Кафенето: Фикция Vs. Реалност


– Мразя дъжда! – въздъхна шумно Депресанта, докато почукваше с пръст по прозореца. Водните капки размазваха съвършените си форми и се разтичаха върху стъклото, като влага между нечии бедра в неделя сутрин. Срещу него Авторът невъзмутимо пиеше виенското си кафе и гледаше с насмешка вкисналата като лимон физиономия на приятеля си. Ако това помежду им можеше да се нарече приятелство, разбира се.

Двамата изпълняваха любимата си неделно-дъждовна традиция. Не се разбираха за среща нито по телефона, нито в друга социална мрежа, просто знаеха, че другия ще е там. Ако някой от тях бе възпрепятстван, ги хващаше острата параноя, че нещо във Вселената не е наред.

Арената на срещите им бе случайно откритото от тях кафене, носещо невероятно баналото название Café du Paris. Но неофициално всички го наричаха Кафенето на Графинята. Последната бе мистериозната собственица. Никой не бе сигурен дали е графиня, и дали въобще е жена, но на всеки шест месеца нещо й ставаше и тотално променяше интериора на заведението. В този й период я бе хванала любовта към минимализма. Стъклени маси, бели столове и черни канапета, сиви стени. Картините от ренесансовия й период бяха свалени и на тяхно място бе монтирала рафтове с книги.

Човек никога не знаеше какво може да очаква от това място, както и че в следващия момент няма да се озове в напълно нов свят. По-любопитното бе че въпреки рязката промяна в стила, то никога не губеше редовните си клиенти.

Като Авторът с лаптопа и неговия приятел с оръфаното палто и гъстата брада.

Единственото, което не се променяше бе момичето зад щанда – гарванова брюнетка с твърде разкопчана, бяла блузка и черен корсет, която не говореше много, усмихваше се многозначително и постоянно наблюдаваше клиентите на заведението. Без те да разберат.

Е, имаше такива, които идваха специално заради нея.

Това не можеше да се каже за двойката в ъгъла на кафенето, които едвам я отразяваха. „Педали!”, би изсумтял презрително ексхибициониста с черния шлифер, точещ лиги по нея от месеци.

–          Нали знаеш, че не си добър лъжец?

–          Сега пък какво искаш да кажеш?

–          Това че мразиш дъжда. – Авторът го погледна над рефлекторните си очила, а пръстите му затанцуваха по клавиатурата на лаптопа. Тракаше с изяществото на пианист, макар звукът, който издаваше да не бе от най-приятните за ухото. – Кого си мислиш, че ще заблудиш с тази поза? Ти живееш заради дъжда.

–          Я виж ти, как само аз не знам това?

–          Дъждът е перфектното оправдание за това да се събудиш, да погледнеш през прозореца и да се бухнеш обратно в леглото. Да си кажеш, че си твърде депресиран, за да станеш. Имаш основание да тънеш в меланхолията си както прасето в любимата му кочина. Или пък да се измъкнеш от къщата си, за да се настаниш в това кафе… да гледаш влюбените двойки и да въздишаш за това колко си нещастен, тъжен и неразбран.

–          Окей, достатъчно, психар такъв! Разкарай се от главата ми… веднага! Нямаш право да ми бърникаш в мозъка. – Депресантът сви ръка около пълната си чаша с шварц.

–          Дъждът ти дава основание да не живееш, приеми го.

–          А ти? – озъби се с развалените си зъби рошавия тип. – Седиш си тук като някакъв всезнайко, ровиш се из хорските боклуци, човъркаш по ямите и язвите на жалката ми биография. И си мислиш, че си много велик? `Що не вземеш да ги изживееш тия истории, вместо само да пишеш за тях?

–          `Щото на теб това ти харесва. Искаш някой да опише жалкия ти живот, но си твърде мързелив, за да го сториш сам. Имаш зверска потребност от това да се ровичкам из сивите ти клетки. Кара те да се чувстваш значим.

–          Нима? Все си мислех, че аз ти правя услуга като се появявам и те снабдявам с пресни истории за жалката ти проза трета употреба.

–          Без мене ти си просто един безинтересен тип. – Авторът имаше отвратително крива усмивка и пожълтели от кофеин зъби. – Като оформям биографията ти и изкарвам наяве всичките случки, ошлайвам ги и ги вкарвам в ред ти отдавам времето и вниманието си. И колкото и да се пениш като разярено улично псе, това всъщност ужасно много ти харесва.

