Ревю: Миграцията на паламуда (2011)


Режисьор и сценарист: Людмил Тодоров, оператор: Рали Ралчев, в ролите: Христо Мутафчиев, Стефан Вълдобрев, Владимир Зомбори, Никола Стоянов, Велко Кънев, Ицко Финци, Ирина Първанова и др.


През 2005-та гледах за първи път филма Емигранти на режисьора Людмил Тодоров. Много ми допадна. Обичам горчиво-сладки и тъжно-смешни истории от живота с колоритни герои и ярък диалог, разкриващи много за хората и тяхната странна природа. Още повече, че темата за приятелството ми е доста близка. Не мога да кажа същото за прехвалените и преекспонирани Шивачки. Дойдоха ми леко клиширани, а някои от моментите, въпреки претенциите за реализъм, ми се сториха нелепи. Но при всички случаи Емигрантите ме бяха впечатлили достатъчно, за да ме заинтригува най-новия филм на Людмил Тодоров. А и подбрания от него екип си каза думата. Считам, че инстинктът не ме подведе.


Сюжет. Историята е семпла и в това се крие очарованието й. Описва
житието и битието на двама мъже в провинцията, опитващи се да припечелят по някой лев, щайга райски ябълки или кило паламуд. И Симо, и Райчо се занимават с „произведения на изящното изкуство“ , всеки по свой начин. Но това не е тежка, философска драма за окаяната участ на българския творец, придружена от мрачни крупни планове на угрижени лица и цигарен дим. Липсват патетичните монолози и отчаянието, което понякога се плъзва по лицето на някой от героите, е идеално премерено. Основните персонажи, както и синовете им в паралелната история, са симпатично контрастни. Райчо е вечно ухилен и вижда хубавото дори в най-подлата ситуация, причинена му от закона на Мърфи. В яхта, приличаща на пробито корито, той съзира мечтата си. Симо, от своя страна, е по-мрачния в тази странна двойка приятели. Гледа реално на живота, авантюрите и простотиите на бойния му другар не са му по вкуса. Простил се е с мечтите си от младостта, но не и с моралния код, представите му за чест и порядък, които го запазват от деградация. Подобен е случая и с децата им, приличащи на родителите си вероятно повече отколкото подозират. Тишо се радва като дете и на най-малкото, а в Киро кипи недоволството и бунта. В добавка към тези персонажи имаме обичайните социални ситуации – селяните, горящи бутилки, защото така правят всички, и плюещи по демокрацията, английските съседи и тарикатлъка, както и мутренския елемент в кръщенето. Въпреки че са показани по не един и два филма, претендиращи да описват народопсихологията на българина, те са част от нашата реалност. Но историята определено нямаше да е същата без бликащия от нея хумор – от диалозите и ситуациите. Особено на размяната на реплики между отец Иван и сестра му, която
„само бирата я крепи на този свят.“

Актьорска игра. Христо Мутафчиев е в стихията си като Райчо и перфектно си партнира със сериозния типаж на Стефан Вълдобрев. Хареса ми как е показано приятелството им и как се подкрепяха взаимно, нищо, че през по-голямата част от филма се караха и спореха. Младите актьори Владимир Зомбори и Никола Стоянов, за които това е дебют в игралното кино, се представиха изключително добре, бяха много естествени и влязоха в графата „многообещаващи“. Ще видим как ще продължи нататък актьорския им път. За Велко Кънев и Ицко Финци няма какво да се коментира – големи. Добри епизодични включвания направиха Ирина Първанова, Александър Сано и Анастасия Неделчева, както и всички други колоритни второстепенни герои.

Зад камерата. Още ме побиват тръпки като се сетя за отвратителното ниво на операторска работа и звук във филми като Още нещо за любовта. Тук обаче имаме страхотната операторска работа на Рали Ралчев и всички, подготвили техническата страна на филма. Цялостната визия, пасторалната идилия, особено една от последните сцени с летящите във въздуха икони, риби и райски ябълки, бяха истинска радост за окото.

От една страна ме заболя главата от целия хаос при прожекцията в кино Люмиер и огромната тълпа. Но фактът, че имаше толкова желаещи
да дадат шанс на български филм и явният интерес бяха силно обнадеждаващи. Независимо че Миграцията на паламуда няма да се покаже по екраните на „големите“ кина по думите на режисьора, имам надежди за бъдещето му.

