Плаж


Старецът седеше вече близо час върху влажния, почти черен пясък и наблюдаваше анемичните вълни, лигавещи брега с мръсната си пяна. Вятърът палуваше с нея, както и с мърлявите остатъци от водорасли, носещи се по водата, акостиращи на пясъка. Небето се бе задръстило от гранитния облаци. Единствено от време на време го прорязваше едва забележимо някоя далечна светкавица. Първите капки от предстоящия порой погалиха червендалестата буза, осеяна от браздите и ивиците на годините. Той дори не трепна.

Взираше се в нещо отвъд хоризонта и не отлепяше взора си от него, сляп и глух за прииждащата буря.

Същото определено не можеше да се каже за сновящата девойка зад него. Вече половин час го врънкаше да си тръгват, но той се отнасяше към натрапчивите й молби като към бръмченето на досадно насекомо.

Момичето, което нямаше повече от шестнайсет, издърпа качулката на дъждобрана си и потри вкочанените си пръсти.

–       Дядо, хайде де, какво толкова още кесим на тоя гнусен плаж? Затова ли бихме целия този път? За медитация точно в най-големия вятър? Хайде, моля те.

Той й направи знак да мълчи.

Тя не го послуша и продължи с безкрайния си монолог. Разтърка ръцете си върху дънките и заподскача демонстративно.

–       Поне да знам за какво мръзна? На един планински поход да бяхме отишли, а то какво? Висим и зяпаме тъпото море. Егати баналната картинка.

Дядото се подсмихна под мустак.

–       Малка си още, тепърва има да се учиш да си говориш с природата.

–       Може би. Обаче в момента основно говори инстинкта ми за оцеляване. И той направо крещи: студено ми е и съм гладна.

–       Потърпи, искам още малко да се насладя…

–       Да се насладиш? На какво? Страшна слънчева баня си си спретнал, нямам думи. – не спря да го атакува със саркастични коментари тийнейджърката. – Да ти дам малко лосион, знаеш ли колко зле се изгаря от облаци?

–       Ела насам, седни до мен. Може да чуеш някоя интересна история от вълните.

–       Дядо, ако хвана пневмония, да знаеш, че е по твоя вина! – тя нацупи демонстративно устни. – И пак ти казвам, морето не ми е страст. На мен ми дай планински върхове и гора. Цял необятен свят! А какво му гледаме на тъпото море? Равно, скучно, накъдето и да погледнеш – все вода.

–       Огледалото също е само едно стъкло. Но пък какъв необятен свят се крие от другата страна.

–       Стана тя каквато стана, аз пуша, тебе те хваща.

Той се засмя по бащински и с властен жест я привика към себе си. Колкото и да негодуваше, накрая все пак склони и се настани на малката, пясъчна дюна. Не скри дискомфорта си от мокрия „шезлонг”. Старецът обаче все така стоически приемаше мрънкането й.

Когато на Джейн й се изчерпаха репликите и въображението й се изтощи, най-сетне замлъкна и по примера на дядо си, впери поглед в мътната вода. Не успя да намери скрития смисъл в медитацията му. Затова го погледна прямо и попита, този път без следа от ирония:

–       Добре де, от всички плажове, покрай които минахме, защо точно тук? И защо точно есента? Наистина не разбирам.

–       Носи ми много спомени. Нещо като годишнина. – той сведе черните си очи към напуканите си ръце.

–       Аха, и какво, майка ти те е водила тук като дете и сега те тресе сантимента, а? – Посиняващите й, тънки устни се изкривиха отново в обичайната си, насмешлива усмивка.

–       Не улучи, многознайке. Не съм виждал морето докато не станах на трийсет и пет.

–       Ха, и за това ли сега си като отвързан? Идваш да го видиш всеки път като можеш? Ех, деденце…

–       Казвах й аз на майка ти, че трябва да ти се клъцне това змийско езиче. Не спираш да бърбориш. Хайде, остави ме да ти разкажа историята.

