Съквартирантката


Вече се чудех какво става. Дори след третото позвъняване не последва отговор от друга страна на вратата. В устата си усещах металния вкус на тенекията, когато вратата най-сетне се отвори и една леко запъхтяна, обвита с къса хавлиена кърпа и покрита с дребни капчици вода девойка цъфна на прага. Премигнах няколко пъти преди да разпозная Лара – прословутата съквартирантка. Никога не я бях виждал облечена с нещо различно от развлечен анцуг и домашни чехли.

А сега при по-внимателен оглед установих, че тялото, скрито под толкова пластове дрехи не бе никак лошо. Падащата назад, слегнала се от душа мокра коса откриваше високото й чело.

Неволно плъзнах поглед към краката й и преглътнах. Имам фетиш към красиви женски крака, а нейните… определено си струваха вниманието.

Загледах се в нея една идея по-дълго отколкото позволява приличието.

Добре бе че прекъсна неудобната тишина. Мисля, че не усети смущението ми.

–       Извинявай, бях в банята… така де, виждаш… и не съм те чула. Катя се обади, че ще закъснее, фризьорката й направела въртел с часа. Влизай!

В мозъкът ми избухна като атомна бомба червен предупредителен надпис. Усещах дразнене в ерогенните зони на ума си и това никак не бе добре.

–       Ъъъъ, няма нужда, виждам, че идвам по неудобно време. Не искам да те притеснявам. – искрено се надявам да не съм се изчервил. Обикновено добре владея емоциите си, ала това усещане бе ново за мен и не бях сигурен в това какви странични ефекти може да даде.

–       Глупости! – засмя се Лара, пресегна се, сграбчи ме за ръката и ме дръпна в апартамента им. След това затвори вратата, като бедрото й съвсем леко се плъзна покрай моето. Сърцето ми учести ритъма си. Гадно чувство… или пък не? Абе, какво ми става, нали съм моногамен до върха на пръстите си? За което често приятелите ми ме взимат за мезе. Катя, Катя е тази за която трябва да мисля, не съквартирантката й, колкото и секси да изглежда по хавлия.

Тя се насочи към малката им всекидневна и ме привика с пръст да я последвам. Усещах краката си необичайно тежки, а главата си – твърде лека, като когато съм съвсем слабо опиянен от първото питие. Опитах се да не съзирам еротика в жестовете й.

–       Няма да се притесняваш от нищо! – По дяволите. Имаше неприлично сладка усмивка и изглеждаше странно общителна. Обикновено не говореше много и я бях класифицирал в графата „темерути-псевдо-интелектуалци”. А сега от уханието на кожата й усещах неприятно настръхване на косъмчетата си… дано не ми настръхнеше нещо друго, че тогава иди обяснявай. – Отивам да се преоблека в спалнята си. Ти седни и я изчакай тук. Чувствай се като у дома си, ако искаш си налей нещо от бара, разгледай книгите, и така нататък. Хайде, до след малко!

Помаха ми весело и се скри в другата стая.

Седнах и си отдъхнах с облекчение.

Изтрих избилата от нерви пот по челото ми.

Всичко бе наред. Сега ще се върне, навлякла поредната стара тениска и провиснали джинси. Магията ще се развали така бързо както е придошла. А в ума, сърцето и гащите ми нямаше да има място за друга, освен за Катя.

Сипах си малко уиски и си избрах Мръсна хаванска трилогия от библиотеката им. Тъкмо бях възвърнал душевното си спокойствие и се отпусках, когато мъркащият й глас отново ме извади от равновесие.

–       О, и ти ли го четеш? Един от любимите ми е.

Сигурно съм изглеждал доста нелепо с паднала от изумление челюст. Тази вечер Лара бе решила да ме довърши. Под преобличане определено не бе имала предвид отново да се напъха в някой от обичайните си чували.

Семплата черна рокля не бе с дълбоко деколте, нито бе твърде къса, ала разкриваше перфектно белите й крака, изящни като на балерина и с цвета на алабастрова статуя. Косата й бе все още мокра, ала бурните къдрици бяха приведени в ред и сресани назад.

Загледах се в леко закръгленото й лице. Умни, дълбоко разположени очи, бемка на брадичката и плътни устни. Няма да си кривя душата, не беше ефектна красавица като моята Катя. По-скоро бе от онези жени, които пренебрегваш на пръв поглед и от които оставаш изумен на втори.

Винаги съм се смял на тези глупости за чара.

Как само разголената плът може да те накара да погледнеш на някой от съвсем нов ъгъл.

–       За Гутиерес те попитах, Даниеле? Харесваш ли го? – Тя вече бе прекосила стаята и се изучаваше внимателно в голямото огледало.

–       Ами, за първи път го чета, в списъка ми с предстоящи заглавия е от цяла вечност. – Засмях се нервно и произнесох най-нелепата за ситуацията реплика. – Много си хубава.

Тя ме изгледа странно, докато отваряше кутията си с гримове.

–       Ами… благодаря. – Бегла усмивка.

–       Искам да кажа… никога не съм те виждал облечена…

–       … в нещо толкова женствено? – Намигна ми, по-скоро развеселено, отколкото изкусително. – Разбирам какво имаш предвид. Рисковете на фрийлансърството. Работя почти нон-стоп и нямам никакво време за елементарна поддръжка. На Катя доста време й трябваше, докато ми свикне. Но тази вечер съм на среща на класа. Правим пет години откакто завършихме и ще падне голямата конкуренция. Кой къде бачка, кой с кого се е оженил и такива простотии.

–       Аха, разбирам… – потрих брадичка и ударих една юнашка глътка уиски за кураж. Аленото червило и дискретните сенки напълно измениха външния й вид. Отнемаше цялото усилие на волята ми да не я зяпам. Все едно да се опитвам да устоя на магнит. Тежка работа.

–       Та… вие с Катя от кога се познавате? – пробвах да разсея напрежението в оная си работа с невинни, опознавателни въпроси. В крайна сметка нищо лошо не вършех, нали? Така и така гаджето ми се бавеше, за какво да си мълчим. Малко бъбрене. Няма нищо нередно. Нали?

–       Ами, по принцип се знаем от деца, но живеем заедно едва от една година. – Разреса миглите си със спирала, докато говореше. Бе се навела леко напред към огледалото и роклята й се бе вдигнала. Дискретно разкриваше силиконовия й чорап. Ох, млъкни сърце… и други части от тялото. – Адски смешна история. Бяхме се забравили напълно и изведнъж хоп!, засичаме се в една книжарница. Тя трябваше да се маха от общежитието, аз си търсех съквартирантка, защото на момичето, с което живеех преди й дойде музата да се жени. Даже предварително да се бяхме уговорили, нямаше да се нацелим по-точно. Изненадана съм, че не ти е разказала.

