Your worst nightmare


Description unavailable

Image by rachel a. k. via Flickr

Your sugar,  your cream – II част

Lay down together for a while
I’ll put all your clothes in a nice neat little pile
You’re the cutest girl I’ve ever seen in my life
but it’s over now and with my knife
 

 

Therapy? – Diane

 

I am your sugar
I am your cream
I am your anti-American dream

I am your sugar
I am your cream
I am your worst nightmare
Now scream

 

Emillie Autumn – Gothic Lolita

 

I

Адският порой от онази нощ отми и последните остатъци от кръвта на малката курва.

А черната пръст сякаш сама разтвори кадифените си прегръдки, за да приеме тялото й. Естествено, такива като нея винаги ще намерят кой да ги поеме, дори когато са целите в прободни рани.

Странно е как се чувствам.

Очаквах, че ще съм смазан от чувство за вина и скапан от тежката задача да се отърва от остатъците й.

Че ще ми се гади от тежкия аромат на кръвта й.

Че ще ми се повдига от мъртвата й плът – същата, която само преди няколко часа бях чукал до пълно премаляване.

Тя бе само на шестнайсет.

Можеше да влезе в правия път, да се влюби, да се научи на магията на нежния секс и всички останали глупости.

А сега това никога нямаше да се случи, благодарение на мен.

И защо тогава не ми идеше да се обестя от угризения?

Съвестта ми спеше, но едно друго гласче изсъска. „Пич, курвата си остава курва. Не можеш да я накараш да спре да си отваря краката. Това девойче може единствено да съсипе живота на някое добро момче, което ще вижда в нея нещо, което тя не е. Кофти съпруга. Скапана майка. Добре направи, че се отърва от нея.”

Всеки си намира извинения и оправдания за греховете си.

Да, не се чувствах виновен… а странно възбуден от цялата ситуация.

Сетивата ми полудяваха при мисълта, че съм последния, проникнал във всички нейни дупки, преди да сложа окончателно край на диханието и ударите на сърцето й.

Галих я дълго и лъсках над осакатането й тяло, докато не го оскверних за последен път с топлото си семе.

„Копеле такова!” Пияната ми съвест се обади едвам-едвам. „Поне имай уважение към мъртвата.”

„Млъквай, кучко!” Един мисловен юмрук и я запратих отново в ступор в ъгъла на съзнанието ми.

Закопчах панталона си и като й пуснах една цинична усмивка се заех да рина черна пръст върху безжизнената лолитка.

Така бе по-добре.

Не можех да си позволя тя да се усети каква власт има над мен и да започне с обичайните женски практики, нали?

Кражба.

Измама.

Изнудване.

Моята мила любима да ме гледа с отвращение след разговор с непълнолетната любовница.

Единственото, което ме потискаше в тази ситуация бе, че отново трябва да се върна към стария живот със старателно залепена маска.

И нямаше да има тайни грехове, които да отвличат съзнанието ми от маскарада.

Да, винаги щеше да има малки перверзни палавници, но от колко от тях можех да си позволя да се отърва без да ме хванат?

Твърде много рискове.

Твърде много скелети в гардероба и следи за заличаване.

Време бе да тръгвам.

II

Мина месец от онази нощ.

Животът ми започна да се връща в стария ритъм и постепенно цялата история започна да ми се струва като сцена от лош криминален филм.

Булевардна статийка от блудкаво списайнице.

Перверзника и неговата жертва.

Жена ми постепенно се успокои.

Малко преди убийството съвсем я беше напънала параноята и постоянно ме обвиняваше в изневери.

Е, достатъчно умел съм да притъпя истериите й с дребни и не чак толкова дребни романтични жестове.

„Знаеш ли, аз съм най-големия щастливец на света, че си до мен.” „Казвал ли съм ти колко те обичам.” И тя се топи, а топлите й очи греят като мек шоколад, докато попива помията на клишетата с чувствителната си кожа.

Мразя се като й говоря всички тези простотии.

Понякога мразя и нея, задето ме кара да се правя на клоун.

Цветчета, бонбонки, евтина романтика на ишлеме, картички, вечери на лунна светлина.

Но поне целта е постигната, и мога да се насладя на малко спокойствие.

Последният пирон в ковчега на бдителността й е едно идилично пътуване до Венеция.

Глупачката лудна от радост.

Даже започна да ходи на уроци по италиански и си купи пътеводител, за да може да е подготвена за всички забележителности.

Едвам потискам отвращението си от баналността й.

Всичко в името на мира и децата, нали?

III

Жена ми продължи да се държи като типичната туристка.

Охкаше и ахкаше на всичко около нея и не спираше да ми сочи това и онова.

Трябваше да стана актьор, почти си се възхищавам на майсторството, с което прикривам адското си безразличие.

