Щатен психолог в бар Noir



Photo: This Distracted Globe

Най-веселият от шумната компания побойници, които изхвърлиха навлека през въртящата се врата, удари по масата и поръча по още едно за всички. Този му жест бе посрещнат с бурни възгласи от редовните посетители и пет минути по-късно надигаха чаши за наздравица. Мъжът от другата страна на вратата се изправи с мъка, изтри стеклата се по брадичката му кръв и подпря ръце на стъклото. Опитите му да прогори дупка с гневен поглед не се увенчаха с успех и след като няколко пъти присви и отпусна юмруци се отказа. Отдалечи се в мъгливата нощ с подчертано накуцване.

Забравена от всички, дребната блондинка, която до този момент бе лежала свита на пода и прикрила лицето си с ръце, най-сетне спря да трепери и се изправи колебливо. Изтри сълзите си и със светкавична скорост си сложи слънчевите очила. Все още излъчваше специфичната миризма и паниката на преследвано животно, но бе успяла да посъбере каквото бе останало от достойнството й.

Понечи да се измъкне през тълпата към изхода, ала в последния момент промени решението си и се насочи към бара. Качи се на един от високите столчета и се подпря на плота. Тънките й пръсти още се тресяха в конвулсии. Вплете ги като за молитва и си пое дълбоко дъх. В ъгълчето на устните й имаше малка раничка. Непознатата облиза стеклата се червена течност и прокара ръце през косата си, за да я пооправи.

Все още бе с черното кожено палто и се свиваше в него, сякаш й бе студено. А барът бе претъпкан почти до пръсване с потни, пияни мъже, жегата смучеше кислород директно от дробовете ни, подобно на зъл, кокалест вампир. Миришеше на спарени крака, а климатичната инсталация едвам креташе и изживяваше последните си дни в неистови мъки.

Явно шокът бе дошъл една идея в повече на нетипичната за това заведение дама.

Noir бе замислен като шикозен и леко снобски пиано бар, предназначен за интелигентни и културни млади хора в залеза на двайсетте си години, с ретро уклон. По стените висяха черно-бели фотографии от класически филми. Музиката бе разнообразна, но ненатрапваща се, и действаше с ефекта на нежно мъркане в ухото, докато се отдаваш на питието си под приглушената светлина. Няколко пъти в месеца организираха премиера на нов автор, концерт на изгряваща рок група, пианист или джаз певица с меланхоличен, мъркащ глас.

Трябваше да се превърне в институция.

И предлагаше нечуваната никъде опция, облекчаваща барманите от неприятното задължение да слушат едни и същи тъжни истории отново и отново всяка вечер до края на смяната си. В това заведение питието вървеше с консултация при обучен психолог, който да изслуша всичките проблеми на по-депресираните от посетителите и евентуално да им изфабрикува решение. Бях силно изненадан от това колко доброволци се възползваха от предлаганата им специализирана услуга.

Обикновено странната порода Хомо Сапиенс предпочита да дави драмите си на дъното на чаша твърд алкохол. Всеки таи надеждата, че като се събуди, травмите му ще са се изпарили автоматично, заместени от тежкия махмурлук и вкуса на градска тоалетна в устата.

Ако ставаше така лесно, всички щяхме да сме постоянно пияни, а горките психолози – да останат без работа.

Пристигнах в Града на Греха преди повече от пет години в търсене на нова самоличност, а този бар бе първото място край което минах. Обявата бе поднесена нестандартно и почти веднага привлече с пипалата си струите на въображението ми.

Една набързо изфабрикувана диплома по психология, придружена със съответните сертификати и измислени препоръки. Едно умело интервю, по време на което успях да накарам уж-елитни преподаватели в уж-още-по-елитен-университет да изглеждат смешни и да си противоречат. А те дори не усетиха, че ги иронизирам, убедени до болка във висотата на интелекта си. Гледаха малко с презрение на тази новооткрита област в психологията, явно считаха, че е доста под нивото на тяхното величие.

Винаги съм изпитвал перверзно удоволствие да стрелям с прашка по издигнатите в облаци глави.

И знаете ли какво?

Никой, абсолютно никой не се досети през всичкото това време, докато изпълнявах функцията на емоционално кошче за душевни отпадъци, че съм абсолютен самозванец.

Че в повечето случаи, когато някоя самотна госпожица с разбито сърце или отчаян от живота млад мъж си изливат сърцето пред мен (въпреки тежкия белег на дясната ми вежда и леко криминалния ми вид някак си винаги съм успявал да предразположа хората), аз говоря общи приказки и им давам съвети, почерпани от опит.

Такива, които може да ти даде всеки клошар, преминал през редица житейски бури.

Но никой не го схваща.

Оставят се да бъдат заблудени. Всичко е само театър.

И знаете ли защо е това?

Банално е, но е факт.

Може би само около десет процента от хората, ако не и още по-малко, наистина имат желание да си помогнат и да разрешат проблемите си. Останалите са безнадеждно опиянени от личните си драми, влюбени във вътрешните си конфликти, сраснали се с пороците си като със сиамски близнаци. Дори и някой добронамерен тип, бършещ барплота, да им изясни как евентуално биха могли да срежат главичките на змийчетата, които ги измъчват, тровят съня им и им отнемат вкуса към живота, те няма да го чуят.

Защото са отишли там просто да се оплачат, да си излеят цялата помия, която клокочи до ръба на претъпканите им с клишета мозъци и рискува да ги подлуди.

Веднъж постигнали това състояние на перфектно душевно изпразване, човекът срещу тях най-спокойно би могъл да им разказва изтъркан, стар виц или да им цитира съдържанието на вчерашния вестник.

Те няма да го чуят.

Те не искат да си помагат.

Прекалено много са привързани към симпатичните, малки змийчета и добре си ги хранят.

Излизат от бара с уж прояснено съзнание и изчистен светоглед. Докато отново не се потопят в сътворената от тях мизерия и не се натъпчат с още отровни емоционални състояния.

От които ще дойдат да се освободят – отново при мен.

Типична затворена система.

Не знам какво точно се случи с Noir, но нещо дяволски се обърка в цялата му идея. Постепенно заведението пропадна, финансовите затруднения не закъсняха. В един момент собственикът бе принуден да промени политиката си и фейс-контрола. Започнаха да идват всякакви хора, носещи своите различия със себе си. Така че към настоящата вечер Noir приличаше по-скоро на хибрид между изпаднала ирландска кръчма и тайландски публичен дом.

Не съм сигурен дали сърцето ми е разбито от тази коренна промяна.

Единственото, което остана от стария облик на заведението бе тази глупост с психоаналитика. А както се досещате повечето класически пияници рядко прибягват до този род услуги.

Така че в онази нощ бях порядъчно отегчен.

Платинената мацка постепенно овладя обзелата я криза и си поръча уиски. Смигнах на Елза, изтощената сексапилна барманка и й предложих да поема тази поръчка вместо нея. Тя прие с нарастваща благодарност, от която смятах в най-скоро време да се възползвам.

Налях двойно питие на разстроената млада жена, тя го прие без да се противи и отпи огромна глътка.

–       Нещо ми подсказва, че имаш нужда от една идея повече твърдо гориво.

Устните й се усмихнаха криво. Не можех да видя изражението й от тези нелепи, черни очила. Повечето хора се изнервят, когато не могат да видят очите на събеседника си.

Не и аз.

Забавлявам се да отгатвам какво се крие зад тъмните стъкла.

–       „Винаги съм разчитала на любезността на непознати господа.” – проточи иронично момичето. Надали вярваше, че съм разпознал цитата от Тенеси Уилиямс, а и аз не се издадох. – Особено ако са бармани.

