Международен София Филм Фест – сезон 2013


Снегът на отсъствието отдавна е затрупал пътечката, отвеждаща към къщата. Бюрото и старателно подредените купища листове тънат под слоеве прах. Паяжините в ъглите ги допълват, а обитателите им протягат лакомо безформените си пръсти. В хладилника на въображението избуя мъхеста, зеленикава плесен с бели точици и застоял мирис на забрава.

Отдавна никой не живее тук.

Прокарвам ръка по старата си писалка, прахта се рони под пръстите ми като заклинание. Дали отсъствието може да се компенсира? Или сандъчето с инструменти е безнадеждно увредено от ръждата и липсата на поддръжка?

Ще се опитам да помета паяжината на носталгията, може от другата страна да се крие нещо.

Като за начало ще започна с малко потапяне в любимата ми магия от музика, диалог, образи и детайли. Зимата е на път да си отиде, време е за това да прерисуваме пейзажа… и за малко кино, любезно предоставено от София Филм Фест.

Ето част от менюто, което съм си подготвила за следващите няколко дни.

РАЗКАЗИ
(SHORT STORIES)
Русия, 2012
сценарий и режисура: Михаил Сегал, оператор: Едуард Мошкович, В ролите – Владислав Лешкевич, Даря Носик, Андрей Мерзликин, Игор Уголников, Константин Юшкевич

66684

Имам слабост към „разкази“ за други писатели, или най-малкото изпитвам достатъчно любопитство, за да ги “прочета”. Нека видим какво се крие в малката тетрадка с кратки историии.
Снимка: http://russianfilm.blogspot.com

ВЕРА
(VERA)
България, 2013
сценарий и режисура: Лиза Боева, оператори: Лиза Боева и Ицхак Финци, в ролите: Ицхак Финци

movie_main__1645_25

Кратък и ясен синопсис: В навечерието на своя 80-годишен юбилей професор от Сорбоната получава писмо от жена, която не е виждал 50 години. Някогашната му голяма любов – Вера. Макар че документалното кино е област, към която рядко посягам, и въпреки че страня от сантименталните истории, имам някакво добро предчувствие. Ще видим дали е основателно.

Снимка: http://siff.bg

ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ
(BEYOND THE HILLS)
Румъния-Франция-Белгия, 2012,
Сценарий и режисура: Кристиян Мунджиу, Оператор – Олег Муту
В ролите – Космина Стратан, Кристина Флутур, Валериу Андриута, Дана Тапалага, Каталина Харабагиу

beyond_the_hills

Много харесах горчиво-сладкия привкус на Запад от Кристиян Мунджиу. Освен това темата за монашеството, религията, фанатизма и конфликта им със свободата и живота винаги ми е била близка. Наистина ще ми е интересно да видя още една гледна точка по въпроса.
Снимка: http://www.fandor.com

ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ
(CAESAR MUST DIE)
Сценарий и режисура: Паоло и Виторио Тавиани, оператор: Симоне Зампани, В ролите: Козимо Рега, Салваторе Стриано, Джовани Аркури, Антонио Фраска, Хуан Дарио Бонети, Винченцо Гало

caesarbear

Черно-бяло, Шекспир и италианско кино плюс фестивални награди. Снобът в мен не може да се въздържи.
Снимка: http://grandenchiladafilmblog.blogspot.com

ХИЧКОК
(HITCHCOCK)
САЩ, 2012, 98 мин
Режисура – Саша Джервази, сценарий – Джон Джей МакЛафлин, оператор: Джеф Кроненуит, в ролите: Антъни Хопкинс, Хелън Мирън, Скарлет Йохансон

hitchcockmovie

От месеци чета новини в Операция Кино за двата биографични проекта, посветени на един от любимите ми режисьори. Надявам се, че създателите му са избягали от капана на стандартната животоописателна драма и че филмът ще има много повече достойнства от брилянтната актьорска игра.
Снимка: http://my.spill.com

ХИЩНИЦИ
(GRABBERS)
Великобритания-Ирландия, 2012
Режисура: Джон Райт, сценарий – Кевин Лихейн, оператор – Тревър Форест, в ролите: Ричард Койл, Рут Брадли, Ръсел Тоуви, Лейлър Роди, Дейвид Пиърс, Брона Галахър, Паскал Скот

