Остави ме!


Захвърлих цигарата върху асфалта и я смачках с дебелата подметка на кожения си ботуш. Знам, уважаеми, изключително грозен навик, издаващ липса на възпитание и ниско ниво на култура. Ала това е един от онези гадни, вредни привички от които не мога, и най-вероятно нямам желание, да се откажа. Също като навика ми да се тъпча с мазни бургери, оставяйки кетчупа да се стича по брадичката ми. Или като двете кутии дневно синьо Виктори с които обичам да изтезавам белите си дробове. Всички онези дребни неща, които те убиват.

Предполагам последното ми е остатъчен ефект от уестърните. А точно сега се чувствах като мрачен каубой, натоварен с тежка и опасна мисия. Предчувствах блудкавия вкус на загубата и въпреки това си слагах главата в торбата с настойчивия хъс на начинаещ самоубиец.

Тук е време някой от вас да се обади и да ме тресне обратно на земята. Бива ли чак такъв драматизъм при положение, че си говорим за един най-обикновен разговор?

Принципно сте прави.

Ама нали сме хора на изкуството… Трябва да пораздуем малко нещата, иначе няма да е интересно.

Дръпнах ръкавите на кожения си шлифер, свих рамене и се отправих към входната врата на сивия, панелен блок.

Пазех си тази дреха за специални случаи… а защо бях решила, че това е такъв, не мога да ви кажа. Просто трябваше да налея малко акъл в главата на едно объркано хлапе.

„Все едно пък ти си много зряла!”, щеше да процеди през зъби Яна… ако сега не лежеше свита върху леглото ми, надрусана от успокоителни и с подпухнали от плач очи.

За миг се зачудих от каква позиция да се заема с Алекс… ала не го бях виждала от онази нощ в дискотеката и нямах представа как стоят нещата. А на превъзбудената и болезнена гледна точка на Яна, през слюнки отровна ярост и токсични сълзи, трудно можеше да се има доверие. Така че успокоих мислите и съмненията си, вързах ги на въженце в ъгъла да кротуват и бутнах надрасканата, метална врата с разклатени панти. Щях да импровизирам със стратегията, щом се изправех лице в лице с него.

Още от входа ме лъхна парфюма на разложението. Уханния облак от кучешка пикня и човешки екскременти удари носа ми. Ако бях една идея по-чувствителна щеше да ми се завие свят от толкова много аромати. Но и в това ми състояние положението бе достатъчно неприятно. Край вратите на живущите бяха струпани на не особено спретнати купчини промишлени количества найлонови пликчета, чието съдържание варираше от гниещи остатъци храна до употребявани дамски превръзки и памперси. Някои от тях собствениците дори не си бяха направили труда да приберат при останалия боклук, а се въргаляха покрай тях. Сладко и естествено, за какво да се напрягат?

Прескочих една локва урина от неизвестен произход, за да се кача до асансьора. Докато чаках античното приспособление да се размърда и да се дотътри до партера огледах още веднъж, почти с професионално любопитство, аранжимента на общите части. Не бе нужно да съм Шерлок Холмс, та да се досетя, че обитателите на тази чаровна кооперация не са особени фенове на разделното събиране на отпадъците.

Свих рамене и с известен процент предпазливост дръпнах лекьосаната дръжка на асансьорната врата, чудейки се дали ще изляза жива от там. Всеки имаше право да мизерства колкото си пожелае, стига да не пречи на околните. А явно тукашните бяха постигнали перфектна симбиоза по отношение на деградацията си. Само едно не можех да разбера: как се вписваше чистника Алекс в тази обстановка – комбинация между изпаднало студентско общежитие и конюшня.

Какво ли ме очакваше?

Гарсониерата, която бе наел преди седмица се помещаваше на четиринайстия етаж. Още нещо, върху което умувах, докато стисках носа си, та да не се задуша от отровните газове, витаещи из асансьорната кабинка. Откакто го помнех хлапето изпитваше натрапчива фобия от височини. Явно беше решил да се разбунтува на всички нива. Логиката ми подсказа, че ще бъда силно шокирана… до колкото нещо изобщо можеше да ме шокира. Ритнах една празно кенче кока-кола, от което още стичаха капки черна течност, докато излизах от асансьора на желания етаж. Тук вече имаше приятно разнообразие – в дъното на коридора се мъдреше огромен прозорец, който разпръскваше сумрачната светлина на стълбищното осветление… доколкото изобщо успяваше. Сигурно последния път, когато някой си е правил труда да го измие е било в чест на абитуриентския бал на Тодор Живков. Иначе картинката беше същата. А, прощавайте, пропуснах да спомена, че си присъстваха задължителните елементи към всяка уважаваща се мизерна кооперация – грозните опити за графити по стените, драсканиците с всякакви художнически средства, задължителните надписи като М + Н ВНЛ (Тази абревиатура няма да е зле да се ъпгрейдне на Вечно Нещастни в Лайната) или ЦСКА/Левски/добавете името на някой футболен отбор по желание са боклуци. Някои от апартаментите бяха подсигурени с допълнителна, желязна врата.

