Юнски бряг


„Мамо, къде е виното на забравата?”

Реплика на момиче, видима възраст 6-7 години, към майка му на спирката на автобус 73

Photo: Falling Forward

Събуждал ли ви е някога концерт за детски смях и свистящ вятър? А докато се изплъзвате от дебрите на съня осъзнавате, че всичко ви е покрито с едър, каменист и влажен пясък? Главата ви се разцепва на две съвършено равни части, размазаната субстанция, наричана мозък, бавно изтича през цепнатината? В устата ви вкусът наподобява на божествен коктейл от стомашни сокове, остатъци от върната храна и други течности, чийто произход не можете (или не искате) да идентифицирате?

Вероятно ако Клер се бе събудила, обградена от цяла рота свещеници в черни раса, промъкнали се през пролуките на времето от мрачното Средновековие, готови да приложат върху беззащитното й тяло целия си арсенал от изискани мъчения, щеше да има шанс да си спомни какво бе правила предходната вечер.

Разполагаше единствено с болежките по тялото си като знаци по пътна карта.

Последното, за което се сещаше, бе как налива водка в гърлото на Марк, въпреки протестите му, че не може да погълне повече.

От този момент нататък и без това крехката й, селективна памет даваше късо и изключваше цялата система. Споменът не просто липсваше, а бе удавен във вира с най-черната вода, по-черна и от чумата от Средновековна Европа.

„Ауе к`во ти става днес с т`ва Средновековие, а?”, обади се един от разплулите се измислени герои в наводненото й съзнание.

Наоколо не се забелязваха инквизитори, ако не се броеше стържещия звук в ушите й.

Само някакво… дете?

Премига няколко пъти, за да се увери, че не халюцинира от дивия махмурлук.

Не.

Малкото момиченце си бе там.

Не повече от седемгодишна.

Кестенявата й коса се пилееше по раменете й, непривързана от опашчици, плитчици, шнолички и други подобни. Носеше къса лятна рокличка и чорапи до коленете, над сандалките.

Как не измръзваше от студ?

Вероятно от енергията, която на самата Клер бе източена през невидимо кранче.

Детето подскачаше така както момиченцата играят на ластик, танцуваше в кръг около просналата се на плажа жена. От време на време се навеждаше и я подръпваше за коженото яке.

Дори и в това си състояние не можеше да не се възхити на зелените, проблясващи очи. Точно това бе – закачливо котенце, опитващо се да те предизвика на игра.

–       Хайде, слънце, ставай, съмна се вече.

–       Де го видя т`ва слънце бе, хлапе. – Клер се изкашля мъчително, гласът, който едвам успя да изкара от гърлото звучеше като на стар моряк, страдащ от хроничен алкохолизъм.

Небето над нея бе гъста гора от облаци.

Нямаше и намек за изгрев или някаква светлина.

Дори не знаеше кое време е.

Може би пък бе залез, а малката се бъзикаше с нея?

Нямаше да я изненада.

Деца.

– Хайде, ще си проспиш живота. – Малката клекна и издърпа рязко якето на Клер, с което тя се бе опитала да покрие главата си. Оскуба я нежно, изсмя се звънко и подскочи така че косата й се разпиля около нея като мънистена завеса.

Този дяволит смях.

– Е, не, ти си по-зла и от змия. – измърмори Клер, докато се надигаше на лакти.

– Защо говориш така? Змиите са ужасно симпатични животни. – Белите зъбки на момичето пробляснаха в сутрешния сумрак. Морето сърдито изхвърляше кашата от водорасли на брега.

А бе едва началото на юни.

– Човек като е препил и змията не го закача. – изръмжа тя с изкривена от болка физиономия.

– Хахаха… вино на забравата, а? – Малката сви юмручето си и се престори, че пие.

Клер опули очи.

– Твърде много вино, а?

Е, по-точно водка, текила… и разни други, за които не се сещаше. Ала сравнението си го биваше.

– Ти пък от къде ги знаеш тия работи?

– Е, те повечето пият вино, за да забравят. – Момичето взе да чертае с пръчка по пясъка. – Някои пък предпочитат виното на веселието. На трети пък просто им е слаб ангела. – Намигна весело на полумъртвата си нова позната.

– Не думай.

– Хайде, сръдло, ставай и идвай с мен. Знам какво ти трябва.

– Ай стига бе? Аз не знам, та ти ли?

