Фрагмент: Запознанство


Винаги съм искал да живея на подобно място.

Протегнах ръка и се докоснах до напластилата се прах по гредите на покрива.

Приклекнах и повдигнах кадифената покривка, спуснала се върху библиотеката като воал. Присвих очи, тъй като светлината трудно проникваше в малката таванска стаичка.

Още бяха там. Плъзнах пръсти по гръбчетата на плочите, хартията леко поряза кожата ми. Въобще не го отбелязах.

Спомените ме атакуваха – рояк хищни птици, изхвърчали от килера, държан прекалено дълго със заключена врата.

Емоцията бе толкова наситена, че сълзите сами избиха в очите ми.

Всичко тук ухаеше на отминали епохи.

Книгите, мебелите, прозореца, гледащ към старата част на града.

Отпуснах се върху мръсните дъски и затворих очи, докато събитията от преди петнайсет години се нижеха в архива на паметта ми.

Вдигнах поглед право към най-тъмния ъгъл, където бяха струпани множество кутии, стари инструменти и други джаджи. Върху античния стол размазаният ми от сълзи поглед се фокусира върху очертанията на… не, не можеше да е още там.

Изправих се рязко, изтрих очите си и се приближих предпазливо. Противоречивите чувства бушуваха в мен, докато треперливите ми пръсти се докоснаха до капака на стария грамофон. Повдигнах го и плъзнах длан по надрасканата повърхност.

Спомних си момента, в който го чух за първи път.

Картината бе така жива пред мен, сякаш я наблюдавах записана под клепачите ми.

Не можех да повярвам, че всичко това вече беше мое.

На колко хора им се пада честта да се озоват отново във вълшебния си, детски свят? На колко им се удава възможност да го задържат и да го изкарат от прашните архиви?

И с какво бях толкова специален, че Съдбата реши да ми направи такъв подарък?

Вероятно някой друг би ми се изсмял, задето тръпна като хормонално объркан пубер от една стара мансарда, която плачеше за солиден ремонт. И един грамофон – дядо, който надали работеше.

Обзе ме внезапно вдъхновение и се върнах към шкафа.

Вероятността бе нищожна… ала все пак какво губех?

Издърпах напосоки първата попаднала ми плоча. Премигнах. Miles Davis  – In a silent way.

Първия запис, който чух, в първия миг, когато престъпих през прага на тази стая.

С раните по коленете и стиснатите от вълнение юмруци.

Или сънувах…

… или някой жестоко се гавреше с мозъка ми, като изкарваше от там архивни кадри и ме караше да си въобразя, че са реални.

Оставаше и…

Не! Меките джазови звуци изпълниха стаята и завъртяха главата ми. Грамофонът работеше, сякаш никога не е спирал.

В какъв странен свят се бях озовал?

Взирах се във въртящата се плоча, сякаш бе зловещо насекомо.

Главата ми се замая, звуците от саксофона бавно проникваха в тунелите на паметта ми и изкарваха хиляди малки моменти от там…

… които бяха разбити на парчета от жесток вик от другата страна.

Някой виеше като ранено животно в съседното помещение. Воят му бе акомпаниран от зверско ритане по стената, сякаш всеки момент щеше да я срути.

Изхвърчах от стаята в малкия, тъмен коридор.

– Кучко, ще те убия! Ще те заколя, пускай ме!

Нито и следа от викащия, макар звуците да се усилваха, а въздухът да вибрираше от споделената му ярост.

Чак тогава забелязах жената, облегнала се срещу вратата на стаята. Беше подпряла обутия си в джинси крак, кръстосала ръце и пушеше съсредоточено. Въобще не ме отрази, сините й очи не се откъсваха от точката, в която ги бе вперила.

Не огледах добре лицето й в рамка от почти бяла, руса коса.

По-силно впечатление ми направи боята, покрила ръцете й по цялото им протежение. Дългият белег на десния й лакът изглеждаше като елегантна завъртулка. Ленената й риза бе скъсана на хиляди места и покрита със същата боя като ръцете й.

Дори не потръпваше.

А в другата си ръка държеше малко ключе.

– Извинете… – прошепнах, като се колебаех дали бе добра идея да прекъсвам транса й.

