Ревю: Разкази (Рассказьи)


movie_1597_8704

Русия, 2012, 105 минути
Сценарий и режисура: Михаил Сегал;
Оператор: Едуард Мошкович;
Музика: Анджей Петрас;
В ролите: Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич, Любов Новикова;

Първата ми реакция спрямо Разкази бе много подобна на тази на издателите спрямо младия писател, дошъл да получи оценка за ръкописа си. „Вие нямате ли роман?“ Екранното време е разделено на четири основни сегмента, всеки представляващ по един разказ, който променя живота на читателите си. Историите са противоположни като жанр и стилистика, нямат общи герои, преплитащи се сюжетни линии, нито видима връзка помежду си. Не съм сигурна дали усетих достатъчно ясно промяната и влиянието върху всеки от представителите на издателската къща, внезапно запленени от „непродаваемите“ истории. Зачудих се защо тази явна тетралогия от четири късометражки е представена като пълнометражен филм, и защо режисьорът не е предпочел „да напише роман“.
При повторен размисъл „Разказите“ по-скоро ме спечелиха на своя страна, въпреки фрагментарната си структура, подобно на „Нощ над земята“. Диалогът беше остроумен, иронията бе тънка и ненатрапваща се, почувствах героите близки до себе си. Дори и в най-драматичните моменти нямаше грозно преиграване от страна на актьорите. Не малка роля за внушението изигра и убедителната кинематография, особено в третата новела, почти лишена от реплики, но с покъртителна атмосфера.
„Разкази“ може да бъде тълкуван като филм за проблемите на съвременното руско общество, пропастта в поколенията, бавната смърт и загуба на енергия в културата, липсата на историческа памет, еволюцията на корупцията във всяко ниво. Ала тези теми са толкова универсални, че няма да ни е трудно да ги усетим, дори без националната им принадлежност. Като например, вманиаченото планиране на детайлите, което води до неспособност да изживеем момента, разпределянето на всяка минута, неврозата и страха от бъдещето. Въпреки че вероятно мнозина ще се надсмеят над глупостта и невежеството на нимфоманката от четвъртия „разказ“, образът й е доста показателен за голяма част от т.нар. младо поколение. Хора, които хвърчат в колите си, взети на кредит, доволни от живота си, откъснати от миналото, в блажено състояние на историческа амнезия. Такива, за които историята е просто предмет в училище.
Миналото – неясни дати и политически течения, бъдещето – планирано до смъртта, настоящето – кафе на верандата, подкупи във всичките им форми и една горяща книга.
„Разказите“ на Михаил Сегал определено са далеч от съвършенството. Песничката на финала ме остави с усещането, че е предназначена за тези, които много много не са схванали това, което са гледали. Мисля, че бих го направила по друг начин, с друга структура.
Само че ако даден филм остане с теб и след изнизването на финалните надписи, накара те да почувстваш нещо и да се замислиш, то тогава отделеното време в тъмния салон си е заслужавало. Би ми било интересно да видя следващата стъпка в света на киното.

Още от програмата на София Филм Фест.

Ревю: Бъдещето (2011)


Германия/САЩ, Сценарий и режисура: Миранда Джули, Оператор: Николай фон Гревениц, в ролите: Миранда Джули, Хамиш Линклейтър, Дейвид Уаршовски


Наистина имах огромното желание да харесам този филм. Бях готова да му простя несъвършенствата, сюжетните кръпки, техническите подробности, ако същият бе успял да изпълни основната си цел – да ме накара да го почувствам и да открия нещо за себе си. Темата, зададена в синопсиса, ми е близка, проблемът със страха от бъдещето, обвързването и неизбежните отговорности, съпровождащи „порастването” ме вълнуват. Предполагам, че всеки в една или друга степен страда от същите фобии, що се отнася до бъдещето, с изключение, може би, на децата, лудите и болезнено арогантните, със старателно предначертани планове, които обстоятелствата да разбият на прах. Не, не смятам, че авторката на филма е поела специално задължение да даде отговор на въпросите ми. Отговорна е само за емоционално изпразнената си, псевдоинтелектуална „творба”. Дори не на кинематографичното изкуство. Бъдещето ме остави с усещане за серия от пърформанси, пришити с бели конци, които се предполагаше, че трябва да послужат за сюжетни връзки.

Сюжет. Имаме две егоистични и напълно обсебени от собствената си личност, неврози и проблеми същества – главните герои, Софи и Джейкъб. Силно ме учуди факта, че изобщо бяха избрали да живеят заедно. Съвместното съжителство предполага взаимни отговорности и ниво на обвързване, на което тези незрели (дали мога да ги нарека така?) личности нямаше да им понесе. И двамата са в средата на трийсетте си години, болезнено свързани с компютрите си, без видими постижения, без план и посока. Беше ми абсолютно невъзможно да ги харесам, да им съчувствам, да ги усетя близки до себе си, камо ли да се идентифицирам с тях. Дори не ме впечатлиха като колоритни и ексцентрични персонажи – просто две безлики, лутащи се точки, събрани на нелепа театрална сцена и с някакви реплики, набутани в устата. Та, видите ли, Софи и Джейкъб се решават на титанична крачка що се отнася до личностното им развитие и бъдещето – да си осиновят котка. Оставаме с впечатление, че им е трябвало години старателно обмисляне, за да се решат на тази невероятна стъпка. Каква смелост! Сигурно ако изобщо бяха решили да се размножат, вдъхновението щеше да ги осени на преклонна възраст. Изправени пред жестоката отговорност, за която са убедени, че окончателно ще стъжни жалкото им живуркане, двамата не съвсем млади и съмнително влюбени вземат второ важно решение. Чудно как не им се спука някоя вена в мозъка от толкова напрежение и мислене. Софи и Джейкъб стигнаха до извода, че преди тежката отговорност по грижите за котката Лапичка да падне върху крехките им плещи, в оставащия месец до края на живота им какъвто го познават, те са свободни да направят каквото пожелаят – да направят всичко, за което са мечтали, да спрат интернета си, да напуснат работа, да се преоткрият и т.н. По принцип това е добър сюжетен ход, предполагащ богат избор за продължаване на историята, много варианти, по които можеха да поведат персонажите. Но вместо да открият себе си, Софи и Джейкъб зациклиха още повече в личните си драми. Те не направиха нищо. Дори не успяха да спасят едно нещастно животно, копнеещо за дом и ласка. Всъщност, доста логично. Ако трийсет и пет години си бил инертна маса, вероятността да се размърдаш и да направиш нещо с живота си е минимална. Което не ме накара да харесам повече Софи и Джейкъб, нито да одобря действията им, или по-точно липсата на такива. Действието беше мудно и не доведе никой от замесените лица до нужния му катарзис. Неадекватни решения, страх, липса на логика. Ако не друго Бъдещето обрисува точно фобията от свободата, ценност, къч която сме научени да се стремим. Много по-лесно е да се скриеш в прегръдките на любовник, достатъчно възрастен, за да ти бъде татко, да станеш отново дете и да не поемаш отговорности. Или пък да се престориш, че времето е спряло, за да си говориш с луната. Жалка картинка. Единственото послание, което разчетох за себе си, ако може да се приеме за такова, е: Не бъдете като тези хора. Единственото живо същество в това недоразумение, към което изпитах емпатия и за което ми пукаше, беше нещастното коте. Заслужаваше по-добри осиновители.


Актьорска игра. С нищо не ми помогна да усетя персонажите по-близко до себе си. Авторката на филма и изпълнителката на ролята на Софи, Миранда Джули, притежава харизмата и излъчването на умряла риба. Според базата сценарият и целия проект е вдъхновен от личните й преживелици, вероятно играе самата себе си. А това би следвало да подпомогне изпълнението й, да го направи една идея по-органично и истинско. Щом не успява да покаже и канализира грам емоция към зрителя чрез близка за нея тема и характеристики, представям си за каква трагедия ще става въпрос, ако се опита да изиграе нещо съвсем различно. Партньорът й Хамиш Линклейтър е една идея по-адекватен от нея, макар че драматургично неразвитият персонаж не му позволи да разгърне потенциала си. Може и да съм предубедена, защото той участваше в единствената сцена, която ми направи силно впечатление. Дейвид Уаршовски не успя да ме накара да видя героя му като нещо различно от застаряващ перверзник и кофти баща, избиващ комплексите си с младото, глупаво момиче. Дори и той, като уж най-улегналия персонаж, проявява шокираща липса на отговорност към заобикалящите го, независимо, че дъщеря му показваше явни признаци на мозъчна дисфункция. Нито едно запомнящо се изпълнение. Нямаше да се учудя ако „любимата” ми Кристен Стюарт не се мярна в някоя поддържаща роля, щеше да е на място в този ансамбъл на творческото безсилие.

Зад камерата. Ако има нещо положително, което открих в този филм, може би това бе операторската работа. И то основно в спомената сцена, в която Джейкъб се разхожда по улиците с парализирани във времето хора и помага на луната да освободи приливите. Всъщност точно този момент възвърна надеждата ми, че филмът може да бъде спасен. Хубави бяха и монолозите на котето Лапичка, макар че общото ми усещане бе за нещо… нездраво. При всички случаи именно те ме накараха да усетя болезненото очакване на бездомника, просещ любов и внимание на неподходящото внимание. Ако филмът се състоеше само от тези кадри, щеше да бъде пъти по-ударен.

