Нощна смяна


Отново бе нощ и отново беше сама.

Офисът тънеше в мастилен мрак, нарушаван единствено от пробляскващия екран на лаптопа й. По прозорците лепнеше гъста мъгла и лунната светлина едва пробиваше през преспите от опушени облаци. Лъчите й хвърляха причудливи сенки върху пода, ала облегналата се на лакът върху удобното канапе млада дама не им обръщаше внимание.

Виждаше се само неясния й силует, издължен и сенчест – дълги коси, дълги крака и ароматен цигарен дим. От известно време задоволяваше никотиновата си мания като сама свиваше цигарите си. Вече бе пристрастена към черешовия тютюн и разнасяше упойващата му миризма навсякъде, дори когато не пушеше.

Беше се преплел в нишките на дрехите й.

Залепнал бе за клепачите й, а миглите й го ръсеха като някакъв особен наркотик.

Предаваше го на всеки, до който допреше ягодовия си език.

Горчиво-сладката слюнка се разливаше сладострастно по устните й. Ала точно сега не й бе до цигари.

Затвори очи и се остави тъмнината да обсеби сетивата й. Можеше по всяко време да се пресегне и да освети пространството около себе си с досадната луминисцентна светлина. Но за какво да го прави?

На тъмно всичко е много по-секси.

Дълбоко се съмняваше в съседния жилищен блок да има останал някой буден след полунощ.

Последните лампи изгаснаха още преди час.

И все пак не изгаряше желание някой окъснял безсънник да я гледа разхвърляна, останала само по онова бельо „за специални поводи”.

И с ръка, безсрамно пъхната под прозрачните, влажни бикини.

Отметна глава назад, подпря я на една от меките възглавнички.

Бялата й шия се изпъна и лъсна на фона на притъмнялата стая.  Облиза устни, захапа ги леко, отне последните мигове живот на цигарата си и я смачка рязко в пепелника.

Зарови свободната си ръка в булото на косите си, докато с другата не спираше да изучава колко дълбока може да е алчната й вагина.

Някои хора й се чудеха как така с готовност поема нощни смени. Представяха й разумните си доводи като хитро подредени фигурки от шах върху черно-бялата дъска на ежедневието. Сънят ти се разбива, биологичният ти часовник изпада в странно състояние на шизофрения. Нищо не може да замести нощния сън.

Тя им се усмихваше и ги питаше дали нощния сън може да компенсира дневната досада.

Кога през деня можеш да си позволиш да се отпуснеш по този начин? Дори и заключен зад дебела врата на частен кабинет? Нима тогава можеш да разлюспиш дрехите си и да останеш гол, истински и чувствителен като оголена вена? Да се изгавриш с работното място?

Нощта обаче предоставя хиляди варианти за забранено удоволствие по тъмните ъгли.

Под слънчевата светлина поглеждаше в огледалото и виждаше уморена и смазана черноработничка в сив костюм и размазано червило.

Нощем бе… каквото си пожелаеше.

Фантазиите й можеха да си кажат думата.

А особено когато лежеше на пода с напъхан до китката юмрук в зачервената си праскова, обляна с восък по гърдите от горящите около нея свещи… кой изобщо иска да се съмва?

Тъкмо бе на ръба на оргазма, когато телефонът иззвъня.

Простена от болка и се домъкна със сетни сили до досадната, адска машинка, като изкара подгизналата си от сокове ръка.

Същинска актриса, тя вкара машинално служебния си глас.

Под този глас не се усещаше следа от емоция или тръпка.

Ала човекът отсреща явно знаеше повече. Смехът му, нагарчащ от сарказъм, бодна изострения й слух.

–       Виждаш ли ме?

Тя се сепна. Устата й внезапно пресъхна странно. Огледа се предпазливо през прозореца, доколкото можеше да съзре нещо в тази почти лондонска мъгла.

Ни едно прозорче не светеше от другата страна.

Нито дори улична лампа.

–       Отговори ми искрено, хитрушо. Иначе ще се ядосам.

Страхът запълзя под кожата й като рояк хищни, месоядни мравки. Въздухът в гърдите й се скова, докато произнесе глухо, някак извън себе си.

–       Аз… нищо не виждам…

–       Добро момиче. А сега…

–       Кой си ти? – попита слисано тя, като бавно възвърна увереността си. Не можеше да повярва, че един глас, нищо и никакъв глас от другата страна на линията я бе изкарал от равновесие.

–       Не задавай въпроси. Само ме следвай.