Апартамент номер четиридесет, където се помещаваше Блудния син, определено не бе един от тях. Зачудих се колко ли може да плаща за тая дупка. Стоварих цялата тежест на пръста си върху звънеца, ала той издаде само нещастен, писклив звук. Затова се наложи да използвам цялата тежест на юмрука си, та току-виж съм се справила с високите честоти на гърмящата музика от другата страна на вратата.

След пет минути упорито чукане от моя страна, бях удостоена с внимание. Паянтовата врата се отвори от непозната мен девойка на около двайсет и пет. Дългата й черна коса се виеше около стройното й тяло като водопад от лъскави змийчета. Очите, които издаваха някаква азиатска връзка в родословното й дърво, бяха напълно безизразни. Очи на човек, който трудно се впечатлява. Мой тип момиче. Носеше перверзна униформа на медсестра с изрязано деколте, огромен червен кръст под напиращите й цици и касинка, кацнала върху гарвановата й глава. Бе се подпряла собственически на касата на вратата, зяпаше ме в очакване и не казваше нищо. Само от време на време всмукваше по-малко от цигарата си и издишваше право в лицето ми.

Да, определено нямаше да мога да позная Алекс.

Откакто го помня е изпитвал титаничен ужас от всякакви жени… особено от толкова фатални госпожици.

Дали пък не бях сбъркала апартамента?

Накрая, щом приключих клиничното изследване се изкашлях, хвърли й една привидно глуповата усмивка и се облегнах също така собственически на вратата, запалвайки си нова цигара.

– Здрасти. Алекс вкъщи ли си е?

Девойката извъртя презрително очи, обърна се назад и се провикна към вътрешността на гарсониерата. Гласът й бе гърлен, с неопределен акцент. Говореше сравнително добре български, но на моменти се усещаше накуцване.

– Не сме се разбирали за тройка. Трябва плащаш двойно, ако тя участва.

Отдавна не се бях смяла толкова. Хванах се за корема и се отдадох на неколкоминутен идиотски кикот. Младата медицинска работничка явно ме разбра криво и ме изгледа с неприязън. Почукваше с дългите си, червени нокти по проядената от дървеници рамка и се опитваше да пробие дупка в главата ми. От дъното на апартамента се обади сънен глас.

– А?

Минута по-късно чорлавият и бос Алекс се появи зад новата си приятелка. Носеше само дънки, които закопчаваше движение. Осъзнах, че за пръв път го виждам без горна дреха. Всъщност и за пръв път го виждах в женска компания, ако не броя себе си и Яна. Като ме видя очите му просветнаха и той извика с нетипично висок и дрезгав глас. Сякаш бе дъвкал пирони или бе изпушил цял стек кофти цигари.

– Карла! В какви филми ме вкарваш, а?

По дяволите! Къде изчезна болезнено срамежливото дете, което никога не гледаше хората в очите. С него и преди си бяхме близки, но никога не е бил толкова ентусиазиран. Даже доста пъти му бях изнасяла лекция, че ако си мънка под носа, не може да се сърди, че никой не го разбира.

– Няма страшно, маце. Карла е пич, обаче е консервативна. Прави го само с мъже.

Хайде бе, вярно? От къде пък си толкова сигурен?

За това пиленце тук може и да направя изключение.

Хора са предавали убежденията си и за по-малко.

На проститутката явно й беше все тая, така че се прозя демонстративно и протегна ръка към Алекс с демонстративен жест.

– Ми хубаво, ако сме приключили да ми даваш парите и да си ходя?

Алекс протегна ръка към задния джоб на дънките си, измъкна две-три по-дребни, смачкани банкноти и ги връчи на пищната мацка.

– Страшна беше, бейби. – лепна й една влажна, кучешка целувка. – Хайде пак следващата седмица, а? – погали я по деколтето, докато й подаваше някакво кожено яке.

– Ми, имаш ми номера. Ако искаш друга униформа, трябва се обадиш първо.

– Окей, маце.

По дяволите! От кога пък стана толкова отворен? Макар че от километри му личеше, че новата му увереност е по-скоро придобита, отколкото вродена. И все още прясна-прясна.

Докато момичето с униформата излизаше той я плесна по задника. Тя се извърна и го изгледа зловещо. А той от своя страна само й се ухили с цигара между зъбите.

Веднага щом милосърдната сестра се изгуби надолу по коридора той прехвърли вниманието си към мен и ме тупна здраво по рамото. Отскочих леко назад, изненадана от жеста му.

– Хайде бе, Карла, от кога чакам да се появиш насам. Съвсем ме забрави ти.

– Аз? Ти се покри и спря да отговаряш на обажданията ми. Счупих си телефона да ти звъня. – обясних му аз назидателно, докато пристъпях през прага.

– Е, аре сега, не издребнявай. Добре дошла в скромния ми дом.

Скромен бе твърде нескромно определение.