– Двойно кафе с бита сметана? – момичето с червената рокличка щракна с пръсти и я изгледа победоносно.

– Ти какво, пила си хапчета за познаване?

– Клер, Клер… – Е, не. Сто процента сънуваше. Кой знае какво бе взела в промеждутъка от време, губещ се в гънките на паметта й. – Това вино, което си пила, ще да е било силно. Нищо ли не помниш?

– Ъ?

От изненада не можа да произнесе нищо по-членоразделно.

Малката посочи с палец зад гърба си към една дървена постройка.

– Вчера с приятелите ти пихте в бара ей-там. Доста вино се изля. После даже почнахте да връщате. – Говореше така жизнерадостно все едно описваше игра с приятелките си в парка. – Вие сте ни редовни клиенти.

– Бе ти не си ли много малка да ходиш по барове? – избълва Клер. Очите й бяха уголемени като на зубър с очила тип лупи от кой да е гимназиален американски филм.

Момичето направи един пирует и поклати пръст.

– Баща ми държи бара. А аз съм му стопанка. – Тя изпъчи гордо гърди и се потупа с палец по тях. – Пък той си пие пиенето на забравата. Хайде, тук е студено, ще настинеш.

Клер бе толкова шашната, че не усети как се изправи на олюляващите се крака. Нямаше част от тялото, която да не я болеше, а всяка стъпка напред бе предизвикателство за ума и тялото.

Непознатото момиче подтичваше пред нея, правеше странните си пируети във въздуха и я подканваше с пръст да побърза.

В един момент Клер се запита кой бе детето и кой -възрастния.

Е, тя самата никога не бе имала претенции, че е пораснала. По акъл още се чувстваше в ранното тийнейджърство.

А през последната година бе била собствения си рекорд по простотия. Утешаваше се с това, че трябва да го изживее, докато е още млада.

От друга страна навиците трудно умират.

След време, което й се видя минимум половин ден, се добраха до типичното плажно заведение. Подът бе осеян с пластмасови чашки и опаковки от чипс. Една чайка (или пък гларус? Така и не се научи да ги различава тези пилета) доволно кълвеше остатъци от мезета по масите.

Посетителите липсваха.

Единствено един подпухнал мъж на средна възраст, със зачервено лице и мустаци като на морж се бе пльоснал на един от столовете и се взираше с философска концентрация в чашата уиски пред него.

Малката изтанцува пътя си до него, дръпна го за мустака и му изчурулика.

– Тате, докарах вече една клиентка.

Той я изгледа с празен поглед.

Долната му челюст бе увиснала.

Сви рамене и отпи солиден гълток.

– Ъхъ. Действай.

И отново потъна в ступора си.

Малката стопанка на морския бар се настани зад плота. Личеше й че се чувства уютно. Чукна два пъти по клавиатурата на допотопния компютър и няколко минути по-късно от колоните зазвуча Garota dе Ipanema. Клер я мразеше, ала й бе твърде лошо, за да протестира, така че просто се стовари на първия изпречил й се висок стол.

Чудно бе как не се преби,    докато се качваше. Конвулсиите на мускулите й се усилваха.

А непознатото ангелче с дяволска усмивка вече приготвяше кафето за нея с такова усърдие, с каквото други деца изрязват фигурки от гланцови блокчета и ги апликират върху хартия.

Макар че бе възможно вече никой да не прави това.

От годините на нейното собствено детство до настоящия момент поколенията се бяха сменили поне десетки пъти.

Почувства се стара.

Ала докато наблюдаваше чуруликащото създание, сипващо канела върху битата сметана…

…за момент й се прииска да бе нейна дъщеря.

Дали някой ден, ако имаше момиче, то щеше да прилича на това тук?

После се зачуди дали е редно да дава живот, при положение, че тя самата е още като дете.

Всички казваха, че човек помъдрява след като стане родител.

И как да вярва в това, след като отпусната фигура на масата в морския бар бе живото опровержение на тази крилата фраза?

– Ето – Момичето й подаде с гордост богато украсената чаша. – Специален коктейл за изтрезняване от забравата.

 Честит първи юни!

Photo: http://fallforward.files.wordpress.com

Тънка пелена от ужас


Photo: Kavyalok

Suddenly I stop
But I know it’s too late
I’m lost in a forest
All alone
The girl was never there
It’s always the same
I’m running towards nothing
Again and again and again and again
And again and again and again and again..