Grabbers

Малко ирландски пиянски истории и чудовища, пропълзяли от плакат на филм на ужасите, категория Б. Винаги трябва да се намери време за една (надявам се) добра пародия.
Снимка: http://sis-sightsandsounds.blogspot.com

ЦВЕТЪТ НА ХАМЕЛЕОНА
България, 2012, 114 мин
Режисура: Емил Христов, Сценарий – Владислав Тодоров, Оператор: Крум Родригес
В ролите: Самуел Ицхак Финци, Руши Видинлиев, Михаил Билалов, Деян Донков, Ирена Милянкова, Христо Гърбов, Руси Чанев, Касиел Ноа Ашер , Михаил Мутафов, Светлана Янчева, Йорданка Йовева

The Color of the Chameleon 1 small

Част от „актьорския“ състав почти ме накара да зачеркна филма от списъка си със заглавия. Почти. От друга страна харесах Дзифт достатъчно, за да дам шанс на още едно заглавие, дело на сценариста Владислав Тодоров. Дано само това не се окаже погрешно решение. Още съм травматизирана от Островът на Камен Калев.
Снимка: http://cinefish.bg

Като цяло това са заглавията върху които е фокусиран основния ми интерес. Част от тях могат да отпаднат, други да дойдат на тяхно място, списъкът да се разшири или намали. Ще се постарая да дам обратна връзка върху всичко, което ми направи впечатление, било то положително или отрицателно.

За повече информация можете да посетите официалния сайт на Фестивала и да си съставите меню по ваш вкус.

Приятно гледане!

Проклятие… отново равносметка – ІІ-ра част



3. Кино

– През 2011 г. – Не е нищо ново под слънцето, че киното е работа в екип и там една лястовичка пролет не прави. През изминалата година стигнах до извода, че ако не си нагазил в същността на материята, ако не си бил на снимачна площадка, пък била и импровизирана такава, ако не е трябвало да се справиш с куп трудности – егоцентрични режисьори, самовлюбени актьори, проблеми с монтажа – трудно можеш да напишеш киносценарий. Едно е да седиш в уютната си стаичка и да изсмукваш нещата от пръстите си, съвсем различно е когато имаш опит в самия занаят. Опит, почерпан и от работата с умерени в егото си режисьори, умни актьори и креативни монтажисти. Помага ти също така да усмириш собственото си его и да го подчиниш на крайния резултат. Работата ти се подобрява значително, ако си имал практически опит. Но за това ще пиша по-подробно в пътеписите ми за CinemaDaMare. Само ще вметна, че горещо препоръчвам на всеки, който има желание да се занимава с кино да си потърси къде да кара стаж. Дори да е неплатен. Следващото ниво е студентския филм. И не си губете времето, ами започвайте да снимате/пишете/планирате, дори да нямате спонсорство, дори бюджета ви да е жълти стотинки. Ако имате добра идея и качествен екип, който да я осъществи, парите са последния ви проблем. А в случай, че имате по-големи амбиции, поинтересувайте се от различните workshop-ове и пичинг форуми. Само без хленч и самосъжаление. В тази връзка що се отнася до кино опита ми 2011 година беше безценна.
– Next year. Тук ще пестя конкретните си планове, защото са наистина конкретни, а и аз имам своите суеверни страхове. Като това да говоря за даден проект, докато е още в подготвителната фаза. Нека само кажа, че евентуално през тази есен, зима или в началото на следващата година стискайте палци моя милост да пусне покана за премиера. Толкова ще кажа за сега.