–       Хаха, извинявай, ама от тия поучителни притчи ме избива…

–       Не си изпреварвай късмета, госпожице.

–       И какво? Разказвай, слушам те внимателно.

–       За първи път дойдох на почивка и видях морето именно тук. Не забравяш този момент. Все едно светът ти се разцепва на две и осъзнаваш колко малко си живял. Отново си като малко дете. Тепърва откриваш чудесата около теб. И в такова опиянено състояние ме срещна една русалка.

–       Дядо! – Джейн наруши обещанието си и го прекъсна с възмутен вик. – Ти на колко си мислиш, че съм? На пет, че да си разказваме приказки? Или да ми четеш фентъзи романчета? Е, не ходя права под масата, можеш да ми спестиш ефвемизмите. Русалка, как пък не!

–       Ех, разваляш всякакви опити да вкарам поезия в тая банална житейска ситуация.

–       Нали знаеш, че имам две по литература? Поезията не я тача особено. `Що не ми го кажеш направо? Дошли сте с баба на море, били сте си омръзнали малко или много. Срещнал си някоя мадама, която ти е завъртяла главата. Лятна авантюрка, после идва края на отпуската и кой от къде е.

Старецът я зяпаше изненадано.

–       Подцених те, не подозирах, че си толкова наблюдателна.

–       Ма моля ти се, не е далеч от акъла. Такива неща се случват. Пък и коя съм аз, че да те съдя. Не ми говори като на дете!

–       Добре, принцесо. – Усмивката по лицето му внезапно придоби зловеща окраска. Тя изтръпна леко и се зави още по-плътно в дъждобрана си. – Щом искаш да знаеш жестоката истина, ще я научиш. С всичките й отвратителни подробности. Готова ли си?

–       Ами, да, нали ти казах. – Но колебанието видимо бе заразило самоуверения й тон.

–       Добре, дано знаеш в какво се забъркваш. – Бил завъртя едно камъче между пръстите си и думите се изляха от устата му. Сякаш цял живот бе чакал подходящия свидетел, пред когото да излее речта си.

–       Мериан беше сервитьорка в ресторанта, където се хранехме с баба ти. Личеше й отдалеч, че е мръсница. С тези лъскави като на палава катерица очи и начервени устни, нямаше как да мине за добро момиче. А какво тяло… феерия от плът и извивки… Както тя не можеше да прикрие истинската си природа, така и грозната й униформа само подчертаваше ония белоснежни гърди и безкрайни крака. А между краката нямаше и косъмче – нежно, меко, като влажна коприна.

Въпреки цялата си нахаканост и демонстрирано безразличие, Джейн усети, че се изчервява. Бе чувала далеч по-вулгарни приказки от връстниците си, обаче самият факт, че идваха от устата на дядо й правеше ситуацията … странна и смущаваща.

–       Кожата й беше опалена от слънцето и от това очите й грееха още по-ярко. Ходеше като същинска пантера, облизваща се сладко-сладко, докато дебнеше жертвите си. Не приличаше изобщо на тукашна. Повечето жени се чувстваха като плоски и недодялани селянки в сравнение с Мериан. Ако щеш ме намрази за тези думи, но лягах с отвращение и досада до баба ти, след като Мериан се потъркаше дори съвсем невинно в мен, докато ми отсервираше.

–       `Айде по същество? Тя изобщо пусна ли ти?

–       Знаех си аз, че няма да изтраеш. По кой знае каква причина, въртиопашката избра точно мен. В ония дни, Джейни… все едно не бях аз. Още малко оставаше да зарежа всичко, баба ти, баща ти, съвестта си, за да тръгна подире й.

Мериан не дружеше с останалите момичета от хотела, те я мразеха, тя ги презираше. Затова никой не знаеше къде ходи и какво прави. А тя често плуваше гола в залива, където обичах да се разхождам. Беше… наистина вълшебна гледка.

–       Виж ти – ухили се Джейн. – Дядо ми, плейбоя. Кой би помислил.