–       Всъщност не съм точно барман. – плъзнах визитката си по плота към нея.

Тя я пое нерешително и я стисна малко по-силно.

–       Дяволите да го вземат. Мислех, че такива като вас вече са изчезнали като динозаврите.

Не знаех дали е красива, или дори сексапилна, никога не съм си падал по студената хубост на Грейс Кели или Ингрид Бергман. Не обичам и блондинки. Слънчевите очила закриваха по-голямата част от лицето й и не можех да я оценя подобаващо. Обаче какъв глас… такива дрезгави и резливи гласове са слабото ми място. Докарват слуха ми до оргазъм.

Такова гласче в ухото ми и я вземам дори да е двестиклограмова кобила с бурен храст между краката и стрии.

Добре де, преувеличих.

Но със сигурност заради една такава подробност, мога да пренебрегна известни физически несъвършенства. Или случаи на разминаване на представите за красота.

–       Все още се намираме тук-там. – пуснах й най-добрата от серията ми усмивки на лошо момче. – В случай, че имаш желание да добавиш по още нещо към горивото.

–       Аха, надяваш се да ме напиеш и да ме накараш да си излея душата, а? – Пушеше точно такива цигари, каквито си мислех – тънки, с едва доловим аромат на канела.

–       Най-кратко казано – да. Страдам от остра и нелечима форма на любопитство.

–       Не прекалявай с любопитството. Ако не бях толкова любопитна и упорита в преследването на това, което ми убягва, щях да съм доста по-добре.

–       И все пак искам да чуя това, което имаш да кажеш.

–       Всичките ти колеги ли са толкова агресивни?

–       Нямам представа, не членувам в гилдията им. А и ти сама го каза – на изчезване сме. Та, нямам наблюдения.

–       Значи налагаш монопол в областта.

–       И така можеш да се каже. А сега много те моля, разкажи ми всичко. Ако искаш, дори не ми давай комисионната. – Посочих към беснеещата тълпа пенявещи се пияници. – Разбираш ли, отегчен съм до смърт.

–       Ха… мислех, че ти си този, който трябва да ми свърши услуга, а не обратното.

–       Тук всичко е с обратен знак, хубавице.

–       Не съм хубавица. Само недей да ме атакуваш с идиотски комплименти, защото ще стана и ще си замина. И ще си останеш с пръст в устата, без история, без комисионна, за бакшиш да не говорим. – Говореше съвършено спокойно, нищо общо с нервната развалина отпреди половин час.

Без да обръщам внимание на заплахата й, подхвърлих небрежно, докато й наливах още уиски.

–       Каква е хавата с оня тип отвън?

–       Бивше гадже. – Тя отново потрепери, сгушена в коженото си палто. – Иска ме обратно.

–       А ти вече чукаш някой друг? Къде е тоя герой и защо не те пази?

–       Ако ще и да се чукам с цял футболен отбор, това не засяга никого. Особено някакъв тип, с който сме били заедно преди повече от три години и който внезапно взел, че се сетил, че още съм жива. Същият, зарязал ме по телефона. – Опита се да прозвучи така сякаш вече не й пука, но долових лека контузия в тона й. Раните по егото не заздравят и наполовина толкова лесно, колкото си мислим.

–       Мадам, това си е класическа ситуация от където и да я погледнеш. Нека позная, а? Внезапно от нищото получаваш обаждане от непознат номер. После те атакува по всички социални мрежи и заигравки, за които се сети. Накрая те причаква пред дома ти, започва първо с увещания, после с цветя и подаръци, докато накрая не стигне фазата със заплахите?

Тя кимна беззвучно и отпи от чашата си.

–       Започва да те преследва навсякъде? В службата ти, в заведенията, където обичаш да ходиш?

Устните й отново оформиха онази крива усмивка. Докосна раничката в ъгълчето на устата си.

–       Доста класическо. Внезапно се е сетил, че с теб хич не му е било зле, разчитал е на няколко разработени, вонящи, романтични номера. Гледал е малко повече филми, в които ако героят падне на колене пред многобройна тълпа, мацката ще го приеме обратно между краката си. Да ме прощаваш, но най-вероятно си е казал, че си тъпа блондинка, на която само трябва да каже няколко изтъркани реплики, че да го приеме отново и да му търпи простотиите. Връзката ви беше кофти, нали?

–       Трябва да се преквалифицираш на врачка.

–       Само недей да се цупиш.

–       Не ми е и хрумвало да се обиждам на неоспорими факти. Пък и е приятно да се говори с освежаващо откровен типаж. Мислех, че баровите плъхове сте една идея по-полирани.

–       Ха… скъпа, я се огледай около себе си? Да виждаш някъде лак? Лустрото отдавна се е смъкнало от тази дупка. Говорих прекалено много, а и мога да ти вадя зайци от цилиндъра цяла вечер. Не ми е интересно това. – Реших да се направя кавалер и й запалих още една цигара. Разхлабих нелепата вратовръзка, която шефът настояваше да носим. – Любопитен съм да чуя теб. Отдавна в бара не съм имал толкова нетипичен клиент.

–       Стереотиптна блондинка като мен считаш за нетипична?

–       Нали не си пияница с торбички под очите и шкембе като на дядо Коледа? Е, значи си нетипична. Напоследък клиентелата ми се ограничава до такива персонажи. Кажи ми сега каква беше драмата.

–       Глупаво е.

–       Обещавам, че няма да се смея… много.

–       Уточнението е жизнено важно. – Тя се умълча няколко минути, взирайки се в кехлибара на чашата си. Дадох й време да си събере мислите. Междувременно се опитах да надзърна отвъд бариерата на очилата й.

Най-накрая жената се осмели да проговори.

–       Исках да го направя щастлив.

–       О, Боже. Жените никога няма да се научите.

–       Беше брутално разбит от живота. Нямаше нищо и никого.

–       И на теб ти стана жал?

–       Бинго. Исках да го спася. Сега ми иде да се сритам, но тогава бях идеалистично настроена. Вярвах, че мога да му дам щастие, като му осигуря цялата си любов, подкрепа и доверие, като се оставя да бъда инструмент в ръцете му. Груба грешка.

–       Много. Вкарала си си автогол и таралеж в гащите.

–       Ще ми се някой да ми го беше казал тогава. Както и да бях имала акъл да го послушам. Но аз си въобразявах, че съм влюбена. Той от своя страна не беше честен дори и пред себе си. Истината бе, че не желаеше да бъде щастлив. Предпочиташе страданието. Самоналоженото страдание.

–       Най-безсмислената битка.

–       Ако само ми беше казал как в действителност стоя нещата…

–       … и щеше да го оставиш?

–       Не знам. Най-вероятно не. Твърде съм упорита понякога, с което само си вредя.

–       И така, ти реши, че освен, че си руса, трябва да си и ангел и ще го спасяваш. Той обаче не те считаше за жива? Познах ли.

–       Първите два месеца не беше толкова лошо. Още бяхме прясно влюбени, четях в очите му екстаз, който ме окуражаваше. Запълвах всички празнини, до които се докопвах, прощавах му грешките. После всичко се сгромоляса.

–       Като домино?

–       Точно. Стана непоносим. Не мога да си обясня как съм търпяла всички унижения, на които ме подложи. Повечето хора, които ме познават, така и не повярваха, когато им разказвах. „Как така, Лиз, горда и надменна кучка като тебе?”, бас държа, че това са си мислели. Просто… хикс ми е.

–       Не е толкова трудно да се обясни. Извинявай, че ти говоря под общ знаменател, ала в повечето случаи съм виждал точно това. Жените полудявате по изгубени каузи. Колкото повече изглежда, че всичко е свършило, толкова повече се настървявате да победите. С цената на всичко. И тогава такива понятия като достойнство изчезват в далечината.