Обща оценка: претенциозен, кичозен, с претенции за възвишеност и изкуство. Един от онези филми, за които ако споделиш, че не ти харесват феновете им се нахвърля върху теб с обвинението, че нямаш сетивата да ги усетиш, че са за мислещи хора. И любимото ми „Ходи си гледай тъпите екшъни и малоумните комедии.” Предполага се обаче, че киното и изкуството не са предназначени само за шепа онаниращи критици и техните последователи.

С какво се промених след прожекцията? Ще си взема котка. За да не бъда като тези хора. В този смисъл може да се каже, че Бъдещето е имал полезно действие, макар и далеч от влиянието, което са се надявали да постигнат създателите му. Ако изобщо знаят за какво е собствения им филм.

Време за кино: Международен София Филм Фест 2012


Възнамерявах заглавието на първия ми материал във връзка с фестивала да бъде Кино Зомби Тайм. Само че с това рискувам да се предизвикат неприятни асоциации, свързани с институцията и качеството на кинематографията, която зрителите ще имат удоволствието да гледат в периода след 9-ти март. А и феновете на зомбита щяха да изпитат остро разочарование. Но като цяло това е усещането, което ме обзема преди началото на кино фестивал. По нищо не се различавам от зомбирано малко дете, държано на диета, на което внезапно са му разрешили да вземе каквото пожелае от сладкарницата. Гледам програмата на София Филм Фест, озъртам се от рафт на рафт, мисля и се чудя как да комбинирам нещата, та да успея да погълна максимален брой изображения, съчетани с истории. Най-неприятното на огромния избор е когато трябва да бъде съобразен с досадни понятия като време, пространство и работни задължения.

За мой срам и съжаление изпуснах първите няколко дни от София Филм Фест поради изпълнение на една от точките от Годишния ми план и кръстосване на пределите на родината. Но тъй като сега съм отново на линия, възнамерявам да щурмувам кината с пълна сила. Ето списък на първоначалния ми избор и нещата, които уловиха вниманието ми в мрежата си. Нямам представа дали ще успея да изгледам всичко, но нищо не пречи да опитам.

1. Ад, 2005 г.
Мисля, че преди няколко години мярнах трейлъра в „медийното“ пространство на социо-културната мрежа в 280. По някаква причина не отидох да го гледам и сега смятам да си наваксам.

2. Акациите (2011)

 

По синопсис ми звучи като испански вариант на Drive. При всички случаи имам достатъчно голяма слабост към испанското кино, за да не го проверя.

3. Алоис Небел (2011)

Тази чешка анимация зарибява от пръв поглед. Малки гари, загубени нейде между границите, халюцинации и страхотна черно-бяла графика. Нямам търпение!

4. Брулени хълмове (2011)

Изпуснах да гледам този филм по време на фестивала във Венеция (явно подобни пропуски винаги ще има). Сестрите Бронте не са ми в кръвната група по някаква причина. Само че видяното от предварителните материали накланя везните в полза на Брулените хълмове. А и режисьорката Андреа Арнолд доста ме впечатли с нейния Fish tank.

5. А нощем танцуват (2010)

Канадски документален филм за египетски клан от ориенталски танцьорки. Ще е най-малкото любопитно да се види.

6. Астро Зомбита (1968)

Те това мисля, че дори няма нужда от представяне! Малко сай фай бъркоч за разнообразие.

7. Атенберг (2010)

Имам много малко контакт с гръцкото кино. От друга страна винаги са ми били интересни историите за хора без интерес към човешкото общество и странните му взаимоотношения. Пък и в този плакат се крие толкова чувственост, че не мисля да си правя труда да устоявам.

8. Болни от любов (2006)

По-точния превод на заглавие на този румънски филм би било Болни връзки. Именно то ме привлече да прочета нещо повече. Със сигурност „сбърканите“ взаимоотношения винаги са ме привличали, така че възнамерявам да го проверя. Пък и отдавна не съм се наслаждавала на хубав румънски филм. Ако искам да свиря , аз свиря нещо не ме впечатли особено.

9. Бъдещето (2011)

Може и да се бъркам, но този филм се очертава да е доста личен за моя милост. Всеки ли изпитва парализиращия страх от бъдещето?

10. Татко снима мръсни филми (2011)

Задължителен! Обичам документални филми, изритващи скритото под килима и разкриващи напълно нова история. Или поне такава, за която съм тънела в неведение. Вчера го изпуснах заради премиерата на друг български филм, все още имам една възможност.

Това са само част от заглавията, а София Филм Фест крие доста други вкусни кино-изненади. Възможно е част от горепосочените да отпаднат от програмата ми, със сигурност ще добавя още много други или няма да отида на нищо от горепосоченото. Споделяйте какво сте гледали и оценката ви за него. И най-вече, вдигнете се иззад компютрите си и бягайте към кино-салоните! Това не е молба. 🙂 Предизвиквам ви!

По-късно днес ще пусна ревюто си за първия филм, който гледах на тазгодишния фестивал – Миграцията на паламуда на режисьора Людмил Тодоров.

Повече информация на сайта на София Филм Фест.

Годината в 24 кадъра – II-ра част


7. Contagion/Заразяване
Реж. Стивън Содърбърг, сценарий: Скот З. Бърнс, в ролите: Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр

Прочетох доста противоречиви мнения и ми се струва, че филмът страда от „синдрома на онеправданите очаквания.” Вероятно защото в представите на публиката историите за разпространяващи се вируси, бедствия, катастрофи, катаклизми и други клизми са свързани основно с екшън, стрелба, експлозии и ефекти. Също така е задължителен конфликта между ясно изразен антагонист, олицетворен от персонаж или злокобна организация, и също толкова ясно изведен протагонист, който да спаси деня. Мисля, че идеята на Заразяване е една идея по-различна. Може би дори не трябва да гледаме на него като на игрален филм, а като на docu-fiction. Ситуацията бе толкова реалистична, че съвсем ясно си представих как би могла да се случи в живота. Нямаше герои, нямаше спасители. Някои ще отрекат, че е имало и кой знае какво действие. Не съм съгласна. Заразяване ми се видя достатъчно богат на събития и сръчно изплете мрежата от лъжи, страх и манипулация, обхванала света. За пореден път се убедих колко крехки и уязвими сме, въпреки представата, че сме всесилни. Един прост жест, едно невинно здрависване, една крачка встрани, един допир… и светът ни може да се срути. Вероятно не е най-доброто, което някога сме гледали, но историята беше силна, кара те да се замислиш, без да е морализаторска. Също така песимизмът беше премерен и нямаше изпадане в сантименталност.

8. The Ides of March/Мартенски иди
Реж. Джордж Клуни, сценарий: Джордж Клуни, Грант Хеслов и Бо Уилимон, по пиесата на Бо Уилимон Farragut North, в ролите: Райън Гослинг, Джордж Клуни, Филип Сиймор Хофман, Пол Джамати, Ивън Рейчъл Ууд

Политическа драма за пагубната сила на властта, манипулацията и вътрешните игри в една президентска кампания. Клуни ми беше непознат като режисьор и в общи линии нямах кой знае какви очаквания (а и какви ти очаквания при прожекция в девет сутринта). Като цяло, получило му се е добре. Вероятно защото историята има силна драматургична основа и си личи, че по сценарият е работено, съдържа референции към американската политическа история (поне според IMDB). На своя страна Клуни има и подходящия екип от прекрасни драматични актьори. Райън Гослинг прави поредната си силна роля, прекрасно е показано как идеалите на героя му умират, когато разбира същността на материята, в която се е забъркал. Хареса ми и конфликта между Джамати и Хофман – и двамата се представиха повече от достойно. Ивън Рейчъл Ууд също се включи подобаващо, героинята й беше интересна, в един момент чувствена и дръзка, в следващия – уязвима като изгубено момиченце. Клуни от своя страна беше на обичайното си стандартно ниво – нито прекалено добре, нито забележително зле. Основното, което не ми хареса във филма бе точно това – твърде класически и стандартен. Някак си ме остави с усещането, че това вече съм го гледала. Явно комбинацията политика и секс скандал ще е актуална дълго време в този род драми. Но в общи линии, заслужава си.

9. Hanna/Хана
Реж. Джо Райт, сценарий: Сет Локхед, Дейвид Фар, по разказа на Сет Локхед, в ролите: Сорша Ронан, Ерик Бана, Кейт Бланшет

Включих я с известни уговорки, защото като всяка уважаваща себе си снобка от известно време изпитвам досада от филми с бойни сцени и преследвания. А и малката голяма Хана все ме караше да си мисля за Матилда от Леон. Но ако пренебрегна личните си предразсъдъци филмът е забележителен. Заради внушителните скандинавски пейзажи, леденият поглед на девойката, която без едно мигване на окото може да строши всички крайници на жертвата си. След което да я улучи в сърцето почти. Хубава симетрия във въведението и епилога. Историята не беше нищо особено, но изпълнението си го биваше. Великолепна Кейт Бланшет в ролята на безмилостна конспираторка с лед наместо кръв във вените. Съзряване и израстване при необичайни обстоятелства, особената връзка между баща и дъщеря, оцеляващи заедно. Не знам дали идеята на режисьора бе да вкара известна хомоеротика между Хана и новооткритата й приятелка Софи, или това беше само в моето извратено (под)съзнание, но беше някак мило и нежно. Винаги контраста между насилие и нежност ми е действал някак особено, в случая – невинност и жестокост, съчетани в чифт немигащи, сини очи. Музиката също изигра нужната си роля, особено онова изпълнение на Едвард Григ на старата грамофонна плоча. Обратът в края беше леко предвидим, но пък закрепи повествованието. Препоръчвам горещо.

