Недоизказано


–       Никога ли?

–       Мисля, че бях достатъчно ясна.

–       Трудно ми е да си го представя. За мен е естествено като самото дишане. И няма нищо срамно в сълзите.

–       Слушаш ли ме изобщо? Никога не съм казвала, че има нещо срамно. Просто не го правя. Не мога.

–       Нима нищо не те докосва?

–       Ох, хайде почнаха се етикетите. Някой споделя, че не може да плаче и вече го обявяват за емоционален инвалид. Да, за твоя изненада, имам чувства. Може би дори още по-наситени от твоите.

–       Емоциите ли ще си мерим?

–       Както е тръгнал накриво тоя разговор… Та, да, чувствам. И понякога всички тия противоречиви чувства образуват противна, лепкава топка, която засяда на гърлото ми и започва да ме души. А аз не мога да я пусна навън. Стои там и ме задушава, докато не се изтощя достатъчно. Какво ще кажеш за това?

–       Милата…

–       Слушай, запази си съчувствието за някой на който му пука. Аз бях дотук.

–       Недей, спри се…

Твърде късно.

Вратата се затръшна и никога повече не се отвори.

***

Такси. И двамата мълчим. Той знае достатъчно добре, че в подобни моменти думите звучат глухо, тъпо и фалшиво. Затова предпочита да ме успокои с мълчание.

Блажена тишина.

И наранена, в същото време.

Отпускам глава на рамото му и се опитвам да се разсея като наблюдавам бързосменящите се кадри от светлинки от другата страна на стъклото.

–       Знаеш ли, понякога ми се ще да можех да плача. Човек се чувства някак по-добре след едно качествено изпразване. Било то на сълзи или нещо друго. Аз защо не го мога?

–       Стига вече. Не го мисли. Недей.

Целувам го. Обикновено физическата близост ми носи утеха. В случая не се получи.

Знам, че ще ми мине.

Месеци по-късно се питах защо ми е било толкова гадно.

Но в онзи момент това не ме грееше особено.

Ако имаше някакъв начин… да си бръкна в мозъка и да разкъсам торбата, в която са скрити сълзите ми. Дали ще се оцветят в червеното на кръвта ми?

Сбогуваме се, моли ме да му се обадя, ако имам нужда.

Знам, че няма да го направя.

***

Бар.

Небрежен разговор.

Алкохол.

Музика.

Секс.

Сбогуване.

Формулата е добре позната, фабулата – глупава, сюжетът – изтъркан и припокриващ се. Колкото и вълшебно да ми се струва, помня, че не съм красива и уникална снежинка. Емоциите ми вероятно са втора употреба, ползвани от някой друг отдавна, още в зората на времето.

За мен остава само да ги повтарям.

Това не ги прави по-малко реални.

Не зная какво да кажа.

Всяка реплика изглежда излишна и не на място.

Предпочитам да замълча.

Да оставя нещата да се изплъзнат и да следват естествения си ход.

Иначе… ще е като изнасилване на обстоятелствата.

Не искам да казвам нищо.

Но и отвътре ме гори да кажа толкова много, че ще се пръсна.

Все едно се опитваш да повърнеш, а организмът отказва да се подчини на естествения си порив.

Задържането на телесни течности и неизказани емоции води до невроза.

И пак… не мога.

Застивам в колебание и не мога да се реша.

Не мога дори да отроня една сълза.

Само понякога… крехка, предателска влага избива върху очните ми ябълки.

Ще ми се да бях в състояние да изкарам всичко това отвътре и да го излея като киселинен дъжд.

Но знам, че няма да го направя.

Не ми е в природата.

Още една водка, моля.

Емоционалният махмурлук ще го мислим после.

Вървя по улиците, наблюдавам тъмните ъгли и въздишам, а една разгонена улична котка вие почти като куче срещу Луната.

В такива часове на нощта всичко ухае на… недоизказано.

Черна котка


Острата миризма на кръв прекъсна сладката ми следобедна дрямка. Протегнах изтръпналите си лапи, изпънах гръбнак и разтърсих позагубилата блясъка си козина. След което се заех с обичайната си баня, разресвайки всяко косъмче с грапавините на езика си. Безпогрешната ми интуиция светеше в яркочервено, но нямаше смисъл да пренебрегвам тоалета си или да бързам излишно. Корабът потъваше по план.

Опашката ми се люлееше весело като махалото на часовник, отброяващ последните мигове на смъртно болен. Следвах порива на обонянието си с безшумни, внимателно премерени стъпки на меките си възглавнички. Бутнах с муцунка вратата на банята и първото, което попадна в обсега ми бе увисналата ръка на доскорошната ми собственичка. Алените капчици от тънките й китки образуваха малки локвички по плочките.

Мръднах неодобрително с мустаците си.

И приживе не беше кой знае каква чистница.

С грациозен скок се изстрелях към ръба на ваната и запристъпвах към безизразната й глава, подпряна на стената. Устата й бе увиснала като на жално дете, а студените й сини очи – изцъклени като стъклени топчета. Потъналите й в червена вода гърди вече не мърдаха.