Nouvelle Vague – A Forest

Боровите иглички сплитат гнезда в косите ми, докато напредвам по тясната горска пътека. Ноздрите ми са атакувани от характерен аромат на смола – възбуждащ, и в същото време дразнещ сетивата ми. Тихо е, съвършено тихо, ако не броим скърцането на съчките под краката ми. Обичайното състояние – блудкав страх, примесен с нервно очакване, ме биеше в слепоочията. Не обичам особено планините. Не, никога не съм се губил в гъсти гори, нито мой близък е загинал по време на преход. Съзнанието ми не е обременено от някаква банална травма, господа офицери. Ала има нещо в зелените дълбини, които ме поглъщат всеки път. Нещо чуждо. Малките пищящи гласчета всеки път пробиват тъпанчетата ми, че навлизам в непозволена територия. Че там нещо дебне. Че ако прекрача тънкия воал от паяжини и сумрачна светлина, някой звяр ще изскочи и ще ми отхапе главата.

„Защо тогава отиваш там?”, девойчето с разкъсана рокля подскача от пън на пън, спуска се ниско, сякаш лети, поема цяла шепа от боровите иглички и ги разпръсква назад.

– Трябва.

„Не ми ли каза, че на този свят не съществува „трябва”, а само това, което искаме?”

– Такава глупост ли съм казал? Доста пиян ще да съм бил.”

Не съм много сигурен дали възприемам гласа й чрез слуха си или го чувам наум като шепот. В онова слабо разработено ниво на мозъка ми, където често постъпват далечни послания. Стряскат ме в съня ми, прекъсват ме за миг, докато любя някоя жена, пронизват ме в най-важните мигове.

Всеки друг би се побъркал, ако сивото му вещество бива използвано за комуникационен център, а мислите на хиляди живи и мъртви същества се тълпят там в най-неподходящите моменти.

Не и аз.

Свикнах.

Болното човешко съзнание е много по-силно, отколкото си мислим. Може да се адаптира към всичко. Може да понесе всичко. Дали защото след определено количество стрес, натрупан в невроните ни, умът ни се покрива с мазолеста защитна коричка? Или просто сме добри в това да давим тежките спомени, да се трансформираме като хамелеони?

Не знам.

Знам само, че понякога сутрин, когато черното кафе събуди всяка моя спяща клетка и не усетя нежното (и не толкова нежно проникване) чувствам лека паника.

Която се разсейва веднага щом първото послание намери път през гънките.

Старая се да не се издавам пред хората около мен.

Сериозно бихте се стресирали, ако мислите ви биват привлечени като магнит право в черепната кутия на човека до вас. А и ми носи някои безценни предимства.

Да познавам ходовете на тези, с които общувам.

Като междувременно много майсторски играя ролята на глупака.

Готов съм да се обзаложа, че няма актьор, който да се справя по-добре от мен.

Та… казано накратко, наистина свикнах.

А това момиченце… нямах представа дали е жива или мъртва. Мислите на хората са учудващо еднакви по своята сила. Даже понякога ми се е случвало да усещам поразяващо ярки послания… и да установя, че изпращачът отдавна не е сред нас.

А мисловният процес у някои живи силно наподобява догаряща свещ и стапящ се восък.

Е, не ме бъркайте с врачката от тъпи сериали като Шепот от отвъдното. Или с хлапето от Шесто чувство. Не съм се посветил на благородната цел да помагам на изгубените души. От време на време някой загинал алкохолик ме заговаря в любимия ми бар. Или самотна танцьорка се взира в околните по време на парти. След което се разтапя във въздуха.

Та, призрак или не, ала съм много привързан към нея.

Следва ме от известно време.

А аз обичам бледата й, призрачна компания.

Напомня ми на сестричката, която убих с джобното си ножче и после зарових в задния двор.

Хванахте ли се?

Вие луди ли сте? Гледате много филми на ужасите.

Не, просто малката е сестричката, която винаги съм искал. Другарчето за игра в пясъчника, момичето, което да дразня и което винаги ми прощава лудориите.

Може пък собствената ми мечта да се гаври с мен под формата на халюцинация.

„Не тръгвай неподготвен вън в горите, след залез слънце.”

– Вярвам в щастливата си звезда.

„Тя няма да те спаси от чудовищата.”

– Чудовищата са само в ума ни, малката.

„Тогава защо трепериш от ужас?”