–       Ха, я не се присмивай на побелелите ми коси. Тя беше тази, която ме прелъсти. Най-банална филмова сцена. Русалката просто изскочи от водата, намигна ми и ме събори върху пясъка. Всякаква съпротива от моя страна липсваше. Както и думи. Почти не говорехме, не ни се губеше време за това.

–       Да, да, схващам картинката. – Внезапно идеята за дядо й между бедрата на някоя пищна „нимфа” предизвика остро гадене у крехкия й организъм.

–       В продължение на десет дни ме скъса от любов. Сега се чудя как не ми е докарала инфаркт… или счупен таз.

–       Пак ставаш обстоятелствен.

–       Баба ти нищо не заподозря, чиста душа беше тя и ме гледаше в очите като Бог. Нямаше по-адски ден в живота ми от момента, когато си тръгнахме. Все едно късаха парченца плът от мен. Като пораснеш… може би ще разбереш какво е това да си на кръстопът между съвестта, морала… и упадъчното желание.

Дори и любов не мога да го нарека, че да се оправдая по някакъв начин. Направо ще ти го кажа, моето момиче, мислех с долната глава и това за малко да ме затрие.

Джейн прехапа устни, за да не каже още нещо и му даде знак с глава да продължи.

–       Точно долната глава ме накара да я потърся отново. През една дъждовна есен, същата като тази. Не помня вече как излъгах баба ти. Ала тя не си и помисли да се усъмни в мен. Беше ми дала адреса си в града… ако някога случайно ми се прище да посетя отново морето.

–       И ти…

–       Вече се задушавах. Трябваше да я имам, пък макар и само веднъж.

–       Ха, дядо, хайде не на мене тия. Всеки така казва: само още една чашка, още една дозичка, още една цигарка. Не ми казвай, че наистина си го мислел.

–       Малка вещице, някой казвал ли ти е че е опасно да надничаш в чужди мисли? – В погледът му нямаше нищо от благия старец, който Джейн познаваше и от това ледения ужас, зараждащ се в дъното на стомаха й се засили.

–       И… намери ли я?

–       О, да. Исках да я изненадам. За първи път в живота си бях спонтанен… и това ми отвори очите. Вървях към дома й с цветя и подарък в ръка… каква глупава романтика… когато я видях зад ъгъла. Прибираше се, хванала под ръка двамина. Отново се облизваше като пантера, хилеше се като типичната кръчмарска повлекана. Пияна и заляна. Откачих, малката, меко казано откачих.

Никога не съм изпитвал такова грозно разочарование. И тъпа ярост.

–       След това… всичко си дойде по местата, а? – прошепна с надежда Джейн.

–       Ха… мислиш, че си голяма, ама явно още не си излязла от страната на приказките. В живота нищо не е същото след подобна случка.

–       Е, хайде сега, не преувеличавай. Мацето е било готино, поувлякъл си се, какво толкова…

–       Нищо не разбираш. Дано и никога не разбереш що за лудост е това. Щом успях поне малко да се овладея, събрах сили и позвъних на вратата й. Тя ме погледна с очаквателна усмивка, сякаш бе знаела, че ще дойда. Предложих й да се разходим до брега, за една последна есенна почивка. Казаха й, че ще я заведа в хубав хотел, не в оная дупка, където се запознахме. Не й трябваше много, за да приеме, падаше си по всякакви удоволствия.

–       И…

–       И тя седеше до мен тук на този плаж, точно както ти сега. Носеше вълнена червена рокля и въпреки това постоянно ме питаше кога ще се настаним някъде. Умираше от студ… точно както ти сега. Аз не й отвръщах, само я гледах с възхищение… за последно. Изглеждаше почти невинна под лунната светлина, прорязваща облаците. На мен обаче ми бе ясно какво се криеше под тази бледа руменина. Какво правиш, когато имаш гангренясал крайник, Джейни?

–       Дядо…

–       Не, искам да ми отговориш. Хайде, покажи, че си голяма.

