Една нощ през самотния ноември


– Ей-сега отивам да се изпикая и после ще дойда да ти кажа „чао”! – Очилатият се ухили като малко дете, натъпкано с весели хапчета от някой садистичен доктор, който го счита за твърде „енергично”. Олюля се леко, хвана се за барплота, а острият му дъх парна лицето ми. В първия момент не успях да реагирам подобаващо и му хвърлих най-умното си изражение на току-що изплувал от тежък махмурлук пияница. Когато постфактум момента мина се превих на две, улових се за корема и побързах да избухна в маниакален смях, преди да съм породила в околните съмнението, че страдам от менструални болки. Наведох глава към пода, неспособна да се изправя, а около очите ми изби влага от кикот. Конвулсиите бяха по-ужасни и от тежка, грипозна кашлица. Най-сетне се окопитих, преди да премина в областта на истерията. Плъзнах лакти по бара, изтрих очите си от неприятните изпарения и гаврътнах последните две глътки от водката си на екс.
Около мен вечерта постепенно се сгромолясваше към дъното на вездесъщата скука. Почти нямаше хора, а до приятно опиянения ми слух достигаха остатъчни парчета разговори от другото помещение. Фокусът ми се премести към най-близкото до мене кожено кресло. Там, в не особено елегантна поза, се бе проснал представител на мъжкия пол, който някога може и да е бил млад. Понастоящем доводите в полза на това твърдение бяха по-малко и от космите без въшки по брадата на клошар. От полуотворената му уста се спускаше тънка лигичка, кичури прошарена коса покриваха лицето му, ако не беше музиката сигурно щях да чуя тихото му похъркване. А лявата му ръка се бе впила в бутилката бира, която държеше с такава сурова решителност, с която удавникът се лови за протегнатото му от полуразкапали се зомбита-пирати въже.
„Маце, стига с метафорите!” Един от гласовете в главата ми се размърда, замахвайки заплашително с презрял домат.
– Окей, пичове и дами, аз ще си ходя. – Излишно се сбогувах с малкото останали трезви (или поне в адекватно опиянено състояние), отклоних поканите на един-двама да ме изпратят до най-близката стоянка за таксита и се заех с нелеката задача да изкачвам стълбите към горното ниво на барчето. Малко преди окончателно да отплувам, се провикнах надолу. – И много поздрави на пикаещия.
Някой се изхили.
Май от това пияният тип с бирената бутилка се пробуди, защото ми метна един кървясал поглед през джунглата по лицето си. Макар и в онази нощ първичните ми инстинкти да спяха кротко ранния си зимен сън, пък и не го намирах за особено привлекателен, за миг се изкуших да се върна. След което щях да го хвана за косата, да изнасиля устната му кухина с езика си и тъкмо, когато се намира в състояние на тръпнещо очакване, да забия юмрука си в окото му.
„Секс и насилие… нищо ново.”
„Нищо ново няма под слънцето, нали знаеш?”
Реших да се въздържа.
Отправих се с тихи, котешки стъпки към изхода, за да ме лъхнат градските миазми и бялата мъгла навън. Докато вървях към най-близкото такси осъзнах, че все още не ми се прибира. Нямах особено желание да се връщам в бара, ала и идеята за домашния уют и топлото легло още не ме блазнеше достатъчно. Отдавна не си бях правила класическата нощна разходка. Някога, когато живеех на пет минути от бара, го правех всяка вечер, със слушалки в ушите и очи, вперени в заобикалящия пейзаж и луната.
Нощта не беше романтична.
Вероятно най-умното бе да се пъхна в някое топло такси с включено парно. Тъмнеещите стъкла на колите вече се покриваха със скреж, а на пет стъпки пред мен не се виждаше почти нищо от дъха на мъглата – сивобелезникава стена, разтваряща се под напора на тялото ми.
Не беше най-подходящото време за разходки.
Само че краката ми не действаха в съгласие с разума и вече ме водеха далеч от Съдебната палата и спрелите наблизо таксита, неоново жълти насред тъмната нощ.
Студът охлади страните ми, докато вървях бавно насред трамвайната линия по Граф Игнатиев. Сложих си кожените ръкавици, тъй като миг по-късно щях да имам две ледени кубчета наместо ръце. Дяволски странно – едновременно изтрезнявах от ледения вятър, играещ си с косите ми и в същото време обстановката нокаутираше усещането ми за реалност. Като че ли бях пропълзяла в ухото на някой от баровите обитатели и сега се разхождах по улиците на наркоманските им съновидения.
Група клошари изплуваха като островче сред блатото. Бяха седнали един до друг пред някакъв магазин за бельо, търкаха вкочанените си пръсти върху евтините бутилки с вино и пластмасовите шишенца евтина ракия и си шушнеха нещо неразбираемо. Сякаш си говореха на таен език, който спиртосания ми мозък не дешифрираше. Спрях се по средата на улицата, за да ги погледам. Няколко минути зяпах, удивена от контраста между безизразния поглед на пластмасовата манекенка по жартиери и силиконови чорапи и ухиления тип в анорак на дупки, надигащ шишенцето до напуканите си устни. Пичовете видяха, че ги съзерцавам и ми викнаха за поздрав. Махнах многозначително с ръка и им пуснах най-малко идиотската си усмивка. Поканиха да ми дойда при тях, един даже размаха капачка с ракия към мен. Засмях се, благодарих им и се обърнах, за да продължа нощната си разходка.
