Годината в 24 кадъра – II-ра част


7. Contagion/Заразяване
Реж. Стивън Содърбърг, сценарий: Скот З. Бърнс, в ролите: Мат Деймън, Кейт Уинслет, Джъд Лоу, Марион Котияр

Прочетох доста противоречиви мнения и ми се струва, че филмът страда от „синдрома на онеправданите очаквания.” Вероятно защото в представите на публиката историите за разпространяващи се вируси, бедствия, катастрофи, катаклизми и други клизми са свързани основно с екшън, стрелба, експлозии и ефекти. Също така е задължителен конфликта между ясно изразен антагонист, олицетворен от персонаж или злокобна организация, и също толкова ясно изведен протагонист, който да спаси деня. Мисля, че идеята на Заразяване е една идея по-различна. Може би дори не трябва да гледаме на него като на игрален филм, а като на docu-fiction. Ситуацията бе толкова реалистична, че съвсем ясно си представих как би могла да се случи в живота. Нямаше герои, нямаше спасители. Някои ще отрекат, че е имало и кой знае какво действие. Не съм съгласна. Заразяване ми се видя достатъчно богат на събития и сръчно изплете мрежата от лъжи, страх и манипулация, обхванала света. За пореден път се убедих колко крехки и уязвими сме, въпреки представата, че сме всесилни. Един прост жест, едно невинно здрависване, една крачка встрани, един допир… и светът ни може да се срути. Вероятно не е най-доброто, което някога сме гледали, но историята беше силна, кара те да се замислиш, без да е морализаторска. Също така песимизмът беше премерен и нямаше изпадане в сантименталност.

8. The Ides of March/Мартенски иди
Реж. Джордж Клуни, сценарий: Джордж Клуни, Грант Хеслов и Бо Уилимон, по пиесата на Бо Уилимон Farragut North, в ролите: Райън Гослинг, Джордж Клуни, Филип Сиймор Хофман, Пол Джамати, Ивън Рейчъл Ууд

Политическа драма за пагубната сила на властта, манипулацията и вътрешните игри в една президентска кампания. Клуни ми беше непознат като режисьор и в общи линии нямах кой знае какви очаквания (а и какви ти очаквания при прожекция в девет сутринта). Като цяло, получило му се е добре. Вероятно защото историята има силна драматургична основа и си личи, че по сценарият е работено, съдържа референции към американската политическа история (поне според IMDB). На своя страна Клуни има и подходящия екип от прекрасни драматични актьори. Райън Гослинг прави поредната си силна роля, прекрасно е показано как идеалите на героя му умират, когато разбира същността на материята, в която се е забъркал. Хареса ми и конфликта между Джамати и Хофман – и двамата се представиха повече от достойно. Ивън Рейчъл Ууд също се включи подобаващо, героинята й беше интересна, в един момент чувствена и дръзка, в следващия – уязвима като изгубено момиченце. Клуни от своя страна беше на обичайното си стандартно ниво – нито прекалено добре, нито забележително зле. Основното, което не ми хареса във филма бе точно това – твърде класически и стандартен. Някак си ме остави с усещането, че това вече съм го гледала. Явно комбинацията политика и секс скандал ще е актуална дълго време в този род драми. Но в общи линии, заслужава си.

9. Hanna/Хана
Реж. Джо Райт, сценарий: Сет Локхед, Дейвид Фар, по разказа на Сет Локхед, в ролите: Сорша Ронан, Ерик Бана, Кейт Бланшет

Включих я с известни уговорки, защото като всяка уважаваща себе си снобка от известно време изпитвам досада от филми с бойни сцени и преследвания. А и малката голяма Хана все ме караше да си мисля за Матилда от Леон. Но ако пренебрегна личните си предразсъдъци филмът е забележителен. Заради внушителните скандинавски пейзажи, леденият поглед на девойката, която без едно мигване на окото може да строши всички крайници на жертвата си. След което да я улучи в сърцето почти. Хубава симетрия във въведението и епилога. Историята не беше нищо особено, но изпълнението си го биваше. Великолепна Кейт Бланшет в ролята на безмилостна конспираторка с лед наместо кръв във вените. Съзряване и израстване при необичайни обстоятелства, особената връзка между баща и дъщеря, оцеляващи заедно. Не знам дали идеята на режисьора бе да вкара известна хомоеротика между Хана и новооткритата й приятелка Софи, или това беше само в моето извратено (под)съзнание, но беше някак мило и нежно. Винаги контраста между насилие и нежност ми е действал някак особено, в случая – невинност и жестокост, съчетани в чифт немигащи, сини очи. Музиката също изигра нужната си роля, особено онова изпълнение на Едвард Григ на старата грамофонна плоча. Обратът в края беше леко предвидим, но пък закрепи повествованието. Препоръчвам горещо.

