Проклятие… отново равносметка – I-ва част



Бях решила, в духа на бъдещата традиция, да си преговоря материалата от предходната година в нощта преди Голямото Напиване и Масовата Оргия по случай Края на Света. Ала боговете, в които не вярвам явно имаха други планове за моята предновогодишна вечер и отложиха тази ах-тъй-приятна интелектуално-организационна дейност за два дни. Два дни през които махмурлукът и безсънието да се отмият, а нещата да си дойдат на мястото. Или да се разместят като хитри и оживели черно-бели фигурки, изплъзнали се от ловкия зор на вече пияния шахматист.
Трудно е да оцениш изминалите 365 дни, ако си още вътре в тях. Краката ти още те болят от бясното препускане, пред очите ти светът изглежда размазан, а дъхът ти отдавна е напуснал изтерзаните белите дробове, подчинени единствено на маратонското бягане. Моментът, в който рухваш на финала, а от устата ти бликва кръв не е особено романтичен. А това всъщност дори не е истински финал, а поредното прескочено препятствие.
И по-добре, че е така.
Животът е пътуване, а не цел, ще каже някой.
Много умни глави седят и мислят ли, мислят как да дадат по-елегантно звучаща дефиниция на живота, казвам аз. Изпробват всякакви метафори, най-често свързани със скоростта. А от своя страна докато те се чудят как да настроят тази скорост по свой вкус той се случва, връхлита ги и отминава.
Лично за себе си реших да не мисля за скоростта и движението, а за това с какво съдържание да изпълня подминаващата ме лента и квадратчетата й.
Миналата година си пожелах много писане, пътуване, перкане, пиене и пушене. Е, последното не го изпълних особено, защото колкото и усилия да вложих пушенето така и не успя да се класира в графата с пороците ми. Дори и любовта ми към наргилето. Маркирах основните точки от пътя по бъдещата си карта… и бих казала, че в голяма степен изпълних намеренията си. Тази година ще е различно. Ще заложа на конкретните планове. Не твърде конкретни, защото наличието на много детайли предполага, че все един от тях, по закона на всемирната гадост, ще пусне бримка. После къщичката от карти рухва, основите на сградата потреперват за миг и ти оставят само руини. И все пак, липсата на каквото и да е планиране предполага и загубата на твърде много време.
Каквото и да говорим, всички си губим времето, по един или друг начин.
Тази година ще се опитам да го губя една идея по-конструктивно.
Нека започнем с разпределяне на бюджета по пера.

1. Пътуване.

– През 2011 г.: Предполага се, че след като изкарах цялото лято на път, по прашните италиански калдъръми, в стар и раздрънкан автобус, който някога е бил чудо на техниката, под ледените струи на училищните душове и сънувайки върху надуваем дюшек, заобиколена от една тълпа народ – хъркащ, сънуващ, работещ по поредния проект – и без много възможности за лично пространство – пътната ми треска ще се е излекувала. Cinema Da Mare беше ужасно ценно изживяване, независимо, че бе източник на много нерви. Откъснах се напълно от ежедневието си, пробвах нови неща, в продължение на два месеца и седем дни говорих на български единствено в главата си. Посетих първия през живота си (и надявам се, не и последен) голям кинофестивал – Международния фестивал във Венеция. Жалко само, че беше 68-ми, може пък до година да отида там с мои средства, ще е една идея по-знаково. Отидох там с надеждата, че ще се радвам само на качествена кино-продукция. Уви… не очаквах и там да се натъкна на толкова откровени глупости, които се чудех какво изобщо правят там. Беше хубаво изживяване, но ме накара да се запитам дали като цяло киното не е обречено на срутване? Проблясващите бисери тук-таме задържаха надеждата ми жива. Запознах се с невероятни хора, пробвах се в режисурата, макар и през цялото време всичко да ми бе свито на топка. Понякога нямах ни най-малка представа какво правя. И въпреки това удоволствието беше неописуемо, особено когато видиш заснетия и монтиран материал.
Не знам до колко това преживяване ме е променило, направило ме е по-добър или по-лош човек. Знам само, че беше невероятно и не съжалявам дори за най-гадните моменти, изживяни в Италия, и за най-мизерните и мръсни училища. За ужасното пътуване до Сицилия, контактите ми с италианската версия на Бай Ганьо и чудовища от литовски произход, прокламиращи веганството и суровоядството. И да, по дяволите, пътешествието разширява кръгозора. И да, трябва да си довърша пътеписите по въпроса.
– Next year: Пътуването продължава. Вероятно не толкова дълго, колкото вече миналото лято, но със сигурност нямам намерение да се спирам. За сега съм си набелязала като конкретни дестинации Румъния и Барселона, особено след като прочетох Сянката на вятъра от Карлос Руис Сафон, желанието ми стана особено интензивно. След последния изгледан филм на Уди Алън сериозно съм се замислила и за Париж, въпреки, че манията около този град винаги ме е дразнела. Освен по-популярните дестинации ми се иска да разуча и разни скрити богатства, които са се изплъзнали от страниците на туристическите справочници. Продължавам с изучаването и на родината. Невероятно е колко много места могат да се посетят дори и ако пътуваш само с влакове и автобуси. Като за начало възнамерявам да се пусна по маршрута, който планирах още преди два лета – Копривщица – Клисура – Сопот – Карлово – Казанлък. Вероятно банално, но тези места са ми буквално непознати. Нелепо е да тъна в неведение за заобикалящото ме. Дори и само, за да си запълня стоте печатчета в книжката. Глупава цел, ала през какви дестинации те превежда. Е, ако пък по някакво чудо успея да изпълня всичките си маршрутни стремежи до първата половината от годината… ще си набележа още дестинации. Пътят е пред нас, стига да си размърдаме дебелите, мързеливи задници, които сме свикнали да държим удобно пред компютрите.

