Ревю: Отвъд хълмовете (După dealuri)


Румъния-Франция-Белгия, 2012, 150 минути
Режисьор: Кристиян Мунджиу
Сценарий: Кристиян Мунджиу, по книгата на Татяна Никулеску
Оператор: Олег Муту
Монтаж: Мирча Олтяну
В ролите: Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриуца, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

dupa-dealuri-370575l

Винаги съм мислела, че религията, редом с романтичната, идеализирана любов са били измислени от нас самите с цел да направим живота си по-лек. Иронията е че когато тази красива теория бъде осъществена на практика резултатът е често обратен на нашите желания. Наместо чудните цветя, които е трябвало да поникват, получаваме трънливи, отровни храсти. И въпреки това мнозина си остават вързани за представата в главата си, колкото и да ги наранява, стремят се отчаяно към нея. Ужасът, че светът ти ще рухне, ако не се придържаш към нещо, било то Бог или някой скъп спомен от детството, единственото, което още те държи цял. Отвъд хълмовете се опитва да разкаже една такава история, трагедия, породена от религиозния фанатизъм, невежество и неадекватната, обсебваща любов.

dupa-dealuri flutur
Сюжет. Алина и Войчица. Приятелки от детинство, сестри по съдба, споделящи добро и лошо от малки в сиропиталището, където отрасват. Войчица е мила, говори тихо, спокойна, някак дори прекалено, от хората, които не издават чувствата си, ако изобщо ги имат. Скрила се е в манастира от ударите на живота, въпреки, че по нейни думи там няма приятелки, само хора, които си помагат, отдадени на Господ. Алина е един вид нейна противоположност, силна, мълчалива, от онези хора, които вечно носят гняв, отчаяние и усещане за недостиг в себе си.
Такива, които никога не намират покой. Алина търси във Войчица решение на всичките си проблеми, на хроничното си безпокойство, иска да запълни дупката в себе си със своята приятелка. А Войчица няма достатъчно сили и присъствие за да отстоява себе си, нито пред Алина, нито пред останалите монахини и аскетичния свещеник, наричан от всички с невежо страхопочитание Татко. Тя остава застинала в колебание между двата свята, на новооткритото спокойствие и миналото, между църквата и външния свят без да се осмели да вземе решение. До последно ми бе трудно да усетя образа и мислите й, остана си неясна като недовършена завъртулка, облечена в черно монашеско расо, маска от всичко, което може да я нарани. Всичко това на фона на вечно мрачното небе, надвиснало над хълмовете, сред хора, които ежедневено преповтарят 464-те дефиниции за греха и за които всяко съмнение, болка и чувство, различно от сляпата, фанатична еуфория, е признак на обсебване от тъмни сили. Въпрос на време е кога бунтовната, нетърпяща възражение природа на Алина, всичките й съмнения, несигурност и демони ще избухнат. Конфликтът е неминуем, но никой не би могъл да предвиди до какви трагични последствия ще доведе. Време е за служба.
Според информацията за филма историята е истинска. Дори и за момент не бих се усъмнила в това, вероятно събитията се случили точно така както са били представени в Отвъд хълмовете, без място за каквато и да е надежда, автентични до последния детайл. И въпреки това ми беше трудно да вляза в обувките на героите, да почувствам конфликтите им. Усещането на моменти бе почти като да четеш поредната история от черната хроника, лишена от човешката й драма.

beyond_the_hills
Актьорска игра. Не ме впечатли особено. Монахините ми се струваха еднакви и взаимнозаменяеми, каквато вероятно е била целта. Донякъде Кристина Флутур, в ролята на Алина, ми остави по-силно впечатление, което винаги се случва, когато един актьор пресъздава дълбоко разстроен и психически стресиран персонаж. Свещеникът, изигран от Валериу Андриуца, не бе силен нито като роля, нито като актьорска игра. А това не трябва да се случва с един от главните представители на разиграващия се конфликт. Нито за момент не му повярвах наистина, усещах сцените с проповедта му като наизустени реплики.

Dupa-dealuri-foto-Mobra-Films
Операторско майсторство, монтаж и режисура. Именно те провалиха филма, или поне лично за мен. Като за начало беше излишно дълъг, самоцелно протяжен и изпълнен с прекалено много сцени, които не допринасяха с нищо към сюжета и развитието на героите. Фиксацията върху природните пейзажи и мрачните хълмове, твърде дългите кадри по никакъв начин донякъде помогна за навлизането в атмосферата и вътрешния живот на манастира… докато не стана прекалена. За тягостното и неприятно усещане за повторяемост допринесоха и някои диалози от сценария, без които преспокойно бихме могли да минем, тъй като информацията, съдържаща се в тях, вече ни е била поднесена петнайсет минути по-рано при подобен разговор, с друг персонаж. Може би някои от най-силните сцени не ми подействаха така както трябваше, защото особено в последния час нямах търпение най-сетне да приключи. Натурализмът не е оправдание за безумно бавното действие и безтегловност. Подобен сюжет изисква динамика, усещане за опасност и вътрешно напрежение, изисква се зрителя да тръпне в очакване кога конфликтът ще вземе превес, кога Алина ще прекрачи границата, след която няма връщане назад и до къде ще стигне тази борба. Конфликтът трябва да ескалира, а не да спада. Всичко се губи, удавено в излишно многословие и кадри на хора, стягащи багаж. Сериозно, рядко съм гледала филм, в който да се обръща толкова внимание на сгъването на дрехите, разопаковането и опаковането на сакове и оправяне на легла. Само ми остана като неизвестно кому бяха нужни. Липсата на музика допринасяше за усещането за реалност, но не притъпяваше скуката.

Вероятно бях разочарована от Отвъд хълмовете заради очакванията, с които се бях заредила, едва ли не православна версия на Sparrow, на Франко Зефирели, или поне Сестрите магдаленки. Ако го гледатете без предубеждения, може и да усетите човешкия елемент. На първо гледане тя ми се изплъзна. А второ гледане не предвиждам в близките години.

Още от програмата на Международния София Филм Фест, продължаващ до 24-ти март и с допълнително кино лакомства между 25-ти март и 7-ми април.

Изображения: http://cinemagia.ro, http://filmarta.blogspot.com, http://mediafax.ro

Съквартирантката


Вече се чудех какво става. Дори след третото позвъняване не последва отговор от друга страна на вратата. В устата си усещах металния вкус на тенекията, когато вратата най-сетне се отвори и една леко запъхтяна, обвита с къса хавлиена кърпа и покрита с дребни капчици вода девойка цъфна на прага. Премигнах няколко пъти преди да разпозная Лара – прословутата съквартирантка. Никога не я бях виждал облечена с нещо различно от развлечен анцуг и домашни чехли.

А сега при по-внимателен оглед установих, че тялото, скрито под толкова пластове дрехи не бе никак лошо. Падащата назад, слегнала се от душа мокра коса откриваше високото й чело.

Неволно плъзнах поглед към краката й и преглътнах. Имам фетиш към красиви женски крака, а нейните… определено си струваха вниманието.

Загледах се в нея една идея по-дълго отколкото позволява приличието.

Добре бе че прекъсна неудобната тишина. Мисля, че не усети смущението ми.

–       Извинявай, бях в банята… така де, виждаш… и не съм те чула. Катя се обади, че ще закъснее, фризьорката й направела въртел с часа. Влизай!

В мозъкът ми избухна като атомна бомба червен предупредителен надпис. Усещах дразнене в ерогенните зони на ума си и това никак не бе добре.

–       Ъъъъ, няма нужда, виждам, че идвам по неудобно време. Не искам да те притеснявам. – искрено се надявам да не съм се изчервил. Обикновено добре владея емоциите си, ала това усещане бе ново за мен и не бях сигурен в това какви странични ефекти може да даде.

–       Глупости! – засмя се Лара, пресегна се, сграбчи ме за ръката и ме дръпна в апартамента им. След това затвори вратата, като бедрото й съвсем леко се плъзна покрай моето. Сърцето ми учести ритъма си. Гадно чувство… или пък не? Абе, какво ми става, нали съм моногамен до върха на пръстите си? За което често приятелите ми ме взимат за мезе. Катя, Катя е тази за която трябва да мисля, не съквартирантката й, колкото и секси да изглежда по хавлия.

Тя се насочи към малката им всекидневна и ме привика с пръст да я последвам. Усещах краката си необичайно тежки, а главата си – твърде лека, като когато съм съвсем слабо опиянен от първото питие. Опитах се да не съзирам еротика в жестовете й.

