Sugar-free



Повечето двойки тук сядат съвсем близко един до друг. Сгушили се в ъгъла на дългата пейка, с ръце през гърба и сплетени пръсти. Или са кацнали на ръба на кокетните столове от ковано желязо, като коленете им се трият гальовно едни в други, а очите им плетат невидими нишки един към друг. Паяжини. Или корабни въжета. А в техните представи вероятно коват стълба към звездите. Сигурно за тях звездите се крият в погледа на другия.

Въпрос на гледна точка е дали са щастливи. Или просто друсани.

Моето момиче и аз не се докосваме. Вече не допира крака си до моя дори „уж случайно”, докато се настанява на стола, а румените й бузи се опъват от слънчевата й, наполовина детска, наполовина хитра усмивка. Не се протяга през масата, за да улови уморените ми, почернели и изцапани с тютюн пръсти. Седнали сме един срещу друг. Връзките, които останалите плетат се късат. На тяхно място остава нещо друго. Напрежение.

Дори не онази химия, която прониква през дрехите ти, разкопчава панталоните ти, подмокря бельото ти и те кара да се държиш като полудял от любов глупак. Любов? Може би хормонално щастие. Не е ли едно също?

Химията е като нетраен женски парфюм, впил се в дрехите ти след дълга любовна нощ. Изпарява се след първото пране. А това дяволско напрежение, тази злокобна електрическа енергия, която струи от двама ни и се забива в отсрещната страна, не ни е напускала през последната година. Дори в уж спокойните ни нощи, когато сме заключили кавгите в килера и се наслаждаваме от допира на кожите си.

Поръчваме. Без да обръщам внимание на упрека в изражението й си поискам двойно шварц кафе с блокче натурален шоколад до него. И до ден днешен възприема избора ми на напитка като лично предателство. Тя мрази кафе без захар. Не спира да ме гледа като наранено дете дори когато приятелски й подавам ненужните ми пакетчета. Разтваря опаковката с кахърно изражение и изсипва кристалчетата в пищната си напитка, озаглавена с цели облаци бита сметана и шоколадов топинг. Веднъж я запитах със зле прикрита насмешка кафе ли се предполага, че е това или пудел? Тя ме изгледа така обидено, че за миг почти ми стана неудобно. Почти. Едва не се разплака. Вечерта отказа да се чукаме и заспа, обърнала ми гръб. Още малко оставаше да ме изгони да спя на канапето.

Толкова не ми се беше сърдила дори когато ме хвана в изневяра.

Понякога наистина не мога да я разбера. Понякога ли? През повечето време. Като малко момиченце е – грее, смее се и докато се усетиш вече се сърди. Стъпил си в стъкларския магазин на нежната й душа с грубите си, кални ботуши и си осквернил девственочистия й, закътан свят. И дори не си го разбрал. А тя седи на колене в ъгъла на своето магазинче на мечтите, държи наполовина строшената стъклена статуетка и се взира в теб с плувнали в солена влага очни ябълки.

„Защо?”, пита те без думи.

И понятие си нямаш.

Знаех си, че не бива да се хващам с нея. Твърде е чувствителна за мен, а аз не съм достатъчно търпелив, за да съобразявам всеки свой жест с крехките й нерви. Не мога да пазя илюзиите й от счупване, нито да се преструвам на принца на бял кон, за да задържа усмивката й. Това е живота, кукло, стягай се и спри да цивриш за най-малкото нещо. Не съм ти баща, разбери го!

И в същото време нямам сили да й го кажа и да отстраня калните си обувки от белия, пухкав килим.

Нищо, че това ще е правилното решение.

Знам, че ще ми липсва, въпреки, че през повечето време ме полудява и почти изпитвам желание да я ударя.

Почти.

Не бих я определил като класическата „кифла.” Интелигентна е (иначе какво ли щях да правя с нея? Отдавна щеше да е минала в разряда за употребявани бройки), чела е една идея повече от обичайните й връстнички, през които бях преминал по време на дългия си житейски път. Когато я предразположиш проявява симпатично чувство за хумор. И смехът й… е някак сладък. Капризен съм по отношение на женския смях. Момиче, което се смее като слугиня, клюкарка или кокошка няма шанс за нещо повече от една нощ. Допирът до памуковите й коси и кремава кожа сякаш наистина ме връщат в едни по-невинни години. Като в онази песен на Гънс. Обожавам да я докосвам, дори когато помежду ни пълзи коварното електричество.

Но тя също не ме разбира, както и аз нея.

Не може да проумее нуждата ми от моменти на усамотение. Още едно лично предателство. Счита, че нямам нужда от нея и се чувства изоставена. Не приема любовта ми към пробождащия, остър вкус на горчивото кафе, нито към резкия, подпалващ приятно огъня зад гръдната ми кост аромат на любимото ми уиски. Не обича когато не й се обаждам или изчезна без да я предупредя. Не разбира, че това не е нищо лично спрямо нея, а аз просто съм такъв. Колкото и мили да са ми моментите с нея изпитвам необходимост да съм сам с мислите си. Тревожи се от това, че често не спя по цели нощи. Обвинява ме, че го правя нарочно, за да я дразня и да й причинявам остро безпокойство.

Не съм най-милия човек на света.

Но през нейния поглед понякога се виждам като чудовище.

Най-добрия изход от тази паяжина на илюзии и криви огледала е разреза. Един от двама ни следва да прояви мъжество и да разсече всички видими и невидими връзки помежду ни.

Така де… за какво да се лъжем?

Двамата не искаме едно и също.

Тя мечтае за уютен дом, пълен с красиви вещи. Камина, печени ябълки, сгушени в скута й деца на които да чете на глас, когато се уморят от игрите и лудориите си. Голяма градина за всички цветя, които е мечтала да посади. Да отглежда сама храната си. Копнее за пасторална идилия, меки тонове и дълги нощи на сладък ликьор край огъня, придружени от любовен шепот в дъжда.

Аз искам минималистичен апартамент в сърцето на града. Един голям и удобен матрак, маса, два стола и библиотека, която да заема цялата стена. Повече не ми трябва. Мечтая за скитнически живот от град на град, от бар на бар, да събирам историите на тъжни самотници, ронещи сълзи в чащата си и загадъчни красавици, на авантюристи и обикновени хора. Искам да пиша, може би някой ден да преодолея мързела си и да овладея изкуството на саксофона. И по дяволите, искам да чукам жени, различни от нея. Жени, които не са Тя. Други жени.

Знам, че съм задник и не заслужавам ангелче като момичето, кацнало срещу мен.

Точно за това все по-изкусителна става мисълта да стана от тази маса и да поема по нова сюжетна линия.

На нея й трябва нежен и романтичен младеж, който да й поднася рози, да пали свещи, за да се любува на чертите й в тъмното и да й шепне стихове на Пабло Неруда, докато пият заедно горещ шощолад.

На мен ми трябва авантюристка с огън между бедрата, разбъркани и неспокойни мисли. Такава, която няма да се поколебае да зареже всичко и да ме последва по време на дългите ми странствания. Жена, която ще приветства желанието ми да остана сам и ще се връща точно, когато изпитам нужда от нея. Някоя, чиято делта да изпивам под дъжда и която няма да се разстрои от това, че не съм й се обадил след като сме се чукали за пръв път.

Раздялата е логична, а?

За какво да й губя времето?

За какво да губя моето собствено време?

И въпреки всички разумни доводи… не смея да направя първата крачка. Въпреки всичко, което ме дразни у нея, по свой начин я обичам. Вероятно не така както на нея й се иска.

И усещам, че ако пръв си тръгна някой ден ще съжалявам. И един ден, докато я наблюдавам от някой ъгъл как води децата си от друг мъж на училище, с горчивия вкус от кафе и уиски върху езика си, ще се псувам жестоко, задето съм се отказал доброволно от нея.

Не смея да се откъсна, искам да изчакам още малко. За още един миг да се порадвам на близостта й преди различията ни окончателно да ни тласнат по други пътища.

Подозирам, че и нея я движат подобни мотиви.

Но никога не бих могъл да съм напълно сигурен.

Точните й мисли вечно ще останат загадка за мен.

Мога единствено да ги гадая… а догадките ми произтичат изцяло от от шаблона, в който тя се е вкарала и който аз поех без дори да се замисля. Доброто момиче.

Усещам, че деня когато ще си кажем Сбогом идва.

Може би това ще е последния път, когато ще ми се разсърди толкова детски?

Събирам мига в колекцията си от пощенски марки.

Запазвам си го за по-късно, когато ще седя под нощната лампа и ще подреждам хронологично всички отлетели мигове.

Сметката, моля!

Image: Fantasy-Wallpapers

Остави ме!


Захвърлих цигарата върху асфалта и я смачках с дебелата подметка на кожения си ботуш. Знам, уважаеми, изключително грозен навик, издаващ липса на възпитание и ниско ниво на култура. Ала това е един от онези гадни, вредни привички от които не мога, и най-вероятно нямам желание, да се откажа. Също като навика ми да се тъпча с мазни бургери, оставяйки кетчупа да се стича по брадичката ми. Или като двете кутии дневно синьо Виктори с които обичам да изтезавам белите си дробове. Всички онези дребни неща, които те убиват.

Предполагам последното ми е остатъчен ефект от уестърните. А точно сега се чувствах като мрачен каубой, натоварен с тежка и опасна мисия. Предчувствах блудкавия вкус на загубата и въпреки това си слагах главата в торбата с настойчивия хъс на начинаещ самоубиец.

Тук е време някой от вас да се обади и да ме тресне обратно на земята. Бива ли чак такъв драматизъм при положение, че си говорим за един най-обикновен разговор?

Принципно сте прави.

Ама нали сме хора на изкуството… Трябва да пораздуем малко нещата, иначе няма да е интересно.

Дръпнах ръкавите на кожения си шлифер, свих рамене и се отправих към входната врата на сивия, панелен блок.

Пазех си тази дреха за специални случаи… а защо бях решила, че това е такъв, не мога да ви кажа. Просто трябваше да налея малко акъл в главата на едно объркано хлапе.

„Все едно пък ти си много зряла!”, щеше да процеди през зъби Яна… ако сега не лежеше свита върху леглото ми, надрусана от успокоителни и с подпухнали от плач очи.

За миг се зачудих от каква позиция да се заема с Алекс… ала не го бях виждала от онази нощ в дискотеката и нямах представа как стоят нещата. А на превъзбудената и болезнена гледна точка на Яна, през слюнки отровна ярост и токсични сълзи, трудно можеше да се има доверие. Така че успокоих мислите и съмненията си, вързах ги на въженце в ъгъла да кротуват и бутнах надрасканата, метална врата с разклатени панти. Щях да импровизирам със стратегията, щом се изправех лице в лице с него.

Още от входа ме лъхна парфюма на разложението. Уханния облак от кучешка пикня и човешки екскременти удари носа ми. Ако бях една идея по-чувствителна щеше да ми се завие свят от толкова много аромати. Но и в това ми състояние положението бе достатъчно неприятно. Край вратите на живущите бяха струпани на не особено спретнати купчини промишлени количества найлонови пликчета, чието съдържание варираше от гниещи остатъци храна до употребявани дамски превръзки и памперси. Някои от тях собствениците дори не си бяха направили труда да приберат при останалия боклук, а се въргаляха покрай тях. Сладко и естествено, за какво да се напрягат?

Прескочих една локва урина от неизвестен произход, за да се кача до асансьора. Докато чаках античното приспособление да се размърда и да се дотътри до партера огледах още веднъж, почти с професионално любопитство, аранжимента на общите части. Не бе нужно да съм Шерлок Холмс, та да се досетя, че обитателите на тази чаровна кооперация не са особени фенове на разделното събиране на отпадъците.