2. Писане

– През 2011 г.: Както отбелязах по повод годишнината на блога, това беше доста ползотворна година в писателски план. Някак си успях да дисциплинирам волята си и се научих да пиша всеки ден, независимо от моментното си настроение, музи, музове, развлечения и всички други простотии, които писателите използват като оправдание, за да мързелуват. В един момент започнах да се изтощавам и да ми идват само повтарящи се идеи. Особено последните един-два месеца нямах каквото и да е желание да измислям истории и/или да изливам емоционалните си шитни под формата на проза (и все по-упорито се дразня на хора, мислещи, че пиша поезия). Предполагам, че пренасищането взема връх. И пак… това не е оправдание. Когато нямаш впечатления, трябва да си ги създадеш. Когато не пишеш, чети колкото се може повече. Гледай филми. Разхождай се по улиците. Наблюдавай хората, докато седиш в кафенето и се преструваш, че четеш или че очертанията по дъното на чашата ти са особено интересни. Съчинявай истории за непознатите срещу теб. Носи си бележник, в който да записваш това, което ти хрумва, колкото и тъпо да звучи в първия момент.
Доволна съм от това, което успях да излея от себе си миналата година. Но ако сега се спра, всичко ще е било безсмислено. Ако писането ми е призвание, следва да се отнеса към него с нужната доза сериозност. Иначе просто си дрънкаме глупости по блоговете.
– Next year: Като за начало всичко, написано от мен миналата година ще бъде редактирано, основно с цел подобряване на стилистиката, пунктуацията, изказа и граматиката. Идейно няма да внасям големи изменения… освен ако някой замисъл не куца толкова очебийно, че плаче за това да вляза в ролята на пластичен хирург и да поправя дефектите, нанесени от мен самата. Освен редакцията си поставям за задача до година по това време да съм довършила новелата с работно заглавие Хрониките на безсънния блок, както и първата чернова на първия ми роман. И от там нататък ще се заема с търсене на сериозно издателство, което си разбира от работата. Ако нещата вървят гладко, тъкмо до двадесет и седмата си година вече може да съм публикувала втората си книга. Вероятно ако по това време реша да се гътна, за предпочитане като жертва на фатална комбинация от алкохол и опиати, продажбите ще са двойни. От друга страна живеем в България, така че подобни експерименти са излишни. А и не можеш да пишеш, ако си мъртъв.
В тази връзка, ако някой издател чете тези редове и реши, че в написаното от моя милост има хляб нека се чувства свободен да потърси контакт, бил той и по пощенски гълъб. Макар и Петко още да не се е родил, няма да е лошо още от сега да мисля по въпроса за бъдещето му.
Също така, уважаеми мои читатели, ако имате желание нещо от прочетеното в блога да бъде продължено, развито или изменено, моля, не се срамувайте и използвайте формата за коментари. Мнения, препоръки, критики и желания се приемат с отворени обятия. Тези дни ще взема да пусна и една анкета, за да имам по-нагледна представа за данните.

