Лепкав махмурлук с вкус на дъжд


And the season of the fall begins
Out the nightlands when the thunderstorm sets in
The secrets clear in the cloudy night.

Lake of Tears – Forever Autumn

Не можеше да чуе почукването на дъждовните капки по павираната улица. Ушните й миди бяха изпълнени единствено с белия шум от случайни разговори, кикот и музика, опитваща се да пробие звуковата вълна. Без успех. Някакъв тих шепот за фон на обстановката в бара, колкото да не наподобява изцяло на кошер жужащи оси. Щеше да се пресегне към висящата си чанта, за да извади mp3-player-a, и да заглуши хаоса около себе си. Само че пръстите й сякаш не бяха нейни. Бе ги отпуснала върху издраскания плот и книжните страници. Единствено очите й извършваха някаква дейност – местеха се по черните букви върху вече пожълтяващите листи. До колко обаче зрителният й канал успяваше да предаде каквато и да е информация до главния мозък?

Това вече бе друг въпрос.

Мая седеше на високия стол в ъгъла, за да бъде далеч от натрапниците. Опитваше се упорито да чете Триумфалната арка, ала след около петнайсет минути установи, че черните петна в паметта й надвишават броя на прочетените и осмислени редове. Улови се, че чете един пасаж пет пъти подред. Все едно бе на китайски. Затвори сънените си, тежащи като олово клепачи и се насили да протегне ръка и да потърка челото си. Другата й ръка инстинктивно напипа тумбестата чаша, почиваща кротко върху бара. Уискито изгори езика й и я накара да се освести малко.

Специално питие против махмурлука.

„Много съм зле. Какъв го диря тук, да се правя на интелектуалка, когато ми се спи като на труп?”

Добър въпрос.

Предходната вечер се бе прибирала от работа със смазани от умора крайници и деформирани от скука нервни окончания. Възнамеряваше да изпие един грог, като наблегне на черния чай, да сложи нещо в устата си, колкото да не получи язва от хронична липса на апетит и да се погребе във временния ковчег на завивките си. Да, но съдбата си имаше други планове.

Само един телефонен разговор бе достатъчен. Два часа по-късно и след едно объркано пътуване по черните пътища се оказа в компанията на куп непознати и доволно количество водка, уиски, ром, каквото ти душа поиска. Ето това го мразеше най-много в напиването. В архивите й за изминалия купон виждаше поредица от сменящи се кадри с лош монтаж и без логическа последователност. Черните петна преобладаваха. В един момент се бе облегнала на стената, измъчвана от див алкохолен глад. Стоп кадър. И вече отново бе в колата, отпусната на задната седалка, в сивото утро, сред класическото задръстване. Мислите й се биеха в главата и първоначално въобще не зацепи какво се случва. В устата й лепнеше неприятно, напълно в съзвучие с чуковете, блъскащи я по слепоочията. Думите достигаха до слуха й, ала също както щеше да се случи с писмената реч близо дванайсет часа по-късно, не разбираше какво й говорят.

– Сори, няма да можем да те закараме, ще те оставим ей-там на оная стоянка за таксита. – ей това бе първата фраза, чието значение се избистри в спиртосания й мозък. Кимна безучастно, и да бе имала някакъв протест по въпроса, не можеше да го изплюе през образувалата се храчка в гърлото й.

Естествено, закъсня с един час за работа. Денят премина на автопилот, под тежката дрога на конските дози черно кафе и чукането на дъжда върху прозорците. Движенията и реакциите й бяха на забавен каданс, което пък от своя страна предотврати каквото и да е изнервяне. Хората и лицата им се размиваха в далечината, устите им се затваряха и отваряха като на риби и като цяло й беше по-скоро смешно. Дойде на себе си едва към края на работния ден, когато уличните лампи и сумрака удавиха сивотата на деня. А дъждът вече изглеждаше уютен и почти романтичен, наместо потискащ.

Е, калните локви, в които окъпа ботушите си никак не бяха романтични. Както и сковаващия костите й студ. Тракаше със зъби, докато обикаляше напред-назад по автобусната спирка.

Един плешив тип, чийто очила бяха по-големи от лицето му й се ухили.

– Не се нервирай.

– Че аз не съм нервна. – отвърна му Мая с мирово безразличие.

– Бе като те гледам така как обикаляш, изнервила си се. – Лицето му грееше арогантно и самодоволно. Тя само пусна една измъчена усмивка и сви рамене.

– Ми, не, аз така си ходя.