–       Няма да се притесняваш от нищо! – По дяволите. Имаше неприлично сладка усмивка и изглеждаше странно общителна. Обикновено не говореше много и я бях класифицирал в графата „темерути-псевдо-интелектуалци”. А сега от уханието на кожата й усещах неприятно настръхване на косъмчетата си… дано не ми настръхнеше нещо друго, че тогава иди обяснявай. – Отивам да се преоблека в спалнята си. Ти седни и я изчакай тук. Чувствай се като у дома си, ако искаш си налей нещо от бара, разгледай книгите, и така нататък. Хайде, до след малко!

Помаха ми весело и се скри в другата стая.

Седнах и си отдъхнах с облекчение.

Изтрих избилата от нерви пот по челото ми.

Всичко бе наред. Сега ще се върне, навлякла поредната стара тениска и провиснали джинси. Магията ще се развали така бързо както е придошла. А в ума, сърцето и гащите ми нямаше да има място за друга, освен за Катя.

Сипах си малко уиски и си избрах Мръсна хаванска трилогия от библиотеката им. Тъкмо бях възвърнал душевното си спокойствие и се отпусках, когато мъркащият й глас отново ме извади от равновесие.

–       О, и ти ли го четеш? Един от любимите ми е.

Сигурно съм изглеждал доста нелепо с паднала от изумление челюст. Тази вечер Лара бе решила да ме довърши. Под преобличане определено не бе имала предвид отново да се напъха в някой от обичайните си чували.

Семплата черна рокля не бе с дълбоко деколте, нито бе твърде къса, ала разкриваше перфектно белите й крака, изящни като на балерина и с цвета на алабастрова статуя. Косата й бе все още мокра, ала бурните къдрици бяха приведени в ред и сресани назад.

Загледах се в леко закръгленото й лице. Умни, дълбоко разположени очи, бемка на брадичката и плътни устни. Няма да си кривя душата, не беше ефектна красавица като моята Катя. По-скоро бе от онези жени, които пренебрегваш на пръв поглед и от които оставаш изумен на втори.

Винаги съм се смял на тези глупости за чара.

Как само разголената плът може да те накара да погледнеш на някой от съвсем нов ъгъл.

–       За Гутиерес те попитах, Даниеле? Харесваш ли го? – Тя вече бе прекосила стаята и се изучаваше внимателно в голямото огледало.

–       Ами, за първи път го чета, в списъка ми с предстоящи заглавия е от цяла вечност. – Засмях се нервно и произнесох най-нелепата за ситуацията реплика. – Много си хубава.

Тя ме изгледа странно, докато отваряше кутията си с гримове.

–       Ами… благодаря. – Бегла усмивка.

–       Искам да кажа… никога не съм те виждал облечена…

–       … в нещо толкова женствено? – Намигна ми, по-скоро развеселено, отколкото изкусително. – Разбирам какво имаш предвид. Рисковете на фрийлансърството. Работя почти нон-стоп и нямам никакво време за елементарна поддръжка. На Катя доста време й трябваше, докато ми свикне. Но тази вечер съм на среща на класа. Правим пет години откакто завършихме и ще падне голямата конкуренция. Кой къде бачка, кой с кого се е оженил и такива простотии.

–       Аха, разбирам… – потрих брадичка и ударих една юнашка глътка уиски за кураж. Аленото червило и дискретните сенки напълно измениха външния й вид. Отнемаше цялото усилие на волята ми да не я зяпам. Все едно да се опитвам да устоя на магнит. Тежка работа.

–       Та… вие с Катя от кога се познавате? – пробвах да разсея напрежението в оная си работа с невинни, опознавателни въпроси. В крайна сметка нищо лошо не вършех, нали? Така и така гаджето ми се бавеше, за какво да си мълчим. Малко бъбрене. Няма нищо нередно. Нали?

–       Ами, по принцип се знаем от деца, но живеем заедно едва от една година. – Разреса миглите си със спирала, докато говореше. Бе се навела леко напред към огледалото и роклята й се бе вдигнала. Дискретно разкриваше силиконовия й чорап. Ох, млъкни сърце… и други части от тялото. – Адски смешна история. Бяхме се забравили напълно и изведнъж хоп!, засичаме се в една книжарница. Тя трябваше да се маха от общежитието, аз си търсех съквартирантка, защото на момичето, с което живеех преди й дойде музата да се жени. Даже предварително да се бяхме уговорили, нямаше да се нацелим по-точно. Изненадана съм, че не ти е разказала.

–       Ммм, може и да е, аз просто…

–       … не помниш? – Госпожице, никой ли не ви е учил, че е неуместно да завършвате чужди изречения. Особено на чужди мъже. – Нормално. Приятелка ми е, ала понякога любовта й към детайлите е подлудяваща.

–       Тя… значи много за мен. – Това оправдание ли беше?

–       Да, знам. – Кимна ми тя, а погледът в черните й очи бе неразгадаем. – И ти също за нея. Цялата сияе когато говори за теб. – Чудесно, сега се чувствах още по-зле. – Все пак от доста време сте заедно.

–       Цели три години. – заиграх се с плетената покривчица на креслото, като не смеех да кръстосам очите си с нейните. – Чудя се… дали вече не е време да й предложа да продължим към следващата стъпка. Нали се сещаш… да се оженим… или поне да живеем заедно. Не, не че искам да ти вземам съквартирантката…

–       О, това да ти е най-малката грижа. – Тя размаха четчицата си във въздуха. – Тя ми е приятелка, искам да е щастлива, пък ако това означава да е с теб, коя съм аз да я спирам. Но се обръщаш към най-неправилния човек за съвет. Най-дългата ми връзка беше три или четири месеца.

–       Нима? – Изгубил интерес към хаванската трилогия, аз се изправих, оставих книгата обратно на мястото й в библиотеката. Погледнах я с вдигнати вежди. – Трудно ми е да го повярвам.

–       Защо? – Лара се облегна на тоалетката. Този път като че ли усмивката й бе една идея по-многозначителна.

–       Такава готина дама като теб. – Е, не, аз съм тъпак на годината. – Изненадвам се как не се избиват…

–       О, имам си разни обожатели. Но ти твърде малко ме познаваш. – Естествено ухание или парфюм? Не знам, но ме подлудяваше. – Нямаш идея какво чудовище мога да бъда, когато съм в лошо настроение.

–       Някой с достатъчно силен характер не би следвало да се поддава на женски капризи и цупене. – Произнесох необичайно тежко за себе си.

–       Нима?

Почти я докосвах.

Вероятно щях да се наведа и да съгреша окончателно с тези изкусителни, алени като чифт черешки устни, когато външната врата се отвори и Катя влетя в стаята. Хвърли ми се на врата, започна да ме целува и да ми се извинява за закъснението, както и да обяснява какво е станало. Лара само ми хвърли един неразгадаем поглед през рамо и се оттегли към спалнята си. Върна се със сакото и чантата си, пожела ни довиждане и хубава вечер, след което отпраши в неизвестна посока.

През цялата вечер с Катя, колкото и готино да си изкарвах, в главата ми не спираше да блуждае детайла с невероятното бедро на Лара и парфюма й. Съвестта се блъскаше с желанието ми. А сияйните очи на момичето до мен ме караха да се чувствам като най-големия мерзавец.

Обичах  я, бях луд по нея, нямах съмнение в това.

Тогава от къде се бе появило това идиотско желание към жена, която до скоро считах за най-малко непривлекателна?

Сетих се за нещо, което ми бе казал един приятел преди две години.

–       Виж сега, всеки в един или друг момент е бил напълно обсебен от някого. После отиваш на работа, запознаваш се с нова колежка. Виждаш детайл от нея, който адски те възбужда, усещаш парфюма й. Всичките ти розови, перверзни фантазии изплуват отгоре. Пич, всъщност има ли разлика дали след работа ще се изпразниш върху някоья салфетка, докато мастурбираш при мисълта за парфюма й, или ще свършиш върху нея? Изневярата си е изневяра, в мига в който си помислил за друга. Тогава за какво по дяволите да се правя на светец? Нали знаеш какво е казал Уайлд (нищо, че е педи), за изкушението?

Толкова лесно да се каже и толкова трудно да се изпълни.

Можех ли до такава степен да изкривя границите на морала си?

Цигуларката – II-ра част


Photo: http://ih2.redbubble.ne

ЛАРИ: Говори с мен нормално. Аз не съм предполал, че ти ще си тук. Познавам те. Обожавам белега ти, обожавам болката ти. Ела вкъщи с мен, Алис. Остави ме да се грижа за теб.

АЛИС: Аз не искам някой да се грижи за мен.

Патрик Марбър, „Отблизо”

От тогава той минаваше покрай нея всеки ден, щом приключеше работа.

Понякога просто стоеше, слушашe и й се любуваше.

Не казваха нито дума.

След което всеки се оттегляше в личния си микрокосмос.

