Таксиметрови дневници: Любителят на вълна


!!!Предупреждение: Четенето на по-долния текст може да доведе до трайни психични отклонения и сексуална дисфункция! Четене на собствена отговорност! Моля, не правете това у дома!

Случи се в една дъждовна нощ през самотния октомври. Или може би беше ноември? Не съм съвсем сигурна, тези детайли са поизбледнели, със същия късмет може да е било декември или по-късно. Важното е че бе студено, а улиците бяха влажни и подгизнали като стаята, в която живеех във втори курс след като оставих една девойка да се къпе там за около половин час. Минаваше десет вечерта, а аз трябваше да се придвижа от скромната си квартира в чудния квартал Красна поляна до четвъртото измерение на китните блокчета в Младост. При перспективата за смяна на три вида градски транспорт, оредяващ по тия доби сумрачни, усещах как изпадам в депресия. Така че теглих едно здраве на алчността и икономията и се отправих към близката стоянка, където дебнеха жълтите хищници от една и съща фирма. Явно бяха приватизирали района до дюнерджийницата и тракаха алчно със зъби при появата на кой да е минувач.

Пъхнах се в първата свободна кола, изпречила се пред погледа ми, за да избегна настойчивото ухажване от страна на колегите му. Машинално издиктувах адреса и се заех да свалям ръкавиците си. Чак когато чух гласа му, обърнах внимание на това как изглеждаше шофьора.

Той: Студено ли ти е?

Вдигнах глава към него. Трудно ми е да определям възрастта на хората, но този по всяка вероятност отдавна бе минал петдесетака, че дори бе доста отгоре. Личеше, че и на младини не е бил красавец, но сега лицето му изглеждаше направо гротескно. А може би полумрака го правеше да изглежда такъв. Торбичките под очите и ироничната полуусмивка, сякаш запазена марка за професията му, дълбоките бръчки и сивата коса не намаляваха впечатлението за дърт коцкар.

Аз: А, не, всичко е наред. Просто навън е много студено, много бързо дойде тая есен.

По принцип никак не съм добра в така наречения small talk, винаги се чувствам под напрежение, когато пътувам с такси или се подлагам на фризьорски/козметични процедури. В такива случаи времето, трафика и светофарите са спасителни теми за убиване на двайсетина минути. В случая дори не подозирах към какви тъмни, дълбоки води ще ме поведе това невинно начало.

Той: Ако искаш, ще увелича парното.

Аз: Не, не се притеснявайте.

Той: Е, не може така, трябва да пътуваме комфортно.

Пресегна се към парното, като мимоходом почти докосна коляното ми през дебелия чорапогащник. Въпреки горното му уверение, започвах да изпитвам лекото пропълзяване на дискомфорта.

Той: Е как очакваш да не ти е студено като си тръгнала гола.

Преглътнах. Полата ми беше порядъчно къса, ала прикриваше по-голямата част от краката ми до коляното. Сакото бе достатъчно плътно, за да ме предпази от кофти климатични условия на първо четене. Пък и в крайна сметка за това се бях решила да се възползвам от услугите му, за да не зъзна по спирките. Обикновено отхвърлям такива коментари с пълно безразличие. Ала в случая коментарът бе съпроводен от разсъбличащ, любопитен поглед, от който се почувствах все едно съм в действително по магистрално облекло.

Аз: Няма страшно, аз много издържам на студ.

Естествено, щерка съм на неустрашимите северни ледове. Поговорихме още малко по неангажиращите теми, свързани с климатичните условия. Щом стигнахме Медицинска академия, красавецът реши да поеме инициативата в разговора и да ме хвърли в оркестрината.

Той: (с тъжна въздишка) Днес нямам късмет.

Аз: (небрежно) Що така?

Той: Цял ден возя само дами.

Аз: Че какво лошо има?

Той: Ми, с никоя не ми излезе късмета.

Ако пиех нещо в същия момент сто процента щях да се задавя. Огледах го още веднъж, за да проверя дали не съм пропуснала някой детайл в тъмното. Не открих липсващия елемент, така че заблъсках мозъка в стената на черепната си кутия с въпроса: „На какво по дяволите се надяваш?”

Не издадох с нишо смущението си, като му пуснах порция съучастнически смях. Част от мен изпитваше диво отвращение при мисълта за това как този старец се отдава на полови страсти. Другата част изпита парещо, дращещо професионално любопитство за това какво можеше да разкаже… или да си измисли. Без съмнение интересен типаж.

Аз: Е, ти нямаш ли си твоя дама?

Той: Е пък имам си.

Аз: Ами тогава?

Той не каза нищо, само се разсмя, сякаш му бях задала най-глупавия въпрос на света. Отговорих със същия овладян, съучастнически, почти приканящ смях. Като се замисля, при това ми поведение можех ли да се оплаквам, че той реши, че съм идеалния слушател за перверзните му историйки?

Аз: Викаш за разнообразие, малко?

Той: Много ясно. Абе, всъщност имаше една днес…

Аз: И какво за нея?