Както и за това на родното ни кино, въпреки че имаме навика да забравяме колко много път ни предстои.

Официален сайт на филма
Към сайта на София Филм Фест

69 грама цинизъм от елфическите гори


Тъй като голяма част от присъствалите на събитието вече изляха мислите и чувствата си в своето лично уеб пространство, реших да действам на принципа „барабар Славена с блогърите”. Съответно да покажа гледката от балкона, на който кацнах, за да наблюдавам дебюта на Марти Ангелов, известен с редица партизански прозвища, дръзката си, нецензурирана реч и…

С отпечатаните си върху „хубава, незалепваща хартия” думи, 250 страници, 69 парчета от многолика мозайка, инжектирани с цинизъм, страст, възбуда, откровение, клиторни сокове и мъжко мляко, болезнени и разкъсващи емоции, съмнения… с живот.

„Предпази ме от това, което съм!”

За първи път мярнах Циничния елф като псевдоним, докато разглеждах статиите в Ентелегентно. Сещам се, че се позачудих с усмивка кой ли се крие под този оксиморон. Дали някое дългокоса и дългоуохо Толкиново създание, или пък невидимия с просто око дребен герой от приказката на Андерсен, кръжащ от розичка на розичка, в които да се приюти за през нощта? Може би по-малко от двете или нещо съвършено различно? В случая това няма значение.

Първоначално основно се възползвах най-нагло от блога му Cinemaniac, за да запълвам дупките на кино образованието си (доста ценен източник). Знаех, че има и друг блог, но по някаква причина го заобикалях. Може би първото, прочетено от него, което наистина ме грабна и запали беше Вагинален разтвор. (Тук някой случайно попаднал пуритан ще се изнесе възмутено на пръсти, останал с погрешното впечатление, че възхвалявам порнографски жълти излияния.) Е, порното несъмнено е елемент от химията на Cynical Speech, но по мое скромно мнение нещата се простират доста отвъд порнографията и ебането. Представих си като на филм еротичния акт между Микеланджело и Сикстинската капела. В комбинация с разбуждащите първичните ми инстинкти стилни черно-бели фотографии и апетитното, богато слово… определено кукичката ми бе пусната.

Другото, което ме бодна, беше искреността на изказа. Нямах усещането, че човека от другата страна на екрана ме лъже или че позира чрез мръсни думи, за да се направи на интересен. Все едно четях директно в душевния му дневник – открит, кървав, натурален. Хората сме родени воайори.

Самият автор се оказа приятен, свеж и непринуден събеседник.

И съответно очаквах не по-малко приятно, свежо и непринудено представяне на първата книга от (нека!) предстоящата библиография. Не бях и разочарована, Пичът определено разчупи канона на скуката, наречена „литературна вечеринка”. Както в последствие мрънках на половината от присъстващите гости, моето първо представяне преди шест години ми се стори невероятно постно и пенсионерско.  (Тук Гневната съвест ще изръмжи, ще прекоси стаята със самоуверена походка на гигантските си токове, ще сграбчи Егото ми за колието на верига и ще го сръфа в един ъгъл „Я по-скромно! Не те е срам, да си правиш реклама на гърба на другите.”) Онази вечер в Хеликон определено беше специална – фенове, ирландски елемент… всъщност какво толкова преразказвам? Който дошъл – дошъл. Струваше си.

И макар да бях чела голяма част от публикуваното в блога, да го повторя на хартия беше чувствено удоволствие. Съвсем друго е да можеш да усетиш сгорещените истории върху потните си длани. Аромата на хартия и мастило.

Друго е. Не е просто клише.

С две думи, ако още не сте се снабдили с книгата, направете го. Няма да съжалявате.

На автора какво да му пожелая, което няма да прозвучи тъпо? Той вече има това, което му е нужно за „бъдещите творчески планове.” Може би да запази лекотата на изказа и дълбочината на копаене из човешките мозъчни тунели. Забрави. Няма да кажа нещо умно, така че просто…

Чакам още истории. И нещичко от комедията за лунатиците, залипсвала ми е.

P.S. Кофти снимка, но единствената, която имам от откриването.