При друг случай я молеше да му изсвири някоя преоткрита, любима композиция. Възродената страст към музиката, с която тя дишаше и живееше, изненада и него самия.

Първият път, когато изяви желание да чуе нещо определено, тя повдигна въпросително едната си вежда. Учудването й продължи по-малко от миг.

Усмихна се мило и се зае да настройва цигулката.

Всеки път оставяше щедри суми в калъфа й и си тръгваше с облекчено съзнание.

Веднъж един от колегите му видя колко точно й оставя и с неприкрит цинизъм му подхвърли, че  той самият дава по-малко пари за проститутки. Пък заслужавало ли си заради тази дребна мърла в подлеза?

– Поне яки свирки ли прави?

За пръв път откакто работеше там си позволи да изпусне нервите си и отворкото получи хубав, прав удар в мазната физиономия. Спечели си смъртен враг, но не съжали нито за минута.

Беше хубаво да излезе от рамката на удобен, приспивен конформизъм.

А що се отнасяше до намеците му… един или два пъти повтори поканата си от вечерта, когато се запознаха. Но тя никога повече не я прие и остана на безопасна дистанция от него.

Беше нелепо, ала нощем, докато се мъчеше да заспи, чувстваше липсата й по-интензивно отколкото тази на жената, с която бе живял до скоро. А с нея бе делил едно легло почти две години.

Далечното винаги е по-съблазнително.

Понякога се оттегляше в единия край на спалнята и се взираше в мрака. Въображението му рисуваше силуета й в сенките. Бе обвита в синкава мъгла, подобна на цигарен дим. И всеки път когато се пресегнеше и се опитваше да я докосне, се разтваряше във въздуха.

Тя говореше много рядко.

Но пък обичаше да го слуша.

Единствено го изнервяше непроницаемото изражение на единственото си око.

Вероятно никога нямаше да научи за мислите, бълбукащи в черепната й кутия.

Ако настояваше да ги притежава, обаче… това би било груба, хирургическа интервенция.

За пръв път бе в позицията на „бъбривец”. Само за месец вероятно бе научила всичко за него, а той за нея – почти нищо, само малки парченца информация. А те не даваха никаква представа за цялостната картина.

Не знаеше къде живее, с кого, как е била обезобразена, какво обича и какво мрази. Морето или планината? Шоколад или ванилия? Рози или лилиуми? Разни дребни, незначителни предпочитания.

Изненада се от необикновеното любопитство, което го глождеше. А една друга идея човъркаше мозъка му от известно време и не му даваше мира.

След няколко безсънни нощи прати всичко по дяволите и реши да опита.

Доближи я с разтуптяно от вълнение сърце. Изчака я да довърши сонатата на Бах и да му подари учтивата си, отнесена усмивка.

Помоли я да вечеря с него.

Тя сведе очи и му обясни, че не се чувства удобно в заведения.

След дълги увещания за това колко е усамотен ресторанта и че ще са в най-тъмното и интимно кътче на градината, момичето прие неуверено.

Половин час по-късно свещта огряваше лицата им в летния мрак. Тя стоеше на ръба на стола си и подбираше всяко грахче от салатата си върху зъбците на вилицата с професионална прецизност.

Той от своя страна бе твърде притеснен, за да се храни. След едно питие за отскок най-сетне набра смелост и я атакува директно.

–       Кажи ми, защо дойде с мен онази вечер?

Непознатата го изгледа насмешливо.

– Ами, ти ме помоли.

Хитруша.

– Можеше да ми откажеш.

– Защо да го правя? – отново тази вдигната в почуда вежда.

– Нямаше да те накарам на сила.

– Нямаше нужда. – усмихна се замечтано, докато прокарваше пръст по ръба на водната си чаша. – Беше ми самотно. – Погали калъфа си с майчинска нежност. – Музиката ми дава всичко и ме пази от това да не се разпадна на части. Ала понякога … имам нужди, които тя не може да утоли. Усетих, че и ти се чувстваш по същия начин.

– Аха… просто секс, а? Хормоните си казаха думата? – в тонът му се долавяха ледени нотки.

Тя потрепна за миг, но после отново се усмихна.

– Грешиш. Сексът нищо не означава за мен. Хората му придават свръхважност. Не… понякога просто имам нужда от човешко присъствие. Да усетя нечия топлина и да дам част от своята. Плът, кръв, пулс, телесна температура, кожа. Нотите трудно биха ги заменили. – Взираше се във вилицата си с напрегнато изражение. – По света има ужасно много самота. Заразна е.

Това бе най-дългата реплика, която бе чувал от нея. И го порази, защото съвсем точно изразяваше отношението му. Никога не го бе споделял с който и да е, а сега тази малка вещица сякаш го прочете директно от интимния му дневник.

–       Тогава… защо не пожела да дойдеш отново? Нямаше да имам нищо против, дори и просто да си в същата стая.

–       Опасно е.

–       Не те разбирам.

–       Ще се привържем един към друг. Ще вземем да решим, че сме влюбени.

–       А нима това е толкова лошо?

–       А ти защо си нещастен? – смени рязко темата на разговора с естествена непринуденост и все същата убийствена учтивост.

–       Защо реши, че съм нещастен? – опита се да си придаде хладнокръвен вид. Но бе ясно, че въпросът го свари неподготвен.

–       Хайде, хайде. – поклати глава тя. – Хубав си. Не разбираш много от музика, ала виждам, че си и умен. Не се натрапваш, ала виждам, че знаеш какво да кажеш и направиш, за да спечелиш женско внимание.

–       С теб явно не успявам.

–       Защо трябва да успяваш? Защо сега не си с някоя жена като теб? Защо пиеш в компанията на самотна и обезобразена улична просякиня, която едва познаваш? Не ми звучи като поведение на щастлив човек.

–       Не виждам никакви просякини тук. Нещо си се объркала. – понечи да докосне ръката й. Тя се дръпна дискретно. – Вечерям в компанията на виртуозен музикант. И прекрасна жена… която искам да поканя да живее с мен.

–       Сбърках. – Подпря брадичка върху дланите си. – Не си просто нещастен. Отчаян си.

–       Може и така да е. Но никога не съм бил по-сериозен. Искам го повече от всичко – да те познавам, да се будя до теб, да слушам музиката ти от другата стая.

–       И до кога ще е това?

–       Виж… Не ми пука за окото ти или какво ще си кажат приятелите ми. Само някой да посмее дори да се опита да те унижи, ще се разправя лично с мен. А ако толкова се притесняваш от това как изглеждаш… има лечение, пластична хирургия. – Говореше разпалено, очите му горяха. – Ще ти дам възможност да се посветиш изцяло на музиката си, без да се тревожиш за битовизми. Разбираш ли… всичко ще направя, само да си щастлива.

–       Ти не разбираш. – Докосна бегло опакото на дланта му и отново се дръпна. – Аз и така съм щастлива.

–       Нима? По подлезите, сама и нестоплена, обект на хорското презрение? Зависеща от подаяния и подхвърлени огризки?

–       Та аз нямам нужда от много. Свободна съм. Всичко това, за което ми говориш… то няма значение за мен. Тези хора са просто сенки от материалния свят. Докосвам се до тях чрез цигулката си, чрез музиката. Това, което припечелвам ми е достатъчно, за да оцелявам. Докато все още имам здрави ръце, а слухът и интуицията ми ме слушат, повече не ми трябва. Чувствам се завършена. – Мразеше тази нейна добра усмивка, с която му забиваше тънко бръснарско ножче в сърцето.

–       А любовта? Казваш, че ти е самотно… чисто телесно. Но нищо не споменаваш за чувствата? Нима можеш да ги подхранваш само чрез дарбата си?

–       Това, за което ти ми говориш, няма нищо общо с любовта. – поклати глава момичето.

–       Нима? А ако не е любов, какво е?

–       Искаш да ме спасиш. – Тя се заигра с ръбчетата на салфетката. – Искаш да ме пазиш и измъкнеш от дупката. А всъщност ти си този, който има нужда от спасяване.

–       Аз?

–       Именно ти. Не гледай, че съм разсеяна, и аз мога да наблюдавам хората. Ти не харесваш живота, който водиш. Чувстваш се празен отвътре, отчаяно търсиш за какво да се заловиш. Искаш нещо… което да осмисли дните ти.

–       Не търсим ли всички това? Смисъла на живота си?

–       Но аз не мога да бъда твоя смисъл.