–       Всяко мъничко момиче трябва да се научи на това още когато тръгне в детската градина. Никога не се опитвай да издърпаш от бездната човек, който сам не иска да си помогне. Човек, изпитващ перверзно удоволствие от собственото си страдание, от болката, която изживява, от вечните си депресии. Ако пожелаеш да помогнеш на такъв човек и му предложиш нещо хубаво, той ще те гледа на кръв, все едно си му подал отровна гъба.

–       Нормално. Накрая просто политаш заедно с него в бездната. Няма лошо, ако си деструктивен тип. Но ако искаш нещо повече, трудно можеш да ме убедиш, че си струва.

–       В един момент не знаех защо продължавам, всичко беше по инерция. Трябваше да победя.

–       И горкият човек се е почувствал приклещен в ъгъла от обсебващата психопатка.

–       Винаги е изпитвал любов единствено, към жени, които са далеч, които не може да има. Самият факт, че го исках и бях готова да направя всичко за него ме правеше безинтересна. И знаеш ли какво? Побъркваше се от факта, че не заглеждах други мъже освен него.

–       Че не му даваш повод за ревност? Вероятно е трябвало да се възползваш.

–       Гаден женски трик. Той самият постоянно ми плачеше за това колко обича бившата си. Идвах му на гости, а той зяпаше снимката й като обсебен. Ей толкова ми оставаше да разкъсам тая шибана снимка и да му изкрещя в лицето. „Тъпо копеле, аз съм тук, защо по дяволите не ме виждаш, защо не ме забелязваш?”Добре, че не го направих, щях да лежа в болница след подобна изцепка.

–       А той някога…? – Посочих недвусмислено към черните й очила.

–       Не… не посмя, макар че е посягал и още малко е оставало да ме удари. При един от последните ни скандали ми заяви, че ако съм дойдела в квартирата му, щял да ми шибне един и да ми каже да се махам.

–       Чаровник. Дамите никога няма да престанете да ме изумявате с перфектния си вкус за мъже.

–       Давай, сипвай сол в раните, обаче леко си закъснял. Отдавна са вече мазоли.

–       Я ми кажи за ревността?

–       Какво за нея? О, проявяваше я… по един особен начин. Имаше навика да ми казва кофти неща, злобни. Подбрани така, че да те наранят възможно най-жестоко. По-зле е и от това да ти ударят шамар.

–       И какво от това? Нима е нещо, което вече не си чувала?

–       Едно от изказванията беше по повод майка му. Много я уважава. Мислех, че е така защото жената е свястна. Той обаче разби тази представа като с чук. „Баща може да ми е всеки, пък майка ми е само една. Ей на сега, и ти можеш да отидеш някъде, да се наебеш с първия срещнат и после да ме излъжеш, че детето е от мен.”

–       Искало му се е да е така.

–       … Точно. – Тя се облегна назад в стола си и разпери пръсти на плота, сякаш разчиташе хронологията на събитията по тях. – Отчаяно му се искаше да се окажа като всички останали, да му изневерявам, да се чукам с всеки срещнат. За да може да има още една причина да се самосъжалява. – Дрезгавият й глас се измени гротескно. – „Копеле, как може да е толкова лош живота. Аз съм прокълнат, гаджето ми е ебаси курвата.” Да има повод да е депресиран.

–       Много си лоша. Натрапваш на човека своята представа за щастие, а му отказваш едничкото удовлетворение, което си има: да се отнасяш с него като с парцал. Лоша жена.

–       Бях лоша до последно. Накрая видя, че няма да излезе на глава с мен и приключи всичко дистанционно. Безопасно. По телефона.

–       И сега внезапно от обсебваща психопатка ти се превърна в лелеяна химера.

–       Да, вече съм идеално недостъпна. Той си поиска свободата и аз му я дадох. Не мога да го приема обратно. Физически ще ми е противно.

–       … и то точно, когато въобще не ти пука. Само че този път той е решен, нали?

Тя кимна и изпи остатъка от уискито си.

–       Май в случая ще ти трябва по-скоро охранител, отколкото психоаналитик, скъпа.

–       Ха… на мен ли го казваш. Сто процента ще ме обвини, че спя с него. – Русата смачка цигарата в пепелника си, изправи се полека и се усмихна. – Можеш ли да ми поръчаш такси от тук?

–       Както желаете, мадам.

Няколко минути по-късно сърдитата диспечерка ме уведоми, че колата ще пристигне до десет минути.

Новата ми позната си играеше с картичката.

–       Кога си пак на смяна?

–       Защо?

–       Нездраво любопитство?

–       По-скоро си търсиш белята.

–       А тебе те е страх да не се нараниш покрай мен.

–       Страхът отдавна е умъртвена част от зоната на емоциите, кукло. Няма нищо, което ти или онзи грозен психопат може да ми причините и което вече да не ми се е случвало.

–       Колко сме уверени. – Тя извади едра банкнота от портмонето си и ми я плъзна, както аз бях постъпил с картичката по-рано. – За питието и услугата. Надявам се да са достатъчно. Ще се навъртам наоколо.

–       Както желаеш. Само че, бейби… – хванах я за ръката и я накарах да се извърне. – Избий си от главата всякакви мисли, че ще ме спасяваш или ще ме правиш щастлив. Не ми трябва ангелче. Аз съм приятел единствено с курвите.

–       Знаех това още щом те видях.

–       Дано си си научила урока.

За пръв път свали очилата си. Изненадах се от мекото черно на очите й, което ме посрещна. Очаквах синьо или зелено, класическа Грета Гарбо. Десният й клепач бе разцъфнал в ярко лилаво от удара на „любовта”.

–       Да се обзаложим?

Фрагменти: You look like rain


Фрагмент: Запознанство – I-ва част

От другата страна съседката слуша Morphine.

Ако беше в някоя от предходните ми квартири щях да се изправя от леглото, да изляза навън и да почукам на вратата, да помоля натрапника да намали, защото трябва да уча.

С това се изчерпваха контактите ми със старите ми съкафезници.

Ала сега не изпитах желание да го направя.

През последния месец бях счупил плочите от слушане и превъртане, и имах нужда от свежо разнообразие.

В съчетание с дъждовната пелена.

Взирах се в оттичащите се по стъклото капки и се оставях да потъна в изкусителните като тъмен шоколад джазови звуци. Дълго преди да го осъзная, текстът танцуваше по устните ми под формата на нестройно подсвирване.

А образът, танцуващ по мозъчната ми кора, бе на жената от другата страна.

Виждах я точно как излиза навън в дъжда.

Той я обвива във властната си прегръдка.

Двамата се разтварят един в друг.

Тя става част от дъжда и дъжда – част от нея, след време ми е трудно да различа сребърните капки от белия пламък на косата й.

Сепнах се от това внезапно видение и се опитах да укротя сърцето и дишането си.

Улових се за масата, затворих очи и зашепнах някаква мантра, за да прогоня натрапчивата мелодия.

Ала не бе така лесно.

Дори след като от другата страна настъпи тишина, все още я чувах.

Бях зациклил на същия мотив, който едновременно ме успокояваше като ласка и ме дразнеше като бормашина с металически, гротесков смях.

Пробиваше черепната ми кутия и напредваше към възбудения, чувствителен мозък.

Отхвърлих тази идея – що за нелепица е да бълнуваш за злокобни машини при това нежно и чувствено изпълнение.

От друга страна, мисловният ми процес не следваше обичайните линии на логиката.

А онова създание с боя по пръстите и коси на фея се бе заселило от известно време като призрак – алтернативно его – в сънищата ми и по стените на любимата ми мансарда.