–          Мерси, ама ако си въобразяваш, че се чувствам трогнат от вниманието ти, си безкрайно заблуден. Не си достатъчно секси.

–          А ако не съм аз, ти си оставаш поредния неразбран интелектуалец, живееш в боксониера в разпадаща се от старост сграда. Живееш сам с котката си, единствената жена в състояние да те изтърпи. В хладилника ти няма нищо друго освен нескафе и бутилки водка. Носиш тази риза от месеци, защото нямаш друга. Основният плюс от всичките ти връзки е като срещнеш достатъчно милостива и глупава жена, която да ти подари чисти дрехи и да те нахрани.

–          Но ти добре се възползваш от всичко това. Обичаш да влизаш в историите ми. Възбуждаш се от това да ми крадеш живота. Харесва ти всеки детайл, който споделям, защото без мен ти ще си само голи думи без капка реалност, която да стои под тях като основа.

–          От където и да го погледнем, си принадлежим.

–          Споделял ли съм ти колко много те мразя?

–          Наистина ли? – Авторът постави ръка над безукорно изгладената си риза и се усмихна с престорени сълзи в очите. – Никога не си споделял чувствата си, започвах да се чувствам недооценен.

–          Млъквай. Започваме да звучим като двойка дърти педали.

–          Тъжно е да осъзнаеш, че най-интензивната любовна афера, която някога ще ти се случи е с раздърпан и алкохолизиран мърльо.

–          Почти толкова тъжно колкото това да си обвързан с побъркан тип, който не е говорил с никой друг от години и единственото му движение навън е от стаята му до магазина или кафето.

Междувременно в помещението влезе красива жена с ярка рокля и подчертан грим. Тя се подпря на бара, докато поръчваше обичайното си виенско кафе с цели облаци бита сметана. Очите й се плъзнаха към мъжа с лаптопа.

Тя присви огромните си, червени устни и се обърна към барманката.

– Този още ли си приказва самичък?

Photo source: http://www.hollywoodjesus.com

Двама в бара


I’ll be glad when you dead, you rascal, you!
I’ll be glad when you dead, you rascal, you!
You know you done me wrong,
You done stole my wife and gone.
I’ll be glad when you dead, you rascal, you!

Louis Armstrong

Забелязах го почти веднага, след като навлязох в задименото и претъпкано заведение. Беше се облегнал в едно ъглово сепаре, обвит от облак цигарен дим и с чаша уиски в ръка. Някаква мадама в лъскаво трико се бе облегнала на рамото му и му бърбореше нещо с налудничава усмивка на лицето си. А по неговото, както установих, когато ги доближих, се четеше абсолютната мирова скръб.

Не бях вярвал, че някога ще го срещна отново.

Нямахме общи познати, не посещавахме едни и същи заведения, движехме се из различни социални кръгове. Ако момичето, с което излизах, не ми беше определило среща именно в този бар, сигурно щяха да минат години преди съдбата да кръстоса пътищата ни в някое вселенско ъгълче.

Нямах кой знае каква причина да осъществявам контакт с човека, с който бяхме делили една жена. И въпреки това нечии невидими конци ме дръпнаха към масата му.

– Извинете – прокашлях се. – Може ли да седна при вас за малко? Чакам един човек, а тук всичко е фраш, даже на бара.

Коконата, чието лице бе дебело наслоено с пудра и най-ужасното яркочервено червило, ме изгледа презрително. Въпреки че спортувам активно и жените определено са оценявали релефа на тялото ми, не съм от мъжете, по които се заглеждат този род „дами”. И да си кажа правичката, няма да си прережа вените от мъка заради това.

Тя се опита да разиграе сцена, като заяви, че прекъсвам романтичния им момент. Докато гледах безумното отегчение в очите на „половинката” й, едвам успях да сдържа смеха си. Когато това й изказване не произведе нужния ефект заяви, че през цялата вечер съм я свалял и бройкал. Нищо, че бях влязъл в бара преди две-три минути. Обясни на кавалера си, че е длъжен да защити честта й. Той сви рамене и продължи да си пие уискито. Накрая от очите й бликнаха сълзи, тя му удари един тънък шамар, стана и се отправи към следващата жертва на която да продаде сълзливата си история.