10. ТИЛТ
Реж. Виктор Чучков, сценарий: Виктор и Борислав Чучкови, в ролите: Явор Бахаров, Ованес Торосян, Ивайло Драгиев, Радина Кърджилова

За финал реших да поставя нещо българско и родно, все пак трябва да се подкрепяме. А и като цяло имах повече основания да харесам филма, отколкото обратното. Нямам представа до колко е автентичен спрямо епохата си (най-малкото защото тогава все още съм ходела права под масата, а колкото и да четеш и да се осведомяваш по въпроса, опитът от първо лице е несравним). Мнозина обвиняват българското кино, че цикли върху едни и същи мотиви от соца. В един момент плочата се изтърква. Но от друга страна: „Пиши за това, което познаваш.” Няма да оценявам филма спрямо социализма, а качествата му като художествена продукция. Беше свеж, градски, имаше млада енергия, някои от елементите ме накараха да се усмихна носталгично (видеокасетата с немското порно и лютеницата). Момчетата бяха естествени и органични, нямаше го обичайното преиграване. Е, ако изключим г-ца Кърджилова, която просто повтори ролята си от Пъклен дом. Наистина, чудя се защо няма качествени женски роли в родното ни кино? Общо взето се ограничаваме до Мутресата, Кучката и Хроничната депресарка с мъртвия поглед. Вярно, че женския персонаж беше силно травмиран, но все си мисля, че има и други начини да се изрази тази черта от характера й. Нужно ли е винаги да е като психичноболна наркоманка? Още една такава роля и мисля, че ще я обявя за българската Кристен Стюърт. Но пък напредваме в заснемането на хубави еротични сцени. Зарадва ме и немския „симултанен” превод на българските емигранти. Само че нямаше да е зле да бяха сложили български субтитри на немските реплики, че така голяма част от вица оттича в канала. Нямаше да е лошо да бяха наблегнали една идея повече върху живота на героите в Германия. Финалът ми беше малко прекалено измислен, но се радвам, че завърши с надежда и че зрителят не бе удавен във вълна от черен български песимизъм. Като цяло – обещаващо. Дано следващата продукция на братя Чучкови вдигне летвата.

2011 година не ми направи впечатление като силна филмова година. Горепосочените заглавия бяха избрани след много мислене, чудене и маене. За 2012 г. си пожелавам не толкова изнасилена равносметка. Дано да бъдем изненадани с филми, които да ни изпроводят до финала и да не ни оставят с чувството, че сме изгубили още два часа от живота си.

Годината в 24 кадъра – I-ва част



В последно време се бях вглъбила в омайния, черно-бял свят на класическото кино. Все още не съм му се наситила и определено нямам намерение скоро да се разделям с него. Не само защото за качествено осмисляне на филма, трябва да бъде изгледан повече от един път. Всеки път е уникален, защото вниманието ти се фокусира върху различни детайли – история, операторско майсторство, съзвучие от светлина и звук. Не претендирам да съм експерт, но това е личната ми дефиниция за „смислен” филм – поредица от образи, които те карат всеки път да ги преоткриваш под различен ъгъл.

Но така или иначе колегите блогъри са се заели активно с филмова равносметка за изтеклите 365 дни, така че сметнах, че няма да е лошо да се включа. Още повече, че е време за досадния, но ах-тъй-необходим счетоводен баланс на личната ми година, не е лошо да се упражня.

