Ревю: Фиш Енд Чипс (2011)



Кипър, реж. Елиас Деметриу, сценарий: Елиас Деметриу, Ян Флайшер, Никос Панайотопулос, оператор: Йоргос Янелис, в ролите: Мариус Йоану, Марлене Камински, Ан-Мари О`Съливан, Диомедес Куфтерос.

Това беше първия ми контакт с кипърското кино и мога да кажа, че имах удоволствието да бъда напълно лишена от предразсъдъци или предварителни очаквания непосредствено преди прожекцията на Фиш Енд Чипс. Филмът на Елиас Деметриу засяга теми, които малко или много са близки до всеки, който някога се е питал дали да напусне дома си… и дали да се завърне в него. А ако се отправи назад, ще намери ли пътя? Или през цялото време е гледал в криво огледало? Мечтите никога не се случват така както си ги представяме и планираме. А мотивът за емиграцията и изгубената идентичност винаги ще е актуален, или поне докато има граници: физически и умствени.

Сюжет. Кипърският емигрант Андрикос, наричан от всички Анди, гради живота си в Лондон, докато крои планове за Кипър, далечната и идеализирана родина. Въпреки лошото време, расистките коментари и къртовския труд, той е намерил своето място в мегаполиса. Овладял е изкуството на пържената риба, макар и постоянно да работи за някой друг. Споделя дома си със самотната майка Карин – на свой ред емигрирала от Източна Германия – и дъщеря й Ема – прехвърлила двадесетте, но упорито отказваща да порасне. Носталгичният вятър лъха ежедневието му чрез образа на Елени – застаряващата му майка, страдаща от деменция със симпатичния навик „да се губи” в търсене на ружи и цикории. Последното желание, останало в помътеното й съзнание, е да бъде погребана в сухата кипърска земя. Подтикнат от нуждата за промяна и натрупалата се горчивина, добрият син се наема да върне Елени в родината й, с надежда за нов живот и с цел да открие мечтаното плажно заведение. Ала в Кипър рибите не са това, което са. Съвсем скоро след пристигането си Анди, заедно с новото си семейство, ще изживее всички последици от синдрома „чужденец в собствената си държава”, както и своеобразен културен шок. Дори привидно подредения „по американски” живот на брат му Анестис, също завърнал се от Лондон преди години, представлява буря в чаша вода, постоянно напрежение и скрита носталгия. Манипулативната му съпруга Мария е шокирана от освободеното поведение на Карин и Ема и раздразнена от това, че трябва да се грижи за застаряващата и трудна за наблюдение майка. Поставяни са ултиматуми, новооткритото плажно заведение се приближава бавно и сигурно до фалита. Всички фактори водят до яростна кулминация през една злополучна вечер. Героите на свой ред ще преживеят своя личен катарзис, за да осъзнаят къде е дома им и какво е важно за тях.

Актьорска игра. Мариус Йоанну изпълни ролята на Анди без излишен драматизъм, плавно и с нужната доза чар и самоирония, които ме накараха да симпатизирам на героя му. Основно на сърцето ми легнаха плътните и истински образи на двете жени в живота му, с несъвършенствата и релефите на характерите. Марлене Камински убедително влизаше и в двете кожи на своята Карин – едновременно чувствена и предизвикателна, понякога лекомислена и не по-различна от безотговорната си дъщеря. В следващия момент става сериозна и силна, когато се опитва да прикрие женските си страхове, притеснения и фобии. Ан-Мари О`Съливан е очарователна в ролята на Ема – порасналата Пипи Дългото чорапче с тежък готически грим, доверчива и наивна, или буйна и непокорна. Добри включвания имаше от кучката Мария и нерешителния брат Артенис. Алкистис Павлиду съумя да съчетае успешно функцията на комичен елемент и трагичната роля на човека, приел съдбата си.

Зад камерата. Прекрасно беше пресъздадена мрачната и мъглива атмосфера на Лондон в контраст с окъпания от слънцето Кипър. Преобладаваха общите планове с дребни фигурки на фона на ширещ се природен пейзаж. Особено ме впечатли сцената след злополучния купон, с Анди и Ема на фона на огромното море, сякаш наистина замръзнало. Имаше хубави детайли, като обесените кукли на малката Анна – раздялата с детството. Действието беше лежерно като летен следобед, но цялостното усещане бе за завършена история и развити персонажи. Е, не Имаше и моменти, в които се чудех дали операторът не е забравил да изключи камерата и е отишъл да пие кафе, а в последствие монтажистът е забравил да изреже по-дългите сцени

Общото ми усещане за Фиш Енд Чипс беше положително. Може би беше малко прекалено стандартен. По онзи начин по който е стандартен вкуса на хубавата риба и познатия аромат, когато най-сетне се завърнеш у дома.