Свих рамене и с известен процент предпазливост дръпнах лекьосаната дръжка на асансьорната врата, чудейки се дали ще изляза жива от там. Всеки имаше право да мизерства колкото си пожелае, стига да не пречи на околните. А явно тукашните бяха постигнали перфектна симбиоза по отношение на деградацията си. Само едно не можех да разбера: как се вписваше чистника Алекс в тази обстановка – комбинация между изпаднало студентско общежитие и конюшня.

Какво ли ме очакваше?

Гарсониерата, която бе наел преди седмица се помещаваше на четиринайстия етаж. Още нещо, върху което умувах, докато стисках носа си, та да не се задуша от отровните газове, витаещи из асансьорната кабинка. Откакто го помнех хлапето изпитваше натрапчива фобия от височини. Явно беше решил да се разбунтува на всички нива. Логиката ми подсказа, че ще бъда силно шокирана… до колкото нещо изобщо можеше да ме шокира. Ритнах една празно кенче кока-кола, от което още стичаха капки черна течност, докато излизах от асансьора на желания етаж. Тук вече имаше приятно разнообразие – в дъното на коридора се мъдреше огромен прозорец, който разпръскваше сумрачната светлина на стълбищното осветление… доколкото изобщо успяваше. Сигурно последния път, когато някой си е правил труда да го измие е било в чест на абитуриентския бал на Тодор Живков. Иначе картинката беше същата. А, прощавайте, пропуснах да спомена, че си присъстваха задължителните елементи към всяка уважаваща се мизерна кооперация – грозните опити за графити по стените, драсканиците с всякакви художнически средства, задължителните надписи като М + Н ВНЛ (Тази абревиатура няма да е зле да се ъпгрейдне на Вечно Нещастни в Лайната) или ЦСКА/Левски/добавете името на някой футболен отбор по желание са боклуци. Някои от апартаментите бяха подсигурени с допълнителна, желязна врата.

Апартамент номер четиридесет, където се помещаваше Блудния син, определено не бе един от тях. Зачудих се колко ли може да плаща за тая дупка. Стоварих цялата тежест на пръста си върху звънеца, ала той издаде само нещастен, писклив звук. Затова се наложи да използвам цялата тежест на юмрука си, та току-виж съм се справила с високите честоти на гърмящата музика от другата страна на вратата.

След пет минути упорито чукане от моя страна, бях удостоена с внимание. Паянтовата врата се отвори от непозната мен девойка на около двайсет и пет. Дългата й черна коса се виеше около стройното й тяло като водопад от лъскави змийчета. Очите, които издаваха някаква азиатска връзка в родословното й дърво, бяха напълно безизразни. Очи на човек, който трудно се впечатлява. Мой тип момиче. Носеше перверзна униформа на медсестра с изрязано деколте, огромен червен кръст под напиращите й цици и касинка, кацнала върху гарвановата й глава. Бе се подпряла собственически на касата на вратата, зяпаше ме в очакване и не казваше нищо. Само от време на време всмукваше по-малко от цигарата си и издишваше право в лицето ми.

Да, определено нямаше да мога да позная Алекс.

Откакто го помня е изпитвал титаничен ужас от всякакви жени… особено от толкова фатални госпожици.

Дали пък не бях сбъркала апартамента?

Накрая, щом приключих клиничното изследване се изкашлях, хвърли й една привидно глуповата усмивка и се облегнах също така собственически на вратата, запалвайки си нова цигара.

– Здрасти. Алекс вкъщи ли си е?

Девойката извъртя презрително очи, обърна се назад и се провикна към вътрешността на гарсониерата. Гласът й бе гърлен, с неопределен акцент. Говореше сравнително добре български, но на моменти се усещаше накуцване.

– Не сме се разбирали за тройка. Трябва плащаш двойно, ако тя участва.

Отдавна не се бях смяла толкова. Хванах се за корема и се отдадох на неколкоминутен идиотски кикот. Младата медицинска работничка явно ме разбра криво и ме изгледа с неприязън. Почукваше с дългите си, червени нокти по проядената от дървеници рамка и се опитваше да пробие дупка в главата ми. От дъното на апартамента се обади сънен глас.

– А?

Минута по-късно чорлавият и бос Алекс се появи зад новата си приятелка. Носеше само дънки, които закопчаваше движение. Осъзнах, че за пръв път го виждам без горна дреха. Всъщност и за пръв път го виждах в женска компания, ако не броя себе си и Яна. Като ме видя очите му просветнаха и той извика с нетипично висок и дрезгав глас. Сякаш бе дъвкал пирони или бе изпушил цял стек кофти цигари.

– Карла! В какви филми ме вкарваш, а?

По дяволите! Къде изчезна болезнено срамежливото дете, което никога не гледаше хората в очите. С него и преди си бяхме близки, но никога не е бил толкова ентусиазиран. Даже доста пъти му бях изнасяла лекция, че ако си мънка под носа, не може да се сърди, че никой не го разбира.

– Няма страшно, маце. Карла е пич, обаче е консервативна. Прави го само с мъже.

Хайде бе, вярно? От къде пък си толкова сигурен?

За това пиленце тук може и да направя изключение.

Хора са предавали убежденията си и за по-малко.

На проститутката явно й беше все тая, така че се прозя демонстративно и протегна ръка към Алекс с демонстративен жест.

– Ми хубаво, ако сме приключили да ми даваш парите и да си ходя?

Алекс протегна ръка към задния джоб на дънките си, измъкна две-три по-дребни, смачкани банкноти и ги връчи на пищната мацка.

– Страшна беше, бейби. – лепна й една влажна, кучешка целувка. – Хайде пак следващата седмица, а? – погали я по деколтето, докато й подаваше някакво кожено яке.

– Ми, имаш ми номера. Ако искаш друга униформа, трябва се обадиш първо.

– Окей, маце.

По дяволите! От кога пък стана толкова отворен? Макар че от километри му личеше, че новата му увереност е по-скоро придобита, отколкото вродена. И все още прясна-прясна.

Докато момичето с униформата излизаше той я плесна по задника. Тя се извърна и го изгледа зловещо. А той от своя страна само й се ухили с цигара между зъбите.

Веднага щом милосърдната сестра се изгуби надолу по коридора той прехвърли вниманието си към мен и ме тупна здраво по рамото. Отскочих леко назад, изненадана от жеста му.

– Хайде бе, Карла, от кога чакам да се появиш насам. Съвсем ме забрави ти.

– Аз? Ти се покри и спря да отговаряш на обажданията ми. Счупих си телефона да ти звъня. – обясних му аз назидателно, докато пристъпях през прага.

– Е, аре сега, не издребнявай. Добре дошла в скромния ми дом.

Скромен бе твърде нескромно определение.

Както стълбището, и тук съвсем не бе като в петзвезден хотел. Липсваше мокет, килим или каквото и да е друго, което да прикрие грозния паркет и дупките по него. В ъгъла една тлъста хлебарка закусваше с остатъци от трохи. Алекс сграбчи някакъв чехъл и го метна по домашния си любимец. Не направи други усилия да отърве паразита от съществуването му. Трикрилият гардероб бе единствената мебел в предверието, носеше всички белези на старостта и дебел слой прах. Паркетът сякаш активира цял оркестър некадърни музиканти, когато стъпих върху него с тежките си подметки. Скърцането звучеше мелодично в сравнение с този звук.

Алекс ме поведе към стаята, която ползваше едновременно за кухня и спалня. Леглото, което още носеше белезите на страстните му похождения, бе постлано с влажни, лепкави чаршафи. Изглеждаше порядъчно разнебитено и се зачудих дали при една по-интензивна сесия няма да се разпадне. Бе ми се случвало в една квартира. Порядъчно неприятно.

В ъгъла бяха складирани мивка, пълна до горе с неизмити чинии. Върху мръсната готварска печка до нея, качена върху някакъв мърляв шкаф, се кипреше поръждясало канче. Хладилникът от времето на баба ми издаваше жални звуци.

Алекс бе метнал остатъка от дрехите и бельото си върху един изкорубен стол. Не почувства необходимост да разтреби, задето имаше гостенка.

– Сядай де, настанявай се. Аз много не съм готов за гости, ако беше звъннала да кажеш, че идваш, щях да взема някаква водка или бира.

Отвори хладилника, където се мотаеше само някакво парче отдавна мухлясало сирене. Сви рамене и отново го затвори. Изправи се и се облегна на мивката.

– Сори, нищо няма. Мога да ти предложа вода от чешмата, нескафе…

– Спокойно, не се хаби. – казах аз, като си избрах един не толкова трагичен стол. – И без това няма да стоя много.

– Аха. Ми, както искаш, ще се радвам някой път да дойдеш за по-дълго.

Изкусителна оферта.

– Аз обаче ще си направя едно кафе, довечера съм нощна смяна в бара и трябва да съм кукуряк. – Зае се да вари вода в ръждясалото канче. Би следвало да го предупредя, че е опасно, ала в това жилище пълзяха толкова потенциални зарази, че всичко, което кажех щеше да е излишно.

– С какво изобщо се храниш?

– Е, айде сега, Карла, точно ти ли ще ми четеш лекции по здравословно хранене? – Вдигна едната си вежда. – Каквото падне, бургери, дюнери, боклуци разни. Нямам и много време за ядене. Бачкам доста, че то си трябват пари.

– Мда, ясно. Затова ли си се свил в тоя бълхарник? – заявих му без капка деликатност.

– Добре бе, принцесо, не всички живеем в петстаен апартамент на центъра. Заплатата не стига за сносно жилище.

– Обаче стига, за да я пилееш по курви. – Дори и да се беше засегнал от явното ми заяждане, не го показа с нищо.

– Ама е много яка, к`во ще кажеш? Не съм и вярвал, че някога ще си легна с такова гадже… Пък и униформата… стопи ми мозъка.

– Ами, щом й плащаш, ако ще и да си джудже с брадавици, пак ще си легне с тебе. – Плеснах се по челото.

– Да бе, Карлита…

– Не ме наричай така.

– Окей, Карла! – натърти той, показвайки първите признаци на раздразнение. – Не съм вчерашен. Просто е приятно да си сбъднеш дългогодишна секс фантазия. – Замълча малко, извади кибритена кутийка от джоба си и си запали цигара, докато чакаше водата да кипне. – Знаеш ли, първият път, когато се възбудих беше точно от една медицинска сестра.

– Благодаря, че сподели.

– Не бе, сериозно ти казвам. Беше когато влязох в болница, за апендисита, в пети клас. Оная вещица, Констанца, после ме накара да си идвам сам с градския транспорт. – Махна с ръка, като да прогони неприятен спомен. – Там сестрата беше… най-милото същество от женски пол, който бях срещал. Не носеше униформа, както Киара преди малко, беше без грим и бижута. Ала то хубавото тяло си личи и през дълга престилка. Представяш ли си? – обясняваше ми това с такъв детски блясък в очите, че ми идеше да се изсмея. – Тя ми слага абоката, а аз се надървям. Не знаех какво става… и как не пролича под чаршафите. Едвам изчаках да излезе от стаята. И добре, че дядото, с който бях в една стая спеше като пън. Леле…

Леле… а мислех, че аз съм извратена.

– Трябва да се обадиш на Яна. – прекъснах мечтанитео му по добрите, стари времена, когато невинността му за пръв път е била опетнена.