Както стълбището, и тук съвсем не бе като в петзвезден хотел. Липсваше мокет, килим или каквото и да е друго, което да прикрие грозния паркет и дупките по него. В ъгъла една тлъста хлебарка закусваше с остатъци от трохи. Алекс сграбчи някакъв чехъл и го метна по домашния си любимец. Не направи други усилия да отърве паразита от съществуването му. Трикрилият гардероб бе единствената мебел в предверието, носеше всички белези на старостта и дебел слой прах. Паркетът сякаш активира цял оркестър некадърни музиканти, когато стъпих върху него с тежките си подметки. Скърцането звучеше мелодично в сравнение с този звук.

Алекс ме поведе към стаята, която ползваше едновременно за кухня и спалня. Леглото, което още носеше белезите на страстните му похождения, бе постлано с влажни, лепкави чаршафи. Изглеждаше порядъчно разнебитено и се зачудих дали при една по-интензивна сесия няма да се разпадне. Бе ми се случвало в една квартира. Порядъчно неприятно.

В ъгъла бяха складирани мивка, пълна до горе с неизмити чинии. Върху мръсната готварска печка до нея, качена върху някакъв мърляв шкаф, се кипреше поръждясало канче. Хладилникът от времето на баба ми издаваше жални звуци.

Алекс бе метнал остатъка от дрехите и бельото си върху един изкорубен стол. Не почувства необходимост да разтреби, задето имаше гостенка.

– Сядай де, настанявай се. Аз много не съм готов за гости, ако беше звъннала да кажеш, че идваш, щях да взема някаква водка или бира.

Отвори хладилника, където се мотаеше само някакво парче отдавна мухлясало сирене. Сви рамене и отново го затвори. Изправи се и се облегна на мивката.

– Сори, нищо няма. Мога да ти предложа вода от чешмата, нескафе…

– Спокойно, не се хаби. – казах аз, като си избрах един не толкова трагичен стол. – И без това няма да стоя много.

– Аха. Ми, както искаш, ще се радвам някой път да дойдеш за по-дълго.

Изкусителна оферта.

– Аз обаче ще си направя едно кафе, довечера съм нощна смяна в бара и трябва да съм кукуряк. – Зае се да вари вода в ръждясалото канче. Би следвало да го предупредя, че е опасно, ала в това жилище пълзяха толкова потенциални зарази, че всичко, което кажех щеше да е излишно.

– С какво изобщо се храниш?

– Е, айде сега, Карла, точно ти ли ще ми четеш лекции по здравословно хранене? – Вдигна едната си вежда. – Каквото падне, бургери, дюнери, боклуци разни. Нямам и много време за ядене. Бачкам доста, че то си трябват пари.

– Мда, ясно. Затова ли си се свил в тоя бълхарник? – заявих му без капка деликатност.

– Добре бе, принцесо, не всички живеем в петстаен апартамент на центъра. Заплатата не стига за сносно жилище.

– Обаче стига, за да я пилееш по курви. – Дори и да се беше засегнал от явното ми заяждане, не го показа с нищо.

– Ама е много яка, к`во ще кажеш? Не съм и вярвал, че някога ще си легна с такова гадже… Пък и униформата… стопи ми мозъка.

– Ами, щом й плащаш, ако ще и да си джудже с брадавици, пак ще си легне с тебе. – Плеснах се по челото.

– Да бе, Карлита…

– Не ме наричай така.

– Окей, Карла! – натърти той, показвайки първите признаци на раздразнение. – Не съм вчерашен. Просто е приятно да си сбъднеш дългогодишна секс фантазия. – Замълча малко, извади кибритена кутийка от джоба си и си запали цигара, докато чакаше водата да кипне. – Знаеш ли, първият път, когато се възбудих беше точно от една медицинска сестра.

– Благодаря, че сподели.

– Не бе, сериозно ти казвам. Беше когато влязох в болница, за апендисита, в пети клас. Оная вещица, Констанца, после ме накара да си идвам сам с градския транспорт. – Махна с ръка, като да прогони неприятен спомен. – Там сестрата беше… най-милото същество от женски пол, който бях срещал. Не носеше униформа, както Киара преди малко, беше без грим и бижута. Ала то хубавото тяло си личи и през дълга престилка. Представяш ли си? – обясняваше ми това с такъв детски блясък в очите, че ми идеше да се изсмея. – Тя ми слага абоката, а аз се надървям. Не знаех какво става… и как не пролича под чаршафите. Едвам изчаках да излезе от стаята. И добре, че дядото, с който бях в една стая спеше като пън. Леле…

Леле… а мислех, че аз съм извратена.

– Трябва да се обадиш на Яна. – прекъснах мечтанитео му по добрите, стари времена, когато невинността му за пръв път е била опетнена.

– Ужасна, както винаги! – изръмжа той през зъби и духа пламъчето от кибритената клечка. – Аз тук ти споделям нещо, което не съм казвал на никого, дори на Яна… правя ти истински духовен стриптийз, а ти ме връщаш така към битовизмите.

Не обърнах внимание на циничната му забележка. Изправих се, избутах стола назад и се доближих до него с решителен израз на лицето.