Чак тогава от него се изтръгна въздишка на облекчение. Махна с отривист жест към най-близката сервитьорка и ме изгледа с кучешка благодарност.

– Приятел, мерси, че я разкара. От няколко дни се опитвах да се откача, обаче е като пиявица. Обичала ме била, искала да е с мен и така нататък. – Изтри въображаемата пот от челото си. – Казвай какво пиеш, черпя. – Девойката на високи токчета и с изморени очи вече чакаше поръчката. Щях да го разочаровам.

– Благодаря, не пия. – Новият ми „приятел” се ококори срещу мен и се засмя гръмко. Поръча още едно уиски за себе си, след което ме изгледа с професионално любопитство.

– Какво правиш тогава на подобно място? – думите му преливаха от насмешка. – Сладкарницата е малко по-надолу. Да те черпя едно мляко с какао?

– Приятелката ми ме накара да се срещнем тук. – Погледнах към часовника си. – И вече сериозно закъснява.

– Жени… – присви устни мъжът. Беше със смачкана риза и нелепа шапка ала Филип Марлоу. В цялостния му вид имаше нещо не на място. Но не можех да му отрека магнетизма. Разбирам защо тогава тя не му бе устояла. И държа да уточня, че съм сто процента хетеро. А знае ли човек, може и да съм толкова сто процента хомо, но да съм го погребал в дъното на ума си. В краткия си живот съм се уверил, че често човек дори не познава себе си.

– Като си говорим за жени… – проточих бавно и се усмихнах двусмислено. – … ти въобще ли не ме помниш?

Знаех си, че ще предизвика желаната реакция.

Събеседникът ми видимо пребледня и се залови за чашата си. Черните му очи щяха да изхвръкнат.

–                    По дяволите… не… не може да бъде! – Гласът му затрепери от параноя. – Много ли пиян бях? Да не би да съм позволил да…

–                    Явно често ти се случва да провеждаш такива разговори, а?

–                    Никога с друг мъж. Виж какво, ако…

–                    Не се коси, не си чукал мен. Нито пък аз тебе, макар че в един момент от живота ми толкова не можех да те понасям, че изпитвах желание да ти причиня много грозни неща. – Облегнах се назад. Той отпи замислено от чашата си. – Само изчука и открадна гаджето ми.

–                    О… това ли било. Е, добре… Ако очакваш извинение, няма да го получиш. Правил съм неща, с които въобще не се гордея, да. Ама така и не се научих да се извинявам.

–                    За което ще съм ти повече от благодарен. Едно извинение, особено когато е неискрено, не оправя нищо. Особено ако си хванал жена си с друг върху собствената ти спалня. – Междувременно си бях поръчал сок от сервитьорката. Тя ме изгледа, все едно внезапно ми бяха пораснали две глави. Често ми се случва.

–                    По дяволите, това ли е станало? – ухили се глуповато. Беше толкова искрен, че дори в мен да дремеха някакви искри ярост, не можаха да се пробудят. – Всъщност… коя беше тя?

Сигурно ще ви прозвучи странно, обаче в един момент името й напълно ми изскочи от ума. Странно, как помнех него толкова добре. А нейният образ приличаше на силно избледняла снимка.

Описах му я приблизително, такава каквато си я спомних, както и обстоятелствата при които ги спипах. Той опипа дясната си буза и повдигна дългата си коса. Там гореше грозен, нащърбен белег.

–                    Здраво удряш, ще ти го призная. За момент даже изгубих свяст. Първото нещо, което си спомням след крошето, бе как тя пищи, докато ти ме риташе в ребрата.

–                    По онова време бях в разцвета на силите си. – отвърнах с фалшива скромност. – Общо взето не съм сигурен дали го направих заради това, че ми е изневерила или защото си търсих с кой да се сбия. Глупав хлапак. Надявам се не е имало сериозни последствия за теб.

–                    Дванайсет шева ми направиха. – разсмя се силно той. – Ала аз си го просех. Нищо, че кучката ми каза, че живее сама. Странно… дори не й помня името.

–                    Да си кажа правичката, и аз.