Това, което искам да кажа е, че вчера установих как съм гледала поразяващо малко филми през 2011 г. Или по-точно малко от видяното е оставило трайни следи и впечатления. След като изкарах предходната вечер в гледане и преговаряне успях да изцедя с родилни мъки десет заглавия. Долупосочената класация не претендира за изчерпателност, и филмите не са подредени по възходящ ред с оглед на качествата им. Най-малкото, винаги ми е било трудно да съставям класации, в които да предпоча дадено любимо нещо пред друго. Може би ако доживеем до 2012 г. ще преоткрия миналогодишни ленти, пред които избраните в списъка ще ми се струват смешни като аматьорски студентски опити.

Без повече предисловия – топ 10 за 2011 г.

1. Shame/Срам
Реж. Стив Макуин, сценарий: Аби Морган, Стив Макуин, в ролите: Майкъл Фасбендър, Кери Мълиган

Въпреки горепосоченото ми мрънкане, Shame e безспорния ми фаворит за изминалата година. Истинска симфония на съвременния живот. Сексуалните сцени, голотата, порното и повсеместния разврат в тази лента бяха в пълно съзвучие с историята. И за миг нямах усещане, че от другата страна се пънат да ме шокират, да покажат колко са авангардни, безсрамни и не се свенят да развяват цици и пениси пред камерата. Всеки кадър беше на мястото си, всеки жест и поглед имаше функция. Контрастът между привидно ледения Майкъл Фасбендър и истеричното отчаяние на Кери Мълиган се усещаше във всяка тяхна съвместна сцена. И двамата се издигнаха няколко стъпки напред в очите ми – невероятно силни изпълнения. А от сладкия, носталгичен и тъжен кавър на New York, New York, изпят от Мълиган… настръхвам всеки път когато го чуя. Определено ще следя внимателно филмографията на Стив Макуин след Shame. Не се препоръчва за силно-романтични натури и почитатели на щастливия край. Тук такъв няма. Няма и невинни. Всички са прегърнали порока си докрай. Може би това прави историята толкова истинска и близка до нас.

2. Paulet aux Prunes/Chicken with Plums/Пиле със сливи
Реж. Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, сценарий: Marjane Satrapi, Vincent Paronnaud, в ролите: Mathieu Amalric, Edouard Baer и Maria de Medeiros

Сътрудничеството между иранската режисьорка Marjane Satrapi и френския художник Vincent Paronnaud дава изненадващо сочни плодове, в които зрителя да впие поглед. Един от най-поетичните и човешки филми, които имах удоволствието да изгледам тази година. Лентата нищи въпросите, които са ни занимавали, занимават ни и ще занимават до края на вечността. Живот, смърт, смисъл, изкуство, любов и отказа от всичко това. Как един инструмент променя съдбата ти? Как един случаен поглед, разменен по улицата, възвръща изгубените спомени? Уникалното съчетание на анимация и игрално кино, драма и комедия, минало и бъдеще, нестандарна биография на един цигулар и горчиво-сладка приказка. Тези, които обичат да си поплакват по невъзможната любов със сигурност ще му се насладят. Мисля, че ще допадне и на уморените от претенциозни европейски бози. Част от чара на филма е че не се взема насериозно, нито навира в лицето ти послание или „какво е искал да каже режисьора…”

3. La piel que habito/Кожата, в която живея
Реж. Педро Алмодовар, сценарий: Педро Алмодовар, Агустин Алмодовар, по романа Тарантула на Thierry Jonquet, в ролите: Антонио Бандерас, Елена Аная, Мариса Паредес, Жан Корнет

Алмодовар е изрод, признавам го. Затова и ми е един от любимите режисьори – само болни мозъци като него могат да развият такава сбъркана история – равни части мелодрама, класически филм на ужасите а-ла-Франкенщайн, трилър и странен романс. Не съм чела книгата, но вече отдавна ми е ясно, че книга и филм не се сравняват. Никога. Просто са прекалено различни. Изключително приятна е играта със сетивата, която ти причинява този филм, както и манипулацията на очакванията и особената чувственост. Почти бях отписала Антонио Бандерас като актьор, но тук прави достойно завръщане към корените си, не очаквах толкова добре да изрази зараждащата се, изгаряща лудост и мания. Елена Аная дори не е необходимо да говори – огромните й, влажни очи на сърна изразяват всичко без думи. Доста добри заявки дава Жан Корнет. С две думи: нетипична красота. Вероятно лентата ще е особено ужасяваща за момченцата, свикнали да се идентифицират с пишките си.