–       Ами… режеш го… – Съзнанието й отказваше да осъзнае това, което се опитваше да й каже.

–       Точно така, скъпа. Няма нищо по-сладко от целувката на жена, която знаеш, че ще удушиш след малко. Тази тръпка се оказа дори по-силна от секса. Тя лежеше напълно доверчива в ръцете ми, напълно уверена в силата си. Това я направи доста небрежна към здравето й. Как да подозира какво се крие в жалкия, сив плъх, който бе прелъстила през лятото? Никога не подценявай никой, който срещнеш, дете. – Пламъкът в очите му бе станал фанатичен. – Това може да ти е последната грешка. Това коства живота на русалката Мериан.

–       Ти…

–       Да. – Дори не понечи да се оправдае, да извини постъпката си, да се впусне в обяснения как е бил заслепен от страст и не е знаел какво върши. Старецът се наведе към примрялото от шок момиче и й прошепна в ухото. – Беше хваната неподготвена за пръв и последен път. Още помня изненадата в онези очи на кошута, тъпия ужас и бавното, постепенно осъзнаване, че си отива. Че не може дори да извика. Пръстите ми бяха като клещи около врата й. А звярът в мен ревеше… пуснат на свобода.

Джейн не реагираше – напълно смразена и неспособна да помръдне, да издаде дори звук. Бе забравила за бръснещия вятър, за мръсния плаж и влагата, за глада и жаждата си.

–       А морето погреба нашата малка тайна… – Той се изправи и остави внучката си да седи там в тихия си ступор. – Изкашля се леко и тя вдигна глава, подобно на зомби. – И ти ще пазиш нашата малка тайна, нали, Джейни? – Кой бе този жесток старец, облякъл кожата на любимия й, благ дядо?

Тя кимна без глас, а Бил я потупа по главата.

–       Добро момиче. Хайде, продължаваме.

Ако някой й беше разказал историята, щеше да я оприличи на долнокачествен еротичен трилър, който би гледала само мъртвопияна. Ала да осъзнава, че един от най-близките й хора е сторил нещо подобно и не изпитва и частица разкаяние… същият, който я бе водил на разходки и пътешествия, на който споделяше всичките си мисли и тайни… бе една идея по-голям залък отколкото бе в състояние да преглътне.

„Любопитството уби котката.”, прошепна едно злобно гласче в главата й.

А морето бе оригнало черната си паст под инвазията на бурята.

Summer time – Almost gone



Студена нощ в средата на август, тихо полюшване на листа и клони, далечен лай на кучета и нестройно, някак отнесено подсвиркване на щурците сред високите треви. Обикновено човек не си представя лятото си така. Сезонът е едно от онези съществителни, които със самото  си споменаване извикват ярки образи в съзнанието. Свеж аромат на плодови коктейли и тежък вкус на лятно вино, жега, която превзема и последните глътки въздух, морски бриз и аромат на сол, носещи се над пясъчни дюни. Убийствен мирис на липи. Треска, текила, страст, парти, махмурлук, море, лепкавия лосион против слънце, старателно попит от бронзовия гръб, по който плъзгаш ръце. Нашепнати обещания в ухото от нечии устни, намазани с ягодов балсам и черни искри в очите, докато една ръка те води нагоре по стълбата на удоволствието. Още един етаж, моля, искам да стигна високото. Дълги бани, дълги въздишки, дълги оргазми и дълги мигове на безумие. След което отново есента ще дойде като развилняла се вещица, ще попари със слана всичко прекрасно и ще го потопи в мъгли и дъжд от жълти и червени листа. Обикновено хората свързват лятото с единственото време от годината, когато си позволяват истински да живеят и да се отдадат на всичко забранено. „Само да дойде лятото, само по-скоро да дочакам отпуската”. Вероятно това да изживяваш всеки сезон с всичките му върхове и падения и да откриваш тръпка дори и в брулещия вятър е твърде плашещо. И аз не бях изключение от това правило. Вероятно затова точно тези мисли ми идваха при споменаването на магическата дума „лято”.