П(л)ешо изрази силно съмнение с едно хъмкане. За нейн късмет по това време автобусът дотътри туловището си до тяхната спирка и сложи край на полемиката им.

Докато пътуваше наблюдаваше стичащите се по стъклото капчици. Не за друго, а все върху нещо трябваше да се съсредоточи, за да не заспи на място и да получи още едно неприятно събуждане. Противно на очакванията, не я блазнеше идеята да заспи, обгърната от шумолящите капки и трополенето на дъжда по терасата й.

От дъжда ставаше неспокойна.

Без причина.

Сигурно някой психолог или по-умен човек щеше да може да го обясни, или някой антрополог щеше да открие отговора, скрит дълбоко в историята на човечеството.

Не знаеше.

Просто се луташе между сънливостта и тревогата.

Щом пристъпи в апартамента си, само захвърли палтото и чантата на един стол, просна се на леглото и зарови нос във възглавницата.

Цял ден бе копняла за този миг и… когато го получи сънят избяга от клепките й.

Пусто да остане.

Въртя се около половин час, докато стана ясно, че така няма да се получи.

Накрая просто се изправи, взе първата й попаднала книга от секцията си и се отправи с походка на зомби към най-близкия бар.

И така се бе озовала в сумрака под примигващите лампи и с примигващ поглед се опита да намали броя на примигванията в паметта си.

Тъкмо се самонавиваше да даде на съня още един шанс, когато нечий глас прекъсна мисълта й… или по-точно липсата на такава.

– Тук не е библиотека.

Мая изгледа натрапника изключително умно. Празният й поглед явно го смути малко. Изглеждаше горе-долу на нейната възраст, с черно кожено яке и торбички под очите. Предполагаше, че и нейното лице е също толкова подпухнало, но слабо я вълнуваше.

Непознатият отпиваше от бутилка Столично тъмно и я зяпаше очаквателно.

Мая се прозя къде демонстративно, къде по необходимост.

– Извинявай, обаче съм си оставила остроумието в килера.

– За остроумна ли се имаш? – Навлекът се облегна назад на високия стол. Тя се опита да изчисли колко му е необходимо, за да се катурне назад. И съответно изчисленията й се прекъснаха наполовина от поредния стоп кадър.

Мая се протегна с леко пъшкане. По очите й бе избила влага, а по езика й все още лепнеше оная отвратителна блудкава слюнка с пресен аромат на махмурлук. Мъжът срещу нея проследи движението на гърдите под бялата й блуза и отпи от бирата си.

Тя на свой ред пое глътка от собственото си питие с надеждата да разкара отвратителния вкус. Без успех.

– Е, много ясно, аз съм една ентелектуална алкохоличка. – Подпря лакът върху книгата си, за да може изказването й да е стъпило върху солидна основа. Надяваше иронията й да си е проличала. Но и да не беше… кого го вълнува, в тази грозна, пиянска и дъждовна петък вечер?

– Много ти разбира главата на теб от алкохолици, малката! – прекъсна я трети глас, груб и отсечен като откос на картечница. Мая и новия й познат се извърнаха към някакъв тип на средна възраст, намърдал се помежду им. Същият бе с пригладена назад коса, все още черна, макар тук-таме да личаха първите нишки на посребряването. Дрехите му бяха чисти, макар и изхабени, а на лакътя на дългото му, кадифено сако се мъдреше голяма кръпка. Той подсмръкна и си поръча голяма ракия. Мая го зяпаше с любопитство. Бръчките, очертани около устните и очите му бяха също така остри като гласа му. Стрелкаше поглед между двамата сякаш се колебаеше кой от тях му е по-малко подозрителен.

Лека, иронична усмивка се плъзна по лицето на жената.

Мъжът от своя страна вдигна десница за поздрав. Явно си бяха стари познати.

– Може. – сви рамене Мая.

– Не, не може, ами си е така. – Новопристигналият я изгледа с неприязън, а тя само грееше в полуалкохолното си опиянение.

– За алкохолик ли си говорим или за пияница? – осведоми се някак небрежно типът с коженото яке, докато съзерцаваше с философска концентрация гърлото на бутилката бира. – Има разлика.

– Много ясно. – Мая гаврътна една глътка от своето питие и се ухили. – „Алкохоликът прави със срам това, което пияницата върши с гордост.”

– Мноо си умна, бе. – прониза я с поглед ракиджията, докато с треперещи ръце поднасяше чашата към устните си. – Налапала се с лафове като пате с топли лайна и вече ми се прави на отворена.

Мая продължи да парира злобните му нападки с разсеяното си и замечтано изражение.