Не можех да си го обясня.

Едновременно ме привличаше и плашеше.

Един или два пъти ме бе канила да послушаме музика на чаша коняк.

Шизофренясалият й братовчед се бе изгубил.

На лечение, на работа или за да гони палавата си годеница.

Чудех се как Лена се спасява от удушаване всеки път щом му смъкне белезниците.

Изкушението бе изгарящо, бърникаше в раната ми и ме дразнеше до побъркване.

Знаех, че искам да приема поканата й и да пристъпя на следващото ниво на потапяне в личния й свят.

Един евентуален разговор с нея ми изглеждаше почти толкова вълнуващ колкото ако ме посрещнеше със свлечени по земята дрехи и разпалени свещи.

Дори по-еротично.

Тя ми напомняше на бюро за истории и житейски опит.

Не най-романтичното сравнение за една жена.

Ала винаги бях имал фетиш към разказите, към опитните дами, които можеха да наситят жадния ми за истории ум.

Чужди.

Нямах свои… или поне не желаех да изплуват.

Но тя ме плашеше.

Живото любопитство в енергичния й поглед, неуморното желание да се заравя дълбоко в пластовете и да открива скритото под повърхността.

Знаех, че тя няма да се задоволи с това да й бъда слушател, да разиграва житейския си опит пред мен като на сцена.

Щеше да поиска цена за билета за вход.

Тайна срещу тайна.

История срещу история.

Шехерезада знае как да дръпне конците, така че да изтръгне скритото в мен.

Затова се свивам от другата страна и само докосвам стената с трепетен копнеж, докато Morphine си играят с чувствителните връзки в мозъка ми.

Не съм сигурен, че искам тя да навлезе и да ме опознае.

Предпочитам да ме мисли за доброто, непохватно съседско момче с нулев житейски опит и поразяваща наивност.

Макар светът, в който бях пристъпил при нанасянето в тази мансарда на спомените, да ме влечеше със силата на вакуум, естествените ми бариери ми пречеха да му се отдам.

Колко тънка може да е една стена?

Колкото сълза.

Или капка дъжд.

Фрагмент: Запознанство


Винаги съм искал да живея на подобно място.

Протегнах ръка и се докоснах до напластилата се прах по гредите на покрива.

Приклекнах и повдигнах кадифената покривка, спуснала се върху библиотеката като воал. Присвих очи, тъй като светлината трудно проникваше в малката таванска стаичка.

Още бяха там. Плъзнах пръсти по гръбчетата на плочите, хартията леко поряза кожата ми. Въобще не го отбелязах.

Спомените ме атакуваха – рояк хищни птици, изхвърчали от килера, държан прекалено дълго със заключена врата.

Емоцията бе толкова наситена, че сълзите сами избиха в очите ми.

Всичко тук ухаеше на отминали епохи.

Книгите, мебелите, прозореца, гледащ към старата част на града.

Отпуснах се върху мръсните дъски и затворих очи, докато събитията от преди петнайсет години се нижеха в архива на паметта ми.

Вдигнах поглед право към най-тъмния ъгъл, където бяха струпани множество кутии, стари инструменти и други джаджи. Върху античния стол размазаният ми от сълзи поглед се фокусира върху очертанията на… не, не можеше да е още там.

Изправих се рязко, изтрих очите си и се приближих предпазливо. Противоречивите чувства бушуваха в мен, докато треперливите ми пръсти се докоснаха до капака на стария грамофон. Повдигнах го и плъзнах длан по надрасканата повърхност.

Спомних си момента, в който го чух за първи път.

Картината бе така жива пред мен, сякаш я наблюдавах записана под клепачите ми.

Не можех да повярвам, че всичко това вече беше мое.

На колко хора им се пада честта да се озоват отново във вълшебния си, детски свят? На колко им се удава възможност да го задържат и да го изкарат от прашните архиви?

И с какво бях толкова специален, че Съдбата реши да ми направи такъв подарък?

Вероятно някой друг би ми се изсмял, задето тръпна като хормонално объркан пубер от една стара мансарда, която плачеше за солиден ремонт. И един грамофон – дядо, който надали работеше.

Обзе ме внезапно вдъхновение и се върнах към шкафа.

Вероятността бе нищожна… ала все пак какво губех?

Издърпах напосоки първата попаднала ми плоча. Премигнах. Miles Davis  – In a silent way.

Първия запис, който чух, в първия миг, когато престъпих през прага на тази стая.

С раните по коленете и стиснатите от вълнение юмруци.

Или сънувах…

… или някой жестоко се гавреше с мозъка ми, като изкарваше от там архивни кадри и ме караше да си въобразя, че са реални.

Оставаше и…

Не! Меките джазови звуци изпълниха стаята и завъртяха главата ми. Грамофонът работеше, сякаш никога не е спирал.

В какъв странен свят се бях озовал?

Взирах се във въртящата се плоча, сякаш бе зловещо насекомо.

Главата ми се замая, звуците от саксофона бавно проникваха в тунелите на паметта ми и изкарваха хиляди малки моменти от там…

… които бяха разбити на парчета от жесток вик от другата страна.

Някой виеше като ранено животно в съседното помещение. Воят му бе акомпаниран от зверско ритане по стената, сякаш всеки момент щеше да я срути.

Изхвърчах от стаята в малкия, тъмен коридор.

– Кучко, ще те убия! Ще те заколя, пускай ме!

Нито и следа от викащия, макар звуците да се усилваха, а въздухът да вибрираше от споделената му ярост.

Чак тогава забелязах жената, облегнала се срещу вратата на стаята. Беше подпряла обутия си в джинси крак, кръстосала ръце и пушеше съсредоточено. Въобще не ме отрази, сините й очи не се откъсваха от точката, в която ги бе вперила.

Не огледах добре лицето й в рамка от почти бяла, руса коса.

По-силно впечатление ми направи боята, покрила ръцете й по цялото им протежение. Дългият белег на десния й лакът изглеждаше като елегантна завъртулка. Ленената й риза бе скъсана на хиляди места и покрита със същата боя като ръцете й.

Дори не потръпваше.

А в другата си ръка държеше малко ключе.

– Извинете… – прошепнах, като се колебаех дали бе добра идея да прекъсвам транса й.

Тя се сепна, извърна се към мен и цигарата й описа странно, кръгообразно движение във въздуха. Засмя се леко, изненадата й мина бързо и ми се усмихна приветливо.

–       О… прощавайте… той ли ви притеснява?

Единствено ситуацията биеше по абсурд въпроса й.

–       Просто… какво става тук?

–       Моля ви, нека не ви прави впечатление. Ще му мине след малко, трябва да си излее бесовете.

–       Ъ… разбирам.

–       Не, ако съдя по физиономията ви нищо не разбирате, но сте прекалено учтив да ме разпитате. –  Явно лицето ми е пламнало от смущение, защото тя се разсмя. А смехът й силно наподобяваше на онзи звън от камбанка, който чух за първи път когато се напуших.

–       Не, не…

–       Признайте си… любопитството ви изгаря. Чудите се какво правят тия две откачалки?

–       Не точно това, но… определено е необичайно.

–       Ха, пак смекчавате обстоятелствата. – Тя поклати глава и всмука още малко от цигарата си. – Не се шашкай чак толкова много. Нали може на „ти”? Не съм по официалностите.

–       О… но разбира се…

–       Ей, курво мръсна, пусни ме! – този път войът беше наистина свиреп и потреперах против волята си.

–       Не, той не ми е любовник, с който си играем на интересни игрички, ако това си мислиш. – подсмихна се непознатата.

–       Но…

–       Братовчед ми е. Живее временно при мен, че скоро се разделиха с годеницата му. А в момента го пазя да не й гръмне главата. Не че щеше да е голяма загуба за човечеството, ако го направи.