Той: Направо се беше навила да ми пусне. Така, хубаво си поприказвахме. Ама по едно време съвсем откровено се заговорихме за ебане.

Зачудих се що за индивид би искал да обсъжда нещо подобно точно с този шофьор. От друга страна що се отнася до секс, повечето хора са учудващо лицемерни и много рядко биха изкарали порнографските образи, дремещи из подсъзнанието му. Така че когато срещнат някой, готов да назове нещата с истинските им имена, може и да пропуснат симпатичната подробност, че не бе най-големия красавец.

Аз: Аха, и?

Той: Ама много откровено се разговорихме – както си трябва. Тя много се изкефи, даже май се подмокри. То няма лошо. Накрая я оставих на Окръжна болница и тя ми рече „Хайде да се качиш горе да пием кафе.” Ама аз нещо нямах желание.

Значи, не стига, че бе намерил някоя достатъчно сляпа и заблудена, за да се възбуди от мръсотийките му, че и да реши, че не му е по вкуса? Детското в мен не можеше да го преодолее.

Аз: Е защо я отряза жената?

Той: Бе да ти кажа… то всеки си има различен вкус… ама тя ми призна, че е бръсната. Пък аз така обичам жената да си има козинка долу… да можеш да си я погалиш, да има какво да пипнеш…

Гаранция, че ако бях и яла нещо щях да го върна върху пода на прекрасното му такси. Част от мен искаше да го помоли да спре. Явно перверзията ми е надделяла, щом очаквах да чуя всички детайли.

Той: И аз я питах, ти бръсната ли си? И тя ми призна, че е. И на мене ми мина мерака. К`во да ти кажа, жената трябва да е вълнеста, иначе не ми става.

Аз: Ами… щом те влече.

И малкото словоохотливост се беше оттекла от мен. Наистина не знаех какво следва да кажа или направя в такава ситуация. А той вече се беше развихрил в описанията си.

Той: А, чакай, чакай, просто трябва да чуеш това… няма такъв куриоз… хайде, ако искаш, ще отбия тук и ще спра брояча, че да не ти се навъртат пари.

Иха, че и бонус към това невероятно пътуване? Не бях много сигурна, че искам да слушам, обаче не мислех, че може да каже нещо, което да ме шокира повече.

Уви, грешах.

Той: Значи, качва се при мене едно момиче твоя възраст, на около двайсет и две-три. И аз знаеш ли какво й казах директно? Че искам да я целуна по путката.

Не, не, не! Не ми го причинявай, моля те! Това беше плача на инстинкта ми за самосъхранение, който се опитваше да запази психичното ми здраве. Любопитството се оказа по-здраво.

Аз: (изтръпнала от ужас) И тя?

Той: Ма тя си беше баш такава каквато обичам: с козинката, вълничката. Носеше такива чорапогащи и пола като тебе. Каза ми, че не била бръсната и аз й рекох, че искам да проверя. Даде да й пъхна под чорапогащника през бикините – имаше си вълничка дебела като пачка.

Хм, дали не е била французойка?

Ощипах се, за да се уверя, че не се намирам в някой безумен Линчовски сън. Уви, това бе суровата реалност. А шофьорът до мен бе в стихията си, потънал във влажния си спомен. Всеки момент очаквах да ми демонстрира радостта си като ми покаже пирятелчето си. За мой късмет, беше ми избрал само роля на слушател.

Той: И тука смъкнах седалките назад, че да може да легне удобно. Предупредих я като тръгне да се празни да ми каже.

Чакайте бе, това не е ли женска реплика?!

Той: Ама друго си е да лижеш вълнеста жена. Пипнах си я там, по козината, по клитора, и тя като взе: „Ох, ах.” И тя си се изпразни, и аз се изпразних покрай нея.

Да, детето в мен окончателно получи инфаркт. В последствие продължи с не толкова интересния разказ за някаква жена, която поел от Семинарията и която му обещала да му се обади, ала се оказала несериозна. Преди да се е увлякъл в още невероятни истории, овладях любопитството си чрез нокаут в мутрата, извадих нужната сума от портмонето, мисля, че дори не си поисках рестото. Измъкнах се в студената, есенна нощ и се постарах да се отдалеча максимално бързо.

Нощта те среща с всякакви странни персонажи. И до ден днешен за мен е загадка каква част от приказките му бе фикция и каква – реалност. Вероятно дори няма значение.

Остатъци


–       Кой е този? – попита тя, надничайки любопитно в монитора ми. Пиеше третото си за деня кафе, докато аз подреждах старите си снимки по категории и в папки. Понякога, след солиден алкохолен запой ме хваща желанието да внеса нещо като ред в хаоса. Почиствам дома си до съвършенство, или пък най-сетне качвам нови снимки, за да ги вкарам в съответните категории. Е, после това настроение ми минава и се връшам обратно към режим „домашна анархия.”

Приятелката ми страда от хронично любопитство. Някой ден това ще й донесе неприятности, ала аз нямам нищо против да ме разпитват. И без това съм ексхибиционист по природа, целият ми свят е една голяма сцена. Защо да лишавам момичето от най-възбуждащия фетиш: информация и истории?

