Дамата от Шалот


I am half-sick of shadows, said the lady of Shalot

Sir Alfred Tennyson – The lady of Shalott

 And the wind I know it’s cold.

Emillie Autumn – Shalott

 

–         Какво ти носи щастие?

–         Много неща. Най-вече писането.

–         Писането? А защо именно то?

–         Като наркотик е. Създавам свой собствен свят така както майсторът тъче своите платна. Всяка нишка е уникална, вплита се в другата, а историята се лее…

–         Но как е възможно? Това не е истинско.

–         Какво искаш да кажеш?

–         Нищо от това, което правиш, не е реално. Отразяваш действителността така както луната отразява слънцето. Нима това може да ти носи щастие?

–         Зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нещата. И коя е познатата ти реалност. Всеки има свой поглед върху нея, според това как се взира в огледалото.

–         И все пак предпочитам живия живот.

–         И все пак не е ли той просто един сън?

Трясък.

Стъклото се разби на парчета и прекъсна нишката.

***

Всички говореха за нея и никой не я бе виждал. Взираха се нагоре към прозореца на мансардата, кацнала на върха на сградата. Някак не на място. По-близките до малкия апартамент се кълняха как чували тиха музика зад желязната врата. Понякога завесите на прозореца се полюшваха от порива на вятъра, а дъските скърцаха от нечии стъпки. Ако изключим тези дребни следи, по нищо не личеше жилището да е обитавано от жив човек.

И все пак целият квартал бе обладан от мистериозното присъствие на жената, чиято самоличност постепенно бе преминала към дебрите на градските легенди. Всъщност никой не би могъл да твърди дали собственичката е жена. По простата причина, че не я бяха виждали.

Разбира се, местните разказвачи на истории се кълняха как приятел на техен приятел бил зървал силуета й през прозореца, докато си оправял сателитната чиния в три сутринта. Друг пък я бил виждал опряна на перваза, вперила замечтан поглед в пълната луна и звездите. Трети твърдяха, че се измъква по водосточната тръба, преобразена в котка.

Носеха се различни версии за възрастта и външния й вид, които варираха от ослепителна платиненоруса принцеса в черна рокля до сгърчена, стара вещица с едно око с колекция от злокобни вуду-кукли.

И всеки се чудеше как бе възможно някой да живее напълно изолиран от околния свят. Никой не я посещаваше. Не излизаше, за да се снабди с продукти, дори боклука си не изхвърляше. Любопитните съседи редовно се ослушваха покрай вратата й, за да уловят зловонното благоухание на разлагаща се купчина отпадъци. Или пък пресен труп. Или и двете.

Парите, които дължеше за поддръжка на входа, редовно се озоваваха пред вратата на домоуправителя в елегантен бял плик, на който с още по-елегантен почерк бе изписан номера на апартамента.

Единственото реално доказателство, че Тя съществуваше.

По-скептичните твърдяха, че там всъщност не живее никой и че успешно ги манипулират.

Ала никой не бе в състояние да остане безразличен.

Жената с главно Ж държеше будни фантазиите на всички около себе си. Бе стиснала плътно въображението им в анонимните си пръсти и умело дърпаше конците. А историите се разпалваха като суха прерия под напора на пожар.

***

Не помня от кога съм тук. Вероятно от зората на времето.

То губи своя смисъл, когато си затворен между четири стени и го отброяваш в лексикални единици наместо в минути и секунди. Не ме притискат срокове и сама определям ритъма си.

Понякога пускам музика, за да разсея напрегнатото си и безсънно съзнание, но основния ми акомпанимент е звука от клавиши. Клавиши на стара пишеща машина, древна и злокобна. Клавиши, които бележат девственобялата хартия с изстрели от куршуми. Чувам я как стене, докато татуирам думите и оформям от тях изречения.

Огледалото сякаш ми се присмива. Размества различни образи и ги хвърля в лицето ми, подобно на лабиринт. Или странен филм, чиито кадри нямат нищо общо един с друг. На пръв поглед. То се смее и завърта отново картините от външния свят.

„Те никога няма да бъдат твои.”

Имам ли нужда от тях?