–       Ммм, може и да е, аз просто…

–       … не помниш? – Госпожице, никой ли не ви е учил, че е неуместно да завършвате чужди изречения. Особено на чужди мъже. – Нормално. Приятелка ми е, ала понякога любовта й към детайлите е подлудяваща.

–       Тя… значи много за мен. – Това оправдание ли беше?

–       Да, знам. – Кимна ми тя, а погледът в черните й очи бе неразгадаем. – И ти също за нея. Цялата сияе когато говори за теб. – Чудесно, сега се чувствах още по-зле. – Все пак от доста време сте заедно.

–       Цели три години. – заиграх се с плетената покривчица на креслото, като не смеех да кръстосам очите си с нейните. – Чудя се… дали вече не е време да й предложа да продължим към следващата стъпка. Нали се сещаш… да се оженим… или поне да живеем заедно. Не, не че искам да ти вземам съквартирантката…

–       О, това да ти е най-малката грижа. – Тя размаха четчицата си във въздуха. – Тя ми е приятелка, искам да е щастлива, пък ако това означава да е с теб, коя съм аз да я спирам. Но се обръщаш към най-неправилния човек за съвет. Най-дългата ми връзка беше три или четири месеца.

–       Нима? – Изгубил интерес към хаванската трилогия, аз се изправих, оставих книгата обратно на мястото й в библиотеката. Погледнах я с вдигнати вежди. – Трудно ми е да го повярвам.

–       Защо? – Лара се облегна на тоалетката. Този път като че ли усмивката й бе една идея по-многозначителна.

–       Такава готина дама като теб. – Е, не, аз съм тъпак на годината. – Изненадвам се как не се избиват…

–       О, имам си разни обожатели. Но ти твърде малко ме познаваш. – Естествено ухание или парфюм? Не знам, но ме подлудяваше. – Нямаш идея какво чудовище мога да бъда, когато съм в лошо настроение.

–       Някой с достатъчно силен характер не би следвало да се поддава на женски капризи и цупене. – Произнесох необичайно тежко за себе си.

–       Нима?

Почти я докосвах.

Вероятно щях да се наведа и да съгреша окончателно с тези изкусителни, алени като чифт черешки устни, когато външната врата се отвори и Катя влетя в стаята. Хвърли ми се на врата, започна да ме целува и да ми се извинява за закъснението, както и да обяснява какво е станало. Лара само ми хвърли един неразгадаем поглед през рамо и се оттегли към спалнята си. Върна се със сакото и чантата си, пожела ни довиждане и хубава вечер, след което отпраши в неизвестна посока.

През цялата вечер с Катя, колкото и готино да си изкарвах, в главата ми не спираше да блуждае детайла с невероятното бедро на Лара и парфюма й. Съвестта се блъскаше с желанието ми. А сияйните очи на момичето до мен ме караха да се чувствам като най-големия мерзавец.

Обичах  я, бях луд по нея, нямах съмнение в това.

Тогава от къде се бе появило това идиотско желание към жена, която до скоро считах за най-малко непривлекателна?

Сетих се за нещо, което ми бе казал един приятел преди две години.

–       Виж сега, всеки в един или друг момент е бил напълно обсебен от някого. После отиваш на работа, запознаваш се с нова колежка. Виждаш детайл от нея, който адски те възбужда, усещаш парфюма й. Всичките ти розови, перверзни фантазии изплуват отгоре. Пич, всъщност има ли разлика дали след работа ще се изпразниш върху някоья салфетка, докато мастурбираш при мисълта за парфюма й, или ще свършиш върху нея? Изневярата си е изневяра, в мига в който си помислил за друга. Тогава за какво по дяволите да се правя на светец? Нали знаеш какво е казал Уайлд (нищо, че е педи), за изкушението?

Толкова лесно да се каже и толкова трудно да се изпълни.

Можех ли до такава степен да изкривя границите на морала си?

Изкушението – III-та част


Artist: Josef Tali

III

 Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да й бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата й. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше дори външността й нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше й се… но не я желаеше. Бе й направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди няколко се бе преместила да живее с него. Ако имаше да се случва нещо, ако бе била в състояние да го съблазни да премине на другия бряг, дори само заради нея, то отдавна щеше да стане. Нямаше причини да живее повече с илюзии и трябваше да се ориентира към по-реална любов. Бе опитвала. Но никой друг не я привличаше както него, всеки й омръзваше толкова бързо. Вероятно трябваше да се изнесе от тях, да започне самостоятелен живот и да поддържат само приятелство, както докато бе ученичка.

Ала мисълта за това я караше да тръпне от ужас, сякаш щяха да й ампутират крайник. Предпочиташе да го вижда всеки ден и да знае, че никога няма да бъде неин, отколкото да е далеч. Бе безнадеждно пристрастена към този човек и не искаше да се откаже.

Нали отдаването на изкушението трябваше да носи някакво облекчение на съзнанието? Тя изпитваше само още по-остър глад и нужда от още. Знаеше, че е зла, че навярно е егоистка и не е честна нито спрямо него, нито спрямо себе си. И не спираше. А най-лошото бе, че и той не й помагаше с нищо да си изясни живота. Сигурна бе че я обича… по свой начин и не е склонен да се раздели с нея. Веднъж един от любовниците му се изнерви сериозно от постоянното й присъствие в дома му и му постави ултиматум. Или тя, или той, такова нещо не се издържало. Още помнеше как лицето му почервеня, сякаш му бяха ударили шамар. Заповяда на мъжа да напусне апартамента веднага и повече никога да не се връща. Последният остана не по-малко стреснат от Далия. Всички познаваха Аделин като човек с невероятно благ и толерантен характер. Винаги говореше с умерен тон, не повишаваше глас и бе мил с всички около себе си. Не бе срещала друг, който да приема хората без предразсъдъци така както го правеше той. И именно заради тази негова доброта мнозина си въобразяваха, че могат да се възползват от него или да му налагат мнението си. И после оставаха жестоко разочаровани, щом се сблъскаха с всичка сила в неговата желязна воля.

Щом изгони тогавашния си приятел само й се усмихна, отиде до кухнята да направи чай и прекараха вечерта в четене на поезия и слушане на мек джаз по радиото.