– Виж какво… тя наистина е съсипана. Откакто си се изнесъл само плаче и спи… и то благодарение на успокоителните.

– Да свиква.

– Не ти отива да си толкова жесток.

– Карла, обичам те все едно си ми родна плът и кръв… обаче тука не му е мястото да се месиш. – Погледът в тъмните му очи бе непоколебим… макар да ми се стори, че нейде дълбоко видях трепване на несигурност. – И не ми казавй какво ми отива и какво не. Писна ми други хора да ми дават в тон живота. Независимо дали си ти, Яна, филанкашията, кой ще да е. Не сме вече деца.

– Адски е тежко за нея. Били сте заедно буквално през всяка минута от съществуването си, как мислиш, че й се отразява това, че буквално си я изтрил от всякъде?

– Оше една причина да не се виждаме известно време. – Той се зае да си приготвя кафето. Надяваше се да не забележа треперенето на ръцете му. О, добър актьор си, приятелче. Ала не достатъчно. – Толкова се бяхме срастнали един с друг, че… това беше някаква шибана, извратена симбиоза.

– Не е това начива…

– Абе, Карла, на тебе нормално ли ти се вижда брат и сестра над двайсет години да спят в едно легло и да се гушкат?

– Тънката ми мисъл, Алекс, е че като просто се преструваш, че Яна никога не я е имало, че не е съществувала, въобще не си помагаш.

– Да, и тя е направила толкова за мен, пък аз съм само едно тъпо леке, женчо, такъв, дето вечно го бият и тя трябва да го защитава. – Удари плота с юмрук и се зае да блъска по стената. Не му обърнах внимание. Прекалено тийнейджърско поведение. Още бе във фаза, когато имаше нужда да се бунтува на някого. – Писна ми! Мамка му, писна ми, не го искам повече.

– Алекс, знаеш, че тя просто те обича. Вероятно твърде много.

– Ти пък какво знаеш за обичта? Самата ти си ми споделяла, че вече не си способна да изпитваш каквото и да е.

– Преувеличаваш. – свих рамене аз и се протегнах към пакета с цигари. – Може да не знам що за животно е обичта. Знам обаче, че хората се сриват, като им отнемеш нещо толкова скъпо. И това виждам с нея. И не искам да я гледам как се самобичува.

– Зарежи я тогава.

– Такова хлапе си. Мислиш си, че става ей-така, някой вече не ти е необходим и го зарязваш.

– Абе ти не ме ли чуваш? Аз съм отделна личност от нея. Само защото ми е близначка и цял живот ме е пазила означава, че й дължа живота си.

– Изкривяваш всичко.

– Винаги е било така. Тя, аз и ти… сами срещу целия свят. Не осъзнаваш ли колко е патетично това? Самотниците, аутсайдерите, ние срещу тях. Винаги се е държала така все едно някой иска да ни навреди. А всъщност… тази стена между нас и останалия свят си е само в нейното въображение. И аз имах смелостта да я прескоча. – Внезапно ме сграбчи за ръката като в транс. – Не ми казвай, че не чувстваш същото. Не ми казвай, че не ти е писнало и на теб. И не са ли всички онези мъже, с които се чукаш начин да избягаш?

Оставих го да си изпразни фрустрациите и не се опитах даже да отговоря на нападките срещу личния ми живот.

– Виж… разбирам те. Знам и мотивите които те движат. Понякога Яна наистина е… трън в задника. Има всички отличителни белези на обсебващата психопатка. Не иска да пострадаш, обгръща те с тази нейна обич като хищно цвете, в опит да те спаси. Разбирам, че имаш нужда от лично пространство. Но не одобрявам начина по който го правиш. Ти самия си тотално неориентиран.

– Сигурно. Обаче нямам как да се ориентирам, ако сестра ми ми диша във врата нон-стоп. Съжалявам. Сигурно изглеждам като гадняр, но ако и тя изкара малко време далеч от мен ще й помогне да се оправи. Току-виж си намерила и гадже. Вместо да ми набиваш клинци в главата, що не поговориш с нея, така да й кажеш, че сексът не е нещо мръсно. И че ако го прави това не означава, че е курва. Сещаш се.

– Ха… – изтръсках цигарата си директно върху мивката му. Там така или иначе беше достатъчно мръсно. – Мислиш, че не сме говорили за това?

– Именно. Сори, Карла. Знам, че ни мислиш доброто, но го чувствам като необходимост. Трябва да съм далеч от нея. Инак пак ще ме впримчи в нейния свят. Задушавам се.

– Окей, пич. Просто… обаждай й се от време на време, колкото да й кажеш, че си добре. Става ли?

– Може би след време… – той не ме погледна в очите.

– Добре. Бях длъжна да поговоря с теб… пък и да видя жив ли си. Липсваш ми в часовете. – Насочих се към вратата, а той тръгна да ме изпраща.

– Да, и ти ми липсваш. Идвай когато можеш. Само се обаждай предварително, че да не попаднеш на интересна сцена. – Ухили се по момчешки.