– Нека ти кажа нещо, малката, сега чуй какво е това алкохолик. – Той придърпа един стол, който току-що се бе освободил и се намърда между Мая и мъжа с коженото яке. – Алкохолик е тоя, който пие концентрат до пет сутринта. После си ляга, спи два часа и пак се събужда. – Черните му очи бяха плътно впити в лицето й, разширени като под лупа. Колкото повече младата непозната му се хилеше толкова повече нарастваше неговата агресия. А тя не можеше да контролира идиотски обзелия я непукизъм. Дълга драматична пауза. – И после продължава да пие. И не може да излезе от тоя кръг. Стана ли ти ясно?

– Аха. – промърмори Мая без особен интерес. Протегна чашата си към неговата с дружелюбно изражение. – Ми, дайте да пием за това.

Старият алкохолик я изгледа с презрение и се обърна към мъжа до себе си.

– Тая нещо ми се подиграва, а?

– Стига, човече. – Коженото яке се засмя, потупа го по гърба и смигна към Мая. – Тя е с мене.

– Вярно ли?

Мая избухна в смях.

– Само в мокрите му сънища.

– Знаете ли кое ми е най-любимото занимание? – ухили се зловещо алкохоликът, докато зяпаше в концентричните кръгове в чашата си. – Да гледам влюбените двойки. – Обърна се и към двамата, след което насочи вниманието си към Мая. – А след това най-обичам да стрелям по тях! – Направи демонстративен жест към нея, насочвайки въображаемия си пистолет между очите й.

– Колко романтично. Любов и смърт. – проточи Мая и прокара пръст по ръба на чашата си.

– И от любов си нямаш понятие. Нямаш представа какво е да се жертваш за мъжа до себе си… както прави моята жена.

– Жива и здрава.

Явно Коженото яке бе усетил, че нещата вървят на зле и поведе разговора в друга посока. Двамата изглежда се познаваха отдавна и подхванаха дълга дискусия за средновековни арбалети. Коженото яке твърдеше, че си е направил такъв. Алкохоликът бурно му заобяснява, че не било възможно.

Съзнанието на Мая не можа да се съсредоточи дълго върху хобито им. Отново се върна към книгата си, макар че и там не се увенча с кой знае какви успехи.

Тъкмо щеше да хлопне кориците и да си тръгне незабелязано, когато вниманието на Алкохолика отново я фиксира с обсебващия си, черен поглед.

– Бе тая ще престане ли да ни дудне на главите?

– Стига де, човече, остави момичето на мира.

– Да бе, само мрънка тука.

Коженото яке стана от стола си, заобиколи гневния си приятел и обви собственическите леко потрепващите от опиянението рамене на Мая. Тя изрази негодуванието си по-скоро по навик, отколкото защото й е неприятно.

– Ти какво…?

– Я сега ми кажи, вие двамата обичате ли се?

– Вие двамата що не вземете да се разкарате? – рече тя с широка усмивка, като отблъсна силните ръце на майстора на арбалети. – Едно момиче не може да седне да си изпие питието без да му се лепнат всички откачалки в околността.

– Ама няма ли да се местите да живеете заедно?

– Че аз дори името не му знам.

През цялото време Коженото яке мълчеше упорито. Само че ръцете му отново се намериха върху раменете на Мая. Този път тя не се опита да го отблъсне. Не за друго, беше твърде уморена.

– Е как така? Погледни го как те прегръща.

Този бе шизофреник, нямаше две мнения. Сега изведнъж изражението му стана почти миролюбиво. Ако Мая не бе толкова махмурлясала, мозъкът й щеше да се блъска отчаяно в търсене на обяснение за нелогичното му поведение. А в онзи момент бе изпаднала в състояние на блажено невежество.

Към веселата им компания се присъедини четвърти тип – нисичък, с дълга черна коса и сбръчкана кожа, на видима възраст около шейсет. Той хвана Алкохолика за раменете и се зае да го врънка да тръгват.

– Трябва да поспи малко, от едно денонощие не е спрял да пие.

Постепенно Алкохоликът се остави да бъде убеден и се изнесе от бара с подчертано клатушкане, подпрял се върху дребното, но жилаво тяло на бойния си другар.

Коженото яке обясни на Мая, че и двамата били много готини и свестни хора, но алкохолът и дрогата тотално им разкатали фамилията.

Мая кимна разсеяно и внезапно й се прииска да усети есенния дъжд върху лицето си. Кимна разсеяно на новия си познат, плати си уискито и излезе навън със същата провлачена походка. Не се обърна, за да провери дали той я следва.