Чудеше се дали ще срещне някога човек, подобен на него. И знаеше, че дори и това да се случи той би й се струвал като евтина имитация.

Не, да живее далеч от него бе немислимо.

Но вече се чудеше до кога ще може да продължава така. Все някога трябваше да бъде самостоятелна, а мисълта за този ден я плашеше.

Женската й интуиция подсказваше, че предстои… и то съвсем скоро.

Аделин също бе потънал в невесели мисли. Мъчеше се да се съсредоточи върху пиесата, на която отиваха, ала сцената от тази вечер не му даваше мира.

Загледа се в отражението им по витрините, край които минаваха. Промяната от образа му преди шестнайсет години бе поразяваща. Онова самотно и тъжно момче бе останало само призрак от миналото, оживяващ единствено върху черно белите снимки. Бе престанал да прегърбва раменете си и да носи само черни дрехи. Мъжът, чийто образ пробягваше по осветените стъкла бе солиден, с величествена осанка. Внушаваше респект, ала не и страх, винаги бе готов да ободри и подкрепи тези, които смяташе, че го заслужават. Не бе изгубил слънчевата усмивка от онзи мрачен есенен ден. Бе разширил хоризонтите си и станал по-отворен към хората. Кой да му каже, че това да се създават приятелски връзки не е чак толкова сложно и непреодолимо? Разкри и неподозирани страни от таланта си, постигна успехи, които в ранната си младост би сметнал за немислими. И ето го тук сега… със своята муза под ръка.

Защото нищо от онова, което му се случи не би било възможно без срещата с най-жизненото малко момиченце.

А тя дори не подозираше в действителност колко много означава за него.

Бе приел предложението й да живеят заедно преди четири години абсолютно инстинктивно, без да се замисли за последствията. Доводите й му се сториха логични, макар да усещаше, че това няма да доведе до нищо добро за нея. Тя се явяваше като негова „фасада”, когато злобните клюки зад гърба му нараснеха. Отдавна бе спрял да се срамува от сексуалната си ориентация, но наистина не държеше целия свят да научава за това с кого спи, нито да го поставят в стереотипите, съпътстващи хора като него. Колкото и обяснения да даваше, едни щяха да го разберат, а други – да го заклеймят. А ролята на жертва или мъченик му бе еднакво противна редом с тази на човек, използващ личните си предпочитания, за да привлича внимание. Поради тази причина всичките му любовни връзки бяха изключително дискретни. А това, че красавица като Далия живее с него бе повод за доста шушукания и злоба из „артистичните” среди. Но поне бяха далеч от истината, а и това я спасяваше от властния й баща. Майка й почина, когато момичето бе едва на деветнайсет и от тогава тя се превърна в оста на съществуването му. Не я пускаше да излиза никъде, заключваше я в стаята й, твърдеше, че ако я остави сама и за пет минути ще го изостави, също като покойната му съпруга. Преминаваше границите на бащината загриженост и се превръщаше в маниак. Психическият тормоз й дойде твърде много, бе стигнала до там да се стряска при самата му поява. Да се премести при любимия си приятел от детинство и да му служи за защита й се стори най-логичното разрешение на тази криза. Последва импровизирано бягство от дома й, няколко тежки сблъсъка с полуделия от мъка мъж, които за щастие се разминаха само с няколко синини от страна на Аделин и една разбита врата. Реши, че нещата не могат да продължават така и се свърза с психиатър, познат на семейството му, който дълги години бе лекувал майка му Тереза. Не бе могъл да стори много за последната, ала тя бе твърде деликатен случай и той се съмняваше, че изобщо някога е имало възможност за спасението й. Но на бащата на Далия мъката му бе дошла в повече, съчетана с обсебващата му натура и осъзнаването, че малкото му момиченце скоро ще го напусне и ще започне свой живот. Понастоящем бе почти излекуван и тя дори се бе срещнала няколко пъти с него, макар на Аделин да му отнеха месеци да я убеди да му даде още един шанс.

От тогава бяха неразделни. Дразнеха се взаимно с любовните си авантюри и ако някой ги попиташе защо го правят надали щяха да дадат логичен отговор. Чудеше се как успяват да живеят в хармония при цялото това трупащо се напрежение помежду им.

Имаше нужда да е край него, да се радва на успехите й, сякаш бяха негови собствени. Понякога се чудеше дали това, че се бе насочила към изкуството не бе само, за да го привлече. Ала виждаше, че Далия обича театъра и се чувства щастлива от избора си в живота. Наскоро бе започнала да пише пиеси, в главата й се въртяха неясни и далечни планове за режисура. Когато му сподели за последното той се позасмя и каза, че няма по-подходящ избор за такава чаровна диктаторка. А това стана причина за ново избухване. В много отношения все още не бе пораснала, понякога се държеше откровено детински и се налагаше да я връща на земята. С течение на годините обикна и недостатъците. За сега на всеки свой партньор казваше, че ако иска да е с него трябва да се примири с нейното присъствие. Може би това бе причината все по-често да остава сам.

Не само фактът, че се бе родил с различни предпочитания го спираше от това да премине на следващото ниво с нея. Опасяваше се, че една любовна връзка, с всичките й страсти, неволи, проблеми, мании, само ще разруши приятелството и онзи прекрасен спомен. С малко от бившите си бе оставал в добри отношения. Не вярваше в приятелството след неуспешната афера. Вероятно някой би го нарекъл страхливец, че бяга и по този начин измъчва и двамата. И може би до някъде бе така. Бе застинал в колебание. Ако я прогонеше и принудеше да се откаже от илюзиите си щеше да страда. Ако продължаваха както до сега един ден това можеше да ги доведе до още по-сериозен конфликт. И в двата случая щяха да изгубят.

А точно тази вечер и двамата бяха разкъсани от едни и същи терзания. Чувстваха, че им предстои промяна, но нямаха идея каква точно. Идеята да се разделят с досегашния си живот ги плашеше и това още повече усложняваше и без това заплетената им връзка.

– Иронично е, знаеш ли? – прошепна Далия.

– Кое, цвете мое? – той пусна най-нежния кадифен тон.

– Влюбих се в теб отчасти, защото мислех, че виждаш в мен нещо повече от дете. А ти до сега виждаш само момичето от парка.

– Вероятно си права. Може би и поради тази причина все още си оставаш като малките деца. А ти не виждаш ли все още гълъба, който така страстно желаеше да уловиш и затвориш в клетка?