To be continued

Photos: http://photocompetition.hispeed.ch, http://typewritermuseum.org/

Cinemadamare: Дългото пътуване към Roma Eur


Посрещала съм първото юлско утро през годините по всякакви начини: на плажа, прегърнала бутилка ром или от терасата на стаята ми в Студентски град. Веднъж дори забравих за този прословут празник, в плен на мръсните чинии в Тампа, Флорида. Но никога не съм осъзнавала, че ми е мечта да срещна слънцето във въздуха… докато не ми се случи. Със сигурност не мога да кажа, че се чувствах като волна птица по време на краткия си полет до Рим. Нито пък като свръхентусиазирано, леко дрогирано момче с криле от восък. И въпреки това беше рядко хубаво изживяване. Винаги съм обичала самолетите… а конкретно при този полет усетих как се откъсвам от всичко и всички. Като изстрел право в тунела на неизвестното.

Не започна особено обещаващо.

В три и половина сутринта валеше дъжд, а таксито ми закъсняваше. Паниката драскаше с острите си, закривени нокти по прозореца на мирогледа ми. Нервите ми потрепваха леко в нестроен ритъм. Скръцнах им със зъби и решително хлопнах стъклото помежду ни. Бях твърдо решена да не бъда изнервена туристка, напук на всички нелицеприятни фактори.

Най-накрая се открихме с моя рицар на жълт, железен кон. Дребно недоразумение бе забавило срещата ни с около десетина минути. И това бе инжектирало допълнителна доза оцет и в без това киселото настроение на милия, сънен темерут. Е, не бе учудващо, пък и с годините си бях изградила естествен имунитет срещу шофьори на такси от всякакъв характер. Освен това, рок станцията, която бе избрал, за да запълни неудобната тишина, бавно, но сигурно пробуждаше доброто ми настроение и желанието ми за пътешествия.

Близо два часа и една торба майчини, разтревожени съвети по-късно вече чаках със затаен дъх и разтуптяно сърце отлепянето ни от земята. Срещата на Икария със слънцето за малко да бъде опропастена от някои особено хищно настроени облаци. Вече се бях примирила, че ще си остана само със сива пара и гъста мъгла, когато старият Хелиос размърда уморените си лъчи и разпръсна всички натрапници. Крилете ми, защитени от раздрънкания самолет на WizzAir, останаха непокътнати. А за мен остана насладата от полета и оптимизма, че започва едно добро пътуване.
Същото това настроение бе подложено на сериозно изпитание още при първите ми стъпки на римска територия. Предстоеше ми нова среща, съвсем не толкова приятна, а именно: с италианския обществен транспорт.
Тъй като съм бухал по природа в седем сутринта ми е една идея по-трудно да мисля, камо ли да се ориентирам. Така че първия половин час изкарах в опознаване на територията. Искрено се надявах да няма грешка в инструкциите, които бях получила, за да се добера до първата точка от пътешествието си: държавно училище Democrito, намиращо се на улица Prasilla номер 79.
Първата стъпка към целта бе градската железница, която трябваше да ме отведе от летище Fiumicino (разположено на близо 28 км. от града) към станция Roma Ostiense. Билетът на стойност от осем евро ми бе продаден от малката сестра на Моника Белучи. Съжалявам само, че не я снимах, ала ръцете ми бяха свръхзаети с промишлени количества багаж. А толкова приказки чух за това какви свръхгрозни изроди са италианките.
Малко по-късно, с известни затруднения поради куфара и другата чанта, вече се бях качила на влака. Сега, само да не почнете с обичайните коментари за жените и многото багаж, а? Все пак ми предстоеше да съм там повече от два месеца. Не можех да тръгна с една малка раничка.
Железницата профуча покрай кварталите в предградията – сравнително читави сгради, които с нещо ми напомниха на изкуствения американски пейзаж – докато събирах сили за следващия етап от приключението. Влакът, в който пътувах беше добре поддържан, макар да ми се стори леко клаустрофобично тесен. До този момент нещата се подреждаха подозрително лесно, това трябваше да ми послужи като предупреждение.
На територията на двете линии от метрото все още имаше персонал, говорещ английски, така че не срещнах особени затруднения. А за човек с моята фатална липса на ориентация, това говори много.
Винаги съм се чувствала най-много българка, когато съм в чужбина. А щом пристъпих в метрото от станция Roma-Lido усетих силен прилив на патриотизъм. Определено нашето го превъзхождаше. Като цяло повечето обществени услуги в братска Италия (особено тоалетните) ми направиха впечатление като силно неподдържани. Но толкова по въпроса, в тези материали възнамерявам хейтът да бъде ограничен до доброжелателна ирония… ако изобщо съм способна на подобно нещо.
Нещата вървяха относително добре, докато метрото не ме остави в Acilia. Последното се предполагаше, че е нещо като квартал на Рим. Е, в моите представи един квартал не трябва да е чак толкова отдалечен от същинския град. Когато се дотътрих с куфара си до изхода на метрото за момент почти се уплаших, че не съм там където трябва. Картинката почти ми напомняше за България.