– Знам ли… Твърде много филми.

„Продължавай, продължавай да се шегуваш.”

Кичи косата си с някакво горско цвете, шмугва се между боровете и се смее от там, като ме привиква.

– Как иначе да оцелея, сладка? Няма по-добър начин да се справиш със страховете си от това да им се изсмееш. Или поне не съм открил по-добър. Така или иначе в ежедневието е наситено с купища повече кошмари отколкото тези гори.

„И все пак тънката пелена от ужас е покрила очите ти.” Напява го така както някои дечица тананикат The Cuppy Cake Song. „И искаш да я разкъсаш и видиш какво се крие отвъд?”

„И все пак… да.”

Нещо проблясва през дърветата.

Изкушението – II-ра част


II

Есен.

Нежни паяжини, летящи във въздуха.

Огромен парк, пропит с цветове, рай за окото на чувствителните към нюансите.

Хладен, свеж вятър, който немирно играе с косите ти и палаво флиртува с листата, разкъсвайки многоцветната им черга.

Сиви облаци, сиви като морето в бурен ден, сиви като крилете на гълъбите, прелитащи с нервно пърхане, докато едно малко момиченце ги гони със звънлив смях.

Дребничка като фея с тънки, прозрачни криле, изящна като куклите, ала без тяхната пластмасова безжизненост, тя хвърчеше сред уплашените птици.

Свободна. Все още недокосната от света, понесена върху крилете на мечтите си и невинната детска игра.

Не я интересуват границите, нито това, че ще падне. Тя е просто устремена към гълъба, а всичко останало се разпада в цветни вихрушки.

Малка. Впечатлителна. Всичко й се вижда като едно вълшебство. Момиченце – вихър от бурни къдрички, скрити под кадифената й барета. А очите й светят като малки, скъпоценни камъни, и щъкат насам-натам.

Нетърпеливи да видят и да усетят всичко. И най-вече да хванат този дяволит гълъб, който не спира своето бягство от малката разбойничка.

Той я наблюдаваше, седнал на една пейка и докато се усети по устните му изплува унесена, щастлива усмивка. Тогава беше на двадесет, ала заради странния, почти старовремски начин, по който се изразяваше и бледото, изпито лице го мислеха за доста по-възрастен. Рядко някой го бе виждал да се усмихва след смъртта на майка му – необикновена, но твърде крехка жена, наказана с болезнена чувствителност. Тя бе избрала името му, бе го възпитала в любов към поезията и красотата, към „високите” ценности. Бе се примирила с факта, че синът й не е съвсем като другите с тъжна въздишка, ала нямаше сили да затвори сърцето си за него. Необичайната им близост беше обект на подигравки от страна на баща му откакто се помнеше. Редовно понасяше обръщения от рода на „женчо” и „мамино синче”. В един слънчев следобед, няколко години преди смъртта й Аделин й показваше първите си художествени фотографии. Радваше се на крехката й, сякаш чуплива усмивка, която виждаше все по-рядко. Тогава властният й съпруг мина покрай тях и се изсмя злобно.

– Я стига си се държал за полата на майка си, ами поизлез малко навън, току-виж си хванал някое гадже. Те сега момичетата си падат по такива като тебе, мязащи на изнежени гейчета.

Вътрешно младият мъж се усмихна горчиво. Вече се бе примирил, че с този мрачен и типичен балкански субект нямат допирни точки. Често се питаше дали изобщо му е син, ала самата мисъл майка му да изневери и да излъже по такъв грозен начин му се виждаше смехотворна. Сантименталната й душа не би го понесла, срамът би я убил.

Не боготвореше тази жена, както повечето хора биха си помислили. Беше слаба по характер, заблудена в много отношения и склонна към излишни компромиси. Ала му бе майка, а той от своя страна бе склонен да прощава отрицателните страни на близките си. Дори и баща си не обвиняваше, че е такъв какъвто е. Щеше му се последния да му отвърне със същото. А Тереза бе единствения му близък човек на този свят, затова смъртта й го бе потопила в дълбоко отчаяние. Нямаше почти никакви приятели, единствените му любовни връзки наподобяваха тежки катастрофи. Вярно, скоро щеше да замине извън страната, за да се посвети на това, с което наистина искаше да се занимава. Щеше да остави всичко зад гърба си и може би дори да започне наново, ако изобщо е възможно подобно нещо. Но все пак…

Все пак му бе безкрайно самотно. И единствената утеха намираше в този отдалечен от цивилизацията парк.

