Самодиви


Photo: Photo Forum

 Лековитата нощна тишина не я успокояваше. Прохладата на планината, на фона на прорязания като от нажежен до червено нож град там долу, не приспиваше тревогите й. Шепотът на тревите от поляните й се струваше ироничен. Луната се бе свила в саркастичното намигване на първата си фаза – тънкият й сърп изглеждаше като сълза на фона на неестествено светлото небе. Огромните звезди – така близки и ярки – я плашеха. Всеки миг сякаш щяха да се откъснат от арката на нощта и да я атакуват с назъбените си ръбове.

Единствено любимата й ленена риза й вдъхваше усещане за сигурност. Цяло чудо бе как баща й не бе разбрал, че я пази. Ако само я зърнеше обичайно мрачното му лице щеше да измени цвета си към аленото, да я разкъса още както бе върху тялото й, и да изгори останките.

Ритуално.

Имаше нещо сатанинско в начина по който изличаваше всичко, което една жена в бяла премяна и сърмен пояс бе изоставила зад себе си.

Яна направи още една обиколка на балкона с фантастична гледка към най-високия връх на планината. Подръпна нервно ластика, с който се бе опитала да укроти гъстата си руса коса. Не бе много дълга, ала за сметка на това тежка и гъста, и всяко лято редовно натежаваше от пот. Като беше по-малка околните редовно се питаха как такова русо и бяло дете се е пръкнало от типичния балкански субект, за когото се предполагаше, че й е баща. Един от тежките му погледи под надвисналите, космати вежди завинаги ги отказваше от по-нататъшни размисли по въпроса.

Тя се изтегна на един от столовете, вперила премрежените си очи към небето. Подпря дългите и тънки, „пилешки” крачета върху перилата. Ленената риза се плъзна по влажната й, изпотена кожа, разкривайки на коварния нощен вятър и всяка прелетяла на нисък полет птица, че не носи бельо.

Не се чувстваше никак секси заради това.

Не го правеше и от внезапно пробудила се в жегите чувственост.

Всяка друга дреха й бе противна в нощи като тази. Дори най-нежната материя я дразнеше до болка, усещаше я като окови и белезници.

Шантаво.

Всъщност тази лудост я хващаше веднъж годишно.

Винаги през юни, в навечерието на Еньовден.

Още когато бе съвсем малка.

Въртеше се като полудяла в леглото си, тънката й, почти прозрачна кожа се обриваше до болка. Лежеше с широко разтворени очи и учестен дъх и се молеше час по-скоро да умре, за да й мине.

По-странното бе че никой друг не виждаше белезите освен тя самата.

Лекарят заяви безцеремонно, че детето страда от треска и й предписа камара лекарства, с които я тровиха в продължение на няколко дни.

Положението й се влоши, а температурата й се покачи до степен на постоянен делириум.

Спомняше си дивите крясъци на баща й, оправданията на лекаря… и нежната ръка на една жена.

Кой знае как се бе появила в стаята й. Беше по-бяла и от снега през зимата, а русата й коса бе същата като тази на Яна. Красива като принцеса от приказките, тя държеше в ръце огромната ленена риза и галеше челото на поболято се момиче.

Допря до треперещите й устни мех с вода. Капките опръскаха изприщената й от треската кожа и в същия миг облекчиха болките й. Щом пое първата глътка помътнелите й зеници светнаха и червената мъгла пред очите й се разсея.

Протегна дребната си ръка към къдриците на приседналата край леглото й самодива. Погали ги леко, а очите й се разшириха, когато потънаха в тези на неизвестната й лечителка.

Същите като нейните.

Яна виждаше отражението в огледалото на времето.

–       И ти… имаш същата коса…

–       Да, чедо мое. Спи сега. И пази ризата като зеницата на окото си. Догодина пак ще мина да те видя.

Клепачите на Яна паднаха покосени от тежко биле.

Събуди се като нова по изгрев слънце и откри ленената риза, преметната през стола до леглото й.

От тогава всяко лято, когато юни преполовеше дните си, изваждаше дрехата от лен с шарени шевици по ръкавиците и я нахлузваше. Тайно от взора на вечно сърдития си баща, който мразеше народните носии, песни, танци, обичаи и каквото и да е свързано с фолклора.

Откакто се помнеше, мълчаливият тип се грижеше за нея, но също така я пазеше в задушлива прегръдка. Понякога наистина не й достигаше въздух, а той бе обсебил изцяло света й и всичко отвъд него. Ала и тя бе хитра.