Тя го изгледа с такава болка, че мислено се срита, задето се изказа така.

– Съжалявам, не исках…

– Напротив, точно това искаше да кажеш. Мислиш, че съм те обсебила. Запознавам те с момчета и мъже, за които знам, че ще те разочароват, вятърничави образи. Преструвам се на безкрайно разбираща и съпричастна. Дори не възразявам, когато някоя вечер се прибера от репетиции, или някоя нощ от студентски купон и ви чуя в твоята спалня. Правя се, че не ми се иска аз да съм на мястото на поредния поет или музикант в прегръдките ти. Знам, че бързо ще си отидат и аз отново ще съм главната героиня в твоя свят. Ще бърша сълзите ти, ще те утешавам и ще съм на първо място. Защото те идват и си заминават. А аз винаги оставам. Но защо? След като се чувстваш като заключен гълъб… – Гласът й трепереше, и това не бе само от студа.

– Далия, малката ми…

– Стига си ме наричал така. Нещата вече се променят, не го ли чувстваш. И аз не съм вече на седем. Поне веднъж погледни истината в очите.

– Понякога наистина си алчна и жестока като малко дете.

– Ето, дойдохме си на думата…

– Да, забелязал съм го. И ми е мъчно. Не толкова заради мен, на моменти това сладко робство ужасно ми харесва. Мъчно ми е защото си невероятна млада жена и защото пилееш потенциала си в усилия да ме привлечеш, мен, един застаряващ глупак.

– Не говори неща, за които много добре знаеш, че не са истина!

– Говоря това, което чувствам, скъпа. Можеш да постигнеш толкова много, а на моменти сякаш тъпчеш на едно място. Можеш да срещнеш някого, с когото да изживееш истинска, прекрасна връзка. А както си заслепена от така нареченото ми величие в момента, дори този човек да се появи надали ще го забележиш. Опасявам се, че в момента пропускаш много съществена част от младостта си именно заради увлечението си по мен. И най-тъжното е че нямам сили да те накарам да се осъзнаеш. Защото имам нужда от теб. Според теб кой е по-големия егоист от двама ни?

Тя сведе очи към прехвърчащите снежинки и се загърна по-плътно с бялото си палто. През последните години не бе имала други цели, освен да го спечели. Така че това за което й говореше й се струваше напълно непонятно в момента. А дълбоко в себе си умираше от ужас да признае дори най-малката вероятност да признае, че може и да е прав.

Мислите й се зареяха, заедно с късчетата кристал, падащи от небето към втората им среща, години след онзи ден в парка.

Изкушението – I-ва част


Тази новела вече е публикувана по хиляда други сайтове и блогове. Вероятно се оливам от повторения. Така да бъде. Но тъй като напоследък Хрониките на графинята е основното ми занимание, съответно има по-широк читателски кръг, и си казах… защо да не я пусна и тук. По мое скромно мнение е едно от най-добрите ми неща. Дали е така, ще се произнесат други.

– Суета на суетите, всичко е суета! – дълбокият, кадифен глас, придружен от заразителен смях стресна леко девойката в черната рокля. Тя се извърна рязко, кукленските й къдрици прошумоляха, очарователни в своята непокорност, а плътните й, пухкави устни се свиха в театрално нацупване. Скръсти ръце пред гърдите си и тропна леко с токчето на високата си, бална обувка.

– Мъжът, застанал на прага, закопчаваше ризата си и се усмихна както само той можеше. Знаеше как да го направи така, че да й спре дъха и често го използваше, за да я дразни. Тъкмо се оставяше да бъде отнесена от магнетичния чар, когато я връщаше от рая на опиянението право на твърдата земя с някоя саркастична реплика. Точно както сега.

– Прекрасна си… когато така упорито се мъчиш да се правиш на жена, а все още си невинно момиченце.

Очите й с цвета на морето в ясен слънчев ден придобиха нюанс на искрометно сиво. При такива случаи обикновено потвърждаваше думите му с някоя детинска постъпка. Красавицата сграбчи първата попаднала й шнола от тоалетната масичка и го замери с нея. И както обикновено се целеше неточно, а дребния, лъскав предмет се удари в стената и отхвръкна настрани. Тя изсумтя, извърна се и се настани с обработена грация върху стола пред огледалото с все още скръстени ръце. Продължи да се любува на отражението си и се престори, че не му обръща внимание, макар да усещаше всяко негово движение с изострените си за присъствието му сетива. Можеше да го усети навсякъде, дори да не го виждаше, дори да не произнесеше и една дума. Вероятно така се случва, когато познаваш някого от толкова дълго време, а ежедневието му е така плътно преплетено в твоето, че е станал неделима частица от теб. Дори когато сте разделени.

Той прекоси стаята с тиха, котешка стъпка, а на нея й се стори, че подсмихването му отеква в стените. Опита се да не показва вълнение щом ръцете му полегнаха върху голите й рамене, ала това бе неизбежно. И никак не й харесваше. Повечето хора я възприемаха като загадка, сложно, мистериозно и леко капризно видение от друг свят. Само на него му бе ясна, бе в състояние да предвиди всяка една от реакциите й, настроенията, състоянията. С нищо не можеше да го изненада.

– Всеки път се гласиш така усърдно, все едно отиваш на конкурс за красота, а не на театър. – Топлите му кафяви очи срещнаха нейните сини върху хладната повърхност на огледалото.

– Нима има нещо лошо в това, че искам да съм красива и другите да ме забелязват? Грам полза не виждам в това да съм свито цвете в ъгъла. Такива цветя в крайна сметка умират, защото не може да ги достигне слънчевата светлина. – Тя разресваше дългите си мигли с четчицата на спиралата, докато излагаше доводите си с достойнството на мъдър философ, разкриващ смисъла на живота.

– Вероятно си права. – Той отмести пръстите си от кожата й и ги скри зад гърба си, докато изучаваше отражението й в стъклото. – Но не бих казал, че имаш нужда от допълнителни средства, за да привличаш внимание. Изглеждаш прекрасно дори и без капчица грим, с вързана коса и докато чистиш с прахосмукачка или се трудиш над тенджерите в кухнята.

– Колко очарователно, няма що. – Далия прокара четката през естествено къдравата си коса за пореден път тази вечер. – Казано от тебе това никак не ми звучи като комплимент.

– Сигурен съм, че и някой от многобройните ти кавалери би споделил мнението ми, – засмя се мъжът и се оттегли с лъвско достойнство към най-близкия стол.

