Цигуларката



Това бе най-хубавата част от деня му.

Бе я запазил като щампа в паметта си, за да може да я извика всеки път, когато усети, че стресът се надува в мозъка му и рискува да се пръсне, подобно на грозен, злокачествен тумор.

Тогава образът изплуваше на повърхността и му помагаше да запази хладнокръвие.

Знаеше, че този ден ще свърши.

Че ще излезе през вратата и ще остави хаоса и лудостта зад себе си.

Като кожа, която смъкваше от гърба си и оставяше в предверието на храм.

Храмът на треската и безумието.

Знаеше, че ще облекчи примката на вратовръзката около врата си и за първи път през деня ще си поеме нормално въздух.

А лъчите на залеза ще докоснат уморените му клепачи, докато сетивата му ликуват.
Чувства се, сякаш е махнал от очите си гъстата мрежа против комари. Или неизвестната нему Господарка е свалила стегнатия до пръсване кожен нашийник от врата му.

Знаеше, че ще влезе в подлеза сред потока от хора, за да премине от другата страна.

Всички ще се блъскат покрай него, унесени в своите грижи и проблеми. Псувните и караниците ще обкръжат слуха му като досадни мухи.

Но той ще ги чува само като неясен, бял шум на радио, което е забравил включено в дъното на тъмна стая.

Защото се бе устремил към края на тунела и вече виждаше крайната си цел.

Дробовете му се изпълниха с прясно инжектирано щастие, а музиката се вмъкна по коридорите на ума му, докарвайки слуховия му апарат до оргазъм.

На този фон тълпата деградираше до поредица от чернобели сенки.

Тя стоеше на обичайното си място до стъпалата.

Калъфът й бе разтворен до краката й – криле на птица – и пълен с монети и по някоя и друга банкнота.

Носеше обичайните си сини, мръсни дънки и широка, мъжка риза, прикриваща напълно извивките на тялото й.

Тъмноруси кичури коса падаха върху лявата част на лицето й.

Брадичката й бе прегърнала любовно грифа на старата цигулка. Лъкът й се плъзгаше по струните с лекотата, с която майсторът художник нанася първите щрихи върху скицата си. Едвам виждаше лицето й. Цялото й тяло се бе сляло в едно с инструмента й. Всеки мускул, всяко движение бяха подчинени на музикалната композиция. Не знаеше какво свири, с течение на годините и тясната специализация голяма част от знанията му в различни области се бяха разпръснали като птици от гнездото на мозъка му. Знаеше само, че е прекрасно.

Едно от малкото наистина красиви, връхни точки в равноденствието и сухотата, впили се като инфузии във вените му. С всяка минута по тръбичките им течеше бавна отрова, смъртоносна скука и безразличие в малки, но сигурни дози.

Тази непозната, смачкана и в същото време силна, под чиито пръсти цъфтяха трелите на вдъхновението, бе начин да разкъса тези тръбички.

До скоро дори не я бе забелязвал, подлезната музика го достигаше единствено като леко раздразване на слуха му. Хвърляше по някоя едра банкнота в пристъп на лицемерна филантропия и отминаваше без да се обърне.

Една жена, особено скрита под пластове дрехи и чиято женственост бе редуцирана до чувствено потрепващите кичури над челото й, криещи лицето й… е, трудно щеше да му направи впечатление. Бе преситен от всичко и от всички. И не помнеше кога за последно нещо наистина го бе развълнувало.

Една вечер бе работил до късно, с последната му приятелка тъкмо се бяха разделили и не желаеше да се прибира веднага. Крачеше бавно из подлеза, а главата му пушеше подобно на догаряща факла. Търкаше слепоочията си и изпробваше някаква нова техника на дишане, за да се успокои. Напрежението избиваше под кожата му, като че ли се бяха опитали да го изпържат на електрическия стол. А вместо това го бяха оставили с необратими мозъчни увреждания. Пневматичният чук го блъскаше ли, блъскаше в онази бетонна стена.

Цяло чудо бе как костите му не са станали на прах.

И тогава се спря пред онова странно момиче, губещо се под торбата от дрехи. Вече отдавна нямаше никой в стария, мръсен подлез. Ала въпреки това тя не спираше.

Тогава му стана ясно, че не го правеше заради другите.