– Ужасна, както винаги! – изръмжа той през зъби и духа пламъчето от кибритената клечка. – Аз тук ти споделям нещо, което не съм казвал на никого, дори на Яна… правя ти истински духовен стриптийз, а ти ме връщаш така към битовизмите.

Не обърнах внимание на циничната му забележка. Изправих се, избутах стола назад и се доближих до него с решителен израз на лицето.

– Виж какво… тя наистина е съсипана. Откакто си се изнесъл само плаче и спи… и то благодарение на успокоителните.

– Да свиква.

– Не ти отива да си толкова жесток.

– Карла, обичам те все едно си ми родна плът и кръв… обаче тука не му е мястото да се месиш. – Погледът в тъмните му очи бе непоколебим… макар да ми се стори, че нейде дълбоко видях трепване на несигурност. – И не ми казавй какво ми отива и какво не. Писна ми други хора да ми дават в тон живота. Независимо дали си ти, Яна, филанкашията, кой ще да е. Не сме вече деца.

– Адски е тежко за нея. Били сте заедно буквално през всяка минута от съществуването си, как мислиш, че й се отразява това, че буквално си я изтрил от всякъде?

– Оше една причина да не се виждаме известно време. – Той се зае да си приготвя кафето. Надяваше се да не забележа треперенето на ръцете му. О, добър актьор си, приятелче. Ала не достатъчно. – Толкова се бяхме срастнали един с друг, че… това беше някаква шибана, извратена симбиоза.

– Не е това начива…

– Абе, Карла, на тебе нормално ли ти се вижда брат и сестра над двайсет години да спят в едно легло и да се гушкат?

– Тънката ми мисъл, Алекс, е че като просто се преструваш, че Яна никога не я е имало, че не е съществувала, въобще не си помагаш.

– Да, и тя е направила толкова за мен, пък аз съм само едно тъпо леке, женчо, такъв, дето вечно го бият и тя трябва да го защитава. – Удари плота с юмрук и се зае да блъска по стената. Не му обърнах внимание. Прекалено тийнейджърско поведение. Още бе във фаза, когато имаше нужда да се бунтува на някого. – Писна ми! Мамка му, писна ми, не го искам повече.

– Алекс, знаеш, че тя просто те обича. Вероятно твърде много.

– Ти пък какво знаеш за обичта? Самата ти си ми споделяла, че вече не си способна да изпитваш каквото и да е.

– Преувеличаваш. – свих рамене аз и се протегнах към пакета с цигари. – Може да не знам що за животно е обичта. Знам обаче, че хората се сриват, като им отнемеш нещо толкова скъпо. И това виждам с нея. И не искам да я гледам как се самобичува.

– Зарежи я тогава.

– Такова хлапе си. Мислиш си, че става ей-така, някой вече не ти е необходим и го зарязваш.

– Абе ти не ме ли чуваш? Аз съм отделна личност от нея. Само защото ми е близначка и цял живот ме е пазила означава, че й дължа живота си.

– Изкривяваш всичко.

– Винаги е било така. Тя, аз и ти… сами срещу целия свят. Не осъзнаваш ли колко е патетично това? Самотниците, аутсайдерите, ние срещу тях. Винаги се е държала така все едно някой иска да ни навреди. А всъщност… тази стена между нас и останалия свят си е само в нейното въображение. И аз имах смелостта да я прескоча. – Внезапно ме сграбчи за ръката като в транс. – Не ми казвай, че не чувстваш същото. Не ми казвай, че не ти е писнало и на теб. И не са ли всички онези мъже, с които се чукаш начин да избягаш?

Оставих го да си изпразни фрустрациите и не се опитах даже да отговоря на нападките срещу личния ми живот.

– Виж… разбирам те. Знам и мотивите които те движат. Понякога Яна наистина е… трън в задника. Има всички отличителни белези на обсебващата психопатка. Не иска да пострадаш, обгръща те с тази нейна обич като хищно цвете, в опит да те спаси. Разбирам, че имаш нужда от лично пространство. Но не одобрявам начина по който го правиш. Ти самия си тотално неориентиран.

– Сигурно. Обаче нямам как да се ориентирам, ако сестра ми ми диша във врата нон-стоп. Съжалявам. Сигурно изглеждам като гадняр, но ако и тя изкара малко време далеч от мен ще й помогне да се оправи. Току-виж си намерила и гадже. Вместо да ми набиваш клинци в главата, що не поговориш с нея, така да й кажеш, че сексът не е нещо мръсно. И че ако го прави това не означава, че е курва. Сещаш се.

– Ха… – изтръсках цигарата си директно върху мивката му. Там така или иначе беше достатъчно мръсно. – Мислиш, че не сме говорили за това?

– Именно. Сори, Карла. Знам, че ни мислиш доброто, но го чувствам като необходимост. Трябва да съм далеч от нея. Инак пак ще ме впримчи в нейния свят. Задушавам се.

– Окей, пич. Просто… обаждай й се от време на време, колкото да й кажеш, че си добре. Става ли?

– Може би след време… – той не ме погледна в очите.

– Добре. Бях длъжна да поговоря с теб… пък и да видя жив ли си. Липсваш ми в часовете. – Насочих се към вратата, а той тръгна да ме изпраща.

– Да, и ти ми липсваш. Идвай когато можеш. Само се обаждай предварително, че да не попаднеш на интересна сцена. – Ухили се по момчешки.

– Ох… – За пореден път се убеждавах, че колко в по-късна възраст някой се отдаде на разврат, толкова по-детинско отношение има.

– Идвай и в бара, ще ти забъркам от специалния си коктейл.

– Окей, Алекс. А между другото… – обърнах се към него на излизане. – Поне рисуваш ли още?

Той махна пренебрежително с ръка.

– За какво?

– Как за какво? Това си правил през целия си живот.

– Да, по настояване на Яна. А не ми е страст. Хич. Като ще се откъсвам от нея, ще се откъсна по всички параграфи.

– Ей, пикльо смотан! – Нервите ми не издържаха и го приковах към стена с една ръка. – Можеш да казваш каквото искаш, да не се виждаш с Яна, да не се виждаш и с мен, да изчукаш всяка проститутка, до която се докопаш. Но не ми говори, че рисуването не ти е страст, защото това са пълни лайна, ясно ли ти е? Познавам те, изрод такъв!

– Я вземи се успокой.

– Ти тъп ли си? Някой ден ще си преодолееш къснопуберските драми и кризи, и ще осъзнаеш, че си изгубил толкова много време! Не ми противоречи, чуваш ли? – За първи път в живота си усещах нещо като гняв. Макар и в силно притъпена форма. Думите ми звучаха студено и премерено. – Знам какво можеш, глупако. – Посочих осакатеното си лице. – Мислиш, че съм забравила портрета, който ми нарисува като бяхме в десети клас? Е, не, не съм! Знам колко бе вложено в него. Знам, че бе едно от най-човешките неща, които съм виждала. Знам, че си първия, който погледна отвъд белезите ми и отлюспи най-горния пласт. Направи ми истинска духовна дисекция тогава. Не ми казвай, че не го обичаш. Просто не ми минавай с тия простотии. И бъди така любезен… ако ще ме лъжеш, поне не лъжи себе си.

С тези думи го оставих да седи край вратата със зяпнала уста, и побързах да се изнеса от царството на вонята.

Пред входа си поех дълбока глътка въздух и затворих очи.

В известен смисъл… Алекс беше прав. Писнало ми бе от вечните драми. Нямах нужда от всичко това. Уморително е, особено когато си буфер в море от несигурност и комплекси.

И въпреки това… те бяха още един порок от който не можех да се откажа.

Също като мазните буреги.

И като цигарите.

И като навика да смачквам догарящия огън под обувката си.

За добро или лошо, бях обвързана с тези двамата до живот.

Хората са странни… и шокиращо глупави./

Цигуларката – II-ра част


Photo: http://ih2.redbubble.ne

ЛАРИ: Говори с мен нормално. Аз не съм предполал, че ти ще си тук. Познавам те. Обожавам белега ти, обожавам болката ти. Ела вкъщи с мен, Алис. Остави ме да се грижа за теб.

АЛИС: Аз не искам някой да се грижи за мен.

Патрик Марбър, „Отблизо”

От тогава той минаваше покрай нея всеки ден, щом приключеше работа.

Понякога просто стоеше, слушашe и й се любуваше.

Не казваха нито дума.

След което всеки се оттегляше в личния си микрокосмос.

При друг случай я молеше да му изсвири някоя преоткрита, любима композиция. Възродената страст към музиката, с която тя дишаше и живееше, изненада и него самия.

Първият път, когато изяви желание да чуе нещо определено, тя повдигна въпросително едната си вежда. Учудването й продължи по-малко от миг.

Усмихна се мило и се зае да настройва цигулката.

Всеки път оставяше щедри суми в калъфа й и си тръгваше с облекчено съзнание.

Веднъж един от колегите му видя колко точно й оставя и с неприкрит цинизъм му подхвърли, че  той самият дава по-малко пари за проститутки. Пък заслужавало ли си заради тази дребна мърла в подлеза?

– Поне яки свирки ли прави?

За пръв път откакто работеше там си позволи да изпусне нервите си и отворкото получи хубав, прав удар в мазната физиономия. Спечели си смъртен враг, но не съжали нито за минута.

Беше хубаво да излезе от рамката на удобен, приспивен конформизъм.

А що се отнасяше до намеците му… един или два пъти повтори поканата си от вечерта, когато се запознаха. Но тя никога повече не я прие и остана на безопасна дистанция от него.

Беше нелепо, ала нощем, докато се мъчеше да заспи, чувстваше липсата й по-интензивно отколкото тази на жената, с която бе живял до скоро. А с нея бе делил едно легло почти две години.

Далечното винаги е по-съблазнително.

Понякога се оттегляше в единия край на спалнята и се взираше в мрака. Въображението му рисуваше силуета й в сенките. Бе обвита в синкава мъгла, подобна на цигарен дим. И всеки път когато се пресегнеше и се опитваше да я докосне, се разтваряше във въздуха.

Тя говореше много рядко.

Но пък обичаше да го слуша.

Единствено го изнервяше непроницаемото изражение на единственото си око.

Вероятно никога нямаше да научи за мислите, бълбукащи в черепната й кутия.

Ако настояваше да ги притежава, обаче… това би било груба, хирургическа интервенция.

За пръв път бе в позицията на „бъбривец”. Само за месец вероятно бе научила всичко за него, а той за нея – почти нищо, само малки парченца информация. А те не даваха никаква представа за цялостната картина.

Не знаеше къде живее, с кого, как е била обезобразена, какво обича и какво мрази. Морето или планината? Шоколад или ванилия? Рози или лилиуми? Разни дребни, незначителни предпочитания.

Изненада се от необикновеното любопитство, което го глождеше. А една друга идея човъркаше мозъка му от известно време и не му даваше мира.

След няколко безсънни нощи прати всичко по дяволите и реши да опита.

Доближи я с разтуптяно от вълнение сърце. Изчака я да довърши сонатата на Бах и да му подари учтивата си, отнесена усмивка.

Помоли я да вечеря с него.

Тя сведе очи и му обясни, че не се чувства удобно в заведения.

След дълги увещания за това колко е усамотен ресторанта и че ще са в най-тъмното и интимно кътче на градината, момичето прие неуверено.

Половин час по-късно свещта огряваше лицата им в летния мрак. Тя стоеше на ръба на стола си и подбираше всяко грахче от салатата си върху зъбците на вилицата с професионална прецизност.

Той от своя страна бе твърде притеснен, за да се храни. След едно питие за отскок най-сетне набра смелост и я атакува директно.