Но понякога то е различно.

Брутална смесица между всички сезони, капризните пролетни дъждове, пронизващия есенен студ, спорадичните пристъпи на задушаваща жега. Всеки момент можем да очакваме да повали и малко сняг. Това някак обърка сетивата ми, винаги съм възприемала природните аномалии като някакво лично предателство. Всеки сезон свързвах с определени епитети, вкусове и преживявания, определено време и когато това не се случваше според очакванията ми… чувствах как губя почва под краката си.

В такива нощи, хладни, нетипични за сезона, отново ме обзе онова безпокойство. Лято – разочароващо, с потъмняло небе, блещукащи звезди… и ах, тези проклети насекоми, които си въобразяваха, че творят музика. Усещам как с бавни, призплъзгащи се движения лудостта се мести нагоре по нервните ми окончания. Въздействието на студените летни нощи върху желанието ми просто да стана, да изляза и да поскитам въпреки песента на щурците, е пълно противоречие.

Повървях няколко минути сред тревите, за да успокоя усиленото сърцебиене. Времето не е никак подходящо за разходка, но въпреки това упорито продължавам своя ход. Причината за това безпокойство започва да се оформя. Чувствам, че нямам време, че държа в ръцете си умиращо, вехнещо цвете, което е към своя край, а аз трябва да сторя нещо преди този край да е отнел последните остатъци от свежестта му. Защото краят наближава… краят на какво? На лятото, на живота ми, на света, какво толкова ще се случи в следващия момент, че изпитвам такова трескаво безпокойство?

Отново условни представи за живота, Вселената и всичко останало. Започнах да се чудя дали изобщо горепосочените летни асоциации са мои или чисто и просто клишета от нечий друг филм.

Седнах на тревата, без да обръщам внимание на студа или на факта, че дънките ми се цапаха, или че това не бе най-чистата част на града. И все пак нещо на това място ми харесваше. Имаше вкус на диво и непознато, усещане, сякаш запазено от времена, запечатани в подсъзнанието.

07.09.2009 г., София

Сол по кожата



Купето е притихнало и обгърнато от тъмнина. Тъмнина, която се разсейва единствено от далечните отражения на лампите. Седя край прозореца с вперен поглед в далечината, до слуха ми достига единствено ритмичното дишане на спътниците ми. Поглеждам ги за миг с периферното си зрение и отново заковавам очи в точката от пространството, която съм си харесала за съзерцаване. Чакам мълчаливо да дойде онзи миг, в който влакът ще се понесе в така добре познатия си ритъм. В ума ми блуждае детско стихче от лексиконите, което по някаква причина винаги е пробуждало в кътчетата на сърцето ми тъга, дори без да имам причина. „Влакът отминава с тежки колела, но споменът остава за вечни времена.” Подсмихвам се и поклащам глава, преструвайки се на човек, който знае повече отколкото си мислят другите. Нима изобщо сме в състояние да говорим за „вечни времена”, когато сме само един миг от тази вечност? Миг, който отлита тъй бързо, че по-неумелите така и не успяват да му се зарадват. А споменът след време просто избледнява като никому-ненужна чернобяла снимка. Вероятно някой ден, някой, който ще живее дълго след като ние самите сме поели последния си дъх, ще открие тази снимка и ще открие скрит смисъл в нея. Но точно сега съдбата й е да събира прах в захвърлен в ъгъла албум. Миг от вечността, спомен за цял живот, макар и банален. Прекалено абстрактно е.