Тя се сепна, извърна се към мен и цигарата й описа странно, кръгообразно движение във въздуха. Засмя се леко, изненадата й мина бързо и ми се усмихна приветливо.

–       О… прощавайте… той ли ви притеснява?

Единствено ситуацията биеше по абсурд въпроса й.

–       Просто… какво става тук?

–       Моля ви, нека не ви прави впечатление. Ще му мине след малко, трябва да си излее бесовете.

–       Ъ… разбирам.

–       Не, ако съдя по физиономията ви нищо не разбирате, но сте прекалено учтив да ме разпитате. –  Явно лицето ми е пламнало от смущение, защото тя се разсмя. А смехът й силно наподобяваше на онзи звън от камбанка, който чух за първи път когато се напуших.

–       Не, не…

–       Признайте си… любопитството ви изгаря. Чудите се какво правят тия две откачалки?

–       Не точно това, но… определено е необичайно.

–       Ха, пак смекчавате обстоятелствата. – Тя поклати глава и всмука още малко от цигарата си. – Не се шашкай чак толкова много. Нали може на „ти”? Не съм по официалностите.

–       О… но разбира се…

–       Ей, курво мръсна, пусни ме! – този път войът беше наистина свиреп и потреперах против волята си.

–       Не, той не ми е любовник, с който си играем на интересни игрички, ако това си мислиш. – подсмихна се непознатата.

–       Но…

–       Братовчед ми е. Живее временно при мен, че скоро се разделиха с годеницата му. А в момента го пазя да не й гръмне главата. Не че щеше да е голяма загуба за човечеството, ако го направи.

–       Изживяват лоша раздяла? – предположих аз с типичната си наивна усмивка на глупак.

–       Сладур. Казано накратко, тя е курва. В момента най-вероятно се чука поне с петима. – Направи пауза за драматичен ефект. – Наведнъж. Няма лошо, принципно, ала онзи клет нещастник е наистина болезнено обсебен. И ако не съм аз да го пазя, отдавна да е извършил някое безумие. – Очите й станаха замислени.

–       И как го спираш?

Тя размаха ключето пред очите ми.

–       Стар, но изпипан метод. Белезници за радиатора. Един час викане и крясъци го изтощават по-добре от каквато и да е шокова терапия.

–       Защо не пробва да се лекува? Това ми изглежда само като забавяне на решението.

–       Ходил е на повече психиатри, отколкото някой хипохондрик на профилактични прегледи. Явно е безнадеждно. Аз съм Лена, между другото.

Казах името си тихо и непохватно стиснах протегната й приятелска ръка. Същото иронично подсмихване.

Жени като нея винаги са досадно снизходителни към мъже като мен.

Не знам дали да се радвам или да се дразня от този факт.

–       Не съм те виждала наоколо. Тук ли живееш или работиш за археологическия музей и си дошъл да оглеждаш за артефакти?

–       М-моля?

–       Просто се шегувам.

–       Още не съм се нанесъл, но онази мансарда е на леля ми. Тя почина наскоро и ми я остави в наследство.

–       Толкова ли си закъсал, че ще дойдеш да живееш точно в тази дупка?

Магията се развали.

Стиснах леко юмруци, хвърлих й един презрителен поглед и изрекох с най-студения тон, на който съм способен.

–       Извинявай, трябва да тръгвам.

Почти бях на вратата, когато насмешливият й глас ме докосна леко.

– Казвали ли са ти, че си лесен за манипулиране?

– И защо реши така? – попитах аз, с ръка върху бравата.

– Връзваш се на всичко, което човек ти каже и си неспособен да четеш между редовете. – Тя загаси цигарата в малкия пепелник край прага на апартамента си. Намигна ми. – Човек не може дори да се пошегува малко с теб. Всъщност, обожавам тази старица – сградата. Вълшебна е. И смятам да стоя тук, докато не издадат заповед за унищожаването й. Чао, ще се виждаме.

И тя потъна в своя малък свят, като ме остави изумен на прага на моя.

Все още се чудех дали всичко около мен е истинско.

Съмнявах се дали не полудявам.

Ала светът, разкриващ ми се под черното кадифе, бе прекалено съблазнителен, за да отделям твърде много време на съменията си.