За пръв път двамата се засмяхме в един глас. Реших да наруша железните си принципи и да ударя по едно в името на странната ни среща. С него нямахме какво да делим. Какъв бе смисъла да се перчим като смъртни врагове за Хубавата Елена и да прибягваме до подмолни трикове и кръчмарски бой?

Вероятно помъдрявах. Или просто бях женчо, страхуващ се да се бие.

Зависи от това как ще погледнете на нещата.

С него си говорихме като стари приятели, когато запъхтяното ми гадже нахлу в бара и започна да се оправдава за ужасното задръстване, в което бе попаднала. Успокоих я и й предложих да седне и да изпие по нещо с нас. Очите й се разшириха от изненада, когато видя съдържанието на чашата ми.

С новия ми приятел размениха погледи. Може би утре щях да ги заваря в компрометиращо положение. Често повикът на плътта разтакава фамилията на всяка дружба или връзка (особено когато става дума за hole brothers). Но сега не смятам да се тормозя от подобни страхове.

Параноята ни скъсява живота. И без нея сме достатъчно добри в това да го усложним до неузнаваемост.

Photo source: http://www.victormilt.com

Роли:”Романтикът”



–         Как смееш! – Русият младеж я зяпаше с насълзени очи. Жената със синя рокля премига учудено. Допреди малко го бе притиснала до стената и изследваше упорито с език вътрешността на устата и сливиците му. Ръцете й се плъзгаха по тялото му, рутинно, като на опитна майсторка и тя вече предвкусваше крехката мръвка. Прошепна му съблазнително „Защо не се качиш горе за по едно питие, а?”

Внезапно той се дръпна като ужилен и я погледна с цялата обида, която можеш да прочетеш в очите на честен чиновник, комуто е предложен подкуп.

–         Ъ, моля? – тя се почеса там, където не я сърбеше.

–         Всички жени сте еднакви! – Той притисна драматично ръце към гърдите си. Изражението му бе нещо средно между това на герой от класическа трагедия и човек, поразен от рядко щастие. – Само ме преследвате, сваляте ми звезди, омайвате ме, ползвате ме като ходещ вибратор и после ме изоставяте най-позорно! Аз не мога повече така!

–         Ама ти… сериозно ли? – Първоначалният ступор вече й бе минал. Краищата на устните й вече се изкривяваха в иронична усмивка, която всеки момент щеше да премине в неконтролируем смях. – О, не, ще почина. Каква е следващата реплика? – Тя го изимитира гротескно. – „Къде отиде любовта?” Или не, не, „Аз се пазя за сватбата.”

–         Майка ми ме предупреди за момичета като теб! – Поаленелите му бузи успешно конкурираха цвета на тампоните й в най-тежките дни от цикъла.

–         Да, това щеше да е следващото ми предположение. – Тя вече се тресеше от смях.

–         Моята принцеса не би се държала по такъв просташки начин! – Младежът, да го наречем Блонди, вирна нос и кръстоса ръце пред гърдите си.

–         И къде я тази принцеса? – Жената, да я наречем Колекционерката, не спря да се гаври с чувствителната му душа. – В някой чикибойски сън? Някоя с дантели и бабини килоти? „Дай да си разкопчаем взаимно девствените пояси?”

–         Аз си отивам! – Блонди се фръцна демонстративно. – Ти не си никаква дама.

–         Добре де, сериозно, извинявай. – Колекционерката изтри очите си от избилите я сълзи, приближи се до него и нежно го докосна по рамото като включи най-милото си гласче. – Хайде де, не се сърди и ела да спиш в нас. Нищо няма да ти направя, само ще се гушкаме и ще гледаме филми с Мег Райън. Сърце не ми дава да те пусна в тази тъмна нощ, пълна с хишници. – Тя стоически издържа да не се разсмее.

–         Простачка! – Блонди изрази цялото си презрение с един последен поглед и се оттегли с царствено достойнство. – За какъв ме мислиш?

–         Хей! – извика след него Колекционерката, вече порядъчно ядосана. – Не заслужавам ли нещо за усилията, които положих?  Платих ти вечерята! Цяла вечер те слушах да ми говориш за Даниел Стийл и гоблени! Даже таксито ти платих! И къде ми е наградата?

Можеше да се закълне, че чу тихо изхълцване, но Блонди не се обърна, за да може да разбере със сигурност.

To be continued