Изправи се от мястото си и тръгна към малкото момиче като омагьосан. Очарованието така го бе стиснало за гърлото, че не можеше да спре да се усмихва. А от това лицето му грейна, сякаш докоснато от слънчеви лъчи, очите му засияха. Като че ли стана напълно различен човек.

Такава дребна случка… изпълнена с жизненост, която нямаше как да не го зарази.

От меланхолията не бе останала и следа.

Малката принцеса не спираше да се смее. У него се зароди внезапно чувство на обич. Не, не онова, което обикновено мъжете и жените изпитват един към друг. Беше нещо толкова нежно, че го достраша, че няма да може да го опази непокътнато от странния свят, в който живееха.

Тя не обърна внимание на високото момче с дългото, черно палто в другия край на алеята, докато не се блъсна в него и залитна леко назад. Почти с инстинкт на майка орлица Аделин я сграбчи за ръката, за да я предпази от удара в земята. Поотпусна хватката си, изведнъж осъзнал, че действията му могат да се изтълкуват погрешно. Ала момичето не изглеждаше никак уплашено, само зяпаше с любопитство нагоре и премигваше с чудните си сини очи. Това го окуражи и той продължи да й се усмихва, докато и тя не направи същото в отговор. Доверието в погледа й едновременно го плашеше и смайваше.

– Добре ли си, детенце? – гласът му звучеше особено, почти напевно.

– Да, извинявам се, господине, повече няма да правя така. – Издекламира звънливото гласче, вероятно дословно цитиращо поучението на майка си. Аделин се пресегна и леко я погали по главата през баретата.

– Самичка ли си тук?

– Не, мама и татко… – момичето се сепна и се озърна уплашено. Денят бе студен и в парка имаше малко хора, повечето се намираха далеч от тях. – Олеле! Май се загубих. – Светът вече не бе толкова вълшебен. Гълъбът отлетя, а тя остана сама с този странен „батко”.

– Ела с мен, трябва да са тук някъде. Ще ги намерим. – и младежът протегна ръка към детето на не повече от седем години, което стигаше до кръста му. Колко ли странно изглеждаха отстрани? Представи си, че се разхожда с по-малката си сестра… или с дъщеря си. За момент прочете колебание в погледа й, ала после усмивката отново грейна върху лицето й и тя подаде розовите си пръстчета.

– Как се казваш, малката? – Безпокойството от липсата на родителското тяло се бе изпарило. Вече се чувстваше толкова удобно в компанията му, сякаш се бяха познавали от години.

– Даниела, ама предпочитам Дани. Не Дидка. Братовчедка ми все ми вика Дидка, мразя го. Все ме дразни. – нацупи се детето.

Той се засмя с разбиране.

– Е, значи за мен ще си Дани. И моят братовчед, и всичките ми приятели ми казваха Ади. Колко пъти само сме се биели заради това „Ади”.

– Ама „Ади” не е ли момичешко? Как се казваш, батко? – тя повдигна учудено вежди и го изгледа с нарастващо любопитство.

– Казвам се Аделин Георгиев, госпожице, на вашите услуги. – той спря и й направи дълбок поклон. Дани се изкикоти и прикри очите си с ръце.

– Колко си смешен, батко! И името ти е смешно, ама е и хубаво. – разкри изящно подредените си перлени зъби.

– А на вас, скъпа моя, гълъбът ви избяга, а? – намигна й непознатия, докато вървяха покрай килимите от листа, а вятъра вееше косите им. Тя видимо се радваше от това да й говорят като на голямо момиче.

– Нищо, ще го хвана някой ден! По-голяма съм и много по-силна от някакъв си гълъб! – закани се тя с нетипична за годините й мрачна сериозност. От тогава си личеше състезателния й дух.

– И какво ще правиш с него, когато го хванеш? – попита небрежно Аделин и се наведе до земята, за да вдигне едно красиво есенно листо, червено, с ръжда по краищата.

– Ами ще си го пазя само за мен! – Присъщия на повечето деца егоизъм. Още тогава разбра, че тя далеч не бе ангелче, ала това не го караше да й се радва по-малко. – Ще го сложа в клетка, ще го храня със зрънца и ще го науча да праща писма.