Момичето извъртя иронично очи, остави четката на масичката пред себе си, подчерта още веднъж аления цвят на устните си, огледа цвета на сенките си. Щом остана доволна от резултата се отпусна назад и си позволи да се наслади на гледката.

Като малка децата и възрастните често я сравняваха със Снежанка или порцеланова кукла. И тези определения ужасно подхождаха на почти неестествената й хубост. Гледана от далеч наистина изглеждаше не на място сред реалността. Перфектни къдрици от абанос, галещи тебеширено бялата кожа, пеперудени мигли, обграждащи двете малки езерца на очите й. Дългите ръце с изящни пръсти й придаваха особено достойнство, а веждите, които обичаше да вдига саркастично, бяха винаги безупречно поддържани – две нежни дъги. В осми клас, по време на първите й часове в гимназията, едно момче, което няколко месеца по-късно щяха да приютят сред уютните и топли стени на частна психиатрична клиника, се доближи до нея. В погледа му святкаха маниакални искри. Далия се усмихна нервно, тогава още не бе оформила имиджа си на „недостъпна хубавица” и не знаеше какво да прави с прекалено щедрите дарове на Природата. Просто си стоеше на чина в своето елегантно черно сако и къса пола, очарователна в своето невежество за ефекта, който оказва върху хората. А непознатият й тогава, който по-нататък щеше да назовава „психото” се приближи до нея с налудничавата си усмивка, извади от джоба си дебела игла – губерка, и без предупреждение прободе бялата ръка на момичето, което подскочи назад с тих писък и събори стола си. Ужасът и яростта наводниха синия й поглед като някаква отрова. А онзи младеж, у когото нищо на първо впечатление не издаваше кипящата лудост и неспособност да възприеме това, което наричаме реалност, само се ухили, разкривайки големите си, бели зъби.

Притискайки тънката струйка кръв върху ръката си, Далия издаде най-силния крясък в живота си.

– Какво си въобразяваш, че правиш, ненормалник?

Вниманието на всички бе приковано към зараждащата се драма, която обещаваше да се превърне в сочна градска легенда от училищния фолклор. Външно трептяха от възмущение, момичетата бяха притиснали драматично ръце към устните си, с широко разтворени очи, а момчетата – стиснали юмруци, със заплашителен огън по лицата си. И никой не смееше да направи каквото и да е. Тишината и напрежението след нейния протест сякаш ги бяха сковали в парализа.

А виновника за цялото това представление бе единствения, който остана привидно незасегнат, все с онази шантава усмивка.

– Извинявай, исках да проверя дали си истинска. Толкова си съвършена, че няма начин да си човешко същество. Ти си момиче от компютърна игра, а може и да си плод на въображението ми. Май вчера те сънувах.

Тези странни думи отключиха нещо в сърцата на наблюдателите. Девойките се хвърлиха да успокояват почти изпадналата в истерия Далия, предлагаха й кърпичките си, за да спре кръвта, искаха да я заведат при училищната сестра, трябвало да й се бие инжекция против тетанус. А двама от по-едрите представители на мъжкото съсловие сграбчиха лудото момче. Единият го държеше за ръцете и ги извиваше болезнено, докато приятелчето му удари жертвата в стомаха и лицето. И през цялото това време онзи не преставаше с ужасния си, неестествен смях. Погледът му бе устремен към разтрепераната съученичка, която беше отведена от стаята от новите й дружки. Кръвта капеше от носа му. Най-после пристигна учител, който да въведе ред и да изпрати тримата участници в боя при директора.

В следствие на тази случка, за която се говореше месеци наред, Далия стана нещо като всеобща любимка. Другите момичета вечно я наобикаляха като стражи, отвеждащи военнопрестъпник, за да я пазят от нейния зъл преследвач. По-практичните момчета упорито издирваха ключа към сърцето й. След известни усилия и подписки от страна на възмутените ученици, както и още няколко подобни инцидента, онова момче бе изключено от училище. Всички си отдъхнаха с облекчение, когато го настаниха там, където му бе мястото. С течение на годините дори името му потъна в забвение.

А тя… бавно, но сигурно разбираше какво всъщност притежава и че с малко повече хитрост и ум, от които също не бе лишена можеше да има всичко, което си поиска. До сега почти нямаше цел, която да не си е поставила, и да не е изпълнила, благодарение на комбинацията си от красота, интелигентност, дозирания й „нрав на харпия” и също тъй умерена женска капризност. Загадка в очите на повечето мъже от обкръжението й и високомерна глезла според тези, които й завиждаха. А докато те се надпреварваха да я анализират, обожават или да злобеят, наместо да се заемат със собствения си живот, нашата хубавица вървеше умело напред. Оценките на другите я ласкаеха или й бяха безразлични, но като цяло нямаха значение. Тя имаше всичко.

Е… почти всичко.

Извърна се към него и го стрелна с лукавата си усмивка, прикриваща раздразнението й. Аделин и това негово вечно ужасно спокойствие. Никога не го бе виждала да се ядосва за каквото и да било, от деня, в който се срещнаха. Така далечен ден… и сякаш вчера.

– Забравих да те уведомя, принцесо, че днес пак те търсиха по телефона. За какво изобщо ти е този мобилен, като почти никога не отговаряш на него? – Междувременно той бе разтворил една книга, почиваща до този момент върху нощната масичка и майсторски се преструваше, че говори с момичето между другото.

Далия се изправи от стола и тръгна към него с величествената походка на манекенка. Но на Аделин му се струваха доста по-пленителни мастилените букви върху снежните листи по страниците. Тя се надигна на пръсти и се настани на ръба на масата с изкусително кръстосани крака. Черната й рокля, стигаща до коляното леко се повдигна, разкривайки гълъбово сивото на чорапогащника й. Въздъхна тихо и се подпря на длани.

– Кой беше този път? Борис не се ли отказа вече да ме търси? – Не се бе усетила кога колекционирането на разбити мъжки сърца й стана хоби. Един от последните разочаровани я беше предупредил, че някой ден и тя ще си намери майстора. Изобщо не подозираше, че тя вече го бе срещнала… преди години… през един чуден есенен следобед.

– Вероятно за него става въпрос. – Аделин вдигна очи от книгата и й намигна. – Водила си го веднъж тук, преди два-три месеца. Висок, тъмнорус, с късо подстригана коса, която подозрително ми напомняше на коприна и огнено черни очи. Сякаш щеше да ме прониже с поглед. Личеше му че изгаря от ревност и малко му трябва да скочи, за да ме удуши. Днес, докато говорихме физически усещах вибрациите на яростта му, в този дрезгав глас. Кой би помислил, че някой така нежно изглеждащ крие такъв адски темперамент? – Въздъхна и най-накрая удостои любимката си с поглед, пълен с възхищение. Посегна да отмести една от къдриците от челото й и добави самодоволно. – Мой тип мъж.