Щом порасна достатъчно, за да чете и да се интересува от случващото се около себе си, легендите и билкарството заплениха все още детския й ум. Знаеше как да го приспи така че да не я усети как се измъква късно вечерта на Еньовден за ритуала на мълчаната вода.

И тайните срещи с майка й.

Сядаше в края на полянката, разперила ризата около себе си и я наблюдаваше как танцува заедно с дружките си, с посребрени от лунната светлина коси и издути като платна бели рокли. Всеки път щом си тръгваше плачеше, а самодивските танци се връщаха в сънищата й.

Надигна се от стола и когато забеляза сянка на елен да преминава през полето подскочи от радост и се спусна надолу по дървените колони на вилата, пъргава и чевръста като котка.

Премина през двора, безшумна и съсредоточена, и догони тъмното петно насред високите, жужащи треви. Огромното животно се обърна към нея и изпръхтя нетърпеливо.

Грейнала от щастие и забравила напълно страховете си, Яна се метна на гърба на елена и уви ръце около шията му. Последният тропна леко недоволно с копито и разрови черната пръст, след което понесе момичето в бяла риза към дълбините на леса.

***

Дружината на Сирма самодива вече се бе събрала на Кошутина поляна. Те виеха цели арки от горски цветя. Радка танцуваше под стария дъб, а неколцина мъже с дълги коси и зомбирани погледи й свиреха на китарите си. Бяха си стъкмили огън наблизо и ревяха юнашки в следствие на ледената бира, натопена в близкото поточе. Ала щом дочуха сребристия момински смях мигом се укротиха и се доближиха с внимателни стъпки към източника на упойващия звук.

Минути по-късно горските царици вече бяха отприщили чародейството си и самоуките музиканти ги забавляваха с нестройните си мелодии. По устите им се спускаше тънка лигичка, а в очите им се четеше неестествена веселост.

Радка пусна порция смях като звук от поточе и се отпусна на обляната в лунна светлина трева, за да помогне на останалите с китките.

–       Е, не е като свирнята на кавала, ала бива…

–       Няма вече добри свирачи по тукашните земи. – Въздъхна Дена, освободи се от ризата си, захвърли я на брега и се гмурна в поточето.

–       Хей! – вдигна русата си глава Магда самодива от пъстрите цветя и размаха пръст към къпещата й се другарка. – Пазете си поясите, чувате ли ме? Да не вземе някоя от нас пак да пристане кат преди шестнайсет лета. – С тези думи стрелна Сирма самодива с поглед. Змийски език имаше тази Магда, както й ледени очи. Сирма сведе поглед.

В този миг Яна спря елена си на полянката, запъхтяна и засмяна, скочи от гърба му и се хвърли право в прегръдките на майка си. Обичайно бледата й кожа се бе зачервила от вълнение.

–       Сирма мари – Магда хвърли венеца си на земята и сложи ръце на кръста си с присвити устни. Китаристите продължаваха със свирнята си, в блажено неведение за женския конфликт, който зрееше на зелената полянка като буря в чаша вода. – Аз нали ти рекох повече да не идва тук.

–       Магдо пепелянке, дръж си раздвоения език. – Сирма отдели Яна от себе си и я огледа с блеснали очи. – Празник е, а тя всяко лято ни гледа.

–       Ами ако не дохожда сама? Пак ли искаш да ти краднат пояса, Сирмо?

–       Мамо… – прошепна неуверено Яна, като мачкаше краищата на ризата си. – Тази година може ли и аз да танцувам с вас? Много съм добра, няма равна на мен в ръченицата.

–       Я я вижте ти нея. – присмя й се Магда самодива и я замери със стрък еньовче. – Със самодиви ще се мери, мешаното му с мешано. Върви си танцувай смешните человешки танци и не се лови на нашето хоро, че горко ще пострадаш.

–       Магдо, трижди проклета да си. – Сините Сирмини очи помръкнаха и тя отдеве слабата си, запъхтяна от вълнение щерка настрани. Магда се провикна зад тях.

–       Не й е тук мястото. Да си ходи при хората, там е раждана, там да си стои.

–       Мамо… – проточи жално Яна, когато двете със самодивата приседнаха край поточето. – Сърцето ме стяга там, при хорат. Странни са ми там околните и само по Еньовден ми се разпуска душата и развеселява. Искам да танцувам с вас, в Змейково да вляза.

Сирма самодива въздъхна тежко, хвана едно камъче от реката и го хвърли в бързоструйните води, където дружките й се къпеха и се смееха.

–       Тежко ми е да ти го река, чедо… ала Магда право хортува. Пазим се ний от хората, че щом усетят где е царството самодивско лоши дни ще настъпят. А тейко ти зъл човек е, само да усети, че те няма, кой знае каква люта рана ще ни стори.