10. ТИЛТ
Реж. Виктор Чучков, сценарий: Виктор и Борислав Чучкови, в ролите: Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Радина Кърджилова

За финал реших да поставя нещо българско и родно, все пак трябва да се подкрепяме. А и като цяло имах повече основания да харесам филма, отколкото обратното. Нямам представа до колко е автентичен спрямо епохата си (най-малкото защото тогава все още съм ходела права под масата, а колкото и да четеш и да се осведомяваш по въпроса, опитът от първо лице е несравним). Мнозина обвиняват българското кино, че цикли върху едни и същи мотиви от соца. В един момент плочата се изтърква. Но от друга страна: „Пиши за това, което познаваш.” Няма да оценявам филма спрямо социализма, а качествата му като художествена продукция. Беше свеж, градски, имаше млада енергия, някои от елементите ме накараха да се усмихна носталгично (видеокасетата с немското порно и лютеницата). Момчетата бяха естествени и органични, нямаше го обичайното преиграване. Е, ако изключим г-ца Кърджилова, която просто повтори ролята си от Пъклен дом. Наистина, чудя се защо няма качествени женски роли в родното ни кино? Общо взето се ограничаваме до Мутресата, Кучката и Хроничната депресарка с мъртвия поглед. Вярно, че женския персонаж беше силно травмиран, но все си мисля, че има и други начини да се изрази тази черта от характера й. Нужно ли е винаги да е като психичноболна наркоманка? Още една такава роля и мисля, че ще я обявя за българската Кристен Стюърт. Но пък напредваме в заснемането на хубави еротични сцени. Зарадва ме и немския „симултанен” превод на българските емигранти. Само че нямаше да е зле да бяха сложили български субтитри на немските реплики, че така голяма част от вица оттича в канала. Нямаше да е лошо да бяха наблегнали една идея повече върху живота на героите в Германия. Финалът ми беше малко прекалено измислен, но се радвам, че завърши с надежда и че зрителят не бе удавен във вълна от черен български песимизъм. Като цяло – обещаващо. Дано следващата продукция на братя Чучкови вдигне летвата.

2011 година не ми направи впечатление като силна филмова година. Горепосочените заглавия бяха избрани след много мислене, чудене и маене. За 2012 г. си пожелавам не толкова изнасилена равносметка. Дано да бъдем изненадани с филми, които да ни изпроводят до финала и да не ни оставят с чувството, че сме изгубили още два часа от живота си.

Годината в 24 кадъра – I-ва част



В последно време се бях вглъбила в омайния, черно-бял свят на класическото кино. Все още не съм му се наситила и определено нямам намерение скоро да се разделям с него. Не само защото за качествено осмисляне на филма, трябва да бъде изгледан повече от един път. Всеки път е уникален, защото вниманието ти се фокусира върху различни детайли – история, операторско майсторство, съзвучие от светлина и звук. Не претендирам да съм експерт, но това е личната ми дефиниция за „смислен” филм – поредица от образи, които те карат всеки път да ги преоткриваш под различен ъгъл.

Но така или иначе колегите блогъри са се заели активно с филмова равносметка за изтеклите 365 дни, така че сметнах, че няма да е лошо да се включа. Още повече, че е време за досадния, но ах-тъй-необходим счетоводен баланс на личната ми година, не е лошо да се упражня.

Това, което искам да кажа е, че вчера установих как съм гледала поразяващо малко филми през 2011 г. Или по-точно малко от видяното е оставило трайни следи и впечатления. След като изкарах предходната вечер в гледане и преговаряне успях да изцедя с родилни мъки десет заглавия. Долупосочената класация не претендира за изчерпателност, и филмите не са подредени по възходящ ред с оглед на качествата им. Най-малкото, винаги ми е било трудно да съставям класации, в които да предпоча дадено любимо нещо пред друго. Може би ако доживеем до 2012 г. ще преоткрия миналогодишни ленти, пред които избраните в списъка ще ми се струват смешни като аматьорски студентски опити.

Без повече предисловия – топ 10 за 2011 г.

1. Shame/Срам
Реж. Стив Макуин, сценарий: Аби Морган, Стив Макуин, в ролите: Майкъл Фасбендър, Кери Мълиган

Въпреки горепосоченото ми мрънкане, Shame e безспорния ми фаворит за изминалата година. Истинска симфония на съвременния живот. Сексуалните сцени, голотата, порното и повсеместния разврат в тази лента бяха в пълно съзвучие с историята. И за миг нямах усещане, че от другата страна се пънат да ме шокират, да покажат колко са авангардни, безсрамни и не се свенят да развяват цици и пениси пред камерата. Всеки кадър беше на мястото си, всеки жест и поглед имаше функция. Контрастът между привидно ледения Майкъл Фасбендър и истеричното отчаяние на Кери Мълиган се усещаше във всяка тяхна съвместна сцена. И двамата се издигнаха няколко стъпки напред в очите ми – невероятно силни изпълнения. А от сладкия, носталгичен и тъжен кавър на New York, New York, изпят от Мълиган… настръхвам всеки път когато го чуя. Определено ще следя внимателно филмографията на Стив Макуин след Shame. Не се препоръчва за силно-романтични натури и почитатели на щастливия край. Тук такъв няма. Няма и невинни. Всички са прегърнали порока си докрай. Може би това прави историята толкова истинска и близка до нас.

2. Paulet aux Prunes/Chicken with Plums/Пиле със сливи
Реж. Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, сценарий: Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, в ролите: Mathieu Amalric, Edouard Baer и Maria de Medeiros

Сътрудничеството между иранската режисьорка Marjane Satrapi и френския художник Vincent Paronnaud дава изненадващо сочни плодове, в които зрителя да впие поглед. Един от най-поетичните и човешки филми, които имах удоволствието да изгледам тази година. Лентата нищи въпросите, които са ни занимавали, занимават ни и ще занимават до края на вечността. Живот, смърт, смисъл, изкуство, любов и отказа от всичко това. Как един инструмент променя съдбата ти? Как един случаен поглед, разменен по улицата, възвръща изгубените спомени? Уникалното съчетание на анимация и игрално кино, драма и комедия, минало и бъдеще, нестандарна биография на един цигулар и горчиво-сладка приказка. Тези, които обичат да си поплакват по невъзможната любов със сигурност ще му се насладят. Мисля, че ще допадне и на уморените от претенциозни европейски бози. Част от чара на филма е че не се взема насериозно, нито навира в лицето ти послание или „какво е искал да каже режисьора…”

3. La piel que habito/Кожата, в която живея
Реж. Педро Алмодовар, сценарий: Педро Алмодовар, Агустин Алмодовар, по романа Тарантула на Thierry Jonquet, в ролите: Антонио Бандерас, Елена Аная, Мариса Паредес, Жан Корнет

Алмодовар е изрод, признавам го. Затова и ми е един от любимите режисьори – само болни мозъци като него могат да развият такава сбъркана история – равни части мелодрама, класически филм на ужасите а-ла-Франкенщайн, трилър и странен романс. Не съм чела книгата, но вече отдавна ми е ясно, че книга и филм не се сравняват. Никога. Просто са прекалено различни. Изключително приятна е играта със сетивата, която ти причинява този филм, както и манипулацията на очакванията и особената чувственост. Почти бях отписала Антонио Бандерас като актьор, но тук прави достойно завръщане към корените си, не очаквах толкова добре да изрази зараждащата се, изгаряща лудост и мания. Елена Аная дори не е необходимо да говори – огромните й, влажни очи на сърна изразяват всичко без думи. Доста добри заявки дава Жан Корнет. С две думи: нетипична красота. Вероятно лентата ще е особено ужасяваща за момченцата, свикнали да се идентифицират с пишките си.

4. Midnight in Paris/Полунощ в Париж
Реж. Уди Алън, сценарий: Уди Алън, в ролите: Оуен Уилсън, Рейчъл Макадъмс, Марион Котияр, Кати Бейтс, Ейдриън Броуди

Адски стилен портрет на носталгията и романтичната тъга по отминалите епохи. В началото със сменящите се френски пейзажи ме хвана съмнението да не би да съм объркала файла и да съм си пуснала някоя PowerPoint презентация, от онези с красиви снимка и музика за фон. Последващите диалози и сцени разсеяха съмненията ми и вниманието ми бе безнадеждно всмукано. Не бе трудно да вляза в обувките на главния герой – мечтаещ да стане писател сценарист, отегчен от сивотата на съвремието ни – и да тръгна с него по парижките улици. Епохите през които премина не бяха натъкмени бутафорно, каквито съмнения имах. Историята се плъзга нежно и неусетно като стара грамофонна плоча. За огромно мое учудване Оуен Уилсън не дразнеше (вероятно се повтарям с един куп други ревюисти, но не може да му се отрече на момъка – добре се бе постарал). Е, за сметка на това г-ца Макадъмс се постара да ми опъне нервите (от друга страна ролята й беше на класическата руса кифла, така че не мога да й се сърдя). Само от гласчето на Марион Котияр и котешките й очи започват да ми лазят мравки по гърба. А музиката действа силно разтапящо на коленете.