– Ох… – За пореден път се убеждавах, че колко в по-късна възраст някой се отдаде на разврат, толкова по-детинско отношение има.

– Идвай и в бара, ще ти забъркам от специалния си коктейл.

– Окей, Алекс. А между другото… – обърнах се към него на излизане. – Поне рисуваш ли още?

Той махна пренебрежително с ръка.

– За какво?

– Как за какво? Това си правил през целия си живот.

– Да, по настояване на Яна. А не ми е страст. Хич. Като ще се откъсвам от нея, ще се откъсна по всички параграфи.

– Ей, пикльо смотан! – Нервите ми не издържаха и го приковах към стена с една ръка. – Можеш да казваш каквото искаш, да не се виждаш с Яна, да не се виждаш и с мен, да изчукаш всяка проститутка, до която се докопаш. Но не ми говори, че рисуването не ти е страст, защото това са пълни лайна, ясно ли ти е? Познавам те, изрод такъв!

– Я вземи се успокой.

– Ти тъп ли си? Някой ден ще си преодолееш къснопуберските драми и кризи, и ще осъзнаеш, че си изгубил толкова много време! Не ми противоречи, чуваш ли? – За първи път в живота си усещах нещо като гняв. Макар и в силно притъпена форма. Думите ми звучаха студено и премерено. – Знам какво можеш, глупако. – Посочих осакатеното си лице. – Мислиш, че съм забравила портрета, който ми нарисува като бяхме в десети клас? Е, не, не съм! Знам колко бе вложено в него. Знам, че бе едно от най-човешките неща, които съм виждала. Знам, че си първия, който погледна отвъд белезите ми и отлюспи най-горния пласт. Направи ми истинска духовна дисекция тогава. Не ми казвай, че не го обичаш. Просто не ми минавай с тия простотии. И бъди така любезен… ако ще ме лъжеш, поне не лъжи себе си.

С тези думи го оставих да седи край вратата със зяпнала уста, и побързах да се изнеса от царството на вонята.

Пред входа си поех дълбока глътка въздух и затворих очи.

В известен смисъл… Алекс беше прав. Писнало ми бе от вечните драми. Нямах нужда от всичко това. Уморително е, особено когато си буфер в море от несигурност и комплекси.

И въпреки това… те бяха още един порок от който не можех да се откажа.

Също като мазните буреги.

И като цигарите.

И като навика да смачквам догарящия огън под обувката си.

За добро или лошо, бях обвързана с тези двамата до живот.

Хората са странни… и шокиращо глупави./

Christian woman: Грях


Type O Negative – Christian Woman

Forgive her
For she knows
Not what she does….

–       Ей, кукло, искаш ли да се повозиш?

След като не получи отговор или поне презрителен поглед, шофьорът на немития от месец Фолксваген промърмори под носа си едно „Курва!”, изплю се през стъклото и отпраши с мръсна газ.

Вървящата край пътя млада жена едвам местеше покритите с резки и малки ранички крака. В ръцете си стискаше чифт безполезни мръсни обувки на висок ток, без самата да знае защо. Зениците на инак сивите й очи се бяха разширили до край и погледът й силно наподобяваше на зомби от кой да е треторазреден филм на ужасите.

Олюляваше се, гаденето прокара зловонния си дъх през червата й чак до хранопровода и устата й. Но не можеше да повърне.

Вървеше несигурно, с подчертано накуцване, ала не се спираше.

Трябваше да продължи.

Не че знаеше къде отива, но… веднъж спреше ли, нямаше да може да стане повече.

Гривата от гарвановочерна коса в момента по-скоро приличаше на нескопосано свраче гнездо. По цялото й лице бяха размазани очна линия и засъхнала семенна течност, силно подобни на маска. Разкъсаната клубна рокля едвам прикриваше нещо от покритото й с белези, синявици и контузии тресящо се тяло. По бедрата й се спускаха тънки струйки кръв, а при всяко движение все едно я пробождаше нажежен до червено кинжал.

Като онази глупачка, Малката русалка, проблясна нещо подобно на мисъл в изключилия, аварирал мозък.

Между месестите й гърди се люлееше дребно златно кръстче, единствения спомен от дома й. Вероятно баба й би захвърлила онези омразни сатанински обувки (но тя надали би ги носила) и би се хванала за кръстчето като за спасителна котва.

Щеше да намери сили и упование в символа.

Ала внучката не вярваше в символи.

Те не бяха нищо повече от кръгли, бели камъни по които да пристъпва предпазливо, докато търси пътя назад в тъмното.

Един вид пътна карта.

Тя водеше към началото.

При една стена.

Едно момиченце, коленичило в молитвена поза.

И един железен кръст.

 A cross upon her bedroom wall.
From grace she will fall.
An image burning in her mind.
And between her thighs.