–       Кажи ми, защо дойде с мен онази вечер?

Непознатата го изгледа насмешливо.

– Ами, ти ме помоли.

Хитруша.

– Можеше да ми откажеш.

– Защо да го правя? – отново тази вдигната в почуда вежда.

– Нямаше да те накарам на сила.

– Нямаше нужда. – усмихна се замечтано, докато прокарваше пръст по ръба на водната си чаша. – Беше ми самотно. – Погали калъфа си с майчинска нежност. – Музиката ми дава всичко и ме пази от това да не се разпадна на части. Ала понякога … имам нужди, които тя не може да утоли. Усетих, че и ти се чувстваш по същия начин.

– Аха… просто секс, а? Хормоните си казаха думата? – в тонът му се долавяха ледени нотки.

Тя потрепна за миг, но после отново се усмихна.

– Грешиш. Сексът нищо не означава за мен. Хората му придават свръхважност. Не… понякога просто имам нужда от човешко присъствие. Да усетя нечия топлина и да дам част от своята. Плът, кръв, пулс, телесна температура, кожа. Нотите трудно биха ги заменили. – Взираше се във вилицата си с напрегнато изражение. – По света има ужасно много самота. Заразна е.

Това бе най-дългата реплика, която бе чувал от нея. И го порази, защото съвсем точно изразяваше отношението му. Никога не го бе споделял с който и да е, а сега тази малка вещица сякаш го прочете директно от интимния му дневник.

–       Тогава… защо не пожела да дойдеш отново? Нямаше да имам нищо против, дори и просто да си в същата стая.

–       Опасно е.

–       Не те разбирам.

–       Ще се привържем един към друг. Ще вземем да решим, че сме влюбени.

–       А нима това е толкова лошо?

–       А ти защо си нещастен? – смени рязко темата на разговора с естествена непринуденост и все същата убийствена учтивост.

–       Защо реши, че съм нещастен? – опита се да си придаде хладнокръвен вид. Но бе ясно, че въпросът го свари неподготвен.

–       Хайде, хайде. – поклати глава тя. – Хубав си. Не разбираш много от музика, ала виждам, че си и умен. Не се натрапваш, ала виждам, че знаеш какво да кажеш и направиш, за да спечелиш женско внимание.

–       С теб явно не успявам.

–       Защо трябва да успяваш? Защо сега не си с някоя жена като теб? Защо пиеш в компанията на самотна и обезобразена улична просякиня, която едва познаваш? Не ми звучи като поведение на щастлив човек.

–       Не виждам никакви просякини тук. Нещо си се объркала. – понечи да докосне ръката й. Тя се дръпна дискретно. – Вечерям в компанията на виртуозен музикант. И прекрасна жена… която искам да поканя да живее с мен.

–       Сбърках. – Подпря брадичка върху дланите си. – Не си просто нещастен. Отчаян си.

–       Може и така да е. Но никога не съм бил по-сериозен. Искам го повече от всичко – да те познавам, да се будя до теб, да слушам музиката ти от другата стая.

–       И до кога ще е това?

–       Виж… Не ми пука за окото ти или какво ще си кажат приятелите ми. Само някой да посмее дори да се опита да те унижи, ще се разправя лично с мен. А ако толкова се притесняваш от това как изглеждаш… има лечение, пластична хирургия. – Говореше разпалено, очите му горяха. – Ще ти дам възможност да се посветиш изцяло на музиката си, без да се тревожиш за битовизми. Разбираш ли… всичко ще направя, само да си щастлива.

–       Ти не разбираш. – Докосна бегло опакото на дланта му и отново се дръпна. – Аз и така съм щастлива.

–       Нима? По подлезите, сама и нестоплена, обект на хорското презрение? Зависеща от подаяния и подхвърлени огризки?

–       Та аз нямам нужда от много. Свободна съм. Всичко това, за което ми говориш… то няма значение за мен. Тези хора са просто сенки от материалния свят. Докосвам се до тях чрез цигулката си, чрез музиката. Това, което припечелвам ми е достатъчно, за да оцелявам. Докато все още имам здрави ръце, а слухът и интуицията ми ме слушат, повече не ми трябва. Чувствам се завършена. – Мразеше тази нейна добра усмивка, с която му забиваше тънко бръснарско ножче в сърцето.

–       А любовта? Казваш, че ти е самотно… чисто телесно. Но нищо не споменаваш за чувствата? Нима можеш да ги подхранваш само чрез дарбата си?

–       Това, за което ти ми говориш, няма нищо общо с любовта. – поклати глава момичето.

–       Нима? А ако не е любов, какво е?

–       Искаш да ме спасиш. – Тя се заигра с ръбчетата на салфетката. – Искаш да ме пазиш и измъкнеш от дупката. А всъщност ти си този, който има нужда от спасяване.

–       Аз?

–       Именно ти. Не гледай, че съм разсеяна, и аз мога да наблюдавам хората. Ти не харесваш живота, който водиш. Чувстваш се празен отвътре, отчаяно търсиш за какво да се заловиш. Искаш нещо… което да осмисли дните ти.

–       Не търсим ли всички това? Смисъла на живота си?

–       Но аз не мога да бъда твоя смисъл.

–       Вярвам, че… и двамата сме точно това, от което имаме нужда…

–       И че бихме могли да си помогнем? Забрави я тази илюзия. Толкова си отчаян, че ловиш първата сламка, до която се докопаш. Виждаш едно момиче, което си няма никого, освен една цигулка. И решаваш, че ще се запълниш именно чрез нея. Не осъзнаваш, че си пъти по-разбит вътрешно от мен самата. Лесно бих могла да се възползвам от заблудата ти и да се гмурна в щедростта ти. – Говореше високо, ясно и уверено, без да си дава сметка как всичко в него се свива. – Но един ден ще осъзнаеш каква грешка сме направили и ще ме намразиш.

–       Как бих могъл да те мразя, луда ли си? Не познавам някой с по-красива душа.

–       Виж… аз имам повече от привидното. В ръцете си не държа просто парче дърво, а цяла вселена. Мога да ти донеса радост, когато денят ти е убит. Мога да изсвиря соната под прозореца ти, за да ти донеса хубави сънища. Мога да бъда тук, когато имаш нужда от мен. Но не и да съм причина за съществуването ти. Нито да запълня празнините в теб. Или да закърпя и излекувам раните ти. Твърде много искаш.

Той мълчеше. Този път Цигуларката се пресегна, за да потърси контакт, ала той се извърна.

– Сигурно ме мислиш за жестока…

– Не… вероятно си права… за себе си. Вероятно наистина съм луд да предлагам на непозната съвместен живот, защото харесвам как свири… – Засмя се горчиво, като се усети какво е казал. – Макар че за някои от приятелите ми и това е достатъчно основание. Просто е жалко… никога не съм го искал толкова силно. Не познавам човек като теб и вероятно никога повече няма да срещна подобна. И ми е болно, че… явно нямам какво да ти предложа.

– Не се измъчвай. Ще премине. Просто от теб зависи да откриеш какво те прави щастлив… и някой ден ще можеш да споделиш това щастие с друг. Един ден ще ми благодариш за отказа.

– Поне… мога ли да продължавам да слушам концертите ти?

– Разбира се. – лицето й грееше. – Нима бих могла да те прогоня от подлеза?

Тръгнаха си малко по-късно. Той поръча такси, а тя отклони молбата му да я закара до някъде. Каза му, че живее някъде наблизо. Той не се поинтересува къде точно.

Малко преди да се разделят я помоли за една последна целувка. Искаше един ясен и конкретен спомен, който да пази завинаги.

Дали бе толкова сладко, защото знаеше, че няма да се повтори?

Притисна я силно, след което се отстрани внимателно от нея.

Нямаше си доверие, че няма да направи нещо повече. Погали косата й, обърна се и се насочи към жълтата кола, която го чакаше.

– Хей.

Извърна се по посока на гласа й.

– Ти си единствения, който е в състояние да си помогне. Не го забравяй.

Не й отвърна, само козирува чинно, усмихна й се и потъна в мрака на таксито. Наблюдаваше я как се отдалечава през стъклото. Мъката го стягаше като със зловещо менгеме.

А един лунен лъч се отрази в сълзата в окото му.

Преглътна я.

***

Година по-късно стоеше във всекидневната на апартамента си. Нанасяше последните подробности по портрета й. Все още бе в процес на себеоткриване и имаше много въпроси без отговор.

Но откри, че рисуването носи облекчение на ума му.

И бе перфектен отдушник за стреса и умората от празното битие.

Почти се чувстваше щастлив.

А в нощи като онази – юнска и липова – му се струваше, че  дочува звук от цигулка под прозореца си.

Най-тъжна соната.

Както и най-прекрасната.

Но разбира се, това бе искрата на въображението му.

Изкушението – VI-та част


Photo source: http://www.valeriecollective.com

VI

– Какво по дяволите правиш тук? – изпищя Далия, а лицето й поаленя от ярост. –  Не ти ли стана ясно, че не желая да те виждам повече?

– Знаех си, че не си от най-непорочните девойки, с които съм бил, но не предполагах, че до такава степен владееш курвенските номера – изсмя й се в лицето черноокия млад мъж и скръсти ръце пред гърдите си. – Поне да беше имала малко достойнство и да ми го беше казала в очите. Но явно при теб всичко става зад кулисите.

– Още от самото начало трябваше да си наясно, че за мен си просто един каприз! – тя вирна брадичка и се притисна към неспособния да помръдне Аделин. – Намекнах ти го по толкова хиляди начини, че трябва да си пълен глупак да не си го осъзнал!

– Скъпа, не знам с какви мъже си имала работа до сега, ама аз съм директно животно и от тънки намеци не разбирам – изсъска той. Изглеждаше готов да я удуши.

– Толкова по-зле за теб! – изкрещя тя в отговор и тропна с токчето си. – От това по-ясно не виждам как ще стане. Махай се веднага! Аделине, ако продължава да нахалства, извикай полицията.

Аделин се чувстваше като хванат между два огъня и усещаше как нещата щяха да излязат извън контрол, ако не се намесеше и не въдвореше ред. В крайна сметка те бяха просто двама млади с по-гореща кръв, но той бе възрастният и трябваше да ги обуздае.

– Далия, стига! – заяви той твърдо. – И ти също престани! Не му е мястото да се разправяме по този махленски…

– Не виждам по какъв друг начин! Тя отказва да говори с мен, а най-малкото ми дължи обяснение, ти й се правиш на куче-пазач. Притеснява те какво ще си помислят съседите, а? Че ще чуят тая мръсна историйка?

– О, имай малко достойнство и се махни, че не само ме дразниш, ами ще подам и оплакване срещу теб! – озъби се девойката, готова да му издере очите.

– Млъквайте и двамата! – извика рязко Аделин от което и двамата потрепериха. Вече и той се бе ядосал. – Няма смисъл да си крещим на стълбите. Нека влезем вътре и ще си поговорим като големи хора. Момчето е право, Далия, макар да прекалява.

– Хайде, ако обичаш не ми дръж сметка, чичо! – изсмя се подигравателно Борис.

– Та както казах… – процеди през зъби фотографа. – Да влезем вътре и там ще раздаваме правосъдие.

– Аделине! – отчаянието си личеше в гласа на Далия и тя вкопчи ръцете си в ръкава му. – Защо се поддаваш на елементарното му изнудване? Той нищо не може да ни направи. А аз нямам за какво да говоря с него.

– Далия, Далия… това така и не успя да го научиш… Като бягаш от отговорност нищо няма да решиш. Искаш проблемът да нарасне още повече? Хайде, да влезем и да поговорим спокойно.