5. Wilde Salome
Реж. Ал Пачино, сценарий: Ал Пачино, по пиесата на Оскар Уайлд, в ролите: Ал Пачино, Джесика Частейн, Кевин Андерсън

Не от всеки актьор става режисьор. Както и обратното. Но в днешно време в киното явно е на мода изявяването като ренесансова личност. Не на всеки се получава. Първоначално когато започнах да гледам режисьорския експеримент на Пачино, вдъхновен от изисканото слово на любимия ми Уайлд ми идеше да се хвана за главата. Пиеса, филм за пиесата и документален филм за Уайлд в едно? Едновременно актьор и режисьор? Хайде, татко Ал, не се ли изхвърляш малко? Това е класическа рецепта за манджа с грозде. На досадните критични гласчета в главата ми им резнах езичетата (а татко Val сигурно вече размахва камшика си в моя посока), докато пътувах съм сърцевината на филма. Някак си Пачино успя да съчетае всички тези елементи и да създаде нещо наистина красиво, почти като сексуален акт между документалното и художественото. Съвсем не без помощта на червенокосия ангел Джесика Частейн, която по мое скромно мнение, направи роля трепач и вдъхна живот във фаталната принцеса Саломе. Финалът закова цялото произведение и ме изпроводи към изхода на киносалона с чувство за удовлетворение. A must see!

6. Drive/Драйв: Живот на скорост
Реж. Nicolas Winding Refn, сценарий: Хосейн Амини, по книгата на Джеймс Салис, в ролите: Райън Гослинг, Кери Мълиган

Райън Гослинг си го набелязах като любимец още от тъпата тийнейджърска сапунка Breaker High (която се чудя как съм я гледала, ама нейсе). С годините показа, че има потенциал да бъде голям, много повече от симпатично русокосо и синеоко момченце. Но със сигурност не е единственото достойнство в във филма на неизвестния (до този момент) за мен датски режисьор Nicolas Refn. Сила, мълчание, игра на светлини и сенки, нежност и бруталност, звук и тишина. От онези филми, които те карат да не откъсваш очи от дългите им кадри и мълчания. Тук думичките не са най-важното, нито дългите диалози. Напрежението, гарнирано с нощни кадри и невероятната музика, елементите от филм ноар, актьорската игра (пак ще похваля Кери Мълиган, която изнесе ролята на отрудена, самотна майка с достойнство)… хипнотизиращо е. Още повече, че не съм почитател на филми с надбягвания по пътищата. Хардкор феновете на Вин Дизел и Бързи и яростни могат спокойно да се разочароват. Мисля, че любимата ми сцена след целувката/бруталното убийство в асансьора е тази в стриптийз клуба – потрепващата ръка – единствения индикатор за разтърсващата ярост на героя и безучастните лица на стриптизьорките… жестоко.

По-късно същата вечер очаквайте останалите четири филма.

Лед



Ключовете ухапаха нежно изтръпналите й пръсти, докато заключваше металната врата. Изплъзнаха се от ръката й и издрънчаха – същински ледени висулки.
Цялото жилище бе ледена крепост.
Навън отново валеше сняг – отначало рехаво, в последствие снежинките зачестиха бомбардировката си.
Остави ключовете да си дрънчат в ледения обръч и се насочи към кухнята, за да изтрие последните остатъци от съня с обичайната доза нес.
Не носеше чехли.
Така и не се научи, дори когато студът пронизваше костите й. Знаеше, че трябва да се стопли.
Или да зареже кафето и да се увие във всички завивки, с които разполагаше.
Разни логични действия на здравомислеща личност.
Но не и сега.
Трябваше й всичката логика и хладнокръвие, с които разполагаше. Пожарите се гасят в зародиш, в момента на просветление, преди дяволитите езици на пламъчета да са близнали чувствителната кожа.
Веднъж хване ли те вируса… е, спасение винаги има, колкото и вариации на едно и също оправдание да чуете. Само че отнема прекалено много време и усилия, които може да тласнете в по-плодотворна посока.
А и от мокренето на рани рискувате да ви се възпали езика. Или да получите хранително отравяне от свръхдоза шоколад.
Все пак реши да помисли за здравето си, понесе доста тежко последния грип.
Печката й вече втори ден беше развалена, очакваше всеки момент при нея да нахлуят белите мечки.
Зави ледените си крака с одеалото, постави чашата с кафе на масичката и се зае разсеяно да търси подходящ за настроението си филм.
Меката възглавничка на палеца й се сгуши удобно между зиналата паст на челюстта й, докато анализираше случилото се.
Глупаво щеше да е да му отдава ненужно, разплуто от илюзии значение.
Просто случка някаква. Сблъсък, отбивка по магистралата. След като приключи продължавате пътуването си. Но не забравяйте да си смените гумите. Летните гуми не са подходящи за вледенени.
Звучи ви просто и елементарно, нали?
Толкова неща звучат просто и елементарно. Постфактум.
„Не се самонавивай.”
Ако тя не го направеше, кой друг?
Истината и нищо друго.
„Защо се кълнеш в такива измамни понятия? Не знаеш ли, че тя не е нищо повече от сестра-близначка на лъжата?”
Взря се в екрана на лаптопа си. Да напуснеш Лас Вегас. Спря за пауза на сцената в банята. Шу се бе свила на пода, смазана от ректално разкъсване и самота.
Заля я вълна от човешко съчувствие и за миг й се прииска да заплаче.
После емпатията се оттече от нея като гной от рана и я остави с проблясващата като нож решителност.
„Винаги има момент, в който правиш избора си. Мога да го направя, или мога да устоя.” Бе казало едно друго кинематографично създание. Малката Алис.
„Продължавай да си живееш с илюзиите от твоите филмчета.”
Изправи се, облече се бавно и методично. Вече не забелязваше колко е студено.
И все пак щеше да й трябва нова печка.
Излезе навън, за да усети как стреличките на снега се забиват в косата и лицето й.
Продължавате да се движите.
Нагазвате в преспите до шия… с надеждата, че когато изпълзите на другия край ще сте си избили смешните мисли от главата.
„Нищо страшно не е станало. Не преувеличавай.”
А белотата на снега й връща спомена за един друг оттенък на същия цвят… млечнобяло, почти лунно под ледените й пръсти.
Остави си нещо за спомен.
„Слабачка.”
„Всички сме слаби. А ако нямам поне едно парченце изкушение, и арктическия студ няма да ме спаси.”

Cinemadamare: Дългото пътуване към Roma Eur


Посрещала съм първото юлско утро през годините по всякакви начини: на плажа, прегърнала бутилка ром или от терасата на стаята ми в Студентски град. Веднъж дори забравих за този прословут празник, в плен на мръсните чинии в Тампа, Флорида. Но никога не съм осъзнавала, че ми е мечта да срещна слънцето във въздуха… докато не ми се случи. Със сигурност не мога да кажа, че се чувствах като волна птица по време на краткия си полет до Рим. Нито пък като свръхентусиазирано, леко дрогирано момче с криле от восък. И въпреки това беше рядко хубаво изживяване. Винаги съм обичала самолетите… а конкретно при този полет усетих как се откъсвам от всичко и всички. Като изстрел право в тунела на неизвестното.

Не започна особено обещаващо.

В три и половина сутринта валеше дъжд, а таксито ми закъсняваше. Паниката драскаше с острите си, закривени нокти по прозореца на мирогледа ми. Нервите ми потрепваха леко в нестроен ритъм. Скръцнах им със зъби и решително хлопнах стъклото помежду ни. Бях твърдо решена да не бъда изнервена туристка, напук на всички нелицеприятни фактори.

Най-накрая се открихме с моя рицар на жълт, железен кон. Дребно недоразумение бе забавило срещата ни с около десетина минути. И това бе инжектирало допълнителна доза оцет и в без това киселото настроение на милия, сънен темерут. Е, не бе учудващо, пък и с годините си бях изградила естествен имунитет срещу шофьори на такси от всякакъв характер. Освен това, рок станцията, която бе избрал, за да запълни неудобната тишина, бавно, но сигурно пробуждаше доброто ми настроение и желанието ми за пътешествия.

Близо два часа и една торба майчини, разтревожени съвети по-късно вече чаках със затаен дъх и разтуптяно сърце отлепянето ни от земята. Срещата на Икария със слънцето за малко да бъде опропастена от някои особено хищно настроени облаци. Вече се бях примирила, че ще си остана само със сива пара и гъста мъгла, когато старият Хелиос размърда уморените си лъчи и разпръсна всички натрапници. Крилете ми, защитени от раздрънкания самолет на WizzAir, останаха непокътнати. А за мен остана насладата от полета и оптимизма, че започва едно добро пътуване.
Същото това настроение бе подложено на сериозно изпитание още при първите ми стъпки на римска територия. Предстоеше ми нова среща, съвсем не толкова приятна, а именно: с италианския обществен транспорт.
Тъй като съм бухал по природа в седем сутринта ми е една идея по-трудно да мисля, камо ли да се ориентирам. Така че първия половин час изкарах в опознаване на територията. Искрено се надявах да няма грешка в инструкциите, които бях получила, за да се добера до първата точка от пътешествието си: държавно училище Democrito, намиращо се на улица Prasilla номер 79.
Първата стъпка към целта бе градската железница, която трябваше да ме отведе от летище Fiumicino (разположено на близо 28 км. от града) към станция Roma Ostiense. Билетът на стойност от осем евро ми бе продаден от малката сестра на Моника Белучи. Съжалявам само, че не я снимах, ала ръцете ми бяха свръхзаети с промишлени количества багаж. А толкова приказки чух за това какви свръхгрозни изроди са италианките.
Малко по-късно, с известни затруднения поради куфара и другата чанта, вече се бях качила на влака. Сега, само да не почнете с обичайните коментари за жените и многото багаж, а? Все пак ми предстоеше да съм там повече от два месеца. Не можех да тръгна с една малка раничка.
Железницата профуча покрай кварталите в предградията – сравнително читави сгради, които с нещо ми напомниха на изкуствения американски пейзаж – докато събирах сили за следващия етап от приключението. Влакът, в който пътувах беше добре поддържан, макар да ми се стори леко клаустрофобично тесен. До този момент нещата се подреждаха подозрително лесно, това трябваше да ми послужи като предупреждение.
На територията на двете линии от метрото все още имаше персонал, говорещ английски, така че не срещнах особени затруднения. А за човек с моята фатална липса на ориентация, това говори много.
Винаги съм се чувствала най-много българка, когато съм в чужбина. А щом пристъпих в метрото от станция Roma-Lido усетих силен прилив на патриотизъм. Определено нашето го превъзхождаше. Като цяло повечето обществени услуги в братска Италия (особено тоалетните) ми направиха впечатление като силно неподдържани. Но толкова по въпроса, в тези материали възнамерявам хейтът да бъде ограничен до доброжелателна ирония… ако изобщо съм способна на подобно нещо.
Нещата вървяха относително добре, докато метрото не ме остави в Acilia. Последното се предполагаше, че е нещо като квартал на Рим. Е, в моите представи един квартал не трябва да е чак толкова отдалечен от същинския град. Когато се дотътрих с куфара си до изхода на метрото за момент почти се уплаших, че не съм там където трябва. Картинката почти ми напомняше за България.