Тя го изгледа яростно и отблъсна ръката му със съскане.

– Можеш да го вземеш, когато си пожелаеш! Не ми е притрябвал! Помолих го да спре да ме търси, но той не ще и да чуе. Мислех, че човек, занимаващ се с наука ще има малко повече здрав разум, а се оказа по-безнадежден и от най-откачените поети и музиканти с които съм излизала. – Тя се загледа в перления си маникюр.

– Не е трудно за един млад мъж с малко по-гореща кръв да забрави какво изобщо означава това „здрав разум”, когато попадне под радиационния ефект на моята малка харпия. Защо винаги си толкова жестока с бедните влюбени сърца? – Той повдигна вежда, сякаш не бе съвършено наясно с отговора.

– Виновна ли съм, че тъй лесно се отегчавам? – проточи невинно Далия. – Първите няколко седмици всичко е прекрасно, интересно и вълнуващо. А после губя интерес. Напълно. Поне съм достатъчно честна. Това, че някои хора не умеят да се оттеглят с достойнство не е мой проблем. – Започна да играе с висящото около шията й бижу във формата на звезда.

– Все някой ден и ти ще обикнеш някого и ще ти се прииска да останеш с него за дълго. Няма как да избягаш от това.

Тук вече тя не издържа. Напиращият в гърдите й гняв имаше нужда от освобождаване. Почти на всеки няколко месеца изживяваха подобна сцена, когато ролята на „любимка” й омръзнеше. Хвана книгата от ръката му, затвори я с трясък и я отстрани, след което го сграбчи за ризата и се наведе към него.

– Напълно осъзнаваш, че този който искам и който винаги съм искала си ти! Ще съм ти благодарна, ако спреш да се правиш на ударен. Достатъчно умен и наблюдателен си. – Знаеше, че такива избухвания са проява на слабост. Знаеше, че губи. Но на моменти отчаянието й идваше в повечко.

– Знам… – Аделин се усмихна тъжно. – А ти, мила, също си достатъчно умна, за да знаеш, че не можеш да ме имаш.

Далия отпусна хватката си и прехапа болезнено устни, размазвайки червилото си. Потрепери леко и се отдръпна от него, като му обърна гръб. Пак отиде до огледалото, за да си нанесе наново аления цвят. Стараеше се да овладее сълзите, напиращи в очите й. Трябваше отдавна да се е примирила. Трябваше.

– Да, наясно съм. Ти харесваш мъже. Сто пъти би предпочел компанията на някой като Борис наместо моята.

– Не ставай дете, моля те! Подобно твърдение е прекалено драматично и подхожда повече на някоя евтина сапунена опера. Ти си ужасно важна за мен и дори стотици прелестни младежи с пламенен нрав не могат да заемат мястото ти. – Стана, приглади назад кестенявите си коси и се доближи предпазливо до съсредоточената млада жена. – Жесток съм с теб. Отвратителен егоист съм, задето те държа толкова близко до себе си, а не ти давам това, което сърчицето ти тъй страстно желае. Обаче замисли се за момент. Дори да бях нормален мъж, дори да те възприемах другояче… нямаше ли да ти стана скучен, когато се превърна просто в поредния, хлътнал по теб? Още един от обожателите ти? – Той я обърна към себе си и я принуди да го погледне в очите.

– Не! – заяви тя твърдо, но после се разколеба. – Да… Може би. Защо само покрай теб ставам толкова несигурна за всичко? И защо… защо вечно искам това, което не мога да имам? Защо забраненият плод винаги ми се струва по-сладък от всичко друго?

– Състезателна натура си. В момента не осъзнаваш, че дори не съм аз това, което искаш, а победата. Някой ден, като разбереш, че няма начин да притежаваш всичко, ще се почувстваш по-добре. И ще разкриеш истинските си желания. Всяка капризна принцеса рано или късно трябва да слезе от трона си.

– Ти и твоите вечни философии! – засмя се горчиво Далия. – Винаги ще намериш начин да ме изкараш лошо и капризно дете.

– Капризно – със сигурност, ала не и лошо. Знам, че у тебе още има невинност, въпреки всичките усилия, които хвърляш в бохемския и разгулен живот. Имаш и потенциал за зрялост, който се надявам някой ден да даде най-прекрасните цветове. Затова ми е така трудно да те отпратя… а би било по-добре за теб да не живееш повече в илюзия, че някой ден може да се променя. Толкова си ми скъпа. За всичките тези години откакто се познаваме ми беше сестричка, майка, дъщеря, приятелка и утешителка… Толкова роли в едно така крехко тяло.

– Всякаква… но не и любовница.

– Не бих рискувал да унищожа това, което имам с теб чрез едно безсмислено и безпредметно чукане. – Девойката със сините очи премигна изненадано.

– Не ти е в стила да употребяваш такива вулгарни изрази, благородни* мой. – Шегата с името му нагарчаше от ирония.

– Независимо от всички стереотипи, определящи хора като мен, независимо от възпитанието ми, дадено от една твърде романтична жена, преди всичко съм човек, който обича да назовава нещата с истинските им имена. Дори да са грозни и брутални, дори да будят отвращение. Нима очакваш да кажа „правене на любов”? Малко ме познаваш.

– Да, аз мисля само за себе си. Принуждавам те да правиш нещо, което чисто и просто не ти е в природата и дори да постигна целта си ще се получи гротескно. Прав си. Съжалявам, че съм такова дете. А сега стига приказки и да вървим, че ще закъснеем за представлението! – Тя вкара наставническия си тон, усмихна се пресилено, целуна го по бузата и след това се насочи към фоайето на просторния им апартамент. – Отивам да си облека палтото.

Аделин остана за няколко минути, скрит зад кадифените пердета и загледан през прозореца към току-що падналия сняг. Откъсна се от транса си, когато малката му „харпия” го повика раздразнено от другата стая.

Не спираше да мисли за деня, в който я срещна за първи път.

* Аделин – благородeн (от старогермански adal – благородeн).