–       Вярвам, че… и двамата сме точно това, от което имаме нужда…

–       И че бихме могли да си помогнем? Забрави я тази илюзия. Толкова си отчаян, че ловиш първата сламка, до която се докопаш. Виждаш едно момиче, което си няма никого, освен една цигулка. И решаваш, че ще се запълниш именно чрез нея. Не осъзнаваш, че си пъти по-разбит вътрешно от мен самата. Лесно бих могла да се възползвам от заблудата ти и да се гмурна в щедростта ти. – Говореше високо, ясно и уверено, без да си дава сметка как всичко в него се свива. – Но един ден ще осъзнаеш каква грешка сме направили и ще ме намразиш.

–       Как бих могъл да те мразя, луда ли си? Не познавам някой с по-красива душа.

–       Виж… аз имам повече от привидното. В ръцете си не държа просто парче дърво, а цяла вселена. Мога да ти донеса радост, когато денят ти е убит. Мога да изсвиря соната под прозореца ти, за да ти донеса хубави сънища. Мога да бъда тук, когато имаш нужда от мен. Но не и да съм причина за съществуването ти. Нито да запълня празнините в теб. Или да закърпя и излекувам раните ти. Твърде много искаш.

Той мълчеше. Този път Цигуларката се пресегна, за да потърси контакт, ала той се извърна.

– Сигурно ме мислиш за жестока…

– Не… вероятно си права… за себе си. Вероятно наистина съм луд да предлагам на непозната съвместен живот, защото харесвам как свири… – Засмя се горчиво, като се усети какво е казал. – Макар че за някои от приятелите ми и това е достатъчно основание. Просто е жалко… никога не съм го искал толкова силно. Не познавам човек като теб и вероятно никога повече няма да срещна подобна. И ми е болно, че… явно нямам какво да ти предложа.

– Не се измъчвай. Ще премине. Просто от теб зависи да откриеш какво те прави щастлив… и някой ден ще можеш да споделиш това щастие с друг. Един ден ще ми благодариш за отказа.

– Поне… мога ли да продължавам да слушам концертите ти?

– Разбира се. – лицето й грееше. – Нима бих могла да те прогоня от подлеза?

Тръгнаха си малко по-късно. Той поръча такси, а тя отклони молбата му да я закара до някъде. Каза му, че живее някъде наблизо. Той не се поинтересува къде точно.

Малко преди да се разделят я помоли за една последна целувка. Искаше един ясен и конкретен спомен, който да пази завинаги.

Дали бе толкова сладко, защото знаеше, че няма да се повтори?

Притисна я силно, след което се отстрани внимателно от нея.

Нямаше си доверие, че няма да направи нещо повече. Погали косата й, обърна се и се насочи към жълтата кола, която го чакаше.

– Хей.

Извърна се по посока на гласа й.

– Ти си единствения, който е в състояние да си помогне. Не го забравяй.

Не й отвърна, само козирува чинно, усмихна й се и потъна в мрака на таксито. Наблюдаваше я как се отдалечава през стъклото. Мъката го стягаше като със зловещо менгеме.

А един лунен лъч се отрази в сълзата в окото му.

Преглътна я.

***

Година по-късно стоеше във всекидневната на апартамента си. Нанасяше последните подробности по портрета й. Все още бе в процес на себеоткриване и имаше много въпроси без отговор.

Но откри, че рисуването носи облекчение на ума му.

И бе перфектен отдушник за стреса и умората от празното битие.

Почти се чувстваше щастлив.

А в нощи като онази – юнска и липова – му се струваше, че  дочува звук от цигулка под прозореца си.

Най-тъжна соната.

Както и най-прекрасната.

Но разбира се, това бе искрата на въображението му.

Изкушението – III-та част


Artist: Josef Tali

III

 Небесната солница изсипваше сребърен прашец върху главите на минаващите по широката улица. Младата жена, хванала под ръка високия мъж, по чиито кестеняви коси се забелязваха първите знаци на посивяването, гледаше съсредоточено към черното небе без звезди. Студът хапеше бледата й кожа като сърдит любовник и Далия съжали, че не се е облякла по-разумно, като за началото на декември. Колкото и да й бе неприятно да го признае Аделин бе прав за суетата й. Но откакто бе открила каква манипулативна сила може да бъде красотата не пропускаше повод да я подчертае. Макар и да осъзнаваше, че пред единствения, който наистина искаше дори външността й нямаше значение. О, той определено бе естет, оценяваше я, възхищаваше й се… но не я желаеше. Бе й направил фантастичен портрет, облечена с полупрозрачна рокля. Позира му в продължение на два месеца, всеки път болезнено тръпнеща от желание да я докосне по непрофесионален начин. Но той така и не наруши границите. Познаваха се от толкова години, а преди няколко се бе преместила да живее с него. Ако имаше да се случва нещо, ако бе била в състояние да го съблазни да премине на другия бряг, дори само заради нея, то отдавна щеше да стане. Нямаше причини да живее повече с илюзии и трябваше да се ориентира към по-реална любов. Бе опитвала. Но никой друг не я привличаше както него, всеки й омръзваше толкова бързо. Вероятно трябваше да се изнесе от тях, да започне самостоятелен живот и да поддържат само приятелство, както докато бе ученичка.

Ала мисълта за това я караше да тръпне от ужас, сякаш щяха да й ампутират крайник. Предпочиташе да го вижда всеки ден и да знае, че никога няма да бъде неин, отколкото да е далеч. Бе безнадеждно пристрастена към този човек и не искаше да се откаже.

Нали отдаването на изкушението трябваше да носи някакво облекчение на съзнанието? Тя изпитваше само още по-остър глад и нужда от още. Знаеше, че е зла, че навярно е егоистка и не е честна нито спрямо него, нито спрямо себе си. И не спираше. А най-лошото бе, че и той не й помагаше с нищо да си изясни живота. Сигурна бе че я обича… по свой начин и не е склонен да се раздели с нея. Веднъж един от любовниците му се изнерви сериозно от постоянното й присъствие в дома му и му постави ултиматум. Или тя, или той, такова нещо не се издържало. Още помнеше как лицето му почервеня, сякаш му бяха ударили шамар. Заповяда на мъжа да напусне апартамента веднага и повече никога да не се връща. Последният остана не по-малко стреснат от Далия. Всички познаваха Аделин като човек с невероятно благ и толерантен характер. Винаги говореше с умерен тон, не повишаваше глас и бе мил с всички около себе си. Не бе срещала друг, който да приема хората без предразсъдъци така както го правеше той. И именно заради тази негова доброта мнозина си въобразяваха, че могат да се възползват от него или да му налагат мнението си. И после оставаха жестоко разочаровани, щом се сблъскаха с всичка сила в неговата желязна воля.

Щом изгони тогавашния си приятел само й се усмихна, отиде до кухнята да направи чай и прекараха вечерта в четене на поезия и слушане на мек джаз по радиото.

Чудеше се дали ще срещне някога човек, подобен на него. И знаеше, че дори и това да се случи той би й се струвал като евтина имитация.

Не, да живее далеч от него бе немислимо.

Но вече се чудеше до кога ще може да продължава така. Все някога трябваше да бъде самостоятелна, а мисълта за този ден я плашеше.

Женската й интуиция подсказваше, че предстои… и то съвсем скоро.

Аделин също бе потънал в невесели мисли. Мъчеше се да се съсредоточи върху пиесата, на която отиваха, ала сцената от тази вечер не му даваше мира.

Загледа се в отражението им по витрините, край които минаваха. Промяната от образа му преди шестнайсет години бе поразяваща. Онова самотно и тъжно момче бе останало само призрак от миналото, оживяващ единствено върху черно белите снимки. Бе престанал да прегърбва раменете си и да носи само черни дрехи. Мъжът, чийто образ пробягваше по осветените стъкла бе солиден, с величествена осанка. Внушаваше респект, ала не и страх, винаги бе готов да ободри и подкрепи тези, които смяташе, че го заслужават. Не бе изгубил слънчевата усмивка от онзи мрачен есенен ден. Бе разширил хоризонтите си и станал по-отворен към хората. Кой да му каже, че това да се създават приятелски връзки не е чак толкова сложно и непреодолимо? Разкри и неподозирани страни от таланта си, постигна успехи, които в ранната си младост би сметнал за немислими. И ето го тук сега… със своята муза под ръка.

Защото нищо от онова, което му се случи не би било възможно без срещата с най-жизненото малко момиченце.

А тя дори не подозираше в действителност колко много означава за него.