Беше от онези хора, които не можеха да живеят без призванието си. За нея бе все едно колко пари ще събере през деня, дали публиката й ще се състои от един или хиляди.

Остро чувство проряза гръдния му кош.

Завист.

Отдавна бе забравил какво го кара да се чувства жив.

Чак сега я видя за първи път – истинска и неподправена. Завистта и горчивината бързо отстъпиха място на възхищение пред човека, присмял се на суетата и материалния свят. Човекът, живеещ за да създава, сякаш черпещ сили от извора на изкуството.

Нямаше нищо общо с претенциозните арт персони, пълнещи художествените галерии и нощните клубове.

Бе толкова естествена, а съчетанието с виртуозното й изпълнение, го потресе в дълбочина.

Най-накрая момичето приключи с изпълнението си и се зае да прибира цигулката в калъфа си. Разкърши схванатите си рамене и се наведе над разгънатия калъф. Не го бе забелязала и когато я заговори сякаш потрепна стреснато.

– Това Вивалди ли беше? – чувстваше се толкова нервен, сякаш за първи път заговаря жена. Вътрешно трепереше и се притесняваше като ученик. Бившите му любовници доста щяха да се изненадат, ако го видеха в този момент.

Тя вдигна рязко глава и премигна няколко пъти. Измъкна ластика от къдравите си коси и те се посипаха по раменете й. Това око, което се виждаше, беше синьо – ярко наситено.

Преодоляла първоначалния си шок, тя се усмихна многозначително.

– Джузепе Тартини. Сонатата на дяволските трели.

– Ех… а тъкмо се надявах да блесна със знания… – Звучеше толкова смешно, че му се прищя сериозно да се срита. От друга страна, не се бе опитвал да направи впечатление никому. Винаги се получаваше естествено. – Едно време доста слушах класическа музика.

Тя кимна учтиво и продължи да събира нещата си.

– Даже по едно време взимах уроци по пиано… обаче се отказах… – Това той ли беше? Даваше обяснения на някаква непозната, и то съвсем интимни, каквито не бе споделял и на дългогодишни партньорки? Сигурно го беше хванал някакъв кофти вирус.

– Ти… отдавна ли свириш? – продължи с нелепите опити да привлече вниманието й.

– От дете – Цигуларката бе прибрала парите в един от джобовете на дънките си и се приготвяше да си тръгва, с калъфа в ръка. – Лека нощ. –  И се понесе плавно и ефирно по стъпалата нагоре.

– Искаш ли да те откарам донякъде? – Сърцето му биеше неестествено бързо.

Тя се извърна и го изгледа озадачено. Слезе бавно, сякаш обмисляше всяка своя крачка и като в транс отмести кичурите коса от лицето си.

В първия момент се стресна и отстъпи назад.

Не го бе очаквал.

Едното й око липсваше.

Дори не бе заменено от стъклено или пиратска превръзка, просто го нямаше и от това лицето й ставаше особено, гротескно.

Мона Лиза с цигулка и окраска на улична котка.

Гледаше го предизвикателно, насочила към него най-силното си оръжие.

– Много сте мил, но ще трябва да ви откажа.

Не очакваше подобна реакция от себе си. Всеки нормален човек щеше да се отдалечи колкото се може по-бързо. Като, докато плакне езика и нервите си в чаша уиски в някой пиано бар, ще се чуди къде му е бил ума да се предлага на улични музикантки. В същото време на съседната маса някоя елегантна дама ще му хвърля предизвикателни погледи…

Вместо това той я приближи решително, макар и вътрешностите му все още да се пръскаха от ужас.

– Аз не съм мил. – Без колебание, без дори леко потрепване на мускул по лицето докосна обезобразената й страна. Изненадата и страха в синьото й око изплуваха наяве и затрептяха неспокойно.

От допира й лудостта окончателно го зарази. Тя го гледаше в очакване и се опитваше да отгатне следващия му ход.

Който бе неизвестен дори на него самия.

Отвращение, отвращение трябваше да изпитва от този кратер.

Трябваше да се махне.

Вместо това с другата си ръка я хвана за раменете и я притисна към себе си, трескав и изпотен от избилите отвътре му емоции.

Чак тогава започна да трепери, когато притисна устните си към челото й. Не знаеше какво му става, разумът му отказваше да действа.