Откакто се помнеше разпнатият мъжки образ висеше на стената срещу легълцето й. Гледаше я, докато спи, посрещаше я щом сутрин отвореше очи. Баба й редовно коленичеше пред него вечер и се молеше дълго, почти в транс. Целуваше го със сухите си, безкръвни устни. Внучката често стоеше до нея, за да се учи на молитви. Понякога старата жена караше детето в бялата нощничка да се докосва с устни до желязото.

Още тогава по тялото й преминаваха онези пратени от Дявола греховни тръпки.

Но как би могло да е грях докосването до тялото Христово?

За нея този предмет бе пъти по-реален дори от спомена за собствените й родители. Две бледи сенки, които ако изобщо бе съхранила в паметта си, бе благодарение на множеството албуми с чернобели снимки, подредени хронологично.

Но не ги възприемаше като истински, а като неясен отенък от сън, който й се е присънил отдавна.

За разлика от това желязо, плътно и тежко под тръпнещите детски пръсти.

Баба й я възпитаваше в строг, аскетичен режим с определени правила, спартанска дисциплина и пристъпи на срам и отвращение от тялото и функциите му.

Как бе покълнал в нея този див хедонизъм й бе напълно непонятно.

Вероятно сухата старица би казала, че е прокълната и че

и че е грешна до мозъка на костите си, дори в кръвта си.

Бе се опитала да изкорени лошата й природа чрез пост и молитви, чрез лишения и други радикални средства.

Накрая бе предала Богу дух с прострени настрани ръце и обърнати очи, подобно обладана от демон.

„Прости ми, Боже, провалих се!”

Йоанна не знаеше защо започна всичко.

Но си спомняше перфектно момента, в който възбудата за първи път се пробуди в нея и подаде главата си над повърхността като митично, морско чудовище.

Току-що бе тръгнала на училище и представите й за света се сблъскваха с тези на останалите. Не бе приятно изживяване.

Често плачеше скрита на ръба на леглото, вперила очи в образа на кръста – милостив и всеопрощаващ, благ и сериозен. И докато го наблюдаваше, сякаш се опитваше да реши гатанката на Сфинкса, усети влагата между краката си.

Първо се уплаши да не се е изпуснала отново.

Миналата седмица отнесе жесток пердах от баба си за това гнусно деяние. Гърбът още я болеше и не искаше още едно наказание.

Но скоро се увери, че не бе това.

Парещото усещане бе приятно, и в същото време нетърпимо, плачеше да бъде облекчено. Постепенно се разля по кръвта й, тежко като олово и също така отровно. Уплаши се да не е хванала треска. Само веднъж се бе чувствала по този начин, когато вдигна четиридесет градуса температура и едва я спасиха.

По някакъв праисторически инстинкт ръката й посегна към белите й гащички под нощницата. Срамът я изгаряше почти толкова силно, колкото и желанието, ала малкото й, крехко тяло вече не издържаше на това жестоко напрежение. Усети меките, потънали във влага и мъзга гънки, за които баба й говореше с такова отвращение. „Мръсно място, мръсно, гнусно!” Търкаше ги неумело, а усещанията взривиха чувствителните й сетива.

Бе толкова уплашена, че изпита желание да избяга и да се скрие зад полите на баба си.

Ала друг инстинкт, този, за самосъхранението й подсказваше, че последната щеше да се разяри още повече от това, отколкото онзи път, когато се напишка в леглото си.

Затова захапа дребното си юмруче, за да не извика от смесените чувства.

Болката и удоволствието си казаха своето и скоро първият оргазъм в живота й бе факт.

После дълго време не смееше да се погледне в огледалото, обладана от чувство за вина. Предусещаше, че е направила нещо непростимо, че се е осквернила в очите на Господ. Та именно Той бе станал свидетел на грехопадението й.

Усети, че и баба й я гледаше по по-различен начин.

Нощем сънуваше изгарящите пламъци на Ада и се събуждаше разплакана и с раздирано от викове гърло.

Баба й се притесни за трескавото същество, но вместо да го заведе на лекар предпочете да посетят църквата. Там свещеникът я напръска със светена вода. Заяви, че ще й мине.

Йоанна не смееше да го погледне в очите, да погледне към олтара, не се чувстваше достойна.

A dying God-man full of pain.
When will you cum again?

Before him beg to serve or please.
On your back or knees.

Не мислеше за скверното дело и не посмя да го повтори, въпреки че на няколко пъти тялото й отправяше същите послания. Надяваше се, че ако повече не се поддаде, може да бъде опростена.

Но кръвта вода не става.

И малко след като проля първата си менструална кръв, изкушението отново победи крехката й воля и гордост. На скоро бе навършила дванайсет, но изглеждаше твърде зряла за възрастта си. Формите й подсказваха бъдещо разцъфване на женственост, макар чертите й още да бяха детски. С изключение на прекалено сериозните сиви очи.

Въртеше се между влажните си чаршафи. Беше лято, кръвта й гореше, а хормоните й се биеха с разума като побеснели кучета срещу разгонени котки. Тежката, бархетна нощница, с която баба й я принуждаваше да спи и ужасното бельо я задушаваха, подобно на тежка ризница.

