Смешният плач на “добрите” момчета


Наскоро попаднах на следната, вероятно целяща бъде провокативна и шокираща за широката аудитория, публикация в сайта на Deutsche Welle. Още в самото начало дебело бе подчертано, че публицистичния материал не е за чувствителни пуритани, получаващи алергичен пристъп от неприлични изрази. Последното ме накара да вдигна вежди със съмнение, очаквайки отново да бъда атакувана от поредния „модерен” автор, наблъскал в гневния си текст в промишлени количества „путка, кур, гъз, лайна, сперма” с претенции за цинизъм. Края на статията ме остави с иронична усмивка.

Написаното от неизвестния за мен Явор Фингаров по-скоро силно наподобяваше изповед, достойна за елитарното издание, популярно предимно сред ученичките, наречено Лична драма.

Поетът – един съвременен бунтар, дошъл да внесе смут сред масите еднакви девойки с къси поли, силиконови устни и гърди, търсещи някой богат чичо да им плати за марковия алкохол и парцалките от мола. Като един истински пророк той се надява да открие смисъла сред морето от разврат и морален упадък в елитно столично заведение, чрез раздърпаното си пуловерче, евтините цигари и наболата брада. (Наистина, какви са тези евтини цигари, ми е пълен хикс, освен ако не става въпрос за Арда или Шипка. От друга страна съм активен непушач, така че е възможно да съм в грешка.) Ала поетичната му душа бива низвергната от грубия материализъм и поразяваща безчовечност на дълбоките деколтета. Унизен и оскърбен, лирическият герой се отправя към кварталното кръчме, за да удави високите си страдания и да изгуби смисъла на дъното на голяма, отровна чаша ракия. Като за пореден път си лепва самичък етикечето „евтин.”

Винаги са ме забавлявали онези отчаяни, депресирани мъже с души на поети, твърдо убедени, че всяка девойка, на която са посветили какъв да е нескопосан стих, автоматично с прочитането му поема моралното задължение да изпълни всичките им порнографски фантазии. Както и да четка егото му и да го гледа в очите като вярно кученце, махащо опашка. Но по думите на човек, когото познавах „В днешно време да посветиш стих на една жена е същото, като да й кажеш, че искаш да я ебеш.” Съжалявам, и аз не бих се впечатлила, ако някой напише поема за мен. Поне не до такава степен, че да загубя ума и дума. Не и от навързани, евтини думи, които после могат да бъдат предадени на следващата мома на принципа на copy/paste. Това прави ли ме пошла материалистка, чиято основна цел в живота е да монетаризира всяка ценност?

Другото, което ми е адски любопитно е, какво прави лирическия герой в геената огнена на българската чалга и духовна нищета? Защо търси смисъла именно там? Харесва ли му да се чувства интелектуалец спрямо по-нисшите духом? Сега, нека не ми обяснява, че е пристъпил през портите на въпросното столично заведение с невинната мисъл в поетичната му глава как там е пълно с едни такива мили, интелигентни и стойностни момичета, с които да си бъбрят на философски теми? В крайна сметка, всеки подбира средата си и хората, които го заобикалят. Какво тогава търси той на място, което по собствените му думи предизвиква кофти стомашни реакции у него? Какво очаква от такива жени? Те са това, което са и са направили съответния си избор в живота. Ако авторът изпитва остро разочарование, то това се дължи единствено на нереалистичните му очаквания.

Всъщност г-н Фингаров търси ли нещо? Нещо различно от повод да се самосъжали и да съставя теории на конспирацията? Или да рони сълзи над загиващия интелект?

Най-лесно е да се отдадеш на така изкусителното мрънкане и да поставиш хората под общ знаменател. Да сътворяваш апокалиптични прогнози над чаша евтина ракия и да псуваш държавата, курвите, правителството, мутрите.

Като презираните от поета шкембелии.

Смешен плач и мрънкане. Генерализация на корем.

Просто авторът се изразява малко по-изискано от пияниците в кръчмата. Извън това, не казва нищо ново.

Познавам много момичета и жени, различни от описаните от уважаемия г-н Фингаров настоящи и бъдещи мутреси. Стойностни жени с интелект, нормална работа, образование. Със сигурност при запознанство с мъж не проверяват съдържанието на портфейла и броя на кредитните карти още преди да са научили името му. А ако една жена цени у мъжа качествата, които биха довели до неговото израстване в кариерата и съответно повишаване на жизнения му стандарт, тогава следва ли, че е меркантилна? Трябва ли, за да докажа как съм над материалното и че съм чиста по душа, да се хвана с първия мъж, посветил ми стих? Като съответно чакам цял живот някой да забележи невероятния му талант, а на мен се е паднала нелеката задача да го влача на гърба си? И докато той обикаля по евтините кафенета и кръчмета в търсене на вдъхновение и ровене в социалните язви, аз бачкам на две места, в постоянно състояние на нервна треска? Дали и този месец ще успея да платя всички не така възвишени сметки? Ще останат ли пари за храна? Учебници на децета? Разни такива дребнички битовизми. Само за да докажа каква невероятна ценностна система имам?