–       Господине, явно сте сбъркал телефона. Тук е…

–       Не ми играй театър, писано. Знам на кого се обаждам, знам всичко за теб. Може да не ме виждаш, но аз те различавам перфектно от тук. Стоиш полуподпряна на бюрото, трепериш от нерви и нямаш търпение да си оближеш юмручето.

–       Господине! – тя вкара тона си на възмутена служителка. – Трябва ли да ви напомням, че разговорите се записват!

Говореше твърдо и отсечено, но отвътре всичко й се разтапяше като нагорещено масло. По тялото й бе избила студена пот, а краката й видимо трепереха от острия, непоносим страх.

Страх… или възбуда?

Понякога границата между тях е така тънка.

–       Не си играй, коте. По-опитен съм от теб. Знам точно какво ще направиш сега. Направи си услуга и ми се подчини. Ще ти хареса, и сама го разбираш.

–       Друг път! – сопна се тя с малкото й останали сили. – Вървете по дяволите, гнусен перверзник.

Тръшна телефона като съсредоточи цялата си воля. Това окончателно й разби баланса и краката й се огънаха като гумени. Строполи се на пода и обви коленете си с ръце. Сърцето й така бумтеше в гърдите, че всеки момент щеше да получи инфаркт.

–       Какво ми става? – изтри обилната пот от челото си. Косата, бельото й, всичко бе плувнало в собствените й секрети. Съскаше тихо като животното на което я бе оприличил. Едвам се придвижи на четири крака до канапето, когато същият глас отекна в главата й.

„Слез долу. Ще те чакам във входа. Не закъснявай.”

Страхотно. Само халюцинации й липсваха.

„Глупости. Ти не си реален. Ти си само в главата ми. От където ще изскочиш още сега.”

Главата й потъна между ръцете й, докато се мъчеше да изчегърта оттам натрапчивите послания. Кожата й внезапно се сгорещи, после отново я обля хлад. А гласът не секваше със своите постоянни мисловни образи.

Беше властен като ръката, която те опипва без да иска разрешение, докато сте притиснати в дебрите на градския транспорт.

Не търпеше възражение.

„И да не съм реален, какво от това? Нима някога си държала особено на реалността? Стига си имитирала вътрешна борба, котко разгонена. Знаеш, че го искаш.”

„Разумът ми не е чак толкова крехък.”

„Разумът ти не ме интересува. Но виж, винаги съм обичал да чукам мозъци. Особено такива с развинтено въображение.”

„Не мога… все пак съм на смяна…” Стоновете изскочиха от лепкавото й, прегракнало гърло.

„Не се тревожи. Нищо няма да се случи. Слез! Това не е молба!”

Това беше пълна лудост. И тя трябваше да покаже една идея по-силна воля. Ала и двамата бяха прекалено наясно, че ангелът й е слаб.

Особено когато фантазията й бе остро ръгната от мъгливото неизвестно.

Пресегна се и улови изкушението за шията.

Вървеше бавно, тъй като краката й едвам я държаха.

„Да, добро момиче, продължавай.” Не си направи труда дори да метне палто върху гърба си. Нямаше търпение да стигне колкото се може по-скоро и се молеше някой окъснял съсед да не я изненада в асансьора.

Пулсът й играеше като побесняла кобила, до дробовете й не достигаше въздух, страхът и вълнението си бяха устроили корида в стомаха й.

А всяка крачка към наградата в тъмния край на коридора бе така малка, бавна и мъчителна.

Искаше да изкрещи, а той се смееше в ухото й.

Изсъска и си обеща да му го върне щом го докопа.

Най-накрая асансьорът я доведе до заветната цел, като че ли след цяла вечност.

Нямаше никой.

„Хей, къде си?”

Празна площадка. Дори портиерът липсваше. Отвърна й единствено тишината, тази в собствената й глава. Невидимото ехо я зашлеви. Вятърът блъскаше по вратата, сякаш й се присмиваше. Тя се огледа объркана и със зараждащо се отчаяние в гърдите. Прехапа устни, за да не извика от разочарование и ярост, блудкав коктейл, от който й се догади.

–       Що за безумие е това? Трябва да си прегледам главата, щом…

И това бяха последните й думи, защото в същия миг нечия ръка запуши устата й. Друга я хвана за косата и опъна главата й назад, като я принуди да падне на колене. Не бе трудно за непознатата, тъмна фигура да осъществи пълен контрол над безволевото й, огъващо се от желание тяло. Очакваше да усети мека превръзка над очите си. Но не бе нужно, мракът и нервната превъзбуда свършиха работата си. Чу само щракване от цип и в следващия момент фантомът вече я душеше чак до гърлото с напиращия си пенис. Усети как се дави и задушава.  Езикът й инстинктивно започна да описва буквички по цялото му протежение. Ноктите му се впиха в гърба й, оставяйки червени следи. Леката, умело причинена болка допълнително я подлудяваше.