Изоставям философските мисли и посягам към чантата, където са скътани част от материалните спомени от това мое кратко пътешествие. Малък магнит за хладилник с катедралата на Варна. Прокарвам пръсти по грапавата му повърхност, усмихвам се леко и го прибирам обратно. Обхващам с две ръце другия предмет. Картичка с формата на сърце, в чиято основа е вграден идеалния морски пейзаж, а един кораб плува към залеза в рамка от морски миди. Онзи неясен копнеж отново бодва и моето сърце. Всеки път когато си тръгвам от брега го изпитвам, горчиво-сладкото усещане на раздяла. Като завинаги да кажеш сбогом на родния си край. Или като да изпратиш любовта на живота си до гарата, с ясното съзнание, че това е последната ви среща. Нелепо е. Глупаво, дори. Но е част от мен, също като онзи инстинкт, който ме държи будна по пълнолуние. Докосвам мидата, изпъкнала на едър план под надписа Черно море и отново поглеждам към зейналата паст на нощта, която ми намигва с очи-звездички. Мисля си за времето, онова, което изтича като пясък през пръстите ми и се чудя колко съм уловила от него. Мисля си, че преди четири години седях на същата тази гара и че онзи период между тогава и сега ми се струва като сън. Като филм за нечий друг живот. Мисля си разсеяно дали да не си направя дневник на всичките прераждания, които са минали от тогава. Отхвърлям идеята с небрежна усмивка. Какво ще спечелиш ако се върнеш към онова невинно момиченце или момченце, което си бил някога? Към чистотата на първото преживяване, към първите ти стъпки в големия, див свят. Ти вече не си и никога няма да бъдеш това, което си бил. Така че запази спомена в архива на душата си и продължи напред. Вкопчването в миналото може само да те накара да пропуснеш още песъчинки.

Прокарвам език по устните си, за да усетя вкуса на солта по кожата. Стара традиция е да си тръгвам от тук със сол по кожата и морски мирис в косите. Дори и да се смесят с „аромата” на влака и да се изгубят сред градския шум, те дълго ще витаят в ума ми и ще се запечатат в клетките ми. Така го чувствам. Облягам глава назад и умът ми се връща два часа назад. Вероятно си противореча с казаното по-горе, но… човек има нужда от онези спомени, които внасят в света му красота и светлина. Хладката вода гали кожата ми, докато поря напред към залеза като русалка. Чувствам се несравнимо по-добре отколкото на сушата, през вените ми преминава студена тръпка, адреналин, дробовете ми дишат по-свободно, докато замайващия морски въздух навлиза в тях. И най-любимия ми момент, когато се отпускам в прегръдките на водата, а перфектното небе без едно облаче сключва своя обков над главата ми. Разтварям ръце като криле в бавен полет, омекотен от нежните вълни, дрогиран от наслада. Над очите ми летят безбрежните чайки и гларуси. Усмихвам им се и им махам с ръка. Така си представям абсолютната свобода.

Сещам се за още едно стихотворение, съвсем кратко. Четох го някога, а сега то изниква в ума ми като отровна гъба. „Морето е удавено небе/Мразя го/Защото е превърнало птиците в риби.”

Удавен полет? Просто отражение на небесните висини? Също както Луната отразява светлината на Слънцето? Може би. Важното е че в онзи миг е заключено едно от най-сладките усещания. Като да достигнеш хоризонта или да се слееш в едно с Вселената, с всичката й прелест и дори грозота.

Възможно е и просто да преувеличавам любовта си към плуването и реенето в морската шир и да й придавам едва ли не духовно-религиозно значение. Кой да ти каже, прословутата Вселена е пълна със загадки, за които вероятно още не сме пораснали, за да получим ключ. Дори да е само заместител на истинския полет това чувство е част от мен, сърцето, душата… или каквото остава след нас, когато си отидем завинаги към някой друг свят.

О, но не стана ли време да тръгваме? Влакът ме връща към реалността със своето ритмично тракане. Слушам го няколко минути, след което нагласям вече поизтощената MP3-ка да посвири още малко в тъмната нощ. Една от първите песни отново ме хвърля в горчиво-сладката носталгия, само че това не ме притеснява. Убедена съм, че това нелепо чувство е част от човешката природа.

Summer nights are colder now,

They’ve taken down the fair,

And all the lights have died somehow

Or were they ever there?

А влакът ме отнесе в нощта сред мъглата от спомени и усещания. До следващото Здравей и довиждане!
23.07.2009 г.,  София