Балерината: Obsession


Елена спеше по четири часа на денонощие. Хранеше се когато се сетеше и се обличаше с първите дрехи, които извадеше от гардероба. Крайният резултат би накарал коя да е клошарка да се чувства като принцеса в сравнение с нея. Организмът й функционираше основно благодарение на промишлените количества кафе, кола и шоколад. Често забравяше тривиални неща, като да си плаща сметките навреме, да изхвърли боклука или да почисти хладилника. Казано накратко, съществуваше над битовизмите за огромно раздразнение на всички, замесени в живота й.

Повечето от приближените й смятаха, че всички тези чудатости са си чиста поза, за да изглежда по-„възвишена”. Дори най-близката й приятелка й бе заявила недвусмислено:

–         Това, че повечето велики артисти са с ексцентрично поведение, не означава, че като се държиш ексцентрично това ще се отрази по някакъв начин на работата ти. Спри да се правиш на ненормална и порасни най-сетне!

На тези коментари Елена отвръщаше с кротка, разсеяна усмивка и без да отрони дума в отговор. Не считаше, че има за какво да се оправдава. Какъв бе смисъла да се обяснява, че така й идва естествено? Ако хората не го осъзнаваха, следователно не я познаваха изобщо.

 Тя така или иначе рядко говореше. А когато го правеше подбираше невероятно старателно думите си. Мислеше, че така или иначе сме заобиколени от предостатъчно словоблудство и празни приказки.

Всъщност дори и това нямаше значение.

Вълнуваха я образите. Цифрови или пък отпечатани върху хартия, току-що излезли от тъмната стаичка. Нямаше нещо, което да бе по-важно от това да запечата мига и да го задържи. Беше казвала, че не иска да се татуира, защото вече си има хиляди татуировки – портретите, пейзажите, дребните елементи, които заснемаше бележеха цялото й житие и битие. Можеше да подреди биографията и линията на живота си по тях.

Особено портретите. Макар да изглеждаше безразлична и отнесена от вихъра, хората дълбоко я вълнуваха. Представяше си ги като поредица от преливащи се една в друга снимки, всяка от която отразява отделно емоционално състояние, мимика, жест, изражение.

Казваше, че именно там е истинската красота.

Когато не можеше да спи, ставаше, обличаше се и и тръгваше да скита из нощния град. Снимаше плуващите лилии в парка, пияните, натискащи се двойки, клошарите, събрани пред магазините със светнали витрини. Нощем всички са една идея по-освободени и се оставят пъти по-лесно да бъдат заснети. Също така тогава са една идея по-истински, тъй като маските от дневния карнавал се свличат… обикновено, за да бъдат заменени от нощните.

И въпреки това имаше промеждутъци, в които улавяше истинската им същност. Това бяха мигове, редки като диаманти, ала тя ги търсеше с настървение. Във всеки детайл.

***

От няколко месеца Елена бе започнала да посещава балетни постановки. Балерините бяха най-новата й страст. Можеше да седи в продължение на часове и да се взира в грациозните им движения. Докато гледаше Лешникотрошачката в компанията на брат си, той забеляза, че Елена не откъсва поглед от танцуващите момичета и за миг. Тогава направи груб коментар по отношение на сексуалната й ориентация. Тя махна разсеяно с ръка. Би му казала, че има голяма граница между естетическото възхищение и сексуалното желание. Както и че това не е кой знае какво прозрение.

Само че той пак щеше да реши, че се прави на важна и нямаше да я чуе.

Нека мисли каквото иска.

Една от балерините бе привлякла вниманието й. Висока, с естествено рижава, блестяща коса и най-огромните сини очи, които бе виждала върху човешко лице. Съвсем млада, това бе първия й сезон. Макар Елена да не разбираше нищо от балет, виждаше, че момичето играе превъзходно. Свръхчувствителните й сетива обаче усещаха напрежение под тази красота – тежко като гореща вълна и толкова силно, че сякаш бе подпалило собствената й кожа.

Умираше от желание да я снима, ала не смееше да извади фотоапарата си. Най-малкото че нямаше да хване свестен кадър, а и когато бе на сцена, младата балерина носеше старателно залепена своята маска. Нуждаеше се от близък контакт.

Да я разлисти пласт по пласт и да изложи на показ всичко, което бе притулено в мрака.

***

Само за месец бе научила всички любими места на балерината. Общо взето не бяха много, животът й се въртеше около танците, безкраен цикъл от концерти и репетиции. И все пак веднъж успя да я улови, докато пиеше кафе с приятели. Стараеше се да се държи като нормално, весело момиче, ала Елена усещаше напрежението във всяко нейно движение. Начина по който отмяташе рижите си коси, когато падаха пред очите й, жеста, с който искаше сметката, дори в гърления, безгрижен смях.

Придружи я чак до входа на жилищната сграда, в която живееше.

Чак тогава балерината се усети, че някой я наблюдава и се извърна рязко назад. Дишането й видимо се учести, когато мярна Еленината сянка в другия край на двора.