Имаше пълна власт над разтеклото се тяло.

Можеше да я удуши.

Или да я чука до премала.

Да я накара да се моли и пълзи на колене.

По негово желание.

А тя бе напълно подчинена, инструмент в ръцете му.

Можеше да я извае от дълбините на влагата между бедрата й.

Ако пък пожелае да я разкъса и изнасили по най-бруталния начин.

И това подчинение въобще не я отвращаваше.

Ако самото ръцете й бяха свободни, би ги впила в задника му, за да го усети още по-навътре в гърлото си. Проклетия анонимен змей горянин. Ала после установи, че ръцете й бяха стегнати зад гърба й с чифт белезници.

Истински.

Без пухчета, като онези евтини имитации в сексшоповете.

Слюнката се разтичаше по брадичката й, докато той умело я чукаше в устата. Пръстите му се бяха впили в мократа й от пот коса и дирижираха движенията й, така както би ръководил оркестър.

Фелацио симфония, мина й нелепата мисъл през подлуделия мозък.

Внезапно я дръпна рязко за косата, удари я няколко пъти с члена си през лицето и я изправи, за да усети вкуса на устните й. Както и своя собствен вкус в слюнката й. Острите му нокти деряха умело гърба й, а зъбите му оставяха лилави белези по треперещата й шия.

–       Не викай! – кадифеният глас не издаваше нищо от адската възбуда, която показваше в трескавите си жестове. – Само един звук и ще бъдеш наказана.

Трябваше да държи стоновете си нейде дълбоко в гърлото. Това допълнително напрежение засили усещанията й.

Нито дума.

Нито едно стенание.

Нито дори лека въздишка.

Отново я сграбчи за косата, обърна я с лице към стената и притисна бузата й към студения метал.

Опитните му пръсти ловко разучаваха прасковката й, като разтъркваха подутия клитор. Сладката, мокра пещеричка щедро се разтвори, за да приеме всичко, което й се предлагаше.

Мръсните думи тежаха на върха на езика й.

Стоновете и крясъците копнееха да се отронят и да изкарат напрежението навън.

Но тя ги контролираше на свой ред.

Усети главата му между надигнатите си бузи и разтегна бедрата си още по-широко, за да му даде пълен достъп. Биваше си го. Докосна се до всичките й чувствителни точки, сякаш я беше имал години наред. Такъв математически изчислен оргазъм… не й се бе случвал никога.

Знаеше точно какво прави и го постигаше.

На няколко пъти краката й едвам я удържаха под напора на удоволствието.

Но и тя не бе вчерашна в игрите на подчинение.

Усети щипките върху зърната си, острото ужилване и рязката болка заедно с проникването му.

Вкара пръстите си в устата й, за да облекчи напиращите викове. Намести се в нея и започна да я чука на бързи тласъци, докато зъбите му се впиха в нежната й кожа. Ближеше и хапеше лилавата й от милувки плът с настървението на вълк и нежността на галеща се котка. Пръстите му търкаха изгарящите щипки по почервенелите й от болка зърна.

Стори й се за миг, че вижда бяла светлина.

Ноктите, зъбите и разкъсващия я член окончателно я пратиха отвъд ръба и тя се отпусна, безпомощна като кукла на конци след поредния оргазъм.

Усети щракването на ключа и ръцете й паднаха от желязната хватка на белезниците. Сякаш не бяха нейни – изтръпнали и движещи се някак независимо от тялото й.

Не й остави време за почивка, защото отново натика пениса си в устата й. Заповяда й да използва ръцете си. Подчинението този път бе някак механично, изтощено.

Не мина дълго време, когато усети горчивата бяла течност да се спуска по брадичката й и се излива в устата й. Вкусът я задави, но тя се напрегна и погълна всичко.

Обичаше горчиви неща.

А и бе жадна за оргазма му, щом не можеше да види разлятото удоволствие в очите му.

Изпи и последната капка.

Остана на колене, с вдигната глава и напрегнат в тъмнината поглед. Не различаваше нищо освен неясния му силует.

Две чукащи се и свършващи сенки сред мъглата.

Той погали челото й и притвори морните й, трепкащи клепачи.