Dusty Road


–         Ще се омъжвам. – Ана захвърли бомбата в лицето ми така небрежно, сякаш обсъждаше дали тази сутрин е пила кафето си с цигара. Можех само да мигам глуповато, като пияница, излизащ от алкохолна кома, и да произнеса невероятно интелигентното:

–         Ъ?

–         Добре ме чу, принцесо. След седмица подписваме. Категорично настоях, че не искам шумни пиршества, нито пък родата до десето коляно. Само най-близките, колкото по-малко – толкова по-добре. – Прониза ме с орловите си черни очи, докато си свиваше цигара. – Ще дойдеш, нали? Никога няма да ти простя, ако не го направиш.

–         Добре, по дяволите, как така? Това е пълен абсурд! Как го реши изведнъж?

Двете бяхме възседнали капака на очукания й от многото път шевролет и тъпчехме крехките, бели листчета с тютюн и щипка джойнт, за акцент. Времето беше кофти, сякаш всеки момент щеше да завали, тежко, задушно, а вятърът образуваше пясъчни бури и ги запращаше в лицата ни. Цяло чудо бе, че успявахме да запалим. Обаче Ана си бе наумила, че трябва да сме навън. А повярвайте ми, никой не може да спори с нея, щом си е наумила нещо.

Изтропа се тази сутрин пред вратата ми и не спря да ми звъни, докато не се измъкнах, с червени очи, чорлава коса и готова да я удуша. Настоя, че отиваме на пътешествие. Не прие възражения, докато не ме натовари на предната седалка, въоръжена с пластмасова чашка нескафе, каквото го обичам, и най-тежкия тютюн, който някога бе влизал в белите ми дробове.

Цупих й се през половината път, а тя не спираше да се смее като малко момиченце,

размятайки русата си коса. Бяхме ужасно странна двойка – аз с киселата си физиономия и измачкани дрехи. И тя – с развята грива и кинаджийски черни очила, сякаш захапала живота за гърлото.

С Ана се познаваме от деца, от времето, когато тичахме извън града, стреляхме по бутилки с прашки, играехме си на жабки в близкото блато и крояхме планове за всичките си бъдещи пътешествия.

И откакто я помня, винаги е говорила с невероятен присмех за сватбите, булките и традиционните символи на светия брак.

В гимназията пишеше гневни есета, а в университета хапливи статии на тази тема.

Моногамията беше чужда на природата й, бе имала повече безразборни връзки отколкото ме бе грижа да броя.

Пиеше като смок, пушеше като комин, готвеше единствено, ако я хванеше вдъхновението, непрекъснато обясняваше, че някои жени не са родени за майки и тя е типичен техен представител.

И сега изведнъж… Не, не можеше да бъде, правеше си експерименти с недоспалия ми, махмурлясал мозък.

–         Той настоява. Казал ми е, че не може да си намери по-подходяща, колкото и да търси и иска всичко да си е по реда.

–         Ами кажи му да се застреля! – вдъхнах дълбоко от цигарата си. Почвах да се задушавам от яд. – Що за гнусно и пошло изнудване е това, по дяволите?

–         Да ти кажа, не ми се разделя особено с него. – Тя сви рамене с такова безразличие, все едно говореше за ненужни стари вещи, които са й много скъпи на сърцето. – Пък и в даден момент те хваща някакво нездраво любопитство. Какво толкова има в тоя прословут брак, че всички се натискат за него, все едно е светия Граал? Познаваш ме, вечно изследвам нови територии.

–         Правиш ужасна грешка. Това не си ти.

–         Нима? – подсмихна се иронично. – А сигурна ли си, че изобщо ме познаваш?

–         Как няма да те познавам? – скочих от колата и й се разкрещях като обезумяла. Държала съм ти главата над тоалетната чиния, докато си си изкарвала вътрешностите там! Заедно сме трошили пощенските кутии и колите на всеки, който се опита да се ебава с нас! Помниш ли като се разби с онзи мотор и лежа месеци наред в оная болница, а? Никой не искаше да те погледне, включително и тъй наречените здравни работници! Тогава кой се грижи за тебе? На кой звъниш в три сутринта, за да си споделиш поредната шашава идея? И смееш да твърдиш, че не те познавам! Шибана, неблагодарна кучка! – Още малко пяна щеше да ми излезе на устата, толкова много й бях набрала, само от една невинна реплика.