–       Изживяват лоша раздяла? – предположих аз с типичната си наивна усмивка на глупак.

–       Сладур. Казано накратко, тя е курва. В момента най-вероятно се чука поне с петима. – Направи пауза за драматичен ефект. – Наведнъж. Няма лошо, принципно, ала онзи клет нещастник е наистина болезнено обсебен. И ако не съм аз да го пазя, отдавна да е извършил някое безумие. – Очите й станаха замислени.

–       И как го спираш?

Тя размаха ключето пред очите ми.

–       Стар, но изпипан метод. Белезници за радиатора. Един час викане и крясъци го изтощават по-добре от каквато и да е шокова терапия.

–       Защо не пробва да се лекува? Това ми изглежда само като забавяне на решението.

–       Ходил е на повече психиатри, отколкото някой хипохондрик на профилактични прегледи. Явно е безнадеждно. Аз съм Лена, между другото.

Казах името си тихо и непохватно стиснах протегната й приятелска ръка. Същото иронично подсмихване.

Жени като нея винаги са досадно снизходителни към мъже като мен.

Не знам дали да се радвам или да се дразня от този факт.

–       Не съм те виждала наоколо. Тук ли живееш или работиш за археологическия музей и си дошъл да оглеждаш за артефакти?

–       М-моля?

–       Просто се шегувам.

–       Още не съм се нанесъл, но онази мансарда е на леля ми. Тя почина наскоро и ми я остави в наследство.

–       Толкова ли си закъсал, че ще дойдеш да живееш точно в тази дупка?

Магията се развали.

Стиснах леко юмруци, хвърлих й един презрителен поглед и изрекох с най-студения тон, на който съм способен.

–       Извинявай, трябва да тръгвам.

Почти бях на вратата, когато насмешливият й глас ме докосна леко.

– Казвали ли са ти, че си лесен за манипулиране?

– И защо реши така? – попитах аз, с ръка върху бравата.

– Връзваш се на всичко, което човек ти каже и си неспособен да четеш между редовете. – Тя загаси цигарата в малкия пепелник край прага на апартамента си. Намигна ми. – Човек не може дори да се пошегува малко с теб. Всъщност, обожавам тази старица – сградата. Вълшебна е. И смятам да стоя тук, докато не издадат заповед за унищожаването й. Чао, ще се виждаме.

И тя потъна в своя малък свят, като ме остави изумен на прага на моя.

Все още се чудех дали всичко около мен е истинско.

Съмнявах се дали не полудявам.

Ала светът, разкриващ ми се под черното кадифе, бе прекалено съблазнителен, за да отделям твърде много време на съменията си.

Femme fatal, a.k.a. Курва


Определено не им стана приятно да ме видят в техния неофициален частен клуб на лицемери. Кракът ми никога не би стъпил там, ако не бе насладата да ги накарам да горят от възмущение само като се появя. Бе трудно да подтисна смеха си при гледката на всички тези сноби, сгушени в удобния им малък свят далеч от реалността. Горди и пълни с презрение към всеки под тях. Бях обаче  достигнала момент в живота си, в който ми стана ясно, че нямам полза да играя ролята на жертвата.

Тази нощ влязох в клуба като победителка. Рано или късно щях да се изтръгна от хватката им, за да потърся нещо по-добро… ако съществуваше такова нещо. Но въпреки всичко имах перспективи пред себе си. Този мъничък етикет, който ми лепнаха нямаше значение. Напротив, ставах по-силна, тъй като ми даде доста полезни житейски уроци. Някой ден тези хора щяха да са просто бледа сянка в биографията ми.

Вървях с бавна, елегантна, почти съблазнителна походка, взирайки се във всички с леко похотлива и иронична усмивка. Сладките малки женички и гаджета извърнаха засрамено глави, докато в същото време неверните им “половинки” ме убиваха с поглед от див гняв и неизказани емоции. О, момчета, нужен ли е този театър? Знаем какво всъщност си мислите, когато зяпате момичета като мен: дръзки, предизвикателни и различни. Момичетата, които презирате; същите момичета, които тайно желаете. Никога не бихте се оженили за някоя, която така да прилича на блудницата на Сатаната.

Тази нощ се чувствах особено красива, докато се къпех в свирепите им погледи и скрити желания. Пламтящата ми тъмночервена коса (боядисана, естествено, цветът бе твърде силен за да е естествен) се люлееше зад мен като огнен поток, идващ направо от Ада. Порцелановата, мека и с лек загар кожа, опъната по цялото ми тяло подобна на кремав сатенен чаршаф подчертаваше любимата ми черна, разголена рокля. Бе достатъчно дълга за прикрие съществените части от анатомията ми и достатъчно къса да подчертае размера на гърдите ми и прекрасните ми крака, най-ценното ми притежание. Материята бе плътно увита около мен като броня и някак си напомпваше вените ми със самоувереност.

Може би заслужавах много от укорите и обидите, които се сипеха върху мен заради това, че съм се обличала като проститутка. Винаги съм била със свободен дух, и независимо колко суетно звучи това, бях горда с красотата, която ми бе дала природата. Какъв бе смисъла да я крия?

Да, предполагам, че бях егоистично, противно и разглезено малко момиченце, което има твърде високо мнение за себе си. Но поне не се прикривах.

С тези мисли в хубавата си главица се настаних грациозно на един от високите столове до бара и намигнах на бармана. Той ме поздрави и се облегна на плота да си побъбрим.

Поръчах му обичайния си коктейл “Секс на плажа” и докато го приготвяше, подхвърляше пиперливи коментари, от които се разкисках леко. Зеленикаво-сините ми очи се взираха в някои познати лица, докато притисках пръсти към саморъчно направената висулка около врата ми. Не бе точно медальон, а по-скоро знак, който си измайсторих от няколко кламера, образуващи името ми.

Мария.

Мразех това име, когато бях малка. Изглеждаше ми толкова обикновено, празно и в същото време пълно с твърде много обещания. Свещено, девиче име, което поставяше твърде много надежди. Означавеше, че ако някога разочаровах някой, той би бил още по-наранен, защото е  очаквал нещо по-добро от мен. Е, не че ще започна да обвинявам глупавото си име за “грешния” си живот.

Въздъхнах и взех коктейла си от Камен, барманът, който не спираше да говори. Бе рядко приказлив за момче. Но мислите ми бяха с някой друг, някой чийто напрегнат взор бях уловила. Изглеждаше точно като останалите, но освен гняв можех да прочета нещо друго в очите му. Похот. Изгаряща и отчаяна похот, която го убиваше отвътре. Мъжът от най-далечната маса, с чернокосата съпруга, на която почти не обръщаше внимание. Като че ли страстта и манията му по мен бяха станали болезнени. Тони изглеждаше готов да прекоси стаята и да ме изнасили. Тази  нощ в очите му имаше нещо животинско. Знаех, че го бях докарала до ръба на лудостта като го изкушавах, и от това ме побиха тръпки на удоволствие.

Познавах го откакто бях малко момиче. Бе много добър приятел на баща ми и често оставаше за едно питие или за вечеря. Тони бе психолог и социолог с няколко бестселъра зад гърба си, които се харчели като топъл хляб в Щатите. Никой не знаеше защо е решил да дойде тук и да преподава история и философия. Може би го вдъхновяваше за работата му. Или просто си падаше по млади ученички, които да омае с интелигентността и зрелостта си. Имайки предвид моя опит с него, втората възможност бе по-вероятна.