Сигурно трябваше да ме е страх да се мотая така.
Ала в такива моменти единствено съжалявам за липсата си на качествен фотоапарат.
Тъкмо се бях впуснала в псевдофилософски разсъждения за това каква е вероятността точно този момент да се повтори при по-благоприятни за мен обстоятелства.
И тогава някой грубо дръпна качулката на палтото ми и ме дръпна в странична уличка. Ако щете ми вярвайте, но дори тогава не усетих страх. Единствено някакво смътно усещане за изненада. Както и тъпа болка в лявата ръка, когато се ударих в студения асфалт. Нечие меко и тежко тяло се стовари върху гръдния ми кош и ме притисна плътно към земята. Премигнах няколко пъти, ала не можах да различа лицето в мъглата. А и устните ми бяха запечатани от ръката му.
Ръцете ми някак се бяха оказали свободни, което ми позволи да се опитам да го оттласна от себе си. В крайна сметка дробовете щяха да ми трябват по-късно.
Също така обаче анонимният ми нападател бе достатъчно упорит… или по-скоро пиян, та забавените му реакции и повечето му килограми пречеха на крайната ми цел.
– Ти ангел ли си?
„Кофти късмет, приятелче. Забравих си ореолчето вкъщи тази вечер.”
Изръмжах нещо заплашително в отговор.
– Не се плаши. Аз… п-п-просто… исках… да се гушна с някого…
Ще ме разплачеш.
Мигнах още няколко пъти, изправих глава и почти сблъсках челото си с пияницата от бара.
– Само се вдигни от мен и ти обещавам повече от гушкане.
Отне му цяла вечност, докато изпълни желанието на сърцето ми. Хълцаше и се олюляваше, от време на време се разтърсваше от кашлица. Но в крайна сметка успя да премести туловището си и да тупне в най-близката локва. Облиза устни и протегна ръка към косата ми. Дръпна я назад, все едно се готвеше да ми вземе скалпа и ме придърпа към себе си. Целувката беше порядъчно лигава, ухаеща на бира, чипс, фъстъци и повръщано. Реших, че една есенция повече няма да ми дойде никак зле, така че преди нещастникът да се усети вече бях впила зъбите си в долната му устна. Направих го с особено ожесточение и преглътнах струйката кръв. Главата ми леко се замая от металическия вкус, та побързах да се отдръпна от квичащото от болка създание. Изправих се бързо, а той остана да ме зяпа с навлажнени очи и протегнати ръце.
– Не ме ли обичаш?
Шибнах му един в зъбите и той се строполи назад, образувайки малка червена локвичка върху тротоара.
Не че съм майстор на бойните изкуства. Просто беше толкова на ръба, че дори и юмрука на петгодишно щеше да го прати от другата страна. Чак тогава страхът нахлу във вените ми като адреналинова инжекция. Клекнах бързо, поставих пръсти върху шията му и допрях глава до гърдите му. Още имаше пулс и дишаше. От устата му се носеше нестройно хъркане. Чак тогава си позволих да се отпусна и да промърморя филмовата си реплика.
– Винаги, бейби.
Така както се бе свил на земята, обгърнат от нощния мрак и гъстите облаци, изглеждаше измамно уязвим. За момент почти изпитах желание да го прибера у дома, да го изкъпя, нахраня и да му даря малко нежност. Хм. Почти е ключовата дума.
Остатъка от това чувство ме накара да се пресегна и да пусна омачкана банкнота от пет лева в ръката му.
– Вземи си такси, да не кажеш, че съм те обрала. – Изтрих окървавените си устни и с известно поклащане продължих хода си нагоре по улицата. Зад себе си чух неясно мърморене и шумолене от плат, но не се обърнах.
Пред Мимас се разиграваше семеен скандал за радост на уморените и накацали наоколо таксиджии. Млада жена с тигрово палто, което едва й стигаше до кръста крещеше срещу някакво момче на не повече от осемнайсет с провиснала долна устна и повече пиърсинги от фасовете по земята. Дамата бе същинска цветна факла от гримове и размазано червило насред мрачната нощ. Точно в този момент по алените й устни бе избила пяна.
– Знам те аз тебе! – размахваше гневен пръст дългокраката мома. Чудех се как не се е пребила още върху огромните си токове. – Само се чудиш коя да наебеш, цяла вечер те гледам. Всички други, само не и мене. Че к`во ми е бе?
– Ма, госпожа, аз не ви познавам…
– Госпожа ще викаш на майка си, чуваш ли, бе, келеш нещастен!
Още една минута размяна на подобни пиперливи реплики и изгубих интерес към това нежно създание и обекта на любовните й чувства. Усетих внезапен прилив на глад и се приютих в рая на мазната храна. Един мазен бургер и приказки с някакъв прегладнял поет, мъчещ се да се нахрани с шепа мизерни пържени картофки, бяха достатъчно време, та зората да пукне.
Купих му бургер, а той ми написа стихотворение върху кибритена кутийка. Винаги съм мечтала да съм нечия муза.
Когато излязох навън трамваите вече насичаха и последните остатъци нощна тишина с металното си тракане.
А мъглата още не се бе вдигнала.
Време бе да я туширам с малко кафе без захар.