Съответно тук започна голямото изпитание за нервите ми. В голяма степен вече енергията ми бе изчерпана, куфарът ми се струваше все по-тежък, ръцете не ме слушаха… определено си мечтаех за душ и кафе. Като добавим, че англоговорящите италианци изчезнаха като мираж в тежката пустиня на предградията. Как да е, ориентирах се някак си до спирката от където трябваше да хвана автобус 065. Един симпатичен момък с елегантната фигура на кит и изражението на хищен, похотлив хипопотам не откъсваше очи от мен. Мисля, че това бяха най-дългите десет минути в живота ми. Най-накрая сравнително чистият автобус пристигна, за да ме отведе до желаната от мен цел. Но както казваше асистентката по езикознание в университета „Животът не е толкова хубав.” Трябваше да сляза шест спирки по-късно… за да установя, че никой не знаеше къде е прословутата Via Prasilla.
На ръба на отчаянието, плувнала в пот и със зачервени от усилие ръце… представям си каква картинка съм била. Докато се оглеждах на спирката с поглед на пребозало теле, една мила възрастна жена предложи да ми помогне, независимо, че нито тя знаеше английски, а моят италиански се ограничаваше до няколко реплики. Сериозно, мразя да съм в чужда страна, а да не знам съответния език. Но да се върнем на темата, въпреки явните затруднения в комуникацията тя не се отказа… а това някак си ме трогна. Представям си кога някоя злобна българска бабичка ще си даде толкова труд да помогне на непознат. Освен може би ако не й кихне нещо допълнително към пенсията.
След известна консултация с пътната карта на друг услужлив човек, вече имах що-годе приблизителна представа къде трябва да отида. Но с всяка крачка ставаше все по-трудно и по-трудно, наблизо нямаше никакви магазини та да си взема поне една бутилка вода – само къщи, градини и дръвчета с екзотични, лилави и бели цветчета.
Най-сетне се добрах до сравнително населена област – площад с магазини, кафенета, фонтан, мисля, че даже мернах и лекарски кабинет. Тъй като усещах как всеки момент ще припадна от жажда, зарязах багажа си с надеждата, че е достатъчно тежък, за да не го свият под носа ми. В най-близкото кафене се опитах да обясня, че искам минерална вода. Ала уви – пусти езикови бариери! – накрая трябваше да се задоволя с газирана.
И по всички правила на закона за всемирната гадост училището, което търсех бе точно на пет минути от площада, на който капитулирах. Когато зърнах постера на CinemaDaMare, както и автобуса за малко да се разплача от радост.

Последните минути, точно когато бях близо до спасението, се оказаха най-тежки. Имах чувството, че аха-аха и ще се разпадна на съставните си части. Добре, че природата ме е надарила с една идея повече инат, така че стегнах восъка на крилете си, мускулите на ръцете си и се приземих близо до целта… почти невредима.
Кацнах на летището в седем сутринта. Пристигнах в училището, където щях да прекарам следващите шест дни почти в дванайсет на обяд.
Мисля, че и сами можете да си направите сметката.

