Лед



Ключовете ухапаха нежно изтръпналите й пръсти, докато заключваше металната врата. Изплъзнаха се от ръката й и издрънчаха – същински ледени висулки.
Цялото жилище бе ледена крепост.
Навън отново валеше сняг – отначало рехаво, в последствие снежинките зачестиха бомбардировката си.
Остави ключовете да си дрънчат в ледения обръч и се насочи към кухнята, за да изтрие последните остатъци от съня с обичайната доза нес.
Не носеше чехли.
Така и не се научи, дори когато студът пронизваше костите й. Знаеше, че трябва да се стопли.
Или да зареже кафето и да се увие във всички завивки, с които разполагаше.
Разни логични действия на здравомислеща личност.
Но не и сега.
Трябваше й всичката логика и хладнокръвие, с които разполагаше. Пожарите се гасят в зародиш, в момента на просветление, преди дяволитите езици на пламъчета да са близнали чувствителната кожа.
Веднъж хване ли те вируса… е, спасение винаги има, колкото и вариации на едно и също оправдание да чуете. Само че отнема прекалено много време и усилия, които може да тласнете в по-плодотворна посока.
А и от мокренето на рани рискувате да ви се възпали езика. Или да получите хранително отравяне от свръхдоза шоколад.
Все пак реши да помисли за здравето си, понесе доста тежко последния грип.
Печката й вече втори ден беше развалена, очакваше всеки момент при нея да нахлуят белите мечки.
Зави ледените си крака с одеалото, постави чашата с кафе на масичката и се зае разсеяно да търси подходящ за настроението си филм.
Меката възглавничка на палеца й се сгуши удобно между зиналата паст на челюстта й, докато анализираше случилото се.
Глупаво щеше да е да му отдава ненужно, разплуто от илюзии значение.
Просто случка някаква. Сблъсък, отбивка по магистралата. След като приключи продължавате пътуването си. Но не забравяйте да си смените гумите. Летните гуми не са подходящи за вледенени.
Звучи ви просто и елементарно, нали?
Толкова неща звучат просто и елементарно. Постфактум.
„Не се самонавивай.”
Ако тя не го направеше, кой друг?
Истината и нищо друго.
„Защо се кълнеш в такива измамни понятия? Не знаеш ли, че тя не е нищо повече от сестра-близначка на лъжата?”
Взря се в екрана на лаптопа си. Да напуснеш Лас Вегас. Спря за пауза на сцената в банята. Шу се бе свила на пода, смазана от ректално разкъсване и самота.
Заля я вълна от човешко съчувствие и за миг й се прииска да заплаче.
После емпатията се оттече от нея като гной от рана и я остави с проблясващата като нож решителност.
„Винаги има момент, в който правиш избора си. Мога да го направя, или мога да устоя.” Бе казало едно друго кинематографично създание. Малката Алис.
„Продължавай да си живееш с илюзиите от твоите филмчета.”
Изправи се, облече се бавно и методично. Вече не забелязваше колко е студено.
И все пак щеше да й трябва нова печка.
Излезе навън, за да усети как стреличките на снега се забиват в косата и лицето й.
Продължавате да се движите.
Нагазвате в преспите до шия… с надеждата, че когато изпълзите на другия край ще сте си избили смешните мисли от главата.
„Нищо страшно не е станало. Не преувеличавай.”
А белотата на снега й връща спомена за един друг оттенък на същия цвят… млечнобяло, почти лунно под ледените й пръсти.
Остави си нещо за спомен.
„Слабачка.”
„Всички сме слаби. А ако нямам поне едно парченце изкушение, и арктическия студ няма да ме спаси.”

Импресия по залез


Махмурлукът бавно отшумява и се разтапя като далечен спомен сред палавите лъчи на майското слънце.

Тихо е.

Сами сме с цветовете на залеза – банално красиви и елегантно клиширани.

Пия кафе до прозореца и се опитвам да се изгубя сред тях.

Чувството е хубаво – няма музика, няма натрапващи се житейски звуци или свеж аромат на пържен лук.

Няма кучешки лай и плач на бебе.

Чувам как мислите ми тупуркат с неспокойните си крачета по коридорите и тунелите на мозъка ми.

Напрежението, заплитащо се в дъното на стомаха ми, драска с нокти по затишието.

Опитва се да го предизвика.

Дръпвам го за ушите, както се постъпва с непослушно коте, и го пращам в ъгъла да кротува.

Най-експлоатираната картина се шири пред детския ми поглед с цялата си галерия от краски и шарки.

Виждала съм хиляди залези през живота си и се предполага, че трябва да изпитвам досада от тях.

Скучна природа.

Залез. Чудо голямо.

Ще го има и утре.

И всеки ден до свършека на света.

В онези часове, в които Денят и Нощта се срещат за по едно бързо по линията на хоризонта.

Елементарна метафора.

И за какво е цялото вълнение?

Природно явление.

Дори фотографите не го приемат насериозно.

Ала го обичам.

Онова чувствено сливане между черната и бяла страна на времето.

Гали сетивата ми и ги кара да забравят за физическата реалност.

Това е най-красивото лице на Смъртта.

Красотата на умиращия ден.

Същият като всички останали.

Но и неповторим.

А всяка погребална клада на деня си заслужава да се погледне.

Докато пламъците й не бъдат нежно укротени от прегръдките на нощта.

Загасям светлината и се отпускам назад в стола си, докато и последните минути залез не изтекат в океана.

Чак сега до слуха ми достига звука от нещо сладко и далечно, преплитащо се с отиващите си цветове отвън.

Мелодията на нечие пиано.

Звучи като някой, творящ симфонии за последния танц на еднодневките.

Представям си красотата на залеза през очите на някой, чийто живот се измерва в рамките на деня.

Сигурно е красиво.