P.S. Прожекцията мина гладко, ако изключим, че някой от Дом на киното бе решил, че ни е много жегаво и през цялото време ни облъхваше леден вятър. На излизане бях посрещната от болезнените протести на някакъв младеж, почувствал се излъган, задето са го накарали да изгледа филма. Явно беше на противоположно мнение, защото твърдеше, че няма толкова ниска оценка, която да подхожда на Фиш Енд Чипс. Негодуваше срещу София Филм Фест, как са допуснали нещо подобно да бъде избрано, „тоя филм нямало да мине никъде.” Разни хора, разни идеали. И аз съм излизала от филми, за които не съм можела да повярвам колко са зле. Но не мога да приема такова поведение, все едно някой те е вкарал на сила и е опрял пистолет в слепоочието си да останеш до край на прожекцията.

Фейсбук страница на филма
Към официалния сайт на София Филм Фест

Няма да ми липсваш



Photo: Turbophoto
Well we know I’m going away
and how I wish, I wish it weren’t so
So take this wine and drink with me
let’s delay our misery

Eagle Eye Cherry – Save Tonight

Последна нощ.

Утре се сбогувам с всичко, което познавам, било то мило, родно, нетърпимо или омразно. Оставям назад целия си досегашен живот… и не знам дали после ще открия пътеката назад.

Сигурността свърши.

Оттук нататък следва голямото неизвестно.

Не знам как съм се унесла в дрямка… съзнанието ми е толкова неспокойно и превъзбудено, мислех, че няма да мигна преди да се кача в самолета.

Пък и кой заспива по време на последната си нощ с някой, който повече може и да не види. Крадеш всяка минута, за да усетиш повече, да преоткриеш това, което никога не си забелязвал у другия, да го вкусиш повече, да го имаш повече, да татуираш всеки последен миг по кожата си и да удариш печат върху секцията на мозъка, запазена само за тази нощ.

Само така ще можеш по-късно да пресъздадеш спомена в болния си ум, през дългите самотни нощи, когато пръстите неволно посягат към слабините, а по бузите ти се стичат потискани сълзи.

Изправям се от леглото в хотелската стая на летището, отварям сънливи очи, докато ръката ми го търси трескаво, а тялото ми е пронизано от остър пристъп на страх. Усмихвам се облекчено, когато го видях да седи до прозореца.

Наблюдаваше светлините навън… напълно безизразно.

Ще ми се да кажа нещо… Нещо мило и успокоително, да му дам нещо като прощален подарък, който да пази в гънките на ума си.

Ала нищо не ми хрумва. Какво можеш да кажеш, когато всяка реплика звучи като тъпо филмово клише? По-добре е да дариш тишина.

Стреснах се от гласа му.

–          След няколко часа ще те изпратя и ще чакам, докато не отлетиш. От сега ти казвам, няма да се разплача, няма да пророня и една сълза. Приятелите ти ще ме гледат изпод вежди, ще си шушукат сато стари клюкарки „Ама че копеле, даже и не трепна.” Няма да плача, дори и когато самолетът ти се изгуби в далечината. Просто не го умея. Но… това не означава, че няма да ми липсваш.

Подскачам, ала преди да съм имала възможност да кажа каквото и да е, той слага пръст на устните ми и ми подарява една изненадващо ведра усмивка.

–          Държах да го знаеш.

Целува ме бавно и отива до банята.

Аз оставам, с ръце върху сърдечната област, и с чувството, че ми е даден най-ценния дар – пъти по-ценен от всички лигави сцени и порой от „Винаги ще те обичам.”

***

Той спази обещанието си.

Лицето му бе все така лишено от емоция, докато ме изпроводи по време на всички досадни процедури преди полета ми.

Последна нощ.

Последни минути.

Последна целувка.

Помоли ме да не му обещавам, че ще му пиша и че ще се обаждам.

Помоли ме да замълча и да запазя миналата нощ.

Помоли ме да не се обръщам.

Само това искаше от мен.

Целунах го за последно като страстна отчаяна хишница, извърнах се, потеглих по пътя си… и никога повече не го видях.

Не знам защо прекъсна връзките си с мен, защо не опитахме любовта от разстояние. Вероятно и никога няма да науча точния отговор.

Може да не е искал поредната сапунена развръзка, може да не е бил в състояние да види безразличието в погледа ми, той самия да усети блудкавия му вкус.

Може би така бе по-добре.

Знам само, че всяко летище и анонимна хотелска стая от този ден нататък щяха да ми връщат към онази нощ.

Знам, че едно Сбогом може да значи пъти повече от което и да е „Обичам те” и „Ще те чакам.”