Капките полазиха по изтръпналата й от студ кожа. Още веднъж се зачуди от чие антично блато е изкопала фобията си от дъжда. И трябваше ли да усети гадния, лепкав вкус на махмурлука, за да го оцени по достойнство?

Остави го да докосне косите, лицето и дрехите й… но докато се усети някой я бе обърнал към себе си. В следващия миг Коженото яке вече я целуваше. Сцената трябваше да е романтична… но в следващия миг свръхизтощения организъм на Мая най-сетне реагира на тормоза, на който бе подложен.

Казано по-директно в следващия миг нашата героиня си изповръща червата върху коженото яке на своя рицар.

Нестройните му псувни едва достигнаха до слуха й, когато се подпря на стената. Смееше се и повръщаше в същото време. Ароматът на стомашни киселини се всмука в сладкия, есенен дъжд.

– Май не стана така както го мислеше, а?

Стоп кадър.


Photo: VisualizeUs

Дъга над кладата



Summer nights are colder now
They’ve taken down the fair
And all the lights have died somehow
Or were they ever there

No sighs or mysteries
She lay golden in the sun
No broken harmonies
But I’ve lost my way
She had rainbow eyes

Rainbow – Rainbow Eyes

Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

Хапех мълчаливо устни.

Знам, че той би искал да е така.

Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

Знаех всичко това…

… и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

Готов всеки момент да избухне.

Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

Не плачех.

Не можех и да заплача.

И в това бе най-голямата трагедия.

***

От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

Психолозите биха казали, че е от шока.

Приятелите му ме гледат с презрение.

Да вървят по дяволите.

Проклети хипари.

Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

–       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

–       Сърцето му… просто е спряло.

На двайсет и две години?

Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

Че не го разбирах.

А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

Че бях безразлична към вчерашния ден.

Че бе преминал през живота ми напразно.

***

Не помнех да е имало по-студено лято.

През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

Той никога не е искал сълзите ми.

Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

Не.

А те ме смятаха за коравосърдечна.

Че не ми пука.

Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

И защо ми е така празно?

Търся следа от емоция, но не намирам такава.

Защо?

Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

Дали наистина го бях пренебрегвала?

Беше ли нещастен с мен?

Общували ли сме някога искрено, извън секса?

С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

С прости думи и без поетични алюзии.

И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

Най-вече аз.

Затова и не желаех да говоря.

Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

Мразете ме колкото пожелаете.

***

Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

Не гледах към кладата.

А към небето.

„Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

Повече не ги видях.

Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

Усмихнах се.

Странно е, но не помня цвета на очите му.

Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

В далечината проблясваха само удавени пламъци.

Беше ли съществувал изобщо?

Фрагменти: You look like rain


Фрагмент: Запознанство – I-ва част

От другата страна съседката слуша Morphine.

Ако беше в някоя от предходните ми квартири щях да се изправя от леглото, да изляза навън и да почукам на вратата, да помоля натрапника да намали, защото трябва да уча.

С това се изчерпваха контактите ми със старите ми съкафезници.

Ала сега не изпитах желание да го направя.

През последния месец бях счупил плочите от слушане и превъртане, и имах нужда от свежо разнообразие.

В съчетание с дъждовната пелена.

Взирах се в оттичащите се по стъклото капки и се оставях да потъна в изкусителните като тъмен шоколад джазови звуци. Дълго преди да го осъзная, текстът танцуваше по устните ми под формата на нестройно подсвирване.

А образът, танцуващ по мозъчната ми кора, бе на жената от другата страна.

Виждах я точно как излиза навън в дъжда.

Той я обвива във властната си прегръдка.

Двамата се разтварят един в друг.

Тя става част от дъжда и дъжда – част от нея, след време ми е трудно да различа сребърните капки от белия пламък на косата й.

Сепнах се от това внезапно видение и се опитах да укротя сърцето и дишането си.

Улових се за масата, затворих очи и зашепнах някаква мантра, за да прогоня натрапчивата мелодия.

Ала не бе така лесно.

Дори след като от другата страна настъпи тишина, все още я чувах.

Бях зациклил на същия мотив, който едновременно ме успокояваше като ласка и ме дразнеше като бормашина с металически, гротесков смях.

Пробиваше черепната ми кутия и напредваше към възбудения, чувствителен мозък.

Отхвърлих тази идея – що за нелепица е да бълнуваш за злокобни машини при това нежно и чувствено изпълнение.

От друга страна, мисловният ми процес не следваше обичайните линии на логиката.