– Добре! – изрепчи се тя и изсъска яростно към самодоволния Борис. – Но знай, че го правя само заради него! Що се отнася до теб, всичко между нас е свършило.

– Веднъж и от тебе да има някаква полза! – промълви иронично той към по-възрастния мъж. Аделин само сви рамене. Едно дете трудно щеше да го изкара вън от релси.

Той отключи апартамента и когато тримата се вмъкнаха вътре напрежението се сгъсти като мъгла около тях. Далия хвърли палтото си на канапето и се настани грациозно на любимото си кресло. Скръсти ръце пред гърдите си и нацупено извърна глава. Аделин застана до барчето, застинал в очакване, тъй като не бе сигурен какво трябва да каже или направи в подобна ситуация. Не знаеше дали въобще мястото му е там. Но ако ги оставеше тези двамата щяха да се избият.

– Абсолютно нищо ли нямаш да ми кажеш, Далия? – Раздразнението на Борис бе нараснало още повече от нейното упорито мълчание. – Ей-така си хващаш някого, защото в момента ти е потребен, да предизвикаш ревност, да получиш нещо… и после го захвърляш без обяснение? Така ли ти харесва?

– Не се изкарвай невинната жертва. Сигурна съм, че и ти си правил този номер на доста хора.

– Ох, да, любимото ми. Крадецът вика „Дръжте, крадеца!”. – Той наведе очи. – За глупак ли ме мислиш? А ти? – посочи към Аделин. – На какъв се правиш? Нали ти е ясно защо тя ме доведе в къщата ти през онази вечер? За да те дразни, или поне да си мисли, че те дразни. Далия, не схващаш ли? Ако щеш и с цяла София да го направиш пред него няма да се трогне!

– Познавам Далия от малка, много по-добре отколкото ти някога ще я познаваш, момче – заяви Аделин. – И що се отнася до нещата, които ми казваш, не ме изненадваш ни най-малко. Но ако се опитам да се намеся в живота й и да й влияя, ще го приеме за знак, че съм започнал да я приемам като жена. Ако си въобразяваш, че си открил топлата вода със знанието, че тя има чувства към мен… ще се наложи да те разочаровам.

– Наясно си, че това момиче има болезнена мания по теб и въпреки това не правиш нищо, за да я отрезвиш? – Борис приличаше на настръхнал котарак. – Що за човек си ти?

– Аделине, защо го оставяш да ни унижава така? Той е просто някакво момче, с което съм правила секс, нищо повече. Външен човек не би разбрал връзката ни.

– А ти самата разбираш ли я? Мислех те за умно момиче, не предполагах, че до такава степен си склонна да заровиш глава в пясъка. Осъзнай се, той не те иска!

– Кой си ти, за да ми говориш така?

Аделин виждаше, че тя е на ръба на сълзите.

– Изкушението просто е твърде силно, осъзнай се! Вредиш и на себе си, и на него, и на всички други.

– Виж го ти, голям моралист се извъди!

– Борисе, това не са взаимоотношения, които страничен наблюдател може да разбере. Трупало се е прекалено много през годините и не сме в състояние просто да разплетем възела за една нощ. Мисля само за нейно добро, тя ми е като дъщеря, но…

– Но изобщо не й помагаш като я оставяш да вярва на каквото й се иска да вярва! Ако беше мъж на място щеше да направиш това, което е добро за нея, дори да си мисли, че я боли. След време ще се радва, че си постъпил по този начин.

– А ти наистина нищо не знаеш…

– Нима? – русият вдигна вежда и потри замислено брадичка. – Ами ако ти кажа, че знам мръсната ти малка тайна, Аделине?

– За… за какво говориш? – Аделин усети как му призлява. Не за първи път му се случваше някой да го разкрие, но сега наистина се уплаши за последствията и за начина, по който това разгневено момче може да изкриви нещата.

– За един определен асистент по литература, който ти е бил приятел… доста специален приятел.

Усети пристъп на гадене. Знаеше, че не трябва да се хваща с онова повърхностно създание, което на всичкото отгоре бе имало наглостта да му поставя ултиматуми, да избира между него и Далия. Ала не вярваше, че ще падне чак до там да тръби на първия срещнат. Улови се за масичката, за да запази равновесие.

– Не е това, което си мислиш…

– По дяволите, Аделине, изгони го. Няма право да ти държи сметка за каквото и да е. Нищо не може да докаже. Твоята дума срещу неговата.

– Не се тревожете. И двамата. – Още една порция презрителен смях. – Няма да разкрия малката ви тайна на когото и да е. Какъвто и да съм, не съм кака Сийка, селската клюкарка. – Обърна се към Аделин и го погледна право в очите. – Въобще не разбирам хора като теб, няма да се преструвам на толерантен. Непонятно ми е как можеш да живееш с жена като нея, която може да накара и мъртвец да се съживи, и още да харесваш мъже. Особено такъв като Йончев, който не бих докоснал и с десет метрова пръчка, дори да си сменеше пола. Но това си е лично твой проблем.

– Признавам си, че никога не съм бил особено умел в избора на партньори. Но това няма нищо общо с Далия.

– Има, и още как. Бъди какъвто искаш, обаче не разбирам малодушието ти. Всеки, дори напълно непознат като мен, вижда ясно, че тя те обожава. И от теб зависи да прекратиш надеждите й. Каквато е упорита може и да си пропилее живота да те чака. А  ти никога няма да си готов за промяна. Защо не бъдеш мъж… ако си в състояние на нещо подобно… и просто не я освободиш? Тя е една проклета, капризна вещица, ала въпреки това заслужава нещо повече от това да е втора цигулка в нечий хаотичен личен живот! Може да не съм толкова обаятелен или интелигентен като теб, но едно мога да кажа! Никога не ми е липсвала решителност да се изправя срещу истината.

– Познаваш ме едва от месец, а вече смееш да ми даваш тон? Веднага напусни, защото ако Аделин не може да се разправи с теб, аз определено ще го сторя! – Далия се насочи към телефона, но Аделин я хвана нежно за лакътя. Лицето му бе придобило замислен израз, личеше си че му е трудно да говори. Остро предчувствие прониза и двамата.

– Далия… Наистина не може повече така. Срамувам се да призная, но поведението ми наистина не ми прави чест. Повтаряме си го от месеци, но подходящия момент за раздяла никога няма да настъпи.

– Раздяла? Защо го оставяш да ти промие мозъка?

– Виж… Обичам те. Не както на тебе ти се иска, но те обичам. Още от първия ден, когато те видях. Ти ми даде стимул да живея и колкото и да не ти се вярва, дължа всичко, което съм на онези петнайсет минути есен. Обаче ако те държа само за себе си само ще те спъвам и бавно ще чупя крилете ти. Време е да поемеш по своя път.

– Я виж ти! – подсвирна изненадано Борис. – Не го бях очаквал от теб.

И двамата не му обърнаха внимание, внезапно бе преминал в ролята на статист.

– За какво говориш, не разбирам?

– От толкова време сме заедно, че ако сега не се разделим рискувам да те погубя. Отдавна трябваше да ти кажа, но както твоят млад приятел отбеляза – малодушен съм и ми бе трудно да понеса мисълта моята „любимка” да е далеч от мен. Преди два месеца мой приятел от Англия се свърза с мен, предлага ми се преподавателски пост. До сега отказвах, защото мислех, че мястото ми е тук. Но…

– Ясно! Оставяш ме отново… заради друг мъж! – сълзите капеха по бледите й страни. – Добър ли е в леглото, а?

– Далия, престани! Не искам помежду ни да останат грозни чувства.

– Тогава защо го правиш? Защо се връзваш на акъла на Борис? Толкова добре живеехме заедно.

– Да, права си. Това бяха най-щастливите години от живота ми и ти благодаря за тях, но… вече наистина ти е време да пораснеш. Не мога да бъда такъв егоист.

– Значи така… гониш ме.

– Ох, стига с тези драматизми! Естествено, че не те гоня! Ти си единствената дъщеря, която някога ще имам и може да се каже, единствената ми роднина, макар да нямаме обща кръв. Всичко, което имам тук в България, остава за теб. Можеш да останеш в това жилище, да го продадеш, да правиш каквото искаш. Аз ще съм този, който ще замине.

– Добре! – изкрещя му тя и удари ръката си в малката масичка за телефона. – Чудесно! Заминавай още сега! Идея си нямаш колко се радвам! Не искам повече да те виждам!

– Далия… – Борис се опита да доближи плачещата девойка, за да й каже нещо успокоително, за което бе достойно възнаграден с хубав шамар. Бузата му остана зачервена.

– Мразя те, Борисе! Ти си виновен за всичко!

– Все някога трябваше да стане, с мен или без мен! – опита се да я надвика той. – Даже той проявява повече разум от…

Обаче тя вече не го слушаше. Избяга в стаята си в другия край на апартамента и затръшна вратата.

– Е, предполагам, че оплесках нещата – въздъхна Борис и отметна косата от очите си.

– Не се тревожи, ще й мине. – Аделин се настани на един стол, въздъхна тежко и притвори очи. – Такава си е. Лесно се афектира, но бързо й минава. Все още е в шок от подобно внезапно решение. Когато се запознахме бе едва на седем, а от близо единадесет години съм постоянно присъствие в живота й. Според тебе една такава раздяла ще мине ли без кръв и сълзи? – погледна го прямо.

– Аз… не ми бе целта да ви разделям… Просто исках да я накарам да ме изслуша. Доста момичета са ми минали през ръцете, но никоя друга не е успявала да ме впечатли. И ми беше тъпо, че се прави на ударена. Всички тези думи сякаш… не ги казах аз.

– Борисе, нека кажем, че ти беше катализатора. Пък и стореното – сторено. Тя ще ми липсва много. Мисли каквото щеш, но никога не съм я ползвал за параван. Тя сама пожела да живее с мен, а тъй като ми бе толкова скъпа… не можех да й откажа. – Изправи се рязко, приглади косите си и се насочи решително към по-младия мъж. – Ела, трябва да поговорим.

– Чичо, само недей си въобразява нещо. Нито ми трябва благословията ти, нито пък си мой тип, така че си избий всякакви подобни от главата.

Аделин поклати глава, по-скоро развеселен отколкото възмутен. Сложи ръката си на рамото му и го принуди да седне.

– Малкият, колкото и да се перчиш и ежиш, няма да успееш да ме предизвикаш, така че спести ми позите на бунтовник без кауза. Отлагах това решение твърде дълго. Наистина трябва да замина. Ако не го направя сега никога повече няма да имам сили. За това ми отговори на въпроса дали държиш на Далия.

– Ама ти какво, да не би да… – Борис го гледаше стреснато. – Да не очакваш да се оженя за нея? Най-малкото че сега ме мрази, задето съм й откраднал любимата играчка едва ли не. Пък и по дяволите… що за театър на абсурда.

– Ех, ама наистина сте лика-прилика. И двамата едни припрени и забързани. Зададох ти един много прост въпрос, който изисква едносричен отговор. Държиш ли на Далия и внимавай какво ще кажеш, че започвам да се ядосвам.

– Брей! Кой да предположи, че си толкова боен? До преди малко беше нервен като невеста на сватба, а сега… – Когато Аделин му хвърли класическия си „тежък” поглед младежът рязко вдигна ръце. – Добре, добре. Да, държа на нея, въпреки че е такава проклетия.