To be continued

Гадната новогодишна равносметка


Compass with inclinometer

Image via Wikipedia


Отлагах дълго тази неприятна за мене дейност. През повечето години дори се старая да не прибягвам до нея, защото предпочитам да живея в настоящето и рядко разбутвам жужащия, зловонен кош на миналото. Но при един от обичайните ми сутрешни разговори на двойна доза кафе и зад дебел монитор с уважаемия от мен гущеров крал Нинко, той ми сподели от мъдрите си мисли. Точният цитат ми се губи (малко ли алкохол се изпи от тогава?), но общата идея бе, че трябва да сме искрени, твърди и категорични, тъй като не разполагаме с безкрайно време. (Прощавай ако не съм проследила докрай тънката ти мисъл, приятелю!). И е прав, дяволите да го вземат. Следващата година има невероятния потенциал да си остане последния камък от пътя на живота ми (както и всяка следваща). Така че ще се наложи да я щурмувам с всички сили, та да мога след още 365 дни да положа морно чело върху финалната линия и да въздъхна със заслужено облекчение „Добра година беше!”. Или поне не твърде лоша. Глътка въздух… и отново в джаза. Мачкащо ежедневие, алкохолни нощи, секс до дупка, препускане по различни дестинации, писане до късни доби до пълно изтощение на нервните клетки. Или лежерно отброяване на миговете под златни слънчеви лъчи и мек отблясък през чашата с коняк. Въпрос на избор.

Работа. Същото, с което се занимавам през последните две години и горница. Кофти човешки съдби. Интересни истории, които с малко повече фантазия могат да бъдат преразказани и преобразени, така че никой да не ги познае. Някой ден. Дълги работни часове. Промищлени количества кафе и минерална вода. Напрегнато взиране в екрана. Чудя се как така още не съм си повредила фатално очите. (Догодина ми предстои да разбера дали очилата без диоптър ще ми придадат завършен вид на компютърен nerd или особеното очарование на перверзна библиотекарка). Вероятно това е най-дългото обвързване, което съм изживявала и все още усещам тих ужас при мисълта колко бързо лети времето. „Времето тече през пръстите ни като песъчинки” не е клише. Факт е! Поразяващ и смъртоносен, така че тази година ще изхвърля от речника си другото клише – „Има време за всичко.” Съжалявам, че ще ви разочаровам. Време няма. Така че действайте. Ще се наспим в гроба.

Образование. Дипломирах се, почти една година след вземането на държавния изпит. Хип, хип, ура, поредната, която ще се хвали и ще размахва парчето хартийка, наречено „диплома за вишУ образУвание”. Колко съм доволна и колко съм научила в действителност е друга тема на разговор. За пореден път се уверих, че самообразованието (както и самозадоволяването, би добавил някой) е най-сигурния начин да научиш нещо. Поизтупах изгубената си мотивация, направих първите стъпки към излизането от сивия кръг на руслото и затъпяването, в които все повече затъвах. Следващата година по това време може и да гледате първия филм, под чиито финални надписи съм записана като сценарист.

Приятели. Кофти развой на събитията. Поредното разочарование, поредният забит нож в гърба, поредното убеждение, че човек може да се довери напълно единствено на себе си (и последното е спорно). Сега когато втората, кошмарната половина от тази пролет е зад гърба ми, мога да кажа спокойно, че така е било по-добре. Че е трябвало да се случи, че за да претърпиш еволюция, се налага да минеш през счупени стъкла и да изтърпиш малко болка. Но когато си нагазил навътре в гнусната тиня на предателството е трудно да си мъдър или проницателен. При всички случаи истината освобождава. Кървящи рани, зловонна гной, гори и изрязва плесента. Цената на това да изрежеш тумора на заблудата. Прекрасно е!

Но нека не влизаме съвсем в поток от сълзи и лични драми, безвкусно е. Държа да споделя, че през тази богата на събития 2010 година обнових списъка с контактите и включих там редица интересни и разнообразни личности. С някои още се опознаваме, с други вече сме в графа „близки приятели”. Преоткрих и мнозина стари приятели, с които се бяхме забравили.

Това което се опитвам да кажа е че предателството трябва единствено да те обогати. Отмъщението не е опция – загуба на време, енергия, ресурси, които си можел да посветиш на себе си. Така или иначе никой не остава неуважен от живота, нали?