Photo source: http://mollov.blogs.uni-plovdiv.bg

Indecent


Мира сравни още веднъж адреса, продиктуван й преди половин час и записан набързо върху хвърчащо листче, въргалящо се на дъното на чантата й. Приглади разбунтувалите се къдрици, дръпна черната си пола. Последната бе източник на постоянни драми, тревоги и съмнения за крехката й, невинна душица. Винаги когато я носеше се чудеше не е ли прекалено къса. Бузите й пламтяха от смущение при всеки случаен зрителен контакт, осъществен с минувачите. Чувстваше се така, сякаш се разхожда из центъра на града, облечена само по рибарска мрежа. Погледите й се струваха осъдителни. Някои – одобрителни. Трети – похотливи в контекста на чалга заведенията. Едно невинно парче плат я изкарваше доста на север от зоната й на комфорт. Понякога се чудеше защо изобщо я пази. Дълбоко в себе си знаеше защо. Но не искаше да си го признае.

Поради някаква причина полата действаше само навън. Веднъж прекрачеше ли прага на домашния уют злата магия я полазваше и тя се връщаше към старото си, скучновато аз. За житейския й спътник отдавна вече нямаше разлика между това дали е навлякла пеньоара на леля си или си е сложила ученическа униформа от сексшоп в комбинация с червени жартиери и силиконови чорапи.

Пробва се да привлече вниманието му, като нарочно започна да чисти прах от етажерката с книги над телевизора и навря позакръгления си задник в къса поличка право в лицето му.

Определено получи реакция.

Но не такава на каквато се надяваше.

– Аре да се махнеш, че изтървах гола заради теб, а?

Мира потисна инстинкта си да обуе високите си обувки и да го уцели с токче там, където най-много боли.

Тя бе възпитано момиче.

Не че се чувстваше сексуално незадоволена.

Чисто и просто нямаше кога.

Работеше на две места, изплащаше три заема, а през останалото време грижите за домакинството и образованието на дъщеря й напълно я бяха погълнали.

На моменти дори не се сещаше и тъжно се шегуваше пред единствената й останала приятелка, че ако живееха в древен Рим преспокойно би могла да мина за весталка.

И все пак от време на време й се прищяваше някой да оцени факта, че й е останала женственост.

Било той и случайния непознат по улицата, в чийто поглед да блесне онова така ценно намигване.

Можеше никога повече да не го види.

Обаче фантазията за онези трийсет секунди, разменени помежду им, се запечатваше и… често ставаше по-ценна дори от всичките брачни, архивни спомени.

Ухажване, тръпка, секс, сватба, отегчение.

Хранителната верига на живота не прощава.

Може би затова още пазеше онази дрешка, едва прикриваща бедрата й.

Може би.

Но от какъв зор я бе облякла точно за срещата с отдавна забравената си съученичка?

***

Определено бе сбъркала вратата.

Обаче дежурното „Извинете, търсех някой друг” се бе затлачило в гърлото й и не искаше да излиза. Представяше си колко смешна изглежда, застанала на прага на апартамента – разрошена, потна, със зачервено от бързане лице и отворени устни.

А непознатият само й се хилеше неразгадаемо.

Бе се облегнал на рамката на вратата и се взираше очаквателно в обърканата Мира. Опита се да преглътне. Малшанс, все едно всичко й се бе вкочанило и залепнало.

Той заемаше пози като модел от женско порнографско списание.

Това, че бе напълно гол въобще не облекчаваше смущението й.

Жената понечи да се ощипе, за да се увери, че не сънува. Приличаше прекалено много на някоя от милионите й фантазии, секнали поради липсата на време да им се отдаде.

Такива неща не се случваха в реалния живот.

Като видя, че тя няма намерение да каже нещо, той се подпря върху ръката си с перфектно развити мускули и й се усмихна обезоръжаващо.

Все едно бе изваден от някоя полупорнографска книжка с меки корици и заглавие от рода на Дива страст. От ония долнопробни издания със съмнителна литературна стойност, четени от самотните домакини между меленето на каймата и хвърлянето на боклука.

– Мога ли да ви помогна? – Винаги когато бе чела изречения от рода на „Гласът му подейства като език върху клитора й” й се струваха смешни и клиширани. Усещането сега не се различаваше много от това описание. Пф. Безумие! Трябваше да се извини и да си ходи.

–       Мммм… – едвам успя да различи собствения си глас, деградирал до ужасен фалцет. – Извинете, аз… сбъркала съм… търся Августина.

–       О, вие ли сте Мира? – той протегна ръка към нея. А тя не можеше да откъсне поглед от изваяното му тяло, най-вече от завидната по размер змия между краката му. – Извинете, обаче на Августина й се наложи да излезе, помоли ви да я изчакате.

–       Ама… как така е излязла… – Очите на Мира се разшириха от подозрение. – Та ние говорихме преди половин час, тя ме помоли да побързам, защото е в града още съвсем малко.

–       Нали я знаете Августина. Пълна лудетина. – Какъв богат смях. Спящите й хормони взеха да се разбуждат. – Хайде, моля ви се, заповядайте, не стойте така.

–       А, не… вие тука си почивате… пък не искам да ви преча… – Не знаеше колко по-силно, глупостта, която изрече или червенината по бузите й.

–       Въобще не се тревожете за това. Хайде. – И той пое пръстите й, които щяха да са елегантни, ако не бе изгризала така ужасно ноктите си.

В хола на Августина имаше разкошно бяло, дизайнерско канапе, върху което Мира се отпусна предпазливо, на тръни. Любимият съпруг на приятелката й не изпитваше грам смущение от голотата си. Напротив, харесваше му да го наблюдават и да демонстрира присъствието си. Докато й поднасяше водата. Докато сваляше сакото от раменете й. Движеше се меко и плавно. В свои води.

–       Августина ми предаде да ви накарам да се чувствате наистина добре. – усмихна й се многозначително. – Като у дома си.

–       Перфектен домакин сте, наистина. – тя кимна механично и се усмихна изкуствено.

–       Определено бих могъл да направя нещо много повече. Приятелките на Августина са и мои… – седна до нея и се наведе неприлично близо до ухото й. – … и се държа с тях по същия начин, по който се държа и с нея.

–       Но… – протестът й бе заглушен, когато той прокара ръка по изтръпналата й от нерви брадичка. Средния му пръст погали устните й, потърка се в езика й и потъна в гърлото й.

Останалото бе просто резултат от обстоятелствата.

***

– Скъпи, прибрах се. – Котешкото мъркане в гласа на Августина не можеше да се сбърка. Дори когато бе съвършено сериозна (а това почти не й се случваше) тази жена излъчваше полуперверзна, полудетинска гальовност. Влезе царствено във всекидневната върху големите си токове и пусна перлената си усмивка във въздуха.