– Моля те, ела с мен. Не искам да съм сам тази вечер. – За пръв път казваше нещо подобно. Захапа езика си преди да е казал още някой абсурд. Като „Ужасно самотен и отчаян съм.”

Очакваше да му зашлеви шамар, да го отблъсне, да му се разкрещи, че я бърка и че тя не е такова момиче.

Това се очакваше от някой с достатъчно чиста душа.

Вместо това чу само тихия й шепот. „Добре”.

Бе прекалено замаян, за да кара, затова просто спря първото попаднало им такси.

Обгърналото ги мълчание му се стори пъти по-еротично от каквито и да е красиви думи…

***

… а на другата сутрин нея я нямаше.

Не бе оставила бележка, нито какъвто и да е знак.

Не усети аромата й в банята, не видя следи от обувките й.

Все едно никога не я бе имало.

Почти бе повярвал, че е любил призрак.

Мразеше смешният глагол „любя”, но за нея не желаеше да употребява по-вулгарни думи.

Не очакваше да я завари отново на същото място.

Ала тя бе там… и сякаш нищо не се бе изменило.

С изключение на него самия.

To be continued

Дамата от Шалот


I am half-sick of shadows, said the lady of Shalot

Sir Alfred Tennyson – The lady of Shalott

 And the wind I know it’s cold.

Emillie Autumn – Shalott

 

–         Какво ти носи щастие?

–         Много неща. Най-вече писането.

–         Писането? А защо именно то?

–         Като наркотик е. Създавам свой собствен свят така както майсторът тъче своите платна. Всяка нишка е уникална, вплита се в другата, а историята се лее…

–         Но как е възможно? Това не е истинско.

–         Какво искаш да кажеш?

–         Нищо от това, което правиш, не е реално. Отразяваш действителността така както луната отразява слънцето. Нима това може да ти носи щастие?

–         Зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нещата. И коя е познатата ти реалност. Всеки има свой поглед върху нея, според това как се взира в огледалото.

–         И все пак предпочитам живия живот.

–         И все пак не е ли той просто един сън?

Трясък.

Стъклото се разби на парчета и прекъсна нишката.

***

Всички говореха за нея и никой не я бе виждал. Взираха се нагоре към прозореца на мансардата, кацнала на върха на сградата. Някак не на място. По-близките до малкия апартамент се кълняха как чували тиха музика зад желязната врата. Понякога завесите на прозореца се полюшваха от порива на вятъра, а дъските скърцаха от нечии стъпки. Ако изключим тези дребни следи, по нищо не личеше жилището да е обитавано от жив човек.

И все пак целият квартал бе обладан от мистериозното присъствие на жената, чиято самоличност постепенно бе преминала към дебрите на градските легенди. Всъщност никой не би могъл да твърди дали собственичката е жена. По простата причина, че не я бяха виждали.

Разбира се, местните разказвачи на истории се кълняха как приятел на техен приятел бил зървал силуета й през прозореца, докато си оправял сателитната чиния в три сутринта. Друг пък я бил виждал опряна на перваза, вперила замечтан поглед в пълната луна и звездите. Трети твърдяха, че се измъква по водосточната тръба, преобразена в котка.

Носеха се различни версии за възрастта и външния й вид, които варираха от ослепителна платиненоруса принцеса в черна рокля до сгърчена, стара вещица с едно око с колекция от злокобни вуду-кукли.

И всеки се чудеше как бе възможно някой да живее напълно изолиран от околния свят. Никой не я посещаваше. Не излизаше, за да се снабди с продукти, дори боклука си не изхвърляше. Любопитните съседи редовно се ослушваха покрай вратата й, за да уловят зловонното благоухание на разлагаща се купчина отпадъци. Или пък пресен труп. Или и двете.

Парите, които дължеше за поддръжка на входа, редовно се озоваваха пред вратата на домоуправителя в елегантен бял плик, на който с още по-елегантен почерк бе изписан номера на апартамента.

Единственото реално доказателство, че Тя съществуваше.

По-скептичните твърдяха, че там всъщност не живее никой и че успешно ги манипулират.

Ала никой не бе в състояние да остане безразличен.

Жената с главно Ж държеше будни фантазиите на всички около себе си. Бе стиснала плътно въображението им в анонимните си пръсти и умело дърпаше конците. А историите се разпалваха като суха прерия под напора на пожар.

***

Не помня от кога съм тук. Вероятно от зората на времето.