4. Пиене/Събития

През 2011 г. – За пръв път четох моя работа на живо, по време на прословутото Литературно букаке в края на годината, на 29-ти ноември. В събитието взеха участие и Нинко Кирилов, Циничния елф, Юлия Желязкова, Ина Герджикова, Дана Кандинска, Сашо Томов (изброени не по ред на заслуги). Успях да стигна до заветния стол в Петното на Роршах без да се пребия, въпреки бутафорната маска, която трябваше да ме предпази от букакето. За моя изненада дори смогнах да си прочета съчинението без да заеквам, да се изпотявам или да припадна от свян. Искрено се надявам никой от публиката да не е усетил колко бях изтърбушена. Имаше малък фейл с микрофона, но мина доста време откакто съм била на сцена и под зоркия взор на толкова зеници. Оцелях с мисълта за предстоящото пиене. Като за първи път мисля, че ни се получи добре и се надявам тази година да направим поне две-три, а защо не и в други градове, освен София? Признавам, че бях доста скептична относно това предприятие и предчувствах огромен провал. Стига ентусиазмът ни да е жив, мисля, че има на къде да се развиваме. При всички положения имаше приятен контраст с първата ми среща с други писатели. Бях на седемнайсет, тъкмо ме бяха приели в Съюза на плевенските писатели и установих още с влизането, че повечето от тях са минимум четиридесет и повече лета по-възрастни от мен. Ситуацията беше меко казано… awkward.
Единствено ме е яд, че не прочетох друг текст, но нищо. Ще има и други букакета – повече и по-пълнокръвни.
Партито в Check Bar също бе на ниво. Особено финалната реплика на домакина към моя милост. Каква е била тя, оставям на спомените и въображението.
– Next year. Общо взето масовия запой по време на кино-фестивала в Италия (още хората ми се чудят как съм можела да пия червено вино през лятото) и литературното букаке бяха най-запомнящите се събития от изминалата година. Като се замисля никак не е малко. Обаче няма да е лошо да се постарая повече. Може би.

5. Личен живот

– През 2011 г. – Дали пък това не бе годината, в която извърших най-много глупости? Счупих си главата по няколко показателя, предприех действия от които в последствие се срамувах, на няколко пъти изпитвах сериозно желание да се клонирам. Не за друго, а за да сритам собствения си задник. Всички онези грешки, които бележели периода от живота ни, означен с условното понятие „младост”. Макар че през сравнително краткия си житейски път съм виждала хора на четиридисет, държащи се двойно по-безумно от всеки средностатистически тийнейджър. Дали изобщо някога остаряваме и си вземаме поука от грешките? Тъй наречената мъдрост ми се струва все по-изплъзващо се понятие. Стигаш до някакъв извод и последващите събития те оборват напълно. Довчерашната мъдрост пък вече звучи кухо като презентация на PowerPoint с „дълбоки” слова или пък верижно писмо. Не знам. Вероятно утре ще мисля по различен начин. Днес, след доста счупени кости и падения твърдя, че няма нищо недостойно в това да се оттеглиш навреме от бойното поле. Когато още от самото начало предчувстваш горчивия вкус на края, а основите на началото са крехки като захарен памук… по-добре да ги оставиш, като преди това си оставиш една снимка за спомен. Но и с нея не злоупотребявай. Нека си остане в архива, с червен предупредителен знак „Отваряй само в краен случай.” Когато обичаш някой недей просто да го пускаш да си отиде и да останеш с размазани от сълзи очи на пътя. Срежи пъпната връв, която ви държи заедно дори, когато сте разделени. Прекъсни всички пътни артерии по които може да тръгне, за да се върне до теб. И дори да успее, отпрати го. Не е нужно да си жесток, макар че понякога усмивката и милата дума са по-зли и от най-лютата ругатня. Не за да си отмъстиш, твърде детинско е. Но ако в първите моменти не сте могли да се разберете един друг… каква е вероятността това да се случи по-късно? По-добре пътищата да не се кръстосват никога повече.
„Махай се! Вън!”
Иначе ще си останете дори и без архивната снимка.
Това е от мен. Който разбрал – разбрал. Останалите нека гадаят, ако нямат какво по-полезно да правят с живота си.
– Next year: Вече не си правя планове в тази посока. Каквото има да се случи, ще се случи. Драмите, късането на нерви и дългите безсънни нощи ги оставям на тийнейджърките. (А сега звуча като онези високомерни хора, които толкова ме изнервяха в юношеския ми период). Безсънните нощи особено могат да се оползотворят по толкова много начини.

Какво друго да кажа освен да пожелая на всички четящи годината им да е такава, че в края й да са останали с доволна, сочна и многовкусова равносметка? Радвайте се на отлитащите дни. Те летят дори по-бързо отколкото ни се струва.