–       Бивша сърдечна тръпка. Преминала в последствие в байпас. Накрая сърдечният ритъм окончателно сдаде багажа.

–       Не си ми разказвала за него! – В тона й се долавяше нюанс на обида и възмущение.

–       Не си ме питала.

–       Е, сега те питам.

–       Няма кой знае какво за разправяне. Някакъв нищожен двудневен романс на брега на морето. Сега не бих мислила кой знае колко за него. Но тогава беше … бахти и драмата. Когато приключи, сериозно имах желание да се обеся.

–       Колко нетипично за теб.

–       Ха… ами толкоз ми е бил акъла. Какво очакваш, на шестнайсет, хормоните те блъскат, пубертета те пере на пълна центрофуга. Всяко по-силно изживяване ти се струва като голямата любов.

–       И той ли беше…?

–       Не. Повечето ученички си мислят, че по-големите от тях батковци са вече врели и кипели и си разбират от работата. Обаче не винаги е така. Беше почти толкова неопитен колкото и аз. Жалка картинка.

–       И въпреки това изглежда готин.

–       Изглеждаше, мила моя. Минало време. Минало свършено. Да го видиш сега на какво прилича.

–       Толкова ли се е променил?

–       До пълна неузнаваемост. Даже да оставим настрани това, че е качил двойно повече килограми и че под очите му има отвратителни торбички. Даже да забравим за болезнено ревнивата, обсебваща, тлъста патица, която нарича „гадже”.

–       Жестока, както винаги.

–       Истината е жестока. Най-вярното и валидно клише от всички. Не мога да си кривя душата. Ще ми се да можех, но това е все едно доброволно да си нанижа и двете очи на игли. Тъжно ми е. Преди имаше живот в него. Сега е преждевременно остарял. Пенсионер. Призрак на предишното си аз. А е едва навършил трийсет.

–       Сигурна съм, че преувеличаваш. Винаги го правиш. Всъщност, не помня някога да съм те чувала да кажеш нещо добро за свой бивш.

–       Доброто го пазя за себе си, скрито е в килерите на паметта ми. Много на дълбоко и на тъмно. И гледам да не го вадя от там често. Крехко е. След време започва да звучи тъпо и изтъркано дори на мен самата. А искам да си пазя тези подаръци от живота. Ценни са ми. Тъврде ценни, за да ги показвам на всеки.

–       Това прозвуча ужасно снобски.

–       Възможно е. Но хубавите неща са със срок за годност, изтичащ много по-скоро отколкото предполагаш. И какво остава за споделяне със случайни любопитковци като ваша милост? Утайката. Мръсната пяна. Всичко гнусно, което някои крият с години по килима си. Е, аз нямам желание да го държа там. Изливам го навън, докато мога.

–       Значи най-нагло ми заявяваш, че съм личното ти кошче за душевни отпадъци, а? – подразни ме с игрив пламък в очите.

–       Щом така ти харесва да се самоопределяш. Днешният и утрешния ден така или иначе ни готви достатъчно утайка, та да мисля за тази от вчерашния.

–       Виждате ли се понякога с него?

–       Вече не. Избягвам и да говорим, излишно е. Мисля, че трябваше да прекъснем контакт още преди години.

–       Това пък защо?

–       Ами, за да заградя онези два дни в рамка на картичка, да ги бодна на стената и да им се любувам. Да си мисля за него като за милия и срамежлив младеж, с който се разхождахме край брега на морето. Не като тлъстия, унил тюфлек, в който се превърна в последствие.

–       Нямало е как да го знаеш.

–       Хората сме глупави. Винаги искаме още и още от съвършения момент, като лакоми прасета. И после седим и се вайкаме защо от него не е останало нищо.

–       Това ли ти е философията в живота? Задоволявай се с малко и не се надявай на повече?

–       Не точно. Когато ти се случи нещо незабравимо хубаво, не се мъчи да гониш отминалия момент. Губиш си времето, нищо няма да е такова каквото е било. И ако въпреки това настояваш, ще те блъсне гнилия вкус на разочарованието.

–       Ще ме убиеш. – Тя стана и се загърна в халата си. Оттегли се до прозореца, като продължи да пие кафето си. – Това ли е живота за теб? Скрити спомени, които от време на време разглеждаш като картинки? И помия през остатъка?

–       Ами, обикновено помията е това, което остава след всички хубави моменти. Гледам да не мисля много за нея. Разсейвам се с разни странични неща. Примерно да си приказвам с писани като тебе. Обикновено на няколко бутилки водка.

–       Ужасна си.

–       И той ми го казваше. Май точно това му харесваше у мен. Обичаше да го унижават. Свят широк, мазохисти всякакви.

–       Отивам да се облека. А ти междувременно изкарай всички детайли от историята, гадино потайна. Включително и хубавите спомени. Стига си ги кътала само за себе си.

–       Има да чакаш.

–       Аз съм упорита. От ония лакоми прасета, които държат на всяка цена да изцедят момента.