–       Аз никому няма да кажа, там нищо нямам, само тази риза ленена ми е скъпа. Вдън горите ще се скрием и той няма да ни стигне.

–       Не, Яне, сестрите ми го казаха отдавна. – Тя я погали по косите и ги закичи с набраната билкова китка. – Дохождай по празника, мила дъще, не слушай на Магда отровните думи. Ала в Змейково не мога да те пусна, ни можеш да ходиш по нашите стъпки.

Главата на Яна клюмна – истинско увяхнало жълтурче. Настроението и радостта й окончателно се изпариха и тя се оттегли край стъкмения самодивски огън да наблюдава танца им. Обви слабите си колене и подпря брадичка на тях.

Светът за който си мечтаеше от години бе недостъпен.

Светът назад й се струваше немислим.

А къде й бе мястото?

Реши да се разходи из горите и да се разтуши.

Никой, ни самодивите, ни Яна девойка забеляза змейската сянка сред дървесата.

P.S. Приемам всякакви критики от хора, които са по-наясно с фолклора от мен. Извинявам се за маса измисления говор на самодивите.

За празника на буквите на протеза


Безвестен беше ти, безславен!
О, влез в историята веч,
едно със другите славяни
кръстосай дух със огнен меч!

 

Тъй като на самия 24-ти май се чувствах приятно неадекватна и не бях в състояние да окажа на празника нужната му чест, включвам се едва сега. В тази вдъхновяваща майска вечер, обляна със злато, в която котките изпълзвят от скривалищата и полагат кожусите си върху гаражите. Тази вечер сладкият сок на черешите любовно полепва червената си кръв по устните на децата и младите девойки, а нежният въздух най-сетне е напръскан от опитен майстор в нюансите на пролетта и носи обещание за лято. Липите полюшват листата си, намек за парфюма, който ще разпръснат през дългите юнски, юлски и августовски нощи.

През тази вечер седя и си мисля за думите.

Обичам го този май месец, нищо че е най-лудото време от годината. Дали защото тогава съм решила да удостоя света с присъствието си, дали защото всичко цъфти, окъпано в нежна мрежа от дъжд и люлякови аромати, но си мисля, че не случайно празнуваме словото именно тогава. Казвам го без историческа обосновка, просто така го чувствам.

Словотворчеството, езикът и думите дават ново начало, от моя гледна точка символизират извличането на първична материя от дълбините на хаоса и претворяването й в нещо съвсем различно. И въпреки че напоследък ме обхваща параноята, че всичко вече е казано и няма какво ново да добавим от себе си, вроденото ми възхищение към тях не може да бъде така лесно потушено.

Обожавам думите и нещата, които могат да се правят с тях. Любовта ми към писменото и устно творчество понякога граничи с фетишизирането им.

Определено заслужават своя празник.

А неговото място е през някой от месеците, в които природата се буди.

24-ти май съм си го заплюла за имен ден. Като всеки, който си няма такъв, съм длъжна да го измисля.

Макар че самият ден го възприемам като всеки друг и някак си … не толкова мой, чувствам, че е повод за гордост.

Дори повече от трети март.

Както писа вече в своя блог Пристрастената читателка, чудесно е да празнуваме ден, който не е отбелязан в историята на военното дело и който не е свързан с източването на милиони литри кръв. Азбуката и езикът ни също така са едно от нещата, които подкрепят остатъчната ми гордост от това, че съм българка.

Хубаво е да помним, че е имало дни в нашата история, епохи на разцвет и просвещение.

Не искам да разсъждавам по въпроса дали ще се върнат някога или ще продължим да тънем в блатото на духовната нищета. И въпреки възхищението си към словесната дейност, ще кажа, че тук не са необходими думи, а действия.

Какви… въпросът е една идея по-сложен.

За себе си съм го решила като твърдо и упорито използвам кирилицата навсякъде, където това е възможно, старая се да обогатявам речника чрез много четене и като не занемарявам знанията си, а се старая да прибавям нови към тях.

Доколко успявам е друг въпрос.

Езикът и културата са там.

Трябва само да ги използваме.

Дали ще го направим зависи от нас.

Ако сме ги оставили бавно да загниват, няма на кого другиго да се сърдим.

В тази връзка вчера се навършиха и седемнайсет години от първото ми свидетелство за успех в дебрите на образованието – това за завършен първи клас.

Първата копка в необятната мина на знанието.

А то без съмнение е богатство.

Честит празник!

Макар и на патерица!