След това се наведе и я целуна дълбоко в устата.

Явно непознатият обичаше да усеща собствения си вкус върху чужда плът.

Макар вече да бе порядъчно уморена от тази лудост, усети как я удря ток до петите.

Помогна й да се изправи с неочаквано кавалерски жест. Безмълвно запали една цигара и й я подаде. Тя се опита да съзре чертите му, когато запалката освети лицето за миг. Той обаче бе твърде бърз.

Няколко минути мълчаха и пушеха.

Накрая й подари още една малка целувка по устните и се насочи към резервния изход на сградата.

–       Няма ли поне да ми кажеш кой си? – извика тя след гърба му.

„И да разваля тази божествена анонимност?”, удари я мисълта му.

Сянката му се изгуби в мрака.

***

След тази нощна смяна тя имаше няколко дни почивка.

Когато се върна, все още носеше копринено шалче, тъй като белезите по врата й определено бяха трудни за заличаване.

Ала не съжаляваше.

Никой не я заподозря.

Само една от по-прозорливите й колежки дръпна шалчето без предупреждение и й намигна при вида на симпатичните лилави отенъци.

А тя дълго се взираше в лицата на всички живеещи или работещи в сградата, за да открие неизвестния си посетител, докато пътуваше в асансьора.

Напразно. Дори и да бе сред тях, не се разкри с нищо.

За нея остана спомена в дългите нощи на черешов тютюн и сладко телесно опознаване. 

Photo source: http://reformrevolution.com

Пролетна депресия


–        Казвам ти за последен път, още една такава грешка и хвърчиш! – Жената с елегантен костюм можеше да мине за красива, ако не бе прелестния ефект от разчорлената й, руса коса и уголемените й като под лупа очи. А като добавим и ефектното зачервяване на бузите й, спокойно можем да кажем, че лицето й наподобяваше крехко девиче дупе, нашарено до кръв от опитен BDSM господар. Макар че ако овладееше нервните кризи и се снабдеше с един хубав бич и високи кожени ботуши, от нея щеше да излезе прилична господарка. Доколкото я познавах, имаше голяма опасност да си счупи врата. Обожаваше високите токчета, ала бе напълно лишена от способност да ги използва по предназначение. Откакто бях започнала да работя там, Лидия имаше повече случаи на изкълчени глезени от който и да е стандартен типаж с два леви крака. – Ще те изгоня като мръсно коте, разбираш ли? Навън е пълно с достатъчно безработни висшистки с по три-четири езика, така че въобще не си незаменима! Стягай се!

С тези думи тя затръшна вратата зад себе си и една картина на стената се кривна от сблъсъка.

Свих рамене и отидох да я оправя със стоическо безразличие.

Нещастното девойче, на което бе изнесена тирадата, трепереше така силно все едно бяха заклали любимото й коте пред очите й. Крехките й раменца се тресяха от уплаха и бе притиснала ръцете си до устата, за да удържи хлиповете си. Бе съвсем млада, току-що завършила академията в Свищов, работеше за пръв път в живота си, болезнено стеснителна. Картинката бе комична, ала някак си ми стана жал, така че реших да й кажа нещо мило.

–        Няма страшно, тресе я пролетната депресия, ще й мине.

Подпрях длани на бюрото й и й хвърлих възможно най-приятелската усмивка на която бях способна. Калина ме зяпаше с широко отворени, черни очи, чиито мигли не можеха да спрат да пърхат, все едно бе получила тик.

–        Моля?

–        Нали знаеш, оправданието този сезон. Обливат я топли, студени вълни, сменят се сезоните, циклите и всякакви подобни. – Нагло се настаних отгоре на бюрото й и запалих цигара, въпреки че знаех, че новата ми колежка е непушачка. Кръстосах крака и продължих да говоря, без да обръщам внимание на нелепото й мигане. – Пролетна умора, липсват й витамини, вечно е кисела, вечно е изтощена, вечно някой друг й е виновен. Абе ти нали си жена, трябва да си наясно с тия простотии?

–        Мммм, не съвсем? – Все още приличаше на попикано мушкато, но поне бе спряла да трепери.

–        Е, аз също, но ако питаш всичките ми бивши гаджета, не се класирам много сред жените. Все тая, лирично отклонение. Та, последното, което я мъчи е пролетната депресия. Ако не е тя, ще е предменструалния синдром. Тогава е най-зле. Хвърчат кламери, телбоди, документи, за най-малкото нещо изпада в истерия, още малко остава да си раздере дрехите. – Изтръсках пепелта от цигарата в близкото кошче. Част от нея се посипа по пода. – Веднъж една от секретарките на долния етаж подаде жалба, след като й сцепи веждата с нож за хартия. Май беше ПМС, не помня, отдавна се случи.