Бе приел предложението й да живеят заедно преди четири години абсолютно инстинктивно, без да се замисли за последствията. Доводите й му се сториха логични, макар да усещаше, че това няма да доведе до нищо добро за нея. Тя се явяваше като негова „фасада”, когато злобните клюки зад гърба му нараснеха. Отдавна бе спрял да се срамува от сексуалната си ориентация, но наистина не държеше целия свят да научава за това с кого спи, нито да го поставят в стереотипите, съпътстващи хора като него. Колкото и обяснения да даваше, едни щяха да го разберат, а други – да го заклеймят. А ролята на жертва или мъченик му бе еднакво противна редом с тази на човек, използващ личните си предпочитания, за да привлича внимание. Поради тази причина всичките му любовни връзки бяха изключително дискретни. А това, че красавица като Далия живее с него бе повод за доста шушукания и злоба из „артистичните” среди. Но поне бяха далеч от истината, а и това я спасяваше от властния й баща. Майка й почина, когато момичето бе едва на деветнайсет и от тогава тя се превърна в оста на съществуването му. Не я пускаше да излиза никъде, заключваше я в стаята й, твърдеше, че ако я остави сама и за пет минути ще го изостави, също като покойната му съпруга. Преминаваше границите на бащината загриженост и се превръщаше в маниак. Психическият тормоз й дойде твърде много, бе стигнала до там да се стряска при самата му поява. Да се премести при любимия си приятел от детинство и да му служи за защита й се стори най-логичното разрешение на тази криза. Последва импровизирано бягство от дома й, няколко тежки сблъсъка с полуделия от мъка мъж, които за щастие се разминаха само с няколко синини от страна на Аделин и една разбита врата. Реши, че нещата не могат да продължават така и се свърза с психиатър, познат на семейството му, който дълги години бе лекувал майка му Тереза. Не бе могъл да стори много за последната, ала тя бе твърде деликатен случай и той се съмняваше, че изобщо някога е имало възможност за спасението й. Но на бащата на Далия мъката му бе дошла в повече, съчетана с обсебващата му натура и осъзнаването, че малкото му момиченце скоро ще го напусне и ще започне свой живот. Понастоящем бе почти излекуван и тя дори се бе срещнала няколко пъти с него, макар на Аделин да му отнеха месеци да я убеди да му даде още един шанс.

От тогава бяха неразделни. Дразнеха се взаимно с любовните си авантюри и ако някой ги попиташе защо го правят надали щяха да дадат логичен отговор. Чудеше се как успяват да живеят в хармония при цялото това трупащо се напрежение помежду им.

Имаше нужда да е край него, да се радва на успехите й, сякаш бяха негови собствени. Понякога се чудеше дали това, че се бе насочила към изкуството не бе само, за да го привлече. Ала виждаше, че Далия обича театъра и се чувства щастлива от избора си в живота. Наскоро бе започнала да пише пиеси, в главата й се въртяха неясни и далечни планове за режисура. Когато му сподели за последното той се позасмя и каза, че няма по-подходящ избор за такава чаровна диктаторка. А това стана причина за ново избухване. В много отношения все още не бе пораснала, понякога се държеше откровено детински и се налагаше да я връща на земята. С течение на годините обикна и недостатъците. За сега на всеки свой партньор казваше, че ако иска да е с него трябва да се примири с нейното присъствие. Може би това бе причината все по-често да остава сам.

Не само фактът, че се бе родил с различни предпочитания го спираше от това да премине на следващото ниво с нея. Опасяваше се, че една любовна връзка, с всичките й страсти, неволи, проблеми, мании, само ще разруши приятелството и онзи прекрасен спомен. С малко от бившите си бе оставал в добри отношения. Не вярваше в приятелството след неуспешната афера. Вероятно някой би го нарекъл страхливец, че бяга и по този начин измъчва и двамата. И може би до някъде бе така. Бе застинал в колебание. Ако я прогонеше и принудеше да се откаже от илюзиите си щеше да страда. Ако продължаваха както до сега един ден това можеше да ги доведе до още по-сериозен конфликт. И в двата случая щяха да изгубят.

А точно тази вечер и двамата бяха разкъсани от едни и същи терзания. Чувстваха, че им предстои промяна, но нямаха идея каква точно. Идеята да се разделят с досегашния си живот ги плашеше и това още повече усложняваше и без това заплетената им връзка.

– Иронично е, знаеш ли? – прошепна Далия.

– Кое, цвете мое? – той пусна най-нежния кадифен тон.

– Влюбих се в теб отчасти, защото мислех, че виждаш в мен нещо повече от дете. А ти до сега виждаш само момичето от парка.

– Вероятно си права. Може би и поради тази причина все още си оставаш като малките деца. А ти не виждаш ли все още гълъба, който така страстно желаеше да уловиш и затвориш в клетка?

Тя го изгледа с такава болка, че мислено се срита, задето се изказа така.

– Съжалявам, не исках…

– Напротив, точно това искаше да кажеш. Мислиш, че съм те обсебила. Запознавам те с момчета и мъже, за които знам, че ще те разочароват, вятърничави образи. Преструвам се на безкрайно разбираща и съпричастна. Дори не възразявам, когато някоя вечер се прибера от репетиции, или някоя нощ от студентски купон и ви чуя в твоята спалня. Правя се, че не ми се иска аз да съм на мястото на поредния поет или музикант в прегръдките ти. Знам, че бързо ще си отидат и аз отново ще съм главната героиня в твоя свят. Ще бърша сълзите ти, ще те утешавам и ще съм на първо място. Защото те идват и си заминават. А аз винаги оставам. Но защо? След като се чувстваш като заключен гълъб… – Гласът й трепереше, и това не бе само от студа.

– Далия, малката ми…

– Стига си ме наричал така. Нещата вече се променят, не го ли чувстваш. И аз не съм вече на седем. Поне веднъж погледни истината в очите.

– Понякога наистина си алчна и жестока като малко дете.

– Ето, дойдохме си на думата…

– Да, забелязал съм го. И ми е мъчно. Не толкова заради мен, на моменти това сладко робство ужасно ми харесва. Мъчно ми е защото си невероятна млада жена и защото пилееш потенциала си в усилия да ме привлечеш, мен, един застаряващ глупак.

– Не говори неща, за които много добре знаеш, че не са истина!

– Говоря това, което чувствам, скъпа. Можеш да постигнеш толкова много, а на моменти сякаш тъпчеш на едно място. Можеш да срещнеш някого, с когото да изживееш истинска, прекрасна връзка. А както си заслепена от така нареченото ми величие в момента, дори този човек да се появи надали ще го забележиш. Опасявам се, че в момента пропускаш много съществена част от младостта си именно заради увлечението си по мен. И най-тъжното е че нямам сили да те накарам да се осъзнаеш. Защото имам нужда от теб. Според теб кой е по-големия егоист от двама ни?

Тя сведе очи към прехвърчащите снежинки и се загърна по-плътно с бялото си палто. През последните години не бе имала други цели, освен да го спечели. Така че това за което й говореше й се струваше напълно непонятно в момента. А дълбоко в себе си умираше от ужас да признае дори най-малката вероятност да признае, че може и да е прав.

Мислите й се зареяха, заедно с късчетата кристал, падащи от небето към втората им среща, години след онзи ден в парка.

Остатъци


–       Кой е този? – попита тя, надничайки любопитно в монитора ми. Пиеше третото си за деня кафе, докато аз подреждах старите си снимки по категории и в папки. Понякога, след солиден алкохолен запой ме хваща желанието да внеса нещо като ред в хаоса. Почиствам дома си до съвършенство, или пък най-сетне качвам нови снимки, за да ги вкарам в съответните категории. Е, после това настроение ми минава и се връшам обратно към режим „домашна анархия.”

Приятелката ми страда от хронично любопитство. Някой ден това ще й донесе неприятности, ала аз нямам нищо против да ме разпитват. И без това съм ексхибиционист по природа, целият ми свят е една голяма сцена. Защо да лишавам момичето от най-възбуждащия фетиш: информация и истории?

–       Бивша сърдечна тръпка. Преминала в последствие в байпас. Накрая сърдечният ритъм окончателно сдаде багажа.

–       Не си ми разказвала за него! – В тона й се долавяше нюанс на обида и възмущение.

–       Не си ме питала.

–       Е, сега те питам.

–       Няма кой знае какво за разправяне. Някакъв нищожен двудневен романс на брега на морето. Сега не бих мислила кой знае колко за него. Но тогава беше … бахти и драмата. Когато приключи, сериозно имах желание да се обеся.

–       Колко нетипично за теб.

–       Ха… ами толкоз ми е бил акъла. Какво очакваш, на шестнайсет, хормоните те блъскат, пубертета те пере на пълна центрофуга. Всяко по-силно изживяване ти се струва като голямата любов.

–       И той ли беше…?

–       Не. Повечето ученички си мислят, че по-големите от тях батковци са вече врели и кипели и си разбират от работата. Обаче не винаги е така. Беше почти толкова неопитен колкото и аз. Жалка картинка.

–       И въпреки това изглежда готин.

–       Изглеждаше, мила моя. Минало време. Минало свършено. Да го видиш сега на какво прилича.

–       Толкова ли се е променил?