– Това е хубаво, малка Дани, обаче знаеш ли какво се случва със затворените гълъби? Разболяват се. – Сините й очи се разшириха от изумление. – Да, разболяват се много тежко от една много лоша болест, която се нарича „мъка”. Мъчно им е за небето и за полета, за това да си размахват свободно крилете. – Не знаеше дали изобщо разбираше за какво й говори, но тъй или иначе повечето хора не го разбираха. – Така е с повечето птички, с изключение на онези предатели, папагалите. На тях им е добре да си седят в клетките и да се присмиват на смешните си стопани. А и навън им е твърде студено. Но другите птички… умират от мъка. Перата им окапват, спират да ядат и един ден главичките им клюмват. – Вероятно не бе добре да се говори така на някой толкова малък и впечатлителен, но не можеше да се спре. Той – вечния мълчаливец.

– Но… – усети как гласчето й трепери и съжали, че й е говорил по този начин. – Но аз много добре ще се грижа за него, ще го храня, ще му чистя клетката, ще му намеря женски гълъб и ще си измътят пиленца. Нищо няма да му липсва.

– Ще му липсва само едно, – усмихна се той.

– Какво?

– Свободата.

Дани премигна и прехапа устните си замислено. Явно до този момент въобще не й бе хрумвало и сега увереността й бе сериозно разклатена.

– И казваш, че ще умре, ако не е свободен?

– Вярно е, че повечето гълъби най-често ходят по земята и просят трошички от милите старици и хората в парка. Но те са птици, въпреки всичко, родени са да летят, където пожелаят. Как мислиш, ще му бъде ли хубаво в клетка?

– О… не знам. Сигурно не. Също, когато мама и тате ме накажат да не излизам никъде. А у нас е толкова скучно. Няма къде да си играя.

– Тогава не е нужно да питаш, малката.

Тя го погледна сериозно, а в очите й четеше вече друга емоция: възхищение. Това малко го смути, тъй като не бе свикнал да е обект на обожание. Дори след години, когато разни смутени младежи и девойки попаднеха в плен на новооткрития му чар, не знаеше точно как да отвръща на чувствата им.

– А ако го хвана може ли само да го подържа мъничко, да му погаля перушинката и после да го пусна? – ентусиазмът отново се върна в гласа й.

– Мисля, че и той не би имал нищо против да е за кратко пленник на такава хубава госпожица. – Отново й се поклони със закачлива галантност.

– А… батко… мислиш ли, че някой ден и аз ще мога да летя като тях? – попита го тя след като спря да се смее. – Искам някой ден да имам точно като техните криле. – Този разговор след години щеше да стане основа за шеговитото му обръщение към „малката харпия”.

– Откровено казано, Дани, възрастният в мене иска да ти каже дори да не си го помисляш, че хората могат да летят, че трябва да ходим на два крака и нищо повече. Вероятно част от мен иска да те предпази да не скочиш от някъде и да си счупиш всички кокали. Но кой би могъл да ти каже можеш или не можеш? Преди години всичко това, което днес ни се струва обикновено е било считано от някой си за невъзможно. Бъдещето е най-сложната задача. Ходиш на училище, нали?

– Да! – вирна гордо глава тя. – И имам вече две пчелички за добър правопис.

– Знаех си, че си умно дете. Но не всичко можеш да научиш там. Някои неща не можеш да ги прочетеш в книгите. Трябва да го откриеш сама. Разбираш ли ме, мила, или си казваш „Ама че смешен възрастен!”.

– Мисля, че разбирам… ама не съвсем – сбърчи нос тя.

– Като пораснеш ще разбереш. Пред теб е един огромен свят и кой знае – това, което искаш сигурно те чака там някъде. А сега стига приказки. Искаш ли да ти направя една птичка, която никога няма да пострада от мъка?

– Можеш ли? Как? – момичето го изгледа със съмнение.

– С магия. Но първо трябва да съберем някои съставки. – Поведе момиченцето до близките борови дръвчета, под които бяха нападали шишарки в различни форми. С помощта на едно малко джобно ножче и няколко клечки успя да й сътвори тромаво подобие на трикрако пиле без едно око, ала тя толкова го хареса, че няколко минути не спря да подскача и да го притиска до гърдите си. След това го прегърна силно и произнесе „Колко си добър!” с онази невинност, присъща само за децата на около седем. А Аделин не бе подозирал колко е хубаво да сториш нещо дребно за някого и да го зарадваш.