Плакна око в сочните италианки, плъзгащи се покрай мен като кораби, пълни с изкусителни дарове.

Правя се, че нищо не забелязвам.

Внезапно една чернокоса дама с домино се доближи до мен, докато съкровището ми се прехласваше по някаква архитектурна забележителност.

Подсмихнах й се похотливо.

Маскарад. Карнавал. А тази сякаш идваше от друг свят.

Инфарктно положение.

Тя сваля маската си.

Загадъчната дама свлича воала от тайнственост и отдолу се показва… малката!

Същото дебело намазано червило върху плътни устни.

Същите изгарящи очи.

Дълбок белег на бузата й, струйка кръв се стича по брадичката й.

Не! Това не е възможно!

Мръсницата отдавна трябва да е станала основно блюдо за банда разюздани червеи!

Какво прави тук?

–          Липсвах ли ти?

Наяве ли чух този глас или го прошепна в главата ми?

Пресегнах се да я докосна, да се уверя, че мозъкът ми не ми погажда подли трикове.

Но нея вече я няма.

Полудявам ли?

–          Мили, какво ти е? Изглеждаш, сякаш си видял призрак!

IV

Да, полудявам.

Откакто се върнахме от романтичното приключение, вече не съм същия.

Стряскам се от всяка жена, която дори приблизително напомня на малката.

Не бях страдал от кошмари, дори и от леко гризване на неспокойна съвест.

А вече ме бе страх да заспя, защото знаех, че щях да сънувам само нея… и бруталното й убийство.

Забавен каданс.

Кадър след кадър.

Онази сутрин счупих огледалото, защото съзрях отражението й зад себе си, докато се бръснех.

Безумен поглед, адски кръгове под очите, черни петна по лицето.

Мъртво момиче с проядени от гроба дрехи.

Фатална жена със съблазнително алена кръв, стичаща се от гърлото й.

Раните й зеят широко, зловонният й дъх ме лъхва.

Събуждам се, обръщам се към спящата до мен.

Съпругата ми е изчезнала и на нейно място се е изцъклило с огромните си черни очи и хлътнали бузи онова чудовище.

Всички около мен са силно разтревожени.

А жената не спира да се държи толкова сантиментално-загрижено, така майчински, че ми се повръща от нея.

Иде ми да я удуша, но така или иначе съм достатъчно вече затънал в женска кръв и телесни остатъци, нямам нужда от още един воденичен камък.

Вчера стана съвсем зле.

Заварих дъщеря ми да се маца пред огледалото с гримовете на майка си.

Бе си сложила неумело червило и изглеждаше така все едно е пила кръв, сенките бяха размазани по очите й като в някаква гротеска.

Не съм й посягал откакто се роди, но при тази гледка усетих как маниака от онази нощ се вселява в измъчения ми ум.

Хванах я за косите и я завлякох насред стаята без да обръщам внимание на отчаяните й писъци.

–          В тая къща няма място за гримирани курви, ясно ли ти е? Само на десет си, а вече какви ги вършиш? Какво ще направиш после, ще почнеш да си разтваряш краката за всеки дангалак в училище ли? Слушай ме, момиченце, че ще те пребия.

Следващото което помня бе как майка й едвам изтръгна ридаещото дете от ръцете ми.

Последва най-жестокия ни скандал, при който тя заяви, че това минава всички граници и че иска да се изнеса.

Животът ми окончателно излизаше от контрол.

Действах изцяло по инстинкт, замаян от адреналин и металния вкус на кръв в устата си. С олюляваща се походка се насочих към вратата и тръгнах нейде навън като пиян.

Малката вещица ме чакаше долу, седнала на стълбите като бездомно куче.

–          Умри, мръснице, разкарай се! – яростният ми вик отекна из празния жилищен блок.

„Вече съм мъртва, жребецо. Нима си забравил?”

Този шепот в главата ми се забива като скалпел.

Посягам да я хвана за мръсното вратле и да свърша веднъж завинаги с нея.

Тя се разтваря във въздуха.

Появява се отново на следващата пряка.

Приличам на обезумял клошар, който се движи на автопилот, с кървясал поглед.

Някаква млада жена ме гледа изплашено и бърза да се отдалечи.

Какво падение.

Стигам офиса си, единственото място на което намирам спасение в тези странни дни.

Червен надпис на бюрото ми… алено червило.

„Следвай ме.”

Глупава ученичка, не можа ли да измислиш нещо по-добро?

Викам секретарката си, крещя й като обезумял, а тя ме гледа учудено и мига пеперудено.

„Никакъв надпис не виждам, господине, сигурен ли сте, че не ви е зле? Да викна ли лекар?”

Де да можеше да помогне.

Ще ми трябва екзорцист.