Не е много красив този изрисуван портрет на съвременното българско семейство. Съзнавам го. Използвам клишета, поставям хората под общ знаменател, плюя по определена социална среда. Но замислете се, с какво е по-различно творението на г-н Фингаров, който обрича на духовна смърт всяка млада жена? Слага я в кюпа с останалите въз основа на една вечер в „елитно заведение”. Със същия успех мога да отида във фитнеса, след което пред широка аудитория да се разрева как там, видиш ли, е пълно с напомпани маниаци с изкуствени мускули и метросексуални лигльовци. Или пък да се опитам да търся изискани джентълмени сред кварталните пияници. Представям си заглавието. „Къде о, моя музо разгневена, останаха истинските мъже?”

Мерси за такива пророци и народопсихолози.

И аз понякога слагам безсрамно къса пола и ярко червило. Това прави ли ме кандидат-държанка, търсеща си богат спонсор? Много е лесно да се правят заключения върху външни белези.

За сведение, била съм с мъже с неугледен вид и без лустро. Не съм им броила парите, не съм искала банково извлечение от сметката им. И стиховете не съм им чела. Каква е разликата ли? Ами, трикът е да не се държиш като неудачник. Самосъжаляващ се неудачник.

Защото жените надушват отчаянието с инстинкт на ловджийски хрътки. И ни действа по същия начин както на г-н Фингаров му действат силиконовите псевдоманекенки.

Да, знам, че има и от другите жени – такива, които искат да изкарат лесни пари и желаят цял живот някой да ги дундурка и угажда на капризите им. Не си затварям очите пред този неоспорим факт. Съжителствала съм с перхидролено същество, чиято най-голяма драма в живота бе, че устните й са малки и най-голямата й мечта бе да стане първата съпруга на Коко Динев, която не е поп-фолк певица. Има ги, не само по елитните заведения. Но такива е имало откакто свят светува и смешният плач с нищо не ги разобличава.

Има ли проблем? Има.

Представен ли е адекватно в журналистическия материал? Не мисля.

Защото по скромно мое мнение на социалните проблеми и феномени трябва да се гледа обективно.

А не през призмата на фрустрираната сексуалност и бълбукащи комплекси.

Съжалявам, но драмата на лирическия герой не успя да ме докосне. Сигурно не разбирам стиховете му.

Блажената троица


 

    По действителен случай 

 Той: Много съм перверзен, да знаеш.

Тя: Не думай.

Той: Имам такива фантазии, че … чак ме е страх да не се отвратиш от мен, ако ти ги разкажа.

Тя: Е, пробвай ме, при последния профилактичен преглед кардиологът ми каза, че съм имала здраво сърце.

Той: Да де, но пак… чувствам се малко некомфортно.

Тя: Хайде, без преструвки, голямо момиче съм. Плюй камъчето.

Той: Ами… добре… Много искам да го направим с приятелката ти.

Тя: (избухва в истеричен смях) И? Друго?

Той: Че това не ти ли е достатъчно?

Тя: Че за това си фантазира всеки втори мъж. Ти на колко си, на петнайсет?

Той: Леле, каква гад си. Аз тука ти разкривам душата и светлите си чувства, пък ти се смееш.

Тя: За твое сведение, дарлинг, повече ще се впечатля, ако срещна мъж, който твърди, че не се кефи на лесбийки.

Той: Ама кой ти говори за лесбийки? Просто ви искам и двете. Пък вие… ъъъ… не е нужно да правите кой знае какво една с друга, може само да се поцелувате.

Тя: Нещо се нагърбваш с по-голям товар отколкото можеш да носиш.

Той: Какво искаш да кажеш?

Тя: Че дори с една жена не можеш да се справиш. Камо ли с две.

Той: Я пак?!

Тя: За качествена тройка трябва да си инжектиран с двойна доза анасон или други симпатични симуланти. За да можеш да им угодиш и на двете. Или трябва да си падат една по друга, та дори и да излезеш извън игра да могат да продължат да се забавляват заедно.

Той: Че нали целта е на мен да ми е забавно?

Тя: Ти изобщо знаеш ли що за звяр е недовършената жена?

Той: Е, колко да е страшна, ще се цупи няколко дни и ще й мине.