Мира щеше да получи инфаркт.

Още я тресеше силата на оргазма, който бе изживяла върху канапето… и от който бе останало едно съмнително петно.

Гаврата със светия брак и светлите приятелски чувства бе пълна.

Мира вече чуваше звуците на зловещата тълпа, готова да я поднесе към кладата… а той бе гол и със съвършено тяло.

Съвестта й я блъскаше с парен чук.

Августина се приближи към спокойно пиещия кафе благоверен нейн съпруг (вече облечен в син халат) и тресящата се от нервна истерия приятелка.

– Мила, стана една малка беля с канапето. Знам колко държиш на него… – Косите на Мира настръхнаха от тази реплика. – Мммм, поразхлях кафенце върху него.

– Колко си лош! – тя обви ръка около раменете му и гризна ухото му. – Ще те напляскам по-късно.

Августина имаше котешки зелени очи, които обичаше да подчертава със силен, египетски грим. Често й бяха казвали, че прилича на Лиз Тейлър в най-хубавите й години. Тя силно се ласкаше от този факт и не пропускаше да го изтъкне.

Чак сега сякаш забеляза приятелката си и се втурна да я прегръща.

– Миличка, колко се радвам да те видя. Колко години минаха! Срамота е!

– О, да… ммм… разбира се. – Мира не знаеше какво да каже и само кимаше като механична кукла. Отвърна на прегръдката й, за която й се стори, че е една идея по-интимна от тази между две позабравили се съученички.

– За колко само имаме да си приказваме. – Августина обви красивите си дълги нокти около шията на порно любимия си и ги плъзна по рамото на смачканата от живота Мира.

– Злато, защо не ни донесеш чай и сладки? – измърка в ухото му тя.

– Всичко за тебе, ангелче.

Мира не знаеше от какво й се повръща повече – от подчертаната им до гротеска интимност или от собствената й постъпка.

Ала десет минути по-късно тези чувства избледняха напълно, когато „благоверният” се върна със сребърен поднос с огромен капак върху него.

– Чаят се е свършил, любима… Но ти нося нещо още по-добро.

Повдигна театрално подноса и разкри малък, сребрист диск.

– Знаеш как да ме зарадваш. – Усмивката на Августина бе изненадващо зловеща. Ноктите й се впиха едва забележимо по-силно в рамото на Мира. Последната бе изгубила говор и картина и се чудеше какво става. – Действай.

Дискът бе пъхнат в семейното DVD и минути по-късно върху екрана на плазмения телевизор голата и възбудена Мира започна открития си урок по Кама Сутра.

–       Ъ… мила, аз ужасно съжалявам. – започна да се обяснява каещата се Мира. Тя падна на колене, замаяна от вина и впи умолително очи в приятелката си. Пропусна да забележи, че Августина не се чувстваше никак разстроена от видяното. – Наистина не знам какво ми стана…

–       Ама, какво, да не би да не ти харесва как си излязла? – Почудата на зеленооката кокетка бе толкова искрена, че я проряза по-дълбоко отколкото ако се бе разкрещяла.

–       Или аз съм се представил зле? – Фитнес богът прозвуча искрено разтревожен. – Извинявай ако е така, но ми се стори, че си изкарваше доста добре.

–       К-какво става тук?

–       Скъпи – обърна се Августина към половинката си. – Нали ти казах да обясниш на милата ми Мира, че е напълно добре дошла?

–       Е, обясних й… колкото се може по-добре. – Той се разсмя неприятно. – Нали знаеш, че езикът на тялото… – прокара го по устните си и й намигна. – … говори повече от хиляди думи?

–       Някой ще ми обясни ли какво се случва тук? – изкрещя като обезумяла Мира. Бе скочила на крака, като бавно се отдалечаваше от щастливата двойка. Очите й – разширени като на сомнамбул.

–       Ех… а мислех, че малко удоволствия ще те накарат да се отпуснеш. – поклати глава Августина. – Не се шашкай толкова, Мира, че ще ти излязат бръчки. – Просто миналата седица случайно засякох половинката ти в бара. Спомена за това колко сте нещастни и реших да ти направя едно подаръче… като компенсация, задето ти го отнех за около два часа в една хотелска стая.

„Гадост! Все едно съм попаднала в комбинация между жълт роман и филм на ужасите. Махам се от тук!”

–       Тръгвам си. Всичките сте извратени. Повръща ми се от вас.

И тя се насочи с треперещи крака към входната врата.

–       Извратени? – В гласа на Августина нямаше и следа от обида. – Чуваш ли какви ми ги говори, мило? Не е ли неблагодарна.

–       Ужасно. Плаче за наказание.

–       Аз ли съм извратена, Мира? – изправи се без да бърза и тръгна към тресящата се от емоции своя приятелка. – Аз, която така милостиво ти отстъпих любимия си… изкарах те от депресията ти… даже ти позволих да се изгавриш с канапето ми. Запечата най-нагло оргазма си върху него, все едно си котка, която си оставя маркировката. – Мира усети как й прилошава и светът се превръща в поредица от концентрични кръгове. Виждаше само очите на приближаващата я Августина, бялата й блуза и червените нокти. Смехът отекваше в ушите й и човъркаше в мозъка й. – Същата малка лицемерка си. – Хвана я за къдравата коса и понечи да я целуне. – Лицемерка… ще те накажа…

Внезапно Августина се стовари върху нея като пияна и я блъсна назад. Мира усети как главата й се разцепва тежко в плота и рязко потъна в черната бездна.

Когато отвори очи с досада установи, че просто мъжът й е заспал върху нея, докато тромаво е изпълнявал съпружеските си задължения. Отне й доста време да го обърне по гръб. Той само премлясна и продължи да хърка.

Поне половин час реанимира, за да може да върне част от въздуха в изтормозените си дробове.

Значи всичко е било просто абсурден сън.

Така си и мислеше.

Почувства се облекчена… или не?

Премигна към слънчевите, утринни лъчи, процеждащи се през щорите на спалнята й.

Телефонът й внезапно иззвъня.

Непознат номер.

Отговори с дрезгав глас, който едвам успя да изкара от гърлото си.

От другата страна на линията я посрещна познато котешко мъркане.

– Здрасти, миличка, Августина е. Пониш ли ме, от „в” клас! Колко време мина само! Ще дойдеш ли у нас, но по-бързо? Довечера ще пътувам и държа да те видя.