–       До пълна неузнаваемост. Даже да оставим настрани това, че е качил двойно повече килограми и че под очите му има отвратителни торбички. Даже да забравим за болезнено ревнивата, обсебваща, тлъста патица, която нарича „гадже”.

–       Жестока, както винаги.

–       Истината е жестока. Най-вярното и валидно клише от всички. Не мога да си кривя душата. Ще ми се да можех, но това е все едно доброволно да си нанижа и двете очи на игли. Тъжно ми е. Преди имаше живот в него. Сега е преждевременно остарял. Пенсионер. Призрак на предишното си аз. А е едва навършил трийсет.

–       Сигурна съм, че преувеличаваш. Винаги го правиш. Всъщност, не помня някога да съм те чувала да кажеш нещо добро за свой бивш.

–       Доброто го пазя за себе си, скрито е в килерите на паметта ми. Много на дълбоко и на тъмно. И гледам да не го вадя от там често. Крехко е. След време започва да звучи тъпо и изтъркано дори на мен самата. А искам да си пазя тези подаръци от живота. Ценни са ми. Тъврде ценни, за да ги показвам на всеки.

–       Това прозвуча ужасно снобски.

–       Възможно е. Но хубавите неща са със срок за годност, изтичащ много по-скоро отколкото предполагаш. И какво остава за споделяне със случайни любопитковци като ваша милост? Утайката. Мръсната пяна. Всичко гнусно, което някои крият с години по килима си. Е, аз нямам желание да го държа там. Изливам го навън, докато мога.

–       Значи най-нагло ми заявяваш, че съм личното ти кошче за душевни отпадъци, а? – подразни ме с игрив пламък в очите.

–       Щом така ти харесва да се самоопределяш. Днешният и утрешния ден така или иначе ни готви достатъчно утайка, та да мисля за тази от вчерашния.

–       Виждате ли се понякога с него?

–       Вече не. Избягвам и да говорим, излишно е. Мисля, че трябваше да прекъснем контакт още преди години.

–       Това пък защо?

–       Ами, за да заградя онези два дни в рамка на картичка, да ги бодна на стената и да им се любувам. Да си мисля за него като за милия и срамежлив младеж, с който се разхождахме край брега на морето. Не като тлъстия, унил тюфлек, в който се превърна в последствие.

–       Нямало е как да го знаеш.

–       Хората сме глупави. Винаги искаме още и още от съвършения момент, като лакоми прасета. И после седим и се вайкаме защо от него не е останало нищо.

–       Това ли ти е философията в живота? Задоволявай се с малко и не се надявай на повече?

–       Не точно. Когато ти се случи нещо незабравимо хубаво, не се мъчи да гониш отминалия момент. Губиш си времето, нищо няма да е такова каквото е било. И ако въпреки това настояваш, ще те блъсне гнилия вкус на разочарованието.

–       Ще ме убиеш. – Тя стана и се загърна в халата си. Оттегли се до прозореца, като продължи да пие кафето си. – Това ли е живота за теб? Скрити спомени, които от време на време разглеждаш като картинки? И помия през остатъка?

–       Ами, обикновено помията е това, което остава след всички хубави моменти. Гледам да не мисля много за нея. Разсейвам се с разни странични неща. Примерно да си приказвам с писани като тебе. Обикновено на няколко бутилки водка.

–       Ужасна си.

–       И той ми го казваше. Май точно това му харесваше у мен. Обичаше да го унижават. Свят широк, мазохисти всякакви.

–       Отивам да се облека. А ти междувременно изкарай всички детайли от историята, гадино потайна. Включително и хубавите спомени. Стига си ги кътала само за себе си.

–       Има да чакаш.

–       Аз съм упорита. От ония лакоми прасета, които държат на всяка цена да изцедят момента.

Хостел на разбитите сърца


Сладкият аромат на мухъл чудесно се вписваше с проядената от дървеници ламперия във фоайето. Килимът, навярно някога кипрещ се в пищно бургундско червено, сега бе редуциран до нивото на мърлява рогозка с неопределен цвят. Половината от креслата бяха с разпорена тапицерия, а човек рискуваше да получи сериозна контузия, ако посмееше да се настани удобно в което и да е от тях. Краката им съществуваха изцяло метафорично. Единственото осветление идваше от газените лампи по стените, украсени с накриво поставени картини. Последните бяха същински шедьовър на кича – предимно клоуни с огромни, зелени носове и приличащи на кукли същества със зашити усти.

–         Не е възможно да са ме пратили тук! – за пореден път изписка русото същество с огромни очи, чиито вени бяха неестествено изпъкнали. Официалният й бежов костюм и снобската й прическа в действителност рязко контрастираха с обстановката. – Госпожице, за пореден път ви казвам, вижте в регистъра, трябва да има грешка!

„Госпожицата” беше момиче на не повече от тринайсет, с тежък готически грим, грамаден пиърсинг на носа, колие с шипове и корсет за анорексички. Тя се бе облегнала върху невиждалата почистване от години рецепция и отегчено джвакаше с дъвката си срещу възмутената клиентка.

–         Госпожа, аз пък за пореден път ви казвам: няма ви тук и никога не ви е имало. Вече поне тринайсет пъти проверявах в Регистъра по самоубийствата. Тука са ви пратили. Ако искате, подайте оплакване срещу Шефката. – Тя извърна с отегчение поглед и се заигра с дъвката си. Лъскавата й коса стърчеше във всички посоки. – Ама тя е толкова заета, че сигурно ще минат още шейсет-седемдесет години, докато намери време да ви разгледа молбата. – „Да, прекалено заета е да експериментира с грима и прическата си.” – След което трябва да предаде отново случая ви на Комисията, да минете през три етапа на изслушване, и ако случайно в Хотелът има някакви свободни места…

–         Що за безобразие! – Шапката с перо от неизвестен произход подскочи от възмущение. – Нямам думи за вашата институция! И що за място е това?

–         Ама, госпожа… – Готичката посочи към вратата със зле прикрито раздразнение. – То си го пише, нали можете да четете? Хостел на разбититите сърца, няма как да не сте го видяла поне през един от тринайсетте пъти, когато минахте през входната врата.

–         Недейте да ми остроумничите! – изврещя дамата с неестествено посиняло лице. – Аз говоря напълно сериозно и ще…

–         Ама и аз! – рецепционистката извъртя отегчено очи като демонстрира белотата на орбитите си. – Нали ви казвам, Хотелът е претъпкан по шевовете. Няма къде отрязан пръст да хвърлиш. Затова преди около век Афродита се принуди да отвори хостела. Нали се сещате, като притурка. За разни по-незначителни случаи, като вашия. Самоубийство от глупост и така нататък.

–         Какво безочие…

–         Госпожа, ще си взимате ли вече ключовете, а? – Девойката размаха ръждясалите пластинки пред вирнатия нос на жената. – `Щото нали се сещате, и други хора чакат.

Едва изрекла тези думи, „колегата” й влетя през отворената паянтова врата. На раменете му бяха закачени бутафорни розови криле, някакъв нелеп хибрид между пеперуда и ангел, от които явно ужасно го сърбеше. Непрекъснато драскаше млечнобялата си кожа и от „премяната” му хвърчаха пера. През рамото си бе преметнал лък, вероятно купен от магазина за деца до три години с червени сърчица по него и умело заличен надпис Made in China. Бебешкосините му очи хвърляха яростни искри, докато побутваше с една наполовина строшена стрела човека пред себе си – кротък на вид господин с пригладена коса и кръгли очилца.

Дотътриха се до рецепцията, а новодошлият се отпусна на дървения плот с умората на човек, мъкнал камъни.

Би изтръгнал от гърдите си въздишка все едно е пред умиране… ала вече бе мъртъв, така че номерът не минаваше.

–         Ето, виждате ли? Хайде сега, или взимайте ключовете, или дим да ви няма. – Измежду изрисуваните с черно червило устни се спусна тънко, раздвоено езиче.

–         Смеете да обиждате моето така старателно планирано самоубийство, как не ви досрамя?

–         Извинете, прекрасна госпожице – прекъсна я учтивия мъж. Дамата се извърна, готова да му издере лицето, но той само се усмихна благо. – Ала с какъв метод стигнахте до тук?

–         Отрових се с газ! – опита се да наподоби горд паун тя, ала се получи по-скоро квартална гъска.

–         О, колко стилно! Истинска класика в жанра. А синият цвят на кожата така ви отива.

–         Благодаря. – ако още имаше кръв в тялото, щеше да пламне като божур от фалшив свян. – А вие за какво сте тук?

–         Обесване. – Усмихна й се като проповедник по време на неделната служба.

–         Нима? – тя постави театрално ръка на гърдите си и го огледа отгоре надолу. – Не бих предположила, че това ще е вашия… стил.