А онова създание с боя по пръстите и коси на фея се бе заселило от известно време като призрак – алтернативно его – в сънищата ми и по стените на любимата ми мансарда.

Не можех да си го обясня.

Едновременно ме привличаше и плашеше.

Един или два пъти ме бе канила да послушаме музика на чаша коняк.

Шизофренясалият й братовчед се бе изгубил.

На лечение, на работа или за да гони палавата си годеница.

Чудех се как Лена се спасява от удушаване всеки път щом му смъкне белезниците.

Изкушението бе изгарящо, бърникаше в раната ми и ме дразнеше до побъркване.

Знаех, че искам да приема поканата й и да пристъпя на следващото ниво на потапяне в личния й свят.

Един евентуален разговор с нея ми изглеждаше почти толкова вълнуващ колкото ако ме посрещнеше със свлечени по земята дрехи и разпалени свещи.

Дори по-еротично.

Тя ми напомняше на бюро за истории и житейски опит.

Не най-романтичното сравнение за една жена.

Ала винаги бях имал фетиш към разказите, към опитните дами, които можеха да наситят жадния ми за истории ум.

Чужди.

Нямах свои… или поне не желаех да изплуват.

Но тя ме плашеше.

Живото любопитство в енергичния й поглед, неуморното желание да се заравя дълбоко в пластовете и да открива скритото под повърхността.

Знаех, че тя няма да се задоволи с това да й бъда слушател, да разиграва житейския си опит пред мен като на сцена.

Щеше да поиска цена за билета за вход.

Тайна срещу тайна.

История срещу история.

Шехерезада знае как да дръпне конците, така че да изтръгне скритото в мен.

Затова се свивам от другата страна и само докосвам стената с трепетен копнеж, докато Morphine си играят с чувствителните връзки в мозъка ми.

Не съм сигурен, че искам тя да навлезе и да ме опознае.

Предпочитам да ме мисли за доброто, непохватно съседско момче с нулев житейски опит и поразяваща наивност.

Макар светът, в който бях пристъпил при нанасянето в тази мансарда на спомените, да ме влечеше със силата на вакуум, естествените ми бариери ми пречеха да му се отдам.

Колко тънка може да е една стена?

Колкото сълза.

Или капка дъжд.

Майски дъжд


Специално за Змей, която се надяваше на един по-романтичен финал. Надявам се да ти хареса, макар краят да е по-скоро отворен, отколкото happy end. 😉

Шосето се виеше под сивото, пролетно небе – дълго и неравно като змия със сменящи се люспи. До обяд слънцето бе удавило околността с лъчите и златната си мараня. А после внезапно по безоблачното небе запълзяха тежките, бременни облаци, носещи обещание за буря. Въздухът бе зареден с електричество до такава степен, че двамата застанали на самотната автобусна спирка по средата на нищото го усещаха физически върху кожата си. Капки дъжд се забиваха подобно на заблудени куршуми в асфалта.

Тя бе висока на ръст и макар да не бе класически красива, във всяко свое движение носеше музика. От онези хора, родени с естествена грация, онези, които танцуват докато ходят и летят, докато танцуват. Рядко й се случваше да застане на едно място, както сега.  Стоеше притихнала под сгъстяващата се пелена от сив пух с прострени настрани ръце и затворени очи.

Червената й рокля едва достигаше коленете й, а раменете бяха покрити от късо кожено яке. Освен това и малката раница, която бе поставила до краката си, не носеше нищо друго.

Нищо, с което да се предпази от кипящия над главата й порой.

Очакваше дъжда.

А косата й ухаеше на шоколад.

Той бе висок колкото нея и също нямаше много със себе си. Ала стискаше в ръцете си дъждобран и се взираше с безпокойство в жената на шосето. Беше блед като онези хора, които излизат от дома си веднъж на шест месеца. Хапеше тревожно устни, а в дъното на сините му очи се размножаваха цяла енциклопедия от фобии. Бе се притаил под навеса на автобусната спирка и трепваше при всяка промяна по небето. Не обичаше слънцето. Кожата му се зачервяваше болезнено от него ако стоеше твърде дълго под отровните му лъчи. Ала от бурите изпитваше дори още по-голям ужас.

Взираше се в стройния й силует и го завладя желанието да усети нюанса в аромата й.

Бледото му лице поаленя и извърна за миг глава.

Сякаш на непознатата й бяха изникнали очи на гърба, или можеше да усети тайните му мисли.

Не можеше да задържи погледа си далеч.

Пръстите му ухаеха на ванилия.