– Хей, внимавай как говориш! Като казах, че ми е като дъщеря точно това имах предвид! – Смръщените вежди постигаха необходимия страховит ефект. – Да, определено не е съвършеното малко ангелче, за което я мислех. За да си с някоя като нея ти трябва адско търпение и много такт, както и да не я оставяш да ти се качи на главата. Предизвикателство е за всеки, който се бие в гърдите, че е мъж.

– Човече, мислиш ли, че не го знам? Все едно ми разкриваш Америка на картата!

– Е, надявам се че това не са само голи думи. Иска ми се сега, когато замина, до нея да има някой, на когото да разчита, докато не си стъпи на краката. Та за това желая да знам дали имаш чувства към нея или просто гониш поредния трофей, по същия начин, по който тя гони мен толкова години. Ако е второто, по-добре ставай и се махай от тук.

– Според тебе щях ли да се унижа чак до там, ако беше само заради трофея? Истина е, че до сега момиче не ме бе рязало, но… Ако тя ми позволи, бих искал да съм до нея.

– Е, тогава само си губиш времето да си приказваш с „мека китка” с кофти нюх за хората като мен. – Последните думи бяха процедени саркастично. – Върви при Далия, мисля, че компанията ти ще й се отрази добре точно сега.

– Какво си пил? Тя жив ще ме изяде, ако й се появя след тази сцена. – Пламъчето в черните му очи потрепна уплашено.

– Хм… – Аделин потри брадичката си и го огледа с вдигната вежда. – Преди малко спомена нещо за това, че си решителен. Или какво, тази ти решителност се проявява само пред чичовците като мен?

Бе възнаграден с един сърдит поглед. Борис стана рязко и се устреми в посоката, в която бе изчезнала Далия. Преди да се изгуби в мрака на коридора се обърна и поклати невярващо глава.

– Голяма работа си, да знаеш.

Аделин се насочи към барчето, защото имаше адска нужда от малка чашка ром. Отпи една голяма глътка, погледна към висящия на стената портрет на Далия и промърмори на себе си.

– Дано само излязат от онази стая живи.

Нимфоманката:Краят на аферата


The moment I will step aside, you’re ready for another ride
Walking in the cool night air without underwear
You have red light burning in your soul, I’ve seen the glow

In every dream I have I say: “I’m not in love with you”
But every day I say I do
You have messed with my head so many times
Forced me to love you.

Sonata Arctica – Last drop falls

I’m sorry but I ain’t gonna change my ways
you know I’ve tried but I’m still the same
I’ve got to do it my own way.

Anouk – Nobody’s wife

Кракът й се полюшваше от капака на колата му. Бе се облегнала на лакти и не откъсваше поглед от прииждащия изгрев. Последните звезди избледняваха в мъгливото утро като гаснещи точици. Утринният въздух флиртуваше с разголената й кожа, едвам прикрита от дрехата й. Тя обаче не го удостои с внимание, дори не потръпна от хлад. До нея Дамян отпиваше бавно от пластмасовата чашка сладко, къпиново вино. Дланите им почти се докосваха върху студения метал… почти.

Не смееха да се погледнат, всеки бе вперил очи в различна посока. Винаги така се получаваше, когато либидото им имаше нужда от почивка. Неловко мълчание, свити пръсти, прехапани устни. Търсене на подходящите думи, на изход от лабиринта.

Такъв, естествено, нямаше. Така и не стигнаха до решение и обикновено компенсираха липсата му с поредния оргазъм… или поредното нейно бягство.

Близостта, породила се помежду им вчера, се стопи като измамна, тънка паяжина. Всеки бе потънал в своя свят и в плен на вътрешните си борби. Слънчевите лъчи се опитваха да ги стоплят през насъбралите се облаци, но не бяха достатъчни.

Серафима се пресегна, за да улови ръката му. За пръв път откакто се бяха качили на хълма, от който целият град се виждаше като на длан, посмяха да кръстосат погледи. Пръстите й докоснаха неговите и последваха извивките им. Направи опит да се усмихне, но се получи нещо твърде слабо и плахо.

Той не се усмихваше. И двамата си знаеха присъдата, но защо бе толкова трудно да я приемат?

–         Колко време ще е този път?

–         Не знам… – прошепна тя и отново сведе очи. – Иска ми се да остана… и тази сутрин, и следващата. Част от мен иска да те познава изцяло, дори в ежедневния ти, глупав вид. Дори когато сексът се стопи и избледнее нейде назад. Друга част от мен обаче не може да си го представи.

–         Ха… Ти и аз – стандартно семейство? – изсмя се горчиво той. – С децата, къщата, споровете за сметки, спестявания и домакински задължения?

–         Нелепа картинка, нали? – едвам докосваше кожата си до неговата от страх да не възпламени наново адските въглени, тлеещи в нея. – Понякога си мечтая за нея. И се виждам точно с теб. Вярваш или не, не ми е трудно да те възприема в тази роля.

–         Аз? Гадния сърцеразбивач и професионален коцкар? – вдигна едната си вежда. – Момиче, ти напълно се побърка.

–         Точно към това се стремиш, усетила съм те много отдавна. – тя присви очи, за да ги предпази от изгряващото слънце. – Само че не виждам как аз ще ти го дам. Тази лудост в мен… не знам как да я овладея. Като природна сила е.

–         Можеш да пробваш да се лекуваш… – в очите му премина сянка на загриженост. – Дори да не си с мен, този начин на живот, който водиш… нали си даваш сметка на какъв риск се подлагаш?

Колко нелепо бе, точно той да я поучава. Прищя му се да се срита, докато й говореше тези глупости. Прищя му се и да я накара никога да не пожелава друг освен него. А тъжната истина бе, че беше безсилен да я спре.

Лошо е да ти резнат крилата, когато си свикнал да си мислиш, че си всемогъщ. Че можеш да имаш кое да е сърце или вагина, поднесени на тепсия.

–         Пробвала съм. – тя се излегна на капака и зарея взор в небето. – Често дори успявах да си въобразя, че съм го надвила. Започвах да водя нормален живот, намирах си постоянно жилище, дори се опитвах да създам сериозна връзка. Накрая просто всичко се срутва. – От окото й се отрони тънка сълза и капна върху металната повърхност. – Огънят в мен се надига… и край на всичко.

–         Почти всяка жена, която съм наранил ми обясняваше, че ще си намеря майсторката. – Дамян се облегна до нея и отмести сребристата коса, паднала върху лицето й. – Проклятието не би могло да ме удари по на място. Ще ми се да те убедя, че точно аз съм лекарството ти…

–         Но знаеш, че е безсмислено.

–         Ще ми се да можех да те излъжа. – Пръстът му се вплете в кичурите й. Тя стоеше съвсем неподвижна и отговаряше някак механично. – Да те въведа майсторски в илюзията, че не ти трябва никой друг, щом аз съм тук. Добър бях в това, нали знаеш?

–         И сигурно ще успееш. Но за колко време? Колко ще издържа преди да полудея отново и този път да те нараня още по-жестоко?

Ръцете му се спряха на шията й. В погледа му за миг се разгоря черен, сатанински огън.

–         Или просто да свърша с теб веднъж завинаги. – Движенията му бяха някак разсеяни. – Само едно свиване около тъничкото ти вратле и… край.

–         Мислиш ли, че това ще реши каквото и да било? – Доза ироничен смях. Подигравка над детинската глупост. Заслужи си го.

–         Знам, че няма да е изход. В противен случай отдавна да съм го направил. Другият вариант е да се гръмна, обаче съм твърде самовлюбен, за да го направя. – На свой ред легна до нея на капака.

–         Черният драматизъм спира да бъде секси, когато минеш тийнейджърската възраст. – сви рамене тя. – Сладката любов и щастливият край са мираж в личната ми пустиня. С какво ни оставя това?

Наранена тишина.

Знаеха, но никой не посмя да го изрече на глас.

А и нима бе нужно?

–         Окончателно ли? – Дамян се мъчеше да овладее гласа си.

–         Ако бях добра и благородна, щях да кажа „да”. Щях да те оставя да се осъзнаеш, да ти дам възможност да срещнеш някое добро и мило момиче и да ме забравиш. – Изправи се леко и се облегна на рамото му със съсредоточен поглед. – Ала аз съм зла, побъркана и егоистична кучка. И имам нужда да те виждам, макар и само понякога. За открадната нощ, или две. Не вярвам в окончателните раздели.

–         Що за порочен кръг е това? – Отчаянието го заля внезапно. – Знам, че дори да ти заявя, че не можеш да ме разиграваш постоянно… няма как да ти откажа. Едновременно съм обвързан… и в същото време сам.

–         Не е честно. Обаче нещата са такива каквито са. – Сигурно си внушаваше, но от последвалата целувка го заболя. – Ако желаеш можеш да ме изгониш още сега. Но не мога да ти обещая, че няма да се върна отново.

–         Знаеш ли… започвам да мисля, че дори и да не се върнеш, аз самия ще тръгна да те търся. – Отстрани я от себе си и слезе от колата. Слънцето вече се бе изтръгнало от прегръдката на града и оцветяваше смога в лъскавите си багри.

–         Досещах се. – Серафима го последва и се настани между ръцете му, за да споделят последния си изгрев за незнайно още колко време напред. Тялото й пасваше точно, като изгубена фигурка от пъзел. – Ще отсъствам дълго този път. Искам да си оправиш живота, а ако съм твърде близо няма да имаш стимул.

–         Но ще се върнеш, нали?

–         Имам ли избор?

–         А ти самата, къде ще отидеш? – Бризът ги обгръщаше като прозрачна дреха.

–         Ще следвам димните сигнали и пожарите в далечината. Все ще ме отведат някъде.

***

По-романтичните от вас, вярващи в изначалното добро у човека, вероятно искат да чуят, че съм се поправил, нали? Че катарзисната среща със Серафима ме е накарала да се осъзная и е извадила наяве благородника в мен. Че съм започнал да се отнасям с жените с нужното уважение и че съм спрял да се държа с тях като със секс марионетки.

Е, може и така да се каже. Зависи от гледната ви точка.

Няколко дни след като тя си тръгна се чувствах като ранен звяр. Липсата й ме подлудяваше. Не желаех дори да си взема душ, за да не изтрия парфюма и аромата на сокове от тялото си. Хлъзгава както винаги, не ми остави координати и нямах идея как да се свържа с нея. Така трябваше да бъде.

Поливах мъката с много алкохол и гледах да не изтрезнявам.

Накрая се свестих, освежих се и с мрачна увереност тръгнах към първия попаднал ми бар. Там срещнах бъдещата си съпруга – едно безкрайно мило, семпло и срамежливо създание със затрогваща наивност.

Избрах я отчасти, защото приличаше на Серафима – същите руси коси, слабо тяло и уязвимост. Само че тя бе просто чиста и лековерна. Бих могъл да я направя щастлива или да я сразя със земята, изцяло по мой вкус.

Щом ме видяха да я доближавам и започнах да я омайвам с обичайния си репертоар, всичките й приятелки настръхнаха като побеснели котки срещу мен. Усещаха, че съм ловец и искаха да предпазят невинното зайче от алчните ми челюсти. Отчасти задето й бяха дружки, отчасти защото ме искаха за себе си.

Ала девойчето бе толкова впечатлено от вниманието и настойчивостта ми, че веднага развя белия флаг, глуха за предупреждения и предпазливост. Бе като детска игра, дори не успях да изпитам кой знае какво удоволствие от победата.

Приближените й вече организираха залози за това кога точно ще ми омръзне и ще я зарежа. Само три седмици по-късно бяха туширани право в нагримираните мутри с новината за годежа ни.