Връщам се обратно към дома си, а в шепота на есенните листа и свирнята на вятъра е вплетен безумен момичешки смях.

V

След като се окопитих, впрегнах всичките останали ми актьорски умения.

Паднах на колене пред жена ми и я замолих за прошка, каещ се и болен грешник.

Сълзите ми намокриха протегнатите й ръце и тя ме притисна до тялото си, сякаш бе спасителен пояс.

Помолих я за оше един шанс.

Милозливата глупачка се върза и даже убеди намусената ми и наплашена дъщеря да дойде при мен.

Тя колебливо прие извинението ми.

Ала страхът в очите й не можеше да бъде изличен.

Бях пречупил нещо в невидимата връзка помежду ни и усещах, че никога няма да бъде същото.

Още утре щях да отида на гроба на малката уличница… за да я разкарам веднъж завинаги.

Не знам как, но трябваше да я прогоня.

Няма да ме пречупи.

Прокълната да е вовеки веков, няма да ме лиши от разсъдъка ми и всичко, което съм градил до сега.

Среща със скръбта в една безразлична събота


 


Photo: Penguin Books Ads of the World

Автобусът спря с тежко скърцане на дъждовната спирка.

Главата ми вече бе замаяна от въртенето в кръг и глупавото, напрегнато очакване, затова побързах да се влея сред уморените хора и да потърся свободно място. Е, успях да намеря такова без особено затруднение, все пак беше събота вечер. При това без да ми се налага да екзекутирам с лакти някоя бременна жена или „беззащитна” пенсионерка. Единствено се наложи да разваля удоволствието на човека срещу мен, подпрял краката си под седалката ми. Какво да се прави, имам адска необходимост да съм до прозореца, иначе пътуването ми е развалено. Едно от малките неща, които оцветяват деня ми след края на работния ден. Аз, градът, който ми се е оцъклил през стъклото, музиката в ушите ми. Ей за такива неща си мечтая понякога, когато денят клони към смъртта си, обагрен в кървав залез… или просто сиви облаци. И се дразня, когато някой прекъсне най-прекрасния момент от денонощието ми. Понякога повече отколкото трябва.

Стъклото е мръсно, автобусът е пълен, а някакво „ах, какво сладко детенце” оглася околността с нестройното си гукане. Обаче аз съм щастлива, по някакъв начин. Чувствам се като в добре уплътнена стъклена сфера, натъпкана до краен предел с мелодия. В такива мигове нищо от случващото се не е в състояние да ме докосне.

И тогава – бум! Един-единствен случаен изстрел и балонът вече се е спукал, а нотите и мелодията изтичат като мъртвородени котенца.

Поглеждам в очите на стареца по диагонал. Плувнали са в сълзи. Държи ученическа чанта, взира се в далечината без да вижда нищо и преглъща блестящите капчици. Някаква струна в мене трепва.

Заобиколена съм от трагедии и разбити съдби. Постоянно прокарвам погледа си върху заглавия от черната хроника и ги пропускам. Ежедневието така или иначе е пълно с достатъчно много стрес и други оправдания. Но случаите, когато съм поглеждала право в лицето на истинската скръб… неподправена, непресторена, подобно на шамар в лицето, тежка като олово… може да се каже, че се броят на пръсти.

Става ми неудобно. Чувствам се като воайор в нечия чужда драма. Като преследвача, притаил се под прозорците на непознато семейство в нощта на траура. Без особени усилия, извръщам очи и впивам поглед в облещената, тебеширена луна. Ала сцената продължава да гложди ума ми, не мога да я изтрия от там. Провал в дисциплината „анонимен човешки контакт между двама непознати”. Моля, явете се на поправка през септември.

Бебето не спира да гука, въпреки опитите да обуздаят жизнеността му. Хубава символика за живота, а? Питам се колко ли бързо ще изтече потока време между детството и старостта. Дали пък тези двамата не са си просто далечни отражения, засекли се поради преплитане на времето?

Твърде много „философия”, като за събота вечер. Просто продължи да си събираш парченцата стъкло и си гледай живота. Толкова съм съсредоточена в опитите си да сглобя сферата, че не усещам кога непознатият се е измъкнал тихо от седалката си и си проправя път към вратата. Никога няма да разбера тайната му, нито причината за сълзите, мога само да спекулирам до безкрайност и да оставя въображението си да вършее като адска машина.

Само се чудя къде свършва желанието да се предпазим от това живота да ни докара до лудост… и къде започва безразличието.