И най-вече супер много се радвам, задето се запознах с колеги – бъдещи кинотворци, най-вече с Аксиния, Михайло, Гергана и Люси. Радвате ме през сивите ми дни. И съм неприлично щастлива, задето ще прекрача новото десетилетие именно с вас.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Пътешествия. Тази година за първи път направих това, което заплашвам, че ще сторя отдавна – грабнах си раницата и тръгнах сама по пътищата на родината. Омръзна ми да уговарям разни хора (те си знаят кои са) да пътуваме някъде и реших, че ако чакам да събера сериозни пътешественици около себе си, ще си умра без да съм ходила където и да е. И отчасти вдъхновена от най-лудата си колежка в службата, която прекосява още по-далечни територии, направих план, и една сутрин просто хванах първия влак… Останалото си е преживяване. Заслужава си. Недейте да отлагате, че животът ви ще мине в очакване на съвършения момент. А такъв няма. Единствено съжалявам, че не останах за рождения си ден в Пазарджик, за да можем с уважаемия от мен Иво Цветков да се напием както си трябва на славния Остров. Но това може да стане и до година. А и щях да изпусна невероятното премеждие – прибиране до София за четири часа вместо за два, след като някой беше подпалил релсите. Жалко, че батерията на фотоапарата ми беше паднала. За малко щях да участвам в следващата национална трагедия. Още ли мислите, че имате време?

През следващата година възнамерявам да продължа опознаването на родните пътеки, природа и скрити кътчета. А също така и на съседните страни. Колкото и да съм заета, ще намеря време. Пък ако някой има желание да се присъедини към някое от скитанията ми, може да се чувства повече от свободен да потърси контакт със скромната ми личност. Не хапя (освен ако някой не си го поиска), не мрънкам, търпя стоически кофти климатични условия. Така де, да си сам на пътя е страхотно, но е хубаво човек да има спътник. Примерно ако си изкълча глезена, докато бродя из някоя планина, един придружител би бил направо безценен.

Любов и секс. На гореспоменатия рожден ден майка ми ми пожела да срещна любовта на живота си през тази своя година. По-голямо китайско проклятие от това ако има, здраве му кажи. Май взех, че я срещнах. Май май, ще стане юни. Въпреки, че не вярвам в понятия като „любовта на живота”, и в Главните Буквички, както и че всичко е временно. Не е много щастливо усещане. Несъвършена е до върха на окончанията си. Носи ми един куп неврози и драми, кара ме да се съмнявам постоянно, предизвиква ме. Шизофренична и крайна, като мен самата. Основно ме мъчи. Пробвах се да я преборя. Tough luck. И реших да последвам съвета на уважаемия от мен Оскар Уайлд и да се отдам на изкушението, пък каквото ще да става. Шансовете за happy end не са много на моя страна, клонят към други области. Но аз съм тъпа и упорита. И искам да се преборя. Каквото и да става. Не вярвах, че ще го кажа, обаче се радвам, че ми се случи. Дори и резултата да е природно бедствие, съм безумно доволна от това, че имах смелостта да не я подмина и да последвам гласа на сърцето си (оф, що за глупав израз). Стигнах до извода, че това е истинското щастие. Няма нищо по-отвратително от това да ръгаш истинските си чувства дълбоко в гърлото си с надеждата, че ще умрат от задушаващата хватка. А в същото време да навираш нещо ново там – нещо на което не му е дошло времето и не може да хване корени върху незагаснали въглени. Talk about choke-up!

А що се отнася до секса… ето едно новогодишно къстметче-клишенце: За него не се говори, там се действа. Фантазиите колкото и хубаво нещо да са си остават само фантазии.

Next year. За следващата година планирам да се отдам на всички прекрасни неща, започващи с П, описани от веселата компания в Бингото. Имам много истории за писане, много километри за пътуване, много материал за перкане, тютюн за пушене и алкохол за пиене. И по-малко сън. Толкова много трябва да направя, че мозъкът ми от сега започва да изпушва. И искрено се надявам да успея да фокусирам енергията си… че много енергия без посока си е почти толкова зле колкото никаква енергия.

И за финал, единственото, което мога да кажа на липсващата си публика (Лилия не я броим): Живейте! И не чакайте да стане първи януари, за да започнете.

Славно сбогуване с годината и десетилетието, драги мои!