Първоначално рядко ме забелязваше, бях просто сладко хлапе на което даваше бонбони и кукли. Когато станах на дванадесет започна да говори с мен тъй като показвах забележителни мозъчни данни. Обичах да споря с него, Тони лесно се палеше, и това правеше дискусиите ни забавни. В началото дори го харесвах, защото бе първият, който се отнасяше към мен като към възрастна. Може да се каже, че бях предизвикателство за него, защото логиката ми не бе по-бавна от неговата, а конкуренцията го възбуждаше.

Но отношението му се промени, когато започнах гимназия. Тялото и красотата ми се развиваха по-бързо от тези на останалите момичета на моята възраст, което ме превърна в обект на завист и похотливи желания. Господин Томов не бе изключение. Както казах, винаги бе обичал млади и сладки момичета. Не бях точно сладка, но той смяташе, че това подлежи на промяна. Четирите дълги години в гимназията бяха бавен процес на съблазняване.

За съжаление, неуспешен за него. За разлика от девойките, отраснали без баща нямах особен апетит към по-възрастни мъже. Той бе директен, аз затворена. Не бих допуснала някой така лесно във вътрешния си свят. Тони го искаше целия за себе си. Имаше обаче и нещо противно и лъскаво у него, от което ми се повдигаше. И при това беше женен, дъщеря му, която лесно би могла да ми бъде сестра.

Не го исках като мъж, но му бе трудно да го разбере, тъй като бе свикнал да има всичко, което желае. Може би това бе причината, поради която копнееше толкова силно за мен. Когато почтените граждани ми лепнаха етикета “курва” стана все по-лесно за него да продължава с “ухажването”. Просто би могъл да каже, че му се натискам и едва ли нокай би повярвал, че аз съм тормозената. Е, нямаше да се предам лесно, така че реших да го подлудя без да го пусна вътре в моя свят и между бедрата ми. Такова дълго чакане не бе в стила му, така че един ден той ме притисна в ъгъла на училищната библиотека. Може би бе накарал жената, която работеше там да свърши нещо. Бяхме сами и умът ми бе единственото ми оръжие.

– Защо го правиш толкова трудно, Мария? – попита ме той докато притискаше ръцете си към раменете ми. Дъхът на Тони бе тежък, очите му бяха потъмнели от желание. Почти се засмях на глупостта му. Този мъж се мислеше за адски привлекателен, истински божи дар за жените.

– Гледал си Опасни връзки прекалено често. – Изгледах го студено и се дръпнах от хватката му. – Не можа ли да разбереш досега, че не обичам да се чувствам притисната? А ти го правиш през цялото време. Принуждаваш ме да те обичам, принуждаваш ме да ти се доверя. Искаш да ме вържеш. Не съзнаваш ли колко смехотворно е това? – въздържах се да не се изплюя в лицето му, за да подчертая думите си.

– О, милото ми бебче! – продължи с този отвратителен негов тон. – Имаш нужда от някой, както всеки друг. Нормално е, не се опитвай да се бориш срещу това. Имаш нужда от някой достатъчно силен, за да се справи с динамничната ти личност. Бъди сладка с мен, Мария.

Толкова бях отвратена, че го зашлевих.

– Очаквах нещо повече от тия евтини романтични глупости, Тони. – изглеждаше шокиран от действията ми. – Не съм някое от твоите уязвими малки момиченца, които копнеят за Татко! Престани да ме притесняваш и не смей да ме слагаш в стереотип.

Това го накара да захвърли маската на учтивостта и ме притисна грубо към стената. Мъжът се опита да ме целуне, но устните ми бяха плътно запечатани. Бе все едно да целуваш кукла, така че той се предаде и изсъска.

– Курва! Можех да ти дам толкова много! Щях да те боготворя и уважавам! Нима съм по-лош от всички копеленца, за които си отваряш краката?

Тази ярост ми се стори забавна и аз се засмях толкова силно, колкото можах.

– Така ли ми показваш любовта си? Като ме обиждаш и се съгласяваш с общественото мнение. Мислиш, че ме познаваш, но всъщност си оставаш сляп, независимо от цялата си интелигентност. Не си хаби източника от клишета, моля те. – Той се отдръпна, като все още ме гледаше свирепо. – Говориш ми за уважение? Уважавам се повече от това да легна с женен мъж!

– Има ли някакъв проблем, господин Томов? – библиотекарката най-сетне реши да се появи и да ме спаси. Усмихнах й се бегло и се измъкнах  бързо. Докато излизах дочух Тони да обяснява колко съм била “непослушна”.

***

– Хайде, Мери, не бъди безмилостна. Не виждаш ли, че той умира за твоята любов? – Коментарът на Камен ме върна обратно в реалността.

Първо си помислих, че говори за Тони, но след това осъзнах, че има предвид момчето на другия стол. Беше млад, на моята възраст, в най-добрия случай една година по-голям от мен. Напрегнати, черни очи, хипнотизиращи. Разрошена кафява коса и най-бледата кожа, която някога бях виждала. Сигурно никога не бих била впечатлена от него, ако го бях видяла от разстояние. Непознатият изглеждаше твърде обикновен, ако не го погледнеш отблизо. От този момент знаех, че ще бъда привлечена към него. Очите и езикът на тялото му разкриваха страстна душа и неспокойна природа. Аз самата бях спокоен и дори леко студен човек, но обичах хора с качества, които ми липсваха.

– Майка ти не те ли е учила, че е неучтиво да зяпаш? – попитах го с двусмислена усмивка.

– За това природата ми е дала очи. – Той изглеждаше малко притеснен, въпреки дръзкия си отговор.

– Някои хора го намират доста обидно. – Увих кичур коса около пръста си без да спирам да се усмихвам. – Стават нервни, ако ги гледаш. Дори агресивни! Не те ли е страх?

– И ти си една от тях? – той повдигна вежда подозрително.

– Не… – измърморих мързеливо. – Аз обичам да ме гледат. Навярно съм пристрастена към хорското внимание. Но… – намигнах и очите ми пробляснаха в зелен пламък. – … ами ако не бях?

Той се приближи и аз усетих силното му присъствие. За момент ми се стори, че около него имаше пламък.

– Който не рискува не печели. Винаги съм бил авантюрист. Когато видя някой, който ме впечатли … – Непознатият ме хвана за пръстите и, странно, не усетих желание да се отдръпна. – Обичам да ги наблюдавам. Не обичам да започвам с клиширани реплики.

– О… – усмивката ми стана дяволита. – Едновременно авантюрист и не обича клишета. Може да имаш шансове да спечелиш сърцето ми. – Последните ми думи бяха пълни с ирония. – Само приеми един малък съвет, непознати. Не се задоволявай само с ролята на наблюдател. Красивите неща имат склонността да се изплъзват, ако не действаш.

– Ще го запомня. – Отвърна той през смях.

– Аз съм Мария, впрочем. – повдигнах ръка и разтърсих неговата в опит да стопя леда.

– Знам. – той протегна ръка към висулката ми.

– Но всички ми казват Мери, не си харесвам особено името.

– Както кажеш. А аз съм Калин Томов, но ми викат Гарвана, приятно ми е да се запознаем.

– Ооо, гарван. Любимата ми птичка. – После нещо ме порази и се отдръпнах. – Чакай малко, Томов ли каза? Да не си роднина на Тони Томов?

– Той ми е чичо. При него съм във ваканция от няколко седмици.

Не успях да сдържа изгарящата експлозия от смях в дробовете си. Бе невъзможно да се контролирам и оставих всичко да излезе навън под формата на тежък телесен гърч. Изумените му очи правеха положението ми още по-лошо.

– Е… – каза той с игрива усмива щом се успокоих. – Какво смешно има? – За моя изненада, не звучеше обиден, което бе добър знак.

