Фрагменти: You look like rain


Фрагмент: Запознанство – I-ва част

От другата страна съседката слуша Morphine.

Ако беше в някоя от предходните ми квартири щях да се изправя от леглото, да изляза навън и да почукам на вратата, да помоля натрапника да намали, защото трябва да уча.

С това се изчерпваха контактите ми със старите ми съкафезници.

Ала сега не изпитах желание да го направя.

През последния месец бях счупил плочите от слушане и превъртане, и имах нужда от свежо разнообразие.

В съчетание с дъждовната пелена.

Взирах се в оттичащите се по стъклото капки и се оставях да потъна в изкусителните като тъмен шоколад джазови звуци. Дълго преди да го осъзная, текстът танцуваше по устните ми под формата на нестройно подсвирване.

А образът, танцуващ по мозъчната ми кора, бе на жената от другата страна.

Виждах я точно как излиза навън в дъжда.

Той я обвива във властната си прегръдка.

Двамата се разтварят един в друг.

Тя става част от дъжда и дъжда – част от нея, след време ми е трудно да различа сребърните капки от белия пламък на косата й.

Сепнах се от това внезапно видение и се опитах да укротя сърцето и дишането си.

Улових се за масата, затворих очи и зашепнах някаква мантра, за да прогоня натрапчивата мелодия.

Ала не бе така лесно.

Дори след като от другата страна настъпи тишина, все още я чувах.

Бях зациклил на същия мотив, който едновременно ме успокояваше като ласка и ме дразнеше като бормашина с металически, гротесков смях.

Пробиваше черепната ми кутия и напредваше към възбудения, чувствителен мозък.

Отхвърлих тази идея – що за нелепица е да бълнуваш за злокобни машини при това нежно и чувствено изпълнение.

От друга страна, мисловният ми процес не следваше обичайните линии на логиката.

А онова създание с боя по пръстите и коси на фея се бе заселило от известно време като призрак – алтернативно его – в сънищата ми и по стените на любимата ми мансарда.

Не можех да си го обясня.

Едновременно ме привличаше и плашеше.

Един или два пъти ме бе канила да послушаме музика на чаша коняк.

Шизофренясалият й братовчед се бе изгубил.

На лечение, на работа или за да гони палавата си годеница.

Чудех се как Лена се спасява от удушаване всеки път щом му смъкне белезниците.

Изкушението бе изгарящо, бърникаше в раната ми и ме дразнеше до побъркване.

Знаех, че искам да приема поканата й и да пристъпя на следващото ниво на потапяне в личния й свят.

Един евентуален разговор с нея ми изглеждаше почти толкова вълнуващ колкото ако ме посрещнеше със свлечени по земята дрехи и разпалени свещи.

Дори по-еротично.

Тя ми напомняше на бюро за истории и житейски опит.

Не най-романтичното сравнение за една жена.

Ала винаги бях имал фетиш към разказите, към опитните дами, които можеха да наситят жадния ми за истории ум.

Чужди.

Нямах свои… или поне не желаех да изплуват.

Но тя ме плашеше.

Живото любопитство в енергичния й поглед, неуморното желание да се заравя дълбоко в пластовете и да открива скритото под повърхността.

Знаех, че тя няма да се задоволи с това да й бъда слушател, да разиграва житейския си опит пред мен като на сцена.

Щеше да поиска цена за билета за вход.

Тайна срещу тайна.

История срещу история.

Шехерезада знае как да дръпне конците, така че да изтръгне скритото в мен.

Затова се свивам от другата страна и само докосвам стената с трепетен копнеж, докато Morphine си играят с чувствителните връзки в мозъка ми.

Не съм сигурен, че искам тя да навлезе и да ме опознае.

Предпочитам да ме мисли за доброто, непохватно съседско момче с нулев житейски опит и поразяваща наивност.

Макар светът, в който бях пристъпил при нанасянето в тази мансарда на спомените, да ме влечеше със силата на вакуум, естествените ми бариери ми пречеха да му се отдам.

Колко тънка може да е една стена?

Колкото сълза.

Или капка дъжд.

Изпразване


– Остави веднага тези снимки и продължи историята!

– Не мога сега, нека го оставим за утре?

– Знаеш ли, винаги съм смятала, че си прекалено кльощава за Шехерезада.

– Гаден женски удар под пояса.

– Точно ти да ми натякваш за женските номера? Някак си не върви. А сега престани с превземките и продължавай от там, от където прекъснахме.

Вдигнах очи от монитора, облегнах се назад в стола си и я изгледах с присвити очи. Взираше се очаквателно в мен над огромната си, димяща чаша, от която смучеше с хищническо настървение. Очите й просветкваха като на котка, скрита в тъмното. Доста шизофренична котка.