Точно в този момент дотичаха притеснените й родители с угрижени лица. Майката, от която Даниела бе наследила очите си, изглеждаше видимо облекчена и побърза да благодари сърдечно на безкрайно учтивия младеж, който се бе погрижил за малката й дъщеричка. Ала бащата не изглеждаше никак очарован. Стараеше се да се държи добре, но му личеше, че иска да го разкара с ритници. Не би могъл да го обвинява, че вижда педофил във всеки мъж близо до малкото му „момиченце”. Но беше малко тъжно. Осъзна, че току-що е изтекъл един от най-хубавите моменти в живота му и че той няма да се повтори.

Семейството побърза да се отдалечи от непознатия с черно палто, като измърмориха някакво протоколно сбогуване. Само малката Дани се обърна, помаха му с дървената птичка и му се усмихна за последно. Извика „Чао, бате Аделине, другата неделя ела пак в парка.”

И се отдалечиха.

Дори и техните да бяха благосклонни към необикновеното им приятелство, след една седмица той заминаваше и по това време не планираше да се връща.

Не вярваше да я срещне отново, но се надяваше някой ден тя да осъществи мечтата си. Напук на законите на гравитацията.

Photo source: flickr.com

Момиченце


The men don’t know

But the little girls understand.

The Doors, Back Door Man

Oh girl lead me into your darkness.

when this world is trying it’s hardest.

To leave me unimpressed.

Depeche Mode, One Caress

Чак когато поех първата глътка от бутилката, усетих, че някой ме гледа. Почти се задавих. Избърсах потеклите по брадата ми кехлибарени капки и премигах, за да се уверя, че не сънувам.

Тя стоеше на прага на вратата без да помръдва.

Само призрачнорусата й коса се полюшваше от лекия летен бриз. Приличаше на разлюляна нива под лунна светлина. Очите й ме бяха заковали като два гвоздея – дълбоки, черни бездни. Неусмихващи се. Почти безизразни. Наблюдаваше ме като хищник, дебнещ плячката си в храстите.

Не казваше нищо. Само стоеше там, дребна, закотвена на мястото си и не откъсваше погледа си от мен.

С всякакви жени се бях срещал по време на житейския театър. Мислех си, че в една и друга степен са ми ясни. Че няма нещо, с което да ме изненадат или да ме накарат да се чувствам неудобно.

И ето ме сега, професионалният скитник, да се червя присъствието на осемгодишно момиченце. Всъщност, все още не съм сигурен за точната й възраст. Би могла да е и на петнайсет. А от очните й ябълки ме зяпаше жена поне на трийсет, с очи, изпълени с отработено безразличие.и мрачна мъдрост.

Често наблюдавах този поглед. Обикновено като вперех очи в огледалото.

Но да го видя у това същество… с тази бледа, лунна кожа, крехки ръчици и краченца, момиченце, което трябваше да се е сгушило между завивките с любимото плюшено мече… Това ме смущаваше до мозъка на костите ми.

Вместо това тя се бе притаила в мастиления кухненски мрак и наблюдаваше съсредоточено как някакъв си там току-що бе изпълзял измежду бедрата на майка й и се наливаше с уискито на баща й.

А това въобще не я трогваше.

Усетих как челото ми пламва и по гърба ми се стича ледена пот.

Направих усилие да проговоря, въпреки че езикът ми бе залепнал за небцето.

–         Ъ… здрасти.

Честно, по-глупава реплика не съм казвал на жена от тийнейджърските си години насам.

–         Не се впрягай толкова. – Този звънлив гласец правеше цялата ситуация още по-злокобна. Щях да се чувствам една идея по-сигурен, ако бях чул плътните, дрезгави и кадифени тонове на майка й. Не знаех какво да правя с тази невинност… ако изобщо бе невинност. – Не си първия, нито ще бъдеш последния. И недей си въобразява много. Тя избира. Днес си ти, утре ще е момчето от магазина, или доставчика на пица. – Сви устни, първата проява на изражение, която забелязвах на лицето й. – Ще те излъжа, ако ти кажа, че подбира много кандидатите си.

Преглътнах усилено и вкарах още един гълток за кураж. Аз, нервен? Все едно сънувах цялата сцена.