Пръстите ми се ровят в суровия и грозен материал, преобръщат го с хастара и изглаждат несъвършенствата. Или ги изострят, оставяйки ъглите да стърчат. Мога да създам гротеска или отнемаща дъха красота. Всичко е в моите ръце.

Мога ли да имам същата власт в реалността? Когато пред белия лист изграждам светове, съдби, живи емоции и кръстопътища с хиляди възможности? Защо тогава да копнея за външния свят?

Между моите четири стени аз съм господарката. А невидимите нишки се спускат по хартията и ме приковават към стола ми.

Егото ми се подува, увеличава се постоянно и се разплува като отвратително чудовище.

Понякога се чудя какво ме опиянява повече: самата история или усещането за власт, което ми дава словото?

Кое дойде първо – отразената реалност, съществуваща благодарение на писателско умение? Или пък авторът съществува благодарение на фикцията?

Знам, че не мога да спра. Думите се изливат, задушават ме… и аз трябва да ги подредя.

Но знам, че и понякога изпитвам див, първичен копнеж. Реалната картина, с нейните плътни и ярки цветове, с пълнокръвието си ме влече да излетя. Повикът ме изпълва с трескаво безпокойство.

Знам, че ми е забранено.

Именно заради това желанието ми е толкова изострено.

Давя го в море от думи и събития.

Ала интуицията ми, тази сръчно плетяща бъдещето вещица, ми шепне в ухото, че денят на избора ми наближава.

Размърдвам леко колелата, за да създам някаква илюзия за движение.

Лунните сенки си играят и се измъкват през прозореца, като палави духове, дори те се присмиват на малката ми клетка.

А понякога така копнея за една най-обикновена разходка там нейде, на твърдата земя.

***

–         Не желаеш ли да се събудиш?

–         За какво ми е? В сънищата си мога всичко, докато реалността ме сблъсква с ограниченията на плътта, времето и пространството.

–         Но те са реални.

–         Пак започваш с тази твоя реалност. Не разбираш ли, че това, което ти наричаш истинско за други е просто абсурден сън, който отритват с лекота? Като никому ненужна рогозка.

–         Нима имаш сетива в тези твои сънища? Нима всичко не е сива, размита мъгла.

–         Всичко е такова каквото аз кажа, че е, а ако пожелая на следващия ден ще е нещо друго.

–         Съжалявам те, задето робуваш на отражения.

–         Чак сега ли научаваш, че свободата е просто начин да си избереш робството?

***

Настъпи полунощ и той се прибра в сумрачното си жилище.

Всекидневната му е разположена точно срещу моята мансарда. В огледалото си виждам всеки детайл от нея. Научила съм навиците му до съвършенство. Винаги точно в полунощ се прибира, приготвя си кана с черно кафе и се заема с поредния проект.

Рисува върху огромни платна, съсредоточен до болка. Често не се спира, за да почине и за малко, освен когато трябва да си инжектира поредната доза кофеин.

Понякога го придружава млада жена, която се съблича, застава на прозореца с разтворени крака и му позира. Никога не е една и съща.

После прави любов с нея без да си прави труда да загаси лампите.

Присъствието му засилва прокълнатото желание да се откъсна от работната си маса и да опозная от първа ръка това, което наричат „жив живот”.

А знам, че не мога.

Думите се накъсват, логиката ми се изплъзва през пръстите.

Очите ми не могат да се откъснат от картината в огледалото, стискам дръжките, за да задавя порива.

Хартията ми е бясна, задето я хабя с безсмислици, причинени от разсейването ми.

Разпилените слова съскат като озлобени харпии и ме карат да се върна обратно към сюжетната линия.

Само че веднъж заразиш ли се от желанието да избягаш, няма спасение. Мисълта все по-често дълбае мозъчната ми кора, прекъсва и малкото ми часове сън и ме тласка към ръба.

Той, естествено, не ме забелязва.

Стаята ми е скрита в сенките и всичко, което ми остава е да дебна.

Завиждам му. Макар да е обсебен от образите, напуска дома си, щом тялото му навакса нужните часове сън. Обикновено четири или пет. Чудя се какво ли е да черпиш вдъхновение директно от източника?