То губи своя смисъл, когато си затворен между четири стени и го отброяваш в лексикални единици наместо в минути и секунди. Не ме притискат срокове и сама определям ритъма си.

Понякога пускам музика, за да разсея напрегнатото си и безсънно съзнание, но основния ми акомпанимент е звука от клавиши. Клавиши на стара пишеща машина, древна и злокобна. Клавиши, които бележат девственобялата хартия с изстрели от куршуми. Чувам я как стене, докато татуирам думите и оформям от тях изречения.

Огледалото сякаш ми се присмива. Размества различни образи и ги хвърля в лицето ми, подобно на лабиринт. Или странен филм, чиито кадри нямат нищо общо един с друг. На пръв поглед. То се смее и завърта отново картините от външния свят.

„Те никога няма да бъдат твои.”

Имам ли нужда от тях?

Пръстите ми се ровят в суровия и грозен материал, преобръщат го с хастара и изглаждат несъвършенствата. Или ги изострят, оставяйки ъглите да стърчат. Мога да създам гротеска или отнемаща дъха красота. Всичко е в моите ръце.

Мога ли да имам същата власт в реалността? Когато пред белия лист изграждам светове, съдби, живи емоции и кръстопътища с хиляди възможности? Защо тогава да копнея за външния свят?

Между моите четири стени аз съм господарката. А невидимите нишки се спускат по хартията и ме приковават към стола ми.

Егото ми се подува, увеличава се постоянно и се разплува като отвратително чудовище.

Понякога се чудя какво ме опиянява повече: самата история или усещането за власт, което ми дава словото?

Кое дойде първо – отразената реалност, съществуваща благодарение на писателско умение? Или пък авторът съществува благодарение на фикцията?

Знам, че не мога да спра. Думите се изливат, задушават ме… и аз трябва да ги подредя.

Но знам, че и понякога изпитвам див, първичен копнеж. Реалната картина, с нейните плътни и ярки цветове, с пълнокръвието си ме влече да излетя. Повикът ме изпълва с трескаво безпокойство.

Знам, че ми е забранено.

Именно заради това желанието ми е толкова изострено.

Давя го в море от думи и събития.

Ала интуицията ми, тази сръчно плетяща бъдещето вещица, ми шепне в ухото, че денят на избора ми наближава.

Размърдвам леко колелата, за да създам някаква илюзия за движение.

Лунните сенки си играят и се измъкват през прозореца, като палави духове, дори те се присмиват на малката ми клетка.

А понякога така копнея за една най-обикновена разходка там нейде, на твърдата земя.

***

–         Не желаеш ли да се събудиш?

–         За какво ми е? В сънищата си мога всичко, докато реалността ме сблъсква с ограниченията на плътта, времето и пространството.

–         Но те са реални.

–         Пак започваш с тази твоя реалност. Не разбираш ли, че това, което ти наричаш истинско за други е просто абсурден сън, който отритват с лекота? Като никому ненужна рогозка.

–         Нима имаш сетива в тези твои сънища? Нима всичко не е сива, размита мъгла.

–         Всичко е такова каквото аз кажа, че е, а ако пожелая на следващия ден ще е нещо друго.

–         Съжалявам те, задето робуваш на отражения.

–         Чак сега ли научаваш, че свободата е просто начин да си избереш робството?

***

Настъпи полунощ и той се прибра в сумрачното си жилище.

Всекидневната му е разположена точно срещу моята мансарда. В огледалото си виждам всеки детайл от нея. Научила съм навиците му до съвършенство. Винаги точно в полунощ се прибира, приготвя си кана с черно кафе и се заема с поредния проект.

Рисува върху огромни платна, съсредоточен до болка. Често не се спира, за да почине и за малко, освен когато трябва да си инжектира поредната доза кофеин.

Понякога го придружава млада жена, която се съблича, застава на прозореца с разтворени крака и му позира. Никога не е една и съща.

После прави любов с нея без да си прави труда да загаси лампите.

Присъствието му засилва прокълнатото желание да се откъсна от работната си маса и да опозная от първа ръка това, което наричат „жив живот”.

А знам, че не мога.

Думите се накъсват, логиката ми се изплъзва през пръстите.

Очите ми не могат да се откъснат от картината в огледалото, стискам дръжките, за да задавя порива.