Усещанията от онази позорна нощ се възвърнаха.

А парещия поглед от стената я подлудяваше.

Нали баба постоянно й обясняваше как Бог бил любов? Тогава… чувствата й не би следвало да са грешни или нередни, нали? Мисълта се вмъкна в мозъка й като отровна змия и не се измъкна преди окончателно да я тласне към следващото й отчаяно действие.

Освободи се от дрехите си пласт по пласт, за да застане гола и молеща пред олтара на греха си. Бледата лунна светлина, кацнала на прозореца, освети призрачното й, млечно тяло. Подобно на статуя, с черен, кадифен мъх между краката и едвам напъпили гърди.

Сякаш се видя за първи път.

Думите на баба й избледняха като далечен фон.

Йоанна пресегна нежната си ръка към желязото от стената. Натежа й, наложи се да го обхване и с двете, за да го откачи от гвоздея.

Излегна се на мекия килим, единствената наистина хубава вещ в монашенската килия, която трябваше да бъде „детска стая”. Отметна назад тежката си, изпотена коса, разтвори бедрата си и опитно го насочи между краката си, сякаш знаеше. Сякаш го бе правила хиляди пъти. Древната памет на плътта протегна костеливата си ръка през вековете, за да насочи ръцете й. Гърдите й се надигаха и спускаха, едвам си поемаше дъх от вълнение и страх.

Стегнатата, тясна цепка между краката й се възпротиви срещу тежкото желязо. Йоанна изтръпна от режещата болка, страхът, че може да се е наранила сериозно я прониза като тънка игла. И въпреки острото, неприятно парене и спазмите, разтърсили всяка нейна клетка, не можа да се спре. Пръстите на едната ръка пъхна между разтворените си устни, за да заглуши стоновете от болка, а с другата продължи да вкарва кръста още по-навътре. Белият килим се обагри в девствената й кръв.

Не издържаше повече.

Удоволствието все още не бе дошло, когато възбуденият й, болезнен крясък отекна из къщата.

Преди да реагира баба й вече бе нахлула в стаята й, с изпънати, уплашени черти. Целият й страх се обърна на ярост, когато осъзна срамното положение, в което бе заварила любимата си и единствена внучка.

Тънките й пръсти се насочиха към устата й, огромните й черни очи се наляха с червена, фосфоресцираща светлина.

Йоанна усети как реалността се сгромолясваха върху нея и побърза да издърпа кръста от плувналата си в кръв и влага вагина. Но това не я спаси от последвалото я наказание.

There’s no forgiveness for her sins.
Prefers punishment?

Would you suffer eternally
Or internally?

–       Уличница! – старицата я сграбчи за косата и й зашлеви най-жестокия шамар, който някога бе получавала. – Мръсно дяволско изчадие!

Не изпусна кичурите й от желязната й хватка и завлачи изтощеното от болка и неутолена възбуда тяло по пода. Йоанна бе изгубила всякакви съпротивителни сили.

–       Как не изпита капка срам, блуднице! Да оскверниш тялото Христово!

–       Бабо… – внучката шепнеше като умираща, думите едвам се откъсваха от трескавите й устни. – Бабо … прости ми.

–       Прошка? За прошка ли ме молиш, курво вавилонска? Трябваше още навремето да те изхвърлят, още като се роди. – Влачеше я безмилостно и в яростта си й отскубна кичур от косата. Йоанна изкрещя от болка, ала това не трогна сърцето на старицата. – Казах й на майка ти, че си нечиста.

Влязоха в мрачната стая на баба й, място, където на Йоанна бе забранено да влиза. За първи път разбра какво правеше Дора, когато се заключваше там и отвътре се чуваха приглушени викове.

–       На колене! Да не си мръднала!

Настаяни я върху тежките дървени дъски и я принуди да захлупи лицето си върху пода. Отметна черните й коси и със задоволство нанесе първия удар от камшика.

–       С болка, кучко, само с много болка и лишения можеш да изкупиш греха си!

Бичът изплющя върху нежната й кожа, оставяйки тънки следи като от леко порязване. Все едно върху нея бяха изсипали куп бръснарски ножчета. А неукрепналото й тяло още не бе свикнало да понася подобно свръхнатоварване. Колкото по-силно пищеше момичето, толкова по-жестоко я шибаше баба й.

–       Само така ще се спасиш от Ада, мръснице! Мълчи и търпи, чуваш ли!

Вече светът се разпадаше пред очите й.

Съзнанието й милостиво се изключи, за да й спести по-нататъшния ужас. През годините, докато траеше траура й, старата католичка се бе усъвършенствала в телесното наказание, за да овладява своите собствени телесни нужди.

Но Йоанна не го знаеше.

Затова в мозъка й се образува отвратителна утайка от срам и вина.

Последното, което чу малко преди да припадне бе:

–       Нека Господ ти прости, Йоанна! Аз няма да мога.

For her lust
She’ll burn in hell.
Her soul done medium well.

All through mass
manual stimulation
Salvation.