„Нима има значение? Каквото и да сътвориш, няма да е нищо повече от отражение. Така че методите са второстепенен въпрос. Историята, историята е важна!”

След като момичето си тръгна, той застана на панормания си прозорец и запали цигара. Пушеше дълго и се взираше право пред себе си. Понякога можех да се закълна, че е в състояние да различи фигурата ми сред сенките.

Илюзията биваше попарена също като фаса му в черния пепелник, щом загасеше огънчето в него.

***

Вече полудявам. Вирусът на любопитството ме гложди до болка. Искам поне за момент да усетя вятъра в косите си и студения нощен въздух по кожата си. Низането на истории като мъниста или нишки от тъкано платно ми омръзна, вече трудно намирам смисъл в тях. Сърцето ми бие до пръсване, кръвта бучи в ушите ми, но вече съм събрала смелост.

Бавно извръщам инвалидната количка с изпотени от вълнение длани. Разстоянието до терасата ми е едва няколко метра, но за мен са като хиляди мили по натрошени стъкълца. Нарушавах древното табу и се готвех да понеса наказанието си. Доведох историите до край, скъсах нишките им с парченцата счупено огледало.

Усетих силен физически шок, когато най-сетне излязох – за първи път откакто се помня. Всичко ми се струваше така изострено, че чувствителните ми сетива не можеха да го понесат. Детайлите на реалността се впиваха в тях като назъбени остриета. Едвам удържах импулса да се скрия обратно в сенките. Стиснах зъби и удържах на раздиращата болка, докато в нея не усетих да се вплита удоволствието.

Невидимата бариера се вдигна и за моя изненада замръзналите ми крака се раздвижиха. Отново можех да ходя. Отново? Нима някога са били друго, освен безполезен, мъртъв придатък към тялото ми?

Когато се изправих, сякаш не ходех, а се плъзгах по повърхността. Невидими съскащи гласове ме напътстваха. Не разбрах как и кога се озовах на полунощната улица, по чийто чакъл фенерите хвърляха сенки. Вървях без цел и посока, опиянена от възможността да се движа, нетърпелива да опитам още, преди проклятието да ме е поразило.

Знам, че това неестествено щастие няма да продължи дълго.

Стигнах до брега на реката с неизвестна точка на вливане и без да се замисля пуснах новите си крака в студените й води. Ледът се носеше по вените ми, болката ме разкъсваше, ала вече не можех да се върна назад.

Няколко снежнобели лилии се опитаха да ме спънат с измамно тънките си стебла. Напразно. Водата ме погълна и вля в течението си.

Студът се плъзна по цялото ми протежение, единствената любовна ласка, която щях да усетя. А мракът постепенно се сгъсти пред очите ми.

***

Забеляза я, докато пиеше поредното си кафе за денонощието.

Момичето в инвалидна количка просто седеше на терасата си, неподвижна като восъчна кукла. Толкова бе свикнал с липсата на човешко присъствие от другата страна, че подскочи.

Бе облегнала глава назад, а ръцете й бяха отпуснати безжизнено в скута й.

Ето я, значи, тази за която всички около него му бяха надули главата.

Съществуваше… или някога е съществувала.

При по-внимателен оглед установи, че тялото й е неестествено вкочанено, а сините очи – изцъклени и лишени от живот. Косата й висеше покрай бледото лице като мъртва трева.

„А си толкова хубава…”

Внезапно изникналата мисъл го изпълни с отвращение към самия него. Тази бе някаква непозната, при това мъртва. Що за некрофилия бе това?

А кой знае защо му се прииска да е там и да затвори очите й.

Ала бе твърде далеч.

Нимфоманката: Желание


I’m not strong enough to stay away.
Can’t run from you
I just run back to you.
like a moth I’m drawn into your flame,
Say my name, but it’s not the same.
you look in my eyes I’m stripped of my pride.
and my soul surrenders
and you bring my heart to its knees.