Съответно тук започна голямото изпитание за нервите ми. В голяма степен вече енергията ми бе изчерпана, куфарът ми се струваше все по-тежък, ръцете не ме слушаха… определено си мечтаех за душ и кафе. Като добавим, че англоговорящите италианци изчезнаха като мираж в тежката пустиня на предградията. Как да е, ориентирах се някак си до спирката от където трябваше да хвана автобус 065. Един симпатичен момък с елегантната фигура на кит и изражението на хищен, похотлив хипопотам не откъсваше очи от мен. Мисля, че това бяха най-дългите десет минути в живота ми. Най-накрая сравнително чистият автобус пристигна, за да ме отведе до желаната от мен цел. Но както казваше асистентката по езикознание в университета „Животът не е толкова хубав.” Трябваше да сляза шест спирки по-късно… за да установя, че никой не знаеше къде е прословутата Via Prasilla.
На ръба на отчаянието, плувнала в пот и със зачервени от усилие ръце… представям си каква картинка съм била. Докато се оглеждах на спирката с поглед на пребозало теле, една мила възрастна жена предложи да ми помогне, независимо, че нито тя знаеше английски, а моят италиански се ограничаваше до няколко реплики. Сериозно, мразя да съм в чужда страна, а да не знам съответния език. Но да се върнем на темата, въпреки явните затруднения в комуникацията тя не се отказа… а това някак си ме трогна. Представям си кога някоя злобна българска бабичка ще си даде толкова труд да помогне на непознат. Освен може би ако не й кихне нещо допълнително към пенсията.
След известна консултация с пътната карта на друг услужлив човек, вече имах що-годе приблизителна представа къде трябва да отида. Но с всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно, наблизо нямаше никакви магазини та да си взема поне една бутилка вода – само къщи, градини и дръвчета с екзотични, лилави и бели цветчета.
Най-сетне се добрах до сравнително населена област – площад с магазини, кафенета, фонтан, мисля, че даже мернах и лекарски кабинет. Тъй като усещах как всеки момент ще припадна от жажда, зарязах багажа си с надеждата, че е достатъчно тежък, за да не го свият под носа ми. В най-близкото кафене се опитах да обясня, че искам минерална вода. Ала уви – пусти езикови бариери! – накрая трябваше да се задоволя с газирана.
И по всички правила на закона за всемирната гадост училището, което търсех бе точно на пет минути от площада, на който капитулирах. Когато зърнах постера на CinemaDaMare, както и автобуса за малко да се разплача от радост.

Последните минути, точно когато бях близо до спасението, се оказаха най-тежки. Имах чувството, че аха-аха и ще се разпадна на съставните си части. Добре, че природата ме е надарила с една идея повече инат, така че стегнах восъка на крилете си, мускулите на ръцете си и се приземих близо до целта… почти невредима.
Кацнах на летището в седем сутринта. Пристигнах в училището, където щях да прекарам следващите шест дни почти в дванайсет на обяд.
Мисля, че и сами можете да си направите сметката.

To be continued

Кино-дневници: Въведение



И… action!

Никога не съм била особена почитателка на Яж, моли и се обличай. Вероятно ще си кажате, че съм скапана лицемерка и че говоря за неща, които дори не съм си направила труда да прочета. И ще сте съвършено прави, глупаво е да се критикува без да познаваш материала. Само че вярвам на интуицията си и още щом прочетох задната корица на прословутия шедьовър, излязъл изпод перото на г-ца Елизабет Гилбърт, разбрах, че тя не е мой тип. Всеки, който ме познава добре знае, че съм по-голям почитател на Пий, залагай и чукай.

Но целта на тези разкази не е да критикуват интимно-лирическите откровения на въпросната авторка. Още по-малко се опитвам да се съревновавам с нея (все едно да се боря с враг, чието лице не виждам). Само искрено се надявам, че написаното от мен няма да е в нейн стил.

Да си кажа правичката, никога не съм била особен фен и на Италия. Тази страна ми се струваше обгърната от облак сантиментализъм, подхранван от редица глупави филми. Предимно скапани любовни истории за романса между някоя малоумна туристка и местен имитатор на Казанова. Като прибавим алергията ми към спагети и всякакви макаронени изделия… схващате картинката. Сега, не ми се нахвърляйте, и аз не съм имунизирана срещу глупавите стереотипи. Това е най-ценното в едно пътешествие – възможността да разчупиш печата на клишетата и да отвориш гуреливите си от твърде много помия очи към нови хоризонти. Надявам се с тази поредица от истории за лятото, прекарано в снимки из южните региони на Италия да успея да я пресъздам така както я видях… а именно като наистина хубава страна с предимно прекрасни хора, с всичките й силни и слаби страни. Е, в момента съм едва в началото на своето пътуване, така че си запазвам правото до края на лятото да сменя позицията.

Другата ми цел е да споделя придобития опит в областта на киното с всеки, който ме чете. До този момент нещата, които съм научила не са кой знае какво откритие. Дори може да ме обвините, че ви занимавам само с общи приказки и елементарни познания. Все пак имайте предвид, че за първи път излизам от килера на книжните плъхове и навлизам в полето на практиката.

До този момент се чувствам щастлива.

Дори липсата на Интернет не ми тежи особено.

Единственото, от което се опасявам е че лятото ще се стопи между дланите ми преди да съм успяла наистина да му се насладя и оценя. Но обикновено в живота става точно така. Винаги разбираме колко хубаво ни е било едва щом всичко приключи

Приятно четене на кино-дневниците! Заглавието на новата рубрика е една идея по-претенциозно, но като цяло и името на блога на е самата скромност, та се надявам да ми простите и тази слабост.

Попътен вятър,

Икария

 

P.S. Ако не ми мине котка път, утре ще пусна първия пътепис, а именно за периода, изкаран в римския квартал Roma EUR и за първите ми стъпки на снимачната площадка… и един филм за извънземни.

Ах, тези кино клишета! – III-та част


 


VI. Тъмни-улички-и-зли-конспирации-плюс-беззащитни-мацки, a.k.a трилър

 – Подобно на филмите на ужасите, често в класическия трилър действието се върти около един женски персонаж. Разликата е че при трилъра се набляга предимно на психологическия ужас и фобиите на героинята, отколкото на кръвта, червата и сипещите се по пода вътрешности на изпозакланите й приятели.

– Героинята и тук често е глуповата и неориентирана, основно мига на парцали и демонстрира това колко много я е шубе от гадината, оставяща й кофти телефонни съобщения и пращаща гадни подаръчета, чрез широко отворени очи и учестено дишане.

– Полицаите задължително не й вярват. Всъщност в повечето други филм полицаите на никого не вярват, отнасят се със скептицизъм и цинизъм спрямо проблемите на нещастните граждани. Е как иначе, защо да се морят да вършат работа, като могат преспокойно да нагъват кафе с понички, докато имитират писане на доклади? Казват с добродушна (а понякога не чак толкова) усмивка на нашето момиче, че си внушава, че е параноичка, че има нужда от почивка.

– Единствено най-умният и най-подценявания детектив решава, че в историята на уплашената до смърт мома има нещо повече от нерационални страхове. Колегите му го смятат за загубеняк, ала той всъщност е Шерлок Холмс под прикритие. Започва да обикаля навсякъде с госпожицата, придружава я по време на разпити на свидетели, даже предлага да спи на пост пред вратата й/на дивана. Тя, естествено, бидейки мило и възпитано момиче, не може да остави верния рицар да се мъчи, и му предлага да сподели постелята й.

– Готиният пич стои плътно и неотлъчно до героинята, има време даже да й разправи цялата си лична драма и за това как някоя си там го е зарязала. В момента, в който се отдели за повече от половин час от момичето, дебнещата я гад решава да атакува. Все пак трябва да има една сцена с меле, в която полицаят се завръща (ходил е я да си вземе четка за зъби, я за да представи хипер-гига-улта веществените доказателства на шефа на участъка) и отървава кървясалата от борба героиня.

– В случаите когато героинята е умна, надарена с логична мисъл и не се предава автоматично на паниката, тя прави грешки от емоционален характер. Влюбва се в някой детектив-закрилник, който се оказва в последствие, че е именно гадния й преследвач. Ако е полицайка/таен агент, прикрива веществени доказателства, за да оневини главен заподозрян, по който е хлътнала. Най-често любовникът й си има скрита самоличност/тъмна страна, за която тя не подозира.