Усмихвах се злорадо, докато любимата ми показваше навсякъде пръстена си. Обичах да правя това, което хората най-малко очакваха от мен.

Не може да се каже, че малката бе нещастна от брака ни. Бях й относително верен, държах се кавалерски с нея, стараех се нищо да не й липсва и я направих майка на две деца. Демонстрираше доволство от живота, който водехме, ала не бих могъл да съм напълно сигурен. Никога не си дадох усилието да я опозная истински.

Нямах представа дали знаеше за мръсната ми малка тайна. Че всеки път когато правех секс с нея бе със затворени очи, защото в мислите си любех Серафима. А момичето в ръцете ми бе просто инструмент, с който задоволях потребността си към онази странна, луда жена.

Би трябвало да го е разбрала, предполага се, че дамите са надарени с интуиция, засичаща подобни изневери. Ала както ви казах, тя бе семпла персона и не се задълбаваше в каквото и да е. И да бе усетила нещо, не се издаде.

Нито протестираше, ако бях груб с нея, когато страстта ме завладееше.

Що се отнася до нимфоманката, все още се виждам с нея, ако поривите на вятъра пресекат пътищата ни. И всеки път срещата ни оставя по още един белег в мен, прясна е в паметта ми и щом затворя очи мога да изкарам като на филм всеки един момент.

Тя също вече е семейна, за всеобщо учудване. Улучи перфектната партия: достатъчно богат и достатъчно порочен, за да не й държи сметка за постоянните й похождения. Веднъж бе намеквала за това как понякога я споделя с приятелите си, но я помолих изрично да не влиза в подробности. От самата мисъл яростта, която си мислех, че с годините се е укротила, закипяваше отново.

Бях й обещал да не й държа сметка за начина на живот, който си бе избрала.

Дали някой от нас наистина е щастлив?

Още един въпрос, над който си блъскам главата, докато нощем лежа, загледан в сенките по тавана и заслушан в нестройното дишане на жена ми. Галя лунната й кожа и си мисля за нечие друго тяло там нейде в някой самотен ъгъл.

Повечето хора така или иначе бъркат щастието с илюзията за него. Сигурността, удобните вериги на взаимоотношенията. Също като спящата до мен. Посвоему вероятно е щастлива да я лъжа ден след ден.

Дали е честно спрямо който и да е? Със сигурност не. Но колко души познавате, които наистина са постигнали желанието на сърцето си наместо да приемат, че нещата са такива каквито са?

Именно.

А сега се оттеглям, уважаема публико, нощната ми мокра фантазия ме очаква. До кога ли, питате ме вие? До когато издържи прокълнатото ми тяло и дваж по-проклето сърце.

И докато страстта й не погуби и двамата.

Порно


Вече дори не си прави труда да се крие, когато съм около нея.

Слага лаптопа на масата, изважда лубрикантите си и се отпуска назад върху стола си. Сякаш дори ръцете й танцуват, докато сваля бавно и чувствено дрехите. Една по една, като падащи лебедови пера, докато не остане само бялото й, криволичещо тяло. Тънките, бледи ръце обвиват облегалките на стола. Очите й не се отлепят от екрана. Блестят по онзи особен начин, както в първите дни на връзката ни, сексуалния апогей на общуването ни. Вирва малкия си, стегнат задник във въздуха, спуска ръката си в долината на Венера и започва да си играе с възбудените, олигавени от любовни сокове устни. Гледам как перлената й плът се тресе от конвулсии и това ме изпълва с ярост. Облизва малиновите си устни, захапва ги леко и с настървение блъска пръстите си… колкото се може по-дълбоко вътре в себе си. Веднъж дори я видях как си бе вкарала ръката до китката. Нещо, което така и не бях успял да постигна по време на годините, в които „ходехме” и по-късно, когато се нанесе да живее у нас.

Сяда на стола, отпуска назад дългата си, черна коса. Тя обвива стройния й гръб като гарваново крило. Този път очите й са затворени. Маже се с нещо – гърдите, корема, цялото тяло. Надига глава и отново вперва очи в екрана. Диша учестено, докато се докарва до първия от поредицата оргазми.

Сигурно се питате що за капут съм аз, да наблюдавам как любимата ми прави такова невероятно шоу. А аз? Седя отстрани, стиснал жестоко стъклената чаша с водка и изгарям от яд. Ще питате защо не се присъединя, защо гледката ни най-малко не ме възбужда?

Защото в момента, в който я доближа, магията ще се развали.

Ще вдигне сините си очи към мен, леко изненадана и леко отегчена.

Погледът й, пълен с ледено безразличие, ще ми казва „Кой пък си ти, по дяволите? И за какво си ми? Разкарай се, смешнико.”

Няма значение дали ще я докосна, няма значение дали после ще я откъсна от заниманията й.

Може да застана зад нея и да й го вкарам, докато се е облегнала на стола.

И тя няма дори да усети.

Просто ще свие рамене и ще продължи да зяпа екрана на лаптопа, изгубена в своя порно свят.

И няма да разкара това ужасно изражение на пълно безразличие от лицето си, дори когато свършвам, подлуден от теснината между краката й и полюшващите се гърди в дланите ми.

На нея отдавна й е все едно.

А аз преминах границата, в която можех да приема това.

Дори да се правя, че нищо не забелязвам.

Не изпитвам грам удоволствие, твърдостта ми умира напълно щом се сблъска с леда в очите й.

Мога единствено да седя там, да наливам питие сред питие и да се правя, че тази чудна, сладостна гледка не ме убива отвътре.

–          Защо? – мъча се да не издавам болката в гласа си.

Тя ме поглежда учудено, но ръката й не се отделя измежду бедрата й.

–          Какво има, скъпи? – чурулика с гадното си гласче. Страхотно. Не стига, че не й пукаше дали съм в стаята или на километри далеч, ами сега ми се и подиграваше.

–          Не те разбирам вече. Преди поне го правеше тайно. А сега всеки ден – тия шибани твои представления. Какво, по дяволите, искаш от мен?

Подсмихва се.

–          Мислех, че това ти доставя удоволствие. Твоята малка порно кучка. Нима смяташ, че не съм те чула как се хвалиш на малките си приятелчета? – Извива гръб и се отпускаа върху облегалката, докато се тресеше от поредния оргазъм. – Моето гадже гледа порно. Какво ти, тя самата е едно цяло порно! Истинска актриса. – Изважда облетите си със сокове пръсти и ги облизва. После обира потта си с малката хавлиена кърпа. – Изненадана съм, че още не си ме излъчвал на живо. Това ще ти хареса, нали?

–          Не. Нищо не е същото. Вече не си моя. Знаеш го много добре и въртиш ножа в раната ми. Защо? Какво толкова направих? – Въпросът ми звучи нелепо. Показвам слабост, ала болката ме прави безчувствен към всякаква гордост. Всеки ден с нея бе агония. Сладка агония, ала все пак агония.

–          Как да не съм твоя? – усмихва се тя с жесток блясък в очите. – Можеш да ме имаш по всяко едно време. Не съм ти изневерила и един път. Какво повече очакваш от едно добро и почтено момиче? – Доближава се до мен и понечва да ме погали. Дърпам се като ужилен. – Какво ще пожелае моя господар? Тройка с най-добрата ми приятелка? Оргия с всичките ти друзя, може би? Ще ти хареса да ме гледаш унизена и покорна, а?

Удрям я без дори да се замислям. Тя се свива в краката ми, а косите й покриват лицето. Не си правях труда да се извинявам. Просто си наливам още едно питие и сядам на стола си в ъгъла. Нещо се бе пречупило. Виждам последните му глътки въздух.

Тя вдига глава и ме поглежда през водопада от черни коси.

–          Понякога нещата просто се случват. Твърде много ревност, твърде много мания. Твърде малко разбиране. Не те наказвам. Аз просто … се оставям нещата да ми се случат. Реагирам на събитията по най-добрия начин, който умея. – Прехапва устните си. За миг заприличва на изгубено момиченце, а порно кучката се стопява нейде в далечината.

Понечвам да я прегърна, да стопя ледената стена помежду ни. Но когато пръстите ми бяха на сантиметри от раменете й, с тъжна въздишка се оттеглям. Насочвам се към до скоро общата ни спалня, като през цялото време се олюлявам. Бях изпил цяла бутилка водка.

Сънят идва бързо – тежък, мастилен – и ме изоставя с оловен вкус в устата.

***

Когато се свестих от началния ефект на махмурлука, осъзнах, че си бе отишла. Всичките й вещи бяха изчезнали. Книгите й, гримовете, обувките, скицниците. Дори малките карикатури, които ми бе рисувала някога.

Телефонът й бе изключен.

Сякаш никога не я е имало.

Единственото, което бе оставила след себе си, лежеше като дар за покойник върху голямата маса.

Нейната порно колекция.

Вместо бележка за сбогом.

Горчеше.

Photo source: http://www.flickr.com/photos/xtrapop/

Дестилация


Whisky in a glass


Стоеше пред вратата ми като малко, загубено кученце.

Носът му бе зачервен, а очите плувнали в сълзи.

При други обстоятелства щях да му изръмжа нервно, че съм заета и че прекъсва работния ми процес.

Колкото и да съм емоционално кошче за боклук, не понасям да ми пречат през най-активното време от денонощието.

Не съм от онези, на които можете да се обадите в три сутринта, защото с гаджето сте скъсали.

Ще ви сдъвча с парцалите и ще ви накарам да се чувствате двойно по-зле.

Ала хлапето изглеждаше толкова зле, че ме жегна острото подозрение, че ако не го изслушам сега и не му налея малко акъл в главата може на следващия ден наистина да го намерят с прерязани вени.

–         Извинявай, обаче не знаех…

–         … с кой друг да поговориш ли? – извъртях очи презрително, отегчена от повтаряния до болка сценарий. – Хайде, влизай.

–         Ама не искам да те безпокоя… – Как мразя някой да ми хленчи, не е истина.

–         О, нима? – изгледах го на кръв и той се сви. – Е, имам изненада за теб. Вече ме обезпокои, така че направи услуга на мен и на себе си, влизай и почвай с драматизацията.

Подсмръкна, кимна нещастно с глава и ме последва.

Така или иначе нямаше да се спи, въведох го в кухнята и приготвих две отровни кафета. След кратко колебание налях в две тумбести чаши от специалното си уиски.

Той понечи да протестира, а аз побързах да го срежа.

–         Имаш нужда, повярвай ми. Безалкохолните ти, вегетариански принципи не ме вълнуват грам. А това, приятелче – посочих му гордо към кехлибарената течност. – е дяволски очен хорошо лекарство, така че гълтай и после си изплюй отровата.

Беше твърде изтощен и слаб, за да протестира.

Не го оставих, докато не изпи и последната капка, въпреки че се давеше и кашляше мъчително.

Виждах как очите му помътняват.

Идеално.

Кръстосах крака, погледнах го очаквателно и се подготвих за морето от сълзи и сополи.

Историята се оказа точно както си я представях.

Преди няколко месеца най-накрая го бях убедила, че в секса без обвързване няма нищо лошо и че няма да гори в ада, ако поне веднъж го направи за удоволствие.

Без сантименти, без фалшиви обещания, без лигавщини и лъжи от сапунени опери.

Depeche Mode са го казали перфектно – no hidden catch, no strings attached, just free love.

Е, сега ми предстоеше да съжалявам за това, че го посветих във философията си.

Просто тази работа не бе за него.

–         Добре бе, пиле шарено – казах аз, докато му наливах още уиски. – Нали с мацката се бяхте разбрали? Нали ти каза, че всичко е само за секса и че не иска връзка? Сега, тя ли е виновна, че ти си сглупил и си се вкарал във филма, че си влюбен в нея?