August Moon: Bored to death



Полудявам от задуха. В устата ми е като пустинята Сахара, гръдния кош ми тежи все едно съм пребит от банда побеснели скинари. Чувствам се сякаш останал без капка вода в организма. Последното е лишено от всякаква логика, защото чаршафите ми са подгизнали от пот. А трябваше да са влажни от любовни сокове. Поглеждам накриво спящата като бебе девойка, която се е сгушила на рамото ми и допълнително отнема малкото ми останали жизнени сили. Изпитвам сериозно желание да я удуша. Как е в състояние да спи така дълбоко при това адско време? Какво си мисли, че съм я довел, за да си гукаме и да се прегръщаме? Не че при тази жега бих бил способен на кой знае какви подвизи… Но се надявах поне тя да разсее малко подлудяващата скука, която ме е обзела в последно време. Уви, резултатът беше безуспешен.

Избутвам я леко грубо от себе си, за да се преместя към терасата с надеждата, че поне там ще намеря покой от задушаващото усещане в дробовете си. Тя нищо не усеща, претърколва се по гръб като котка и само леко се усмихва в съня си. Изскърцвам със зъби и си казвам, че най-вероятно това ще е последната ни среща.

Довличам се пряко силите си и се облягам на парапета, треперещ от безсъние и прегряване, сякаш в треска. Има пълнолуние. Не си мислете, че съм някой от онези лигльовци, които се оправдават за недъгавото си състояние с луната, пролетната умора, есенната депресия и всякакви подобни тъпизми. Здраво съм стъпил на земята, имам здрав разум, правя здрав секс и най-вече – имам здрав сън. Така че смятайте колко ме изнервя този природен катаклизъм. Отегчението и раздразнението се смесват в адски коктейл с треската и усещам как наближавам ръба на острието.

На отсрещния балкон е застанала лудата ми съседка, както я е майка родила и зяпа в небето с отсъстващ поглед. Тази жена плаче за освидетелстване. Явно е някаква адска ексхибиционистка, защото откакто се премести тук преди три месеца на пръсти се броят пътите, когато съм я виждал облечена. Мандахерца се чисто гола и даже не си прави труда да спусне завесите. Не че тялото й е лошо, но е малко прекалено пищна за вкуса ми. Да не споменаваме, че е досадно шумна, смее се прекалено високо, шантава е и храни кварталните котки, които от своя страна постоянно висят под балкона и ме дразнят с дрезгавото си мяукане. А като надуе музиката… Бях я предупреждавал не на шега да се съобразява, ала тя въобще не ме отрази, все едно гледаше през мен. Не съм свикнал с такова пренебрежение спрямо авторитетната ми персона, още една причина да не мога да я понасям. Чудех се пияна ли бе или напушена. Кога ли нямаше да ми издържат нервите…

Явно секусалното напрежение ми идва в повечко, щом голото й тяло ми се струва доста красиво под болната лунна светлина. Да, има нещо нездраво и неестествено в цялата ситуация. Съседката си пийва здраво от няколко чаши и постоянно долива от различни бутилки. Обичайното презрение се бори с някакво перверзно сексуално желание, къкрещо на дъното на стомаха ми като хранително отравяне. Дявол да го вземе, аз си падам по стилни, елегантни момичета, със съвършени пропорции. Тази хипарка няма как да ми вдигне каквото и да е друго освен нервите.

Ала тялото ми сякаш мисли друго, защото колкото повече я гледам толкова повече ми се ще да я хвана за косата и да я изчукам както си е там на терасата, даже без да извръща поглед към мен.

Дълбоко съм отвратен от себе си. Вярно, че просяците нямат право да избират, но да падна чак до там да си фантазирам за това същество…

И преди да успея да овладея низките си страсти, онази да вземе да се изпари. Не знаех коя емоция е по-силна – раздразнението или облекчението.

Нямах време и да разсъждавам по този въпрос, защото докато се усетя, тя вече излиза от входа си, само по някаква почти прозрачна рокличка. Едвам ходи от изпития алкохол, подпира се по стените и се смее като луда. А защо като?

Какво ми става? Случващото се пред очите ми се размества подобно на разпилян пъзел.

Преди изобщо да разбера каква дяволска магия ми е направена, чувам ръмжене на мотор. И окончателно ми призлява, защото ще разпозная този шум и на сън. Мръсницата се носи право към хоризонта, където хищната Луна е раззинала челюстите си, уверено яхнала любовта на живота ми – огромен, черен и метален звяр.

Е, не, кучко, чашата преля. Всякакви логични въпроси като как изобщо е успяла да се качи пияна на мотора или как е успяла да го запали, както и притеснения от рода на какво ще стане ако лудата изгуби живота си в катастрофа, отстъпват място на безграничната ярост. Някакъв огнен еликсир, омешал в себе си щипка ярост, безумие и адска похот, бе заменил кръвта в жилите ми. Щях да я пипна тая и тогава да му мисли.

***

Нестройните мелодии на щурците сякаш вият в адска ирония. А августовската луна, пълнее ли, пълнее ли. Пълни се с хорска лудост.

To be continued