– Някой казвал ли ти е че кофеинът е вреден за здравето?

– Както и раздразнените прасенца, които лишаваш от удоволствието да отхапят още едно парченце история, не намираш ли?

– Госпожице? – смигнах към сервитьорката. – Вашето прекрасно заведение случайно да се нуждае от украса?

– Не си оригинална.

– А ти си меко казано досадна. Нямаш ли си свой живот и свои истории?

– Твоите ми харесват повече. Моите съм ги преповтаряла в главата си до пълно втръсване. За пред хората съм ги драматизирала по повече начини отколкото ме е грижа да броя.

– Добре, убеди ме. Но ако обещаеш, че това ще ти е последното кафе за днес!

– Хей, това е жестоко!

– Да ме караш да късам парчета от биографията и плътта си също не е най-галантния жест от твоя страна. Ала въпреки това ти се поддавам.

– Признай си, че ти харесва!

– Възможно е. Това е цената, ти си решаваш дали баналната случка от преди няколко години си заслужава.

– Добре, но ако умра от кофеинов глад да знаеш, че ти си виновна! – усмихна ми се двусмислено и прошепна почти еротично. – Продължавай!

– Какво желаеш да знаеш?

– Потърси ли те след това? Опита ли се да си измисли оправдание?

– Ако ще и да измислеше най-перфектната лъжа, или най-добре скалъпеното оправдание, нямаше да има ефект. Мисля, че след толкова години познанства хората си дължат една идея повече от празни приказки. В противен случай няма смисъл от каквото и да е. Всичко се превръща в калпава имитация.

– И какво, отписа го от всякъде? Блокира го?

– Ха! Не мисля, че си заслужаваше това усилие. Разположих картите на масата, а той се разсмя и ги разпиля с един удар. Това бе достатъчно.

– Интересно поведение за преследвач.

– Така и не се научи, че съм дяволски сериозна що се отнася до обещанията си. Мислеше, че просто си приказвам и че като си излея яда ще ми мине. Само дето мен не ме беше яд. Наричат го пресищане.

– Трябва доста да е бил потресен, когато си го клъцнала с малката си ножичка.

– Отказите му да приеме реалността е негов проблем. Както и любовта му към това да се подлага на нападките му.

– Може би си мисли, че нападките са някаква проява на чувства. Единственият начин по който садист като теб е в състояние да обича.

– И за това съм мислила. Точно поради тази причина отбягвям да говоря с него. Иначе му отделям твърде много внимание и това го кара да се чувства специален. Представи си какво тъжно, заблудено копеле е щом патологично изкривените ни взаимоотношения са единствения му източник на щастие.

– И все пак говориш с него.

– Да, понякога.

– За какво ти е, след като твърдиш, че всичко помежду ви е казано? Май криеш нещо и не искаш да си го признаеш.

– Съжалявам, че ще те разочаровам, но става дума за друга бира.

– А именно?

– Понякога имам нужда да забия зъби в нечий врат и да вкарам цялата отрова от ежедневието си там. Да си го изкарам на някого. Да се изпразня върху него. А той така удобно ми предоставя достъп до задните си части, че няма как да не се възползвам… понякога.

– Горкото момче, хващам се на бас, че материалът от празненето ти не е с вкус на нектар и амброзия.

– Преди го правех за отмъщение. Сега просто е обект на пасивната ми агресия. Знам къде ще го заболи най-много и въобще не се колебая да го сритам именно там.

– Типично за теб.

– Въпросът е що за скапан живот трябва да имаш, ако върховият момент е да бъдеш сринат на земята, потъпкан, плют и изнасилен от някакъв призрак от миналото?

– Нима не знаеш? Няма нищо по-лесно от това да се ровиш в изминалото, когато те е страх от настоящето.

– Напоследък просто го оставям да си пише и не го удостоявам дори с една реплика. Знам, че напрегнатото очакване от думите и разочарованието, щом не получиш ответ са двойно по-отровни и от най-горчивата обида.

– А не се ли натъжаваш, като си помислиш колко красиво е започнало всичко, за да стигне до този смрадлив, деградиращ финал?

– Вече не. Така или иначе всичко е изгубено. И не би ми останала сила да стана от леглото, ако се сдухвам за всяко красиво нещо, което времето и хората са деформирали.

– Разбирам. А ако го откъснеш от себе си, това би било проява на милост.

– Да. А желанието ми да бъда милостива се изпари. От него зависи да си съкрати мъките. Прекалено удобен плювалник ми е, за да се лишавам от него по свое желание.

– Тост за жестокостта.

Pay the price


Disney - Snow White's Scary Adventure - Queen ...

Image by Express Monorail via Flickr

Вдъхновено от Martin McDonagh 

–         И от какво толкова те е страх?