От мокрите кърпички, с които постоянно ги бършеше.

Очакваше дъжда.

И той не ги разочарова. Изсипа се така внезапно все едно някой бог раздра облаците с огромна кама. Първите капки дъжд удариха девойката по високото чело, ала тя не направи опит да се отстрани.

Не се опита да се скрие.

А на него му бе лошо да я гледа.

Не знаеше ли, че може да се нарани?

Тя застана на върха на пръстите си и се завъртя като балерина, като че ли за да приветства дъжда с разперените си длани.

Небесният палавник не чака дълго преди да приеме поканата й и я обгърна с водните си пръски.

Младежът я зяпаше с нарастващ ужас.

А гласът, изтръгнат от гърлото му, не бе неговия.

– Скрий се, ще се намокриш!

Тя се извърна към него и едва сега видя лицето й. Крива усмивка, тръпчинка на лявата й буза и най-големите черни очи, които бе виждал. Потъна в цвета и за миг си помисли, че черното въобще не е съществувало преди да се излее от тези локви изчистен мрак.

Смехът й го жегна като електричество.

Помаха му и подскочи.

Краката й се отделиха от влажния асфалт.

–       Не се тревожи. Ние сме приятели с дъжда.

–       Но ще се разболееш. Ами ако те удари гръм?

–       Няма. – протегна безкрайната си ръка към него и му намигна. – Ела тук, ще ви запозная.

–       К-к-какво? – Стисна дъждобрана още по-силно.

–       Няма нищо страшно. Хайде, нямаш представа колко е хубаво.

–       Моля ти се, поне се покрий с нещо. – Умолителната нотка в гласа му я накара да се смее още по-силно. Той агонизираше.

–       Мразя чадърите.

–       Нека поне ти дам това.

–       Нямам нужда от защита.

Косата, кожата, устните й бяха пропити от любовната влага на дъжда. Роклята се впи в очертанията на тялото й. Изглеждаше така сякаш наистина танцува с него.

–       Не мога да те оставя така. – тази твърдост в тона не му бе присъща. Чувстваше се като марионетка върху която някой друг е поел контрол. – Искам да сложиш това. – Протегна към нея дъждобрана. – Задръж го ако трябва. Спомен. Да има какво да обличаш под дъжда.

–       Щом толкова настояваш да приема подарък от теб, поне ми го донеси лично. Ела. – Прикани го изкусително с пръст. И ноктите й бяха кървавочервени.

–       Н-не мога.

–       О, можеш. Хайде, няма какво да се криеш там.

Една гръмотевица удави думите й.

Той се изправи против волята си и направи крачка напред.

–       Ела де – засмя се момичето и сложи ръце на кръста си. – Ще умра от студ, докато те чакам.

–       Страх ме е от бурята.

–       Аз ще те пазя. Хайде.

Не се приближи и на крачка повече от скривалището му. Само танцуваше и го дразнеше. А дъждът падаше на забавен каданс по влажните й коси.

Шоколадът с водни капки и далечен аромат на трева.

Ужасът и желанието се бореха в него, докато бавно напредваше към непознатата.

Сякаш имаше треска. Светът се размазваше пред очите му.

Не бе останало нищо освен нейния образ, с вплетен майски дъжд, извиващ се като сребристи змиорки.

Инерцията върху която нямаше власт го блъсна в пропастта от чистия, шоколадов мрак.

В следващия миг осъзна, че е при нея и се опитва да завърже дъждобрана под брадичката й.

Ала ръцете не го слушаха.

–       Защо трепериш така? – попита го момичето с мила усмивка.

–       Имам нервно заболяване. – извърна очи от нейните и преди да се усети пръстите й бяха полазили неговите. От топлината температурата му се покачи още повече, а треската се засили. Толкова силно физическо усещане. Сърцето му щеше да се пръсне, дробовете му бяха застинали, прилошаваше му от липса на кислород.

Усети ръката й върху лицето си, когато тя го накара да я погледне в очите.

Един жест. А толкова много се криеше под него.

Изучаваше го внимателно без да казва нищо.

Смръщи тънките си вежди за миг и после пак се усмихна.

–       Недей.

Той премигна и се усмихна нервно.

–       Какво?

–       Не се усмихвай.

–       Но… защо?

–       Приятелчетата в майската ми, ошашавена тиква ми казват, че си тъжен. – Постави и другата си ръка на бузата му и го доближи до себе си. Бе изненадващо малка и крехка. Можеше лесно да я отстрани от себе си.

Но не го направи.