Photo: http://www.angelosalamanca.com/, http://nicholasworld.tumblr.com,

Проклятие… отново равносметка – I-ва част



Бях решила, в духа на бъдещата традиция, да си преговоря материалата от предходната година в нощта преди Голямото Напиване и Масовата Оргия по случай Края на Света. Ала боговете, в които не вярвам явно имаха други планове за моята предновогодишна вечер и отложиха тази ах-тъй-приятна интелектуално-организационна дейност за два дни. Два дни през които махмурлукът и безсънието да се отмият, а нещата да си дойдат на мястото. Или да се разместят като хитри и оживели черно-бели фигурки, изплъзнали се от ловкия зор на вече пияния шахматист.
Трудно е да оцениш изминалите 365 дни, ако си още вътре в тях. Краката ти още те болят от бясното препускане, пред очите ти светът изглежда размазан, а дъхът ти отдавна е напуснал изтерзаните белите дробове, подчинени единствено на маратонското бягане. Моментът, в който рухваш на финала, а от устата ти бликва кръв не е особено романтичен. А това всъщност дори не е истински финал, а поредното прескочено препятствие.
И по-добре, че е така.
Животът е пътуване, а не цел, ще каже някой.
Много умни глави седят и мислят ли, мислят как да дадат по-елегантно звучаща дефиниция на живота, казвам аз. Изпробват всякакви метафори, най-често свързани със скоростта. А от своя страна докато те се чудят как да настроят тази скорост по свой вкус той се случва, връхлита ги и отминава.
Лично за себе си реших да не мисля за скоростта и движението, а за това с какво съдържание да изпълня подминаващата ме лента и квадратчетата й.
Миналата година си пожелах много писане, пътуване, перкане, пиене и пушене. Е, последното не го изпълних особено, защото колкото и усилия да вложих пушенето така и не успя да се класира в графата с пороците ми. Дори и любовта ми към наргилето. Маркирах основните точки от пътя по бъдещата си карта… и бих казала, че в голяма степен изпълних намеренията си. Тази година ще е различно. Ще заложа на конкретните планове. Не твърде конкретни, защото наличието на много детайли предполага, че все един от тях, по закона на всемирната гадост, ще пусне бримка. После къщичката от карти рухва, основите на сградата потреперват за миг и ти оставят само руини. И все пак, липсата на каквото и да е планиране предполага и загубата на твърде много време.
Каквото и да говорим, всички си губим времето, по един или друг начин.
Тази година ще се опитам да го губя една идея по-конструктивно.
Нека започнем с разпределяне на бюджета по пера.

1. Пътуване.

– През 2011 г.: Предполага се, че след като изкарах цялото лято на път, по прашните италиански калдъръми, в стар и раздрънкан автобус, който някога е бил чудо на техниката, под ледените струи на училищните душове и сънувайки върху надуваем дюшек, заобиколена от една тълпа народ – хъркащ, сънуващ, работещ по поредния проект – и без много възможности за лично пространство – пътната ми треска ще се е излекувала. Cinema Da Mare беше ужасно ценно изживяване, независимо, че бе източник на много нерви. Откъснах се напълно от ежедневието си, пробвах нови неща, в продължение на два месеца и седем дни говорих на български единствено в главата си. Посетих първия през живота си (и надявам се, не и последен) голям кинофестивал – Международния фестивал във Венеция. Жалко само, че беше 68-ми, може пък до година да отида там с мои средства, ще е една идея по-знаково. Отидох там с надеждата, че ще се радвам само на качествена кино-продукция. Уви… не очаквах и там да се натъкна на толкова откровени глупости, които се чудех какво изобщо правят там. Беше хубаво изживяване, но ме накара да се запитам дали като цяло киното не е обречено на срутване? Проблясващите бисери тук-таме задържаха надеждата ми жива. Запознах се с невероятни хора, пробвах се в режисурата, макар и през цялото време всичко да ми бе свито на топка. Понякога нямах ни най-малка представа какво правя. И въпреки това удоволствието беше неописуемо, особено когато видиш заснетия и монтиран материал.
Не знам до колко това преживяване ме е променило, направило ме е по-добър или по-лош човек. Знам само, че беше невероятно и не съжалявам дори за най-гадните моменти, изживяни в Италия, и за най-мизерните и мръсни училища. За ужасното пътуване до Сицилия, контактите ми с италианската версия на Бай Ганьо и чудовища от литовски произход, прокламиращи веганството и суровоядството. И да, по дяволите, пътешествието разширява кръгозора. И да, трябва да си довърша пътеписите по въпроса.
– Next year: Пътуването продължава. Вероятно не толкова дълго, колкото вече миналото лято, но със сигурност нямам намерение да се спирам. За сега съм си набелязала като конкретни дестинации Румъния и Барселона, особено след като прочетох Сянката на вятъра от Карлос Руис Сафон, желанието ми стана особено интензивно. След последния изгледан филм на Уди Алън сериозно съм се замислила и за Париж, въпреки, че манията около този град винаги ме е дразнела. Освен по-популярните дестинации ми се иска да разуча и разни скрити богатства, които са се изплъзнали от страниците на туристическите справочници. Продължавам с изучаването и на родината. Невероятно е колко много места могат да се посетят дори и ако пътуваш само с влакове и автобуси. Като за начало възнамерявам да се пусна по маршрута, който планирах още преди два лета – Копривщица – Клисура – Сопот – Карлово – Казанлък. Вероятно банално, но тези места са ми буквално непознати. Нелепо е да тъна в неведение за заобикалящото ме. Дори и само, за да си запълня стоте печатчета в книжката. Глупава цел, ала през какви дестинации те превежда. Е, ако пък по някакво чудо успея да изпълня всичките си маршрутни стремежи до първата половината от годината… ще си набележа още дестинации. Пътят е пред нас, стига да си размърдаме дебелите, мързеливи задници, които сме свикнали да държим удобно пред компютрите.