–         Знам, права си, имахме сделка. – беше се загледал разсеяно в ледчетата, плуващи из чашата му.

–         Тогава?

–         Не можах да се въздържа.

–         Душата, ти кога си можел? Всяка връзка, която си имал свършва със сълзи и драми. Говори ми за поредица от злополучни събития. За какво ти трябваше да се хващаш, при положение, че знаеше, че рано или късно ще обезумееш по нея?

Той изтри очите си и ме погледна сериозно. Гласът му вече не трепереше.

–         Колко време една връзка може да остане изцяло… в областта на порното?

–         Всичко зависи от теб и нагласата ти. Някои хора си остават приятелчета за чукане в продължение на години и сантиментите никога не са намесени.

–         Глупости. Рано или късно се появява нещо… някаква интимност. Не може толкова дълго време да се виждаш с някой и да не започнеш да усещаш по себе си всяка извивка от него, дори когато го няма. Не сме машини.

–         Аз пък ти казвам, че може. Въпрос на дестилация. Всяко нещо си има място и докато го пазиш, спокойствието на духа ти е осигурено.

–         Наричаш това спокойствие? Що за живот е този, в който държиш чувствата си на верига като някакви зли кучета?

–         Хармоничен. Виж какво, имам си някои железни принципи и никога не ги нарушавам. Затова се чувствам удовлетворена и никога не изпадам в излишни драматични ситуации. – Вдигнах чашата си и почуках по нея с пръст. – За какво мислиш, че винаги приготвям питието си чисто? Уискито си е отделно, содата – също. Никога не смесвам водката с нещо друго, освен с лед. Защото мешавиците са кофти нещо, брат ми.

–         Де да бяха толкова прости нещата…

–         Но нещата са прости, драги. Хората сме тези, които ги усложняваме. А от мешавиците се повръща здраво. И махмурлукът е по-болезнен. Казах ти вече, въпрос на дестилация.

–         Все ще дойде един момент, в който кучката Съдба ще хвърли зара си и ще разбие на пух и прах изчисленията ти. В един момент няма да можеш да разделиш нещата. – Говореше ми унесено, сякаш бе под хипноза. Ухилих се при мисълта как ли би реагирала майка ни, ако ни видеше. Алкохолизирам горкото, невинното братче и го развращавам емоционално. – И тогава ще те питам как ще се оправяш.

–         С Майстора ли ме заплашваш? – подсмихнах се аз. – Мисля, че вече отдавна сме се разминали с него.

–         Ти така си мислиш. Живеем живота си като планираме всяка стъпка, формулираме всичко, мислим си, че познаваме всеки ход напред, анализираме. И тук, скъпа моя, забравяш, че някой там дърпа нишката и тя се къса… Не предизвиквай това, което стои по-горе от теб с тези смели и арогантни думи. Всеки си плаща дълговете.

–         За сега няма такива изгледи. Ти си този, който седи посред нощ в кухнята ми и рони сълзи по една жена, на която не й пука. Не си в позиция да философстваш.

–         Може да си права. Но не можеш да ме убедиш, че поне към един от тези, които чукаш, не те кара да изпитваш нещо повече от сексуално желание.

–         Драги, знам, че ме молиш да ти го кажа, за да се почувстваш по-добре. Но ще те разочаровам. – Докоснах ръката му. – Приеми го. Нещата са такива каквито са. Не ги разкрасявай с романтика… и ще ти стане по-добре. Когато нещо приключи, не го гони.

–         То не е и започвало.

–         Именно.

–         От това не ми става по-хубаво.

–         Имаш два варианта, брат ми. Или се научи да дестилираш чувствата си… или прегърни болката в пълната й сила и се научи да я обичаш.

Поговорихме още малко, след което уискито му дойде в повече и го пратих да спи. Милостиво му отстъпих леглото си, на следващия ден махмурлукът щеше да е предостатъчен.

А аз останах до прозореца, дълго загледана в размазаните светлини на града и заслушана в шума от потракващи ледчета в чашата си. Нещо, скрито дълбоко в мен понечи да се открехне. Но преди да е имало възможност да покаже главата си вратата бе тръшната немилостиво.

Край.

Тишина.

Некрофилско


Dead body
Image by ~ Pil ~ via Flickr

Свещта пуши и догаря.

Нищо не е останало от стария, горещ пламък – само разтопен восък, дим и пепел, от които очите смъдят и те заболява главата. Тъжно е когато нещо свърши, винаги. Обстоятелства, продължителност – няма значение, краят винаги те смазва и те кара да се чувстваш като догаряща свещ. Като оргазъм, предизвикан от човек, който повече не искаш да видиш. Тежко, адско свършване… и лицемерно чувство за вина и досада.

Get over you.

„Само през трупа ти, любима!”

„Или мой, или мъртъв!”

И всякакви подобни драматизми.

Никой не може да ме убеди, че краят на четиригодишна връзка е 
по-болезнен от края, настъпил след няколко дни. При липса на нужния емоционален заряд да приключиш дълга връзка е не по-болезнено от това да се отървеш

от остаряла и вече ненужна дреха. Няма значение колко се познавате. Няма значение дали изобщо се познавате. Всяка раздяла оставя белег в теб, като рана от свещ. Няма значение колко други ще се изредят, за да се изгаврят с теб или да се помъчат да те излекуват. Болката е една и съща.

А щом минеш през обичайните фази, идва ред на погребението.

Пускаш оръжията за масово унищожение. Клъцваш гръкляна на напразната и болна от шизофрения надежда. Смачкваш главичките на малките огнени змийчета 
(съответно отсичаш главите на побеснелите дракони) – никому ненужните ти вече чувства. Прекарваш всички спомени и снимки през огнехвъргачката. Прекършваш всяка кост на някога любимото ти същество. Прокарваш шева през опърпаното си сърце. С последни сили се добираш до този, с който се разделяш, целуваш изстиващите устни, кръвта се стича по ръцете ти. Долепяш ухо до гърдите, за да доловиш последните удари на сърцето, последните глътки въздух.

Може да оставиш червена роза в сключените длани, но защо да размиваш погребението с подобни клишета? Изкопай дълбока дупка и хвърли там ненужните тленни останки. Не оставяй знак, за да можеш по-късно да го намериш. Не го заривай с тънък пласт от есенна шума. Не си оставяй вратичка.

Защото иначе сам ще доведеш себе си до етапа с некрофилията.

Всеки път, когато делникът те остави с горчив вкус в устата, всеки път щом търпиш криза, ще те атакува страстното, неестествено желание да се заровиш в мъртвата плът на вече отминалия спомен. Ще го искаш отчаяно, дори да знаеш, че е само химера. Полудяваш. Хваща те дива треска, която обладава и изнасилва измъчения ти мозък. Отново пълзиш отчаяно към гроба на вчерашното ти Аз. Разравяш черната пръст и се добираш до остатъците. Ръгаш разлагащото се тяло с настървение, което не си изпитвал, дори когато е трептяло от пресни емоции в ръцете ти приживе. Свършването е толкова мощно, че не забелязваш хилядите пробойни по мъртвата кожа от отчаяните ти пръсти. Щом се освестиш от скверния акт, осъзнаваш, че само си мастурбирал бясно над парчета разложило се месо.

Няма връщане назад, mate.

По-добре запази онези сладки последни минути сърцебиене, последната целувка с вкус на кръв, отколкото да се ровиш в гробищата като маниак, разяждан от червея на миналото.

Запечатай снимката в пъстрия колаж на сърцето си 
и не се мъчи да постигнеш нещо по-добро. Ще се събудиш и ще установиш, че чукаш изстинал труп. Омерзително.

А на този шантав свят има предостатъчно емоции и тела за обладаване, за да се ровиш в канавката сред кости и изгнили сърдечни органи.

Помисли за това следващия път преди да се обърнеш към стара любов.

Няма да ми липсваш



Photo: Turbophoto
Well we know I’m going away
and how I wish, I wish it weren’t so
So take this wine and drink with me
let’s delay our misery

Eagle Eye Cherry – Save Tonight

Последна нощ.

Утре се сбогувам с всичко, което познавам, било то мило, родно, нетърпимо или омразно. Оставям назад целия си досегашен живот… и не знам дали после ще открия пътеката назад.

Сигурността свърши.

Оттук нататък следва голямото неизвестно.

Не знам как съм се унесла в дрямка… съзнанието ми е толкова неспокойно и превъзбудено, мислех, че няма да мигна преди да се кача в самолета.

Пък и кой заспива по време на последната си нощ с някой, който повече може и да не види. Крадеш всяка минута, за да усетиш повече, да преоткриеш това, което никога не си забелязвал у другия, да го вкусиш повече, да го имаш повече, да татуираш всеки последен миг по кожата си и да удариш печат върху секцията на мозъка, запазена само за тази нощ.

Само така ще можеш по-късно да пресъздадеш спомена в болния си ум, през дългите самотни нощи, когато пръстите неволно посягат към слабините, а по бузите ти се стичат потискани сълзи.

Изправям се от леглото в хотелската стая на летището, отварям сънливи очи, докато ръката ми го търси трескаво, а тялото ми е пронизано от остър пристъп на страх. Усмихвам се облекчено, когато го видях да седи до прозореца.

Наблюдаваше светлините навън… напълно безизразно.

Ще ми се да кажа нещо… Нещо мило и успокоително, да му дам нещо като прощален подарък, който да пази в гънките на ума си.

Ала нищо не ми хрумва. Какво можеш да кажеш, когато всяка реплика звучи като тъпо филмово клише? По-добре е да дариш тишина.

Стреснах се от гласа му.

–          След няколко часа ще те изпратя и ще чакам, докато не отлетиш. От сега ти казвам, няма да се разплача, няма да пророня и една сълза. Приятелите ти ще ме гледат изпод вежди, ще си шушукат сато стари клюкарки „Ама че копеле, даже и не трепна.” Няма да плача, дори и когато самолетът ти се изгуби в далечината. Просто не го умея. Но… това не означава, че няма да ми липсваш.

Подскачам, ала преди да съм имала възможност да кажа каквото и да е, той слага пръст на устните ми и ми подарява една изненадващо ведра усмивка.

–          Държах да го знаеш.

Целува ме бавно и отива до банята.

Аз оставам, с ръце върху сърдечната област, и с чувството, че ми е даден най-ценния дар – пъти по-ценен от всички лигави сцени и порой от „Винаги ще те обичам.”

***

Той спази обещанието си.

Лицето му бе все така лишено от емоция, докато ме изпроводи по време на всички досадни процедури преди полета ми.

Последна нощ.

Последни минути.

Последна целувка.

Помоли ме да не му обещавам, че ще му пиша и че ще се обаждам.

Помоли ме да замълча и да запазя миналата нощ.

Помоли ме да не се обръщам.

Само това искаше от мен.

Целунах го за последно като страстна отчаяна хишница, извърнах се, потеглих по пътя си… и никога повече не го видях.

Не знам защо прекъсна връзките си с мен, защо не опитахме любовта от разстояние. Вероятно и никога няма да науча точния отговор.

Може да не е искал поредната сапунена развръзка, може да не е бил в състояние да види безразличието в погледа ми, той самия да усети блудкавия му вкус.

Може би така бе по-добре.

Знам само, че всяко летище и анонимна хотелска стая от този ден нататък щяха да ми връщат към онази нощ.

Знам, че едно Сбогом може да значи пъти повече от което и да е „Обичам те” и „Ще те чакам.”