Тя: Ох, ама ти сериозно ли? Слушай сега внимателно, да ме запомниш с добро. Ако предпочетеш едната пред другата, задължително ще ти се обиди. Ще поиска да ти го върне с лихвите. А представи си какво те чака, ако обидиш и двете? Няма нищо по-страшно от две съюзени змии.

Той: /махва пренебрежително с ръка/ Мисля, че преувеличаваш. Знаеш ли какво? Мисля, че те е шубе да викнеш Лея, защото като се съблечете една до друга ще видя колко по-секси е от тебе.

Тя: Ха, ами щом така ти харесва да мислиш.

Той: Въобще не си толкова отворена, ами само се правиш.

Тя: (с хитра усмивка) Щом така вярваш, сигурно истината е точно такава. Само внимавай да не попаднеш на истински отворени. Тогава жална ти майка, бейби.

Той: Ти мене не ме мисли. Хайде, чао, аз ще си ходя. Може да ти звънна някой път, ако много закъсам.

Тя: (иронично) Може и да те приема, ако някоя вечер съм твърде отегчена.

Два дни по-късно две руси близначки се спогледаха и по телепатичен път обмениха сходната идея, докато току-що изпразнилия се младеж си почиваше край тях. Изъскаха тихо, кимнаха с глави една срещу друга и се пресегнаха към шкафа с „помощните” си материали.

Вик на отчаяние и дълбока болка от разкъсани задни части изкъртиха звездите по нощното небе.

Роли:”Романтикът”



–         Как смееш! – Русият младеж я зяпаше с насълзени очи. Жената със синя рокля премига учудено. Допреди малко го бе притиснала до стената и изследваше упорито с език вътрешността на устата и сливиците му. Ръцете й се плъзгаха по тялото му, рутинно, като на опитна майсторка и тя вече предвкусваше крехката мръвка. Прошепна му съблазнително „Защо не се качиш горе за по едно питие, а?”

Внезапно той се дръпна като ужилен и я погледна с цялата обида, която можеш да прочетеш в очите на честен чиновник, комуто е предложен подкуп.

–         Ъ, моля? – тя се почеса там, където не я сърбеше.

–         Всички жени сте еднакви! – Той притисна драматично ръце към гърдите си. Изражението му бе нещо средно между това на герой от класическа трагедия и човек, поразен от рядко щастие. – Само ме преследвате, сваляте ми звезди, омайвате ме, ползвате ме като ходещ вибратор и после ме изоставяте най-позорно! Аз не мога повече така!

–         Ама ти… сериозно ли? – Първоначалният ступор вече й бе минал. Краищата на устните й вече се изкривяваха в иронична усмивка, която всеки момент щеше да премине в неконтролируем смях. – О, не, ще почина. Каква е следващата реплика? – Тя го изимитира гротескно. – „Къде отиде любовта?” Или не, не, „Аз се пазя за сватбата.”

–         Майка ми ме предупреди за момичета като теб! – Поаленелите му бузи успешно конкурираха цвета на тампоните й в най-тежките дни от цикъла.

–         Да, това щеше да е следващото ми предположение. – Тя вече се тресеше от смях.

–         Моята принцеса не би се държала по такъв просташки начин! – Младежът, да го наречем Блонди, вирна нос и кръстоса ръце пред гърдите си.

–         И къде я тази принцеса? – Жената, да я наречем Колекционерката, не спря да се гаври с чувствителната му душа. – В някой чикибойски сън? Някоя с дантели и бабини килоти? „Дай да си разкопчаем взаимно девствените пояси?”

–         Аз си отивам! – Блонди се фръцна демонстративно. – Ти не си никаква дама.

–         Добре де, сериозно, извинявай. – Колекционерката изтри очите си от избилите я сълзи, приближи се до него и нежно го докосна по рамото като включи най-милото си гласче. – Хайде де, не се сърди и ела да спиш в нас. Нищо няма да ти направя, само ще се гушкаме и ще гледаме филми с Мег Райън. Сърце не ми дава да те пусна в тази тъмна нощ, пълна с хишници. – Тя стоически издържа да не се разсмее.

–         Простачка! – Блонди изрази цялото си презрение с един последен поглед и се оттегли с царствено достойнство. – За какъв ме мислиш?

–         Хей! – извика след него Колекционерката, вече порядъчно ядосана. – Не заслужавам ли нещо за усилията, които положих?  Платих ти вечерята! Цяла вечер те слушах да ми говориш за Даниел Стийл и гоблени! Даже таксито ти платих! И къде ми е наградата?

Можеше да се закълне, че чу тихо изхълцване, но Блонди не се обърна, за да може да разбере със сигурност.

To be continued