян изгони този образ от съзнанието си, започваше да вълнува части от анатомията му, от които малката вещица лесно можеше да се възползва.

–          Чу ли? – придружителката му се усмихна ехидно и се наведе напред. – Той не те иска тук, така че се разкарай.

–          Това няма нищо общо с теб. – Русокосата я изгледа с разсеяно безразличие, ала черните й очи заковаха съперницата й на място. – Само между мен и него е. Ако искаш, ти си върви.

–          Как си позволяваш? – изсъска жената и се взря с укор в Дамян. – А ти как й позволяваш да се държи така с мен? Изгони я! Веднага!

Дамян вдигна поглед към нея, отпи от чашата си до последната капка и я трясна в масата.

– Никога не ми казвай какво да правя! Ясно ли ти е? Нито си ми шеф, нито си ми гадже. Ако не ти изнася нещо, разкарай се. Лесно ще ти намеря заместител.

Тя не бе очаквала подобен удар върху гордостта си. Сълзите й бликнаха инстинктивно, притисна ръка към устата си, за да сподави хълцането си. Не можа да измисли какво да му каже, затова просто сграбчи дамската си чантичка и изскочи от заведението като попарена.

Русата я изпроводи с някакво съчувствие, ала нейните емоции винаги бяха твърде неопределени, за да бъде напълно сигурен. Преди да е казала каквото и да е Дамян я сряза.

–          Същото се отнася и за теб. – Чак тогава отблъсна ръката й. Момичето не потръпна. – Проклети жени! Повече няма да ме контролираш, така че чупката.

–          Моля те. – гласчето й се проточи жално. Това мяукане на изгубено котенце. Знаеше, че е повикът на друга котка – скрита между бедрата й. С вкус на огън. Неутолена. Точеща нокти. – Имам да ти кажа нещо важно.

–          Знам го този твой номер. Казва ти за пореден път, няма да се вържа. Ти и аз сме история. Не ме карай да ставам груб. Никога не съм бил кавалер, но не обичам гледката на хленчеща жена.

–          Повярвай ми, няма да съжаляваш. – усмивката трепна по лицето й като танцуващо пламъче в кадифения мрак.

–          Като е толкова важно, защо не ми го кажеш тук? – Наливаше нова щедра доза от поръчната по-рано бутилка. – Целият съм в слух.

–          Знаеш, че не обичам да говоря, когато около мен има много хора. – Тонът й бе необичайно изострен. – Все си мисля, че някой ме подслушва.

–          Чудно. – Дамян направи фаталната грешка да се извърне към нея и да я погледне в очите. – Комбинацията от курва и параноичка е идеал за всеки мъж. Защо не…

Вече бе приклекнала с ръце върху раменете му. Нежна усмивка и очи, в които не можеше да чете. Пръстът й се плъзна между устните му, а той… й се поддаде, с глупост, която не бе очаквал от себе си. Доближи лицето си на сантиметри до неговото и дъхът й го парализира.

А мислеше, че вече е ваксиниран срещу феромоните, които излъчваше чудовището в женски образ.

Глупак.

Цялата му сила и воля се разтопиха като лед в тропическа гора.

Могъщият полъх на похотта бавно му изяждаше мозъка… а той всеки път се поддаваше.

Само едно докосване от малката мръсница… и вече бе до там.

–          Знам, че си ми ядосан. – прошепна в ухото му и го близна леко с езичето си. – Но също така знаеш, че никога не съм целяла да ти навредя. Не обичам да наранявам който и да е.

–          Сериозно? Обаче чудесно се справяш! – Прокара пръсти през правата й коса и впи пръсти в кожата й. Не знаеше от кое е по-отвратен – от това, че й се поддава или задето си призна, че е бил наранен.

Със задоволство усети как тя учести дъха си от този най-обикновен контакт. Връщаше му илюзията за власт. Напомняше му, че тя бе не по-малко уязвима. Прищя му се да я изнасили и унизи пред всички. Силно подозираше, че това би й харесало.

–          Просто ела с мен навън. – Безсрамните й пръсти се плъзнаха по панталона му, а зъбите й се впиха в месестата част на ухото му. – Нали знаеш, че си ми слабост?

Проклета да е. Този път така добре щеше да я подреди, та да не е в състояние да се изплъзне.

Последва я като вярно кученце, безпомощен от напрежение и едва ходещ от увеличаващата се подутина между краката му. Грациозната й походка и задните части, едва прикривани от прилепналата рокля не облекчаваха нещата.

Улицата бе пуста, единственият свидетел на самотната им разходка бе уличната лампа, хвърляща бели кръгове от светлина.

Когато се скриха зад огромния контейнер привидно крехкото девойче се извърна и го прикова за тухлената стена. Него! Цялата му физическа сила се бе оттеглила в следствие от смъртоносната инжекция на желанието.

Плъзна гъвкавото си тяло по неговото, докато ръцете й го освобождаваха от панталоните му.

–          Нали… щяхме… да говорим… – Устата му бе пресъхнала.

–          Нали знаеш, че никога не съм била по приказките? – В усмивката, която му хвърли, докато отместваше бельото му със зъби нямаше следа от невинност или уязвимост. Зъл сексуален хищник. – Думите са излишни, любов моя. Прекалено много говорим.

Изръмжа от раздразнение и с последни сили натисна главата й между краката си. Зарови пръсти в косата й, докато онова малко змийче – езикът й – се спускаше по неговата змия. Погълна го целия и впи ноктите си в него – методична и ненаситна. Огромната й, разтърсваща възбуда се усещаше само по треперенето на слабичките й рамене. Натискът му се увеличи, без да го вълнува грам дали й остава дъх. Умираше от желание да я накаже, да й го върне, да я кара да се дави в толкова бленуваната от нея телесна течност.

И въпреки това, само няколко минути по-късно (не бе и подозирал, че му трябва толкова малко), я отстрани, за да я предупреди, че е на път да изригне.

Тя му се усмихна иронично и впи устните си още по-силно.

Атакува гърлото й с няколко мощни залпа и се отпусна върху стената, изтощен от оргазма.

Когато се свести, малката нимфоманка се бе изправила и се бе облегнала собственически върху гръдния му кош. Бялата, перлена течност по устните й не го отврати. Дори когато се наведе, за да го целуне истински за първи път през тази вечер.

Щом изкара езика си и се отдалечи от него, му хвърли поглед с такава чаровна вина, че каквито и бариери да бе имал окончателно паднаха. Прегърна я и остави брадичката й да почива върху рамото му. А такава интимност не си бе позволявал от много време, и с никоя друга.

– Просто ме следвай. – Шепотът й го жегна. – Тази нощ ще е само наша.

To be continued