– Иронично е. Единственото момче в тази дупка, към което се чувствам странно привлечена…

– О, Боже! – Гарванът изглеждаше изненадан от липсата ми на девичи срам. – Определено си бърза жена.

– Не обичам да си губя времето. – прекъснах го. – И това момче се оказва в роднинска връзка с мъж, който ме мрази, и който аз презирам. Интересно, нали?

Той си поигра с кичур от косата ми.

– Това прави ли ни врагове? Определено не искам враг като теб.

– Може би… кой знае… зависи от теб. Не съдя за хората по роднините им. От друга страна, кръвта вода не става.

– Всичко което мога да кажа в своя защита е, че чичо ми не ми харесва кой знае колко.

– Тогава защо… – започнах аз, но нечие грубо лаене не ме остави да довърша. Усетих как една тежка ръка падна на рамото ми.

– Достатъчно се забавлява, курво! Сега се разкарай от тука, освен ако не искаш да изритам хубавия задник.

Обърнах се и се взрях с безразличие в силния чернокос тийнейджър зад мен. Като се има предвид отношението му и мускулестото тяло сигурно бе футболист. Атлетите никога не са ми били страст. Но този ми изглеждаше познат.

А сега той ми се правеше на мъж!

– Но защо, Мишо, колко як изглеждаш сега. – промълвих с обичайната си похотлива усмивка. – Ако само беше такъв и последният път когато бях с теб, нямаше да ми се налага да имитирам оргазъм.

– Млъквай, кучко! – приличаше ужасно на испански бик.

– Всички имаме свобода на словото, приятел. – Гарванът ни прекъсна доста весело и не на място. – Освен това, тя нищо не ти е направила. Така че защо не си гледаш работата. Тук има достатъчно място за всички?

– Не и за такива като нея – изрепчи се Мишо. – По-добре си затваряй човката, ако не искаш да се вкараш в беда.

– Ах, Мишо! – въздъхнах драматично. – Така ли се опитваш да компенсираш провалите си, като се фукаш? Не знам как твоята Ани…

– Глупава курва!

– Не я наричай така защото…

– Какво ще направиш, ще ме набиеш ли? Нека ти кажа малко за тоя боклук Мария Радева. Всеки, който може да си плати, може да я чука.

– Виждам само една курва тук и тя не е Мария.

– Сега вече…

– Момчета! – провлачих колкото се може по-лениво, за да докажа, колко ми е досадно. Излях остатъка от коктейла надолу по гърлото си и се изправих грациозно. – Каквото и да мислите за мен, не си падам по кръчмарските боеве. Прати много поздрави на Ани.

Навън облякох якето си и се насочих към мотоциклета си. Сцени като тази бяха нещо твърде познато, за да ме разстроят.

Шум от вратата привлече вниманието ми. Видях Гарванът да се приближава. Въздъхнах облекчено, че неандерталецът не го е наранил.

– Може ли да ми кажеш за какво беше всичко това? – Дявол да го вземе, обичам директните хора.

– Хубавото момченце не ти ли обясни всичко?

– Не ми звучи достатъчно обективен… – той сви рамене и продължи. – Ти не ме съдиш заради чичо ми, аз не искам да те съдя заради лошата ти слава. Но…

– Простичко е, гарванче. Всеки си има роля в живота, както и етикет. Аз съм “курва”. Животът на красивите жени не е толкова лесен, колкото изглежда. Никой от местните идиоти не можа да повярва, че някоя, която изглежда като мен може да е останала девствена на петнайсет години. Бях недостъпна, тъй като не исках да се чукам с първото момче, което ме покани на среща. Исках да имам избор. Но това им се виждаше твърде странно и така започнаха всички тези истории. Истории родени от въображението на разгонени момчета. Истории, описващи ме като “много дива”, “секс кралицата от Вавилон”. Беше голяма, мазна лъжа. Но нямаше значение, защото всички вярваха в това, в което искаха да повярват. Тогава наистина загубих девствеността си и вече не можех да докажа невинността си. Може би не беше умно от моя страна, но бях на шестнайсет и исках да живея. Желанията ми не бяха по-различни от тези на мъжете. Но те бяха мъже и на мен не ми бе позволено да им отказвам. Веднъж едни такива почти ме изнасилиха. – Говорех спокойно и уверено, тъй като не исках да правя мелодрама. Не бях жертва! – Имаше период, когато се опитах да се правя на добро момиче, живеех като монахиня. Уви, тормозът не спря. Тогава стана ясно, че каквото и да правех, както и да живеех, винаги щяха да ме виждат според етикета, който са ми сложили. Признавам, че имам своя дял секс преживявания, но те са по-скромни от това, което можеш да чуеш за мен. Понякога се обличам по-дръзко. Но те ме направиха такава, каквато съм. Това е мръсната малка история за живота на Мери? Каква е присъдата? Мразиш ли ме? Презираш ли ме?

Той въздъхна и се приближи до мен, за да докосне рамото ми.

– Само не ме съжалявай. – отдръпнах се и го погледнах в очите.

– Не бих го направил – прекъсна ме Гарванът. – Те са тези, които трябва да бъдат съжалявани, ако думите ти са верни. Уважавам смелите и горди хора … като теб.

– Гарванче, познаваш ме от по-малко от десет минути.

– Вярвам в интуицията, а у теб има нещо, което ме привлече като магнит. Не беше случайност, че те срещнах. Искам да те опозная.

– О, така ли? Твоята или моята къща? – Мъжете казваха такива неща, когато гонеха само едно нещо. Мисълта да си легна с племенника на Тони в собствената му къща беше такова перфектно отмъщение.

Но очите му потъмняха при думите ми.

– Не се дръж така пред мен, Мери, знам, че не си курва. Бях сериозен, когато казах, че те уважавама.

Една идея ме порази внезапно. Ужасно мразех чичо му и очевидно той споделяше чувствата ми, каквато и да бе причината. Освен това, изглеждаше сладур, а и усетих някаква симпатия от пръв поглед към него. Не бе много, но бе достатъчно за да дразня проклетото копеле Тони. Нямах идея защо толкова исках да го тормозя, но бе по-силно от мен. Облегнах се на него и му прошепнах в ухото.

– Да се срещнем утре на северния бряг на реката. Ще те чакам.

Тогава леко го целунах по устните, качих се на мотора си и изчезнах като нощна сянка по пътя

***

Не вярвам в романтика и глупостите от романите на Арлекин. Е, не ме разбирайте погрешно, но Калин “Гарвана” Томов бе един от най-чистите хора, които съм срещала. Сигурно никога повече няма да познавам друг като него до края на живота си. Сигурна съм, че не го обичах, поне по онзи замайващ начин, описан в горепосочените “литературни” творби, но той никога не спря да ме впечатлява с думите и идеите си. Следващите две седмици всеки от нас изпълни живота си с присъствието на другия. Не мога да намеря точната дума, с която да опиша връзката ни. На кой му пукаше? Бях щастлива, дори и физическият ни контакт да бе ограничен.

Гарванът бе рядко наивен за момче на неговата възраст. Не искам да кажа, че не беше интелигентен или див на моменти, но като цяло ми напомняше на извънземно, което си няма идея за истинския живот. Понякога нещата, които казваше бяха толкова далеч от реалността, че не можех да спра да се смея. Но това не ме дразнеше. Обичах да слушам гласа му, докато лежахме един до друг на реката.

Не бях момиче, което се впечатлява от приказки за луна, звезди, нощ, океан и поезия. Тези неща ми се виждаха твърде повърхностни, тъй като намирах природата за най-скучната тема на земята, източник за евтин романс. Някак си Гарванът намери неклиширани думи, за да ми ги опише и ми помогна да открия друга гледна точка за света.

