Дъга над кладата



Summer nights are colder now
They’ve taken down the fair
And all the lights have died somehow
Or were they ever there

No sighs or mysteries
She lay golden in the sun
No broken harmonies
But I’ve lost my way
She had rainbow eyes

Rainbow – Rainbow Eyes

Нямаше и една черна кръпка през онова окъпано от светлина утро в средата на юли. Слънцето бе обгърнало пъстроцветната погребална процесия и мяташе стрелите си от бледо злато към склопилия очи върху носилката, покрита с венчелистчета. Ала тези лъчи не носеха топлина. Лъчезарни и греещи, само привидно. Прорязваха кожата ми като невидими остриета. Не само че не можеха да прогонят нетипичния за това време на годината студ. Подчертаваха го. Също както горчивото кафе кара нюансите на шоколада да изпъкнат.

Ала в този момент всякакъв контраст със случващото се ми се струваше нелеп.

Исках облаци, тежки и сиви като гранита, заседнал в мозъка ми. Призовавах буря, която да акомпанира на злокобния хлад, проникнал в костите. Копнеех за градушка, за да разкъса цветните гирлянди и да прекрати този нелеп, хипарски фарс.

Вместо това стисках краищата на тюркоазената си рокля и продължих крачките си машинално, с наведена глава.

Хапех мълчаливо устни.

Знам, че той би искал да е така.

Беше го пожелал и останалите след него трябваше да изпълнят волята му.

Не искаше черни дрехи, тъжни песни, разплакани очи и хор оплаквачки.

Искаше неговото отлитане да бъде празник за всички замесени. Да бъде изпратен на златна, погребална клада и да се понесе към тъй мечтаните от него висини. Да се издигне сред ароматни ухания и тържествени възгласи.

Никога не е приемал смъртта като нещо повече от крачка напред.

Знаех всичко това…

… и въпреки това всяка разумна частица на организма ми се противеше.

Дори и сега не можех да го погледна през неговите очи. Виждаше ми се грозно, нелепо, като някакъв гнусен карнавал. Имах нужда да скърбя, да надигна вой до тези пусти, нелепи небеса, за които толкова си мечтаеше.

И тази фиеста с нищо не ми помагаше да разпръсна гъстото безразличие, загнездило се във всичките ми органи като огромен, разплут тумор.

Готов всеки момент да избухне.

Но не се пръскаше, а просто стоеше там и притискаше онова, в което бе останала и частица живот.

Глвата ми клюмаше като отсечена, сгушена в гърлото ми.

Страничен наблюдател би помислил, че се опитвам да скрия сълзите си.

Не плачех.

Не можех и да заплача.

И в това бе най-голямата трагедия.

***

От момента, в който го открих проснат в градината, блед и студен като мраморна статуя, разбита на парчета от варварска инвазия, не бях проронила и една сълза.

Психолозите биха казали, че е от шока.

Приятелите му ме гледат с презрение.

Да вървят по дяволите.

Проклети хипари.

Така и не успяхме да намерим общ език с тях, въпреки всичките му усилия да сключи мост помежду ни.

Една от смъртновлюбените в него девойки дори се бе нахвърлила срещу мен, с пяна на устата и подивели, кървясали от плач очи.

–       Ти го уби. Не го заслужаваше. С безразличието си го уби. Защо не умря ти вместо него? Той беше неземен.

Не съм достатъчно чувствителна, за да си прережа вените от подобно циганско проклятие. И все пак част от мен се питаше не беше ли права поне малко.

Лекарят бе категоричен, ала и изумен от случилото се.

–       Сърцето му… просто е спряло.

На двайсет и две години?

Цъфтящ от здраве и живот? Нима бе възможно?

Просто бе покосен от нещо и си бе отишъл без фанфари и развяти знамена. Тихо, в нощта, докато съм спяла.

Приятелите му се веселят и напяват скверните си песнопения, за да прославят малкия си идол. Без да разбират, че тази пречупена статуя, бледа и безжизнена, не е кумир, пред който да се кланят.

Държаха се все едно бе проклетия златен Телец.

А просто някакъв остатък, пронизван от златото на хапливото слънце.

Гледат ме и въпреки привидното им благоволение спрямо мен, чета на втори план, че не могат да ме дишат. Всички тайно ме обвиняват, че не го ценях достатъчно, докато беше жив.

Че не го разбирах.