Review: The Lost Weekend/Изгубеният уикенд (1945)


Наскоро си  припомних любим филм от детството, който съм в състояние да гледам десетки пъти подред без да ми омръзне („Апартаментът”). Покрай него се запознах и с поредната версия на омразната ми приказка за Пепеляшка, макар и предаден с една идея повече очарование и стил от обичайните вариации („Сабрина”). Последните ме вдъхновиха да се разровя из филмографията на виновника за двете ленти – Billy Wilder и да му отдам дължимото. Така попаднах на Изгубеният уикенд, провокираща история от далечната 1945-та. Създаден въз основата на романа с автобиографични елементи от Charles R. Jackson, сценарият е написан от Wilder в сътрудничество с един от обичайните му партньори – Charles Brackett. Сюжетната линия проследява четирите дни на постепенно пропадане в гърлото на бутилка, отчаяние и творчески напъни на един писател в Ню Йорк. А това привлече като магнит слабостта ми към темата за вечната връзка между творчеството и порока, авторът и алкохола. Половин век преди Leaving Las Vegas, където героят на Nicolas Cage се напи до смърт, шейсет и две години преди да сме чували за почитаемия Hank Moody. Вероятно има и стотици други примери, които все още не фигурират във филмовия каталог в главата ми. При всички случаи, темата изглежда вечна и ще продължава да се нищи и в бъдеще.

Филмът започва така както и „Апартаментът” – общ план на стоманената нюйоркска джунгла, небостъргачите, порещи сивото небе и постепенно се насочва към конкретната човешка съдба. Дребен индивид, скрит в гънките на една от множеството сгради. Сгъва ризите си, подготвя се за пътуване. Твърде чист и спретнат, за да е алкохолик. Ала очите му постоянно шарят към нещо извън погледа на зрителя. Дали бягството ще реши проблемите му? Явно не, при първата пролука се измъква, за да ни пренесе сред напълно различна среда. Среда, в която жаждата му, неспособна да бъде заситена и с всичкия алкохол на света, го кара да се движи надолу по спиралата. Самотни барове, леки жени, бармани, пред чийто поглед са се разиграли не една и две драми и трагедии. Зловещи изтрезвителни, наполовина затвор, наполовина болница, с фелдшери, отброяващи дните до завръщането на поредния алкохолик. Халюцинации. Дребни животинки. Отчаяние в най-чистата му, дестилирана форма, струяща от екрана и вливаща се директно в мозъка на зрителя.

Макар и в началото да не бе особено убедителен в ролята на пропаднал писател и деградирал алкохолик, постепенно с развитието на действието и персонажа, Ray Milland успя да ме вкара в неговия филм. Особено в края, с разширения от ужас и зараждаша се лудост поглед и пот от напрежение. Наистина класно изпълнение. Всеки път когато ми се струваше, че може да е една идея по-впиянчен и махмурлясал, си повтарях, че за периода, в който е създаден, е учудващо как ножицата на цензората не го е щракнала. Очарователната Jane Wyman уравновеси тъмните и светли тонове с нежната си сила (макар и на моменти майчината й загриженост да бе леко дразнеща). Учудваща е склонността на жените да се залавят за такива изгубени каузи и да не откъсват зъби от тях, упорити и последователни. Не знам дали на нейно място бих изтърпяла тази тригодишна борба. Тя се справи стоически, а до колко победата й е сладка или по-скоро Пирова можем само да гадаем след финалните надписи. Покрай нейния образ стигнах до извода, че само в чернобял филм жена с леопардово палто може да изглежда стилно.

Филмът не би постигнал ефекта си без музиката, като се започне от халюцинациите на Дон, докато слуша Травиата и се стигне до размазващата сцена, в която търси отворен магазин за алкохол, докаран до лудост. Подобно на скитник, умиращ от жажда в пустинята, той се влачи към кладенеца на достойнството, умрелите мечти и вмирисани амбиции. Дали не е мираж? Дали не е късно? И кой е по-достойния изход: за пореден път да се опиташ да събереш парчетата от личността си и да продължиш напред? Или да прекъснеш завинаги порочния кръг с цената на един куршум?

Мрачна атмосфера, болезнени конфликти, загуба на чувство за реалност, вкус на разочарование равняващ се на този на махмурлука. Ще се гмурнете ли в Изгубеният уикенд?