И за пръв път не му пукаше от климатичните условия и това, че е мокър до кости.

–       Аз…

Постави пръст на устните му и поклати глава.

–       Не казвай нищо. Знам, че когато някой е тъжен, от мен се очаква да му кажа да се усмихне. Но аз не вярвам в това. Като ми подариш изпразнената си от съдържание усмивка, изкуственото озъбване, няма да ти стане по-добре. Не се усмихвай, чуваш ли ме?

–       Обещавам.

Целувката й имаше металически вкус на буря и сладък аромат на цветя. Винаги бе смятал, че обмяната на лиги между хората е нещо гнусно. И не разбираше манията, съпровождащи този процес. А сега се оказа всмукан в удоволствие, което не бе вярвал, че ще открие. Инжектиран с непознат, вълшебен наркотик.

И за първи път не се боеше от зарази.

Това той ли беше, или някой друг бе заел мястото му?

Майският дъжд смекчи струите си и ги обгърна в меката си прегръдка.

Автобусът пристигна минути по-късно и ги отнесе към неизвестното отвъд хоризонта.

Изнасилването



In the midnight hour she cried- “more, more, more”
With a rebel yell she cried- “more, more, more”
In the midnight hour babe- “more, more, more”
With a rebel yell- “more, more, more”
More, more, more.

 Billy Idol – Rebel Yell

 Резкият звън откъм входната врата прекъсна хармоничното плющене на дъжда.

Той изсъска тихо, зачуден кой ли го безпокои по това вещерно време.

Всичките му приятели знаеха, че току-що се е върнал от три дни тежък път и че има дяволска нужда от почивка.

А и в момента, в който врътна ключа на малкия си апартамент, адът се отприщи от другата страна на вратата.

Дъждът удави улиците и изпълни артериите на града с адска доза адреналин.

Една мълния прекрати опитите на дребния бор в градината да стигне четвърт век.

Кой луд щеше да излезе в такова време?

Умът му знаеше отговора, но упорито отказваше да го приеме.

Отмести завивките и се замъкна към вратата като всяка втора фраза в мислите му бе „насилствена смърт.”

Интуицията му не го излъга.

Тя беше.

Облегната на рамката на вратата, дишаше тежко, сякаш бе тичала през целия път до тук. Огромните й черни очи бяха кръвясали и с плътни черни кръгове под тях от хроничното недоспиване. Треперещите й ръце с лакирани, но изгризани до кръв нокти стискаха цигара сякаш от това зависеше живота й. Черната й коса се бе слегнала по черепа й от дъжда и й придаваше двойно по-безумен вид.

–         Трябваше да те видя. – дрезгавият глас подразни слуха му подобно на шкурка.

–         Пак ли? Мислех, че вече окончателно сме приключили с тези сцени. – Коженото палто се свлече и оголи рамото й.

–         Вината е изцяло твоя! – процеди през зъби тя, все едно се опитваше да сподави физическа болежка. С известно отвращение забеляза засъхналата струйка кръв по устните й.

–         Е, ама много ясно, никога няма да си признаеш грешките. Винаги трябва някой да ти е виновен за драмите, които си спретваш.

–         Не трябваше да се доближаваш повече до мен! – Е, не! Обичайните методи – крясъци, истерии, самонараняване и рязане на вени – само и само да я пусне вътре, за да не се налага да дава обяснение на сънените си съседи в два след полунощ. – Все едно да разръчкаш пчелите в някой кошер и после да се жалваш. Ох, защо съм целия изпожилен! Сам си си виновен! Защо ти трябваше да ме дразниш?

Вече не му издържаха нервите, затова просто се пресегна, сграбчи я грубо за рамото и я издърпа вътре. Пръстите му се впиха в нея като менгеме. Умираше си да й причини още болка. Само че дали веднъж отприщил лудостта и агресията, щеше да е в състояние да ги контролира?

–         Ако още веднъж ми направиш този номер, ще направя всичко възможно да те пратя където ти е мястото. – Притисна я към стената като я държеше за гърлото. – Говоря ти за най-тежка терапия, електрошок, усмирителна риза. Или на някое място, където на никой не му пука за лечението ти. Да те скъсват от бой по цял ден. Но на извратена кучка като тебе това ще й хареса, нали?

Смях като на полудял клоун.

–         Някой май е гледал много филми. Винаги мога да се изкарам беззащитната жертва. Нямаш представа на какво съм способна, как мога да те изкарам най-тираничното копеле, което е съсипало от тормоз фините нерви на клета, чувствителна жена като мен.