–         Не съм на петнайсет, малката. Отдавна не обръща внимание на това кой кого е прелъстил. – Не можех да повярвам, че си говоря за това с момиче преди пубертета. – В повечето случаи… – усмихнах се глуповато. – … съм прекалено благодарен като ми се усмихне късмета, та да се вълнувам от това тя ли ме е забила или аз.

–         Добре е че го разбираш. Тя доста се изнервя, когато някой започне да се хвали, че я е забил. Последният път простреля един такъв самохвалко в задните части. – Завъртя презрително очи. – Доста емоционално нестабилна е, горката.

Говореше за майка си с такова снизхождение, а най-лошото бе че думите й мачкаха с цялата тежест на истината в тях.

Пръстите й разсеяно си играеха с къдрите на бялата й рокля.

–         А баща ти как приема цялата работа? – Защо ли попитах? Това грам не ме интересуваше. Явно и тя бе разбрала колко бутафорен е въпроса ми. За първи път по детското й личице се плъзна усмивка. Толкова иронична, че ми загорча в устата.

–         Той ли? Прекалено е щастлив, че си е намерил жена, с която да си изневервяват взаимно. Интересни субекти са. По своему всеки е намерил щастието в другия. Или в отсъствието му.

–         Тъжно. – промълвих неволно.

–         Щом липсата на семейни ценности толкова те натъжава, защо чукаш омъжени жени? – Вулгарният израз от малиновите й устни вече не можеше да ме шокира.

–         А ти защо се спотайваш, а не спиш като добро дете? – контрирах я. Тя не се смути.

–         Защо да спя, когато в спалнята на майка ми се случват толкова интересни неща? – Лицето й грейна внезапно. – А тя никога не си прави труда да затвори вратата.

Ако щете ми вярвайте, но се изчервих като ученик. Едно бе да знам, че някъде в къщата има дете, съвсем друго, че се е притаявала като сянка и е гледала как с майка й си обменяме любовни сокове.

–         Срам ли те е? – усмивката й стана още по-широка, ала очите й бяха все така сериозни и безизразни. – Няма защо, тук всички сме големи хора. Или поне някои от нас.

–         Ти си само дете. – Глупава реплика. Поредната.

–         Знаеш ли, страната на захарния памук и хартиените лампички може да стане доста скучно място, когато вече си я пребродил надлъж и шир. – Малката се подпря на рамката на вратата и облиза устни. – Когато обаче забележиш нещо различно… ъгълче, в което да се вмъкнеш… ъгълче мрак… няма как да устоиш. За какво мислиш, че Алиса се е гмурнала в заешката дупка? – Сложи ръка върху неоформената си гърда. Предизвикваше ме. А аз бях изгубил ума и дума.

–         Дали обаче си готова за лабиринта, който те чака зад ъгъла? – прокарах ръка през косата си, започнала да посивява. – Някога дебнещият мрак ме примами да го последвам. Още не съм сигурен дали съм намерил ключа към решението.

–         Тебе просто лутането те влече. – заяви ми тя съвършено сериозно, все едно ме бе познавала цял живот. – Никога не си искал да откриеш отговор или да намериш правилната пътека. Следваш белия заек, защото си привлечен от въртеливите му, почти сладострастни движения и пухкавата опашка. Следваш естественото си любопитство.

–         Прекалено много честност, като за събота вечер.

–         Е, и в любопитството няма нищо нередно. Но аз обичам да наблюдавам. И когато набележа целта и изчисля разстоянието и посоката на вятъра… я достигам само с един изстрел.

Плъзна се към мен по теракотените плочки с грацията на балерина. Косите й изшумоляха в тъмното, тихият й смях се изгуби в ъглите на стаята. Докато се усетя, бе хванала ръката ми и ме гледаше очаквателно.

–         Наведи се. Искам да ти кажа нещо.

–         И от тук те чувам добре. – изломотих под нос.

–         Човек разбира нещата по-добре, когато му ги прошепнеш.

Като хипнотизиран се доближих до невинното й лице с усещане, че върша грях. Тя не ме чака много, а веднага залепи устните си в моите. Беше кратичка, детска целувка, просто търкане на кожа в кожа. И въпреки това през тялото ми премина такъв мощен електрически заряд, какъвто не бях усетил дори от устните на майка й между краката си.

–         Довиждане, страниче. – Преди да разбера, тя се бе оттеглила към коридора. Обърна се само за момент, за да ми помаха и да ми пусне една последна усмивка. – Ще те засека по ъглите на лабиринта.

Photo source: http://smashinghub.com