Apocalyptica – Not strong enough

Вдъхновено от Пиер Луис

Не разбра, че е близо до него, докато не усети ефирните й пръсти върху рамото си. Но веднъж щом бе осъществила контакт, нямаше как да сбърка присъствието й. Дамян усети щракването на яростта зад очите си. Постепенно се разпространи навсякъде по тялото му и му се наложи да стисне до болка масата, за да не се извърне и да нокаутира момичето, застанало мълчаливо до него.

Винаги го правеше! Промъкваше се безшумно като котка, настаняваше се около шията му подобно на отровна змия и щом окончателно изсмучеше силите му излиташе през прозореца без да се сбогува. Извъртя кръвнишки поглед към застиналата в мълчание.

Чисти и спокойни очи на кошута. Ангелско лице в рамка от пясъчна коса. Изглеждаше толкова невинна и безпомощна, че събуждаше рицаря в душата и на най-закоравелия циник.

А той по-добре от всеки друг би трябвало да знае каква измама е това.

Би трябвало.

Стисна зъби и отпи гълток от питието си.

Този път нямаше да й се поддаде, проклета да е.

–          Може ли да поговорим? – прошепна глухо новодошлата, като хапеше нервно устните си.

Жената, седнала срещу Дамян, изкриви красивото си лице, все едно току-що бе изяла цяла жаба.

–          Мило, коя е тая? Какво иска?

–          Явно иска да говорим. – отряза я мило Дамян и я удостои с любовен поглед. – Обаче аз нямам какво да й кажа. – Ала не посегна да отстрани бледите, лунни пръсти. Тя не помръдна, непоклатима като статуя, непреклонна в желанието си.

Ако някой само можеше да погледне под маската й и да види адските пламъци. Дамян изгони този образ от съзнанието си, започваше да вълнува части от анатомията му, от които малката вещица лесно можеше да се възползва.

–          Чу ли? – придружителката му се усмихна ехидно и се наведе напред. – Той не те иска тук, така че се разкарай.

–          Това няма нищо общо с теб. – Русокосата я изгледа с разсеяно безразличие, ала черните й очи заковаха съперницата й на място. – Само между мен и него е. Ако искаш, ти си върви.

–          Как си позволяваш? – изсъска жената и се взря с укор в Дамян. – А ти как й позволяваш да се държи така с мен? Изгони я! Веднага!

Дамян вдигна поглед към нея, отпи от чашата си до последната капка и я трясна в масата.

– Никога не ми казвай какво да правя! Ясно ли ти е? Нито си ми шеф, нито си ми гадже. Ако не ти изнася нещо, разкарай се. Лесно ще ти намеря заместител.

Тя не бе очаквала подобен удар върху гордостта си. Сълзите й бликнаха инстинктивно, притисна ръка към устата си, за да сподави хълцането си. Не можа да измисли какво да му каже, затова просто сграбчи дамската си чантичка и изскочи от заведението като попарена.

Русата я изпроводи с някакво съчувствие, ала нейните емоции винаги бяха твърде неопределени, за да бъде напълно сигурен. Преди да е казала каквото и да е Дамян я сряза.

–          Същото се отнася и за теб. – Чак тогава отблъсна ръката й. Момичето не потръпна. – Проклети жени! Повече няма да ме контролираш, така че чупката.

–          Моля те. – гласчето й се проточи жално. Това мяукане на изгубено котенце. Знаеше, че е повикът на друга котка – скрита между бедрата й. С вкус на огън. Неутолена. Точеща нокти. – Имам да ти кажа нещо важно.

–          Знам го този твой номер. Казва ти за пореден път, няма да се вържа. Ти и аз сме история. Не ме карай да ставам груб. Никога не съм бил кавалер, но не обичам гледката на хленчеща жена.

–          Повярвай ми, няма да съжаляваш. – усмивката трепна по лицето й като танцуващо пламъче в кадифения мрак.

–          Като е толкова важно, защо не ми го кажеш тук? – Наливаше нова щедра доза от поръчната по-рано бутилка. – Целият съм в слух.

–          Знаеш, че не обичам да говоря, когато около мен има много хора. – Тонът й бе необичайно изострен. – Все си мисля, че някой ме подслушва.