–         Имам и белези, за да го докажа. – Мъжът разхлаби вдигната си яка и разкри ивиците в пурпурно лилаво по врата си.

Чувствителната дама в пристъп на артистизъм имитира припадък и се озова в ръцете му. И двамата отправиха един към друг филмова въздишка тип „любов от пръв поглед.”

Готик девойчето и псевдо-Купидон ги гледаха с нарастващо отегчение. Накрая пернатият тип се изкашля и прекъсна транса на „влюбените”.

–         `Що не заведете дамата да пиете по едно в бара и да си обсъдите хобито, а? – подхвърли му два лъскави жетона. – Аз черпя.

Новоизлюпената двойка се отправи към съседното помещение, от което се носеше протяжния вой на някаква изпаднала рок-банда от неудачници. Наричаха ужасната какофония, която сътворяваха балада.

Настаниха се на високите столове, а един тип с гущерова глава им сипа син газ в чашите.

Авис се обърна към джвакащата дъвка Лоти и трясна по бюрото й с нищожния си юмрук.

–         Давай тревата насам, че вече не издържам. – изръмжа той. Момичето го изгледа с пренебрежение, докато стриваше изсушените листенца.

–         Мене питаш ли ме, откакто е наближил гадния й празник, процентът на прииждащи откачалки е нарастнал почти тройно. Още малко и ще ги натиря всичките в мазето при плъховете и по-дребните таласъми. – Сви по една цигара за двамата.

–         Лесно ти е на тебе, по цял ден си седиш тук и подаваш ключове. Голямо усилие, няма що! Я да те видим ако трябваше да хвърчиш от едно учреждение към друго да ги подбираш тия откачалки? Че на Шефката персоналът в Хотела й взел да се изчерпва и съм зает и на двете места!

–         Някой си проси да остане на сухо. – Лоти предизвикателно дръпна малката, горяща цигара. Крилатото й другарче се нахвърли и я сграбчи от ръката й. Тя нацупи плътните си устните и намести напъпилите гърди по-плътно в корсета.

–         А как ми е писнало от тия готик простотии, не е истина! – Маската й бе започнала да се отлепя и тя я потърка с досада. – Миналият век може и да са били секси, обаче сега изглеждам меко казано смешно. А Шефката не ми дава да го махна този наморник. Как да съблазня който и да е в това демоде? – Тя разхлаби колието си и потърка ивиците по кожата си.

–         Да ти имам проблемите! – крилатият се озъби на малката демонка. – Пък и какво толкова ще си даваш зор да съблазняваш трупове? Аз какво да кажа като все едно току-що съм излязъл от редиците на гей парада? Някой ден ще й ги набутам тези крила в… тя си знае! – Изръмжа и продължи с мрънкането. Лоти се настани в удобна позиция за слушане. – Триста таласъми, как ми се хили и ме гледа мазно, много обичала момченца с крилца. Напомнял съм й на сина й. Знам си аз, че е една извратена педофилка, старата… – Авис внезапно скокна и се ухили неестествено широко. – Ъъъ, здрасти, Шефке! Страхотно изглеждаш!

Афродита бе застанала на прага на бара, наблюдаваше ги и цъкаше с език. Платинената й грива бе сплетена в шноли на черепчета. От кръшната й талия се спускаше дълъг камшик от кожа на носорог. А латексовия й костюм не оставяше почти нищо на въображението.

Откакто се бе запалила по готик модата преди няколко десетилетия, Шефката не можеше да носи нищо друго и тормозеше целия си персонал с този стил на обличане. В класическото за детронирана богиня на любовта пълно противоречие бе запазила любовта си към кича. И от това страдаха момчета като Авис. Кофти късмет.

–         Някой си проси посещение в залата за мъчения, струва ми се. Аз казах ли ви, че пушенето тук е забранено? – Да, и се бе вманиачила по ролята на Строга Господарка. Макар че за Авис нямаше по-голямо изтезание от организирания от нея Парад на Алтернативния Кич всяка година на Деня на влюбените.

–         В любовна депресия съм. – Лоти проточи двуметровия си, змийски език към Афродита, която от своя страна нервно се потупваше по камшика. Демонката размаха демонстративно гущеровата си опашка. – В последно време малко педофили се самоубиват, Шефке, а в този ми вид не виждам кой друг ще привлека.

–         Лоти, не се глези, а си слагай костюма и потегляй. Сложила съм те начело на парада тази година. Изоставаме с продажбата на плюшени сърца, така че се постарай. А ти, Авис…

–         Какво изтезание сте планирала за мен, господарке? – Обръщението му плющеше от ирония, за която щеше да си плати по-късно. Нищо ново под слънцето.

–         Пращам те в първи патрул за надзираване на самоубийствата. Това е заповед! – тръсна царствено глава.

–         Ама… пак ли? – Перата му щяха да окапят от мъка. – Писна ми всяка година да гледам как разни пикли си режат вените и голобради женчовци, които се тровят. Нямаш ли нещо по-досадно?

–         Явно не съм ви възпитала достатъчно добре. – Афродита удари по пода с камшика си в пристъп на ярост. Дори невъзмутимата Лоти се отдръпна няколко крачки назад. – Думата на Шефката е закон. Никой не може да се съпротивлява на Любовта, ясно?! – Нов камшичен удар. – Не ви чувам, ясно ли е?

–         Ясно, Шефке. – въздъхнаха в един глас двамата и се спогледаха с мъка.

–         Чудесно! – лицето на Афродита грейна с фалшива усмивка. – Ще се видим на парада тогава! – и се насочи към изхода с тренирана, манекенска походка.

Лоти отново се облегна в любимата си поза и изчурулика невинно.

–         Богиньо?

Последната се обърна в готовност да използва бича си.

–         Нещо уморена ми се виждате. Това бръчки ли са? И едното ви око нещо ми се вижда лениво?

Афродита за малко да се пребие на гигантските си токове, докато търсеше трескаво огледало. Подчинените й използваха объркването й, за да се посмеят на воля, докато си допушваха цигарата. Щом се убеди в безупречността на външния си вид, богинята се извърна и ги изгледа съвсем не любовно.

–         После ще се разправям с тебе, малка вещице. – изфуча, а по малиновите й устни изби пяна. След което се фръцна и изчезна като фурия от стаята.

Междувременно Авис бе извадил бутилка доброкачествена водка, която бе свил от личните запаси на Шефката. Щеше да им трябва гориво.

–         Ха, наздраве! – усмихна се мрачно той. – Честит ден на повръщ… ъъъ, на влюбените.

Лоти гаврътна смело своя дял от изгарящото питие.

Навън пред портите на хостела тълпата се събираше.

Picture source:  http://fabienmater.deviantart.com

Eмоционално изнудване: Ако ме обичаш


Малкият семеен ресторант в края на дългата улица се радваше на много посетители. И макар повечето да изглеждаха като най-обикновени хора, всеки имаше своята уникална съдба.

Нека поспрем пред витрината за малко и да видим какво се случи с две влюбени двойки в събота вечер.

***

–          От самото начало си знаех, че си използвачка. Сега вече го и доказа! – Мъжът бе с гъсти, свъсени вежди и внушителна фигура. Често удряше по масата и си изпускаше нервите.

–          Що за глупости са това? Знаеш, че те обичам, точно за това го споделям с теб… – Момичето понечи да се защити, ала веднага бе прекъсната и се сви като уплашен заек. Нежна и крехка, със сребристоруса коса и неспокойни кафяви очи, тя винаги гледаше в земята, докато разговаряше с хората.

–          Обичала ме била! Я не ме разсмивай! Ако ме обичашe, дори нямашe да обсъждаме този въпрос. Ти какво, поставяш образованието си над връзката ни? – Тя не смееше да вдигне глава, за да не види никой напиращите сълзи под клепачите й. – Какво не ти давам, а? Какво не си получила?

–          Нищо, но…

–          Тогава приключваме с тази тема! – Той я сграбчи грубо за брадичката и я принуди да го погледне. – Ясен ли съм? Ако ме обичаш, няма да заминеш. Нямам намерение да те чакам цели шест месеца! А вече съм инвестирал твърде много в теб, за да те зарежа. Решавай!

–          Добре… – Преглътна сълзите си и се принуди да се усмихне. – Както кажеш.

–          Добро момиче! – той я пусна и се върна към вестника си.

А в нейното съзнание не спираше да се върти усещането за дежа вю. Виждаше тираничната си майка, която й крещеше от леглото, в което бе прикована. „Ако ме обичаш, ще правиш каквото аз кажа! Длъжна си!”