–         Тъмнината.

–         Сериозно? Измисли си някоя по-сериозна фобия, това е откровено глупаво. Не си на пет.

–         Това не зависи от възрастта.

–         И сега какво искаш да ми кажеш, че още вярваш в Торбалан и Баба Яга? Или пък че таласъмите ще те отвлекат посреднощ?

–         Прекалено повърхностно гледаш на нещата.

–         Прощавай, че не схващам дълбоката ти мисъл, но разбираш колко е нелепо, нали?

–         Не ми приписвай стереотипи, които си чел в някой учебник по психология. Или пък от блудкав роман на ужасите за деца. Сериозно говоря.

–         Аз също. Струва ми се, че от самото начало си пазиш страховете като някакви домашни любимци в килера на подсъзнанието си. Не искаш да ги освободиш.

–         Не разбираш.

–         Обясни ми, тогава.

–         Не и ако продължаваш да ме гледаш с насмешка. Оголвам ти най-тайните ъгълчета от себе си, разкривам ти страховете си като оголени, пулсиращи вени. А ти се лигавиш.

–         Виждам, че фобиите на са ти единствения проблем. Освен килера с виещите страхове в тази твоя шантава глава се крие и четирикрилен гардероб, натъпкан до горе с параноя. Пръска се по шевовете.

–         Като дете никога не ме е било страх от тъмното. Обожавах го. Дори се присмивах на останалите, разказвах им най-страшните приказки и се смеех злокобно, когато лицата им посинееха от ужас.

–         Виж, вече в тази роля мога да си те представя перфектно. Винаги използваш слабостите на другите.

–         Да се скараме ли се опитваш?

–         Няма по-добър повод за скандал от разкриването на неприятните истини, които не смееш да признаеш дори пред себе си.

–         С нея бяхме съюзници. Аз и тъмнината. Шепнеше ми всичките си разкази, аз ги съхраних в мозъчните си клетки и ги пресъздавах за ужас на останалите. Беше ми забавно. Сега нещата се промениха.

–         Страшните приказки се обърнаха срещу теб, а?

–         Полазва ме всяка нощ и прегръдката й не е нежна и гальовна като преди. Това е хватката на безмислостния господар, който е сключил ръцете си около гърлото на разбунтувалия се роб.

–         И защо такъв обрат на събитията?

–         Гладна е. Иска си дълговете обратно. Всяка дума, всяка история си имаше цена. И сега си иска даденото с лихвите. Иска да ме погълне.

–         Тъмнината да няма лика на клоуна Пениуайз, а?

–         Продължаваш да се шегуваш. Давай. Ще дойде ден, в който няма да ти е до смях. Всички си плащаме, рано или късно. А някоя вечер може и да не ме намериш, когато влезеш в стаята ми. Ще ме разкъса отвътре и ще ме натъпче в огромния си търбух.

–         Или пък ще открия, че армия от героите в твоите истории са те разпнали до стената и те подлагат на процес? Процес, който е предречено да изгубиш.

–         Някой ден ще ми омръзне постоянно да се страхувам. Ще разкъсам мрежата от фобии и ще й се предам, за да не изтезавам вече мозъка си.

–         А до тогава… инстинктът за самосъхранение и волята са впили корени твърде силно.

–         Факт.

Здрач (not Meyer’s Twilight, fangirlies)


The Dead of Night

Image by Scott Ableman via Flickr

Градът постепенно сваля дневното си облекло и се потапя в нощната омая. Светлините започват да изгряват като безброй искрящи очи: неоновите лампи, прозорците, всички са залени със специфично излъчване, характерно само за тази част на денонощието. Цветът на небето става все по-убийствено син… и красив. При здрачаване детайлите са по-различни, защото тогава нещата се променят. Таените през деня, потискани чувства избиват нагоре и се опитват да излязат от душата. И колкото и да е странно, това се отразява на обстановката. Около нея вибрира напрежение, съдържащо в себе си пълна гама от силни емоции. Те варират от най-чистите до жестоките и тъмните, от красивите до мръсните. Някои успяват да се изтръгнат от затвора други така и не виждат света. Всяка една от тях крие собствена история. Някои са еднакви с други, но уникални по своему. Здрачът, многоцветните реклами, сводът над главите ни, покриващ се с чудна боичка, нещата на които обикновено не обръщаме внимание, самите улици, те знаят стотици, хиляди разкази и непрекъснато, в момента след залеза, на границата, те прибавят нов към своята колекция от спомени. За милионите съдби на хората, раздвижващи кръвта по артериите на града. Отбелязване на това, което не се вижда и чува с прости сетива. Някоя вечер, когато излезете навън, застанете в тих, тъмен ъгъл. Заслушайте се в невидимите щурци. Може би ще чуете нещо.