–          Чудно. – Дамян направи фаталната грешка да се извърне към нея и да я погледне в очите. – Комбинацията от курва и параноичка е идеал за всеки мъж. Защо не…

Вече бе приклекнала с ръце върху раменете му. Нежна усмивка и очи, в които не можеше да чете. Пръстът й се плъзна между устните му, а той… й се поддаде, с глупост, която не бе очаквал от себе си. Доближи лицето си на сантиметри до неговото и дъхът й го парализира.

А мислеше, че вече е ваксиниран срещу феромоните, които излъчваше чудовището в женски образ.

Глупак.

Цялата му сила и воля се разтопиха като лед в тропическа гора.

Могъщият полъх на похотта бавно му изяждаше мозъка… а той всеки път се поддаваше.

Само едно докосване от малката мръсница… и вече бе до там.

–          Знам, че си ми ядосан. – прошепна в ухото му и го близна леко с езичето си. – Но също така знаеш, че никога не съм целяла да ти навредя. Не обичам да наранявам който и да е.

–          Сериозно? Обаче чудесно се справяш! – Прокара пръсти през правата й коса и впи пръсти в кожата й. Не знаеше от кое е по-отвратен – от това, че й се поддава или задето си призна, че е бил наранен.

Със задоволство усети как тя учести дъха си от този най-обикновен контакт. Връщаше му илюзията за власт. Напомняше му, че тя бе не по-малко уязвима. Прищя му се да я изнасили и унизи пред всички. Силно подозираше, че това би й харесало.

–          Просто ела с мен навън. – Безсрамните й пръсти се плъзнаха по панталона му, а зъбите й се впиха в месестата част на ухото му. – Нали знаеш, че си ми слабост?

Проклета да е. Този път така добре щеше да я подреди, та да не е в състояние да се изплъзне.

Последва я като вярно кученце, безпомощен от напрежение и едва ходещ от увеличаващата се подутина между краката му. Грациозната й походка и задните части, едва прикривани от прилепналата рокля не облекчаваха нещата.

Улицата бе пуста, единственият свидетел на самотната им разходка бе уличната лампа, хвърляща бели кръгове от светлина.

Когато се скриха зад огромния контейнер привидно крехкото девойче се извърна и го прикова за тухлената стена. Него! Цялата му физическа сила се бе оттеглила в следствие от смъртоносната инжекция на желанието.

Плъзна гъвкавото си тяло по неговото, докато ръцете й го освобождаваха от панталоните му.

–          Нали… щяхме… да говорим… – Устата му бе пресъхнала.

–          Нали знаеш, че никога не съм била по приказките? – В усмивката, която му хвърли, докато отместваше бельото му със зъби нямаше следа от невинност или уязвимост. Зъл сексуален хищник. – Думите са излишни, любов моя. Прекалено много говорим.

Изръмжа от раздразнение и с последни сили натисна главата й между краката си. Зарови пръсти в косата й, докато онова малко змийче – езикът й – се спускаше по неговата змия. Погълна го целия и впи ноктите си в него – методична и ненаситна. Огромната й, разтърсваща възбуда се усещаше само по треперенето на слабичките й рамене. Натискът му се увеличи, без да го вълнува грам дали й остава дъх. Умираше от желание да я накаже, да й го върне, да я кара да се дави в толкова бленуваната от нея телесна течност.

И въпреки това, само няколко минути по-късно (не бе и подозирал, че му трябва толкова малко), я отстрани, за да я предупреди, че е на път да изригне.

Тя му се усмихна иронично и впи устните си още по-силно.

Атакува гърлото й с няколко мощни залпа и се отпусна върху стената, изтощен от оргазма.

Когато се свести, малката нимфоманка се бе изправила и се бе облегнала собственически върху гръдния му кош. Бялата, перлена течност по устните й не го отврати. Дори когато се наведе, за да го целуне истински за първи път през тази вечер.

Щом изкара езика си и се отдалечи от него, му хвърли поглед с такава чаровна вина, че каквито и бариери да бе имал окончателно паднаха. Прегърна я и остави брадичката й да почива върху рамото му. А такава интимност не си бе позволявал от много време, и с никоя друга.

– Просто ме следвай. – Шепотът й го жегна. – Тази нощ ще е само наша.

To be continued