***

–          Въобще не ме интересува за какво спестяваш! За какво изобщо ме занимаваш с проблемите си? Това е моята сватба! – Брюнетката разтърси лъскавата си грива, скръсти ръце и нацупи плътните си устни. – И искам да бъда като принцеса на нея. Как смееш да ми отнемаш мечтата!

–          Извинявай, тебе какво те вълнува повече? – Мъжът срещу нея бе сравнително млад, с будни и интелигентни черни очи, под които вече имаше също тъй черни кръгове от хронично недоспиване. От самото начало на връзката им, красивата му приятелка не спираше да го упреква за това как няма време за нея и че е женен за работата си. Колкото повече наближаваше сватбения им ден, толкова повече възелът около врата му се затягаше. – Дом и стабилно бъдеще? Не, ти просто искаш да се изфукаш пред всички с онази нелепа бяла рокля тип сватбена торта. Кой ще бъде следващия каприз?

–          Един истински мъж не би ме поставял пред такъв ултиматум! – изкрещя темпераментната дама. Няколко посетители вече ги гледаха странно. – Ще намериш начин да се справиш със ситуацията, и въобще не ме интересува какъв е той. Ако ме обичаш,  ще го направиш!

–          А една истинска дама надали би се държала като теб!

–          Като ми предложи, ти ми обеща приказка! И аз си искам приказката. Друго не ме интересува! – Тя се усмихна хитро. – Мисля, че за всичко, което ти давам, заслужавам своя вълшебен ден.

–          Добре, добре… – той разтри слепоочията си, за да овладее пулсиращото главоболие. – Само моля ти се, без повече скандали.

–          Колко си сладък! – Чернокосата го олигави така както би целунала любимото си куче.

А в главата му сякаш нещо се срути. Бентът се пропука и лавината от проблеми и отлагани конфликти бе на път да се отприщи.

***

Една от сервитьорките – младо момиче с дълга, черна коса и дяволити очи – се приближи до масата, на която вечеряха пищната дама и изтощения й кавалер. Със спокоен, професионален тон тя им обясни, че е станала грешка и че на това място има резервация за девет часа. Извини им се за грешката и им предложи да ги премести на единствената маса, където това бе възможно. А именно, при плахата девойка и навъсения й придружител.

Не е нужно да ви обясняваме какъв вой до небето нададе принцесата, нали? Тя тропа с крак, сърди се като малко дете, заяви, че в по-лош ресторант не е стъпвала. Мъжът с нея се чудеше защо земята никога не се разтваря, когато най-много има нужда от това. Не е нужно да ви описваме и гневната реакция на мрачния тип със свъсените вежди, нали? Заяви на самоуверената сервитьорка, че е адвокат и че ще ги скъса от съдебни дела. Срещна бурна подкрепа от страна на брюнетката.

Накрая келнерката, която през цялото време дори не трепна, разряза Гордиевия възел и предложи на всички замесени безплатен десерт и талон за отстъпка при следващото им посещение.

Това някак си успокои духовете и четиримата неохотно склониха да поделят масата.

Неловкото мълчание помежду им не продължи дълго, тъй като чернокосата веднага възобнови темата за сватбените им планове.

–          За Бога, наистина ли държиш да се караме пред напълно непознати хора и по този въпрос! – Бъдещият младоженец стискаше една салфетка толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. – Ще го обсъдим вкъщи, ясно? – После се обърна към другата двойка. – Много ви моля да ни извините. Обикновено…

–          Не се притеснявайте, няма проблем… – опита се да каже русото момиче. Любимият й обаче не бе на същото мнение.

–          Тебе кой те пита? – изсъска той и изгледа тежко мъжа срещу себе си. – Има проблем! Излязъл съм да изкарам една приятна вечер с годеницата си. И въпреки смешно високите цени на тая скапана макаронаджийница, съм принуден…

–          Извинете! – Спорът бе прекъснат от две подпиращи се една на друга момичета, явно в нетрезво състояние. – Прощавайте за безпокойството, но бихме искали да ви благодарим.

Туш. Даже чернокосата бе загубила дар слово от тази странна намеса.

– Тази вечер двете бяхме излезли да се напием, защото приятелите ни ни зарязаха. – обясни едната.

– Обаче само като ви слушаме как се карате за най-малкото нещо, внезапно се почувствахме много щастливи, задето сме сами! – допълни другата. – Затова ви благодарим. Хайде, маце, клубовете ни зоват. – И двете се изнесоха към изхода, като не преставаха да се хилят.

Чернокосата изсумтя нещо под нос и вирна презрително глава. Нацупеният тип заяви, че ще се постарае до месец заведението да е спуснало кепенци и че му е писнало от ненормални.

А русата девойка и нещастният младоженец се спогледаха за миг през масата, сякаш внезапно осенени от вдъхновение. Почти в един глас те станаха и заявиха:

–          Сватбата се отменя!

–          Заминавам за Англия!

–          Моля?! – На вече бившата булка още малко оставаше да й излезе пяна от бяс. – Как смееш да ми го причиняваш? Що за капризи са това? Ти не ме обичаш!

–          Не по-малки от твоите. – заяви й той с ледена усмивка и хвърли една едра банкнота на масата. – Задръж рестото. И още тази вечер искам да си се изнесла от апартамента ми.

–          Малка кучко, ти за коя се мислиш? – авторитетният тип изглеждаше готов да я удуши. За първи път от години тя не трепна под силата на погледа му. – Никъде няма да ходиш. Моя си. Твърде много съм платил за теб. Пък и ако ме обичаш…

–          Знаеш ли… – прекъсна го небрежно доскорошната му годеница. – Намери си друга реплика, тази се изтърка. Нито един от вас… – тя посочи към него и към чернокосата. – … си няма идея за какво говори. Аз приключих. Не ме чакай.

–          Искаш ли да те откарам донякъде? – попита я черноокият, чиято умора внезапно се бе изпарила. Двамата излязоха от ресторанта под акомпанимента на сочните псувни на юриста и убедителния плач на принцесата. Какво се случи с тях, в случая не е важно.

А сервитьорката стоеше на прага на кухнята и потриваше доволно ръце. Собственикът на заведението я гледаше на кръв.

– Още едно такова представление и си уволнена!

– О, я стига! Когато хората не знаят какво е добро за тях, сме длъжни да се намесим!

Review:Между краката (Entre las piernas) 1999


Entre-las-piernas-[Between-Your-Legs]-(1999)-_01

Image by newhousedesign via Flickr


Реж. Мануел Гомез Перейра, с участието на: Виктория Абрил, Хавиер Бардем, Кармело Гомез, Виктор Руеда

Ако има някой, който умее да вплита секса и смъртта в едно по толкова завладяващ начин, да те сграбчи за гърлото още от самото начало и да държи дъха ти в ураганна кино-целувка до края, несъмнено това са братята испанци. Още от първите кадри на Между краката усетих как ме залива суровото очарование, чувствено и в същото време толкова реалистично         , че подпалва всеки сантиметър от плътта, възбужда всеки мозъчен нерв. В отделния детайл се крие толкова много еротика и послание, най-дребните жестове са заредение със сексуално напрежение и карат гледащия да копнее за още. Насилие, болезнена любов, вечните теми за творчеството, фантазията, престъплението и наказанието, маниакалната лудост – във филма има от всичко и още повече. Хареса ми идеята за секса като рожба на човешката потребност от истории, на въображението, сливането на долната и горната глава.

Историята се носи плавно и неусетно, разкривайки се подобно на пъзел – парченце по парченце. Нищо не е такова, каквото изглежда, а режисьорът натрупва постепенно напрежението във въздуха, ескалиращо до кулминацията малко преди финала. Героите са напълно реални, успях да усетя съдбата и филма на всеки от тях, да вляза в кожата им и да усетя драмата, уязвимостта и болката им невероятно остро.

Създаден въз основа на романа на неизвестния за мен автор Хоакин Ористрел, Между краката проследява фабулата за двойка, срещнала се на терапия за анонимни сексохолици – радиоводеща с нетрадиционно отношение към сутрешните разходки и сценарист, чиято фатална страст към телефонната еротика разрушава живота му. Двама полицаи, обсебени от любов към жените, които никога няма да имат отново. Една мистериозна дяволица с неизчерпаеми фантазии. Един не особено верен приятел. Шофьор на такси с мрачен пламък в очите и заболяване, което го убива с всяка изминала минута. Зарът е хвърлен, съдбите им се преплитат, а останалото… трябва да видите сами.

Много добра игра на Хавиер Бардем и Виктория Абрил, успяха съвършено да предадат самотата, отчуждението и болезнената потребност от разбиране на героите си.

Секс, любов, смърт, съзидание, разрушение… Трябва ли ви повече, за да се изкушите да надникнете? Всичко се върти и разплита около тези пет неща.