Слушах с неутолима страст, нетипична за мен. Понякога той ми съчиняваше малки стихчета и ги оставяше в раницата ми, така че можех да попадна на тях в най-неочаквания момент. Ако трябваше да съм честна, никога нямаше да стане велик поет, но поне беше искрен.

Единственото, което ме притесняваше бе, че ме възприемаше като някакъв идеал. Хората имат странния навик да ме поставят в крайни категории. За всички други аз бях грешница, за Гарвана бях светица. А аз знаех, че не бях нито едно от двете. Но бе хубаво да знаеш, че някой мисли за теб по този начин, увеличава надеждата, че един ден може и да изтриеш петната от миналото си. Не бях съвършена и знаех, че рано или късно ще го разочаровам.

Не, не ме разбирайте погрешно. Не бях влюбена. Това между нас бе твърде кратко и неочаквано. Нямахме време за повече.

Ако само знаех какво щеше да се случи щях да го държа далеч от похотливото чудовище. Никога нямаше да се покажа с него на дневна светлина. Щях да го отведа в най-далечната пещера на нощта. Щях да го превърна във вампир, заключен в ковчега на моята защита. Уви, ние сме слаби човешки същества и нещата просто се изплъзват от нашия контрол.

***

Изминаха две седмици от запознанството ни, а на следващия ден завършвах гимназия. Нямах планове за бъдещия си живот и не бях сигурна какво е планирал Гарвана. Никога не обсъждахме това, което предстои, дори когато бяхме заедно. Исках да имам най-доброто от мига.

Останах малко изненадана, когато той засегна въпроса, докато бяхме в стаята му през онази фатална нощ. Чувствах се чудесно, може би защото интуицията ми подсказваше, че това бе нашият пръв и последен път заедно.

– Ела с мен утре. Зная какво искам. Не трябва да стоиш повече тук. Защо не се махнем заедно? Би било чудесно.

Прехапах устни и помислих за предложението му. Звучеше изкушаващо, но не бях сигурна колко далеч бях готова да стигна с него. Ценях свободата си и не желаех да се замесвам…

– Не е нужно да се омъжваш за мен! – Какво правеше той, мислите ли ми четеше? – Просто си помисли. Дори не трябва да тръгваш като мое гадже. Моля те…

Сигурно щях да приема предложението му в следващия миг, ако не бяхме грубо прекъснати от разбиването на вратата. Беше Тони, мъжът, когото бях докарала до лудост чрез страстта. Изглеждаше още по-зле отколкото онази вечер в клуба. Боже, нещата щяха да станат грозни, усещах го.

– Глупав идиот! От всичи жени на света, защо точно с нея? Момичета като нея само те развалят като личност! Защо трябваше да я взимаш? Тя е моя, чуваш ли. – Очите му почервеняха от безумие. В този момент наистина започнах да се притеснявам. Увих чаршаф около себе си, за да прикрия голото си тяло.

– Мери не принадлежи на никой. – Гарванът сякаш не загряваше опасността на ситуацията и се изправи, за да срещне чичо си лице в лице. – Знам какво си се опитал да направиш. Не те ли е срам? Винаги си считал, че превъзхождаш останалите, как можа да се оставиш да бъдеш обладан от такива низки страсти?

– Нищо не знаеш за живота, учениче!

Аз обаче знаех достатъчно за живота, страха и техните последствия, за да разбера какво щеше да се случи. Гарванът бе твърде смел и не забеляза черния предмет в ръката на Тони.

– Тя е моята курва, макар още да не го знае.

– Презирам кръвта, която тече във вените ми, ако дори малка част от нея принадлежи на теб – гласът на Гарвана прониза Тони като кинжал.

– Престанете! – изкрещях. – Гарване, не си струва…

– Млъквай, кучко! Вината е само твоя! – гласът му бе като ревът на горила.

– Гарван, той… – но виковете им не ми позволиха да довърша. Гарванът бе твърде погълнат от гнева, за да мисли.

– Нямаш идея колко ми се гади от теб, от хората като теб. Тя може да не е съвършена, но е много по-добра от теб. – Тони изглеждаше смален до гордия и достоен младеж пред него, който го обстрелваше с думи.

– Как смееш… – явно Тони бе загубил връзка с реалността и не му пукаше за последствията.

– НЕ! – Писъкът ми прониза нощната тишина като вой на отчаяна вълчица, ала беше твърде късно. И двамата бяха в средата на ожесточена схватка и преди да осъзная един изстрел прекъсна всички звуци. Настъпи гадна, потна тишина. Времето застина. Аз, с обезумял поглед и треперещи ръце, Тони с кървавата маска на лудостта и Гарвана… който падаше.

Той се свлече в ръцете ми и аз знаех резултата в мига, когато зърнах тъмночервената кръв върху гърдите му. Не можах да се сдържа, за това изкарах всичкото си отвращение и безпомощност към света и този мъж в отчаяни писъци, докато прегръщах безжизненото тяло до голата си кожа. Това бе първия миг в живота ми, когато загубих здравия си разум.

Следващите ми действия бяха мъгла от събития, не по различни от тези, които човек вижда в някой евтин трилър. Лошият тип крещи на уплашеното момиче да млъкне, че тя го е накарала да стори това. Сграбчва я и се опитва да я изнасили. Тя някак успява да избяга и да се обади на полицията, докато се крие из тъмната къща, далеч от взора на злодея. Той я преследва като хищник, и най-накрая стига до нея. Полицията го хваща докато я души и го спира преди да е станало твърде късно.

Сякаш бях напуснала тялото си и наблюдавах всичко извън него. Всичко бе твърде сюрреалистично, като част от някаква пиеса. Докато арестуваха Тони, избягах бързо нагоре по стълбите, за да видя още веднъж Гарвана преди да са го отнесли.

Отново го притиснах към себе си, но не можех да върна живота. Всичко бе свършило. За първи път порой от сълзи изтичаше през очите ми. Не трябваше да става така.

– Госпожице? – някой докосна треперещото ми рамо, и аз потръпнах с отвращение. Изгледах свирепо човека зад себе си, полицай, който ме гледаше сякаш бях боклук. Чак тогава осъзнах, че е време да предпазя малко от достойнството си. Преди да си тръгна с одеало около раменете си, за да отговоря на въпросите, които ми бяха подготвили, хвърлих един последен поглед към Гарвана. Никога повече не го видях.

***

Този път перефектният Тони не можеше да се измъкне. Не бях нарушила закона, нямаше причина за обвинения срещу мен. Затова реших да напусна града в нощта, когато завършвах училище. Опаковах всичко, което имах и не се сбогувах с никого. Майка ми ме мразеше, нямах приятели, какъв бе смисъла?

Докато карах в изненадващо студената лятна нощ, цялото ми същество бе изпълнено с меланхолична тъга, бях се превърнала в горичво-сладка въздишка. Не бях опознала Гарвана достатъчно, за да усещам разкъсваща болка. По-скоро бе като загубата на нещо, което не си оценил достатъчно. Не мислех за това чия бе вината. Имаше ли значение, когато един млад живот бе прекършен заради лицемерие и потиснати желания. Може беше по-добре за Гарвана, никога нямаше да разбере истинския живот.

Вече за нищо не бях сигурна. За първи път аз бях обърканото момиче, което не знае къде да отиде. Все пак, не можах да контролирам всичко и си платих за това. Цената за това лято на изгубени илюзии, лятото, което потъна в есенни мъгли преди да има шанса да разцъфне.

Погледнах към лунната светлина над морето, пълно с червени листа за последен път. Ала природата вече бе мъртва. Красивите думи си бяха отишли, а аз не бях жена, която ги владееше, за да ги възстановя.