А в мен зрееше ужасното подозрение, че това бе истина.

Че бях безразлична към вчерашния ден.

Че бе преминал през живота ми напразно.

***

Не помнех да е имало по-студено лято.

През цялото време валеше като из ведро. А когато спираше лъчите бяха все така студени.

Лятната омая и сладката горещина с аромат на канела и вкус на текила на брега на морето бяха отстъпили на ледените нощи и пробляскващите светлинки в далечината.

Най-сетне достигнахме хълма, върху който верните му другари по убеждения бяха издигнали погребалната клада.

Не поглеждах към носилката, към онова мъртво, погребано под тонове лилиуми тяло.

Знаех, че него вече го нямаше и няма смисъл да го прегръщам и обливам в сълзи.

Той никога не е искал сълзите ми.

Искаше да му подарявам единствено усмивките си.

А за разлика от всички останали демагози на тема позитивно мислене, никога не проповядваше. Караше ги да прииждат естествено.

Чудех се дали изобщо някога ще имам желание да се смея така непринудено.

Не.

А те ме смятаха за коравосърдечна.

Че не ми пука.

Чудесно, аз също ги мразя, след като го изпратя на последното му поклонение ще замина и никога няма да ги видя.

И защо ми е така празно?

Търся следа от емоция, но не намирам такава.

Защо?

Ровех дълбоко в себе си, за да открия ключа… а той просто бе отлетял.

Дали наистина го бях пренебрегвала?

Беше ли нещастен с мен?

Общували ли сме някога искрено, извън секса?

С ужас установих, че нямам еднозначен отговор на нито един от тези въпроси.

А точно те изискват ясни и конкретни отговори.

С прости думи и без поетични алюзии.

И защо чак сега, когато ми бе отнет, си задавах тези въпроси?

И едва в този миг осъзнавах колко много е означавал за мен. Как ме е променил.

А беше ли така? Щом не мога дори да се разплача?

Преодоляла ли бях разяждащия егоизъм?

Не знаех… а това бе още по-голяма трагедия.

Вятърът развя къдриците пред лицето ми.

Най-сетне вдигнах глава към небето и с облекчение установих, че е нарушило перфектната си безоблачност. Облизах устни в предчувствие.

Слушах разсеяно речите им. Наместо да разпалят чувствата ми, още повече усилваха безразличието в мен. Вярвах, че нито един от тях никога не го е познавал истински. Познаваха само най-външния пласт, първия план.

Мисля, че дори и аз не го познавах изцяло.

Най-вече аз.

Затова и не желаех да говоря.

Не исках да мърся пространството с красиви лъжи.

Мразете ме колкото пожелаете.

***

Пламъците обгърнаха парчетата блед мрамор. Скоро от красивото му тяло, вдъхновяващо еротичните и духовни сънища на девойките от обкръжението му, щяха да останат само овъглени кости.

Шествието се бе разпръснало и всички танцуваха, окичени с венци. Неколцина младежи свиреха с китари. Влюбените се целуваха, слепи за смъртта около тях.

А аз стоях настрани от пиршеството, седнала по турски и с подпряна брадичка на дланите.

Не гледах към кладата.

А към небето.

„Прости ми. Заслужаваш нещо по-добро от това.”

Сякаш в отговор на мислите ми, облаците най-сетне разкъсаха траурните си дрехи и изляза мъката си по умрялата птица. Пороят се изсипа върху празнуващите с поразяващата сила на внезапния летен дъжд. Шибаше ги немилостиво, вятърът пищеше в ушите им и ги блъскаше. Сякаш им се надсмиваше – същия жесток варварин, натрошил аполоновото му тяло и нежно сърце. Момичетата се разпищяха, мъжете се заеха да спасяват музикалните си инструменти.

Празненството бе развалено и мокрите като кокошки се разбягаха напосоки.

Само аз останах, прегърнала дъжда и удряна през лицето от вихъра.

Сигурно бе глупаво, особено за заклет реалист като мен, ала сякаш отишлият си ми даваше своята последна прегръдка.

Ледената вода, изсипваща се във врата ми и в дрехата си, ударите по лицето усещах като любовна игра.

Не помръднах от мястото си, а и никой не ме извика да тръгна с останалите.

Повече не ги видях.

Потънала в кал и обгърната от пушек и градушка, за първи път изпитах усещане за загуба.

Сълзите ми се смесиха с дъжда, бурята попи солта от тях.