–         О, да, със сигурност си съвършена в играта на жертва. Поне веднъж не можеш ли да излезеш от ролята? Или вече толкова си се сраснала с маските си, че ако ги свалиш ще смъкнеш с тях и кожата на лицето си! Но знаеш ли, на мен ми омръзна целия този извратен карнавал. – Изпита остро гадене и някаква древна, праисторическа умора. – Защо просто не си намериш някой друг – подобен на тебе. Ще си спретвате спектакли, докато животът напълно не ви писне и не се застреляте взаимно.

–         Не съм дошла тук да ме поучаваш. – Тонът й бе изненадващо леден. Тъмните й очи светеха с хладна решителност, подобна на острие – нетипична за такава страстна натура. Плъзна палтото по мократа си кожа и то се свлече в краката й. Крехкото й, тресящо се от студа тяло бе обвито само от някакво бельо, което трябваше да я кара да изглежда неустоима. При други обстоятелства сигурно щеше да бъде впечатлен. Ала треперещата бяла плът, четящите се ребра, обвити с черна дантела и тънките крака, пристегнати със силиконови чорапи трудно можеха вече да го вдъхновят. – Искам те още тук и сега! – Острият тон шибна слуха му. – И не приемам „не” за отговор! – Хвана го за ръцете и ги постави върху гърдите си. Побърканият взор не търпеше възражение.

–         Въобще не ми пука какво искаш! – отстрани се отвратено и я отблъсна настрани. Изтри се в дрехите си, сякаш бе пипнал нещо мръсно. – Искам да се разкараш веднъж завинаги от живота ми. Грешка беше, че те потърсих…

–         И за тази грешка ще си платиш. – Усмивката й силно наподобяваше символа на пиратското знаме. – Заразена съм от теб. Има само една противоотрова. Нима ще ми я откажеш? – Проточи жално гласче, ала иронията й го жегна. Той застана до прозореца и впи пръсти в рамката, докато се взираше в дъжда навън. Сякаш щеше да намери спасение в него. Жената се доближи, обгърна кръста му с дългите си ръце и прошепна в ухото му. – Ще те улесня. Можеш да бъдеш толкова груб, колкото пожелаеш. Покажи ми колко много ме мразиш!

След това рязко захапа ухото му и впи нокти във врата му до кръв. Другата й ръка раздразни слабините му. Накрая вече не издържа и се поддаде на гнусното й предизвикателство. Извърна се и я събори на земята със зверски удар в челюстта. Тя не издаде нито звук. Лежеше си така с разтворени крака и чакащи очи. Нахвърли й се като побеснял и невиждал жена от години. Докато я чукаше на бързи обороти, внезапно го порази омерзението на създалата се ситуация. Преди да го осъзнае от очите му се отрониха няколко сълзи и покапаха по бледите й бузи.

–         Боже! – изсмя му се тя през възбудените си стонове. – Очаквах нещо много повече от теб, гадино. Спести ми жалкия си хленч, чуваш ли! Женчо!

При тези думи играта рязко се обърна. Крехка? Жилавото й тяло и железните крака го стегнаха като в менгеме, ноктите й оставиха кървави следи по тялото му, докато го яздеше. Валкирия от ада – с широко отворени очи, в дъното на които бяха мултиплицирани всичките му страхове, фобии, цялата несигурност. Отметна назад мократа си коса, която изплющя по гърба й подобно на камшик. Наведе се към него и впи зъби в устните му – кръвта им се сля в най-ужасната целувка с вкус на метал. Нямаше сили да й се противопостави. Удоволствието и омразата се сляха в едно слузесто кълбо. В слабостта си се пресегна, хвана я за косите и опъна шията й назад, докато оргазмът ги разтърсваше. Причерня му пред очите – дали от тежкото свършване или дребния юмрук, който се впи в слепоочието му. Писъкът от удоволствие се сля любовно със звука от гръмотевицата.

Когато се свести, жената вече бе изчезнала, сякаш бе част от кошмарно съновидение. Изправи се с разлюлени от преживяването крака и усещане за махмурлук. Улови се за масичката и напипа няколко едри банкноти. Мигаше на пресекулки, докато разчиташе бележката, изписана с обичайния й изискан почерк.

„Перфектно представление, бейби. Заслужи си наградата. Ще получиш новия сценарий следващата седмица по обичайния начин. Нямам търпение да те вкуся отново. Господарката.”

От гърдите му се изтръгна тежка въздишка. Навън дъждовните капки се преплитаха със звука от отдалечаващи се токчета.