Хартията ми е бясна, задето я хабя с безсмислици, причинени от разсейването ми.

Разпилените слова съскат като озлобени харпии и ме карат да се върна обратно към сюжетната линия.

Само че веднъж заразиш ли се от желанието да избягаш, няма спасение. Мисълта все по-често дълбае мозъчната ми кора, прекъсва и малкото ми часове сън и ме тласка към ръба.

Той, естествено, не ме забелязва.

Стаята ми е скрита в сенките и всичко, което ми остава е да дебна.

Завиждам му. Макар да е обсебен от образите, напуска дома си, щом тялото му навакса нужните часове сън. Обикновено четири или пет. Чудя се какво ли е да черпиш вдъхновение директно от източника?

„Нима има значение? Каквото и да сътвориш, няма да е нищо повече от отражение. Така че методите са второстепенен въпрос. Историята, историята е важна!”

След като момичето си тръгна, той застана на панормания си прозорец и запали цигара. Пушеше дълго и се взираше право пред себе си. Понякога можех да се закълна, че е в състояние да различи фигурата ми сред сенките.

Илюзията биваше попарена също като фаса му в черния пепелник, щом загасеше огънчето в него.

***

Вече полудявам. Вирусът на любопитството ме гложди до болка. Искам поне за момент да усетя вятъра в косите си и студения нощен въздух по кожата си. Низането на истории като мъниста или нишки от тъкано платно ми омръзна, вече трудно намирам смисъл в тях. Сърцето ми бие до пръсване, кръвта бучи в ушите ми, но вече съм събрала смелост.

Бавно извръщам инвалидната количка с изпотени от вълнение длани. Разстоянието до терасата ми е едва няколко метра, но за мен са като хиляди мили по натрошени стъкълца. Нарушавах древното табу и се готвех да понеса наказанието си. Доведох историите до край, скъсах нишките им с парченцата счупено огледало.

Усетих силен физически шок, когато най-сетне излязох – за първи път откакто се помня. Всичко ми се струваше така изострено, че чувствителните ми сетива не можеха да го понесат. Детайлите на реалността се впиваха в тях като назъбени остриета. Едвам удържах импулса да се скрия обратно в сенките. Стиснах зъби и удържах на раздиращата болка, докато в нея не усетих да се вплита удоволствието.

Невидимата бариера се вдигна и за моя изненада замръзналите ми крака се раздвижиха. Отново можех да ходя. Отново? Нима някога са били друго, освен безполезен, мъртъв придатък към тялото ми?

Когато се изправих, сякаш не ходех, а се плъзгах по повърхността. Невидими съскащи гласове ме напътстваха. Не разбрах как и кога се озовах на полунощната улица, по чийто чакъл фенерите хвърляха сенки. Вървях без цел и посока, опиянена от възможността да се движа, нетърпелива да опитам още, преди проклятието да ме е поразило.

Знам, че това неестествено щастие няма да продължи дълго.

Стигнах до брега на реката с неизвестна точка на вливане и без да се замисля пуснах новите си крака в студените й води. Ледът се носеше по вените ми, болката ме разкъсваше, ала вече не можех да се върна назад.

Няколко снежнобели лилии се опитаха да ме спънат с измамно тънките си стебла. Напразно. Водата ме погълна и вля в течението си.

Студът се плъзна по цялото ми протежение, единствената любовна ласка, която щях да усетя. А мракът постепенно се сгъсти пред очите ми.

***

Забеляза я, докато пиеше поредното си кафе за денонощието.

Момичето в инвалидна количка просто седеше на терасата си, неподвижна като восъчна кукла. Толкова бе свикнал с липсата на човешко присъствие от другата страна, че подскочи.

Бе облегнала глава назад, а ръцете й бяха отпуснати безжизнено в скута й.

Ето я, значи, тази за която всички около него му бяха надули главата.

Съществуваше… или някога е съществувала.

При по-внимателен оглед установи, че тялото й е неестествено вкочанено, а сините очи – изцъклени и лишени от живот. Косата й висеше покрай бледото лице като мъртва трева.

„А си толкова хубава…”

Внезапно изникналата мисъл го изпълни с отвращение към самия него. Тази бе някаква непозната, при това мъртва. Що за некрофилия бе това?

А кой знае защо му се прииска да е там и да затвори очите й.

Ала бе твърде далеч.