– Серийният убиец се оказва този, който най-малко очакваме. Симпатичният комичен елемент, детективът-рицар (за разочарование на типичната фенка на ром-кома), най-добрият му приятел, който през цялото време е бил в течение на случая. Редовно показва истинското си лице на мадамата, когато тя вече си е отдъхнала с облекчение, че кошмарът е свършил. Двамата се оттеглят на щастлива почивка в някоя отдалечена от цивилизацията зона, та да не може никой да чуе писъците й, докато се отдава на удоволствието да я изтезава. Докато я преследва из някоя къща най-подробно й обяснява какви подли машинации е извършил, за да се добере до нея и да спечели доверието й.

– Класика е преследването из затъмнена къща. Тя се крие по ъглите и бяга като подплашена котка, той си ходи с нормала крачка и й се обяснява като на свещеник, арогантно уверен, че няма да му се изплъзне.

– В края на филма или мацката по някакво чудо успява да се справи с изрода, или е спасена от този, който най-малко очаква – скептичния тип от полицейския участък, който в началото й се е присмял, най-големия й враг и опонент и т.н.

– Често срещан персонаж в трилърите е и този на фаталната жена, която никой не подозира и всички смятат за ангелче, докато тя крои зловещи машинации и преследва целите си, загърбила всичко човешко. Тя манипулира околните с чар, невинност и секс сцени. Такъв персонаж задължително трябва да се разголи и да изчука минимум един от мъжете във филми. Коронният й номер е докато язди някоя от жертвите си с насочени към камерата цици да извади от някъде касапски нож, с който да го направи на салата. Често е приятелка на главната, нищо неподозираща героиня, която й споделя и майчиното си мляко. Винаги има един персонаж, който я подозира и иска да докаже каква зла кучка е, но доказателствата винаги липсват.

– Стана често срещан похвата, в който самият главен герой страда от шизофрения. В края на филма се събужда ужасен, за да установи, че всички отвратителни убийства са всъщност негово дело, извършено от тъмната му страна.

– В политическите/военни трилъри много често цялото правителство, заедно с ФБР, ЦРУ и всичките им подзвена се опитват особено старателно да прикрият някоя гнусна привичка на президента, или друго висшестоящо лице. Най-често нещо свързано със секс, насилие, или и двете взети заедно. Главният герой – смел, честен и доблестен, понякога циничен и разочарован – стига до дъното на цялата конспирация. Накрая разбира, че всички около него го лъжат и манипулират, включително и бившия му ментор и най-добър приятел. Той се оказва сам срещу системата, като всички го убеждават да си мълчи, защото много го ценят. Обаче като не разбира от дума, посягат на живота му.

– Убийствата най-често се извършват с хладно оръжие или друга екзотика, докато огнестрелните оръжия и пуцаницата са запазена марка за екшъна и военните филми (не броим азиатските такива, те са съвсем друга бира).

 VII. Батални-сцени-горди-фигури-и-развети-от-вятъра-коси, a.k.a исторически епос

 – Учудващо е как в бюджетите на подобни филми се наливат пари, стигнали за прехраната на малка африканска държава, а в същото време създателите им не са си направили елементарния труд да отидат до местната библиотека и да попрочетата малко материали по въпроса. Или да пуснат един прост research в Google, та да не правят нелепи грешки. Но тъй като считат, че правят филм с таргет група – масовия зрител, отишъл да погледа кръв и специални ефекти и зрителката, отишла да оплакне морно око в голите кълки на Брад Пит или който там си харесва – не е нужно да стигат до буквализми и да се престарават със спазването на исторически факти. Вярно, разните му там маниаци на тема история, митология и архитектура ще се разбучат като пчели в кошер. Но нали бокс офисът е разбит и приходите течат в касичката, какво значение има останалото? Твърде е възможно продуцентите/режисьорите/сценаристите да са достатъчно умни и да са наясно с фактите зад филма, но да са решили, че историята в натуралния й вид няма да бъде достатъчно съблазнителна. Така че няма да е лошо да бъдат поизменени, от артистични съображения.

– В повечето случаи имаме класическа фабула. Ярък конфликт, силен, обветрен от много битки герой, с тежък поглед и още по-тежка дума, държащ на чест, достойнство, родина. Или просто достатъчно амбициозен и надминал времето си. Или млад сополанко, мислещ, че морето му е до колене и че всичко, което хвърчи се яде.

– Конфликтът задължително е с някоя подла и коварна твар – хитър и лукав антагонист, непритежаващ и наполовина от физическата сила и достойнствата на протагониста. За сметка на това природата му е дарила остър ум, съобразителност, афинитет към добрата интрига, както и нужната жестокост и безскрупулност.

– Женски персонажи, ако има такива, са основно с разкрасителна функция и предназначението им е да разсейват нашият от заветната му цел. Или пък е подла интригантка в съюз със злодея. И как така всичките мадами от всичките исторически епоси, независимо от периода, в който се намират, изглеждат така все едно току-що са излезли от козметичния салон? Най ми е любимо когато правят филм за Средновековието и изтипосат някоя принцеса с идеално бели и равни зъби, по-бели от усмивката на нег… ъъъ, афро-американец в тъмна нощ.

– Ако имаме някаква проява на характер у жена то тя задължително се бунтува срещу баща си, който я ограничава. Най-големият й проблем е носенето на корсета и тайно си мечтае за приключения. В момента в който мечтата й се сбъдне изпада до положението на дама в беда. Нашичкият съответо трябва да я отървава непрекъснато, когато сама се вкара в някоя беля.

– Понякога режисьорът решава да й даде малко по-голямо участие в битката като й даде да постреля с лък. Което поне е логично, повечето от тези крехки красавици ще получат херния, само ако повдигнат меч с всички сили с двете си ръце.

– Място на развитие на действието: Древна Гърция, Рим, Египет, мрачното Средновековие, Европа по време на кръстоносните походи. Не разбирам достатъчно от архитектура, за да ги упрекна в неумение по пресъздаване на декорите на античните градове. Но още сънувам кошмари като се сетя за статуята на Аполон в Троя.

– Винаги преди решителната битка главнокомандващия дръпва една внушителна реч за нахъсване на смелите, кръвожадни войни. Произнесена със завидна, кънтяща патетика, като междувременно камерата се насочва към обветрените, мъжествени лица в крупен план. Често (както в един мой „любим” епос, удобно вдъхновен от гръцката митология) речта бъка от лицемерие и обяснява на войниците как ще постигнат безсмъртие като измрат подобно на мухи.

– Баталните сцени са представени по бляскав и красив начин, при смъртта на храбрите войни зрителят изпитва точно толкова съчувствие колкото при потрошаването на колите и косвените жертви – неодушевени предмети – при автогонките в екшъните. Реалността на една битка – с всичката й кръв, кал и тежки писъци на ранени и умиращи вероятно биха били твърде стряскащи за публиката. Ако даден режисьор прояви смелостта да покаже една идея повече реализъм бива скастрен от продуцентите, сцените се изтриват и се нанасят дребни козметични промени. В краен случай може да излязат на ДВД, в нецензурирана версия.

– Ако нашият герой се крие от врага, задължително се намира някое просто селско семейство, което да го прибере в мазето си. Хората, въпреки мишата си природа, липсата си на образование и страха от властта, успяват да различат доброто от злото и дори под страх от мъчения, не го издават.

– Филмът трябва задължително да приключи с мощна битка – кулминация на конфликта между Добрия и Лошия – в който съспенсът трябва да нарасне до връхната си точка. Най-често това е станало след Голямата Битка. Ситуацията трябва да виси на косъм, нашият аха-аха да бъде грубо заклан от врага. Обаче справедливостта възтържествува и с последни сили в изтерзания си мускулест торс нанася решителен удар върху злата гад. Насъбралата се тълпа посреща смъртта с бурни възгласи и хвърляне на шапки. Нашият придърпва мадамата (ако има такава и е оцеляла до края), за да се намляскат под бурното ръкопляскане.

– Тук-таме се явява по някой и друг комичен елемент – дебел поп, селски идиот. Понякога са по-забавни и симпатични на зрителя от мълчаливия, силен войн.

VIII. Мамо-виж-аз-летя-и-стрелям-с-поглед, a.k.a филми за супер герои

 – Меката на клишетата! Няма филми по-благодатна почва за стереотипни ситуации, герои и похвати от тях, защото повечето са правени по формула. Добре работеща формула, щом още успяват да изкарат някоя боклукчава продукция.

– Вероятно това е нещо, което човек трябва да казва със срам и с половин уста, като свое виновно удоволствие, вероятно ще си кажете, че това е пълна простотия, но… много харесвам комикси, Marvel и техните супергерои и злодеи. Визирам най-вече анимационните им сериали, Spiderman, X-Men, Hulk. Основно спомен от ученическите години, все още си ги превъртам с умиление по youtube. Наистина са готини, при все, че анимацията в тях е морално остаряла. В Spiderman абсолютно всичките му противници изглеждат зловещо и сграбчват вниманието. А Човекът паяк също не звучи тъпо, показано е и хапливото му чувство за хумор. От друга страна филмите по сериалчето и комиксите са… меко казано, боза. Как е възможно образите от една деведесетарска (може и по-ранна да е) анимация да изглеждат по-убедителни от тези във филм, ползващ се с предимствата на развитата техника? Явно е възможно. Вероятно ако изключим Жокера и Пингвина от Батман, всички останали филмови злодеи ми изглеждат като някакви карикатурни отрепки. Смешни и нелепи са и единственото, което предизвикват са… прозявки. Особено пък жалките опити на Джоел Шумахер в третата и четвърта част на филма за Човека прилеп.