Подуших я като за последно. Още не бе започнала да мирише.

Знам какво ще си кажете сега. Гадната църна маца ще изяде лицето на клетата самоубийца, нали? Хайде, моля ви се, сериозно ли вярвате, че съм толкова лишена от добър вкус?

Не съм имала удоволствието да пробвам току-що умъртвено човешко. Но от друга страна, котешката ми интуиция ми подсказва, че вкусовите качества на която и да е улична огризка от кофите за боклук са една идея по-високи.

Просто би било грубо да си замина без да се сбогувам.

Вярно, че бе вманиачена, депресирана и като цяло не особено приятна персона, пристрастена към хапчетата и алкохола. Но като стопанка не беше никак лоша. Получавах това, което ми трябваше срещу минималното, което изискваше от мен. Да се гушкам в нея след като поредния й любовник я изоставяше, да я гледам разбиращо с немигащите си очи, докато плачеше и изнасяше поредния си монолог. Не е кой знае какво.

Както разбирате, нямаше да е разумно да остана дълго.

Милата девойка имаше още по-мил брат с фигура на масивен дънер, лош дъх, който се усещаше през девет стаи в десетата и люта омраза към всички представители на животинския вид.

Най-вече котките.

И особено много – черните котки.

Дяволски суеверен тип.

Нали виждате, никак не е лесно да си черна котка в този предубеден и претенциозен свят. Всички се опитват да оправдаят собствените си неудачи със знаците от съдбата и провидението. Занимават се с всякакъв род ритуали за прогонване на злите сили. Плащат безумни пари на хилещи се, мургави врачки (опа, прощавайте, политическо некоректно изказване, но не забравяйте, че съм просто котка), за да развалят черната магия, защото някой ги гледал лошо.

Какво ли не съм изживяла през деветте си живота – ритане, скубане, стреляне с въздушна пушка, замергане с камъни. Когато бях улична котка, не можех да мина от някъде  без да попадна на някой нищо неподозиращ минувач (най-често дама), който да се закове на място и да започне да се върти като пумпал.

И цялата тази драма щеше да се спести, ако хората не се приемаха толкова на сериозно, та да мислят, че някой ще праща знаци специално за тях. Особено Вселената. Не разбирам от езотерика, религия и други подобни мистификации, ала котешката интуиция ми казва, че Вселената си има по-важна работа от това да се занимава с глупавите, лутащи се човечета върху малката синя точка.

И все пак сигурно има такова нещо като проклятие. Вече четвърти мой стопанин се самоубива. Ексцентричната художничка се отрови с газ. Ама че клише! И то за човек, постоянно подчертаващ как търси оригиналното в живота. Депресираната счетоводителка застреля гаджето си, след което и себе си. Скрита лимонка си беше тя, кой би очаквал в бледа, сива мишка като нея да има толкова смелост? Студентът по философия падна от четвъртия етаж на общежитието, в което живееше. Е, за последния не мога да се закълна дали имаше желание да се самоубие или просто бе прекалил с водката.

Сега и самотната кариеристка се записа в личната ми, черна колекция.

Някой би казал, че ги предизвиквам.

И дори не се замислят, че просто хората, склонни към самоубийство, влизат в плен на клишето и решават точно преди да кажат „сбогом” на света да си осиновят коте.

За предпочитане черно.

И това ако не е вселенска трагедия.

Може да отида на врачка, да ми развали магията. Да си поръчам мила, непредубедена двойка, търсеща компания. Без деца, моля, прекалено суетна съм и си обичам спокойствието. Дърпането на козина и опашки не влиза в списъка на любимите ми козметични процедури.

И да знаете, ако влюбените се разделят, причината ще е в черната им котка и отрицателната енергия, която е внесла в живота им.

Стандартен носител на вина.

Забавно е да наблюдаваш заблудите на хорицата, нервните им кризи, поводите да се депресират. Обикновено толкова незначителни, че по-късно и те не могат да си обяснят за какво са се ядосвали. Но в окото на бурята, взимат личните си трагедии толкова на сериозно, анализират ги и ги разглеждат под лупа от всеки ъгъл.

Знаци, символи и вуду кукли. И тук таме по някой нещастен фелин, имал лошия късмет да се роди с черна окраска.

Всичко това е безкрайно интересно за наблюдение, докато си млад.

Но ние, котките, прекалено много ценим спокойствието си, за да изучаваме твърде дълго смешната човешка психика.

Някой почука на вратата. Време беше да изчезвам. Я, милата ми стопанка е оставила един от прозорците на банята отворен. Колко мило! Сърцето ми се изпълва с топли чувства.

Сбогом, маце! Ще ми липсваш, и ти, и оплетените ти монолози като си пийнеше повече. Всъщност повече ще ми липсват удобното легло и винаги пълната купа с храна. Но и ти също, честна дума.

Напускам сцената, мили приятели. Преди да си тръгна, запомнете едно от старата Бастет.

Скрит смисъл винаги може да се изсмуче от пръстите.

Но понякога черната котка си е просто черна котка.