–        Не е така, аз все бъркам… – Тя наведе очи като гореспоменатата напляскана девица. Как ги обичам тези типични жертви. Въздъхнах с досада и се престорих, че не съм я чула.

–        Та, като вече влезе в цикъл е една идея по-добре, има страшни болки, температура и е по-кротка. Даже често директно си взима болнични и ни лишава от незаменимото си присъствие. После й идва следменструалното раздразнение. Все пак трябва да си навакса за отсъствието, не мислиш ли?

–        Надали го прави нарочно.

Тя вярно падаше от луната.

–        Ама разбира се, тя просто е в депресия. Животът е гаден, хората са тъпи, всички са в конспирация да й лазят по нервите. Никой не е по-компетентен от нея, а тя, клетата, е принудена да работи с идиоти.

–        Искам само да си върша добре работата. – Ужас. Чудех се дали и аз съм звучала така преди няколко години.

–        След това идват летните жеги и се почват драмите с потенето и топлинните удари. Когато някой трябва да обсъди отпуската си с нея, е щастлив ако се отърве само с лек, приятен скандал. Като този преди малко.

–        Т-това е малък скандал?

–        Почакай да видиш като дойде периода с есенните депресии. Тогава вече мамата си трака. Като се върне от отпуск е в що-годе прилично настроение. Отпочинала си е, в най-добрия случай някой бронзов спасител я е ощастливил за една нощ. – Всеки би помислил, че проблемите на Лидия биха се решили от редовния сексуален живот. По-големият проблем бе, че не се бе родил мъж с достатъчно железни… не, направо стоманени нерви, който да я понесе през остатъка от времето. – Но почнат ли мъглите, студовете, настинките, първите есенни листа, все едно от небето се излива катран. На „добро утро, Лидия, как я караш” автоматично получаваш нервна криза. Ако не я поздравиш – същото, но повдигнато на квадрат. При най-малката грешка следват псувни, от които и пиян моряк ще се засрами. В случай, че се надяваш на похвала за добре свършената работа… просто се радвай, ако избегнеш обстрела. Своего рода комплимент е.

Калина ме слушаше с нарастващо внимание, вече се бе успокоила достатъчно, за да не бълва неадекватни реплики.

–        А през зимата няма човек на който да му е по-студено. Всички други живеем в някакъв изолиран климат и си нямаме ни най-малка идея що е това киша, задръствания заради непочистен сняг, кал и грипни епидемии. Един шегобиец пробва да я попита кой й е любимия сезон. Щеше да му отхапе главата.

–        Добре де, защо е още на тази позиция, като е толкова емоционално нестабилна?

–        Само две думи скъпа: семейни връзки. Нали не мислиш, че е станала това, което е заради качества? Повече нито дума по този въпрос. Тънката ми мисъл, чадо, е че на любимата на всички Лидия навярно й се събират десет дни в годината, през които е усмихната и щастлива. – Смачках цигарата и я хвърлих в кошчето, след което се доближих до прозореца на офиса ни – тип кутийка. – Ако има и толкова.

–        И аз защо трябва да й обирам негативите? Или ти? Или който и да е?

–        Защото животът е гаден, бейби, не е защото не си си написала домашното. – Облегнах се на перваза и посочих демонстративно навън. – А другата ми тънка мисъл е че ако целта на живота ти е да спечелиш одобрението на такива като нея или да се надяваш, че някой ще те оцени по достойнство… е, просто по-добре използвай изхода. Ще е по-малко болезнено.

–        Не те разбирам.

–        Сигурно. Ще ме разбереш след време. Междувременно помни да не се стягаш толкова и да не се оставяш това да те потиска, че след време рискуваш да станеш същата истерична мърда като нея. Ще си пилееш времето и най-хубавите години в търсене на оправдания, в лунните фази и смяната на сезоните.

–        Добре… – Калина преглътна на сухо и продължи да се занимава с документите. – Благодаря ти.

–        За нищо, малката. По една бира довечера, да убиеш малко напрежението? И спокойно, не съм лесбийка, пък и ти надали би била мой тип.

–        Ще си помисля.

Е, щеше да ми отнеме малко време да я накарам да си изкара бастуна от задните части. Но всеки знае най-известното клише за тихите води.