– Героят е много нещастен и много е страдал. Или е типичен зубър от тийнейджърските филми, или родителите му са го запратили на някоя непозната планета от ранна детска възраст, или трябва да се пази от избухване, да не стане на грозно, зелено чудовище.

– През целият филм никой не се досеща за тайната самоличност на героя или не таи поне слабо подозрение. Още ми е хикс колко са заблудени/бавно развиващи се/откровено слепи приятелите и обкръжените на Супермен, та не правят очеизвадната връзка с Кларк Кент. Тези пусти зубърски очила, тип лупа, какво разсейващо действие имат само.

– Героят задължително носи костюм с емблема, правен от него самия. Много талант, много нещо – бие се, лети, стреля с поглед, подпалва неща с мисъл, шие с бод зад игла.

– Нашият е бил облъчен от силите на Злото да се присъедини към тях. Обяснява му се колко по-могъщ би могъл да бъде, ако спре да се прави на герой в идиотски костюм и да се мъчи да помага на хората, срещу което не получава и едно мерси. Героят аха-аха да се поддаде, но после рязко се връща към ролята си на защитник на слабите и неоправданите.

– Заниманията в свободното му време доста често се явяват като препъникамък за личността му в ежедневието. Момичетата му се сърдят, че не ги е извел на вечеря, вместо да ходи да спасява някоя бабка или целия град от атомна експлозия. Трябва да постоянно да измисля оправдания и да лъже всички около себе си. Като повечето пъти въпросните оправдания са толкова съшити с бели конци, че чак яд те хваща колко са недосетливи.

Гаджето на героя е задължително от породата истерична пача, която трябва да бъде спасявана постоянно, основно от самата себе си. То не бе падане от високи сгради, не бе отвличане от злите мутанти, или пък шматкане точно там, където не й е работата. В същото време ако случайно е била затрупана от останките на горяща сграда, е успяла да припадне на такова място, че да може супергероят да дойде и да я измъкне.

Героинята таи увлечение по мистериозния тип с маската, ама в крайна сметка решава, че смотаният й най-добър приятел, е мъжа на живота й.

Най-честото оправдание на героя затова, че лъже като дърт циганин е че иска да предпази тези, които обича.

Има някой откровен заядливец сред персонажите, изпълнен с безкрайно подозрение към супергероя, въпреки всичките му добри дела и благородни постъпкки. Мечтае си да го разобличи и всячески се опитва да му попречи.

– Класическа сцена: героят лети, гушнал напиканата от ужас мадама на фона на залеза;

– Друга класическа сцена: Героят стои на покрива на някой небостъргач, наблюдава нощния град и размищлява мълчаливо.

– Антагонистите имат същото качество като серийните убийци от тийн хорърите – никога не си се отървал напълно от тях. Героят, въпреки цялата му сила, ум и способности, никога не изличава гадовете докрай. Задължително изпълзяват в някой от сикуълите, за да му пуснат нелепата си, карикатурна псевдо-зловеща усмивка „Помниш ли ме, бе, балък?”

– И как нито един път героят не отива на купон, светско събитие, пресконференция и други подобни, без въпросната да бъде саботирана от гадния злодей. И точно тогава нашето момче да вземе да изчезне, супергероят да изпълзи от нищото. Ежедневната му самоличност пък се завръща при приключването на цялата тупаница. Питах ли вече защо никой не се усъмнява в него?

За днес – толкова здравословен хейт. Утре или в други ден може да се насладите на брилятното ми остроумие при нищенето на филмите за екзистенциалните кризи, комедиите и темата за малкото момиче в големия град.

 Благодаря за вниманието.

Ах, тези кино клишета! – ІІ-ра част


 III. Ах-драма-излезе-ми-пъпка-как-да-отида-на-бала, a.k.a тийнейджърски филми


 –       Тук разполагаме с пълен набор от добре разработени стереотипи, които всеки сценарист изважда от калъфите, променя някой и друг детайл, за да не го обвинят в плагиатство и забърква нужните му химични елементи по формулата на бозата.

–       Защо винаги когато някой ученик/ученичка има проблеми със зрението опциите са две: очила като лупи, разширяващи ирисите до неузнаваемост, или контактни лещи, които на героя/героинята кой знае защо никога не му е хрумнало да използва? Доказано е че здравеопазването в Щатите не е особено на ниво, явно и оптиката им е с ограничени възможности. Очилата задължително са обвързани с висок интелект, който се явява напълно безполезен в ежедневни ситуации. Стереотипът „зубрач/зубрачка” въпреки високите си оценки никога не взема адекватно решение, изправен пред реална ситуация мънка и се черви като невеста на сватба, непрекъснато се спъва, дори на равно, речниковият му/й състав е силно ограничен. Другият вариант е да проявява силно презрение към всички около него/нея и надутото мнение, че раздърпаните дрехи, невчесаната грива тип ела-с-мен-в-пещерата, веждите на орангутан и други екстри го/я отличават от гадните материалистични и популярни люде в местното школо. Същият персонаж живее само с мисълта да влезе в колежа, където съдбата му/й ще се промени. Тайно завижда на тези, които се предполага, че мрази. Ако е ученичка, къде тайно, къде явно въздиша по русия капитан на футболния отбор, пише стихове в тетрадката си и си мисли за него, докато си избира някой по-едър зеленчук. Ако е ученик, лъска усилено и си представя как ще изчука главната мажоретка. В случай, че е момче, честно отнася солиден gangbang от целия футболен отбор.

–       Футболистът/мажоретката. Задължително родителското им тяло може да купи и продаде целия град. Те пък от своя страна задължително не мелят брашно с него, защото има много високи очаквания за тях. Ходят един с друг за престиж пред клетите зубрачи и останалите отрепки от училищната маса. Раздават го голямата работа, в действителност той тайно си мечтае да учи хореография/да стане актьор/да рисува (пък баща му/й настоява да влезе в най-престижния бизнес колеж). Тя пък, въпреки че е мократа мечта на всеки пъпчасал пубер е много самотна и неразбрана, защото всичките й приятелки са лицемерки, искащи да й откраднат гаджето и социалния статус. Понякога незадоволена девственица. Успехът им е слаб поради което се налага зубрачът/зубрачката да им предава частни уроци. Докато се опитва да им набие в главата елементарна граматика на родния им английски, да вземат, че да се влюбят и после видиш ли, нарушават канона на даскалото като се вясват един с друг на бала. Е, преди това има малко драма, сълзи и сополи плюс гневни речи от страна на мажоретката към зубрачката как не е на тяхното ниво.

–       Готичката/бунтарката/феминистката – Тя е много алтърнатив, увлича се по някоя от субкултурите, често сменя имиджа по няколко пъти на ден. Основна цел: да я отличават от тълпата. Задължителни атрибути: огромни обици на носа, кубинки, ботуши в най-голямата жега, военни панталони, тежък грим. Не мели брашно с никой, всички ги е страх от нея, носят се слухове, че е вещица. Коронният й номер е да гледа злобно и да цитира автори, които дори уж-ентелегентите в училището не са чували. Понякога може да е приятелка със зубрачите. Най-често се занимава с артЪ и мечтае да замине за Ню Йорк.

–       Аутсайдерът/Бунтовникът без кауза – Мъжки вариант на горепосочената стереотипка. Идол му е Джеймс Дийн, чете Джак Керуак, свири некадърно на китара, обявил се е за самотник, носещ кожени якета и мотаещ се с местните рокери. Дългокос и имитиращ недостъпност, често завърта романс с мажоретката. Чудя се как така все разни дълбоки мислители и различаващи се от тълпата се озовават, разменящи слюнки с повърхностните кифли? Сценаристите никога няма да се уморят да експлоатират сюжета за противоположностите, които се привличали.

–       Треньорът на училищния отбор – Бивш атлет, издънил кариерата си в най-сюблимния й момент. Задължително врещи като побесняла кучка по подчинените му келеши. Най-вероятно с хомосексуални наклонности, обича да е заобиколен от млади, свежи, стегнати тела. Винаги съм ги подозирала, особено като нахлуят в общата баня, докато момченцата са под душа, както ги е майка родила.

–       Тълпата училищни побойници – най-често от футболния отбор, ръководени от най-върлия враг на тайно чувствителния първи защитник (или каквато им е там системата в измислените спортове). Основната цел е да се правят на мъже, да тормозят малките, да им вземат парите, да им топят главите в училищната тоалетна или да ги надвесват от покрива, основно от садизъм. Може да се стигне до бой с Бунтаря и неговите изпаднали приятели с мръсни коси и кожени якета.

–       Кретените – скарани с понятието лична хигиена, по-грозни, пъпчасали и отвратителни дори от най-смотания зубрач. Занимават се с експерименти, от рода на това да опитат да взривяват училищната лаборатория, или да саботират абитуриентския бал. Разкарват се насам-натам със списание Плейбой и точат лиги по всяко момиче, с изключение на зубрачката/готичката.

–       Балът – те това е пиковия момент на всяка средностатистическа тийн драма, един вид deus ex machina, решаващ драмите, конфликтите и любовните триъгълници. Следват танци и псевдо-мюзикъл изпълнения, и всички си стават едни добри приятелчета за цял живот. Гаднярите остават с пръст в устата и препикан панталон.