Не помня колко време съм стояла край димящия гроб.

Но когато отворих очи, над мен грееше двойна дъга.

Усмихнах се.

Странно е, но не помня цвета на очите му.

Знам само, че се преливаха в хиляди нюанси.

Извадих фотопарата от плътния му калъф и се заех с това да отпечатам мига.

Имах нужда от тези спомени – някога когато намерех отговори с прости думи на онези болезнени въпроси, щях да изкарам снимките наяве.

Снимах, докато мракът не покри всичко наоколо и не задуши цветовете на дъгата.

В далечината проблясваха само удавени пламъци.

Беше ли съществувал изобщо?

Некрофилско


Dead body
Image by ~ Pil ~ via Flickr

Свещта пуши и догаря.

Нищо не е останало от стария, горещ пламък – само разтопен восък, дим и пепел, от които очите смъдят и те заболява главата. Тъжно е когато нещо свърши, винаги. Обстоятелства, продължителност – няма значение, краят винаги те смазва и те кара да се чувстваш като догаряща свещ. Като оргазъм, предизвикан от човек, който повече не искаш да видиш. Тежко, адско свършване… и лицемерно чувство за вина и досада.

Get over you.

„Само през трупа ти, любима!”

„Или мой, или мъртъв!”

И всякакви подобни драматизми.

Никой не може да ме убеди, че краят на четиригодишна връзка е 
по-болезнен от края, настъпил след няколко дни. При липса на нужния емоционален заряд да приключиш дълга връзка е не по-болезнено от това да се отървеш

от остаряла и вече ненужна дреха. Няма значение колко се познавате. Няма значение дали изобщо се познавате. Всяка раздяла оставя белег в теб, като рана от свещ. Няма значение колко други ще се изредят, за да се изгаврят с теб или да се помъчат да те излекуват. Болката е една и съща.

А щом минеш през обичайните фази, идва ред на погребението.

Пускаш оръжията за масово унищожение. Клъцваш гръкляна на напразната и болна от шизофрения надежда. Смачкваш главичките на малките огнени змийчета 
(съответно отсичаш главите на побеснелите дракони) – никому ненужните ти вече чувства. Прекарваш всички спомени и снимки през огнехвъргачката. Прекършваш всяка кост на някога любимото ти същество. Прокарваш шева през опърпаното си сърце. С последни сили се добираш до този, с който се разделяш, целуваш изстиващите устни, кръвта се стича по ръцете ти. Долепяш ухо до гърдите, за да доловиш последните удари на сърцето, последните глътки въздух.

Може да оставиш червена роза в сключените длани, но защо да размиваш погребението с подобни клишета? Изкопай дълбока дупка и хвърли там ненужните тленни останки. Не оставяй знак, за да можеш по-късно да го намериш. Не го заривай с тънък пласт от есенна шума. Не си оставяй вратичка.

Защото иначе сам ще доведеш себе си до етапа с некрофилията.

Всеки път, когато делникът те остави с горчив вкус в устата, всеки път щом търпиш криза, ще те атакува страстното, неестествено желание да се заровиш в мъртвата плът на вече отминалия спомен. Ще го искаш отчаяно, дори да знаеш, че е само химера. Полудяваш. Хваща те дива треска, която обладава и изнасилва измъчения ти мозък. Отново пълзиш отчаяно към гроба на вчерашното ти Аз. Разравяш черната пръст и се добираш до остатъците. Ръгаш разлагащото се тяло с настървение, което не си изпитвал, дори когато е трептяло от пресни емоции в ръцете ти приживе. Свършването е толкова мощно, че не забелязваш хилядите пробойни по мъртвата кожа от отчаяните ти пръсти. Щом се освестиш от скверния акт, осъзнаваш, че само си мастурбирал бясно над парчета разложило се месо.

Няма връщане назад, mate.

По-добре запази онези сладки последни минути сърцебиене, последната целувка с вкус на кръв, отколкото да се ровиш в гробищата като маниак, разяждан от червея на миналото.

Запечатай снимката в пъстрия колаж на сърцето си 
и не се мъчи да постигнеш нещо по-добро. Ще се събудиш и ще установиш, че чукаш изстинал труп. Омерзително.

А на този шантав свят има предостатъчно емоции и тела за обладаване, за да се ровиш в канавката сред кости и изгнили сърдечни органи.

Помисли за това следващия път преди да се обърнеш към стара любов.