4. Midnight in Paris/Полунощ в Париж
Реж. Уди Алън, сценарий: Уди Алън, в ролите: Оуен Уилсън, Рейчъл Макадъмс, Марион Котияр, Кати Бейтс, Ейдриън Броуди

Адски стилен портрет на носталгията и романтичната тъга по отминалите епохи. В началото със сменящите се френски пейзажи ме хвана съмнението да не би да съм объркала файла и да съм си пуснала някоя PowerPoint презентация, от онези с красиви снимка и музика за фон. Последващите диалози и сцени разсеяха съмненията ми и вниманието ми бе безнадеждно всмукано. Не бе трудно да вляза в обувките на главния герой – мечтаещ да стане писател сценарист, отегчен от сивотата на съвремието ни – и да тръгна с него по парижките улици. Епохите през които премина не бяха натъкмени бутафорно, каквито съмнения имах. Историята се плъзга нежно и неусетно като стара грамофонна плоча. За огромно мое учудване Оуен Уилсън не дразнеше (вероятно се повтарям с един куп други ревюисти, но не може да му се отрече на момъка – добре се бе постарал). Е, за сметка на това г-ца Макадъмс се постара да ми опъне нервите (от друга страна ролята й беше на класическата руса кифла, така че не мога да й се сърдя). Само от гласчето на Марион Котияр и котешките й очи започват да ми лазят мравки по гърба. А музиката действа силно разтапящо на коленете.

5. Wilde Salome
Реж. Ал Пачино, сценарий: Ал Пачино, по пиесата на Оскар Уайлд, в ролите: Ал Пачино, Джесика Частейн, Кевин Андерсън

Не от всеки актьор става режисьор. Както и обратното. Но в днешно време в киното явно е на мода изявяването като ренесансова личност. Не на всеки се получава. Първоначално когато започнах да гледам режисьорския експеримент на Пачино, вдъхновен от изисканото слово на любимия ми Уайлд ми идеше да се хвана за главата. Пиеса, филм за пиесата и документален филм за Уайлд в едно? Едновременно актьор и режисьор? Хайде, татко Ал, не се ли изхвърляш малко? Това е класическа рецепта за манджа с грозде. На досадните критични гласчета в главата ми им резнах езичетата (а татко Val сигурно вече размахва камшика си в моя посока), докато пътувах съм сърцевината на филма. Някак си Пачино успя да съчетае всички тези елементи и да създаде нещо наистина красиво, почти като сексуален акт между документалното и художественото. Съвсем не без помощта на червенокосия ангел Джесика Частейн, която по мое скромно мнение, направи роля трепач и вдъхна живот във фаталната принцеса Саломе. Финалът закова цялото произведение и ме изпроводи към изхода на киносалона с чувство за удовлетворение. A must see!

6. Drive/Драйв: Живот на скорост
Реж. Nicolas Winding Refn, сценарий: Хосейн Амини, по книгата на Джеймс Салис, в ролите: Райън Гослинг, Кери Мълиган

Райън Гослинг си го набелязах като любимец още от тъпата тийнейджърска сапунка Breaker High (която се чудя как съм я гледала, ама нейсе). С годините показа, че има потенциал да бъде голям, много повече от симпатично русокосо и синеоко момченце. Но със сигурност не е единственото достойнство в във филма на неизвестния (до този момент) за мен датски режисьор Nicolas Refn. Сила, мълчание, игра на светлини и сенки, нежност и бруталност, звук и тишина. От онези филми, които те карат да не откъсваш очи от дългите им кадри и мълчания. Тук думичките не са най-важното, нито дългите диалози. Напрежението, гарнирано с нощни кадри и невероятната музика, елементите от филм ноар, актьорската игра (пак ще похваля Кери Мълиган, която изнесе ролята на отрудена, самотна майка с достойнство)… хипнотизиращо е. Още повече, че не съм почитател на филми с надбягвания по пътищата. Хардкор феновете на Вин Дизел и Бързи и яростни могат спокойно да се разочароват. Мисля, че любимата ми сцена след целувката/бруталното убийство в асансьора е тази в стриптийз клуба – потрепващата ръка – единствения индикатор за разтърсващата ярост на героя и безучастните лица на стриптизьорките… жестоко.

По-късно същата вечер очаквайте останалите четири филма.