2. Писане

– През 2011 г.: Както отбелязах по повод годишнината на блога, това беше доста ползотворна година в писателски план. Някак си успях да дисциплинирам волята си и се научих да пиша всеки ден, независимо от моментното си настроение, музи, музове, развлечения и всички други простотии, които писателите използват като оправдание, за да мързелуват. В един момент започнах да се изтощавам и да ми идват само повтарящи се идеи. Особено последните един-два месеца нямах каквото и да е желание да измислям истории и/или да изливам емоционалните си шитни под формата на проза (и все по-упорито се дразня на хора, мислещи, че пиша поезия). Предполагам, че пренасищането взема връх. И пак… това не е оправдание. Когато нямаш впечатления, трябва да си ги създадеш. Когато не пишеш, чети колкото се може повече. Гледай филми. Разхождай се по улиците. Наблюдавай хората, докато седиш в кафенето и се преструваш, че четеш или че очертанията по дъното на чашата ти са особено интересни. Съчинявай истории за непознатите срещу теб. Носи си бележник, в който да записваш това, което ти хрумва, колкото и тъпо да звучи в първия момент.
Доволна съм от това, което успях да излея от себе си миналата година. Но ако сега се спра, всичко ще е било безсмислено. Ако писането ми е призвание, следва да се отнеса към него с нужната доза сериозност. Иначе просто си дрънкаме глупости по блоговете.
– Next year: Като за начало всичко, написано от мен миналата година ще бъде редактирано, основно с цел подобряване на стилистиката, пунктуацията, изказа и граматиката. Идейно няма да внасям големи изменения… освен ако някой замисъл не куца толкова очебийно, че плаче за това да вляза в ролята на пластичен хирург и да поправя дефектите, нанесени от мен самата. Освен редакцията си поставям за задача до година по това време да съм довършила новелата с работно заглавие Хрониките на безсънния блок, както и първата чернова на първия ми роман. И от там нататък ще се заема с търсене на сериозно издателство, което си разбира от работата. Ако нещата вървят гладко, тъкмо до двадесет и седмата си година вече може да съм публикувала втората си книга. Вероятно ако по това време реша да се гътна, за предпочитане като жертва на фатална комбинация от алкохол и опиати, продажбите ще са двойни. От друга страна живеем в България, така че подобни експерименти са излишни. А и не можеш да пишеш, ако си мъртъв.
В тази връзка, ако някой издател чете тези редове и реши, че в написаното от моя милост има хляб нека се чувства свободен да потърси контакт, бил той и по пощенски гълъб. Макар и Петко още да не се е родил, няма да е лошо още от сега да мисля по въпроса за бъдещето му.
Също така, уважаеми мои читатели, ако имате желание нещо от прочетеното в блога да бъде продължено, развито или изменено, моля, не се срамувайте и използвайте формата за коментари. Мнения, препоръки, критики и желания се приемат с отворени обятия. Тези дни ще взема да пусна и една анкета, за да имам по-нагледна представа за данните.

To be continued

Photos: http://photocompetition.hispeed.ch, http://typewritermuseum.org/