–         Има ли някой там?

Не получи отговор, ала ясно виждаше фигурата на дребната жена с раздърпани дрехи.

–         Какво искаш? – острият крясък шибна Елена като камшик.

Тя не каза нищо, а бавно и тихо се отдалечи от това място.

Балерината дълго време стоя пред входната си врата като в ступор.

***

Въпреки очевидния страх на нейния обект на обожание, Елена не се отказа от мечтаната фотосесия. На дневна светлина бе достатъчно незабележима и лесно се сливаше с тълпата. Можеше да продължи да я следва от разстояние, за да проучи навиците й и да издебне най-подходящия момент.

Дълго време се чудеше през коя пролука да се промъкне в личния й свят.

Решението дойде внезапно, когато разбра, че момичето посещава една малка репетиционна зала, за да доусъвършенства уменията си.

И че често стои до късно, когато всички са си тръгнали.

 To be continued

Photo source: http://fineartamerica.com

Белият олеандър


На когото и да кажа, че това е една от любимите книги, обикновено реагира по този начин “А, вярно, то имаше и филм”. Вярно, че имаше, и то сносен, но само толкова.

Ролята на Мишел Пфайфър бе единственото, заради което си заслужава да се гледа. Много от силните моменти бяха претупани набързо, някои наистина хубави образи едва забележимо загатнати,

повечето поуки – изкривени,не е изразена и половината от същността на книгата, вероятно някои моменти са им се сторили грозни и неморални.  Основният ми проблем с този филм не е в това, че не следва плътно книгата, трудно е едно кинематографично произведение да обхване толкова дълъг период, като описания в Белия олеандър. Дразни ме това, че са опитали да го направят семеен и подходящ за всяка възраст, като по този начин духът и атмосферата на романа. Не, те не са за малки деца, нито за хора с наивни и романтични представи за живота, както и за средностатистическата американска публика. Така че почитателите на семейните сапунени драми по-добре да не отгръщат Белият олеандър, няма да им се хареса това, което ще прочетат.

Е, разбира се,  който го мързи да чете, нека гледа филма, но си мисля, че в книгата може да се намери много повече. Въпрос на избор.

В най-общ план историята е за Астрид – мълчалива, любопитна и освободена от предразсъдъци, предпочитаща образите – конкретни или абстрактни пред всички красивите думи. Историята е и на Ингрид – майка й, поетесата, владееща въпросните думи до съвършенство, точно като острието на кинжала. Използва физическата си красота и вродена чувственост, както и омайната си поезия, за да манипулира света и представите на хората около нея, поставяйки се в центъра на вселената. И в момента, в който Царицата е свалена от престола си, от чудните й бели цветове рукват отровата на белия олеандър.

Докато Ингрид крои планове за отмъщение зад дебелите стени на затвора, сенчестата й дъщеря сменя приемните домове като носни кърпички. Случват й се кофти неща. Намира упование в християнството, което бързо изчезва на заден план щом се появява първият й любовник – застаряващото гадже на приемната й майка, бивша алкохоличка. Страстната християнка с фигура на порнозвезда не може да се примири

да е лъгана и прострелва девойката няколко пъти. Само на 14 разрушава нещо, което не е по силите й да поправи. Слугува на противна домакиня с еснафски и расистки възгледи за живота. За малко да бъде разкъсна от глутница побеснели кучета, яде от кошчето за боклук. Причиняват й мъка и тя на свой ред прави същото, докато се опитва да се освободи от влиянието на паяка – родната й майка. Случват й се и хубави неща. Получава първата истинска любов от една емоционално нестабилна актриса, която макар и да е прекрасен човек не може да се справи с реалния живот. Научава се да отстоява себе си, да си проправя място в света, да оцелява. Открива някои истински приятели и сродни души, научава значението на спомените и миналото, което те изгражда като личност. Спорен е въпроса колко губи и колко печели в това пътешествие към себеоткриването.

Това, което най ме впечатлява в историята са живите и автентични образи, които сякаш дишат от страниците на книгата, хора, които могат да се срещнат всеки ден, без измислици и излишно украсяване, понякога брутални в своята откровеност. Рядко съм чела някоя книга, в която да имам едновременно толкова много любими герои. А и красивият, почти поетичен език, на който е написана. И в същото време не избива в сантиментализъм или сълзлива драма, представя и единия, и другия възглед, оставя читателя да избира чия страна да вземе. Никой от героите не е напълно невинен, истината е многолика, както и лъжата. Особено ме впечатлява това “Белезите ми бяха моята физиономия, миналото бе моя живот.”  Любим момент ми е едно надрусване в музея по изкуствата… за което може да прочетете по-подробно в романа. 😉
Предполагам, че Белият олеандър се харесва основно на женската аудитория, обаче си мисля, че и мъжете могат да открият нещо в книгата, което да ги грабне.

С две думи: прочетете я. Ще останете омагьосани!