–         О, Кат. – засмя се тя мило и звънливо, сякаш нищо не бях казала. – Моето любимо мъничко буренце с барут. Винаги забравям колко бързо палиш и колко лично приемаш нещата.

Стана от капака и се опита да ме прегърне.

–         Разкарай се – изсъсках аз и я отблъснах. – Мразя те, когато се държиш снизхоздително. И хайде по-леко с коментара за буренцето. Остлабнала съм.

Още порция смях.

–         Да, бейби, ти си моя другар по оръжие, това не подлежи на съмнение. Знам, че ако се наложи ще тръгнеш срещу целия свят заради мен. Но знаеш ли… често се питам дали аз самата познавам себе си. – Очите й станаха тъжни и замислени, а долната й устна увисна като на изгубено момиченце. Изражението й угаси гнева ми като струя от пожарогасител. Много рядко бях виждала щурата си приятелка унила.

–         Какво става с теб? Нищо не разбирам.

–         Аз също. Цял живот гоня някакви тръпки, бягам, за да видя какво има отвъд хоризонта. Търся бясно, пробвам какво ли не… но не знам какво ме прави щастлива. Всичко в един момент ми омръзва, и още не съм го приключила… местя се на следващата мишена. Толкова е изтощително.

–         Не съм подозирала, че се чувстваш така. – прегърнах я през раменете. Внезапно ми се видя толкова крехка. – И аз често се питам какъв е смисъла от всичко. Но мислиш ли, че бракът ще те накара да се чувстваш по-добре? Не е ли това поредната отчаяна стъпка в търсене на себе си?

–         Оф, Кат, хайде стига, не сме в час по литература, пък и ти никога не си била по високопарните речи. – Тя се засмя, връщайки се към обичайното си настроение, и разроши косата ми.

–         Сериозно говоря. Това не е просто експеримент.

–         Животът е един голям експеримент, хлапе. Не знаем защо сме тук, правим постоянно някакви несигурни стъпки, често погрешни. Напипваме пътя в мрака и се разкъсваме от съмнения дали не сме сбъркали. Дали не е трябвало да се отклоним километър по-рано. Търсим… без като цяло да сме си изяснили какво.

–         Нима така трябва да бъде постоянно? Да се лутаме в неизвестното и да действаме на метода на пробата и грешката?

–         По-добър начин не познавам, скъпа.

–         Но това трябва да е… нещо, което желаеш с цялото си сърце! – продължих да се противя, напълно отчаяна. Усещах как върви към пропаст, от която няма да се измъкне лесно. – Като онзи див крясък от радост, който изпълва дробовете ти, когато подкараш тази бричка и те понесе в неизвестна посока.

–         Вече… не усещам радостта, Кат. Чувствам се като изпразнена от съдържание. Сякаш съм опитала всичко, изживяла съм всичко. И се насочвам към непознати територии. Кой знае, може точно това да ми трябва. Да ми придаде някаква стабилност, за да набележа следващата си цел. Човек никога не знае, докато не опита.

–         А ако грешиш? – задържах я за раменете и дълго я гледах умоляващо.

–         Тогава просто ще съм сгрешила, ще се изправя и ще продължа пътуването. Кажи, че ще ми кумуваш или ще те удуша.

–         Знаеш много добре, че ще го направя, гад мръсна. – Стиснах я в яростна прегръдка, опитвайки се да й потроша костите, за да я спра. Де тоз късмет. – Но само имай късмет да позволиш на някакъв си мъж да ме измести…

–         Още не се е родил мъжа, който ще измести упорито добиче като теб от където и да е, девойко.

–         … ще ви спретна едно класическо чирпанско клане, заклевам ти се. – добавих с мрачен пламък в очите.

–         Забавно. После може да напишеш продължението на Престъпление и наказание в затвора. Колко би ти отивало само.

Влязохме в колата и продължихме напред.

Вятърът танцуваше с прашния път в особена прегръдка.

Залезът, наподобяващ екзема или някаква особено грозна рана, осветяваше странния им съюз.

А аз чувствах необяснима тъга.

Нещо си отиваше от света.