 IV. Мали-тоя-психопат-с-ножа-що-ли-ще-я-да-ида-да-го-питам, a.ka. филм на ужасите

 –       Всеки знае, че хорърът е един от най-наситените с клишета жанрове. Първото, което му хрумва на всеки е класическата сцена: героинята чува шум от мазето, отива да провери що се случва в един след полунощ и бива жестоко наръгана от неизвестния убиец.

–       Тук също има съответния списък стереотипи на образи, наместо пълнокръвни персонажи. Нали е хорър, важното е да се лее кръв и да има разкъсани черва и обезобразени трупове, както и зли психопати, братовчеди на хлебарките. Колкото и да ги трепеш, колкото и да ги колиш, бесиш, давиш, биеш с мухобойката, ако ще и да си ги насякъл на парчета намират начин да си съберат съставните части, за да ти се изхилят подигравателно в поредното продължение. Колкото и титанични усилия да вложат героите в това да се отърват от животното, то е зло и упорито, не мре и и ги преследва с настървението на питбул, подушил прясна кръв.

–       Персонажите, освен стереотипни, оставят зрителя с подозрението, че са завършили местното училище за бавноразвиващи се. Държат се по най-неадекватния начин, действат хаотично, измират един подир друг според ролята си.

–       Задължително ни трябва една истерична лигла, чиято функция се изчерпва до това да пищи като заклана, да вдига шаш и паника, да се сопа на главните герои като малко дете, да тропа с краче. В края на участието си се фръцва като ощипана госпожица и заявява на останалите „Няма пък да си играя повече с вас, отивам да се прибирам самичка през гората, пък някой добър чичко ще ме вземе на автостоп.” Зрителят си отдъхва с облекчение, когато психопатът милостиво го лишава от присъствието й и фалцетните й писъчета.

–       Имаме един типаж за комичния елемент, пускащ жалки опити за остроумие в най-напрегнатите моменти. Най-често негър с голяма и мръсна уста (да ме прощава комисията за политическа коректност), от време на време е вмъкнат по някой азиатец.

–       Няма начин как да минем и без някоя бясна нимфоманка, която да осигури поне една секс сцена във филма, че иначе интересът ще спадне катастрофално. Обикновено е руса кучка, която след като е изпълнила смисъла на живота си /или ролята в сценария/ – да развее волни цици пред камерата, пада покосена от нож/брадва/други средства за осакатяване.

–       Обикновено персонажите са така създадени, че на зрителя да не му трепне много сърцето при чирпанското/тексаско клане.

–       Главните се явяват изключително травмирана девойка, стряскаща се от най-малкия шум и готиния пич, който я опипва по тялото, докато я прегръща и й обяснява как ще я измъкне от там.

–       Място на действието – вдън горите тилилейски, където нашите идиоти са решили да се съберат и да купонясват, на някой остров, в тъмна и потайна къща с капещи водоливници и злокобни готически символи, зловещо местенце на фона на сови, гръмотевици и проливен дъжд, уловил героите, докато са се лутали като мухи без глави.

–       Щом падне първия труп, групичката бива осенена от идеалната мисъл, събрала в себе си логиката на цели поколения: да се разделят на отбори, та да си играят на криеница с лошия чичко, дето ги трепе. Който го намери пръв, получава бонус – запазва си едното ухо.

–       Ако в историята има замесени полицаи, то те навярно са клоуните на местния участък, защото действията им са по-неадекватни и от тези на изпозакланите тийнейджъри/колежани/туристи. Обикновено обикалят все едно са на пазара из мрачната къща, светят си с фенерчето, накланят настрани нелепо огромната си шапка и подвикват „Ехо, има ли някой тук?”. Докато на злия психопат не му писне, та накрая изниква рязко зад тях и им кръцва гръкляна.

–       В голяма част от по-ранните хорър филми и в по-нискобюджетните продукции кръвта поразително прилича на размити акварелни боички от час по трудово.

–       Обикновено основният персонаж е женски, на горепосочената свръхтравматизирана девойка. Същата, въпреки че през повечето време гледа като подплашена сърна, лута се напред-назад из гробищата на някакъв случаен принцип и реве в пристъп на паника от поредното анонимно обаждане от страна на психопата, е именно тази, на която й се налага да му види сметката.

–       Накрая задължително става здраво меле, при което мадамата бива бита, драна, ръгана, мушкана, а накрая пряко пилешките си сили, вижда сметката на инак свръхинтелигентния дзвер. Или поне така си мисли, докато пълзи към финала, където вече никому нужните сили на реда ще завият крехките й раменца с одеало и ще я разпитват какво се е случило. Тя съответно ще гледа като хипнотизирана, докато нейде нечия ръка се измъква от гроба. Сикуъл, моля!

–       Чудя се едно: тези серийни убийци как не са умрели от хронична скука при всички лесни мишени, буквално навиращи се в ръцете им?

–       След като изгледа малко повече филми от този жанр зрителят със средна и по-висока степен на наблюдателност ще може да познава с точността на баба Ванга в какъв порядък ще измрат героите. Същото важи и за някои от по-долнопробните фантастики.

 

V. Ред-сълзи-ред-сополи-ред-разбити-сърца, a.k.a. романтична/семейна драма

 –       Драмата трябва да е пълна. Героите трябва да са колкото се може по-депресирани и в по-обтегнати отношения помежду си, като да им личи възможно най-ясно как ей-толкова им трябва да се избият помежду си.

–       Момче среща момиче. След нужните реплики, жестове и леки комични ситуации (че да не вземе някой да умре от дехидратация и плач), те се влюбват и тъкмо щом си признаят чувствата, нещо се обърка. Я тя е неизлечимо болна, я него го пращат войник, я неговото/нейното семейство се мразят люто и коварно, я тя е бедна, пък той – богат. Или обратното. Или пък някой изневерява на другия по непростим начин. Накрая следва бурна, грязна и драматична раздяла, а зрителките наводняват салона.

–       Ако има баща и син трябва да се мразят люто, да вадят всякакви скелети от гардероба и да си нанасят подли удари под пояса. Бащата обикновено не разбира чувствителната природа на сина си, бил е прекалено зает в работата си, прекалено властен, прекалено безкомпромисен. Редовно е изпускал мачовете на отрочето си, поетичните му рецитали, рождените му дни, първия път, като е правил секс, и т.н. Таткото от своя страна обяснява как пикльото имало нужда от желязна дисциплина и че се е разпасал. Ако пък случайно синът се окаже гей… настъпва семеен Апокалипсис. В подобни ситуации майката е образец на страдание – с вечно зачервени от рев очи, покорна и отдадена на алкохола за утеха. Накрая, след много излияния и кънтящи от патетика обвинения, двамата се прегръщат и си прощават, защото все пак са семейство.

–       При майка и дъщеря нещата са безкрайно патологични и извратени. Или майката има куп изисквания на които дъщерята не отговаря, или е провалила живота си като я е родила и сега я обвинява. Майката е властна кучка, дъщерята е безотговорна егоистка, жените са зли змии. Щерката поема задължението да изпълни майчините си мечти, като жертва своите. Или пък я обвинява, че не я е обичала достатъчно, че е обичала примерно сестра й или някоя друга роднина, или най-добрата й приятелка. В един момент става толкова драматично и (особено ако актрисите са слаби) се води до такова преиграване, че започвам да изпитвам носталгия по котешкия бой между Добрата и Лошата от екшъните.

–       Когато някой прави опит за самоубийство (от любов, от липса на любов или откровена глупост), никога не довежда нещата докрай. Все пак трябва да се озове в болница, където всички да кършат ръце около стаята му/й и да се обвиняват взаимно за нещастния инцидент.

–       Ако синът/дъщерята тръгне по лош път, разболее се от булимия/анорексия, започне да употребява наркотици, да се снима в нискобюджетни порнографски продукции и други актове на падение и морално разлагане, родителите се скъсват да се обвиняват един друг, особено ако са пред развод.

–       Ако има лошо момче в конфликт с баща си задължително трябва да му придадат антипод – някоя слънчева мома, която да го научи колко всъщност бил прекрасен живота.

–       Винаги когато се разделят вали дъжд, под който героинята гледа как любимия й се отдалечава и получава пристъп на хълцане. Как пък едни не си казаха сбогом при нормално, хубаво и цъфтящо време? Единствено ако мацката е решила да зареже единия от героите в полза на другия. Прегръщат се приятелски и тя изтичва, за да настигне избраника си. При такава ситуация атмосферата следва да е достатъчно романтично-розова, да се целунат на финала под дивите ръкопляскания на някоя тълпа. Е, това последното като го видя и всичко ми се обръща отвътре. Не от вълнение, от по-долно чувство.

–       Ако героят изневери на героинята то трябва да е с възможно най-гадната и перверзна кучка, тип мокра мечта. Пък той клетият никога не е виновен, тя нищо не означавала за него, сипала му наркотик в пиенето, паднала върху него и така два часа. Започват се едни обяснения и диалог, който преспокойно може да бъде заменен от някой от похватите в нямото кино.

–       Ако единият от двамата умре без половинката да му е простила се пригответе за цял хор оплаквачки. След като се излее една кофа сълзи, можем да бъдем възнаградени с изпълнен с надежда финал и да си отдъхнем с облекчение, че сме изтърпели филма докрай.

–       Задължителен елемент от саундтрака – сърцераздирателна балада на Селин Дион/Уитни Хюстън/ЛиАн Раймс или някоя друга неосъзната поп певачка.

 

За днес – толкова. На хората, доживели до края на поста – честито, следващия етап ще е да шлифовате диаманти с поглед. Утре ще се разровя из клишираните ситуации в трилъра, историческия епос и филмите за супер герои.