Остатъкът от юношеските й години премина под знака на камшика. Баба й не я хвана в прегрешение втори път, ала остана вярна на думата си. Никога не й прости и се стараеше да й го показва непрекъснато. Искаше да е сигурна, че внучката й ще запомни завинаги жестокия урок, затова го повтаряше периодично.

Железният кръст бе скрит на тавана и тя никога повече не го видя.

Колкото и нелепо да бе, се чувстваше така, сякаш са я разделили от любовника й и дълги нощи се взираше в празното място на стената, преглъщайки мълчаливите си сълзи.

Старицата знаеше, че няма да живее вечно, от известно време ракът разяждаше неумолимо вътрешностите й.

Когато се връщаше от училище, Йоанна често я заварваше в компанията на свещеника от църквата, в която баба й ходеше. Слаб, изпит и облечен в черно, той силно наподобяваше на монах от средновековната инквизиция. Светият отец я зяпаше с присвити очи и тя можеше да се закълне, че вижда злокобна усмивка по устните му.

Веднъж дори подочу част от техен разговор.

–       О, да, бабо Дора, няма страшно, там добре ще се погрижат за момичето. Ще й изкоренят всички вредни мисли.

Йоанна за първи път усети тъпа, пробуждаща се ярост. Как така бе споделила нещо толкова лично с този непознат? Нима грехът й бе чак толкова непростим, че заслужаваше подобно публично унижение? Защо направо не го бе обявила в националната телевизия. Или още по-добре, на площада, пред всички. Заключена в прангите и оплювана от всички. Защо не, така и така бе започнала, нека падението бъде пълно!

Дора се стараеше Йоанна да е винаги облечена във възможно най-размъкнати дрехи, по-подходящи за нея самата и категорично й забраняваше да носи къси поли. Поради това дори и да желаеше не можеше да съгреши. Момичетата я заобикаляха с презрение, а момчетата я пренебрегваха, като не си правеха усилията да скрият отвращението си.

Но един от тях явно умееше да вижда под повърхността. Носеше му се славата на хулиган, на прага от изключването, редовен снабдител на алкохол и трева в гимназията.

Последния човек, който би проявил интерес към свлечена зубърка като Йоанна.

Наивна що се отнасяше до мъжките намерения, не усети как я хвана в капан по време на един свободен час.

Тъкмо излизаше от дамската тоалетна, когато момчето, с което не си бе разменяла и една дума я сграбчи за китките и я притисна в ъгъла.

–       `Айде да не ми се правиш на светица, а? Виждам как ти шарят очичките. – Прокара ръка по широката й, бяла риза с разгаряща се похот в погледа. – Само малко ще си поиграем, к`во ще кажеш? Никой няма да разбере.

А Йоанна бе парализирана от ужас и противоречиво желание. Знаеше, че трябва да е обидена и отвратена, да иска да го отблъсне, да се разкрещи и да избяга. Обаче протестът бе замръзнал в гърлото й, а грозната, потискана страст изпълзя в кръвта й като вирус.

Искаше да го остави да направи каквото пожелае с нея.

Срамът вече не вършеше работа като защитна преграда. Тя стоеше там, замръзнала и покорна като робиня, зяпаше го в очите като хипнотизирана.

Разумът я блъскаше като камбана в слепоочията, но не бе достатъчно силен, за да я подтикне към действие.

–       Добро момиче! – той се изсмя противно и победоносно, докато разкъсваше копчетата на ризата й. – `Земи си купи нек`ъв по-секси сутиен, тоя е като от хиляда деветстотин и балканската, баси. Ох, ама си знаех, че си с готини цици.

Момента, в който започна да мачка гърдите й и протегна ръка, за да разкопчае ципа си бариерите й щракнаха отново на мястото си и тя се дръпна като опарена.

–       Не! Пусни ме!

–       `Що, ма? Преди малко много ти се искаше, на бас, че си пуснала и топлата и студената вода.

–       Не искам, остави ме! Това е грях! – Йоанна се сви върху мръсния под на тоалетната и се разтресе в страшни спазми. Очите й се бяха разширили докрай и всеки момент щяха да изхвръкнат.

–       Грях ли? Ти нормална ли си? Баси, от коя планета падаш? – Понечи да я сграбчи за косата и да я довлече до себе си. Постави ръката й върху отворени си цип. – Я не ми ги разправяй тия, ми ела да посвириши малко.

Дълго сдържаните й писъци се освободиха и кандидат-мачото се стресна не на шега. Въпреки че бяха в междучасие, имаше достатъчно сеирджии по коридорите, а той вече се бе забъркал в достатъчно проблеми.

Отблъсна я грубо, закопча се и се оттегли с позьорска походка.

– Не ми се чукат луди.

Все пак бе просто петнайсетгодишен пикльо.

А щяха да минат години преди Йоанна да се осмели да потърси физическа близост с друго човешко същество.

Грехът все още горчеше твърде много и прогаряше белега си като дамга върху самотните й дни и нощи.

Натрупаният гняв скоро щеше да се взриви.

To be continued